Стивън Ериксън
Дом на вериги (9)

5.

Горко на падналия

в улиците тъмни

на Ейрън…

Аноним

Само един ритник от крака на якия войник и паянтовата врата се отпра от пантите и излетя вътре. Войникът хлътна в полумрака, последван от другите от отделението. Отвътре се разнесоха викове и трясък на строшени мебели.

Гамът изгледа командир Блистиг.

Той сви рамене.

— Е, да, вратата не беше заключена — гостилница е, в края на краищата, макар че такова помпозно име за тази мизерна дупка е силно преувеличение. Все едно, важното е да се постигне подходящият ефект.

— Грешно ме разбрахте — отвърна Гамът. — Просто не мога да повярвам, че войниците ви го намериха тук.

На широкото лице на Блистиг се изписа смущение.

— Хм, ами, хващали сме и други, на още по-лоши места, Юмрук. Така става с… разбитите сърца. — Присви очи и погледна към улицата.

„Юмрук. Проклетата титла още щъка във вътрешностите ми като гладна врана.“ Гамът се намръщи.

— Адюнктата няма време да се занимава с войници с разбити сърца, командире.

— Нереалистично беше да пристигне тук с очакването, че ще разпали пламъците на отмъщението. Не можеш да разпалиш пепелта, макар че не ме разбирайте погрешно, желая й късмета на Богинята.

— Доста повече се очаква от вас — каза сухо Гамът.

Улиците бяха съвсем опустели по това време на деня, следобедният зной беше потискащ. Разбира се, дори и в други часове Ейрън не беше това, което бе някога. Търговията от север беше секнала. Като се изключеха малазанските бойни кораби и няколкото рибарски лодки, заливът и речното устие бяха празни. Раните още не бяха заздравели.

Отделението вече излизаше от гостилницата — носеха дрипав старец, който се дърпаше вяло. Беше целият оплескан от повърнато, малкото коса, която му бе останала, висеше като сиви нишки, кожата му беше почерняла от мръсотия. Войниците на Блистиг от Ейрънската градска стража запсуваха от непоносимата воня и побързаха да довлекат товара си и да го хвърлят в колата.

— Цяло чудо е, че изобщо го намерихме — каза командирът. — Наистина очаквах тоя кучи син да се е удавил.

Забравил за миг новата си титла, Гамът се обърна и се изплю на калдъръма.

— Ситуацията е недостойна, Блистиг. Проклятие, някакво подобие на военно приличие — на контрол, Гуглата да ме вземе — можеше да е възможно…

Командирът се вкочани от тона му. Всички стражи, струпани при задницата на колата, се обърнаха при думите му. Блистиг пристъпи срещу Юмрука.

— Сега ме чуйте, и ме чуйте добре — тихо изръмжа той, а лицето му потрепери, очите му гледаха твърдо като желязо. — Стоях на проклетата стена и гледах. Като всички останали мои войници. Пормквал обикаляше в кръг като кастрирана котка — онзи историк и двете уикски деца виеха от мъка — всички гледахме — как пред очите ни посичат Колтейн и неговата Седма. И не стига това, ами Върховният юмрук изведе навън армията си и им заповяда да се разоръжат! Ако моите капитани не ми бяха донесли сведения, че Малик Рел е агент на Ша’ик, стражите ми щяха да загинат с тях. Военно приличие? Вървете при Гуглата с вашето военно приличие, Юмрук!

Гамът стоеше неподвижно, докато тирадата на командира не свърши. Не за първи път изпитваше на гърба си бича на неговия гняв. Откакто беше пристигнал със свитата на адюнкта Тавори, му бяха възложили ролята на офицер за свръзка, а това го извеждаше на предна линия в отношенията с оцелелите от Кучешката верига — както дошлите с историка Дюйкър, така и чакащите ги в града — Гамът се чувстваше като под обсада. Гневът изригваше отново и отново под мантията на благоприличието. Сърца, не само разбити, а пръснати, разкъсани на парчета, стъпкани. Надеждата на адюнктата, че оцелелите ще възкръснат — с помощта на местния опит да се укрепват легионите й с неопитни новобранци, — според Гамът изглеждаше все по-нереалистична с всеки ден.

Ясно беше също така, че на Блистиг му е все едно, че Гамът ежедневно докладва на адюнктата и че с основание може да очаква тирадите му да се предават на Тавори с обвиняващи подробности. Поради това късметът на командира беше дваж по-голям, защото до този момент Гамът не беше казал на адюнктата нищо. Донесенията му бяха изключително сдържани и той пазеше личните си наблюдения за себе си.

Така че сега само въздъхна и се приближи до колата, за да погледне лежащия в нея пиян старец. Войниците се отдръпнаха — все едно че Юмрукът им носеше зараза.

— Значи това е Скуинт — изхъмка Гамът. — Мъжът, който уби Колтейн…

— Беше жест на милост — сопна се един от стражите.

— Очевидно той не мисли така.

Нямаше отговор на това.

— Добре — обърна се Блистиг към отделението. — Откарайте го и го почистете. И да се затвори под ключ.

— Слушам, сър.

Колата потегли.

Гамът отново се обърна към Блистиг.

— Вашият съвсем явен план да ви лишат от ранг, да ви оковат във вериги и да ви върнат в Унта на първия кораб няма да успее, командире. Нито адюнктата, нито аз даваме пет пари за крехкото ви състояние. Подготвяме се за война и за тази война ще ни трябвате. Вие и всеки от вашите войници.

— По-добре да бяхме загинали с останалите…

— Но не сте. Имаме три легиона новобранци, командир. Опулени и с жълто на устата, но готови да леят кръвта на Седемте града. Въпросът е какво смятате да им покажете вие и войниците ви?

Блистиг го изгледа с яд.

— Адюнктата прави капитана на домашната си гвардия Юмрук, а от мен се чака да…

— Четвърта армия — сряза го Гамът. — В Първа рота, от самото й сформиране. Уикските войни. Двайсет и три години служба, командире. Познавах Колтейн, когато майка ви още ви е дундуркала в скута си. Пика ме удари в гърдите, но се оказах твърде упорит и не умрях. Командирът ми бе така добър да ме освободи и да ми намери достатъчно безопасен пост според него, в Унта. Да, капитан на гвардията в дома Паран. Но адски добре си го заслужих!

На устните на Блистиг се изписа кисела усмивка.

— Значи сте толкова щастлив, че сте тук, колкото и аз.

Гамът отвърна с мълчалива гримаса.

Двамата малазанци се върнаха при конете си.

Гамът се метна на седлото.

— Очакваме последният войнишки транспорт от остров Малаз да пристигне днес. Адюнктата иска всички командири да се съберат в заседателната й зала на осмата камбана.

— За какво? — попита Блистиг.

„От мен ако зависеше, щях да наредя да те задържат и да те екзекутират.“

— Просто гледайте да сте там, командир.

 

 

Широкото устие на река Меник бълваше кафява тинеста маса, протягаща се на половин левга навътре в залива. Подпрян на парапета на десния борд, Стрингс огледа напиращата вода, после вдигна очи към града на северния бряг.

Потърка наболата четина по дългата си челюст. Ръждивият цвят на брадата от младините му бе отстъпил на сиво… което за него си беше съвсем добре.

Град Ейрън не изглеждаше особено променен през годините, откакто го беше видял за последен път, като се оставеха настрана оределите кораби в залива. Същият димен покров, надвиснал над къщите, същият безкраен поток боклуци, пълзящи по течението, през което сега мудно пореше широкият тромав транспортен кораб.

Зачисленото му наскоро ново кожено кепе го жулеше по тила; сърцето му за малко щеше да се скъса, когато се наложи да захвърли старото, заедно с опърпаното кожено палто и оръжейния колан, свит от гвардееца на Фаладан, който нямаше вече нужда от него. Всъщност беше си задържал само едно притежание от предишния си живот, скрито на дъното на пътната му торба в каютата под палубите, и нямаше намерение да го открива пред никого.

До него се приближи друг мъж, подпря се небрежно на парапета и се загледа над водата към бавно приближаващия се град.

Стрингс не го поздрави. Лейтенант Ранал въплъщаваше в себе си най-лошото от малазанския команден кадър. Благородник, със звание, купено в град Кюон, нагъл, вдървен и праведен, и в същото време — готов да извади меча в изблик на гняв. Живо смъртно наказание за своите войници и това, че Стрингс бе от неговите войници, си беше много гаден късмет.

Лейтенантът беше висок, с възможно най-чиста кюонска кръв; светлокож, светлокос, с високи и широки скули, с прав дълъг нос, с пълни устни. Стрингс го намрази още щом го видя.

— Прието е старшият да се поздравява — подхвърли Ранал с подчертано безразличие.

— Поздравяването на офицерите ги убива, сър.

— Тук, на транспортен кораб?

— Влизам в навиците си — отвърна Стрингс.

— От самото начало беше ясно, че си го правил и преди, войник. — Ранал замълча и огледа меките черни пръсти на ръкавиците си. — Гуглата знае, достатъчно стар си, за да бъдеш баща на повечето от тези морски пехотинци, дето седят на палубата зад двама ни. Рекрутиращият офицер веднага те препоръча — нито си трениран, нито си ял бой, но ето, аз трябва да те приема като един от войниците ми.

Стрингс сви рамене и не отвърна.

