Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House of Chains, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Дом на вериги

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 954–585–638–6

История

  1. — Добавяне

17.

Седем лика в скалата,

седем лика към Теблор;

единият е Неоткритата

майка на племето призрачно —

децата на Теблор.

Повелиха

да извърнем очи.

„Дарствена молитва на Майката“

сред Теблор

Карса Орлонг не беше чужд за камъка. Суровата мед, изтръгната от рудата, калаят и тяхното съчетание, бронзът, си имаха място. Но дървото и камъкът бяха речта на ръцете, святото извайване на волята.

Успоредни люспи, дълги и тънки, прозрачни тресчици, отчупени от острието на кръстосващи се вълни от ръба до извития гръб. Още по-малки люспи, избити от двата ръба, най-напред от едната страна, сетне със завъртане на меча между ударите, напред и назад по цялата дължина.

Боят с такова оръжие изискваше промени в стила, който Карса владееше най-добре. Дървото се огъваше, хлъзгаше се с лекота над ръбовете на щита, без усилие се шмугваше покрай замахващите железни остриета. Назъбените ръбове на този меч щяха да се държат другояче и той трябваше да се приспособи, най-вече заради внушителната му тежина и дължина.

Дръжката се оказа най-голямото предизвикателство. Кремъкът не търпеше закръглеността и колкото по-гладка станеше дръжката, толкова по-нестабилни щяха да са удрящите плоскости. За ефеса той придаде на камъка форма на голям диамант със стъпчата повърхност — застъпващите се почти под прав ъгъл фасети можеха да се възприемат като опасен недостатък, който ще привлича съсредоточена за разбиването му сила, но боговете бяха обещали да направят оръжието несъкрушимо, тъй че Карса потисна инстинктивното си безпокойство. Трябваше да изчака, докато намери подходящ материал и за напречника.

Представа нямаше колко време бе изтекло в правенето на меча. Всякакви други потребности и съображения бяха изчезнали от ума му — нито глад изпитваше, нито жажда, докато температурата се покачваше все повече и най-сетне и той, и камъкът бяха плувнали в пот. Не забелязваше и огъня в ограденото с валчести камъни огнище, огън, който гореше непрестанно, неподхранван, и пламъците му танцуваха със странни цветове.

Мечът властваше над всичко друго. Усещането за двамата му призрачни приятели резонираше от камъка в пръстите му, а оттам — по всяка кост и мускул на тялото му. Байрот Гилд, чиято режеща ирония сякаш се беше просмукала в оръжието, както и пламенната вярност на Делъм Торд — два неочаквани дара бяха това, загадъчно сплитане на теми и аспекти, придаващи на меча самоличност.

Сред легендите на народа му имаше песни, възпяващи драгоценни оръжия и техните владетели, герои на Теблор. Карса винаги беше смятал, че представата за оръжия, притежаващи своя собствена воля, не е нищо повече от поетична лъжа. А колкото до онези герои, които изневерявали на оръжията си и поради това ги сполетявала зла съдба, то във всяко подобно сказание Карса можеше лесно да посочи други, много по-явни недостатъци в действията им, достатъчни да обяснят кончината на героя.

Теблор никога не предаваха оръжията си на наследниците — всички вещи придружаваха покойника, защото каква полза от дух, лишен от всичко, което е притежавал в тленния си живот?

Ето защо кремъчният меч, добил форма в ръцете на Карса, бе по-различен от всичко, което бе познавал — или за което бе чувал. Лежеше на пода пред него странно гол, въпреки кожата, която бе увил около ръкохватката. Без дръжка, без ножница. Грамаден и груб, и същевременно красив в симетрията си въпреки струйките кръв, останали от нарязаните му ръце.

Изведнъж усети парещия зной и бавно вдигна глава.

Седемте бога стояха срещу него в издължен полукръг и пламъците от огнището примигваха по осакатените им тела. Държаха оръжия, подобни на това, което лежеше пред него, но по-малки, подходящи за ниските им набити фигури.

— Върнахте се истински — отбеляза Карса.

Онзи, когото познаваше с името Уругал, отвърна:

— Да. