Дейвид Едингс, Лий Едингс
Белгарат — магьосникът (27)

Двадесет и шеста глава

Прекарахме нощта в къщата на Хатрук, а на сутринта отидохме до пристанището, за да продължим по вода до Коту, град близо до устието на река Мрин.

— Искам да ти благодаря, Хатрук — казах на водача на клана, докато седяхме на пристана.

— За мен беше удоволствие — отвърна ми той.

— Бих искал да те посъветвам нещо дребно, стига да ти се слуша.

— Разбира се.

— Не е зле да се замислиш как би могъл да запазиш религиозните си убеждения само за теб самия. В миналото Култът към Мечката причини сериозни неприятности в Алория и алорнските крале не си падат особено по него. Крал Алгар е търпелив човек, но търпението му вече се изчерпа. Култът е бил разпердушинван на няколко пъти и поредният удар вече се задава. Ти едва ли би искал да се озовеш на погрешната страна, когато това се случи. Алгар може да бъде адски твърд, когато си науми нещо.

Хатрук ме изгледа мрачно. Е, аз поне се опитах да го предупредя, но той явно бе решил да не ме слуша.

— Драс знае ли, че идваме, татко? — попита ме Поулгара, след като се качихме на кораба.

Кимнах.

— Вчера говорих с един от капитаните на Черек. Драс е потеглил за Боктор. На борда на един от онези бойни кораби е, тъй че със сигурност ще ни изпревари.

— Ще ми е приятно да се срещна отново с Драс. Той не е толкова умен, колкото са братята му, но пък има добро сърце.

— Така е — съгласих се аз. — Май ще трябва да си поговоря с него след като пристигнем в Коту. Време му е вече да се ожени.

— Само не ме гледай така, татко — каза Поул твърдо. — Харесвам Драс, но не чак толкова.

В наши дни Коту е едно от най-големите морски пристанища в света, най-вече, защото е ключова точка в западния край на северния търговски маршрут. Когато ние с Поул отидохме там за пръв път, обаче, търговията с надраките беше още твърде ограничена, а Коту не беше нещо повече от неголямо градче с няколко пристана. Драс вече ни очакваше там. На срещата с него пристигнаха още няколко негови приближени, които определено не си бяха направили труда, за да се запознаят с мен. Всички до един се интересуваха от Поулгара. Очевидно из алорнските кралства вече бе плъзнала новината за красивата дъщеря на Древния Белгарат и младите драснианци бяха решили да слязат надолу по реката, за да се убедят с очите си дали поне част от онова, което се говори е истина.

Убеден съм, че не останаха разочаровани.

Корабът ни пристана на здрачаване и ние веднага си наехме стаи в един не особено приветлив пристанищен хан. Смятахме да отплаваме още на следващата сутрин нагоре по реката до селцето Брака, там където бе окован Мринският пророк.

Двамата с Бичия врат си поговорихме доста до късно същата вечер, което за Поул си беше поредна възможност да разбие няколко мъжки сърца.

По някое време Драс се облегна в стола си и ме погледна изпитателно.

— Алгар ще се жени, ако не си чул още — каза ми той с леко натегнат тон.

— Странно, че не ми спомена нищо за това, докато бяхме на Острова — отбелязах аз.

— Знаеш го какъв е Алгар — каза Драс, свивайки рамене. — Май и аз трябва да се замисля за нещо подобно.

— И без друго смятах да отворя дума за това — казах му аз. — Обикновените люде могат да се оженят или не, както им скимне, но кралете си имат своите отговорности.

— Сигурно не искаш да… — И той остави незавършената си фраза да увисне във въздуха между нас.

— Не, Драс — казах му аз твърдо. — Поулгара не е за омъжване. Освен това не мисля, че би искал да се ожениш точно за нея. Освен всичко останало, характерът й е малко, как да се изразя… чепат. По-добре си избери някое свястно алорнско момиче. В крайна сметка ще видиш, че тя ще те дари с повече щастие.

Драс въздъхна тежко.

— Много е красива — промърмори той.

