Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (15)

Четиринадесета глава

Очевидно новината за моя „демоничен“ подвиг се бе разнесла бързо, защото не срещнахме нито един мориндим чак до южната граница на Мориндланд. Луната се бе отнесла на юг, но северните сияния осветяваха небето достатъчно и ние пътувахме сравнително приятно. Не след дълго се добрахме до бреговете на Морето на Торак.

За наш късмет, брегът беше задръстен от всевъзможни дървени отломки. В противен случай едва ли щяхме да разберем къде свършва сушата и къде започва морето. Пясъкът беше почти толкова гладък, колкото и замръзналото море. Навсякъде беше натрупал сняг до колене.

— Оттук трябва да продължим на север по бреговата линия — каза ни Рива. — По някое време брегът кривва на изток. Мостът трябва да е там някъде.

— По-добре ще е да се държим далеч от този твой мост — казах му аз.

— Какво?

— Торак знае, че идваме, а вече сигурно е разбрал, че Зедар няма да ни спре. Не е изключено да ни е подготвил цял куп изненади по протежението на онези скални островчета. Предлагам вместо това да прекосим морето направо по леда.

— Но тук няма никакви ориентири, Белгарат — възрази Рива. — Освен това не можем да се водим и по слънцето. Ще се изгубим.

— Няма да се изгубим, Рива. Аз имам добро усещане за посока.

— Дори на тъмно?

— Да.

Огледах се наоколо, присвивайки очи под напора на пронизващия вятър, който ни връхлиташе от северозапад.

— Нека първо се прислоним ей зад онази купчина дървени отломки — казах. — Ще си запалим огън, ще си приготвим топла храна и ще поспим малко. Следващите няколко дни няма да са измежду най-приятните в живота ни.

Прекосяването на открито заледено пространство посред зима е едно от най-неприятните изживявания, които могат да ти дойдат до главата. Отдалечиш ли се веднъж от брега, вече нищо не може да спре убийствения леден вятър. А арктическият вятър никога не спира. Е, поне помита снега от ледената повърхност, та не се налага да газиш в снежни преспи. Но и без преспи проблемите са повече от достатъчно. Когато стане въпрос за прекосяване на заледено пространство, хората обикновено имат предвид замръзнало езеро, чиято повърхност е гладка почти като плота на маса. При морето обаче, заради приливите и отливите, нещата стоят другояче. Непрекъснатото покачване и снижаване нивото на водата през есента и ранната зима разчупва многократно леда, преди още да е успял да стане достатъчно дебел. Така по замръзналата морска повърхност се образуват безбройни зъбери, което прави прекосяването й почти толкова трудно, колкото и преодоляването на скалист планински участък. На мен поне това никак не ми допадна.

Слънцето никакво не се виждаше, а луната също се бе отнесла нанякъде. Затова ми е трудно да преценя точно колко време ни бе необходимо, за да се доберем до отсрещния бряг. Вероятно е било по-малко, отколкото ни се стори. Аз отново бях приел вълчия си облик. Това ми позволяваше да вървя почти без почивка и да дърпам алорните след себе си. По онова време Черек и неговите синове вече бяха така тренирани, че почти успяваха да поддържат моето темпо.

Накрая все пак се добрахме до брега на Малория — точно навреме, както се оказа, защото само час по-късно над морето се изви тридневна снежна буря. Скрихме се под една гигантска купчина от дървени отломки и там изчакахме бурята да утихне. Драс се оказа доста полезен за всички ни. Той измъкна бойната си секира и проправи с нея тунел чак до самия център на камарата. Успяхме дори да оформим нещо като комин, което ни позволи да си запалим огън във вътрешността.

По време на една от кратките си визити в Долината Белдин ми бе начертал груба карта на Малория и докато бурята вилнееше навън, аз прекарах доста време, приведен над това парче хартия.

— Далече ли е мостът от мястото на брега, където тръгнахме? — попитах Рива, когато вятърът започна да утихва.

— О, не знам. Петдесет левги или нещо такова.

— Страшно ми помогна, Рива — казах му кисело.

Вперих отново поглед в картата. Белдин естествено не бе предполагал за съществуването на моста, затова и не го беше отбелязал. Но освен това не се бе сетил да приложи поне някакъв знак за евентуалния мащаб на скицата си, затова можех да разчитам единствено на догадки.

— Доколкото мога да преценя, ние се намираме в общи линии западно от Ктол Мишрак — казах аз на приятелите си.

