Стивън Ериксън
Дом на вериги (30)

26.

На този ден Рараку се надига.

XXXIV.II.1.81. „Словата на пророчеството“

Книгата на Дрижна

Богинята на Вихъра беше доскоро яростна буря от пясък и вятър. Стена, обкръжаваща младата жена, някогашната Фелисин от дома Паран, която бе станала Ша’ик, Избраната и върховен повелител на Армията на Апокалипсиса.

Фелисин беше майчиното й име. След това го беше направила име на осиновената си дъщеря. Ала самата тя го беше изгубила. Понякога обаче, в най-дълбоките часове на нощта, в недрата на вътрешната й, непроницаема тишина, тя зърваше за миг онова момиче. Виждаше се такава, каквато се беше виждала някога — зацапаното отражение в лъскаво огледало. С кръгли червени бузки, широка усмивка и лъчезарни очи. Дете, с брат, който я обожаваше, който я подрусваше на коляното си, все едно че е подскачащо конче, и писъците й на страх и възторг изпълваха стаята.

Майка й беше надарена с дара на ясновидството. Това беше добре известно. Уважавана истина. И най-малката дъщеря на тази майка си беше мечтала, че един ден ще открие този талант у себе си.

Ала този дар я споходи само с богинята, с това злостно, ужасяващо същество, чиято душа беше по-съсухрена и от душата на пустинята. И виденията, обсебили Ша’ик, бяха смътни и плашещи. Беше разбрала, че не са породени от ясновидската дарба. Бяха рожби на страха.

На страха на една богиня.

А сега Стената на Вихъра се беше затворила, беше се отдръпнала от външния свят, за да закипи под потъмнялата от слънцето кожа на Ша’ик, по жилите й, да безумства и да пищи оглушително в ума й.

О, имаше сила в това. Сила, вгорчена от старост, жлъчна от злост. И това, което я подхранваше, носеше горчивия вкус на измяната. Късаща сърцето, много лична измяна. Нещо, което трябваше да се е изцерило, да се е притъпило под дебелата здрава тъкан на зарасналия белег. Злостната наслада беше държала раната отворена, подхранвала беше гнойната й жар, докато не остана само омразата. Омраза към… някого, омраза толкова древна, че вече нямаше лице.

В мигове на хладен разум Ша’ик я виждаше такава, каквато е. Безумна, извисила се до такава крайност, че тя разбираше — каквото и престъпление да беше извършено срещу богинята, какъвто и да беше източникът на измяната, не заслужаваше такъв брутален отклик. Съотношенията в самото начало бяха сгрешени. От самото начало. Подозираше, че склонността към безумство е съществувала винаги, тъмни петна, зацапали душата, успяла да изпълзи до своето възнесение.

„Стъпка по стъпка вървим по най-ужасяващи пътища. Тътрим се покрай ръба на неподозирана бездна. Спътниците ни не виждат нищо нередно. Светът изглежда съвсем нормален. Не по-различен от всеки друг — не и външно. Нито вътрешно дори. Освен напрегнатостта, шепнещата паника. Смутът, заплашващ да те извади от равновесие.“

Фелисин, вече Ша’ик, беше разбрала това.

Защото вървеше по същия път.

„Омразата, сладка като нектар.“

„Нагазих в бездната.“

„Луда съм поне колкото богинята. И точно заради това ме избра тя, заради сродните ни души.“

„Коя тогава е тази издатина, в която все още съм се вкопчила така отчаяно? Защо съм така настоятелна във вярата си, че все още мога да се спася? Че мога да се върна — отново да намеря мястото, където лудост няма, където смутът не съществува.“

„Мястото… на детството.“

Стоеше в главната зала, окована в чуждата броня. Почти усещаше как богинята протяга ръце, за да я обгърне отвсякъде — не майчина прегръдка, нищо такова. Тази прегръдка щеше да я задуши напълно, щеше да изцеди от нея всичката светлина, всеки проблясък на самосъзнание.

„Егото й е бронирано в омраза. Не може да погледне навътре, едва прозира навън. Върви едва-едва, влачи краката си, свита и вцепенена, с песента на ръждиви пластини. Зъбите й лъщят в сенките, ала усмивката й е свирепо озъбване.“

„Фелисин Паран, погледнеш ли в това огледало, лошо те чака.“

Навън се прокрадна първият светлик на утрото.

Ша’ик посегна за шлема.

 

 

Л’орик едва успяваше да различи позициите на Убийците на кучета по каменните рампи. Никакво движение нямаше там, в предутринната сивота. Беше странно, но не и изненадващо. Току-що отшумялата нощ щеше да накара и най-коравия войник да се поколебае, преди да вдигне очи към небето, да се надигне от укритието си и да се заеме с обичайните задачи в началото на новия ден.

Все пак имаше нещо странно в тези окопи.

Той закрачи към върха, където Ша’ик бе устроила наблюдателния си пункт, за да следи предстоящото сражение. Болеше го всяка кост. Мускулите му крещяха от болка при всяка стъпка.

Молеше се дано да е там.

Молеше се богинята да благоволи да чуе думите му, предупреждението му и най-сетне — предложението му.

Всичко това беше там — на върха. Мракът беше надвит… по някакъв начин. Това го накара да се замисли, но не задълго — нямаше време за безсмислени разсъждения. Откъснатото парче от Куралд Емурлан се пробуждаше и богинята много скоро щеше да дойде да го поиска за себе си. За да сътвори своя трон. „И да погълне Рараку.“

Призраци още гъмжаха в сенките, воини и бойци от десетки отдавна загинали цивилизации. Боравеха със странни оръжия, телата им бяха скрити под странни брони, лицата им — за щастие — бяха скрити под чудати забрала. И пееха, макар че песента на Танно бе станала скръбна, тъжна като въздишката на вятър. Беше започнала да се надига и спада, шепотът й смразяваше Л’орик.

„За кого ще се бият? Защо изобщо са тук? Какво искат?“

Песента принадлежеше на Подпалвачите на мостове. Ала Святата пустиня като че ли си я беше присвоила, взела беше за себе си множеството призрачни гласове. И всяка душа, паднала в битка в необятната история на пустинята, сега беше дошла тук.

Върхът!

Тук-там по пътеката имаше пустинни воини, загърнати в охрените си телаби, с изпънати напред копия — капчиците роса по железните върхове запроблясваха, щом пламъкът на слънцето раздра хоризонта на изток. Ескадрони от леката конница на Маток се строяваха вдясно от Л’орик. Конете биеха нервно с копита, редиците се огъваха неравни и неспокойни. Върховният маг не видя Маток сред тях — не видя и стяга на племето му, и това го смрази.

Чу приближаващи се зад него коне, обърна се и видя Леоман, един от офицерите му и тоблакая.

Конят на Тоблакай беше джагски — огромен и величествен в първичната си свирепост.

А гигантът върху него се беше превърнал в грамада от кървава плът. Свръхестественото изцеряване все още не беше затворило ужасните му рани. Ръцете му бяха червени от кръв. Единият му крак беше сдъвкан от жестоки огромни челюсти.

Зад коня на Тоблакай на вериги се влачеха две… Л’орик се опули.

„Той е убил Дераготите. Взел им е главите.“

— Л’орик! — извика дрезгаво Леоман, щом дръпна юздите до него. — Тя горе ли е?

— Не знам, Леоман.

Тримата слязоха от конете и Л’орик видя, че тоблакаят накуцва. „Челюстите на хрътка са направили това.“ Видя и каменния меч на гърба на гиганта. „А, наистина е той значи. Мисля, че Сакатият бог е направил ужасна грешка…“

„Богове, той е убил Дераготите!“

— Къде се крие Фебрил? — попита Леоман, щом четиримата започнаха да се изкачват.

— Мъртъв е — отговори Карса. — Забравих да ти кажа някои неща. Аз го убих. И Бидитал убих. Щях да убия и Призрачни ръце и Корболо Дом, но не можах да ги намеря.

Л’орик избърса челото си и погледна дланта си — беше мокра от пот. А все още беше толкова студено, че виждаше дъха си.

Тоблакаят продължи невъзмутимо:

— А когато влязох в шатрата на Корболо, намерих Камъст Релой. Беше убит. И Хенарас също.

Л’орик тръсна глава и се обърна към Леоман:

— Получи ли последната заповед на Ша’ик? Не трябваше ли да си с Убийците на кучета?

— Може би — изсумтя воинът. — Точно оттам идваме.

— Всички те са мъртви — каза Тоблакай. — Изклаха ги през нощта. Много работа имаха призраците на Рараку — но не посмяха да ми се опълчат. — Изсмя се горчиво. — Призрачни ръце може да ти каже че и аз си имам призраци.

Лорик се олюля и се хвана за ръката на Леоман.

— Избити? Всички?!

— Да. Изненадан съм, че не го знаеш. Пустинните воини все още са с нас. Все още можем да спечелим, само че не тук и не сега. Тъй че трябва да убедим Ша’ик да се махне…

— Невъзможно е — прекъсна го Л’орик. — Богинята идва. Вече почти е тук. Твърде късно е за това, Леоман. Още малко и ще е твърде късно за всичко…

Изкачиха се на билото.

