Стивън Ериксън
Дом на вериги (18)

14.

Теблорите отдавна са извоювали славата си на убийци на деца, като касапи на безпомощните, като смъртни демони, хвърлени върху натийците като съвсем незаслужено проклятие. Колкото по-скоро Теблор бъдат заличени от планинските си укрепления, толкова по-скоро споменът за тях най-сетне ще започне да заглъхва. Докато Теблор не се превърнат само в приказка за плашене на децата. В това ние виждаме своята ясна и единствена кауза.

„Кръстоносният поход от 1147“

Айед Коурбурн

Вълците тичаха на дълги отскоци през проблясващата мъгла, очите им лъсваха всеки път, щом извърнеха едрите си глави към него. Все едно че беше лос, газещ с усилие през дълбокия сняг, и огромните зверове призрачно го следваха от двете страни с неумолимото търпение на хищници.

Макар че тези планински зверове едва ли някога бяха ловили воин-теблор. Карса не беше очаквал да намери сняг, особено след като пътят му го поведе по северното рамо на хребета — имаше късмет, че не се наложи да се катери през проходи. Вдясно, на по-малко от две левги, все още можеше да види охрените пясъци на пустинната низина и знаеше много добре, че там долу слънцето грее изпепеляващо — същото това слънце, което сега го гледаше отгоре като замъглено кълбо от изстинал огън.

Снегът беше дълбок до прасците и забавяше тичането му. Вълците успяваха някак да се задържат над втвърдената му от вятъра повърхност и само понякога лапите им пропадаха в пропукващата се кора. Мъглата, загърнала и ловци, и плячка, беше всъщност снежни кристали, примигващи на ярката, ослепителна дневна светлина.

Бяха му казали, че някъде на запад планинската верига прекъсва. Вдясно от него щеше да се появи море, а отпред вляво щеше да има тесен, гънещ се между хълмове проход. Отвъд тези хълмове, а сетне на юг, щеше да види град. Лато Ривий. Нямаше намерение да го посещава, въпреки че се налагаше да го заобиколи. Колкото по-рано оставеше зад себе си цивилизованите земи, толкова по-добре. Но това означаваше да мине през още две реки, на седмици път.

Макар да тичаше сам, усещаше присъствието на двамата си спътници. Може да бяха и призрачни духове, но по-вероятно не бяха нищо повече от отделили се късове от собствения му ум. Скептичният Байрот Гилд. Непоклатимият Делъм Торд. Късове от собствената му душа, за да може да устои в този диалог на самосъмнението. И значи — едва ли нещо повече от самоопрощение.

Или поне така изглеждаше, стига да я нямаше болезнената язвителност в подхвърлянията на Байрот Гилд. Понякога Карса имаше чувството, че отново е роб, присвиващ се под несекващите удари на бича. Представата, че си го причинява сам, беше непоносима.

„Не чак толкова, главатарю. Стига да отделиш поне миг, за да погледнеш собствените си мисли.“

— Не сега, Байрот Гилд — отвърна Карса. — И без това вече дъх не ми стига.

„От разликата във височината е, Карса Орлонг — достигна го гласът на Делъм Торд. — Макар да не го усещаш, с всяка своя стъпка на запад се спускаш. Скоро ще оставиш зад гърба си този сняг. Рараку може някога да е била вътрешно море, но море сгушено в скута на високи планини. Целият ти път дотук, главатарю, е всъщност спускане.“

Карса можеше само да изсумти на тази мисъл. Наистина не беше почувствал никакво спускане, но пък в тази земя хоризонтите играеха измамни игри. Пустинята и планините винаги лъжеха, отдавна го беше открил.

„Когато снегът свърши, вълците ще нападнат“, измърмори Байрот Гилд.

— Знам. Хайде млъкни — виждам гола скала отпред.

Преследвачите му също я виждаха. Бяха десетина, по-високи от зверовете в родния край на Карса и със сиво-кафява, на бели петна козина. Четири звяра затичаха напред, по два от всяка страна към оголената скала.

Карса изръмжа и измъкна дървения меч от ремъците на гърба си. Дланите му бяха изтръпнали от хапливо студения въздух. Ако в западния край на Свещената пустиня имаше някакви водоизточници, нямаше да му се наложи да се изкачва по тези височини, но вече нямаше и смисъл да премисля решението си със задна дата.

Задъханото дишане на вълците се чуваше от двете му страни и зад него.

„Липсва им здрава основа, главатарю. Но пък и с теб е така. Внимавай с трите по дирята ти — те ще нападнат първи, може би на крачка-две, преди да стигнеш до скалата.“

Карса изръмжа на ненужния съвет на Байрот. Знаеше си той какво ще направят вълците и кога.

Изведнъж около него бързо затупаха тежки лапи, разхвърча се сняг и всички вълци препуснаха покрай слисания Карса. По голата скала задращиха нокти, от разтопения от слънцето сняг плисна вода, зверовете възвиха и оформиха полукръг пред теблора.

Той спря и вдигна меча. Най-сетне дори Байрот Гилд се смълча — явно също толкова изненадан като него.

И до ума на Карса достигна хриплив, задъхан глас.

„Хареса ни това, Тоблакай. Тича, без да спреш, три нощи и близо четири дни. Да кажем, че ни впечатли, ще е подценяване. Не бяхме виждали досега такъв като тебе. Виждаш ли хълбоците ни? Изтощи ни. А виж себе си — дишаш дълбоко, имаш червени кръгове около очите, но стоиш готов и краката ти дори не се огъват, нито потрепва странният меч в ръцете ти. Нима ще ни нараниш сега, воине?“

Карса поклати глава. Речта беше малазанска.

— Като соултейкън сте значи. Ала сте много, не един. Това трябва да е… д’айвърс? Соултейкън съм убивал — тази кожа на раменете ми е достатъчно доказателство, ако не вярвате. Нападнете ме, ако щете, и щом ви избия до един, ще имам наметало, за което ще ми завидят и боговете.

„Вече не искаме да те убиваме, воине. Всъщност спираме те, за да те предупредим.“

— Да ме предупредите? За какво?

„Вървиш по нечия диря.“

Карса сви рамене.

— Двама са. И двамата тежки, макар че единият е по-висок. Вървят редом.

„Редом, да. А какво ти говори това?“

— Никой не води, никой не следва.

„Гибелна опасност е яхнала раменете ти, Тоблакай. Заплаха лъха от тебе — още една причина да не се караме с теб. Сили жадуват за твоята душа. Твърде много. Твърде гибелни. Ала се вслушай в предупреждението ни: счепкаш ли се с някой от тези пътници… светът ще съжали. Светът, воине.“

Карса отново сви рамене.

— С никого не мисля да се бия засега, д’айвърс. Макар че ако бъда предизвикан, няма да съм аз виновният за каквото там ще претърпи светът. Хайде, стига приказки. Отдръпнете се от пътя ми или ще ви избия.

Вълците се поколебаха.

„Кажи им, че Риландарас се е опитал да те разубеди. Преди да си извършил онова, което ще унищожи света.“

Той ги изчака, докато се спуснат по склона.

Смехът на Байрот Гилд отекна като далечен гръм в ума му. Карса кимна.

— Никой не би поел вина за нещо, което все още не се е случило — избоботи той. — Това само по себе си е любопитно предупреждение.

„Наистина растеш, Карса Орлонг. Какво ще правиш сега?“

Карса изръмжа и отново стегна меча на гърба си.

— Какво ще правя ли, Байрот Гилд? Ами, искам да ги срещна тия страховити пътници, разбира се.

Този път Байрот Гилд не се засмя.

 

 

Вадички вода от стапящия се сняг се стичаха по ронливата скала под краката на Карса. Склонът пред него се спускаше към скалисто плато, с плоските гърбици на пясъчните скали, увенчани с лед и сняг. Въпреки яркото следобедно слънце тесните криволичещи вади между скалите оставаха в дълбока сянка.

Но снегът под нозете му беше изчезнал и той усещаше топлината във въздуха. Пътят надолу като че ли беше само един, по-скоро коритото на поток, отколкото пътека. След като дирите се бяха заличили, теблорът можеше само да приеме, че двамата странници пред него са тръгнали по същия път.

Движеше се вече по-бавно, с натежали от умора крака. Истината за тази умора не беше нещо, което щеше да разкрие пред вълците д’айвърс, но тази заплаха вече беше зад гърба му. Беше готов да рухне всеки момент — едва ли най-подходящото, след като му предстоеше да кръстоса меч с демон, способен да унищожи цял свят.

Краката му продължаваха да го носят напред, сякаш по своя воля. Като обречени.

„А обречеността е паметник сама по себе си, Карса Орлонг.“

— А, пак ли се върна да ме дъвчеш като помияр, Байрот Гилд? Поне някакъв съвет да ми беше дал. Този Риландарас, този д’айвърс… Прокобни бяха думите му, нали?

„Нелепо прокобни, главатарю. Няма сили на този свят — и на никой свят, — които да представляват такава абсолютна заплаха. Изречена с трескавия трепет на страха. Вероятно е нещо лично — онзи, който крачи напред, си е имал работа с така наречения Риландарас и д’айвърс е този, който е пострадал от срещата.“

— Сигурно си прав, Байрот Гилд. Делъм Торд, от дълго време мълчиш. Ти какво мислиш?

„Притеснен съм, главатарю. Този д’айвърс все пак беше могъщ демон. В толкова форми да се превъплъти и да остане един. Да говори в ума ти като бог…“

Лицето на Карса се разкриви в гримаса.

— Бог… или двойка духове. Не е демон, Делъм Торд. Ние, Теблор, много нехайно използваме тази дума. Форкрул Ассаил. Соултейкън. Д’айвърс. Всъщност всички те не са никакви демони, защото никой от тях не е бил призован в този свят, никой от тях не е от друго селение, всички са от това. Всъщност те не са по-различни от нас, Теблор, нито от чедата на равнината. Не са по-различни от ризаните или комарите, от конете или кучетата. Всички те са от този свят, Делъм Торд.

„Както кажеш, главатарю. Но ние, Теблор, никога не сме опростявали употребата на думата. Демон също така се отнася за поведение и в този смисъл всички неща могат да са демонични. Онзи, който се назова Риландарас, ни преследваше и ако не го беше довел до изтощение, щеше да нападне, въпреки уверенията му в обратното.“

Карса се замисли над това и кимна.

— Прав си, Делъм Торд. Съветът ти към мен е да бъда предпазлив. При теб винаги е било така, тъй че не съм изненадан. Въпреки това няма да пренебрегна думите ти.

„Разбира се, че ще ги пренебрегнеш, Карса Орлонг.“

Последна ивица светлина и теблорът навлезе в сянката. Пороят се надигна до глезените му, щом коритото се стесни, и трябваше да стъпва предпазливо, за да не се подхлъзне. Отново започна да вижда дъха си.

Малко по-нависоко от лявата му страна имаше нещо като скална издатина, незасенчена и суха като кост. Карса се закатери по разровения бряг на дерето, покатери се на нея, изправи се и я огледа. Не приличаше на естествено образувание. Стената на самото плато като че ли беше огладена преди много време, на височина два пъти ръста му. По нея се виждаха пиктограми, напукани и станали безцветни с изтеклите столетия. Процесия човешки фигури, всички в мащабите на обитателите на равнините, гологлави и само с препаски на слабините. Държаха ръцете си вдигнати високо, с протегнати пръсти, сякаш се бяха вкопчили във въздуха.

Самият път беше прорязан от пукнатини от непрестанно падащите камъни. Изглеждаше обаче направен от един-единствен каменен къс — което бе невъзможно, разбира се. Пътят лъкатушеше покрай извивката на платото и стигаше до нещо като рампа, която се губеше в мъглата и сигурно водеше надолу в равнината. Напред и вдясно се виждаха каменни кули — Карса знаеше, че отвъд тях се простира морето Лонгшам.

Умората го принуди да спре. Той смъкна торбата от раменете си и седна. Пътуването дотук бе дълго, но теблорът знаеше, че пътят, който го чака, е още по-дълъг. И като че ли до края щеше да го извърви сам. „Защото тези призраци са си просто призраци. Може би наистина не са нищо повече от плод на ума ми.“ Неприятна мисъл.

Отпусна глава на стопления от слънцето камък.

 

 

Примига и отвори очи. Тъмнина.

„Събуди ли се вече, главатарю? Чудехме се дали този твой сън няма да се окаже вечен. Напред екнат звуци — чуваш ли ги? О, идат отдалече, но така е по тази земя, нали? Все пак… местят се камъни, мисля. Хвърлят ги. Твърде бавно и ритмично, за да е свлачище. Двамата странници, би могъл да заключи човек.“

Карса се надигна и се разкърши. Трополенето на камъни се чуваше ясно, но Байрот Гилд беше прав — идеше отдалече. Той седна до пътната си торба и извади храна и вода.

Беше почти на разсъмване. Работещите напред по пътя явно бяха подранили.

Карса започна да закусва, без да бърза. Когато най-сетне бе готов да продължи, небето на изток беше порозовяло. Той огледа меча и бронята си и тръгна.

Отмереният тропот на камъните продължи цялата сутрин. Накрая Карса стигна рампата и видя под нея равнината, на една трета левга надолу. Малко преди да се отдели от планинския масив, пътят се разширяваше и в стената на платото се виждаха останки от град. Каменно свлачище ги беше погребало до средата, а над него се бяха струпали могили от по-късни свлачища.

Пред едно от тези по-малки свлачища бяха изпънати две шатри.

На триста крачки от тях Карса спря.

Малко оттатък шатрите някой разчистваше камъните с отмерен, едва ли не налудничав ритъм, хвърляше ги надолу и те се търкаляха по склона. По-наблизо, на една канара седеше друг — и докато първият беше висок — много по-висок от всеки равнинец, — вторият беше впечатляващо широк в раменете, тъмнокож и с тежка грива. Дъвчеше опърлен кози бут — останалото от козата все още се печеше на огромен шиш над ограденото с камъни огнище близо до двете шатри.