— Рекрутиращият офицер — продължи след малко Ранал, зареял сините си очи към града, — каза, че от самото начало разбрала, че криеш нещо. Странно, според нея това — ти, по-точно — е ценен ресурс, дотолкова, че да предложи да те направя сержант. Знаеш ли защо ми се струва странно?

— Не, сър, но съм сигурен, че ще ми го кажете.

— Защото според мен си дезертьор.

Стрингс се надвеси още над парапета и се изплю във водата.

— Доста хора съм познавал, всички са си имали обяснения и две не са си съвпадали. Но има едно общо нещо между тях.

— И кое е то?

— Това, че никой от тях не е в служебните списъци, лейтенант. Насладете се на гледката.

Обърна се и закрачи към морските пехотинци, изтегнали се на средната палуба. Повечето отдавна се бяха съвзели от морската болест, но нетърпението им да слязат на брега се усещаше. Стрингс седна на дъските и изпружи крака.

— Лейтенантът иска главата ти на тепсия — измърмори един глас до него.

Стрингс въздъхна и притвори очи, вдигнал лицето си към следобедното слънце.

— Какво иска лейтенантът и какво получава не е едно и също, Корик.

— Ще получи тая наша пасмина тука — отвърна мъжът, в чиито жили течеше кръв на Сети, размърда широките си рамене и сплитовете дълга черна коса изплющяха по плоското му чело.

— Практиката е да се смесват новобранци с ветерани — рече Стрингс. — Напук на всичко, което си чул, в този град все пак има оцелели от Кучешката верига. Цял кораб с ранени морски пехотинци и уикци се е добрал тук, както чух. Освен това Ейрънската стража и Червените мечове. Няколко каботажни кораба на морската пехота също са стигнали дотук. Най-после, тук е и флотата на адмирал Нок, макар да допускам, че ще иска да запази силите си непокътнати.

— Че защо? — попита друг новобранец — жена. — Тръгваме на пустинна война, нали?

Стрингс я погледна през рамо. Ужасно млада, напомняше му за друга млада жена, която беше крачила в поход с него преди много време. Потръпна леко и отвърна:

— Адюнктата трябва да е глупачка, за да оголи флотата. Нок е готов да започне възвръщането на крайбрежните градове — можеше да започне още преди месеци. На империята й трябват подсигурени пристанища. Без тях на този континент с нас е свършено.

— Ами — измърмори младата жена, — според това, което чух, тази адюнкта май е точно това, което каза, старче. Благородничка е, нали?

Стрингс изсумтя, но не отвърна нищо и отново притвори очи. Притеснен беше, че момичето може да е право. Но пък Тавори беше сестра на капитан Паран. А Паран се беше доказал в Даруджистан. Най-малкото не беше глупак.

— Между другото откъде си получил този прякор, Стрингс^[1] — попита младата жена.

Фидлър се усмихна.

— Много е дълго за разправяне, момиче.

 

 

Железните й ръкавици тупнаха на масата и вдигнаха прах. Тя смъкна шлема — слугинята вече й носеше голямата халба с ейл, — дръпна стола и се тръшна, с много скърцане на броня и подгизнала от пот подплата между гърдите.

Един уличен хлапак й донесе съобщението. Тикна й в ръката къс зелена коприна с изписаните с дребен изящен почерк малазански думи: „Кръчмата на Танцьора, привечер.“ Лостара Юил беше по-скоро ядосана, отколкото заинтригувана.

В „Кръчмата на Танцьора“ имаше едно помещение: четирите му стени много държаха да убедят човек, че някога са били варосвани, но жалките останки от варта разкриваха кирпичения зид, оцапан с петна от вино като карта на някой пиянски рай. Ниският таван гниеше пред очите на самия собственик и на гостите, прахта се сипеше на облаци, осветени от ниското слънце, мятащо лъчи през предния прозорец: пяната на ейла в халбата пред нея вече бе придобила сивкав оттенък.

Посетителите бяха само трима: двама надвесени над играта на дървени тресчици и един самотник, който ломотеше нещо несвързано, замаян и клюмнал на стената до нужника.

Макар да беше рано, капитанът на Червените мечове вече гореше от нетърпение да види края на тази жалка загадка, доколкото изобщо можеше да се нарече загадка. Почти моментално се беше сетила кой е уредил тази тайна среща. И макар отчасти да я топлеше мисълта, че отново ще го види — при всичките му преструвки и маниерничене все пак беше чаровен мъж, — си имаше достатъчно задължения, за да се разправя с адютант на Тене Баралта. До този момент с Червените мечове се отнасяха като с войскова част, отделна от наказателната армия на адюнктата, въпреки че воините с действителен боен опит бяха малко… „А още по-малко — достатъчно смелите да приложат този опит в действие.“

Малодушието и апатията, възцарили се сред Ейрънската стража на Блистиг, не се споделяха от Червените мечове. Близки бяха загубили в Кучешката верига и на това щеше да се отвърне.

„Стига да…“

Адюнктата беше малазанка — непозната за Лостара и останалите Червени мечове; дори Тене Баралта, който се беше срещал с нея по три повода, все още не можеше да я прецени, да й вземе мярката. Вярваше ли Тавори на Червените мечове?

„Може би скоро ни предстои да разберем истината. Тепърва й предстои да даде нещо на нашата част. Ще ни включи ли в армията си? Ще се разреши ли на Червените мечове да се сражават с Вихъра?“

Въпроси без отговори.

А тя седеше тук и си губеше времето…

Вратата се отвори широко.

Бляскаво сиво наметало, обшити със зелено кожени дрехи, мургава, обгоряла от слънцето кожа, широко добродушно лице.

— Капитан Лостара Юил! Радвам се да ви видя отново. — Пристъпи към масата й, махна пренебрежително на приближилата се слугиня, вдигна два кристални бокала, които сякаш се появиха в ръцете му от небитието, и ги постави на прашната маса. Последва ги черна бутилка с дълго гърло. — Категорично ви съветвам да не пиете този местен ейл точно в това заведение, скъпа. Тази реколта е много по-подходяща за случая. От напоените със слънце южни склонове на Грис, където растат най-хубавите лозя, познати на този свят. Чудите се дали това мое мнение е сведущо, м-да. Абсолютно сигурно, девице драга, тъй като интересът ми към въпросните лозя е…

— Какво искаш от мен, Перла?

Без усмивката му да трепне, той наля двата бокала. Пурпурната течност заискри.

— Колкото и да ме терзаят чувствата, помислих си, че бихме могли да вдигнем чаши за старите времена. Вярно, бяха доста мъчителни времена, но все пак оцеляхме, нали?

— О, да — отвърна Лостара. — И ти продължи по своя път, към по-голяма слава, несъмнено. А аз — по своя. Към затворническата килия.

Нокътят въздъхна.

— Е да, нещастните съветници на Пормквал жестоко го подведоха, уви. Но сега виждам, че ти и твоите приятели, Червените мечове, отново сте на свобода, върнали са ви оръжията и мястото ви в армията на адюнктата е сигурно…

— Не съвсем.

Перла вдигна изискано вежда.

Лостара вдигна бокала си и отпи. Не усети вкуса на виното.

— Все още не знаем какви са намеренията на адюнктата за нас.

— Колко странно!

Капитан Юил се намръщи.

— Стига игри. Убедена съм, че знаеш за това много повече от нас…

— Уви, налага се да те разочаровам. Новата адюнкта е също толкова неразгадаема за мен, колкото и за вас. Сгреших в допускането си, че ще вложи усилия да възстанови щетите, понесени от славната ви част. И че няма да търси отговор на въпроса за лоялността на Червените мечове… — Перла отпи от виното и се отпусна на стола. — Освободиха ви от тъмницата, върнаха ви оръжията… забранено ли ви е да напускате града? Да посещавате щаба й?

— Само заседателната й зала.

Лицето на Нокътя светна.

— О, не сте единствени в това отношение, скъпа. Доколкото чух, освен неколцината избраници, които са я придружили дотук от Унта, адюнктата не е разговаряла с почти никой друг. Убеден съм обаче, че това положение много скоро ще се промени.

— Какво имаш предвид?

— Ами само това, че тази вечер ще се проведе военен съвет. На който твоят командир, Тене Баралта, несъмнено е поканен, както и командир Блистиг, и още цяла пасмина други, чиято поява несъмнено ще изненада всички. — Той замълча и зелените му очи се втренчиха в нейните.

Лостара бавно примигна.

— Ако е така, трябва на всяка цена да се върна при Тене Баралта…

— Добро заключение, момичето ми. Но се боя, че е невярно.

— Защо? Обясни.

Той отново се наведе над масата и почука с пръст по ръба на бокала й.

— С удоволствие. Колкото и своенравна да е нашата адюнкта, все пак използвах повода да й представя молбата си и тя я одобри.

— Каква молба? — запита напрегнато Лостара.

— Ами, сантименталността е моето проклятие, както вече споменах. Скъпи са спомените ми за времето, когато действахме заедно. Всъщност толкова скъпи, че помолих да станеш, хм, мой адютант. Командирът ти, разбира се, е уведомен…

— Аз съм капитан в Червените мечове! — сопна се Лостара. — Не съм Нокът, нито съм шпионин, нито у… — Преглътна последната дума.

Перла я погледна ококорено.

— Дълбоко съм наранен. Но тази вечер съм достатъчно великодушен, за да извиня невежеството ти. Може и да не намираш разлика между изкуството на тайното убийство и грубото понятие за убиване, но, уверявам те, тя съществува. Все едно, позволи ми да облекча страховете ти — задачата, която очаква двама ни, не включва по-гадната страна на професионалното ми призвание. Самата истина, момичето ми. Нуждата ми от теб в това предстоящо начинание зависи изцяло от две от многобройните ти качества. Първо — това, че като местна си запозната с положението в Седемте града. А второто — още по-важно — твоята неоспорима лоялност към Малазанската империя. Макар истинността на първото да е неоспорима, тепърва трябва да потвърдиш второто.

Тя го изгледа продължително, после кимна.

— Разбирам. Добре, на твое разположение съм.

Перла отново се усмихна.

— Чудесно. Вярата ми в теб беше абсолютна.

— Каква е тази мисия, с която се заемаме?

— Подробностите предстоят, след като поговорим лично с адюнктата тази вечер.

— Нямаш представа, така ли?

Той се усмихна още по-широко.

— Възбуждащо е, нали?

— Значи не знаеш дали ще включва атентат…

— Атентат? Кой знае? Но убиване? Със сигурност не. Хайде пий, момичето ми. Скоро трябва на всяка цена да тръгнем за двореца на покойния Върховен юмрук. Чувал съм, че адюнктата не понася закъсненията.

 

 

Всички бяха дошли рано. Гамът стоеше близо до вратата, през която щеше да се появи адюнктата, облегнат на стената и скръстил ръце. Пред него в дългата заседателна зала с нисък таван стояха тримата командири, повикани за първото тазвечерно заседание. Ако се съдеше по цялата подготовка, следващите няколко камбани време щяха да са интересни. При все това някогашният капитан в дома Паран се чувстваше някак застрашен.

Преди години беше обикновен войник, не от тези, които ги викат на военни съвети. Не се чувстваше много удобно като Юмрук — знаеше, че получената титла няма нищо общо с личните му заслуги. Тавори го познаваше, свикнала беше да го командва, възлагаше му задачи по организация, уговаряния на срещи, графици… но за домакинството на благородната фамилия. Изглежда, сега смяташе да го използва по същия начин, този път за цялата Четиринадесета армия. А това го превръщаше в администратор, не в Юмрук. Факт, за който никой от останалите присъстващи в тази стая не знаеше.

Притеснението, което изпитваше, не му беше присъщо и той съзнаваше, че честите изчервявания не са нищо повече от реакция на собственото му чувство за неадекватност. За момента обаче не можеше да изрази дори стеснителност, още по-малко — да се изчерви.

Адмирал Нок стоеше на няколко крачки от него — разговаряше тихо с импозантния командир на Червените мечове Тене Баралта. Блистиг се беше изпружил на един от столовете в другия край на масата с картите, най-далече от мястото, където щеше да седне адюнктата, когато започнеше заседанието.

Високият адмирал непрекъснато привличаше погледа на Гамът. Освен Дужек Едноръкия Нок беше последният командир от времето на императора. „Единственият адмирал, който не се удави.“ След внезапната смърт на двамата напански братя, Урко и Кръст, Нок бе получил цялостното командване на всички имперски флотилии. Императрицата го бе изпратила със сто и седем от корабите си до Седемте града, когато слуховете за предстоящ бунт стигнаха връхната си точка. Ако първият Юмрук в Ейрън не беше задържал ефективно тази флота в залива, може би Кучешката верига на Колтейн щеше да се предотврати. Всъщност въстанието може би щеше да е приключило. Но сега задачата с възвръщането на владенията обещаваше да е мъчително и кърваво начинание. Каквито и чувства да изпитваше адмиралът за всичко, което се беше случило и което вероятно предстоеше, не ги изразяваше външно: изражението му си оставаше хладно и безразлично.

Тене Баралта си имаше своите поводи за недоволство. Червените мечове бяха обвинени от Пормквал в измяна, въпреки че една от ротите им се бе сражавала под командата на Колтейн — и беше унищожена до крак. Първата заповед на Блистиг, след като Върховният юмрук напусна града, беше да ги освободят. Адюнктата бе наследила присъствието им, също както с оцелелите от Кучешката верига и Ейрънската стража. Тепърва предстоеше да се отговори на въпроса какво ще прави с тях. С всички тях.

Гамът съжаляваше, че не може да облекчи грижите й, но истината си беше, че Тавори никога не споделяше откровено мислите си. Юмрукът нямаше представа какво ще донесе тази вечер.

Вратата се отвори.

Съвсем в нейния стил, облеклото на Тавори беше добре скроено, но обикновено и буквално безцветно. Съвсем в тон с очите й, със сивите снопчета в червеникавата й, късо подстригана коса и с властното й, непривлекателно лице. Беше висока, с малко широки бедра, с прекомерно големи за фигурата й гърди. Служебният й отатаралски меч в ножницата на бедрото й беше единственият знак за имперската й титла. Носеше под мишница някакви свитъци.

— Стойте, или седнете, ако желаете — бяха първите й думи, преди да закрачи към пищно резбования стол на Върховния юмрук.

Гамът изчака Нок и Тене Баралта да седнат и ги последва.

Адюнктата също седна и сложи свитъците на масата.

— Темата на това заседание е организацията на Четиринадесета армия. Моля, останете с нас, адмирал Нок. — Взе първия свитък и го развърза. — Три легиона. Осми, Девети и Десети. Юмрук Гамът ще командва Осми. Юмрук Блистиг Девети, а Юмрук Тене Баралта — Десети. Изборът на офицери е право на всеки Юмрук. Съветвам ви да избирате мъдро. Адмирал Нок, освободете командир Алардис от флагманския ви кораб. Тя ще командва Ейрънската стража. — Пресегна се за втория ръкопис, без пауза. — Колкото до оцелелите от Кучешката верига и другите самостоятелни части, всички те се разформироват. Презачислени са и са разпределени в трите легиона. — Най-сетне вдигна очи и макар да забеляза стъписването, изписано на лицата им — на неговото също, — успя да го скрие добре. — След три дни ще направя преглед на частите ви. Това е всичко.

Четиримата мъже станаха, бавно и сковано. Адюнктата махна към двата разтворени свитъка.

— Юмрук Блистиг, вземете ги, ако обичате. Двамата с Тене Баралта може би ще пожелаете да се съберете в една от страничните стаи, за да обсъдите подробностите около новите ви части. Юмрук Гамът, вие може да се присъедините към тях по-късно. Засега останете при мен. Адмирал Нок, бих искала да поговоря с вас насаме по-късно тази вечер. Моля, постарайте се да бъдете на разположение.

Високият възрастен мъж се окашля.

— Ще бъда в трапезарията, адюнкта.

— Добре.

Тримата мъже излязоха.

След като двукрилата врата се затвори, адюнктата стана от стола си и пристъпи до старите гоблени на едната стена — и четирите стени бяха покрити с гоблени.

— Необичайни шарки, Гамът, не мислиш ли? Култура, обсебена от сложни комбинации. — Обърна се към него. — Е, това приключи неочаквано леко. Изглежда, разполагаме с няколко свободни мига, преди да влязат следващите ни гости.

— Мисля, че бяха твърде стъписани, за да реагират, адюнкта. Имперският команден стил обикновено включва спорове, възражения, компромиси…

Единственият й отговор бе късата полуусмивка, след което погледът й отново се върна на шарките.

— Какви офицери ще си избере Тене Баралта според теб?

— Червени мечове, адюнкта. Как ще го приемат малазанските новобранци…

— А Блистиг?

— Само един изглежда достоен за своя ранг — но сега той е в Ейрънската стража, така че Блистиг не може да разчита на него — отвърна Гамът. — Капитан Кенеб…

— Малазанец?

— Да, макар че служи тук, в Седемте града. Изгубил е бойците си, адюнкта, от ренегата Корболо Дом. Тъкмо Кенеб предупреди Блистиг за Малик Рел…

— А, да. А освен капитан Кенеб?

Гамът поклати глава.

— Чувствата ми в момента са за Блистиг.

— Нима?

— Не съм казал какви са чувствата ми, адюнкта.

Тя отново го погледна.

— Съжаление?

— Донякъде и това — призна той с неохота.

— Знаете ли кое най-много притеснява Блистиг, Юмрук?

— Това, че е бил свидетел на избиването…

— Той може да твърди това, с надеждата, че ще му повярваш, но грешиш, ако е така. Блистиг не се е подчинил на заповед на Върховния юмрук. Сега стои пред мен, новия си командир, и е убеден, че не му вярвам. От това заключава, че ще е най-добре за всички заинтересовани, ако го изпратя в Унта, да се изправи пред императрицата. — Отново се обърна към стената и замълча.

Умът на Гамът заработи трескаво. Но най-сетне трябваше да признае, че мислите на Тавори достигат до невъобразими за него дълбочини.

— Какво желаете да му кажа?

— Смяташ, че желая да му кажеш нещо от мен? Добре. Че може да вземе капитан Кенеб.

Една от страничните врати се отвори, Гамът се обърна и видя тримата влизащи уикци. Двама от тях все още бяха деца, третият — не много по-възрастен. Макар Юмрукът все още да не ги беше срещал, знаеше кои трябва да са. „Недер и Нил. Вещицата и магьосникът. А момъкът с тях е Темъл, най-големият от младите воини, изпратени от Колтейн с историка.“

Само Темъл като че ли беше доволен от това, че са го призовали да се яви пред адюнктата. Нил и Недер бяха размъкнати, босите им крака бяха почернели от засъхнала кал. Дългата черна коса на Недер висеше на мазни кичури. Ризата на Нил от сърнешка кожа беше оцапана и раздрана. Лицата и на двамата бяха равнодушни. За разлика от тях, бойното снаряжение на Темъл беше безукорно, както и тъмночервената маска на лицето, изразяваща скръбта му, и тъмните му очи, които блеснаха като остри камъчета, щом застана мирно пред адюнктата.