А там стоеше Ша’ик.

С шлем и броня, с гръб към тях, загледана на юг.

Искаше му се да изкрещи. Защото видя това, което спътниците му не можеха да видят. „Закъснях. О, богове на пъкъла…“ Скочи напред, порталът на лабиринта лумна около него… и той изчезна.

 

 

Богинята не беше изгубила спомените си. Гневът й бе изваял образите им до най-малката подробност, толкова плътни и истински, колкото бяха изваяните дървета в каменната гора. Можеше да ги гали, да ги обайва с омразата си като с любовна песен, да ги докосва бавно с обещание за гибел, макар че онзи, който бе прегрешил към нея, или беше мъртъв, или не беше важно къде е.

Важна беше само омразата. Нейната ярост и слабост. О, други в племето бяха играли предостатъчно тези игри. Тела се шмугваха през кожите от колиба на колиба, щом се подредяха звездите в шарките на лятото, а и самата тя неведнъж беше разтваряла краката си за мъжа на друга жена или за похотта на някой непохватен младок.

Но сърцето й беше отдадено на единствения мъж, с когото живееше. Законът беше свят.

О, колко чувствен беше той. Дланите му вървяха по стъпките на очите му, за да изваят запретените видения за онази, другата жена там, в най-скришните места. С тези длани беше обгърнал собственото си сърце, за да го отдаде на друга — без да помисли за онази, която доскоро го беше държала за себе си.

Друга, която дори не можа да му отдаде своето в замяна — тя самата се беше погрижила за това, със зли думи и обвинения. Достатъчно зли, за да подтикне другите да я прогонят завинаги.

Но не и преди кучката да избие всички свои близки — освен един.

Глупав мъж. Да отдаде любовта си на тази жена.

Гневът й не беше замрял с Ритуала, не беше умрял и когато самата тя — сломена — бе откъсната от Клетвата и оставена в място на вечна тъмнина. И всеки любопитен дух, който бе чул риданието й, който се бе приближил в съчувствие — е, те бяха засищали глада й и тя беше отнемала силата им. Пласт подир пласт. Защото и те бяха глупави като него, своенравни и склонни да пропилеят силата си за безсмислени неща. Но тя имаше цел.

По повърхността на света се рояха деца. И коя беше майка им? Не друга, а същата оная кучка, която бяха прокудили.

А баща им?

О, да, тя отиде при него. В последната нощ. Направи го. Вонеше на нея, когато го извлякоха на светло на заранта. Вонеше на нея. Истината бе там, в очите му.

Поглед, който тя нямаше — не можеше — да забрави никога.

Мъстта беше звяр, изопнал веригите си. Мъстта беше всичко, за което жадуваше.

Мъстта скоро щеше да се отприщи.

И дори Рараку не можеше да я спре. Децата щяха да измрат.

„Децата ще измрат. Ще прочистя света от котилото им, ще премахна до крак гордата паплач, родена от онази единствена жена. Разбира се, че не можеше да бъде включена в Ритуала. Нов свят беше покълнал в нея.“

„А сега, най-сетне, аз ще се надигна отново. Облечена в плътта на едно такова дете ще убия този свят.“

Виждаше как се отваря пътеката, с пътя напред — открит и мамещ. Проход, ограден от вихрени, тръпнещи сенки.

Щеше да е хубаво да тръгне отново.

Да усеща топлата плът и зноя на кръвта.

Да вкусва вода. И храна.

Да диша.

Да убива.

 

 

Замаяна и глуха за всякакви звуци, Ша’ик тръгна надолу по склона. Падината, бойното поле долу я чакаше. Видя малазанските съгледвачи на отсрещния хребет — един от тях препусна обратно към лагера, другите просто стояха и гледаха.

И тя разбра. Точно както знаеше, че ще бъде.

Смътни, далечни викове отекнаха зад гърба й. Тя се усмихна. „Разбира се, двамата воини, които ме очакваха, най-накрая ще се появят. Глупава бях, че се съмнявах в тях. И знам, всеки от тях е готов да застане на моето място.“

„Но не могат.“

„Тази битка е моя. И на богинята.“

 

 

— Влез.

Капитан Кенеб спря за миг, за да се овладее, после прекрачи и влезе в командната шатра.

Тя навличаше бронята си. Работа, която щеше да е много по-лесна с някой слуга подръка. Но това, разбира се, не беше в стила на Тавори.

Макар че истината не беше в това, може би.

— Адюнкта.

— Кажете, капитане?

— Идвам от шатрата на Юмрука. Резачът и знахарят се явиха веднага, но беше много късно. Адюнкта Тавори, тази нощ Гамът издъхна. В мозъка му се е скъсал кръвоносен съд — хирургът каза, че е било съсирек и че сигурно се е появил в нощта, когато падна от коня си. Съжалявам…

Тя пребледня и посегна да се подпре на масата.

— Умрял е?

— В съня си.

Тя се обърна и загледа снаряжението, подредено на масата.

— Благодаря, капитане. Сега ме оставете и кажете на Т’амбър…

Отвън се разнесе шум и един уикски младеж нахлу в шатрата.

— Адюнкта! Ша’ик слезе в падината! Предизвиква ви на двубой!

След дълга пауза Тавори кимна.

— Добре. Отменете последната ми заповед, капитане. Двамата сте свободни. — Обърна се и продължи да навлича частите на бронята.

Кенеб даде знак на младежа и двамата излязоха от шатрата.

Отвън капитанът спря. „Точно така щеше да постъпи и Гамът… нали?“

— Ще се бие ли с нея? — попита уикецът.

Той го погледна през рамо.

— Да. Върни се при Темъл, момче. Каквото и да стане, днес ни чака битка. — Изчака, докато младокът се отдалечи.

След това се обърна към скромната палатка на двайсетина крачки вляво. Пред нея нямаше стражи. Кенеб пристъпи и спря на входа.

— Лейди Т’амбър, вътре ли сте?

Тя се появи. Кенеб се стъписа, щом я видя — с кожени доспехи и с дълъг меч на бедрото.

— Адюнктата желае да започне утринната си тренировка?

Кенеб се взря в кротките й кехлибарени очи, от които идваше името й. Бяха сякаш бездънни.

— Гамът умря тази нощ. Току-що уведомих адюнктата.

Погледът на жената пробяга към командната шатра.

— Разбирам.

— А долу в падината между двете армии е Ша’ик… чака. Хрумна ми, лейди, че адюнктата може би ще е благодарна за малко помощ в обличането на бронята…

За негова изненада, тя се обърна към палатката си.

— Не тази сутрин, капитане. Разбирам мотивите ви… но не. Не тази сутрин. Желая ви лек ден, сър.

И влезе.

Той замръзна на място, изумен. „Е добре. Не разбирам жените.“

Обърна се отново към командната шатра и в този момент адюнктата се появи — затягаше връзките на металните ръкавици. Беше с шлема — без забрало, то затрудняваше зрението. Спря, вдигна за миг очи към небето, след което закрачи напред.

Той я изчака да се отдалечи и я последва.

 

 

Л’орик се провираше през вихрещите се сенки. Сухите като скелети клони го дращеха, препъваше се в усуканите корени. Не беше очаквал това. Тук трябваше да има пътека, път трябваше да има през гората от черни дървеса.

Проклетата богиня беше тук. Близо. Трябваше да е тук — стига да можеше да намери пътеката.

Въздухът беше влажен и студен, дърветата бяха килнати, все едно че трус беше разтърсил земята. И скърцаха и пукаха от силния вятър. И гъмжеше от духове, от изгубени сенки, които връхлитаха към мага и се отдръпваха. Издигаха се като призраци от земята и съскаха над главата му, докато вървеше все напред и напред.

А сетне, отвъд завесата от дървета — примигващ огън.

Л’орик изпъшка и затича натам.

Беше тя. И пламъците потвърждаваха подозрението му. „Имасс. Влачи след себе си веригите на Телланн, на разбития Ритуал. О, няма място за нея тук. Никакво място няма за нея.“

Подземни духове гъмжаха над пламналото й тяло, струпаната мощ, която бе побрала в себе си в течение на стотици хиляди години. Омраза и злост ги бе извратила в гневни, изпълнени с бяс същества.

Блатната вода и плесента бяха почернили ръцете и краката на Имасс. Мъх покриваше тялото й като провиснала, сплъстена козина. Надолу висяха въжета усукана сива коса, цялата в бодли й репеи. От обгорените очни кухини бълваха пламъци. Костите на скулите бяха побелели и напукани от горещината.

Беззъба, с провиснала долна челюст — едва стоеше, крепяха я само гнилите й жили и сгърчените мускули.

Богинята пищеше пронизително — зловещ писък, който не секваше дори за да си поеме дъх — и на Л’орик му се стори, че се съпротивлява. Пристъпи още няколко крачки към нея.

Беше се заплела в диви лози: стягаха краката и ръцете й като въжета, извиваха се като змии около тялото и врата. Учуди се, че не ги е виждал досега, забеляза, че проблясват — за миг тук, после — там — и се превръщат…

Във вериги.

Изведнъж една от веригите се скъса. Богинята нададе вой и удвои усилията си.

Л’орик пристъпи към нея.

— Богиньо! Чуй ме! Ша’ик… не е достатъчно силна за теб!

„Моето… моето… моето дете! Моето! Отнех го от оная кучка! Моето!“

Върховният маг се намръщи. „Коя? Коя кучка?“

— Богиньо, чуй ме, моля те! Предлагам себе си вместо нея! Разбираш ли?

Още една верига се разкъса.

А зад Л’орик проговори тих глас:

— Не се бъркай, кучи сине.

Той се обърна, но късно. Широкото острие на ножа се заби дълбоко между ребрата му и раздра жестоко пътя си към сърцето.

Или там, където щеше да е сърцето му, ако Л’орик беше човек.

Л’орик простена и се свлече на колене.

Убиецът изтръгна ножа си, наведе се, стисна го за гърлото и пак вдигна ножа.

— Остави го, тъпако! — изсъска друг глас. — Тя къса веригите!

Висшият маг усети как кръвта изпълва гърдите му. Обърна се бавно на една страна и я усети как потече топла от раната. Вече можеше да вижда съвсем ясно богинята…

… и убийците, пристъпващи към нея.

От ножовете им бълваше гъмжило от смъртна магия.

Щом първият нож се заби в гърба й, богинята изкрещя.

Гледаше как я убиват. Дълго, брутално клане. Ястребовите нокти на Корболо, най-отбраните му убийци, които бяха чакали в засада, доведени тук от Фебрил — никой друг не можеше да намери тази пътека — и подкрепени с магическата мощ на Камъст Релой, Хенарас и Файил. Тя отвръщаше с не по-малка ярост и скоро трима от четиримата убийци бяха мъртви — буквално разпрани. Но нови вериги я бяха оковали, теглеха я надолу и Л’орик видя как замряха пламъците в очните й кухини, видя как се сгърчиха и се заотдръпваха духовете, изведнъж усетили се свободни, жадуващи да побегнат. А последният убиец се хвърли напред и заби ножа си. През темето и навътре в черепа. Черна мълния — и убиецът излетя назад. Черепът и ножът се пръснаха и раздраха лицето и гърдите на Ястребовия нокът. Той залитна с писък назад, спъна се в коренищата и рухна на земята.

Веригите запълзяха като змии върху падналото тяло на богинята… докато от нея не остана нищо под грамадата от черни, лъскави железни брънки.

Буйният вятър, разлюлял короните на дърветата, изведнъж стихна и настъпи безмълвие.

„Всички го искаха този откъснат лабиринт. Тази ужасна плячка. Но Тоблакай уби Фебрил. Уби двата Дерагота.“

„Уби Бидитал.“

„А колкото до Корболо Дом — нещо ми подсказва, че императрицата скоро ще си поговори с него лично. Не му завиждам.“

Кръвта на живота му попиваше в мъха под него.

И едва тогава Върховният маг си помисли, че умира.

Наблизо изпращяха клони.

— Никак не съм изненадан. Отпрати питомеца си, нали? Пак.

Л’орик извърна глава, погледна нагоре и се усмихна вяло.

— Татко.

— Не мисля, че откакто напусна, в стаята ти се е променило кой знае какво, сине.

— Сигурно е прашно.

Озрик изсумтя.

— В цялата цитадела е така. Не съм стъпвал там от векове.

— А слугите?

— Освободих ги… преди някъде хиляда години.

Л’орик въздъхна.

— Бих се изненадал, ако още се крепи.

Озрик бавно се наведе до сина си и чародейното сияние на Денъл го обкръжи.

— О, крепи се тя, сине. Винаги си оставям отворени врати. Много лошо са те порязали. Най-добре ще е да се лекува бавно.

Л’орик притвори очи.

— В старото ми легло?

— Да.

— Много е късо. Беше късо още когато си тръгнах.

— Жалко, че не са ти отрязали стъпалата, Л’орик.

Две силни ръце го подхванаха и го вдигнаха без усилие. И колкото и да беше нелепо — за мъж на неговите години, — Л’орик изпита миг на блажен покой. В бащините си ръце.

— Е, как сега, в името на Гуглата, ще излезем оттук? — каза Озрик.

Мигът отмина.

 

 

Залитна и едва успя да се изправи. Примига зад желязната решетка срещу сгорещения душен въздух. Изведнъж бронята й се стори неизмеримо тежка. Обзе я паника — слънцето жива щеше да я опече под металните плочи.

Ша’ик се спря. Опита се да се овладее.

„Сама съм. Богове на пъкъла… нея я няма.“

Стоеше съвсем сама сред падината. От отсрещния хребет се спускаше жена. Висока, крачеше, без да бърза, с болезнено позната походка.

По хребета зад Тавори и по всички назъбени острови древен корал се бяха струпали войници.

Армията на Апокалипсиса също гледаше — Ша’ик го знаеше, въпреки че не се обърна.

„Няма я. Аз съм… изоставена.“

„Бях Ша’ик. Допреди малко. Вече отново съм Фелисин. И срещу мен крачи онази, която ме предаде. Сестра ми.“

Спомни си как беше гледала Тавори и Гъноуз да се сражават с дървени мечове. Как бяха тръгнали по този път на смъртоносна фамилиарност с оръжието, на безразсъдната лекота, с която се борави с него. Ако светът след това си беше останал непроменен — ако си беше останал на място, както само децата вярват, че ще остане — и нейният ред щеше да е дошъл. Трясъкът на дървото, смехът на Гъноуз и добросърдечните му указания — радост излъчваше брат й, с начина, по който показваше на ученичката си удоволствието от играта. Но тя така и не получи тази възможност.

Никаква възможност не беше получила за нищо, което да се върне сега у нея, с топли и утешителни спомени.

А Тавори бе разкъсала семейството им. И бе оставила за Фелисин ужаса на робството и мините.

„Но кръвта е веригата, която никога не се къса.“

Тавори беше вече на двайсетина разтега от нея. Изваждаше меча отатарал.

„И макар да напускаме родния си дом, той завинаги остава в нас.“

Тежестта на оръжието повлече болезнено китката й. Не помнеше кога го е извадила.

Тавори се приближаваше, без да забърза и без да забави.

„Без да те настигам. Без да изоставам. Все едни и същи години ни делят. Веригата не се изпъва никога. Нито се отпуска. Дължината й е предопределена. Но тежестта й, о, колко различна е тя във всеки миг!“

Беше гъвкава, с леки стъпки, болезнено сдържана. Беше съвършена за този миг.

„Ала за мен кръвта тежи. Как тежи.“

И Фелисин се опита да я надмогне, тази внезапна и смазваща тежест. Помъчи се да вдигне ръце, без да мисли как ще се приеме този жест.

„Всичко е наред, Тавори…“

Оглушителен звън. Откатът прониза дясната й ръка до рамото и тежестта на меча изведнъж напусна ръката й.

После нещо я прониза в гърдите, разцъфна като вледеняващ пламък, разкъса плът и кости… и Ша’ик усети как нещо я дръпна отзад, все едно че беше сграбчило ризницата, за да я откъсне… но разбра, че е само металният връх. Върхът на меча на Тавори, опрял се отвътре в бронята, предпазваща гърба й.

Фелисин погледна надолу и видя пронизалото я ръждивочервено острие.

Краката й се огънаха и мечът се олюля под тежестта й.

Ала не излезе от нея.

Тялото й се задържа на него, тя се заотдръпва бавно, на тласъци, и най-сетне падна по гръб на земята.

Взря се в сестра си през цепките на забралото — сестра й стоеше зад плетеницата от черни огънати железни нишки и плетеницата на миглите й.

Тавори пристъпи още крачка напред. Натисна с ботуш гърдите й — тежест, която й се стори вечна — и изтръгна меча.

„Кръв.“

„Разбира се. Така човек къса нескъсваемата верига.“

„Като умира.“

„Исках само да разбера защо го направи, Тавори. И защо не ме обичаше, след като аз те обичах. Само това… исках да разбера.“

Ботушът се вдигна от гърдите й. Но тя продължаваше да усеща тежестта му.

Тежко. Толкова тежко…

„О, мамо, виж ни двете сега.“

 

 

Ръката на Карса Орлонг хвана Леоман, преди да е паднал.

— Чуй ме, приятелю. Тя е мъртва. Вдигай си племената и се махайте оттук.

Леоман прокара длан по очите си. После се изправи.

— Мъртва, да. Съжалявам, Тоблакай. Не беше това. Тя… — Лицето му се сгърчи. — Тя не знаеше да се бие!

— Не знаеше. Вярно. И сега е мъртва, а с нея — и богинята на Вихъра. Свърши се, приятелю. Загубихме.

— Повече, отколкото разбираш — проплака Леоман.

Долу в падината адюнктата стоеше над тялото на Ша’ик и го гледаше. От двете армии, струпани по ридовете — пълна тишина. Карса се намръщи.