Карса огледа сцената, после сви рамене и тръгна напред.

Беше на по-малко от двайсет крачки, когато грамадният седнал на канарата варварин извърна глава и му махна с бута.

— Ела хапни. Проклетата коза направо ми изкара акъла, като падна от стръмнината, тъй че се чувствам задължен да я изям. Смешна работа. Все ги виждаш как се катерят там горе и вярваш, естествено, че никога няма да стъпят накриво. Е, поредната разбита илюзия.

Говореше на езика на хората от равнината, но не беше равнинец. Имаше големи кучешки зъби, косата му бе като глиганска четина, лицето му беше кокалесто, широко и плоско. Очите му бяха с цвета на пясъчника около тях.

Щом чу думите му, неговият спътник спря да хвърля камъните, изправи се и загледа Карса с любопитство.

Теблорът отвърна на погледа му със същата откровеност. Непознатият беше висок почти колкото него, но по-слаб. Със сивкаво-зеленикава кожа. Долните му кучешки зъби бяха толкова големи, че можеше да се вземат за бивни. Близо до него се виждаше подпрян дълъг лък с колчан и кожена сбруя, до която беше поставен меч в ножница. Първите оръжия, които бе видял досега Карса — защото другият като че ли беше съвсем невъоръжен, ако не се броеше широкият ловен нож на колана му.

Взаимният оглед продължи още малко, а после воинът с бивните поднови разкопаването — слезе в дупката, която беше издълбал в каменния насип, и се скри от очите му.

Карса пак погледна към другия, а той пак му махна с козешкия бут.

Теблорът се приближи, остави торбата си до огнището, извади нож, отряза си мръвка и седна при непознатия.

— Говориш езика на тукашните племена — рече Карса. — Но досега не бях виждал хора от расата ти. Нито някой като спътника ти.

— И ти си също толкова рядка гледка, Теломен Тоблакай. Аз съм Маппо, от народа, известен като Трелл, родом от Джаг Одан. Всеотдайният ми спътник е Икариум, джаг…

— Икариум? Обичайно ли е това име, Маппо? В легендите на моето племе има герой със същото име.

Охрените очи на трелла за миг се присвиха.

— Обичайно? Не и в смисъла, за който питаш. Това име определено се среща в сказанията и легендите на безброй народи.

Карса се намръщи на тези подробности, ако изобщо бяха подробности, и откъсна със зъби от крехкото месо.

— Хрумва ми — рече Маппо и по зверското му лице за миг като че ли пробяга усмивка, — че тази случайна среща е уникална… в толкова много отношения, че е излишно да ги изброявам. Трелл, Джаг и Теломен Тоблакай… и всеки от нас е единствен представител на своя вид в цялото Седемградие. Още по-удивителното е, че мисля, че те знам — само по име, разбира се. Ша’ик си има телохранител — Теломен Тоблакай с ризница от вкаменени раковини и дървен меч…

Карса кимна, преглътна поредната мръвка и отвърна:

— Да, служа на Ша’ик. Това прави ли те мой враг?

— Не, освен ако не решиш така — рече Маппо. — Но не бих те посъветвал.

— Всички го казват — измърмори Карса и отхапа отново.

— Е, значи не си чак такъв невежа.

— Глутница вълци ми говориха — обясни Карса. — Не казаха много, освен предупреждението. Не знам какво ви прави толкова опасни, пък и не ме интересува много. Изпречите ли се на пътя ми, ще ви убия. Просто и ясно.

Маппо кимна замислено.

— А имаме ли причина да ти се изпречваме на пътя?

— Не, освен ако не решите така — отвърна Карса.

Треллът се усмихна.

— Най-добре ще е да не знаем нищо един за друг тогава.

— Аха. Тъй ще е най-добре.

— Уви — въздъхна Маппо. — Икариум вече знае за теб всичко, което му трябва, а какво смята да прави с теб и дали го е решил вече — той си знае.

— Ако си вярва, че ме познава — лъже се — изръмжа Карса.

— Хм, я да го обсъдим тогаз. На раменете си носиш кожа на соултейкън. И двамата го знаехме — убил си могъщ звяр, не ще отрека. За твой късмет, не ни беше приятел, но че си храбър юнак — не ще отрека. После, обсебен си от духове — не само от двамата ти съплеменници, които и сега са зад теб. А от духовете на онези, които си избил в краткия си, но явно ужасен живот. Те са ужасно много и омразата им към теб е съвсем осезаема. Но кой влачи така след себе си своите мъртъвци? Само някой прокълнат, мисля. И го казвам от дълъг опит — проклятията са ужасно нещо. Я ми кажи, Ша’ик говорила ли ти е за сливането?

— Не.

— Когато се слеят проклятията, може да се каже. Слабости и добродетели, многобройните лица на съдбовна обсебеност, на едничката цел. Сбират се сили и воли, все едно че всеки по необходимост се стреми да унищожи другия. И ето, ти и Икариум вече сте тук, на няколко мига само от страховитата си среща, а аз съм орисан да свидетелствам. Безпомощен спрямо това отчаяно безумие. За щастие, изпитвал съм това чувство и преди.

Карса слушаше думите на Маппо и ядеше. Погледна кокала в ръцете си, хвърли го настрана, изтри дланите си в мечата кожа на наметалото си и се изправи.

— Какво още е разбрал Икариум за мен, Маппо?

— Още няколко неща. Риландарас те е преценил и е заключил, че не му се ще кожите му да се добавят към колекцията ти. Риландарас винаги е бил благоразумен. Глутница вълци, викаш? Е, значи силата му е нараснала. Злокобна, но и любопитна загадка, предвид хаоса в душата му. Какво друго? Е, другото мисля да не разкривам.

Карса изсумтя, отвърза мечото наметало и го пусна на земята, после смъкна меча от гърба си и се обърна към свлачището.

От дупката излетя балван, толкова грамаден и тежък, че щеше да затрудни и Байрот Гилд. Земята се разтресе, щом падна и се затъркаля, преди да се спре сред облака прах.

— Да чакам ли ще ме кара? — изръмжа Карса.

Сякаш в отговор, Икариум се показа от дълбоката яма и отупа прахта от дългопръстите си ръце.

— Не си Фенн — рече той. — По-скоро мисля, че си Теблор, от ония пропаднали племена в Ледерон. Дълго си пътувал, воине, за да намериш края си.

— Ако си толкова нетърпелив, млъкни — изръмжа Карса.

Лицето на джага стана угрижено.

— Нетърпелив? Не. Никога не съм бил нетърпелив. Просто май се разчувствах. За първи път изпитвам такова нещо, което е странно. — Обърна се към спътника си. — Имали ли сме мигове като този и преди, Маппо Рънт?

— Да, приятелю. Да.

— Е, тогаз бремето на спомените си е само твое.

— Както е било винаги, Икариум.

— Скърбя за теб, приятелю.

Маппо кимна.

— Знам, че скърбиш. Хайде, изваждай си меча от ножницата, Икариум. Този Теблор кипи от безсилен гняв.

Джагът отиде до оръжието си.