— В общи линии? — попита Черек.

— Тази карта не е чак толкова добра. Тя дава приблизителна представа къде се намира градът, но това е кажи-речи всичко. Когато вятърът утихне още малко, ще се измъкнем навън и ще разузнаем наоколо. През Ктол Мишрак минава река, а северно от тази река има блато. Ако открием блатото, ще знаем, че сме доста близко.

— А ако не го открием?

— Тогава ще се наложи да го потърсим още — него или реката.

Черек се втренчи в моята карта.

— Може да сме на север от блатото, Белгарат — възрази той. — Или пък на юг от реката. Можем да си обикаляме така, докато настъпи лятото.

— А имаш ли някаква по-добра идея?

— Не, но…

— Нека тогава да се притесняваме едва след като разберем какво има навътре в сушата. Нали конските вътрешности ти бяха предсказали, че тази година ще е най-късметлийската в живота ти? Може пък точно заради това да сме излезли на подходящото място.

— Ама ти нали не вярваше на гадаенето по вътрешности?

— Аз не вярвам, но ти вярваш. Може би точно това ти е и необходимо. Ако вярваш, че си късметлия, тогава късметът ти може наистина да заработи.

— Май не се бях сетил за това — каза той и лицето му просветна. Стига да говори достатъчно бързо, човек може да убеди един алорн в каквото си поиска.

Увихме се в кожите, които носехме със себе си и опитахме да поспим. На практика нямаше какво друго да правим, освен ако някой от нас не искаше да поиграе с Драс на зарове. Аз лично предпочитах да се наспя, сънувайки прекрасната си съпруга.

Не знам колко точно съм спал, но по някое време ме събуди мощното разтърсване на Рива.

— Май ще е по-добре да пренастроиш това твое чувство за посока, Белгарат — каза ми той обвинително.

— Какво има?

— Преди малко излязох навън, за да проверя дали вятърът не е утихнал. Слънцето изгрява.

Надигнах се бързо от импровизираната си постеля.

— Чудесно — казах. — Върви да събудиш баща си и братята си. Известно време ще разполагаме поне с малко светлина. Трябва да се възползваме от това предимство, за да разузнаем из вътрешността на континента. Кажи им да не събарят укритието. Само ще поогледаме и ще се върнем обратно. Искам първо да се стъмни и чак тогава ще тръгнем отново.

Измъкнахме се навън, изкачихме дюните и погледнахме към близката гора, която изглеждаше като осеяна с просеки джунгла.

— Какво мислиш? — попита ме Черек. — Сега не прилича на блато, но да не забравяме, че всичко е замръзнало. През лятото картинката вероятно изглежда съвсем иначе. Тези просеки може да са просто малки потоци.

— Да идем дотам и да погледнем — казах аз, присвивайки нервно очи по посока на чезнещата зора. — По-добре да побързаме, преди отново да е паднал мрак.

Смъкнахме се бавно по склона на дюната и навлязохме сред изкривените недъгави дървета. След като се добрахме до една от просеките, аз разритах снега и огледах внимателно повърхността.

— Лед — отбелязах със задоволство. — Пробий дупка в него, Драс. Трябва да видя каква е водата отдолу.

— Само се чудиш как да изтъпиш острието на секирата ми, Белгарат — оплака се Бичия врат.

— Пак ще я наточиш. Сега пробий дупка.

Той промърмори няколко нечленоразделни проклятия, после вдигна високо секирата си и огромните му рамене набъбнаха до пръсване. След няколко минути от дъното на издълбаната в леда дупка започна да струи вода. Цветът й се оказа кафеникав.

— Достатъчно — казах аз на огромния алорн.

После се наведох и загребах с шепа.

— Водата е блатна — обявих, след като я помирисах за всеки случай. — Май твоите конски вътрешности са казвали истината, Черек. Това наистина е най-късметлийската ти година. Хайде да се върнем на брега и да закусим.

Тръгнах по обратния път и Алгар ме последва пръв.

— Бих казал, че това е и твоята най-късметлийска година, Белгарат — промърмори той. — Татко сигурно щеше доста да се вкисне, ако не бяхме открили блатото.

— Аз просто не мога да загубя, Алгар — отвърнах му весело. — Щом се върнем на брега, съм готов да хвърлям заровете цял ден с кой да е от вас.

— Аз не играя на зарове.