— Малазанците не ликуват.

— Да — изръмжа Леоман и се обърна към чакащия с конете Коураб. — Сигурно я мразят тая кучка. Тръгваме за Ю’Гатан, Тоблакай…

— Аз не — отвърна Карса.

Приятелят му кимна, без да се обръща, и се метна на коня си. Взе юздите от Коураб и погледна през рамо към тоблакая.

— Сбогом, приятелю.

— И на теб, Леоман от Флейлс.

— Ако Л’орик се върне, откъдето замина, кажи му… — Той сви рамене. — Погрижи се за него, ако му трябва помощ.

— Добре. Но не мисля, че ще го видим повече.

Леоман кимна и каза на Коураб:

— Предай на вождовете да се разпръснат с племената си. Извън Рараку, и колкото може по-скоро…

— Извън Святата пустиня ли, Леоман? — попита Коураб.

— Не чу ли? Все едно. Да. Ще ме намериш на западния път — древния, дето върви право на запад.

Коураб отдаде чест, завъртя коня си и препусна.

— Ти също, Тоблакай. Извън Рараку…

— Да — отвърна Карса. — След като приключа тук, Леоман. Хайде, тръгвай — при адюнктата слизат офицери. Ще продължат с атака…

— Значи са глупци — изръмжа Леоман и препусна.

Карса закрачи към коня си. Беше уморен. Раните го боляха. Но някои неща все още бяха недовършени и той трябваше да се погрижи за това.

Теблорът се метна на гърба на Хавок.

 

 

Лостара слизаше по склона, напуканата земя пращеше под краката й. До нея крачеше Перла, задъхан под тежестта на вързания Корболо Дом.

Тавори продължаваше да стои сама долу в ниското, на няколко крачки от тялото на Ша’ик. Погледът на адюнктата бе прикован в окопите на Убийците на кучета и в едно самотно дрипаво знаме, издигнато на върха на централната рампа.

Знаме, което нямаше място там. Нямаше право изобщо да съществува.

Знамето на Колтейн. С крилете на клана на Враната.

Лостара се зачуди кой го е вдигнал, откъде се е появило, но реши, че е по-добре да не знае. Едно обаче не можеше да се отрече. „Всички те са мъртви. Убийците на кучета. Всички. И на адюнктата не се наложи ръката си да вдигне дори, за да го постигне.“

Усети собствения си страх и се намръщи. Все се дърпаше, бягаше от мислите, пълни с толкова горчива ирония, че не бяха за мислене. Пътят им до падината беше кошмарен, Куралд Емурлан се беше разбеснял из целия оазис, сенки се сражаваха с призраци, а и онова несекващо издигане и спадане на песента, вече толкова силна, че я усещаше и тя, макар да не я чуваше. Песен, която се извисяваше в кресчендо.

Но в краката на… на всичко. Прост и брутален факт.

Бяха закъснели.

Бяха стигнали само за да видят как Тавори изби оръжието на Ша’ик от ръцете й, а после заби меча си в нея… „Назови го, Лостара Юил, проклета страхливке. Назови го! В сестра си. Прониза сестра си. Свърши се, стана пред очите ни.“

Не искаше да погледне Перла. Нищо не можеше да му каже. И той мълчеше.

„Двамата с този мъж сме обвързани. Не съм го искала и не го искам. Никога няма да се измъкна от това. О, кралице, прости ми…“

Вече бе толкова близо, че можеше да види лицето на Тавори под шлема, суровото й, почти сърдито изражение.

Към тях слизаха офицери, бавно.

Щеше да има време да поговорят насаме.

Двамата с Перла спряха на шест крачки от адюнктата.

Нокътят хвърли Корболо Дом на земята между тях и каза:

— Няма да се събуди скоро.

— Какво търсите двамата тук? — попита адюнктата. — Изгубихте ли следата?

Перла не погледна Лостара. Само поклати глава и помълча за миг, преди да отвърне:

— Намерихме я, адюнкта. Моите съболезнования… Фелисин е мъртва.

— Сигурни ли сте?

— Да, адюнкта. — Поколеба се и добави: — Едно мога да ви кажа със сигурност, Тавори. Тя умря бързо.

Сърцето на Лостара бе готово да се пръсне от тихите думи на Перла. Тя стисна зъби, погледна адюнктата в очите и бавно кимна.

Тавори наведе глава.

— Е, в това има милост, предполагам.

А после прибра меча в ножницата, обърна се и закрачи към идващите офицери.

Лостара промълви — толкова тихо, че само Перла можа да я чуе:

— Да, има, предполагам…

Перла изведнъж се обърна.

— Тене Баралта идва. Задръж го, момиче. — Пристъпи до тялото на Ша’ик. — Лабиринтите са достатъчно чисти… надявам се. — Наведе се, вдигна я нежно и отново се обърна към Лостара — Да, по-тежко бреме е, отколкото сигурно си мислиш.

— Не, Перла. Не мисля за това. Къде?

Усмивката му прониза сърцето й.

— На един хълм… знаеш го.

Лостара кимна.

— Добре. А след това?

— Убеди ги да напуснат Рараку, момиче. Колкото може по-бързо. Щом приключа…

И не довърши.

— Ела и ме намери, Перла — изръмжа тя. — Иначе аз ще дойда да те потърся.

В уморените му очи пробяга живец.

— Ще дойда. Обещавам.

Видя как погледът му се плъзна над рамото й и се обърна. Тавори все още беше на двайсетина крачки от ездачите. Всички освен Баралта бяха спрели.

— Какво има, Перла?

— Просто я гледах… как си отива. Изглежда толкова…

— Самотна?

— Да. Това е думата, нали? Ще се видим скоро, момиче.

Усети дъха на лабиринта в гърба си, а след миг дневният пек се върна. Лостара пъхна палци в колана си и зачака Баралта.

Бившият й командир щеше да поиска тялото на Ша’ик. Трофея за този ден. Щеше да побеснее.

— Лошо — промълви тя.

 

 

Кенеб я гледаше как крачи към тях. Нямаше го онзи триумф, който си мислеше, че ще види. Всъщност изглеждаше изтощена, сякаш отпадането на духа, настъпващо след всяка битка, вече я бе споходило — онова гибелно смирение на ума, подклаждащо кошмарните мисли, повдигащо пълчищата въпроси, за които отговор няма.

Беше прибрала меча, без да го почисти, и кръвта на Ша’ик засъхваше в ножницата.

Тене Баралта я подмина, тръгнал сигурно за тялото на Ша’ик. Като че ли й каза нещо, но адюнктата не отговори.

— Юмрук Блистиг — заяви тя, след като спря пред тях. — Пратете съгледвачи по рампите на Убийците на кучета. И стража — Нокътят ни е донесъл Корболо Дом.

„А, това значи носеше.“ Кенеб отново погледна към мястото на двубоя. Там вече стоеше само жената, над лежащия на земята напански ренегат, и гледаше Тене Баралта, който явно я ругаеше. Макар и отдалече, нещо му подсказваше, че гневът на Баралта няма да доведе до нищо.

— Адюнкта — заговори Нил. — Няма нужда да се пращат съгледвачи. Всички горе са мъртви.

Тавори се намръщи.

— Обясни.

— Призраците на Рараку, адюнкта.

— И духовете на нашите убити — намеси се Недер. — Двамата с Нил… бяхме слепи за това. Забравили бяхме как се… как се гледа. Кучето браничар, адюнкта. Бент. Трябваше да умре в краката на Колтейн. При Пропада. Но някакви войници го спасиха, погрижиха се раните му да зараснат.

— Куче браничар? За какво говорите? — попита Тавори раздразнено.

— Бент и Роуч — отвърна Нил. — Единствените същества, останали живи по целия път на Веригата. Две кучета.

— Не е вярно — обади се Темъл зад двамата уикски шамани. — И тази кобила. Тя беше на Дюйкър.

Нил кимна, съгласен с поправката, след което отново се обърна към Тавори.

— Те се върнаха при нас, адюнкта.

— Кучетата?

— Да. И духовете на убитите. Нашите призраци, адюнкта, са вървели с нас. Онези, които паднаха около Колтейн в самия край. Онези, които издъхнаха на дърветата по Ейрънския път. И стъпка по стъпка са прииждали още, оттам, където бяха посечени. Стъпка по стъпка, адюнкта, нашата армия на възмездието е расла.

— И вие не усетихте нищо?

— Скръбта ни беше заслепила — отвърна Недер.

— Снощи ни събуди Гръб — каза Нил. — Отведе ни на хребета, за да можем да видим пробуждането. Имаше легиони, адюнкта, газили по тази земя преди стотици хиляди години. И армията на Пормквал, и легионите на Седма на фланга. Трите избити клана на Уик на другия. И още други. Много други. В мрака на миналата нощ имаше война, Тавори.

— Така че бяхте права, адюнкта — продължи с усмивка Недер. — В сънищата, които ви терзаеха от първата нощ на този поход, вие видяхте това, което ние не можахме да видим.