— Какво ще излезе от това, Маппо?

Треллът поклати глава.

— Не зная. Но съм изпълнен със страх.

— Ще се постарая да съм по-ефикасен тогава, че да посъкратя колкото може притесненията ти.

— Явно ще е невъзможно при тази твоя словоохотливост — измърмори Карса и надигна меча си. — Хайде да свършваме, че трябва да си намеря кон.

Веждите на Икариум се понадигнаха едва-едва и той измъкна меча си — чудновато оръжие, с един ръб като сабя и древно на вид.

Атаката на джага бе като мълния, по-бърза от всичко, което Карса беше виждал, но мечът му все пак изсвистя и я отби.

Остриетата се сблъскаха.

Чу се някакво много странно клъц и Карса зяпна — държеше само дръжка.

Обзе го дивашка ярост, той пристъпи напред и грамадният му юмрук се стовари в лицето на Икариум. Джагът отхвърча, мечът му излетя от десницата му и задрънча по склона на насипа. Икариум падна с тежък тътен и повече не помръдна.

— Кучият му син ми счупи меча… — изломоти Карса, докато се обръщаше към Маппо.

Бяла мълния изтрещя в черепа му.

И го отнесе.

Маппо се взря отгоре в изпружения на земята Теломен Тоблакай, в бавното издуване и спадане на гърдите му. Отпусна боздугана, погледна просналия се Икариум, видя как едната му ръка бавно се вдигна, помръдна и се смъкна отново.

Треллът въздъхна.

— Май стана по-добре, отколкото можех да се надявам.

Прибра боздугана в голямата кожена торба и се захвана да разтуря бивака.

 

 

Болка пулсираше зад очите му, в главата му екнеше грохот, като от кипнала от порой река, преляла тясното си корито. Карса изпъшка.

Мина много време, преди най-сетне да се надигне на четири крака.

Разсъмваше се… отново.

— Нищо не казвай, Байрот Гилд — измърмори той. — И ти, Делъм Торд. Сам мога да се досетя какво стана. Оня кучи син, треллът, ме удари отзад. Да, не ме уби, но един ден ще съжали за това.

Огледа се бавно и предпазливо и се увери, че е сам. Счупеният му меч беше сложен до него, с китка росни цветя отгоре.

Ударът в главата го беше замаял и краката не го държаха. Той развърза спукания си шлем и го хвърли настрана. Засъхнала кръв беше сплъстила косата му и бе оцапала тила му.

„Поне си отдъхна добре, Карса Орлонг.“

— Не ти е толкова весело, колкото очаквах, Байрот Гилд. Този Икариум… Има го в легендите ни, нали?

„И ти единствен между живите Теблор кръстоса меча си с неговия.“

— Той ми го счупи.

Отговор на това не последва. Карса навлече на раменете си мечото наметало, метна през рамо торбата и беше готов да продължи. Остави на земята счупения меч и китката и тръгна надолу по склона, но спря. Ямата, изровена от Икариум в каменното свлачище, привлече вниманието му.

Джагът бе разкопал част от някаква статуя — доста очукана. Това, което се беше запазило, беше напукано и разцепено, но все пак окото можеше да го различи. Гротескна фигура, на ръст колкото Карса, от зърнист черен камък.

Седемглава хрътка.

Беше напълно заровена под каменната лавина, тъй че не бе имало как да се забележи. И въпреки това Икариум я беше намерил. Но защо беше положил целия този труд да изрови чудовищното творение, си оставаше непонятно.

— Твърде дълго е живял, изглежда — промълви Карса.

Излезе от ямата и тръгна по пътя.

 

 

След шест дни град Лато Ривий бе останал далече зад него. Теблорът се беше излегнал в сенките на една гулдинда и гледаше как двама пастири подкарват стадото си кози към прашната кошара. Зад нея се простираше малко селце с ниски, покрити с палмови листа къщурки; въздухът бе натежал от пушек и прах.

Слънцето скоро щеше да се скрие и той щеше да продължи по пътя си. Беше изчакал целия ден, без никой да го види. Земите между Лато Ривий и река Мерсин бяха гъсто населени в сравнение с всичко, което бе видял досега, и това му напомни, че пътуването му след слизането в Ерлитан бе най-вече през девствена пустош. Пан’поцун Одан — самата Свещена пустиня — беше свят, буквално лишен от каквато и да било цивилизация.

Но тук напоителните канали прорязваха цялата равнина. Кладенците, горите и селата бяха в изобилие и имаше повече пътища, отколкото беше виждал, дори в земите на натийците. Повечето бяха черни, равни и отъпкани, обикновено с канавки от двете страни. Дотук единственото изключение бяха имперските пътища — издигнати, прави и достатъчно широки, за да могат да се разминат два фургона. Тези малазански пътища бяха пострадали през последните години — камъните в основите им бяха изровени, колоните, отбелязващи левгите, бяха съборени. Но канавките и рововете за водостоци бяха дълбоки и Карса ги беше използвал, за да се крие, докато вървеше на юг.

Селцето отпред беше на едно кръстовище на малазански пътища. Над ниските покриви близо до центъра му се издигаше тромава четвъртита кула. Варовиковите й стени бяха почернели, резки пълзяха от амбразурите и прозорците. Когато слънцето се скри, в кулата не блеснаха никакви светлини.

Колкото и вероятно да изглеждаше в това село да са се настанили бунтовници на Апокалипсиса, предвид стратегическото му разположение на кръстопътя, Карса не държеше да се свърже с тях. Пътуването му си беше лично, не че имаше някаква особена причина за това — просто така беше решил. Тъй или иначе, бунтът тук като че ли не беше чак толкова яростен, или пък необузданата жажда за кръв отдавна се бе уталожила. Но така или иначе, нямаше опустошени ферми и ниви.

Никак не му харесваше, че е без оръжие, освен късия малазански меч, прибран в ножницата на бедрото му, който използваше за нож. Но нямаше подходящо дърво наоколо. Бяха му разправяли за железни дървета в Джаг Одан и трябваше да изчака дотогава.

Бързото нощно спускане беше свършило. Той се размърда, вдигна торбата си и пое покрай горичката от гулдинда. Единият път водеше право на юг — сигурно свързваше Лато Ривий със Свещения град Угарат. Ако по този път след бунта бяха оцелели някакви мостове през река Мерсин, щяха да са малазански.

Заобиколи селцето откъм северния му край, през житата и влажната от снощното напояване почва. Предположи, че водата идва от реката някъде пред него, макар че не можеше да си представи как е отклонено течението. Представата за цял живот, прекаран в оран, сеитба и жътва, беше отблъскваща за всеки теблор. Ползата от това като че ли беше само за знатните земевладелци, докато самите труженици живееха оскъдно и рано се състаряваха от непосилния труд. А разликата между висшата и низшата класа се пораждаше от самото земеделие — така поне му се струваше на Карса. Богатството се измерваше с властта над други хора и тази власт винаги се държеше здраво. И беше странно, че този бунт изобщо не засягаше тази несправедливост, че всъщност той не беше нещо повече от борба между онези, които искат да властват.

При все това най-големите страдания се бяха стоварили на гърба на низшите, на простия народ. Имаше ли значение цветът на нашийника около нечий врат, щом веригата, закачена за него, бе една и съща?

Той прескочи някакъв ров, прегази високо израслата трева и се озова на ръба на плитка яма. Дълга беше около двайсет крачки и близо трийсет на ширина. Тук беше струпана сметта от градчето. Ала не толкова успешно, че да скрие грамадата кости на хора от равнината.

Тук значи бяха малазанците. Богатството на плътта, хвърлено наново в земята. Карса не се и съмняваше, че съперниците им за власт са били най-гласовити в призивите да бъдат наказани със смърт.

„Ето, че пак съзираме истината на чедата на равнините, Карса Орлонг.“ Призрачният глас на Байрот Гилд прозвуча с осезаема горчивина. „Срещу всяка тяхна добродетел съзираме хиляди егоистични злини, отричащи благочестието им. Добре ги познай, главатарю, защото някой ден те ще се окажат твоят враг.“

— Не съм глупак, Байрот Гилд. Нито съм сляп.

„Призрачно място те чака по пътя ти, Карса Орлонг — заговори Делъм Торд. — Живеещите тук го отбягват и са го отбягвали винаги.“

„Не съвсем — намеси се Байрот. — Страхът ги е вдъхновявал понякога. Мястото е разрушено. Ала все пак древната сила се е задържала. Пътят ни мами напред — ще тръгнеш ли по него, главатарю?“

Карса заобиколи ямата. Виждаше нещо пред себе си, насипи, издигащи се над равната земя. И струпани от камъни могили, покрити с трънливи храсти и туфи пожълтяла трева. Могилите оформяха груб пръстен около по-голям кръгъл хълм, леко наклонен, все едно че беше хлътнал с времето. На върха му се издигаха двадесетина разкривени каменни колони.

Камънаците, разчистени от околните нивя, бяха нахвърляни в това свято някога място — около могилите или струпани на грамади около централния хълм; други боклуци: строшени рала, палмови клони от покриви, купища глинени чирепи и кости от заклан добитък.

Карса се шмугна между две от могилите и се заизкачва по централния хълм. Най-близкият изправен камък едва стигаше до кръста му. Беше отрупан с черни знаци — изглеждаха сравнително скорошни. Теблорът разпозна местния език в някои от знаците, използвани от малазанската окупация насам.

— Едва ли е място на страх — промърмори той. Половината от камъните бяха или счупени, или съборени, а от последното Карса заключи, че всъщност са по-високи от него, толкова надълбоко бяха набити в хълма. Самото било беше разровено и неравно.

„О, това наистина са белези на страх, Карса Орлонг, не се съмнявай в това. Това оскверняване. Ако тук не витаеше сила, отговорът щеше да е безразличие.“

Карса изсумтя и тръгна към центъра на каменния кръг. Там имаше четири каменни плочи. Жилавата трева се беше спряла пред тях, пред ивица гола пръст, осеяна с въглени.

И парчета от кости, забеляза Карса, щом се наведе. Вдигна едно и го огледа на звездната светлина. От череп. На равнинец, според размерите, само че някак по-грубо, външният му ръб беше от очна кухина. Дебела… „Като на моите богове…“

— Байрот Гилд. Делъм Торд. Някой от вас усеща ли тук присъствието на дух? Или на бог?

„Не“ — отвърна Делъм Торд.

„Шаман е погребан тук, главатарю — каза Байрот. — Главата му е била отсечена и поставена на върха на четирите камъка. Черепът е бил разтрошен много по-късно. Векове. Хилядолетия може би. За да не вижда повече. Да не гледа.“

— Защо това място е важно за мен?

„Заради прехода, който предлага, главатарю.“

— Преходът през какво, Байрот Гилд?

„Преходът на запад, към Джаг Одан. Пътека през света на сънищата. Пътят, дълъг месеци, ще се съкрати до няколко дни, стига да решиш да тръгнеш по него. Още е жив, защото е бил използван много отдавна. От войска.“

— И как мога да тръгна по този път?

„Ние можем да те водим, Карса Орлонг — отвърна Делъм Торд. — Защото, също като погребаните тук преди много време, не сме нито мъртви, нито живи. Гуглата не може да намери душите ни, защото сме тук, с тебе. Присъствието ни усилва омразата на бога на смъртта към теб, главатарю.“

— Омраза?

„Заради това, което си му отнел и не искаш да му върнеш. Искаш да станеш Пазител на своите души, нали? От това се бои той. Кога за сетен път е имал съперник Гуглата?“

Карса се намръщи и се изплю на земята.

— Нямам желание да му ставам съперник. Бих искал да счупя тези вериги. Бих искал да освободя и теб, и Байрот Гилд.

„Ние не го искаме, главатарю.“

— Струва ми се, че само ти и Байрот Гилд изпитвате това чувство, Делъм Торд.

„Какво от това?“, сопна се в ума му Байрот.

Карса замълча. Започнал беше да осъзнава избора, който го очакваше някъде в бъдещето. „Да отхвърля враговете си… Ще трябва също да отхвърля и приятелите си. А Гуглата ме следва. И чака. Чака деня, който трябва да дойде.“

„Ето, че криеш мислите си, Карса Орлонг. Тази твоя нова дарба не ни радва.“

— Аз съм главатарят — изръмжа Карса. — Задачата ми не е да ви радвам. Е, съжалявате ли, че ме следвате?

„Не, Карса Орлонг. Засега.“

— Поведи ме по тази пътека в света на сънищата, Делъм Торд.

Въздухът изведнъж стана по-хладен. Мирисът му напомни за поляни по склоновете на високите планини, с идването на пролетта. Мирис на оживял мек лишей и мъх. А пред него, там, където допреди миг се ширеха смекчените от нощта нивя, се простираше тундра под тежко надвиснало облачно небе.

Пред него се ширна пътека, изпъната през хълмистата земя, с отъпкан, изритан настрана лишей и мъх. Точно както беше казал Байрот Гилд, по този път някога беше минала войска, въпреки че според дирите като че ли бяха минали едва преди миг и Карса почти очакваше да види опашката на дългата колона далеч напред, ала нямаше нищо. Само празно, обрасло с мъх и трева пространство във всички посоки.

Тръгна по дирите на войската.

Времето в този свят сякаш не съществуваше, небето си оставаше непроменимо. Понякога се появяваха стада, толкова далече, че не можеше да различи вида на животните, изкачваха склоновете на хълмовете и се скриваха в долините. Ята птици прелитаха, странна порода с дълги шии, високо в небето и все в посока обратна на тази, в която вървеше Карса. Ако не се броеше жуженето на рояците насекоми, цялата околност излъчваше странно, нереално безмълвие.

Светът на сънищата. Точно като този, който стареите на племето му толкова обичаха да навестяват, за да търсят там знамения и поличби. Гледката не бе по-различна от онова, което Карса бе зърнал веднъж, в унес, когато се озова пред своя бог Уругал.

По някое време захладня още повече и скрежът заблестя между лишеите и мъха от двете страни на широката пътека. Ноздрите на Карса се изпълниха с миризмата на лед. Още хиляда крачки и стигна до първата окаляна пряспа сняг, запълнила плитката долина вдясно от него. След нея дойдоха буците лед, полузаровени в земята, все едно че са паднали от небето, повечето — големи колкото цял фургон. Самата земя тук беше много по-неравна, ниските хълмове отстъпиха пред ровове със стръмни брегове, по склоновете на високите хълмове се мяркаха оголени скали и пясък под замръзналото дебело покривало на торфа. Пукнатините в камъка блестяха с цвета на зеленикав лед.

Байрот Гилд заговори в ума му:

„Вече сме на границата на нов лабиринт, главатарю. Лабиринт, враждебен към армията, която е стигнала дотук. И затова се е повела война.“

— Колко време пътувах дотук, Байрот Гилд? В моя свят приближавам ли вече Угарат? Сарпачия?

Смехът на призрака прокънтя като канара, затъркаляла се по сипей. „Те са зад тебе, Карса Орлонг. Вече приближаваш земята, известна с името Джаг Одан.“

А не беше вървял и половин ден в този свят на сънищата.

Все по-рядко се виждаха следи от преминалата войска; земята под нозете му беше замръзнала и твърда, повече валчести камъни, отколкото пръст. Пред него се виждаше равнина, осеяна с грамадни плоски скали от черен камък.

След още няколко мига Карса продължи между тях.

Под скалите имаше трупове. Затиснати.

„Ще ги освободиш ли, Карса Орлонг?“

— Не, Делъм Торд. Ще мина оттук, без да наруша нищо.

„Но тия не са Форкрул Ассаил. Много от тях са мъртви, не са имали силата, притежавана някога от тяхната раса. Но други все още са живи и още дълго няма да умрат. Стотици, може би хиляди години. Карса Орлонг, нима не вярваш вече в милостта?“

— В каквото и да вярвам, си е мое, Делъм Торд. Не ще поправям нещо, което не разбирам, и това е.

Продължи напред и скоро ужасната равнина остана зад гърба му.

Пред него се просна ледено поле — напукано, с локви вода, отразили сребристото небе. По него лежаха разхвърляни кости — от стотици, хиляди тела. Кости, каквито бе виждал. Някои — все още обвити в съсухрена кожа и плът. Сред тях се въргаляха късове от каменни оръжия, късове кожа и увенчани с рогове шлемове.

Падналите воини очертаваха огромен полукръг около ниска четвъртита кула. Очуканите й каменни стени бяха нашарени с ледени висулки, портата зееше, потънала в мрак.

Карса продължи през леденото поле. Мокасините му скърцаха през леда и снега.

Входът на кулата беше достатъчно висок, за да може да мине, без да сведе глава. Каменният под беше осеян с натрошени мебели и останки от още паднали воини. В средата нагоре се виеше спирално стълбище, направено като че ли от желязо.

Доколкото можеше да прецени по разпръснатите парчета, мебелите по-скоро бяха като за теблор, отколкото за равнинец.

Горе имаше само едно ниво, зала с висок таван и покрити с рафтове стени. Разкъсани свитъци, книги с кожени подвързии, счупени стъкленици и грънци запращяха под краката му; голяма маса, разцепена наполовина, бе избутана до една от стените. А в разчистеното пространство на пода…

— Добре дошъл в скромната ми обител, Теломен Тоблакай.

Карса се намръщи.

— Кръстосах меч с един като тебе. Икариум. Като теб, но не съвсем.

— Защото е полукръвен, разбира се. Аз не съм. Аз съм Джагът, а не джаг.

Лежеше просната сред кръг от камъни с големината на юмрук. Върху гърдите й тежеше голям камък и топлината от него се вдигаше на вълни. Въздухът в залата беше вихрушка от пара и скреж.

— Окована си в магия. Армията е търсела теб, ала не са те убили.

— Не можаха, ако трябва да сме по-точни. Но рано или късно Ритуалът Телланн ще унищожи сърцевината на Омтоуз Феллак, което на свой ред ще доведе до гибелта на Джаг Одан — дори в този момент северният лес се свива към равнините, а откъм юг пустинята отнема все повече от одана, моето отечество.

— Твоето убежище.

Тя оголи бивни в подобие на усмивка.

— За Джагът те вече са едно и също, Теломен Тоблакай.

Карса бавно огледа потрошените вещи по пода. Оръжия нямаше, а и жената не беше облечена в броня.

— Когато тази сърцевина на Омтоуз Феллак загине, ти също ще умреш, нали? Но спомена само за Джаг Одан. Все едно, че собствената ти смърт е по-маловажна от тази на земята ви.

— Наистина е по-маловажна. В Джаг Одан миналото все още е живо. Не само в моята загиваща раса — малцината, които успяха да се спасят от Логрос Т’лан Имасс. Там все още има древни зверове, които скитат по голите земи покрай ледовете. Животни, изчезнали навсякъде другаде, най-вече под ловните копия на Т’лан Имасс. Но в Джаг Одан нямаше Имасс. Убежище, както каза.

— Животни? Включително и джагски коне?

Видя как се присвиха странните й очи. С вертикални зеници, заобиколени от сребристосиво.

— Конете, които гледахме някога за езда. Да, в одана те са подивели. И са останали малко, защото ловците на Трелл идват от запад да ги ловят. Всяка година. Както правят с много други зверове.

— Защо не си се опитала да ги спреш?

— Защото се криех, скъпи ми воине.

— Лоша тактика.

— Откри ме група съгледвачи на Т’лан Имасс. Унищожих повечето, но един се спаси. От този момент знаех, че армията им рано или късно ще дойде. Вярно, те не бързаха, но пък времето е това, с което разполагат в изобилие.

— Група съгледвачи? Колко унищожи?

— Седем.

— И останките им са между тези, които са около кулата?

Тя се усмихна отново.

— Не мисля, Теломен Тоблакай. За Т’лан Имасс унищожението е провал. Провалът трябва да се накаже. Методите им са… сложни.

— А тези воини, които лежат долу? И другите около кулата?

— Паднаха, но се провалиха.

— Враговете трябва да се убиват — изръмжа теблорът. — Не да се пленяват.

— Не бих възразила на този възглед — отвърна жената Джагът.

— Нищо зло не долавям в тебе.

— Отдавна не бях чувала такива думи. Дори във войните с Т’лан Имасс те бяха неуместни.

— Трябва да отвърна на неправдата.

— Както решиш.

— Нуждата надмогва всякаква предпазливост. Е, Делъм Торд би се усмихнал на това.

— Кой е Делъм Торд?

Без да отвръща, Карса свали торбата от раменете си, хвърли настрана мечото си наметало и пристъпи към каменния кръг.

— Стой назад! — изсъска тя. — Това е Висш Телланн…

— А аз съм Карса Орлонг, Теблор — изръмжа воинът. И изрита настрана няколко камъка.

Пламъците изригнаха, жадни да го погълнат. Карса се присви, изръмжа и тръгна през тях, хвана каменната плоча с две ръце, изпъшка и я вдигна. Пламъците го загръщаха, напираха да откъснат плътта от костите му, но той изръмжа още по-силно, обърна се и запокити грамадната плоча настрана. Тя се удари в стената и се пръсна.

Огньовете затихнаха.

Карса се отърси и погледна надолу.

Кръгът беше прекъснат. Жената Джагът го гледаше с широко отворени очи, ръцете и краката й потръпваха.

— Никога не е било досега — въздъхна тя и поклати невярващо глава. — Невежество, изковано в оръжие. Удивително, Теломен Тоблакай.

Карса се наведе над торбата си.

— Гладна ли си? Жадна?

Тя бавно се надигна. Т’лан Имасс я бяха съблекли, оставили я бяха съвсем гола, ала изглеждаше незасегната от студа. Изглеждаше млада, макар Карса да подозираше, че съвсем не е така. Усещаше очите й, приковани в него, докато приготвяше храната.

— Кръстосал си меч с Икариум. Такава злощастна среща винаги завършва по един начин, ала това, че си тук, доказва, че някак си го избягнал.

Карса сви рамене.

— Спорът ни несъмнено ще продължи, щом се срещнем пак.

— Как се озова тук, Карса Орлонг?

— Търся си кон. Пътуването щеше да е дълго и разбрах, че този свят на сънищата може да го съкрати.

— А, онези двама призрачни воини зад тебе. Все пак тежък риск си поел, като си тръгнал през лабиринта Телланн. Дължа ти живота си, Карса Орлонг. — Тя бавно се изправи. — Как мога да ти се отплатя?

Карса също се изправи да я погледне и се изненада — и се зарадва, — като видя, че почти не му отстъпва на ръст. Косата й бе дълга, тъмнокафява, вързана отзад. Изгледа я за миг и отвърна:

— Намери ми кон.

Тънките й вежди леко се вдигнаха.

— Това ли е всичко, Карса Орлонг?

— Може би още нещо. Как се казваш?

— Това ли само ще ме попиташ?

— Не.

— Арамала.

Той кимна и отново се залови с храната.

— Бих искал да науча всичко, което можеш да ми кажеш за тези седмина, които са те намерили, Арамала.

— Добре. Но нека и аз да те попитам нещо. Преди да дойдеш тук, си минал през едно място, където си видял… пленени… Джаг. Разбира се, ще освободя онези от тях, които все още са живи.

— Разбира се.

— Те са полукръвни.

— Да, каза ми го вече.

— Не се ли чудиш каква е другата половина?

Той я изгледа намръщено.

Тя се усмихна.

— Май имам да ти казвам много неща.

 

 

След много време Карса Орлонг излезе от кулата и продължи по дирите на войската, извън смразената земя на Омтоуз Феллак.

Когато най-сетне излезе от лабиринта, в късния следобед на своя роден свят, се озова в подножието на верига обрулени хълмове. Спря, погледна през рамо и очите му успяха да различат, на самия хоризонт, някакъв град — навярно Сарпачия — и смътен блясък на далечна река.

По низините под хълмистата верига не се виждаха села и ферми, нито стада се мяркаха по прорязаните им склонове.

Т’лан Имасс се бяха появили отново тук, преди него, макар и да не бяха останали следи от преминаването им през хълмовете. В този свят оттогава бяха изтекли десетилетия. Беше в покрайнините на Джаг Одан.

Когато стигна до подножията и започна да се катери по обруления склон, се надигна прах. Голата скала изглеждаше болнава, поразена сякаш от някаква неестествена развала. Парчета от нея се откъртваха под краката му и се търкаляха надолу.

Билото се оказа тясно, с ширина не повече от три разкрача и покрито с натрошени камъни и излиняла трева. От другата му страна склонът пропадаше стръмно към широка долина, с морени, издигащи се в основата й. Отсрещният бряг на долината, на над пет хиляди разкрача отстояние, бе стръмна, ръждива на цвят скала.

Карса не можеше да си представи що за природни стихии са сътворили този пейзаж. Морените долу бяха възникнали като че ли от ерозия, от буйни пороища, текли през долината, или от свирепи ветрове, изровили каналите — процес, изискващ много повече време. Или пък цялата долина някога е била равна с околните хълмове, но бе претърпяла някакво гигантско свличане? Разядената скала предполагаше някакъв дълъг процес на промиване, засегнал целия район.

Той заслиза по склона.

И скоро откри, че целият е разровен от кухини и ями. Мини, ако можеше да се съди по могилите натрошен камък пред тях. Но не калаени, нито медни. Кремък. Широките лъскаво кафяви жили се извиваха по склона като рани.

Карса присви очи към морените. Не бяха огладени, а назъбени и очукани. Самото дъно на долината, доколкото можеше да види, бе покрито с остри ръбести камъчета. Отломки от къртенето на кремъка.

„Само в тази долина цяла армия е могла да направи каменните си оръжия.“

А кремъкът тук съвсем не беше изчерпан.

Гласът на Байрот Гилд изпълни ума му: „Карса Орлонг, кръжиш около истините като вълк единак около стар лос.“

Карса изсумтя. От другата страна се виждаха още кухини, всечени в стръмната скала. Той се спусна в потъналото в сянка дъно на долината и продължи към тях. Пластът чакъл под стъпалата му беше дебел, местеше се коварно и острите камъчета се забиваха в меките му подметки. Миришеше на варовита прах.

На една трета височина се озова под широкото устие на пещера. Сипеят пред него започна да се свлича опасно, щом се закатери нагоре. Най-сетне се добра до пещерата и влезе.

Слънцето вече се бе снишило и вътре цареше полумрак. Теблорът остави торбата си на каменния под и запали фенера си.

Стените бяха от твърд варовик, почернял от огъня, поддържан поколения и поколения наред, таванът бе висок. На десетина крачки навътре проходът се стесняваше. Карса се присви и се промъкна през малкия отвор.

Вътрешната пещера беше огромна. На отсрещната стена смътно се виждаше жила от чист кремък, достигаща почти до високия таван. В околните стени бяха изровени дълбоки ниши. От една цепнатина в центъра струеше бледата светлина на слънцето. Точно под нея имаше купчина песъчлива пръст и от нея беше израснало чворесто дръвче — гулдинда, не по-високо от коленете му, с по-тъмнозелени листа от обикновено.

Това, че дневната светлина можеше да проникне през две трети от стръмнината, само по себе си беше чудо… но това дърво…

Карса пристъпи до една от нишите и я освети с фенера. Зад нея имаше друга. И беше пълна с кремъчни оръжия. Някои натрошени, но повечето — непокътнати. Мечове, двуостри брадви с костени дръжки, стотици и стотици оръжия, осеяли пода. „Оръжията на мъртвите. Оръжията на победените.“ Знаеше вече, че във всяка пещера по тази скала ще намери същото.

Но това не бе важно за него. Той остави фенера до кремъчния стълб и изправи рамене.

— Уругал Втъкани, Бероук Тих глас, Калб Безмълвен ловец, Теник Разбити, ’Сибалле Неоткрита, Халад Гиганте, Имрот Жестоки. Ликове в Скалата, богове на Теблор. Аз, Карса Орлонг, от племето Урид на Теблор, ви доведох тук. Бяхте сломени. Отлъчени. Без оръжия. Направих това, което ми повелихте. Доведох ви тук.

Отвърна му хрипливият глас на Уругал.

— Ти намери това, което ни беше отнето, Карса Орлонг. Ти освободи своите богове.

И призракът на Уругал бавно започна да се въплъщава. Нисък плещест воин с едри кости, по-нисък от чедата на равнината, но много по-широк в раменете. Костите на крайниците му бяха натрошени — доколкото Карса можеше да види между стегнатите каишки и парчетата кожа, с които бяха овързани: държаха ги. Други каишки стягаха гърдите му.

— Карса Орлонг, ти намери оръжията ни.

Воинът сви рамене.

— Стига наистина да са сред хилядите в тези пещери.

— Тук са. Те не ни предадоха.

— Но Ритуалът — да.

Уругал килна глава. Шестимата други богове вече също се въплъщаваха.

— Значи разбираш.

— Да.

— Физическите ни тела се връщат, Карса Орлонг. Пътуваха дълго, лишени от дух, съхранени само от нашата воля…

— И от онзи, комуто служите — изръмжа Карса.

— Да. От онзи, комуто служим. Ние също те водихме, главатарю. И сега ще дойде наградата ти — за това, което ни даде.

— Събрали сме армия, Карса Орлонг — заговори ’Сибалле Неоткритата. — Всички онези деца, принесени в жертва пред Ликовете в Скалата. Те са живи, главатарю. Подготвени са. За теб. Армия. Народът ти е нападнат. Жителите на равнината трябва да бъдат отблъснати, армиите им — унищожени. Ще пометеш надолу със своите легиони, през земите им, и ще избиеш равнинците.

— Да.

— Седемте бога на Теблор вече трябва да станат осем — каза Уругал.

Халад — най-едрият от всички, изгърбен и чудовищен, пристъпи напред.

— Трябва да си направиш меч, Карса Орлонг. От камък. Мините отвън те чакат — ние ще те научим…

— Не е нужно — отвърна Карса. — Изучил съм ядрата на камъните. Познанието си е мое и мечът също ще си е мой. Тези, които правите вие, стават за вашия вид. Но аз съм Теблор. Аз съм Теломен Тоблакай. — Обърна се рязко и закрачи към монолитния кремъчен стълб.

— Този шпат ще те излъже — заговори зад него Халад. — За да извадиш достатъчно дълго острие за меч, трябва да удариш отгоре. Огледай хубаво тази жила и ще видиш, че колкото и чиста да е, камъкът е слаб. Затова е изоставен. Удариш ли го, ще се натроши. И този провал ще опетни следващите ти усилия, ще отслаби магията на сътворяването.

Карса застана пред тъмнокафявия, почти черен кремък.

— Трябва огън да напалиш в основата му — рече Халад. — Да гори непрестанно много дни и нощи. В долината долу няма много дървета, ала в Джаг Одан, отвъд нея, са преминавали безброй стада бедерини. Огън, Карса Орлонг, после — студена вода…

— Не. По този начин се губи всичко, Т’лан Имасс. Не само вашият вид знае истините за камъка. Тази задача е моя и само моя. Стига думи.

— Името, с което ни нарече — изхриптя Уругал. — Как го научи?

Карса се обърна рязко, с изкривено в гримаса лице.

— Глупав Теблор. Така вярвахте. Такива искате да сме. Паднали Теломен Тоблакай. Но падналият винаги може да се изправи отново, Уругал. Били сте някога Т’лан Имасс. Но вече сте Свободните. — И изръмжа: — От скиталчество — до твърдина. От твърдината — дом.

Обърна се и се изкатери по кремъчния стълб. Извади късия малазански меч, огледа за миг каменната повърхност, после се наведе и огледа гладкия, спускащ се до пода на пещерата камък. С върха на меча започна да стърже по върха на стълба, на една длан ширина от острия ръб. Виждаха се следи от стари удари — Т’лан Имасс се бяха опитвали, въпреки думите на Халад, но не бяха успели.

Ровеше жлеба, където трябваше да нанесе удара, и говореше в ума си.

„Байрот Гилд. Делъм Торд. Чуйте ме, след като никой друг не може. Един ден ще счупя веригите си и ще освободя душите, които ме терзаят сега. Не искате да сте сред тях, или така твърдите поне. И аз не искам да ви прегърне Гуглата. Помислих добре над това ваше желание. И съм намерил изход…“

„Двамата с Делъм Торд разбираме намерението, ти, главатарю. Твоят гений непрекъснато ме изумява, Карса Орлонг. Само с нашето съгласие ще успееш. Тъй че дай ни думата си и ще отворим пътя си. Към обятията на Гуглата… или каквото търсиш.“

Карса поклати глава.

„Не само аз, Байрот Гилд. Вие също. Нима го отричате?“

„Не, главатарю. Приеми тогава това, което предлагаме.“

Карса знаеше, че в този миг само той чува призрачните гласове на своите приятели, а те се разтвориха, смалиха се до чиста воля и тя се вля в кремъка. Вля се, за да подири форма, сцепление…

Очакване… Той изтри с длани прахта и ситните камъчета по грапавата повърхност, после стисна с две ръце дебелата дръжка на меча. Надигна го високо над себе си, впи очи в изровения жлеб и посече надолу.

Храсс…

И Карса скочи напред, мечът изхвърча от ръцете му, превъртя се във въздуха. Сгънатите му колене посрещнаха сблъсъка и в същия миг той вдигна ръце да хване дългия кремъчен отломък.

Отломък, дълъг почти колкото ръста му.

Плосък и гладък, той се откърти от стълба и падна в ръцете му. Топлина облиза дланите му и кръв рукна надолу до лактите му. Карса бързо сложи кремъка на пода, вдигна ръце и видя, че са порязани до кокала. „Умник си, Байрот. Изпи от кръвта ми, да подпечаташ сделката.“

— Ти… ни надмина — прошепна смаян Халад.

Карса отиде при торбата си и извади превръзки, игла и конец. Раните нямаше да заберат, разбира се, и бързо щяха да зараснат. Ала все пак трябваше да ги зашие, та да може да се залови с остренето на меча и да го държи здраво.

— Ще вложим сила в оръжието — обади се зад него Уругал. — Та да не се прекърши.

Карса кимна.

— Ще те направим осмия бог на Теблор.

— Не — отвърна той и започна да шие лявата си ръка. — Не съм като вас, Уругал. Не съм Свободен. Самите вие стегнахте веригите около мен. Със собствените си ръце се погрижихте душите на онези, които съм убил, да ме терзаят вечно. Вие създадохте терзанието ми, Уругал. Под такова проклятие не мога да бъда свободен.

— Все пак има място за теб — каза Уругал. — В Дома на Вериги.

— Да. Рицарят на Вериги. Поборникът на Сакатия бог.

— Много си научил, Карса Орлонг.

А той се взря в окървавените си ръце.

— Да, Т’лан Имасс. И ще го видите.