Върнахме се в нашия заслон и Рива сготви обилна закуска. Готвенето е занимание, което никой освен моята дъщеря не харесва. Странно, но Рива се оказа доста добър готвач.

(Това май не го знаеше, а, Поул?)

— Ти ще познаеш ли онова място, ако го видиш? — изломоти Драс с пълна с бекон уста.

— Едва ли ще е толкова трудно за разпознаване — отвърнах му аз невъзмутимо. — Нали това е единственият град на север от реката.

— О — каза той, — не знаех.

— Освен това над него винаги се стеле гъста пелена от облаци — допълних.

Драс се намръщи.

— И каква е причината за това?

— Торак. Поне Белдин смята така.

— И за какво му е притрябвало да прави нещо подобно?

Свих рамене.

— Може би мрази слънцето.

Не исках да изпадам в твърде екзотични подробности. Това объркваше Драс. Той предпочиташе нещата да са простички, разбираеми и добре познати.

(Извинявам се на целия драсниански народ за тази своя последна забележка. Драс беше храбър, силен и абсолютно отдаден на мисията си, но понякога мисълта му просто течеше малко бавно. Неговите наследници отдавна са надраснали този негов недостатък. И ако някой се съмнява в това, предлагам му да опита да води делови преговори с принц Кхелдар.)

— Добре тогава — казах им аз, след като бяхме хапнали до насита. — Торак в никакъв случай не е глупак. Освен това, захване ли се с нещо, никога не се отказва. Почти съм сигурен, че знае за онзи мост. Още повече, щом карандите го използват, за да търгуват с мориндимите. Нека да не забравяме, че карандите също са поклонници на Торак. Но пък те сигурно са използвали моста през лятото, когато там няма и следа от лед. Не мисля, че Торак го е включил в сметките си.

— И каква е ползата за нас от всичко това? — попита Черек.

— Убеден съм, че Торак ни очаква, но ни чака да се появим от север, т.е. от посоката, в която се намира мостът. Ако е поставил някои от своите хора в засада, те най-вероятно са там някъде.

Рива се засмя доволно.

— Но ние няма да дойдем от север, нали? Вместо това ще се появим от запад.

— Добра идея — промърмори Алгар с абсолютно сериозно изражение. Макар да го прикриваше добре, Алгар беше доста по-умен от своите братя. От баща си — също. Може би точно затова не си и правеше труда да ги убеждава в каквото и да било.

— Аз пък мога да се погрижа ангараките да не откъснат поглед от северния хоризонт — продължих аз. — Сега, след като снежната буря утихна, мога без проблеми да декорирам брега около вашия мост с отпечатъци от стъпки и да напарфюмирам околните храсти с нашата миризма. Това би трябвало да е достатъчно, за да ни отърве от чандимите.

— Чандими? — Драс отново впери в мен неразбиращ поглед.

— Хрътките на Торак. Те ще се опитат да ни надушат. Аз пък ще им дам достатъчно следи за душене, но в северна посока. Ако внимаваме, ще можем да се доберем чак до Ктол Мишрак, без някой да ни забележи.

— Ти си знаел всичко това още от самото начало, нали, Белгарат? Затова ни накара да преминем по леда, вместо да използваме моста.

Свих рамене.

— Естествено — отвърнах скромно. Което си беше най-безсрамна лъжа. Бях се сетил за този вариант само броени минути преди това. Но когато си имаш работа с алорни, винаги е по-добре да те мислят за най-големия умник на света. Освен това, вероятно много скоро щеше да настъпи моментът, в който ще ми се наложи да импровизирам, и тогава нямаше да има време за губене в излишни спорове.

Когато изпълзяхме от нашето укритие, навън вече бе паднал мрак. Изкачихме се по заснежените дюни и поехме на изток. Скоро разбрахме обаче, че не всички чандими са тръгнали на север, за да ни причакват там. От време на време попадахме на пресни следи в снега, големи колкото конски копита, а откъм блатото току се чуваше протяжния вой на хрътките.

Тук му е мястото да направя едно малко признание. Въпреки резервите си относно подобни манипулации, аз все пак поизмених в известна степен времето. Съвсем мъничко, всъщност. Просто създадох една неголяма пелена от мъгла, в която да можем да се скрием, и едно съвсем мъничко снежно облаче, което ни следваше послушно по петите като домашно кученце. Резултатът се оказа повече от задоволителен — чандимите просто не можеха да ни видят, а снегът, който облачето ръсеше кажи-речи непрекъснато, приглушаваше шума от нашите стъпки. През цялото време държах и мъглата, и облака под пълен контрол. Затова едва ли са успели да предизвикат някакви сериозни промени в местната метеорологична обстановка.

После призовах на помощ и едно многочленно семейство порови котки, които усърдно замитаха нашите следи. Поровите котки приличат много на скунксовете, но вместо с райета, кожухчетата им са изпъстрени с петна. Иначе начинът, по който се справят с по-едрите от тях досадници, е същият като при скунксовете. Хрътките на Торак скоро откриха, че тези дребосъци далеч не са толкова безобидни. Сигурно след това най-глупавите измежду чандимите са разнасяли нетърпима воня седмици наред.

Следващите няколко дни се промъквахме внимателно през замръзналото блато, като се прикривахме сред храсталаците през няколкото кратки часа със слънчева светлина. Пътувахме само през дългите арктически нощи.

После една сутрин нашата мъглива пелена засия по странен начин. Позволих й да се разнесе, но още преди това се досещах за причината. Слънцето най-после бе успяло да разчисти хоризонта. Зимата бе започнала да отстъпва и ние трябваше да побързаме.

Малко преди мъглата да се изпари окончателно, аз установих, че се намираме близо до източния край на блатото. На няколко мили от нас се издигаше редица от ниски хълмове, а отвъд тях небето беше застлано с мастилено черен покров от гръмотевични облаци.

— Това е — казах много тихо на Черек и неговите момчета.

— Какво е това? — попита ме Драс.

— Ктол Мишрак. Нали ви казах за облаците, забрави ли?

— О, да. Наистина бях забравил.

— Хайде да се скрием някъде и да изчакаме да се стъмни. Оттук нататък ще трябва да сме много предпазливи.

Скрихме се сред близкия гъстак току в подножието на една гигантска скала. Накарах моето облаче да мине веднъж-дваж над следите ни, след което го пратих да си върви по живо по здраво с най-искрените ни благодарности. След кратко премисляне на ситуацията, реших да освободя и поровите котки.

— Имаш ли план? — попита ме Рива.

— Тъкмо работя върху него — отвърнах му кратко аз. Всъщност нямах и най-бегла представа каква трябва да е следващата ни стъпка. Честно да си кажа, не бях предполагал, че ще стигнем толкова далеч. Затова реших, че е настъпил моментът за поредната консултация с моя тайнствен, невидим приятел.

— Още ли си там? — попитах го аз.

— Не, гоня слънчеви зайчета. Къде другаде бих могъл да бъда, Белгарат?

— Да, въпросът ми наистина беше глупав. Разрешено ли ти е да ми дадеш описание на града?

— Не, но ти и без друго вече разполагаш с такова. Белдин ти каза всичко, което би трябвало да знаеш. Наясно си, че Торак е в желязната кула, а Сферата е при него.

— Трябва ли да бъда готов за нещо? Искам да кажа, предстои ли ми някоя от онези „важни срещи“ тук, в Ктол Мишрак? Перспективата да си премеря силите с Торак нещо хич не ме възторгва.

— Спокойно. Срещата ти със Зедар беше последното изпитание.

— Това значи ли, че сме спечелили точка?

— Дотук спечелихме цял куп точки, но не бързай да се надуваш. И най-обикновено стечение на обстоятелствата би могло да те препъне. Знаеш какво да правиш, след като се озовеш там, нали?

И изведнъж планът се появи в главата ми. Не ме питайте как точно, не знам.

— Може би няма да е зле да поразузная сам наоколо? — предложих.

— В никакъв случай. Не се издавай с безцелно мотаене насам-натам. Вземи алорните със себе си, влезте вътре, свършете това, за което сте дошли, и се омитайте.

— Още ли се движим в график?

— Да, в случай че приключите тази вечер. Оставите ли го за утре, със сигурност ще си имате неприятности. И не опитвай да се свържеш пак с мен — не и преди да сте се измъкнали от града. Ще ми бъде забранено да ти отговарям. Успех! — И той пак се изгуби.

Денят продължи не повече от три часа, но те ми се сториха като три години. Когато колебливата дневна светлина най-после се стопи без остатък, аз вече бях успял да се изнервя до краен предел.

— Да вървим — казах на алорните. — Ако ни се изпречат някакви ангараки, постарайте се да ги неутрализирате бързо. И никакви излишни шумове.

— Какъв е планът? — попита ме Черек.

— Ще го доизмисля пътьом — отвърнах му аз.

Черек преглътна така, сякаш на гърлото му бе застанала буца, голяма колкото неговия юмрук.

— Води ни — каза той все пак.

Говорете каквото си искате за алорните, но не смейте да поставяте под съмнение тяхната смелост.

Измъкнахме се от гъстака и кажи-речи пропълзяхме до ръба на блатото. Вече не се притеснявах особено за следите, които оставяхме. Гролимите, охраняващи тази част на блатото, бяха изпотъпкали всичко наоколо. Тук-там се виждаха и следи от огромните лапи на чандимите.

Късметът ни продължаваше да работи. През последните няколко часа силният западен вятър бе помел снега от хълмовете. След не повече от час се озовахме на върха на един от тях и оттам за пръв път успяхме да огледаме Града на вечната нощ. Видяхме кулата на Торак, но не това бе най-голямата ми грижа в момента. Проблемът беше, че Ктол Мишрак се оказа заобиколен от доста солидна на вид каменна стена. Избълвах няколко кратки проклятия.

— Какво има? — попита Драс.

— Не виждаш ли стената?

— Виждам я.

— Това значи, че ще трябва да се промъкнем през някоя от портите, а вие тримата никак не приличате на гролими.

Той сви рамене.

— Много се притесняваш, Белгарат — изломоти после. — Просто ще избием пазачите.

— Май ще трябва да се измисли нещо по-добро от това — каза тихо Алгар. — Хайде да проверим колко висока е стената.

Вятърът бе облизал снега от хълмовете, но този сняг все някъде трябваше да се е дянал. Скоро разбрахме къде точно. В подножието на хълма ни очакваха преспи, дълбоки поне два метра.

— Няма смисъл, Белгарат — каза ми Черек мрачно. — Ще се наложи да минем по пътя.

Той посочи тясната криволичеща линийка, която свързваше склона на хълма с градската порта.

— Черек, този път е по-крив от змия с потрошен гръбнак. Освен това снегът от двете му страни е натрупан на такава височина, че въобще няма да можем да видим, ако някой тръгне да ни пресреща. Ще се сблъскаме с него още преди да сме успели да го чуем.

Черек смръщи вежди.

— Просто ще бъдем нащрек — каза той след кратко умуване. — Ако успеем да ударим първи, какво по-голямо преимущество ще ни е необходимо?

Това си беше пълна идиотщина, но пък и аз не можех да се сетя за нищо по-добро. Освен това нямахме излишно време за умуване. Имахме работа в Ктол Мишрак, която не търпеше отлагане.

— Добре, ще опитаме — предадох се аз.

Наистина срещнахме един гролим на път за града, но Рива и Алгар му видяха сметката с кинжалите си преди да успее да гъкне. После двамата го хванаха за ръцете и краката, залюляха го няколко пъти и го прехвърлиха над ръба на струпания встрани от пътя сняг. В това време Драс прикри локвата кръв с няколко шепи сняг.

— Моите синове работят добре заедно, не мислиш ли? — отбеляза Черек с бащинска гордост.

— Много добре се справиха — съгласих се аз. — А как да се махнем от тази пътека, преди да сме стигнали до градските порти?

— Ще се приближим още малко и после ще си пробием тунел през снега. Последният ще срути тавана след себе си. Никой няма да разбере, че сме припарвали насам.

— Хитро. Как сам не се сетих за това?

— Вероятно защото не живееш в покрита със сняг страна. Когато бях на петнайсет, във Вал Алорн имаше една омъжена жена, на която бях хвърлил око. Нейният съпруг беше стар и много ревнив. През цялата зима поддържах тунел под снега чак до къщата им.

— Какъв невероятно интригуващ епизод от твоето юношество. А тя на колко години беше?

— О, на около трийсет и пет или нещо такова. Научи ме на куп неща.

— Сигурно.

— Мога да ти разкажа, ако искаш.

— Може би някой друг път. В момента съм твърде зает. (Тоя разговор май трудно ще го намерите в Книгата на Алорните, а?)

Алгар вървеше на няколко метра пред нас и надзърташе внимателно отвъд всеки ръб. Накрая се върна обратно.

— Дотук е добре — отбеляза кратко. — Портите са кажи-речи след следващия завой.

— Колко е висока стената? — попита баща му.

— Не е чак толкова страшна. Около четири метра.

— Добре — каза Черек. — Аз ще водя. Вие, момчета, си знаете работата.

Те всички кимнаха и нито един не си и помисли да се обиди, задето го бяха нарекли „момче“. Черек живя повече от деветдесет години и до последния му ден те си останаха неговите „момчета“.

Прокопаването на тунел под снега не е чак толкова трудно, колкото изглежда на пръв поглед, особено когато разполагаш със солидна помощ. Черек вървеше пръв и дълбаеше снега с огромните си лапи, Драс укрепваше тавана след него. Трети се движеше Рива, който се грижеше за стените.

— Сега си ти — каза ми Алгар. — Лягай от време на време по пода и го заглаждай с корем.

— За какво е всичко това? Нали няма да живеем тук? — оплаках се аз.

— Но имаме намерение да се върнем обратно, нали? Аз ще тръгна последен, защото знам как да затворя входа, така че никой да не го забележи.

Независимо от цялото бързане, все пак имахме още петнайсетина часа преди слънцето да надзърне отново над южния хоризонт. В следващите няколко часа дълбахме като къртици. По някое време се блъснах в крака на Рива.

— Какво става? — попитах аз. — Защо спряхме?

— Татко е стигнал стената — отвърна ми той. — Видя ли? Идеята не беше чак толкова лоша.

— Кога сте се научили на тоя номер?

— Правим го понякога, когато сме на лов, а и когато трябва да се промъкнем близо до враговете си.

— А как ще се прехвърлим отвъд стената?

— Аз ще се кача на раменете на Драс, а Алгар на раменете на татко. Ние с Алгар ще се покачим на стената и после ще ви изтеглим горе. Трикът сигурно нямаше да се получи, ако бяхме по-ниски. Идеята ни хрумна по време на последната война между клановете. — Рива погледна напред. — Да вървим! Татко е излязъл от тунела.

Измъкнахме се внимателно навън и скоро стояхме редом със стената. Черек и Драс застанаха с лице към нея и длани, опрени върху каменната зидария, а Алгар и Рива се покачиха на раменете им, хванаха ръба на зъбера и се набраха нагоре.

— Първо Белгарат — прошепна Рива отгоре. — Вдигнете го така, че да мога да го хвана за ръцете.

Драс ме хвана за кръста и ме вдигна във въздуха. Точно тогава разбрах колко силни са всъщност ръцете на Рива. Той замалко не ми потроши пръстите, след като ме хвана „внимателно“ и ме изтегли при себе си, сякаш бях вързоп с мръсно пране.

Най-накрая бяхме в пределите на града. Белдин ми бе описал Ктол Мишрак като предградие на Ада и аз не виждах причина да не се съглася с него. Сградите бяха струпани плътно една до друга, а тесните криволичещи улички бяха покрити от вторите етажи на къщите. Което, повярвайте ми, не е чак толкова лоша идея, като се има предвид колко на север се намираше градът. Така поне улиците не бяха затрупани със сняг. Пълната липса на каквито и да е прозорци по постройките правеше улиците да изглеждат като коридори на тъмница. Единственото осветление идваше от пръснати нарядко факли, които бълваха облаци зловонен пушек. Беше наистина потискащо, но ние с моите другари не държахме да се разхождаме по ярко осветени сокаци. Целта ни беше да се промъкнем незабелязани, а това упражнение се изпълнява най-лесно на тъмно.

Не съм съвсем сигурен дали опушените коридори на улиците бяха напълно обезлюдени по силата на някаква уговорка между моя безтелесен приятел шегаджия и неговия конкурент, или това беше нещо съвсем обичайно за Града на вечната нощ. Чандимите бяха плъзнали из града, но ние така и не срещнахме жива душа, докато се промъквахме все по-дълбоко и по-дълбоко в самото сърце на Империята на ангараките.

Накрая излязохме на един неголям площад в центъра на града и сред опушения мрак пред нас се възправи желязната кула, която ми бе описал Белдин. Като се има предвид маниакалната завист на Торак, кулата, естествено, беше по-висока от тази на Алдур. Нейната монументалност беше отвратителна. От желязо трудно може да се направи красива сграда. Кулата на Торак беше черна и дори от разстояние изглеждаше проядена. Бяхме застанали пред един своеобразен паметник на егото на Бога-Дракон. Обсипаната с шипове врата се пазеше от две хрътки.

— Сега какво? — прошепна Алгар.

— Нищо по-лесно от това — заяви Драс уверено. — Просто ще се разходя дотам и ще им сцепя кратуните с моята секира.

Трябваше да пресека подобни мераци още от самото начало, защото останалите алорни като нищо можеха да решат, че идеята всъщност не е чак толкова лоша.

— Не става — казах бързо. — Още щом те мернат, ще се разджавкат и ще събудят целия град.

— Е, как тогава ще се промъкнем край тях? — попита Драс, нацупен като малко дете, на което току-що са забранили да дърпа повече котката за опашката.

— Работя по въпроса.

Наистина се бях размислил здравата и изведнъж ме осени спасителната идея. Убеден бях, че ще проработи, тъй като вече я бях използвал веднъж.

— Хайде да се изтеглим в тази улица — промърморих тихо. — Ще трябва да се преобразя.

— Като вълк далеч не си толкова голям, колкото са те, Белгарат — отбеляза Черек.

— Нямам намерение да се преобразявам във вълк — успокоих го аз. — Между другото, няма да е зле да отстъпите на няколко крачки. Може и да се окаже опасно, поне докато не успея да овладея процеса.

Тримата отстъпиха нервно.

Не се превърнах във вълк, нито пък в сова или орел, още по-малко в дракон.

Преобразих се в порова котка.

Алорните се отдръпнаха още повече.

Номерът сигурно нямаше да се получи, ако Хрътките на Торак бяха истински кучета. И най-глупавото куче знае, че скунксовете и поровите котки трябва да се заобикалят отдалече. Но чандимите всъщност не бяха кучета. Те бяха гролими и това ги караше да гледат на дивите животни с презрение. Размахах заплашително петнистата си опашка и изсъсках предупредително, за да се поупражня. След това се насочих право към чандимите. Щом приближих достатъчно, за да ме видят, единият от тях изръмжа:

— Махай се! — Гласът му звучеше така, сякаш дъвчеше думите.

Не му обърнах никакво внимание и продължих да се приближавам. Като прецених, че са вече в обсега ми, се обърнах и насочих най-опасната част от новопридобитото си тяло право към тях.

(Не мисля, че е необходимо да изпадам в подробности. Самата процедура беше доста нелицеприятна, а аз не искам да обидя дамите, които биха прочели моите писания.)

Когато едно истинско куче бъде „напарфюмирано“ от скункс или от порова котка, то тутакси надава пронизителен вой, съпроводен от сърцераздирателно квичене и джавкане, за да може целият свят да разбере колко неприятно му е всъщност. Вече обясних, че стражите пред кулата на Торак не бяха истински кучета, но въпреки това се разквичаха като наритани помияри и тутакси взеха да се търкалят в снега и да търкат бясно с лапи муцуните и очите си.

Гледах ги известно време от чисто научно любопитство и след това им пръснах още една доза, за всеки случай.

Когато ги видях за последен път, те търчаха като бесни из площада, спирайки на всеки няколко метра, за да се отъркалят отново в снега. Вече не джавкаха, а просто скимтяха.

Приех собствената си форма и махнах на Черек и момчетата да се приближат. После се обърнах към вратата и я докоснах с върховете на пръстите си. Почти на мига открих тайната ключалка, която се оказа учудващо елементарна. Елиминирах я и отворих бавно вратата, милиметър по милиметър. Въпреки това пантите проскърцаха. Звукът ми се стори почти пронизителен, но не вярвам да се е чул твърде надалеч.

Черек и синовете му доближиха на няколко метра от мен и се заковаха на място.

— Хайде де — прошепнах им аз нетърпеливо.

— Ъ-ъ… добре, Белгарат — каза Черек крайно колебливо. — Всъщност защо не тръгнеш пръв? Ние ще те последваме.

Той май се опитваше да си задържи дъха.

— Не ставай идиот — троснах му се аз. — Чандимите отнесоха цялата воня. Не съм толкова несръчен, че да се опръскам сам.

Въпреки уверенията ми, четиримата гиганти се приближиха доста неохотно.

Аз промърморих няколко защитни заклинания и се промъкнах с рамото напред в пълния мрак, който цареше във вътрешността на кулата. От малката торбичка на кръста си измъкнах свещ и докоснах фитила й с палец. Мижавото пламъче освети неголямото помещение, в дъното на което мярнах извисяващо се нагоре стълбище.

— Сега накъде? — попита нервно Черек.

— Нагоре по стълбите, предполагам — отвърнах му аз и посочих виещата се в мрака желязна спирала. — Няма кой знае каква полза да си строиш кула, ако не смяташ да се заселиш на върха й. И все пак първо ще огледам наоколо.

Прикрих пламъчето на свещта с длан и огледах помещението. Зад стълбището открих врата, която не бях видял преди. Докоснах я и веднага усетих стълбите от другата й страна. Те обаче слизаха надолу. Обзе ме усещането, че все някога ще трябва да разбера къде водят. Не знаех защо, просто усещах, че се налага. През следващите близо три хиляди години запазих спомена за това къде точно се намират стълбите. После, когато се върнах в Ктол Мишрак заедно с Гарион и Силк, най-накрая разбрах какъв е бил смисълът на всичко това.

Тогава обаче просто се върнах обратно при алорните, посочих им железните стълби, които водеха нагоре, и им казах:

— Оттук. Да вървим!

Черек кимна, пое свещта от мен и после измъкна меча си. Тръгна нагоре, следван от Рива и Алгар. Ние с Драс останахме последни.

Дълго се изкачвахме. Кулата на Торак се оказа дори по-висока, отколкото ни се беше сторила отвън. На практика няма никакъв смисъл една кула да е чак толкова висока, но вие знаете какъв е Торак. Ако можеше, той би си вдигнал кула чак до звездите.

Накрая все пак се добрахме до върха, където ни очакваше нова желязна врата.

— Сега какво? — прошепна ми Черек.

— Отвори я — казах му аз. — По принцип Торак не би трябвало да може да ни направи каквото и да е, но докато не влезем, няма да разберем. Все пак опитай да вдигаш по-малко шум.

Черек пое дълбоко въздух, подаде свещта на Алгар и сложи ръка на дръжката.

— Бавно — предупредих го аз.

Той кимна и натисна дръжката с цялото внимание, на което бе способен.

Белдин се оказа прав. Торак наистина бе направил нещо, за да предотврати ръждясването на кулата си. Вратата вдигна незначителен шум, докато Мечото рамо я отваряше милиметър по милиметър.

Черек надзърна зад нея.

— Вътре е — прошепна той. — Мисля, че спи.

— Добре — изръмжах аз. — Да приключваме. Нощта няма да трае вечно.

Промъкнахме се внимателно в стаята отвъд желязната врата. Веднага забелязах, че при всичките си останали недостатъци, Торак е и плагиат. Неговата стая приличаше досущ на тази на Учителя, но всичко беше направено от желязо. Единствената светлина идваше от горящата камина.

Богът-Дракон спеше в леглото си, но сънят му явно не беше от приятните. Той се въртеше и стенеше, сякаш постелята му бе изплетена от тръни. Огънят вероятно продължаваше да го гори. Лицето му беше покрито с желязна маска, която точно предаваше чертите такива, каквито бяха преди да реши да си поиграе с мощта на Сферата. Странно, но за разлика от своите копия, пръснати по храмовете на ангараките, тази маска се движеше и изражението върху металното лице хич не беше от приятните. Торак очевидно страдаше от непоносима болка. Може и да ви се стори жестоко, но не изпитвах и капка съчувствие към него. Най-ужасяващият детайл от спящото лице на Бога бе широко отвореното му ляво око, което продължаваше да гори с видим пламък.

Докато обезобразеният Бог се гърчеше в своя изтъкан от кошмари сън, горящото му око ни следеше неотлъчно, макар Торак да изглеждаше абсолютно неспособен да ни попречи по какъвто и да е начин.

Драс застана до леглото му и го погали бавно с острието на бойната си секира.

— Бих могъл да спестя на света много неприятности — предложи той.

— Не говори глупости — казах му аз. — Секирата ти не може дори да го одраска. Най-много да го събудиш.

Огледах се наоколо и точно срещу вратата, през която бяхме влезли, видях още една. Други изходи в помещението просто нямаше, което значително облекчаваше задачата ми.

— Да вървим, господа — казах на гигантските алорни. — Време е да направим това, за което сме дошли.

Наистина беше време. Не ме питайте как разбрах. Прекосих стаята на Торак и отворих втората врата. През цялото време горящото око продължаваше да ни гледа втренчено.

Стаята отвъд вратата се оказа далеч по-малка, почти с размерите на килер. В самия й център беше сложена желязна маса, по средата на която се мъдреше желязна кутийка. Кутийката излъчваше меко сияние, сякаш току-що я бяха извадили от ковашка пещ. Но вместо в червено, тя сияеше в синьо.