Но Тавори беше спряла погледа си върху Нил и Недер.

— На Четиринадесета армия й липсват магове — заговори тя. — Следователно ще действате в това свое качество.

— Не, адюнкта — отвърна Недер.

— Този въпрос не подлежи на обсъждане…

Нил я прекъсна:

— Искам да се върна у дома. В равнините на Уик.

Адюнктата ги изгледа за миг, след което продължи, без погледът й да трепне:

— Темъл, Колтейн те е поставил начело на уикските младежи от трите племена в Кучешката верига. Какъв е съставът?

— Тридесет — отвърна младежът.

— А колко уикци има между ранените, докарани с кораба в Ейрън?

— Единадесет оцелели.

— Значи всичко четиридесет и един. Има ли магове във вашата част?

— Не, адюнкта.

— Когато капитан Колтейн ви изпрати с историка Дюйкър, прикрепи ли към ротата ви магьосници?

Очите на Темъл пробягаха бързо към Нил и Недер, след което кимна сковано.

— Да.

— А ротата ви разформирована ли е официално, Темъл?

— Не.

— С други думи, последната заповед на Колтейн все още е валидна. — Тя се обърна отново към Нил и Недер. — Вашата молба се отхвърля. Двамата сте ми нужни, както и уикските пиконосци на капитан Темъл.

— Нищо не можем да ви дадем — отвърна Недер.

— Духът на магьосника у нас е замлъкнал — добави Нил.

Тавори бавно примига, без да откъсва очи от тях, после каза:

— Ще трябва да намерите начин да го събудите. В деня, в който влезем в сражение с Ша’ик и Вихъра, очаквам да приложите чародейството си, за да защитите легионите. Капитан Темъл, вие ли сте най-възрастният сред уикците във вашата рота?

— Не, адюнкта. Има четирима воини от клана на Мармота, бяха на кораба с ранените.

— Те обидени ли са от това, че вие ги командвате?

Младежът изправи гръб и десницата му се стегна на дръжката на един от дългите му ножове.

— Не, адюнкта.

Гамът потръпна и извърна очи.

— Тримата сте свободни — отсече след миг адюнктата.

Темъл се поколеба.

— Адюнкта, моята рота иска да се сражава. Ще бъдем ли зачислени към легионите?

Тавори килна глава.

— Капитан Темъл, колко лета сте видели в живота си?

— Четиринадесет.

Адюнктата кимна.

— Засега, капитане, конните ми бойци се свеждат до рота доброволци сети, всичко петстотин. Казано по военному, в най-добрия случай те са лека кавалерия, в най-лошия — съгледвачи и авангард. Вашата рота включва четиридесет уикци, всички от които са по-млади от вас, с изключение на четирима. За похода ни на север, капитан Темъл, вашата рота ще бъде зачислена към антуража ми. Като моя лична охрана. Най-добрите ездачи сред сетите ще действат като вестоносци и съгледвачи. Разберете, не разполагам със сили за конно сражение. Четиринадесета армия е предимно пехота.

— Тактиката на Колтейн…

— Тази война вече не е на Колтейн — сряза го Тавори.

Темъл трепна като ударен с камшик. Успя да кимне сковано, обърна се кръгом и излезе от залата. Нил и Недер го последваха.

— Момчето искаше да занесе добра вест на уикците — обади се Гамът.

— За да заглуши недоволното ръмжене на четиримата воини от Мармота. — В гласа й още се таеше раздразнение. — Кажете ми, Юмрук, как според вас върви в момента дискусията между Блистиг и Тене Баралта?

Старият ветеран изсумтя.

— Допускам, че е разгорещена, адюнкта. Тене Баралта вероятно ще държи да запази своите Червени мечове като самостоятелен полк. Съмнявам се, че го интересува много командването на четири хиляди малазански новобранци.

— А адмиралът, който чака долу в трапезарията?

— За това нямам представа, адюнкта. Неговата необщителност е пословична.

— Според теб той защо просто не отне властта на Върховен юмрук Пормквал? Защо позволи унищожението на Колтейн и Седма, а после и на армията на самия Върховен юмрук?

Гамът само поклати глава.

Тавори го гледа още няколко мига замислено, после бавно тръгна към оставените на масата свитъци. Взе един и го развърза.

— Императрицата никога не е имала повод да поставя под съмнение верността на адмирал Нок.

— Както и Дужек Едноръкия — измърмори под нос Гамът.

Тя го чу, вдигна очи и отвърна с кратка усмивка.

— Вярно. Остава ни още една среща. — Пъхна свитъка под мишница и закрачи към малката странична врата. — Ела.

Стаята беше с нисък таван, със стени, буквално затрупани с гоблени. Влязоха. Дебелият килим заглуши стъпките им. В средата имаше скромна кръгла маса под тежък канделабър, единствения източник на светлина. На отсрещната стена имаше друга врата, ниска и тясна. Масата бе единствената мебел в стаята.

Докато Гамът затваряше вратата, Тавори пусна свитъка върху олющената й повърхност. Той се обърна и видя, че е застанала с лице към него. Долови в очите й внезапна уязвимост и това предизвика смут в душата му — никога не бе забелязвал такова нещо точно у тази дъщеря на рода Паран.

— Адюнкта?

Явно овладяла се, тя рече тихо:

— В тази стая императрицата не присъства.

Гамът затаи дъх, после кимна сковано.

По-малката врата се отвори, Юмрукът се обърна и видя висок, почти женствен мъж, облечен в сиво, с вежлива усмивка на чаровното лице. След него влезе жена в бойно снаряжение — офицер от Червените мечове. Имаше тъмна кожа, татуирана в стила на Пардю, големи черни очи, раздалечени над високите скули, и тесен орлов нос. Не изглеждаше никак доволна. Погледът й се прикова в адюнктата с израз на пресметлива арогантност.

— Затворете вратата, капитане — нареди Тавори на Червения меч.

Облеченият в сиво мъж гледаше Гамът. Усмивката на устните му стана леко учудена.

— Юмрук Гамът. Сигурно ви се иска сега да сте в Унта, в това шумно и суетно сърце на империята, и да спорите с търговците на коне в полза на дома Паран. Но ето ви тук, отново воин…

Гамът се намръщи.

— Боя се, че не ви познавам…

— Можете да ме наричате Перла — отвърна мъжът, като се поколеба за миг все едно разкриването на името му бе сърцевината на някаква страхотна шега, която е известна само нему. — А прелестната ми спътница е капитан Лостара Юил, доскоро от Червените мечове, но вече — за щастие — зачислена под моето попечителство. — Завъртя се към адюнктата и се поклони изискано. — На вашите услуги.

Лицето на Тавори леко се стегна.

— Това ще се разбере тепърва.

Перла се изправи. Насмешката бе изчезнала от лицето му.

— Адюнкта, вие уредихте тази среща тихо. Много тихо. За тази сцена няма публика. Макар и да съм Нокът, двамата с вас сме наясно, че аз — напоследък — си спечелих неприязънта на моя господар Топър — и на императрицата — заради припряното ми нахлуване в Имперския лабиринт. Временно положение, разбира се, но все пак резултатът е, че съм свободен да действам самостоятелно. Донякъде.

— В такъв случай може да се заключи — заговори предпазливо адюнктата, — че сте на разположение, така да се каже, за една поръчка с доста по-… личен характер.

Гамът я стрелна с очи. „Богове подземни! За какво става дума?“

— Би могло — отвърна Перла и сви рамене.

Настъпи тишина, нарушена най-сетне от Червения меч, Лостара Юил.

— Посоката, която взе този разговор, ме безпокои — каза тя. — Като лоялен поданик на империята…

— Нищо от това, което следва, няма да накърни честта ви, капитане — отвърна адюнктата, без да откъсва очи от Перла. Не добави нищо повече.

Нокътят се усмихна.

— Ах, ето че събудихте любопитството ми. Обичам да съм любопитен, знаете го, нали? Опасявате се, че ще си спазаря отново благосклонността на Ласийн, защото мисията, която се каните да предложите на капитана и мен, е, за да сме точни, не в полза на императрицата, нито на империята всъщност. Необичайно отклонение от ролята на имперска адюнкта. Всъщност — безпрецедентно.

Гамът пристъпи напред.

— Адюнкта…

Тя вдигна ръка да го прекъсне.

— Перла, задачата, която се каня да възложа на вас и капитана, в края на краищата ще допринесе за благополучието на империята…

— О, добре — усмихна се Нокътят. — За това в края на краищата е доброто въображение, нали? Човек може да надраска шарки в кръвта, колкото и да е засъхнала. Признавам немалкото умение, с което придадохте солидни основания за това, което направих току-що. Продължете, разбира се…

— Още не! — отсече Лостара Юил с явно раздразнение. — Като служа на адюнктата, очаквам да служа на империята. Адюнктата е волята на императрицата. Никакви други съображения не са й позволени…

— Казвате самата истина — отвърна Тавори. И отново се обърна към Перла. — Нокът, а как са Ястребовите нокти?

Перла се ококори и възкликна:

— Та те отдавна не съществуват.

Адюнктата се намръщи.

— Разочаровате ме. Всички ние в момента сме в рисковано положение. Ако очаквате честност от мен, не мога ли и аз да очаквам същото в замяна?

— Има ги все още — промълви Перла и на лицето му се изписа отвращение. — Като ларви на конска муха под имперската козина. Щом зачовъркаме, просто се заравят по-надълбоко.

— Но все пак изпълняват определена… функция — каза Тавори. — За жалост не толкова компетентно, колкото би ми се искало.

— Ястребовите нокти са намерили поддръжка сред благородното съсловие? — На високото чело на Перла беше избила пот.

Адюнктата сви рамене почти безразлично.

— Това изненадва ли ви?

Гамът почти усети как бясно заработи мозъкът на Нокътя. Все по-бясно и по-бясно, физиономията му ставаше все по-смаяна и… стъписана.

— Назовете го — рече накрая той.

— Баудин.

— Беше убит в Кюон…

— Бащата. Не синът.

Перла изведнъж закрачи нервно из стаичката.

— А този син, доколко се е метнал на кучия син, който го е създал? Баудин-старши остави трупове на Нокти пръснати по улиците на цялата столица. Преследването продължи цели четири нощи…

— Имам основания да вярвам, че е бил достоен за бащиното си име — отвърна Тавори.

Перла извърна глава.

— Но вече не е?

— Не мога да кажа със сигурност. Убедена съм обаче, че мисията му ужасно се е провалила.

Името се изплъзна от устата на Гамът съвсем неволно, ала с увереност, тежаща като каменна котва:

— Фелисин.

Видя как трепна лицето на Тавори, преди да се обърне с гръб към двамата и да се взре в гоблените.

Перла явно бе стигнал далече напред в разсъжденията си.

— Кога беше прекъснат контактът, адюнкта? И къде?

— В нощта на метежа — отвърна тя, все още с гръб към него. — В каторжническия миньорски лагер Чашата на черепа. Но няколко седмици преди това беше… изтърван контролът. — Махна към свитъка на масата. — Подробности, възможни контакти. Изгорете свитъка, след като го прочетете, и пръснете пепелта в залива. — Изведнъж се обърна към тях. — Перла. Капитан Лостара Юил. Намерете Фелисин. Намерете сестра ми.

 

 

Ревът на тълпата изригваше и заглъхваше на вълни из града. Сезонът на гниенето в Унта бе в своя разгар и в умовете на хилядите граждани гниенето взимаше своята дан. Започнала бе ужасната Чистка.

Капитан Гамът стоеше до стражевата будка при портата с трима изнервени стражи. Факлите на имението бяха загасени, къщата зад тях беше потънала в мрак, кепенците на прозорците бяха спуснати. А вътре в грамадното здание се беше свило последното дете на Паран, родителите вече ги нямаше след арестите същия ден, брат й се беше изгубил и сигурно бе загинал на един далечен континент, сестра й… ех, сестра й… лудост отново бе обзела империята с яростта на тропическа буря.

Гамът разполагаше само с дванадесет стражи, а трима от тях бяха наети едва през последните няколко дни, когато затихналият въздух по улиците бе нашепнал на капитана, че ужасът е неминуем. Нямаше разлепени прокламации, нямаше никакъв имперски едикт, чийто пламък да оближе и да възбуди дивашката завист и алчност на простолюдието. Имаше само три слуха, които бясно препускаха по градските булеварди, по задънените улички и кръглите пазарища като пустинни демони. „Императрицата е недоволна.“ „Зад поквареното имперско военно командване ще откриете лицето на знатното съсловие.“ „Купуването на военни постове е напаст, застрашаваща цялата империя. Чудно ли е тогава, че императрицата е недоволна?“

От Седемте града беше пристигнала рота Червени мечове. Жестоки убийци, неподкупни и неподатливи на отровата на златото на благородничеството. Не беше трудно човек да си представи причината за появата им.

Първата вълна арести бе извършена педантично и беше останала почти незабелязана. Отделения в тъмна доба. Имало беше малки схватки с домашната стража, ни едно имение не беше предвидило време, за да вдигне барикади или поне семействата да избягат от града.

А Гамът смяташе, че знае как е възможно да стане това.

Тавори беше вече адюнкта на императрицата. Тавори познаваше… своето съсловие.

Капитанът въздъхна и закрачи към малката вратичка до портата. Вдигна тежкото желязно резе и го пусна да издрънчи на камъните. Обърна се към тримата стражи. „Нямаме повече нужда от службата ви. В амбразурата ще си намерите кесиите с платата.“

Двама от тримата стражи в броня се спогледаха, единият сви рамене и тръгнаха към вратата. Третият не помръдна. Гамът помнеше, че се беше представил с името Колън — кюонско име. Беше го наел най-вече заради внушителната му фигура, а не за нещо друго, макар опитното му око да бе доловило известна… самоувереност в начина, по който мъжът носеше снаряжението си, безразличен сякаш към тежината му, с намек за воинско изящество, присъщо само на професионален войник. Почти нищо не знаеше за миналото на Колън, но времената бяха твърде тревожни и тримата новонаети стражи бяха допуснати в самата къща.

Сега, в сумрака на прага на стражевата будка, Гамът се вгледа замислено в неподвижния пазач. Над приближаващия се рев на обезумялата тълпа се извисяваха пронизителни крясъци, сливаха се в отчаян хор в нощта. „Нека да улесним нещата, Колън — каза той кротко. — Четирима от хората ми са на двайсет крачки зад теб, със заредени и насочени в гърба ти арбалети.“

Грамадният мъж килна глава. „Девет души сте. След по-малко от четвърт камбана тук ще се изсипят няколкостотин плячкаджии и убийци.“ Бавно се огледа, сякаш да прецени стените на имението и скромната му защита, после очите му отново се приковаха в Гамът.

Капитанът се намръщи. „Явно се каниш да ги улесниш. Макар че бихме могли да им разкървавим носовете достатъчно, за да ги накараме да търсят плячката си другаде.“

„Не. Няма да го направите, капитане. Нещата само ще се… оплескат още повече.“

„Така ли опростява нещата императрицата, Колън? С неотключената врата. С верните стражи, избити в гръб. Наточил ли си ножа си за моя гръб?“

„Не съм тук по волята на императрицата, капитане.“

Очите на Гамът се присвиха.

„Тя няма да пострада — продължи след миг мъжът. — Стига да получа пълното ви съдействие. Но губим време.“

„Отговорът на Тавори ли е това? А родителите й? Нищо не намекваше, че съдбата им ще е по-различна от тази на останалите задържани.“

„Адюнктата нямаше голям избор, уви. Тя е подложена на известно… изпитание.“

„Какво е подготвено за Фелисин, Колън… или който сте там?“

„Кратък престой в отатаралските рудници…“

„Какво?!“

„Няма да е съвсем сама. Ще я придружава охранител. Разберете, капитане, или това, или тълпата отвън.“

Девет верни стражи — изклани, кръв по подовете и стените, шепа слуги — надвити на рехавите барикади пред вратата на спалнята на детето. И никой, който да го пази. „Кой тогава е този охранител, Колън?“

Мъжът се усмихна. „Аз, капитане. И да, името ми не е Колън.“

Гамът пристъпи към него, лицата им бяха само на педя едно от друго. „Ако пострада, ще те намеря. И не ме интересува дали си Нокът…“

„Не съм Нокът, капитане. Колкото до страданията на Фелисин, боя се, че ще има страдания. Не може да се избегне. Трябва да се надяваме, че е издръжлива — все пак това е черта на Паран, нали?“

След дълго мълчание Гамът отстъпи, изведнъж примирен. „Сега ли ще ни убиеш, или по-късно?“

Мъжът повдигна вежди.

„Едва ли бих могъл дори да си го представя, при тези арбалети, нацелени в гърба ми. Не. Но ще ви помоля да ме придружите до някоя безопасна къща. С цената на всичко, не бива да позволим детето да попадне в ръцете на тълпата. Мога ли да разчитам на помощта ви, капитане?“

„Къде е тази безопасна къща?“

„На Булеварда на душите.“

Лицето на Гамът се изкриви. Площадът на Възмездието. На веригите. „О, Беру да те пази дано, момиче.“ Закрачи пред Колън. „Ще я събудя.“

 

 

Перла стоеше до кръглата маса и оглеждаше разгънатия свитък. Адюнктата беше напуснала преди половин камбана с Юмрука по петите й като окаяна сянка. Лостара чакаше, скръстила ръце, с гръб към вратата, през която бяха излезли Тавори и Гамът. Беше мълчала през цялото време, докато Перла разчиташе свитъка, но с всеки миг гневът и чувството й за безизходност се усилваха.

Най-сетне й писна.

— Няма да участвам в това. Върнете ме под командването на Тене Баралта.

Перла не вдигна глава, само промърмори:

— Както желаеш, скъпа. — И добави: — Естествено, в някой момент ще трябва да те убия — определено преди да докладваш на командира си. Съжалявам, но такива са твърдите правила на тайните усилия.

— Откога сте на подчинение на адюнктата?

Той вдигна очи и я погледна.

— Ами, откакто тя неопровержимо потвърди верността си към императрицата, естествено. — И отново се наведе над свитъка.

Лостара се намръщи.

— Съжалявам, но май съм пропуснала тази част от разговора.

— Не ме изненадва — отвърна Перла през рамо. — След като уверението й се криеше между действително изречените думи. — Обърна се и й се усмихна. — Точно там, където му е мястото.

Лостара изсъска и закрачи нервно из стаята; мъчеше се да потисне безразсъдния подтик да извади ножа и да закълца гоблените по стените с безкрайните сцени на отминала слава. Накрая изръмжа:

— Ще трябва да ми го обясните, Перла.

— И това ще облекчи в достатъчна степен съвестта ви, за да се върнете на моя страна? Много добре. Възраждането на знатната класа в залите на имперската власт беше необичайно бързо. Всъщност неестествено, би могъл да каже човек. Почти все едно, че получаваха помощ — но от кого? Чудехме се. О, съществуваха, разбира се, нелепите слухове за завръщането на Ястребовите нокти. И от време на време по някой нещастен глупак, задържан за нещо съвсем друго, „признаваше“, че е Ястребов нокът, но бяха все млади хора, обсебени от романтични представи, от чара на култове и какво ли не. Можеха колкото си искат да се наричат Ястребови нокти, но нямаха нищо общо със същинската организация, тази на самия Танцьор… за която мнозина от нас, от Нокътя, имаме опит от първа ръка.

— Все едно, да се върнем на актуалната тема — продължи той. — Тавори е със знатна кръв, а вече е ясно, че се е върнал за да ни тормози истински прикрит елемент на Ястребовите нокти и че използва благородниците. С поставянето на агенти-съмишленици във военното командване и администрацията — взаимноизгодно внедряване. Но Тавори вече е адюнкта и като такава старите й връзки, старите й обети за вярност трябва да се пресекат. — Перла замълча и почука с пръст свитъка пред себе си. — Тя ни предаде Ястребовите нокти, капитане. Трябва да намерим този Баудин-младши и чрез него ще разкрием цялата организация.

Лостара помълча, после каза:

— Значи в известен смисъл мисията ни не е чужда на интересите на империята.

Перла само се усмихна.

— Но ако е така, защо адюнктата просто не ни го каза? — продължи Лостара.

— О, мисля, че засега трябва да оставим този въпрос без отговор…

— Не, искам да ми се отговори веднага!

Перла въздъхна.

— Защото за Тавори, скъпа, предаването на Ястребовите нокти е вторично спрямо задачата ни да намерим Фелисин. А виж, това е непривично. И не само непривично, но осъдително също така. Мислиш ли, че императрицата ще се усмихне на тази хитра схемичка, на лъжата зад тази прекалено публична демонстрация на вярност от страна на новата адюнкта? Да изпрати родната си сестра в отатаралските мини! Гуглата да ни вземе всички дано, това му се вика корава жена! Императрицата е избрала добре, нали?

Лостара направи гримаса. „Добре, избрала… но на каква основа?“

— Добре е избрала. Вярно.

— Да, съгласен съм. Във всеки случай размяната е честна — спасяваме Фелисин и в замяна ни възнаграждават с един основен агент на Ястребовите нокти. Императрицата несъмнено ще се чуди какво изобщо правим на Отатарал…

— Ще се наложи да я излъжеш, нали?

Перла се усмихна широко.

— И на двамата ще ни се наложи, момичето ми. Както и на адюнктата и на Юмрук Гамът, ако се стигне до това. Освен ако не приема това, което ми предложи адюнктата, разбира се. В смисъл, предложи ми го лично.

Лостара кимна замислено.

— Действаш на своя глава. Да. Лишен си от благоволението на Върховния нокът и императрицата. Жадуваш за реабилитация. Независима задача — докопал си се някак до слух за съществуването на истински Ястреб и тръгваш по дирите му. Така заслугата за разкриването на Ястребите се оказва твоя и само твоя.

— Или наша — поправи я Перла. — Стига да пожелаеш.

Тя сви рамене.

— Това можем да го решим и по-късно. Добре, Перла. — Пристъпи до него. — Е, какви са тези подробности, които адюнктата така щедро ни е осигурила?

 

 

Адмирал Нок стоеше с лице към камината, забил поглед в изстиналата пепел. Когато вратата изскърца, бавно се обърна, с безизразно както винаги лице.

— Благодаря ви за търпението — каза адюнктата.

Адмиралът не отвърна нищо, равнодушните му очи за миг пробягаха към Гамът.

Глухото ехо на полунощната камбана вече заглъхваше. Юмрукът беше уморен, чувстваше се уязвим и не можеше задълго да издържи погледа на Нок. Тази нощ не се беше оказал нищо повече от домашно пале на адюнктата, ако не и по-лошо — неин питомник. Тихомълком въвлечен в нейните планове и тайни кроежи, без дори и най-малката илюзия за избор. Още когато Тавори го беше включила в своя антураж — скоро след ареста на Фелисин, — Гамът за кратко си бе помислил да се измъкне, да изчезне по старата и почетна традиция на малазанските воини, озовали се пред нежелани обстоятелства. Но не го направи и мотивите му да се включи в съветническото ядро на адюнктата — не че тя изобщо търсеше от тях съвети — след безжалостния анализ не се оказваха особено похвални. Привлякло го беше злокобно любопитство. Тавори бе наредила ареста на родителите си, изпратила беше по-малката си сестра в ужасите на отатаралските мини. Заради собствената си кариера. Брат й Паран по някакъв начин бе изпаднал в немилост на Дженабакъз. След това бе дезертирал. Смущаващо обстоятелство, да, но едва ли достатъчно, за да смути Тавори. Освен ако… Носеха се слухове, че бил агент на адюнкта Лорн и че с дезертьорството си в крайна сметка довел до смъртта й в Даруджистан. Но все пак, ако това беше вярно, защо тогава императрицата бе избрала друг член на дома Паран? Защо да прави точно Тавори своята нова адюнкта?

— Юмрук Гамът.

Той примигна.

— Адюнкта?

— Седнете някъде, моля. Имаме още да си поговорим с вас, но още е рано.

Гамът кимна и се заозърта. Видя един-единствен стол с висока облегалка до една от стените на малката стая. Изобщо не изглеждаше удобен, но може би в случая това беше предимство, като се имаше предвид умората му. Щом седна, столът изскърца злокобно и той направи гримаса.

— Нищо чудно, че Пормквал не го е пратил с другите неща.

— Доколкото разбрах, въпросният транспортен кораб е потънал в залива на град Малаз, отнасяйки със себе си плячката на Върховния юмрук — каза Нок.

Рунтавите вежди на Гамът се вдигнаха.

— Чак дотам… само за да потъне в залива? Какво е станало?

Адмиралът сви рамене.

— Никой от екипажа не е стигнал до брега, за да разкаже.

„Никой?“

Нок, изглежда, забеляза скептицизма му, защото обясни:

— Заливът Малаз е добре известен с акулите си. Намерени са няколко спасителни лодки, всички изхвърлени от вълните, но празни.

Адюнктата позволяваше този разговор да продължи, нещо неприсъщо за нея, и това накара Гамът да се зачуди дали Тавори е доловила скритата значимост на тайнствената загуба на транспортния кораб. Накрая тя заговори:

— Значи си остава някакво странно проклятие — необясними потъвания, празни лодки, изгубени екипажи. Заливът Малаз наистина е прочут с акулите си, особено след като явно са способни да глътнат жертвите си цели, без никакви останки.

— Има акули, които могат да направят точно това — отвърна Нок. — Знам поне за десет кораба на калното дъно на въпросния залив…

— Включително и „Туистид“ — изхъмка адюнктата. — Флагманският кораб на стария император, който се измъкна от въжетата си точно в нощта след убийствата, след което бързо се гмурна в дълбините и отнесе със себе си обитаващия го демон.

— Може да си е харесал компания — отбеляза Нок. — Всички рибари на острова се кълнат, че заливът се обитава от духове, в края на краищата. Честотата, с която се губят мрежите им…

— Адмирале — прекъсна го Тавори, загледана в загасналата камина. — Налице сте вие и още трима. Само това е останало.

Гамът потрепери. „Трима други. Върховен маг Тайсхрен, Дужек Едноръкия и Уискиджак. Четирима… богове, това ли е всичко, което е останало? Татърсейл, Белурдан, Найтчил, Дюйкър… толкова много загинали…“

Адмирал Нок я гледаше мълчаливо. Беше устоял на гнева на императрицата, първо при изчезването на Картерон Кръст, после — на Урко и Амерон. Каквито отговори беше дал, беше ги дал отдавна.

— Не говоря от името на императрицата — каза след малко Тавори. — Нито ме интересуват… подробности. Това, което ме интересува, е… въпрос на лично… любопитство. Бих искала да разбера защо са я изоставили, адмирале.

Настъпи мълчание. Тишината изпълни стаята, усили се, ставаше почти безизходна. Гамът се отпусна и притвори очи. „Ех, момиче. Задаваш въпроси за… лоялност, като човек, който никога не го е изпитвал към себе си. Разкриваш пред адмирала нещо, което може да се приеме за фатален недостатък. Ти командваш Четиринадесета армия, адюнкта, но го правиш в изолация, вдигаш точно същите прегради, които на всяка цена трябва да смъкнеш, ако наистина искаш да водиш. Какво мисли Нок за това сега? Чудно ли е, че не…“

— Отговорът на въпроса ви — рече адмиралът — лежи в онова, което е едновременно сила и недостатък на имперската… група. Групата, която той събра, за да изгради империя. Келанвед започна само с един съмишленик — Танцьора. След това двамата наеха шепа местни хора в град Малаз и се заеха да се справят с престъпния елемент в града — трябва да изтъкна, че този престъпен елемент по това време управляваше целия остров. Главната им цел беше Мок, неофициалният владетел на остров Малаз. Пират и хладнокръвен убиец.

— Кои бяха тези първи наемници, адмирале?

— Моя милост, Амерон, Дужек и една жена: Хоул — моята жена. По това време бях първи помощник на един корсар, обикалящ по морските пътища около Напанските острови — току-що бяха анексирани от Унта и осигуряваха изходна база за готвеното нашествие на краля на Унта в Картул. Бяха ни разбили и едва докретахме в залива Малаз — и корабът, и целият екипаж бяха задържани от Мок, който преговаряше за търговия с пленници с Унта. Спасихме се само Амерон, Хоул и аз. Един младеж, Дужек, откри къде сме се потулили и ни представи на новите си работодатели — Келанвед и Танцьора.

— Преди да ви се разреши да стъпите в Скръбния дом ли беше това? — попита Гамът.

— Да, съвсем малко преди това. Пребиваването ни в Скръбния дом ни възнагради — както вече е явно — с определени дарове. Дълголетие, имунитет срещу повечето болести и… други неща. Скръбният дом също така ни осигури несъкрушима база за операции. Танцьора след това подсили броя ни, с наемането на напански бежанци, избягали от завоеванието: Картерон Кръст и неговия брат Урко. И Въслата — Ласийн. Скоро след това дойдоха и други трима. Ток-старши, Дасем Ълтър — който също като Келанвед беше с далхонска кръв — и един ренегат Върховен юмрук от култа на Д’рек, Тайсхрен. И накрая — Дюйкър. — Усмихна се на Тавори. — Това са хората, с които Келанвед завладя остров Малаз. Бързо и с минимални загуби.

„Минимални.“

— Вашата жена — каза Гамът.

— Да. — Нок сви рамене и продължи: — Ще ви отговоря, адюнкта. Без останалите да знаем, напанците между нас се оказаха нещо много повече от обикновени бежанци. Въслата беше от царски род. Кръст и Урко се оказаха бивши капитани от напанската флота, флота, която сигурно щеше да отблъсне нашествениците от Унта, ако не беше буквално унищожена от внезапна буря. Както се оказа, имали са една-единствена цел — да съкрушат хегемонията на Унта — и са възнамерявали да използват за тази цел Келанвед. В известен смисъл това бе първата измяна в групата, първата пукнатина. Лесно изцерена, тъй като Келанвед вече имаше императорски амбиции, а от двата главни съперника на материка Унта беше много по-силният.

— Разбирам докъде води това, адмирале — каза Тавори. — Убийството на Келанвед и Танцьора е разбило невъзвратимо групата, но точно тук разбирането ми се препъва. Въслата доведе напанската кауза до окончателния й завършек. И въпреки това не вие, нито Тайсхрен, Дюйкър, Дасем Ълтър или Ток-старши… изчезнахте. А… напанците.

— Като изключим Амерон — подчерта Гамът.

Адмиралът оголи зъби в мрачна усмивка.

— Амерон беше половин напанец.

— Значи само напанците са изневерили на новата императрица? — Гамът вдигна очи към Нок, също толкова объркан като Тавори. — Но тя е била от царски напански род!

Нок въздъхна.

— Срамът е жестока, силна отрова. Да служиш тепърва на новата императрица… съучастничество и позор. Кръст, Урко и Амерон не бяха участвали в измяната… но кой щеше да им повярва? Кой нямаше да види в тях съзаклятници в убийствения заговор? И все пак всъщност… — Очите му се спряха на Тавори. — Тя не беше включила никого от нас в схемата си — не можеше да си го позволи. Тя разполагаше с Нокътя и не й трябваше нищо повече.

— А къде бяха Ястребовите нокти във всичко това? — попита Гамът и веднага се изруга наум. „О, богове, много съм уморен.“

Нок явно се стресна.

— Паметта ви е остра, Юмрук.

Гамът стисна зъби, усетил твърдия поглед на Тавори.

Адмиралът продължи:

— Нямам отговор на това. Точно в тази нощ не бях в град Малаз. Нито съм разпитвал онези, които са били. Ястребовите нокти изчезнаха със смъртта на Танцьора. Разпространеното убеждение беше, че Ноктите са ги унищожили едновременно с убийствата на Танцьора и императора.

Тонът на адюнктата изведнъж стана рязък:

— Адмирале, благодаря за откровеността ви. Няма да ви задържам повече.

Той се поклони и излезе от стаята. Гамът изчака със затаен дъх, готов да изслуша най-жестоко порицание. Но адюнктата само въздъхна.

— Предстои ви много работа по сформирането на легиона ви, Юмрук. По-добре вървете да си починете.

— Благодаря, адюнкта — каза той и стана. Поколеба се за миг, кимна и тръгна към вратата.

— Гамът.

Той се обърна.

— Да?

— Къде е Т’амбър?

— Чака ви в покоите ви, адюнкта.

— Добре. Лека нощ, Юмрук.

— И на вас, адюнкта.

 

 

Бяха плиснали солена вода по каменния централен коридор на конюшните, прахта се бе намокрила и мухите се бяха разбръмчали като полудели, а вонята на конска пикня бе станала дваж по-непоносима. Още от прага Стрингс усети смъдене в ноздрите; търсещият му поглед се спря не четиримата, насядали на балите слама в другия край. Подпалвачът на мостове се намръщи, намести торбата на рамото си, влезе и изръмжа:

— Кой беше тоя гений, на който толкова му е липсвала вонята?

Воинът полусети — Корик — изсумтя:

— Лейтенант Ранал. Ама после бързо си намери извинение да ни остави поне за малко.

Беше намерил отнякъде парче кожа и сега режеше тънки каишки. Стрингс беше виждал доста като него — обсебени от манията да връзват разни неща или още по-лошо — да ги връзват по телата си. Не просто фетиши, а плячка, допълнително снаряжение, туфи трева или клонки според това какъв камуфлаж се налагаше. В този случай почти очакваше да е слама.

Столетия наред сетите бяха водили война с градовете-държави Кюон и Ли Хенг — бяха бранили рехаво заселените земи на отечеството си. Горчивият опит ги бе научил на изкуството да се крият. Но земите на сетите бяха усмирени вече от шейсет години; близо три поколения бяха живели по несигурна и спорна граница, на самия край на цивилизацията. Различните племена се бяха разтворили в един-единствен навъсен народ с преобладаваща смесена кръв. Сполетялото ги всъщност бе станало стимул за бунта на Колтейн и Уикските войни — защото Колтейн бе разбрал, че същата съдба очаква и неговия народ.

Не беше въпрос на добро и лошо, както се беше убедил Стрингс. Някои култури просто бяха интровертни. Други бяха агресивни. Първите рядко успяваха да се защитят от вторите, не и без да се преобразят в нещо друго, нещо изкривено от отчаяната нужда и насилието. Навремето сетите дори не бяха яздили коне. Но ето че сега бяха конни воини, по-високи, по-тъмнокожи и по-навъсени и от уикците.

Стрингс знаеше малко за личната история на Корик, но имаше чувството, че може да се досети. Смесената кръв не водеше до приятен живот. Това, че Корик бе избрал да подражава на древните обичаи на сетите, като в същото време се беше включил в малазанската армия като морски пехотинец, вместо като конник, говореше повече от красноречиво за разрива в наранената му душа.

Стрингс пусна торбата на пода и застана пред четиримата новобранци.

— Колкото и да ми е неприятно да го призная, вече съм вашият сержант. Официално вие сте Четвърто отделение, едно от трите отделения под командата на лейтенант Ранал. Пето и Шесто уж са на път за насам от палатъчния град западно от Ейрън. Всички сме в Девета рота, която включва три отделения тежка пехота, три морска и осемнайсет отделения средна. Командирът ни е капитан Кенеб — още не сме се срещали и нищо не знам за него. Всичко сме девет роти, съставящи Осми легион. Осми е под командата на Юмрук Гамът, който, доколкото знам, е ветеран, оттеглил се на служба в домашната гвардия на адюнктата, преди тя да стане адюнкта. — Замълча и направи гримаса, след като огледа навъсените им лица. — Но все едно. Важното е, че сте Четвърто отделение. Ще дойде още един, но и с него сме в непълен състав, обаче така са и всички други и преди да сте ме попитали, не съм наясно за причините. Някакви въпроси?

Тримата мъже и младата жена седяха смълчани и го зяпаха.

Стрингс въздъхна и посочи дребничкия войник, седнал вляво от Корик.

— Как се казваш?

Той го изгледа стъписано, после попита:

— Истинското ми име ли, сержант, или това, дето ми го даде обучаващият сержант в град Малаз?

По говора му и по бледото му лице Стрингс разбра, че трябва да е от Ли Хенг. В такъв случай истинското му име щеше да е цял куп имена, десет или петнайсет, навързани едно за друго.

— Новото, войник.

— Тар.

— Намести ли си краката зад щита, може да го удариш с таран и няма да се огъне — обади се Корик. — От таран идва.

Стрингс се вторачи в кротките воднисти очи на Тар.

— Добре. Вече си ефрейтор Тар.

Младата жена — дъвчеше сламка — направо се задави. Закашля се, изплю сламката и изгледа Стрингс невярващо.

— Какво? Той?! Той никога нищо не казва, никога нищо не прави, освен когато не му кажат! Той…

— Радвам се да чуя всичко това — сряза я Стрингс. — Идеалният ефрейтор, особено това за неговоренето.

Лицето на жената се стегна, тя кривна устни подигравателно и извърна очи с престорено равнодушие.

— А твоето име, войник? — попита я Стрингс.

— Истинското ми име е…

— Не ме интересува как са те наричали преди. Никой от вас. Получаваме нови имена и просто е така.

— Аз не получих — изръмжа Корик.

Стрингс продължи, без да му обръща внимание:

— Името ти, девойче?

Кисел, презрителен поглед при думата „девойче“.

— Тренировъчният сержант я нарече Смайлс^[2] — обади се Корик.

— Смайлс?

— Аха. Щото никога не се усмихва.

Присвил очи, Стрингс се обърна към последния войник, младеж с твърде простовато лице и с кожени дрехи, но без оръжие.

— А твоето?

— Ботъл^[3].

— Кой ви беше сержант? — попита Стрингс.

— Брейвън Тут — отвърна Корик.

— Брейвън Тут! Тоя кучи син още ли е жив?

— Трудно беше да се разбере понякога — измърмори Смайлс.

— Докато не кипнеше — добави Корик. — Само питай ефрейтор Тар. Брейвън Тут го млати с боздугана си почти две камбани време. Така и не можа да му влезе покрай щита.

Стрингс изгледа навъсено новия ефрейтор.

— Откъде си го научил това?

Тар сви рамене.

— Не знам. Не обичам да ме удрят.

— Добре, а контраатаки правиш ли изобщо?

Тар се намръщи.

— Ами да. Когато се уморят.

Стрингс помълча дълго. „Брейвън Тут…“ Беше слисан. Кучият му син беше побелял още когато… когато започна цялата работа с именуването. Тъкмо Брейвън го беше започнал. Брейвън, който беше измислил прякорите на повечето Подпалвачи на мостове. Уискиджак. Тротс. Малът, Хедж, Бленд, Пикър, Тууз… Самият Фидлър се беше отървал от ново име по време на основното си обучение — беше му го измислил Уискиджак по време на първия поход през Рараку. Поклати глава и погледна накриво Тар.

— С такъв талант е трябвало да влезеш в тежката пехота, ефрейтор. От морските десантчици се очаква да са бързи, ловки — да избягват ръкопашния бой при всяка възможност, а ако няма избор — да го приключват бързо.

— Бива ме с арбалет — отвърна Тар.

— И бързо го зарежда — добави Корик. — Затова Брейвън реши да го направи морски.

— А кой е дал прякора на Брейвън Тут, серж? — попита Смайлс.

„Аз. След като копелето остави един от зъбите си в рамото ми в нощта на свадата. Свадата, за която всички отрекохме, че я е имало. Богове, колко години минаха…“

— Нямам представа — отвърна той. Погледът му отново се спря на Ботъл.

— Къде ти е мечът, войник?

— Не използвам меч.

— А какво използваш?

Мъжът сви рамене.

— Това-онова.

— Добре, Ботъл, някой ден ще искам да ми обясниш как си минал през основното обучение, без да си избереш оръжие — не, не сега. Не и утре, нито следващата седмица. Засега ми кажи за какво бих могъл да те използвам.

— За разузнаване. Тихата работа.

— Демек да се промъкнеш зад някого. И после какво правиш? Потупваш го по рамото? Все едно.

„Този човек ми намирисва на магьосник, само че не иска да го изтъква. Добре, така да е, ще те разбера аз какъв си.“

— Аз върша същата работа — каза Смайлс и потупа с показалец дръжката на единия от двата ножа с тънки остриета на колана си. — Но я приключвам с тези.

— Значи в този екип имаме само двама войници, които наистина могат да се бият в ръкопашен бой?

— Нали каза, че идвал още един — напомни Корик.

— Всички можем да се оправяме с арбалети — добави Смайлс. — Освен Ботъл.

Чуха гласове отвън, после на вратата се появиха шестима души, натоварени със снаряжение. Плътен мъжки глас подвикна:

— Нужникът се копае извън спалното, Гуглата да ви вземе! На нищо ли не ви учат напоследък?

— Поздрави от лейтенант Ранал — отвърна Стрингс.

Заговорилият войник водеше отделението.

— А, мерси. Срещнах го.

„Мда, няма какво повече да се каже по въпроса.“

— Аз съм сержант Стрингс — ние сме Четвърто.

— Я виж ти — каза другият войник с рошава червена брада и се ухили. — Някой тука можел да брои. Тая морска пехота е пълна с изненади.

— Пето — каза първият. Кожата му беше с някаква странна лъскавина, което накара Стрингс да се усъмни в първоначалното си предположение, че е от Фалар. След това забеляза същия блясък по лицето на мъжа с червената брада, както и на един много по-млад от тях. — Аз съм Геслер — добави първият войник. — Временно сержант на това почти безнадеждно отделение.

Червената брада смъкна походната си торба на пода.

— Бяхме крайбрежна охрана, аз, Геслер и Трут. Аз съм Сторми. Но Колтейн ни направи морска пехота…

— Не Колтейн — поправи го Геслер. — Капитан Лъл беше, Кралицата дано приюти бедната му душа.

Стрингс ги зяпна слисано. Сторми се намръщи и попита:

— Какво, проблем ли има?

— Адютант Сторми — каза Стрингс. — Капитан Геслер. В името на дрънчащите кокали на Гуглата…

— Нищо такова не сме вече — отвърна Геслер. — Както казах, сега съм сержант, а Сторми ми е ефрейторът. А другите тук… Трут, Тавос Понд, Сандс и Пела. Трут е с нас още от Хисар, а Пела е бил в лагерната охрана на отатаралските мини — само шепа са оцелели след тамошния бунт, доколкото разбрах.

— Стрингс значи? — Очичките на Сторми се бяха присвили подозрително. Той сръга с лакът сержанта си. — Ей, Геслер, май и ние трябваше да го направим това, не мислиш ли? Да си сменим имената де. Тоя Стрингс тука е стара гвардия толкова сигурно, колкото аз съм демон в очите на милото си татенце.

— Остави го кучия син да си избира каквото име си ще — измърмори Геслер. — Така. Отделение, избирайте къде да си оставите багажа. Шесто ще цъфнат всеки момент, а и лейтенантът. Разправят, че до ден-два всичките ще ни емнат да ни видят гущерските очи на адюнктата.

Войникът, когото Геслер нарече Тавос Понд — висок мургав мустакат мъж, сигурно от Корел — попита:

— Значи трябва да си лъснем снаряжението ли, сержант?

— Лъскай каквото щеш, стига да е насаме — отвърна равнодушно той. — Колкото до адюнктата, ако не може да изтърпи няколко мърляви бойчета, значи няма да изтрае дълго. Прашен е този свят навън, и колкото по-бързо се слеем, толкоз по-добре.

Стрингс въздъхна. Вече се чувстваше доста по-уверен. Обърна се към своите.

— Стига сте седели на тая слама. Вдигнете си задниците и я разхвърляйте да попие конската пикня. — Обърна се към Геслер. — Две думи насаме?

Мъжът кимна и каза:

— Бива. Да излезем.

Излязоха в каменния двор на имението, приютявало някога богат местен търговец, а сега превърнато във временен бивак за отделенията на Ранал. Лейтенантът беше взел главната къща за себе си и Стрингс се чудеше какво ли се кани да прави с толкова много празни стаи.

Помълчаха малко, после Стрингс се ухили:

— Мога да си представя как ще му падне ченето на Уискиджак — в деня, в който му кажа, че си ми бил колега сержант в Осми легион.

Геслер се намръщи.

— Уискиджак. Разжалваха го в сержант преди мене, кучия му син. Но забележи, мен ме направиха ефрейтор. Тъй че го бия, в края на краищата.

— Само дето сега си отново сержант. А Уискиджак е обвинен в държавна измяна. В това се опитай да го биеш.

— Като нищо.

— Адюнктата ли те притеснява? — тихо попита Стрингс. Дворът беше пуст, но все пак…

— Срещнахме се, знаеш ли. О, студена е като разцепеното езиче на Гуглата. Секвестира ми кораба.

— Имал си кораб?

— Да, по правото на конфискацията. Нали аз докарах ранените на Колтейн в Ейрън. И така ми се отблагодаряват.

— Винаги можеш да й фраснеш един в муцуната. Обикновено така приключва човек с началниците, рано или късно.

— Като нищо. Стига да мога да се промъкна покрай Гамът, разбира се. Исках да кажа друго: тя никога не е командвала нещо повече от проклето благородно домакинство, а ето, че й повериха три легиона и й казаха да възвърне цял субконтинент. — Изгледа Стрингс накриво. — При Подпалвачите на мостове нямаше много от Фалар. Лошо съвпадение във времето, мисля, но имаше един.

— Аз съм.

Геслер се усмихна и протегна ръка.

— Фидлър. Разбира се.

Стиснаха си ръцете. Ръката на Геслер беше корава като камък.

— По-надолу по улицата има една странноприемница — каза Геслер. — Трябва да си разкажем това-онова: и ти гарантирам, че моята история ще бие твоята.

— Ех, Геслер — въздъхна Стрингс. — Мисля, че те чака голяма изненада.