— Така си е, друже, но Поул си има друго предопределение. Може би ще дойде време, когато и тя ще се омъжи, но решението ще си е нейно. Далече ли е Брака?

— На около ден път. Ще трябва да преминем през блатата, за да стигнем дотам. — Той поглади брадата си. — От доста време си мисля да ги пресуша тия блата. Там би могло да се върти процъфтяващо фермерство, стига да можех да се отърва от цялата тая вода.

Свих рамене.

— Това си е твоето кралство, но мисля, че пресушаването на блатата би могло да се превърне в сериозно усилие. Някакви вести от баща ти?

— Преди около месец получих последното му писмо. Новата му жена пак ще ражда. Надяват се тоя път да е момче. Предполагам, че и доведената ми сестра би могла да поеме трона след смъртта на баща ни, но алорните едва ли ще си паднат особено по идеята да ги управлява жена.

 

Сам не знам колко време ми отне, за да променя това тяхно отношение. Порен със сигурност е една от най-даровитите владетелки в историята на света, но драснианците в някои от далечните провинции още й се мръщят.

 

Отспах си до късно на следващия ден и затова потеглихме едва по обяд.

Река Мрин е доста затлачена в устието, предполагам заради блатата. Те заемат обширната мочурлива област между реките Мрин и Алдур. Това е една от най-неприятните части на Севера, ако ви интересува личното ми мнение. Никога не съм си падал по блатата. Те вонят, а въздухът е толкова влажен, че с мъка си поемаш въздух. И после — комарите. Почти не излязох от каютата си, докато траеше пътуването. Не че това помогна особено. Гадните кръвопийци се промъкваха навсякъде. На Поулгара въобще не й пукаше и нищо чудно — комарите не й обръщаха никакво внимание.

Капитанът на кораба хвърли котва по залез слънце. Наоколо бяха пръснати блата, а да се броди из тях през нощта определено не е добра идея. Там по правило си стават някои доста странни неща.

Двамата с Драс си седяхме в каютата след вечеря, когато Поул ни навести.

— Драс? — обърна се тя към него още с влизането си. — Твоите хора защо непрекъснато си кривят пръстите по такъв странен начин?

— О, това е просто таен език — отвърна й той.

— Таен език ли?

— На търговците им хрумнало да измислят нещо такова. Предполагам, че често им се налага да си поговорят със съдружниците си насаме. Разработили са нещо като знаков език. Отначало беше съвсем прост, но сега е станал доста по-сложен.

— Ти знаеш ли го?

Той вдигна една от огромните си лапи.

— С пръсти като тези? Не ставай смешна.

— Може да се окаже нещо полезно. Не мислиш ли, татко?

— Ние си имаме и други начини за общуване, Поул.

— Може и така да е, но все пак си мисля, че няма да е зле да науча тоя таен език. Не обичам хората да си шепнат зад гърба ми, дори да го правят с пръсти. Някой от хората на борда случайно да е наясно с този език?

Драс сви рамене.

— Аз лично не му обръщам особено внимание. Ще разпитам все пак.

— Ще ти бъда задължена.

Продължихме на другата сутрин и пристигнахме в Брака някъде около пладне. Двамата с Драс гледахме брега, облегнати на перилата на борда, докато корабът се приближаваше към пристана.

— Няма кой знае какво за гледане, а? — отбелязах аз, кимвайки към редицата съборетини по бреговата линия.

— Определено не е Тол Хонет — съгласи се Драс. — Когато научихме за пръв път за онзи луд, смятах да го отведа в Боктор, но той е роден тук и откача още повече при всеки опит да бъде закаран на някое друго място. Решихме, че ще е по-добре да го оставим. Писарите не се зарадваха особено, но нали затова им се плаща? Тук са, за да записват всичко, което казва, а не да се радват на забележителностите.

— Сигурен ли си, че записват всичко дословно?

— Че откъде да знам, Белгарат? Аз не мога да чета и ти го знаеш.

— Да не искаш да кажеш, че още не си се научил?

— Че защо да си правя труда? Нали затова са писарите? Ако нещо е чак толкова важно, ще ми го прочетат. Тези тук са си измислили някаква система. При лудия винаги има по трима. Двама от тях пишат онова, което той казва, а третият го слуша. Когато пристъпът свърши, третият сравнява двете писани версии и преценява коя от тях е по-вярната.

— Звучи ми малко сложно.

— Нали ти сам вдигна пушилка колко точно трябвало да се записва всичко? Ако се сещаш за някой по-прост вариант, ще се радвам да го чуя.

Корабът акостира до раздрънкания мостик, моряците го привързаха за гредите и ние слязохме на брега, за да се запознаем отблизо с Мринския пророк.

Не си спомням дали някой друг път съм виждал толкова мръсен човек. Той носеше хванала кора ленена препаска около слабините, а косата и брадата му бяха дълги и сплъстени. Около врата му беше закопчана метална халка, от която се проточваше солидна верига, захваната за як кол, побит пред неговата… не мога да се сетя за подходяща дума, която да опише мястото, където спеше този човек. Самият „пророк“, свил се на кълбо, надаваше животински стонове и подръпваше ритмично веригата си. Очите му бяха почти скрити от рунтавите вежди и в тях нямаше и намек за човешко съзнание, камо ли за някакъв интелект.

— Наистина ли се налага да го оковавате така? — попита Поулгара.

Бичия врат кимна.

— Той получава пристъпи. Преди, като го прихванеше, бягаше в блатата и не се завръщаше с дни. Когато разбрахме кой е, решихме да го оковем за негово добро. В тия блата човек може да си изчезне без следа, а горкият нещастник не е достатъчно с всичкия си, за да се предпази. После едва ли би могъл да ни рецитира пророчествата си, затънал под двадесетина метра тиня.

Поулгара се вгледа в колибата, която приличаше по-скоро на кочина.

— А защо се отнасяте към него като към животно?

— Поулгара, той е животно. Живее там, защото така му харесва. Направо откача, ако се опиташ да го замъкнеш на някое друго място.

— Спомена, че бил роден тук — отбелязах аз.

Драс кимна.

— Преди около трийсет или четирийсет години. Преди да тръгнем за Малория, всичко това беше част от кралството на татко. Поселището съществува от седемдесетина години. Повечето му жители са рибари.

Отидох до мястото, където тримата дежурни писари се бяха настанили под сянката на една проскубана върба и им се представих.

— Казвал ли е нещо напоследък? — попитах.

— Не и през последната седмица — отвърна ми единият от тях. — Мисля, че луната му влияе. Случвало се е да проговаря и по друго време, но при пълнолуние е просто задължително.

— Предполагам, че би трябвало да има обяснение за това. Няма ли начин да го поизмием малко?

Писарят поклати глава.

— На няколко пъти го плискахме с кофи вода, но той веднага се отъркалва отново в калта. Мисля, че му харесва да е мръсен.

— Уведомете ме веднага, щом започне да говори отново. Трябва да го чуя.

— Едва ли ще успееш да разбереш нещо от думите му, Белгарат — каза ми един от другите писари.

— Всяко нещо с времето си. Имам чувството, че ще ми се наложи да прекарам доста време в изучаване на казаното от него. Той говори ли понякога за обикновени неща? За времето или пък за това колко е гладен, да речем?

— Не — отвърна ми първият писар. — Иначе май може да говори и нормално, или поне селяните твърдят така. Пристъпите му започнали преди десетина години. Е, това поне улеснява нашата работа. Не ни се налага да пресяваме думите му. Всичко, което каже, е важно.

През нощта останахме на борда на кораба на Бичия врат. Нужно ни беше съдействието на селяните и затова не исках да окупирам някоя от техните схлупени къщурки за времето на престоя ни в Брака.

Около пладне на следващия ден, на пристана дойде един от писарите.

— Белгарат — извика той, — по-добре ела веднага. Той започна да говори.

Един от младите драснианци тъкмо учеше Поул на езика на пръстите и не мисля, че прекъсването на урока му се понрави, но моята дъщеря държеше да дойде с нас.

Лудият отново се бе свил на кълбо край кола и току подръпваше веригата си. Не мисля, че опитваше да се освободи. Изглежда, че по-скоро подрънкването на веригата му действаше успокояващо. Освен това, като се изключеше дървената копанка, в която го хранеха, тази верига беше неговата единствена собственост. Може би затова си и играеше с нея. Когато се приближихме, той издаваше само животински звуци.

— Да не е спрял? — попитах писаря, който бе дошъл да ме извика.

— Пак ще започне — увери ме той. — Спира за малко, почва да пъшка и да ръмжи, но после отново продължава. Почне ли веднъж, обикновено откарва до края на деня. Спира, когато слънцето залезе.

Лудият изведнъж пусна веригата си и се взря право в лицето ми. Очите му бяха придобили смислено изражение, а погледът му беше пронизващ.

— Въззри! — каза ми той с боботещ, кух глас, глас, който звучеше точно като този на Борник. — Детето на Светлината ще бъде придружавано в своя поход от Мечката, от Водача и от Мъжа с Двата Живота. Ти също, Древни и Обични, ще бъдеш с него, рамо до рамо. И Господарят на Конете ще дойде с теб, както и Слепецът, и Кралицата на Света. Към вас ще се присъединят и други — Рицарят Закрилник и Стрелецът, и Ловджийката, и Майката на Мъртвата Раса, и Наблюдателката, която ти познаваш от по-рано.

Тирадата му замря и той започна отново да пъшка, да се лигави и да подръпва веригата си.

— Това е достатъчно — казах аз на Драс. — Истински е.

— Как успя да прецениш толкова бързо?

— Той спомена Детето на Светлината, Драс. Борник стори същото в Дарин. Можеш да предадеш това на своя баща и на братята си. Така ще могат да преценят дали става въпрос за пророчество. Спомене ли някой Детето на Светлината, по-добре веднага му осигурете по някой и друг писар, защото онова, което казва, е важно.

— Откъде научи за това?

— Не помниш ли, че си поприказвах доста с Необходимостта, докато вървяхме към Малория? Тя ми говореше най-често за Детето на Светлината. — После си спомних още нещо. — Малко е възможно, но все пак се ослушвайте и за хора, които споменават Детето на Мрака. Нека записват и техните думи.

— Каква е разликата?

— Онези, които говорят за Детето на Светлината, дават напътствия на нас. Онези, които споменават Детето на Мрака, съветват Торак какво да прави. Ако засечем някое от тези послания, това може да се окаже изключително важно.

— Тук ли ще останеш? За да чуеш какво ще каже?

— Няма нужда да го правя. Научих онова, което ме интересуваше. Нареди на твоите писари да изготвят препис на всичко, което са записали, и да ми го изпратят в Долината.

— Ще се погрижа. Искаш ли да се върнеш обратно в Коту?

— Не, не мисля. Виж дали ще намериш някой собственик на лодка, който да познава добре блатата. Двамата с Поул отиваме в Алгария и оттам се прибираме вкъщи. Няма смисъл да се връщаме обратно.

— Има ли още нещо, което искаш да направя?

— Върни се обратно в Боктор и се ожени. Имаш нужда от син, на който да предадеш короната.

— Аз нямам корона, Белгарат.

— Поръчай тогава да ти изработят една. Короната сама по себе си не означава нищо, но хората обичат видимите символи на властта.

Чак сега забелязах, че Поулгара ме гледа намръщено.

— Какво? — попитах я аз.

— През блатата, значи? Смяташ да ме прекараш през блатата?

— Погледни на това като на образователно пътуване, Поул. Да вървим да си съберем нещата. Искам да се прибера по-скоро в Долината.

— И защо си се разбързал толкова?

— Да речем, че ми е домъчняло за дома.

Вдигна очи към небето с онова мъченическо изражение, с което така обича да ме дразни.

Лодкарят се казваше Ганик — словоохотлив, добродушен мъж. Лодката му беше дълга, с изящен профил. Приличаше повече на кану, отколкото на гребна лодка. От време на време и греблата влизаха в работа, но през по-голямата част от пътуването Ганик изтласкваше лодката с помощта на дълъг прът. Аз лично никога не бих застанал прав в такъв тесен съд, но той изглежда си разбираше от работата.

Наистина исках да се прибера по-скоро в Долината, но основната причина за преждевременното тръгване от Брака беше по-скоро желанието ми да отведа Поул по-далеч от оня млад драснианец, който я учеше на езика на пръстите. Когато нейните ухажори прииждаха на групи, аз можех лесно да държа положението под контрол, но видех ли я да седи усамотена с някой младок, това ужасно ме изнервяше. Още тогава Поул си беше едно адски трезвомислещо за възрастта си момиче, но все пак…

Сигурен съм, че схващате мисълта ми.

Онази част от границата между Драсния и Алгария, която преминаваше през блатата, естествено не беше толкова рязко очертана. Драснианците наричаха тази огромна блатиста област Мрински мочур, а алгарите — Блатото на Алдур. На около три дни път от Брака, Поул забеляза едно от водните създания, обитаващи блатото.

— Това видра ли е или бобър? — попита тя Ганик, сочейки малката обла главица, която се бе подала едва-едва над водната повърхност.

— Наричаме ги фенлинги. Приличат на бобрите и видрите, но са малко по-големи. Големи закачливци са. Някои залагат капани за тях, заради кожата им, но аз никога не го правя. Струва ми се някак нередно, не знам защо. Обичам да ги гледам как си играят.

Фенлингът имаше големи очи, с които ни следеше любопитно, докато Ганик продължаваше да тика лодката си напред, забивайки ритмично дългия кол в тинестото дъно. После животинчето нададе онзи характерен за фенлингите цвърчащ звук. Прозвуча ми почти като насмешка.

Ганик се засмя.

— Плашим му рибата — каза той, — и ни прави забележка. Понякога ми се струва, че аха-аха да проговорят.

 

Вордай, вещицата от блатата, стигна до същото заключение години по-късно и после неведнъж ми досаждаше да проуча въпроса.

 

Най-после се добрахме до каналите, които подхранваха блатото със свежа вода направо от устието на Алдур. Не след дълго Ганик ни свали на брега. Двамата с Поул му благодарихме и той потегли обратно.

Беше чудесно да усетиш отново твърда почва под краката си.

— Ще се преобразим ли пак? — попита ме Поул.

— След малко. Първо трябва да си поговорим.

— О. И за какво?

— Ти си вече голяма, Поул.

— Виж ти, и аз останах със същото впечатление.

— Говоря сериозно. Има някои неща, които трябва да знаеш.

— Като например?

И аз започнах да нареждам. Поул седеше срещу мен, вторачила широко отворените си очи в моето измъчено лице и искрено се забавляваше. Моята дъщеря може да бъде адски жестока, когато си науми. Накрая спрях. Изражението й беше странно отнесено.

— Ти вече знаеше за всичко това, нали? — попитах аз с обвинителна нотка в гласа си.

— За кое, татко?

— Престани. Знаеше откъде идват бебетата. Защо тогава ме остави да се червя така?

— Искаш да кажеш, че майките им не ги намират в зелевите градини? — Тя се пресегна и ме потупа по бузата. — Знам всичко по въпроса, татенце. Аз помагах при раждането на Белдаран, забрави ли? Акушерките ми разясниха цялата процедура. Признавам, че ми беше доста любопитно.

— Само не ставай твърде любопитна, Поул. Това не е нещо, с което да се експериментира твърде много.

— Така ли? Да разбирам тогава, че в Мар Амон си извадил истински късмет, щом все още си жив и здрав, така ли?

Промърморих няколко нечленоразделни проклятия и се преобразих във вълк. Вълците поне не могат да се изчервяват, а човешкото ми лице вече и без друго беше станало почти мораво.

Поулгара се изсмя с онзи неин дълбок, мелодичен смях, който за съжаление чувам твърде рядко, и прие облика на кафява сова.