— Изобщо не беше бремето, което мислехте, че е — добави Нил. — Вие не теглехте Кучешката верига с вас, адюнкта Тавори.

— Нима? — Смразяваща полуусмивка изкриви тънките й устни, после тя извърна очи. — Всички тези призраци… само за да избият Убийците на кучета?

— Не, адюнкта — отвърна Недер. — Имаше други… врагове.

— Духът на Юмрук Гамът се присъедини към тях — каза Нил.

Тавори присви очи.

— Вие го видяхте?

Двамата кимнаха и Недер добави:

— Гръб говори с него.

Адюнктата изгледа въпросително Кенеб и той сви рамене.

— Адски трудно е да го намери човек. Колкото до говоренето с духове… хм, момчето е достатъчно странно, така че…

Адюнктата въздъхна тежко.

Погледът на Кенеб долови движение, той извърна глава и видя, че Тене Баралта се връща, придружен от двама войници, облечени в жалки дрипи. И двамата бяха небръснати, с дълги сплъстени коси. Конете им бяха без седла.

Юмрукът и спътниците му спряха. Лицето на Тене Баралта бе почервеняло от гняв.

— Адюнкта. Нокътят е откраднал тялото на Ша’ик!

Кенеб видя приближаващата се пешком жена, на двайсет крачки по-назад. Изглеждаше… доволна.

Без да обърне внимание на Баралта, Тавори бавно огледа двамата новодошли.

— А вие сте?

По-възрастният отдаде чест.

— Капитан Кайндли, адюнкта. От Ашокския полк. Бяхме пленници в лагера на Убийците на кучета. С лейтенант Поурс.

Кенеб се сепна и се наведе от седлото. Да, позна го, под цялата тази мръсотия…

— Капитане.

Кайндли примижа към него и се намръщи.

— Кенеб.

Тавори се окашля и го попита:

— Само вие ли останахте от своя полк, капитане?

— Не, адюнкта. Поне така мисля…

— Ще ми кажете по-късно. Вървете да се почистите.

— Слушам, адюнкта.

— Само още един въпрос. Лагерът на Убийците на кучета…

Кайндли неволно направи жеста „да пази зло“.

— Тази нощ не беше никак приятна, адюнкта.

— Имате белези от пранги.

Кайндли кимна.

— Малко преди разсъмване се появиха двама Подпалвачи на мостове и гръмнаха ключалките.

— Какво?!

Капитанът махна на лейтенанта да го последва и отвърна през рамо:

— Не се безпокойте, те вече бяха мъртви.

Двамата подкараха към лагера.

Тавори се отърси от вцепенението си и се обърна към Кенеб.

— Двамата се познавате, нали? Проблематично ли ще се окаже това, капитане?

— Не.

— В такъв случай няма да отхвърлите повишението си в Юмрук. Отивайте при новия си легион. Ще подгоним бягащите племена. Дори да се наложи да прекосим целия този континент, искам да ги притиснем и ще ги унищожа. Когато свършим, от този бунт ще остане само пепел. Вървете, Юмрук.

— Слушам, адюнкта. — И той стисна юздите.

— На оръжие! — изведнъж изрева Темъл.

Всички се обърнаха и видяха конника — спускаше се от хълма, от който се бе появила Ша’ик.

Кенеб присви очи, докато вадеше меча си. Имаше нещо нередно тук… в мерките нещо…

За охрана на адюнктата беше назначено малко отделение от легиона на Блистиг, водеше го Скуинт — онзи, който беше убил Колтейн, за да му спести страданието. Стоеше вцепенен на място и гледаше приближаващия се воин.

— Това е Теломен Тоблакай! — изръмжа той. — И язди проклет джагски кон!

Арбалетите се надигнаха.

— Какво влачи тоя кон? — попита жената, която вече бе стигнала групата — Кенеб най-сетне я позна — един от офицерите на Тене Баралта.

Недер изсъска и двамата с брат й се дръпнаха боязливо назад.

„Глави. На демонични зверове…“

Оръжията бяха готови за бой.

Адюнктата вдигна ръка.

— Чакай. Не е извадил оръжието си…

— Това е каменен меч — изхриптя Скуинт. — Т’лан Имасс.

— Само че по-голям — изръмжа един от войниците.

Всички се смълчаха. Оцапаният с кръв гигант се приближаваше…

И спря на десет крачки от тях.

Тене Баралта се наведе от седлото и се изплю.

— Знам те. Телохранителят на Ша’ик…

— Млъкни — сряза го тоблакаят. — Имам да кажа нещо на адюнктата.

— Говори тогава — рече Тавори.

Великанът се озъби.

— Някога, преди много време, обявих малазанците за свои врагове. Млад бях. Обичах да изричам клетви. Колкото повече врагове — толкова по-добре. Така беше някога. Но вече не. Малазан, ти вече не си мой враг. Тъй че няма да ви избия.

— Облекчени сме — отвърна кисело Тавори.

Той я изгледа много, много дълго и сърцето на Кенеб задумка. После обаче тоблакаят се усмихна.

— И би трябвало.

След което обърна коня и го подкара на запад, през падината. Огромните глави заподскачаха с тътен по земята след него. Кенеб въздъхна треперливо.

— Ще ме прощавате — изхриптя Скуинт, — но нещо ми подсказва, че тоя кучи син беше прав.

Тавори се извърна и погледна стария ветеран.

— Не бих оспорила наблюдението ви, войник.

 

 

Щом прехвърли хребета, лейтенант Ранал дръпна рязко юздите и конят се изправи на задните си крака на фона на небето.

— Боговете да ме вземат дано! Някой да го застреля.

Фидлър не си направи труда да се обръща, за да разбере кой го извика. Бездруго беше твърде зает да надвие коня, който яздеше. Имаше уикска кръв и искаше неговата. Адски добре се оправяха с взаимната си вражда.

— Какви ги е намислил кучият му син? — изръмжа Кътъл. — Даже отделението на Геслер го оставихме назад, а Гуглата знае само къде замина Бордюк.

Отделението се изкачи при лейтенанта на древния път. На север се простираха безкрайните дюни на Рараку, загърнати в горещата мараня.

Ранал обърна коня срещу войниците си и посочи на запад.

— Не ги ли виждате? За какво са ви проклетите очи?

Фидлър се наведе настрана и изплю пясъка от устата си. После погледна натам, накъдето сочеше Ранал. Двайсетина ездачи. Пустинни воини, сигурно ариергард. Препускаха в лек тръс.

— Лейтенанте. В пясъците живее един паяк. Движи се под повърхността, но влачи отгоре странно дълга, подобна на змия опашка, която всеки огладнял хищник непременно ще види. Гърчи се отгоре по пясъка. Паякът е голям. Ястребът се спуска да грабне змията и свършва в гърлото на паяка…

— Стига с тия тъпотии, сержант — сопна се Ранал. — Там са, защото са закъснели да избягат от оазиса. Сигурно са плячкосвали из палата и не са забелязали, че Ша’ик я пронизаха, че Убийците на кучета са избити и че всички останали си измъкват посраните задници толкова бързо, колкото могат да ги носят крантите им. — Изгледа го с гняв. — Искам главите им, сивомустакато изкопаемо такова.

— Рано или късно ще ги догоним, сър — каза Фидлър. — По-добре с цялата рота…

— Тогава слизай от седлото и си сядай на задника тука, на тоя път, сержант! Боя го остави за нас! Останалите, след мен!

И срита в галоп плувналия в пяна кон.

Фидлър махна уморено на войниците си и подкара подскачащата си кобила след него.

— Много са ни опънати нервите — подвикна му Корик, докато го подминаваше.

— Кои? На кобилата ми или на лейтенанта?

Сети се ухили.

— На кобилата ти естествено. Никак не харесва това тегло, Фид.

Фидлър се пресегна назад и намести тежката торба и сглобения арбалет.

— Ще й опъна аз хубаво нервите, само почакай.

Беше ранен следобед. Почти седем камбани, откакто адюнктата беше убила Ша’ик. Фидлър неволно се озърташе — все на север, към Рараку, откъдето песента продължаваше да приижда и да го загръща, да затихва и отново да се усилва. Сега отново погледна натам и видя, че над далечния хоризонт отвъд огромната пясъчна падина са надвиснали бели облаци.

„Е, в това ако няма нещо сбъркано…“

Изведнъж го лъхна вятър. Носеше песъчинки.

— Зарязаха пътя! — извика Ранал.

Фидлър примижа на запад. Ездачите наистина се бяха спуснали по южния бряг и цепеха диагонално — право към бързо приближаващата се пясъчна буря. „Богове, пак пясъчна буря…“ Но тази беше естествена. От онези, които често раздираха пустинята, изригваха като капризен демон, за да побеснеят камбана-две и да изчезнат също тъй бързо, както са се появили. Той се надигна в седлото.

— Лейтенант! Те влизат в нея! Ще я използват за прикритие! По-добре да…

— Още веднъж ако ми заплещиш с тоя език, сержант, ще го откъсна! Чу ли ме?

Фидлър се примири.

— Да, сър.

— В галоп! — изрева Ранал. — Бурята ще ги забави!

„Да бе, ще ги забави…“

 

 

Геслер примижа към ослепителната пясъчна пустош.

— Е, тия пък кои са сега?

Бяха спрели, след като се разбра, че четиримата странни ездачи се приближават бързо, за да ги прихванат. Дълги бели мечове святкаха над главите им. Носеха чудновата лъскава бяла броня и яздеха бели коне с бели гриви. Бяло и бяло.

— Не им харесваме нещо — избоботи Сторми и се почеса по брадата.

— Това добре, но не ще да са от ренегатите, нали? — изръмжа Геслер.

— На Ша’ик да са? Кой знае? Май не са, но все пак…

Сержантът кимна.

— Сандс, я ела тука.

— Слушам.

— Колко ти е обхватът с това проклето нещо, момче?

— Не знам. Не съм го пробвал още. Фид го докарва до трийсет-четирийсет крачки с проклетия. Адски рисковано е…

— Добре. Останалите слизай и издърпайте конете от другата страна. Трут, да им държиш здраво юздите — ако хукнат, с нас е свършено.

— Мернах Бордюк и отделението му ей там, на юг — подхвърли Пела.

— Да бе, да. Объркани и те като нас — вече не ги виждаш, нали?

— Не, серж.

— Проклетият Ранал. Напомни ми да го убия, като се срещнем пак.

— Слушам, сержант.

Четиримата им нападатели бяха едри копелета. Нададоха страховити бойни викове и препуснаха към подножието на хълма.

— Зареждай, момче — измърмори Геслер. — И гледай да не оплескаш нещо.

Тежкият арбалет беше точно копие на този на Фидлър. Изглеждаше свестен — „Гадна работа, с две думи. Гуглата ще ни опече всички…“

А ония дойдоха. В подножието на хълма, конете се напънаха да ги понесат нагоре по склона.

Нещо изтътна тежко, излетя тромаво нагоре и тупна.

„Проклетията… мамица…“

— Залегни!

Хълмът под тях сякаш се надигна. Геслер тупна в прахта, закашля, изруга и свря главата си под ръцете, щом камъните заваляха отгоре.

След няколко секунди сержантът бавно се изправи.

От другата страна на хълма Трут се опитваше да побегне във всички посоки едновременно, конете тичаха като побеснели, повлекли юздите след себе си.

— Ташаците на Гуглата на тиган! — изруга Геслер и се огледа свирепо. Другите войници се вдигаха, разтреперани и покрити с прах. Сторми пристъпи към Сандс и го спипа за гърлото.

— По-леко, капрал — викна му Геслер, щом Сторми започна да тръска сапьора наляво-надясно. — Искам го жив, аз да се разправям с него. И по дяволите, да няма гранати по себе си.

Сторми замръзна.

Геслер пристъпи до изровения ръб на хълма и надникна долу.

— Е, май няма да ни гонят повече.

— Интересно, кои бяха? — попита Пела.

— Бронята, изглежда, е смекчила взрива — можеш да слезеш и да остържеш каквото е останало вътре… макар че май е все едно. Трябва да хванем конете. — Обърна се към другите. — Стига сте се моткали, пикльовци. Действай!

 

 

Проснат в димящото дъно на кратера върху коня си и оглушен от тътена, Джоруд изпъшка. Целият беше в синини, главата го болеше и му се искаше да се избълва… но не и преди да смъкне проклетия шлем от главата си.

Близо до него, заровен в камънаците, брат Иниас се окашля. И рече:

— Брат Джоруд?

— Да?

— Искам вкъщи.

Джоруд си замълча. Не вървеше някак да изрече припряно искреното си съгласие, въпреки сегашното им положение.

— Виж как са другите, брат Иниас.

— Тия ли бяха ония, дето влязоха с оня кораб в нашето селение?

— Те бяха — отвърна Джоруд, докато пръстите му дърпаха връзките на шлема. — И се замислих, да ти кажа. Подозирам, че просто не са знаели законите на Лиосан, когато са тръгнали през селението ни. Вярно, незнанието не е достатъчно оправдание. Но все пак трябва да отчетем оневиняващата инерция.

От другата страна на кратера Малачар изсумтя:

— Оневиняваща инерция ли?

— Да. Не бяха ли тези нарушители привлечени — въпреки волята им — от драконовия Хвърляч на кости Т’лан Имасс? Бяха. Ако трябва да преследваме враг, не трябва ли той да е въпросният дракон?

— Мъдри слова — отбеляза Малачар.

— Отбиваме се за малко в селението ни — продължи Джоруд, — събираме провизии и реквизираме нови коне, закърпваме снаряжението и прочие. Това ми се струва най-разумно в момента.

— Вярна преценка, брате.

От другата страна на кратера се чу нова кашлица.

Добре поне, че всички са живи, помисли си кисело Джоруд.

„Така де, драконът си беше виновен. Кой може да го отрече?“

 

 

Препускаха в пясъчната буря на по-малко от петдесет разтега от бягащите конни воини и се озоваха — заслепени — сред ураган от пищящи ветрове и пясък.

Кобилата на Фидлър изцвили.

Той дръпна силно юздите, а вятърът го заблъска от всички страни. Вече беше изгубил от поглед приятелите си. „Е това му се вика опулена тъпота. Значи ако бях командирът на тия кучи синове, щях да…“

И изведнъж те изникнаха пред очите му, с ятагани и кръгли щитове, със забулени лица и с бойни викове. Фидлър се сниши над врата на кобилата и едно от тежките остриета изсвистя над главата му.

Уикската кобила скочи напред и встрани, избрала най-подходящия момент да изхвърли омразния си ездач от седлото.

С огромен успех.

Фидлър усети, че лети напред, торбата му с муниции се претъркаля по гърба му и изхвърча над главата му.

Все още във въздуха, той се сви на кълбо… макар много добре да разбираше, че няма надежда да оцелее. Никаква надежда. Тупна в пясъка, претърколи се… и видя отдолу огромния крив меч, който изхвърча и се завъртя във въздуха след него. И един залитащ кон. И ездача му — изхвърлен назад на седлото, с торбата с муниции, оплела се в ръцете му.

Изненадан поглед, после ездач, кон и муниции изчезнаха сред вихрещите се пясъци.

Фидлър скочи и затича. С все сила, натам, където — надяваше се, молеше се — трябваше да е обратната посока.

Нечия ръка го дръпна.

— Не натам, тъпако!

След това го хвърлиха на земята и нечие тяло го затисна.

Лицето на сержанта се зарови в пясъка.

 

 

Коураб изрева. Издутата тежка торба съскаше в ръцете му. Все едно че беше пълна със змии. Беше тупнала в гърдите му като канара, понесена от бурята, и му остана време само да хвърли ятагана и да вдигне ръце.

Сблъсъкът го изхвърли към задницата на коня, но стъпалата му си бяха в стремената.

Инерцията на торбата я избута върху лицето му и съсъкът изпълни ушите му.

Змии!

Той се хлъзна на гръб по задницата на коня и отпусна торбата надолу. Без паника! Изкрещя.

Змии!

Торбата забърса земята.

Той затаи дъх и я пусна.

Дрънчене, свирепо съскане някъде отзад, а после устремът на коня го отнесе благословено далеч.

Помъчи се да се изправи, мускулите на краката и корема му се напънаха жестоко, най-сетне успя да се хване за седлото и се издърпа.

Един набег, беше казал Леоман. После обръщаме, и в сърцето на бурята.

Беше го направил. Един набег. Стига.

Време беше да бяга.

Коураб Билан Тену’алас се наведе над гривата и смуши коня.

„Богове на пъкъла, колко е хубаво да си жив!“

 

 

Взривът трябваше да убие Фидлър. Изригна огън. Връхлетя го стена от пясък. Въздухът се разтресе и дъхът излезе от дробовете му, а от носа и ушите му швирна кръв.

А тялото върху него сякаш се сгърчи на дрипи.

Беше познал този глас. Беше невъзможно. Беше… вбесяващо.

Над тях бълваха нажежени пушеци.

И проклетият глас прошепна:

— Не мога да те оставя сам дори една прокълната от Гуглата минута, нали? Ще му кажеш на Калам едно здрасти от мене, разбрахме ли се? Пак ще те видя, рано или късно. И ти мене. Всички ще се видим. — Смях. — Само че не днес. Срам за хубавата ти цигулчица обаче.

Тежестта се махна.

Фидлър се превъртя. Бурята се отдалечаваше с грохот и оставяше по дирята си бяла прашна мъгла. Ръцете му задращиха в пясъка.

Ужасен, накъсан стон излезе от гърлото му и той се надигна на колене.

— Хедж! Проклет да си! Хедж!

Някой затича към него, спря и се наведе.

— Портите се тръшнаха, Фид — жив си, Гуглата да те вземе дано!

Фидлър зяпна окървавеното му лице.

— Кътъл!? Той беше тук. Той… Целият си в кръв…

— Аха. Не бях толкоз близо като теб. Късмет. Не мога обаче да кажа същото за Ранал.

— Тая кръв…

— Аха — повтори Кътъл и се ухили мрачно. — Облякъл съм се в Ранал.

Чуха се викове, около тях се струпаха други. Всички — на крака.

— … убиха конете. Кучите синове минаха и…

— Сержант! Добре ли си? Ботъл, насам…

— Убиха…

— Смайлс, млъкни, че ще повърна. Чухте ли го тоя взрив? Богове на пъкъла…

Кътъл подхвана Фидлър под мишницата и го вдигна на крака.

— Лейтенантът къде е? — попита Корик.

— Тука — отвърна Кътъл, без да уточнява.

„Облякъл се е в Ранал.“

— Какво стана? — попита Корик.

Фидлър огледа отделението си. „Всички са тук. Чудо.“

Кътъл се изплю.

— Какво стана ли, младок? Изпердашиха ни. Това стана. Изпердашиха ни здраво.

Фидлър се вторачи в отдръпващата се буря. „Мамка му. Хедж.“

— А, ей го отделението на Бордюк!

— Всеки да си намери коня — каза ефрейтор Тар. — Сержантът е замаян. Съберете всичко, което може да се спаси — викам да изчакаме останалите от ротата.

„Добро момче.“

— Вижте го тоя кратер — рече Смайлс. — Богове, сержант, не може да се доближиш повече до Портата на Гуглата и да оживееш, а?

Той я погледна.

— Представа нямаш колко си права, момиче.

А песента се издигаше и спадаше, и той усети как сърцето му влезе в ритъма й. Отлив и прилив. „Рараку е изпила повече сълзи, отколкото може да си представи човек. Време е вече Святата пустиня да заплаче.“ Прилив и отлив. Песента на кръвта му бе жива.

„Жива.“

 

 

Бяха побягнали в грешната посока. Фатално, но не изненадващо. Нощта беше касапница. Последната оцеляла от магическия кадър на Корболо Дом — Файил — яздеше запенения кон с тринайсетима Убийци на кучета по коритото на отдавна пресъхнала река, с канари и стръмни брегове от двете страни.

Тя и тринайсет изтощени, оцапани с кръв войници. Всичко, което бе останало.

Сблъсъкът с Леоман беше започнал съвсем добре, капанът беше щракнал съвършено точно.

Ако не бяха проклетите призраци.

Засадата се обърна с краката нагоре, като преобърната костенурка. Късмет имаха, че се измъкнаха живи, тези няколко. Последните.

Файил много добре знаеше какво е сполетяло останалите от армията на Корболо. Усетила беше смъртта на Хенарас. И на Камъст Релой.

Не съжаляваше много…

Изсвистяха метални стрели. Зацвилиха коне, закрещяха хора. Западаха тела. Конят й залитна и рухна на една страна. Не й остана време да изхлузи стъпалата си от стремената и когато умиращото животно затисна крака й, тежестта му счупи ставата на бедрото й и болката я вцепени. Лявата й ръка бе затисната под самата нея, костите изпращяха.

След това слепоочието й се удари в камъка.

Файил се помъчи да се съсредоточи. Болката заглъхна, стана някак далечна. Чу смътни викове за милост — виковете на ранените войници, които довършваха.

После над очите й падна сянка.

— Тебе търсих.

Файил се намръщи. Лицето, надвиснало над нея, принадлежеше на миналото. Пустинята го бе състарила, но все пак си оставаше детско. „О, духове на пъкъла. Детето — Синн. Моята стара… ученичка…“

Момичето опря нож в гърлото й.

Файил се изсмя.

— Хайде, малък ужас такъв. Ще те чакам при Портата на Гуглата… и чакането няма да е дълго…

Ножът се заби през кожа и хрущял.

Файил издъхна.

Синн се изправи. Приятелите й събираха оцелелите коне.

Шестнайсет оцелели. Трудни времена беше преживял Ашокският полк. Жажда и глад. Набези. Тази проклета пустиня.

Нещо друго привлече погледа й.

На север.

Тя бавно изправи рамене.

— Корд.

Сержантът се обърна.

— Какво… О, Беру да не дава дано!

Хоризонтът на запад бе започнал да се преобразява. Беше побелял и се издигаше.

— Бегом! — изрева Корд.

Една ръка я стисна за рамото. Шард се наведе от седлото.

— Яздиш с мен.

— Иброн!

— Чувам те — отвърна магът на рева на Корд. — Ще направя каквото мога с тези скапани коне, но не гарантирам…

— Действай!

Синн хвърли последен поглед към трупа на Файил. Беше знаела значи. Какво иде.

„Би трябвало да подскачам от радост.“ Окървавеният нож падна от ръцете й.

Тя се метна на коня зад Шард и животното вирна глава.

— Кралицата да ни вземе дано! — изсъска Шард, — Иброн е напълнил тези зверове с огън.

„Ще ни потрябва.“

И звукът ги догони. Рев, който щеше да заглуши и самия Вихър в най-свирепата му ярост.

Рараку се беше надигнала.

За да надвие разбития лабиринт.

 

 

Уикските магове бяха разбрали какво идва. Бягството беше невъзможно, но кораловите острови стърчаха високо — по-високи от всичко наоколо — и точно на един от тях се бяха събрали войските.

За да изчакат онова, което може би щеше да ги унищожи.

Небето на север се бе превърнало в огромна стена от гъсти бели облаци. Студен напорист вятър тресеше палмите около оазиса.

После звукът стигна до тях.

Несекващ, усилващ се рев. Вода, изливаща се с грохот отгоре, разпенена и връхлитаща през необятната пустиня.

Свещената пустиня, изглежда, таеше в недрата си не само кости и спомени. Не само призраци и мъртви градове. Лостара Юил стоеше до адюнктата, без да обръща внимание на гневните погледи, които Тене Баралта продължаваше да мята към нея. И се чудеше… дали Перла е там, на високото, над гроба на Ша’ик… дали там е достатъчно високо.

Чудеше се също така на всичко, което бе видяла последните месеци. Образи пареха душата й, тревожни и загадъчни, видения, които все още можеха да смразят кръвта й, ако ги допуснеше по-близо до себе си. Разпнати дракони. Убити богове. Лабиринти от огън и лабиринти от пепел.

Странно беше, че мисли за тези неща точно сега, когато кипналото море се бе появило сякаш от нищото и връхлиташе към тях, като поглъщаше всичко по пътя си.

Още по-странно беше, че мисли за Перла. Беше се държала твърдо с него, понякога — жестоко. Не защото я интересуваше, а защото й беше забавно. Не, твърде лесно обяснение. Интересуваше я, и още как.

„Каква глупост направих.“

Уморена въздишка. Лостара се намръщи, но не се обърна.

— Върна се.

— Нали ме помоли — измърмори Перла.

Е, за това й се дощя да го удари.

— Задачата… е изпълнена?

— Да. Заровена дълбоко и прочие. Ако Тене Баралта все още я иска, ще трябва да се гмурка.

Чак сега го погледна.

— Сериозно? Толкова дълбоко ли е морето вече? — „Тогава сме…“

— Не. Всъщност — високо и на сухо. Но иначе звучи по-… поетично.

— Наистина те мразя.

— Ще имаш достатъчно време да се насладиш на омразата си.

— Смяташ, че ще оцелеем?

— Да. Е, краката ни ще се понамокрят, но това са били острови и тогава. Морето ще наводни оазиса. Ще стигне до високия път западно оттук — защото тогава е бил крайбрежен път. И ще намокри и укрепленията, сигурно ще стигне и до тях.

— Всичко това — добре. Но какво ще правим на тези острови, сред едно затворено море?

Перла само сви рамене, сякаш за да я ядоса още повече.

— Е, какво. Правим салове и ги свързваме на понтон право към западния път. Морето там бездруго ще е плитко, дори и да не се държи както трябва — но имам пълно доверие в адюнктата.

Водата се стовари върху отсрещната стена на оазиса с тътен. Палмите се олюляха и започнаха да падат.

— Е, вече знаем какво е превърнало онази гора в камък — каза високо Перла през грохота на прииждащата вода.

Която вече течеше през руините, запълваше окопите на Убийците на кучета и се изливаше в падината.

И Лостара разбра, че Перла е прав. Яростта на водата вече бе свършила и падината я поглъщаше с неутолима жажда.

Лостара се озърна към адюнктата.

Невъзмутима, загледана в надигащите се вълни, с ръка на дръжката на меча.

„О, защо този поглед така къса сърцето ми?“

 

 

Пясъците се утаяваха над конските трупове. Трите отделения чакаха другите от легиона. Ботъл се беше качил на издигнатия път, за да види откъде идва ревът, и се върна, смазан от новината.

Море.

Проклето море.

И песента му беше в душата на Фидлър. Странно топла и почти утешителна.

А после до един се обърнаха да видят конника-исполин и гигантския му кон, чиито копита изтътнаха по пътя на запад. Влачеше нещо, от което изригваха облаци прах.

Образът остана в ума на Фидлър дълго след като облаците се отвяха.

Можеше да е призрак.

Но знаеше, че не е.

Можеше да е най-опасният им враг.

Но и това да беше — все едно. Не беше важно. Не и сега.

Малко след това последва смаяният вик на Смайлс и Фидлър се обърна, и видя двамата, прекрачващи прага на разтворилия се лабиринт.

И усети, че се ухили.

Все по-трудно се намираха стари приятели.

Не, не приятели. Бяха негови братя.

Смъртни души на Рараку. Рараку, която ги беше обвързала. Обвързала ги беше всички и това беше ясно. Дори отвъд смъртта.

Беше му все едно как ще изглежда в очите на другите, какво ще си помислят, като видят как тримата се прегръщат.

 

 

Конете се изкатериха по склона, ездачите дръпнаха юздите и всички зяпнаха надолу в кипналото, разпенено жълто море. Миг след това един четириок демон издраска до билото и спря до тях.

Богът на лятото бе дал криле на конете им — другояче Хеборик не можеше да си го обясни, толкова бързо бяха покрили многото левги от предната нощ. И бяха свежи и досега. Свежи като Сивожаб.

Виж, за себе си не можеше да каже това.

— Какво стана? — удиви се Сцилара.

Хеборик само поклати уморено глава.

— По-важното е къде отиваме сега? — каза Фелисин. — Не мисля, че ще мога да седя още дълго на това седло…

— Знам, момичето ми. Трябва да си намерим някъде място за бивак…

Рев на муле ги накара да се обърнат.

Към тях яздеше хилав чернокож старец, седнал кръстато на гърба на животното.

— Добре дошли! — писна той. Писък, защото още докато го казваше, се прекатури от мулето и тупна на каменистата пътека. — Помогнете ми, тъпаци!

Хеборик погледна двете жени, но Сивожаб се задвижи пръв.

— Ядене!

Старецът писна отново.

— Махни се от мен! Имам новини за вас! За всички! Мъртъв ли е Л’орик? Не! Моите сенки всичко видяха! Вие сте ми гости! Я ми издърпай краката! Ти, моме. Не ти, другото моме! И двете момета! Красиви жени, и ръцете им по краката ми, по бедрата! Нямам търпение! Виждат ли алчната похот в очичките ми? Не, разбира се, аз съм само едно безпомощно сбръчкано същество, потенциално деденце, покровителстваща фигура…

 

 

Кътър стоеше в най-външната стая на кулата, загледан през единствения прозорец. Бок’арала щапукаха зад гърба му, спираха се от време на време и надаваха скръбни звуци.

Беше се събудил сам.

И беше разбрал моментално, че си е отишла. И че не е оставила диря, по която да я последва.

Искарал Пъст беше направил с магия някакво муле и беше заминал нанякъде малко по-рано. От Могора, за щастие, нямаше и следа.

Съвсем сам, почти целия ден.

До този миг.

— Чакат те безброй пътища.

Кътър въздъхна.

— Здравей, Котильон. Тъкмо се чудех дали ще се появиш… отново.

— Отново?

— Ти говори с Апсалар. Тук в тази стая. Помогна й да реши.

— Тя ти е казала?

Той поклати глава.

— Не съвсем.

— Решението си беше нейно, Кътър. Само нейно.

— Все едно. Забрави. Но все пак е странно. Виждаш безброй пътища. Докато аз… не виждам нито един, по който си заслужава да тръгна.

— Значи търсиш нещо, което да си заслужава?

Кътър бавно притвори очи и въздъхна.

— Какво искаш да направя за тебе?

— Имаше един мъж, чиято задача бе да опази живота на едно младо момиче. Той направи всичко, което можа — с такава доблест, че в тъжната си смърт привлече вниманието на самия Гугла. О, господарят на Смъртта ще надникне в една смъртна душа, при подходящи обстоятелства. При, ъъъ, подходящия импулс. Та този мъж вече го знаят като Рицаря на Смърт…

— Не искам да бъда Рицар на нищо и за никого, Котильон…

— Бъркаш, момче. Остави ме да си довърша разказа. Този мъж направи всичко, което можа, но не успя. И сега момичето е мъртво. Казваше се Фелисин. От дома Паран.

Кътър извърна глава и изгледа скритото в сянка лице на бога.

— Капитан Паран? Неговата…

— Неговата сестра. Погледни към онази пътека, тук, от прозореца, момче. Скоро Искарал Пъст ще се върне. С гости. Сред тях е и едно момиче, Фелисин…

— Но ти каза, че…

— Преди сестрата на Паран да… умре, тя осинови едно сираче. Намерениче, с което се бяха погаврили жестоко. Искала е, струва ми се — така и няма да го разберем със сигурност — да постигне нещо… нещо, което тя самата не е имала шанс, нито възможност да постигне. Затова даде на детето своето име.

— И каква е тя на мен, Котильон?

— Твърдоглав си май. Грешен въпрос.

— Добре, кажи ми тогава кой е правилният въпрос.

— Какъв си ти на нея?

Кътър изкриви лице.

— Детето идва с друга жена, много забележителна, както ще се увериш — и тя. И с един жрец, който вече се е врекъл на Трийч. От него ще научиш… ценни неща. Най-сетне, с тези трима човеци пътува и един демон. Засега…

— Къде отиват? Защо ще се спират тук, като гости на Искарал?

— Ами, за да те вземат, Кътър.

— Не разбирам.

— Симетрията, момчето ми, е сила сама по себе си. Тя, ако щеш, е изразът на природата, стремяща се към равновесие. Възлагам ти да браниш живота на Фелисин. Да ги придружаваш по техния дълъг и опасен път.

— Колко епично.

— Не мисля — сряза го Котильон.

Настъпи мълчание и Кътър съжали за забележката си.

Най-сетне младият дару въздъхна.

— Чувам коне. И Пъст… с поредната му дитирамба, от която може да ти прилошее.

Котильон не отвърна.

— Добре — промълви Кътър. — Тази Фелисин… насилена, казваш. До тия е трудно да се добереш. Да се сприятелиш, искам да кажа. Раните им не зарастват и много болят…

— Осиновилата я майка се справи добре, предвид нейните рани. Радвай се, че е дъщерята, момче, а не майката. И в най-тежкия си миг си помисли как се чувстваше Баудин.

— Баудин? Бранителят на старата Фелисин ли?

— Да.

— Добре. Става.

— Кое става?

— Този път. Става. — Поколеба се за миг и рече: — Котильон. Тази идея за… равновесие. Хрумна ми нещо…

Очите на Котильон го накараха да замълчи; стъписа се от неприкритата тъга в тях… от разкаянието. Покровителят на убийците кимна.

— От нея… към тебе. Да.

— Тя разбрала ли го е според теб?

— Боя се, че повече, отколкото трябва.

Кътър се загледа през прозореца.

— Обичах я, знаеш ли. Все още я обичам.

— Защо тогава се чудиш, че си отиде?

Той поклати глава. Не можеше повече да сдържа сълзите си.

— Не, Котильон. Не се чудя.

 

 

Оставил отдавна зад себе си древния крайбрежен път, Карса Орлонг подкара Хавок на север покрай брега на новото вътрешно море. Над мътната вода на изток бяха надвиснали дъждовни облаци, но вятърът ги разпръсваше.

Той огледа небето за миг, после на едно скалисто възвишение дръпна юздата и се смъкна от коня. Тръгна по плоската скала, извади меча си от стегите на гърба си, подпря го с върха надолу до близката канара и седна. Смъкна торбата и извади от външния джоб малко солено бедеринско, сухи плодове и козе сирене.

Започна да яде, загледан към водата. Щом свърши, развърза торбата и измъкна смачканите останки на Т’лан Имасс. Вдигна ги високо, за да може сбръчканото лице на ’Сибалле да гледа къдравите вълни.

— Кажи ми какво виждаш? — рече Карса.

— Моето минало. — Миг тишина, след което: — Всичко, което съм изгубила…

Теблорът отвори ръката си и останките се свлякоха на камъните сред облак прах. Карса взе меха и отпи. После погледна надолу към ’Сибалле.

— Веднъж каза, че ако те хвърлят в морето, душата ти ще се освободи. Забравата ще те споходи. Вярно ли е?

— Да.

Той я вдигна с една ръка от земята, стана и се приближи до ръба. Морето плискаше под тях.

— Почакай! Теблор, почакай! Не разбирам!

Карса изкриви лице.

— Когато започнах това пътуване, бях млад. Вярвах в едно. Вярвах в славата. Сега вече знам, ’Сибалле. Славата е нищо. Нищо. Това разбрах.

— Какво друго разбра, Карса Орлонг?

— Не много. Само още едно. Същото не може да се каже за милостта.

Вдигна я още по-нависоко и я запокити. Тя падна в плитчините. Разтвори се на кално петно и вълните го отнесоха.

Карса се обърна към каменния си меч. И се усмихна.

— Да. Аз съм Карса Орлонг. Уридите. Теблор. Вижте ме, братя мои. Един ден ще съм достоен да водя такива като вас.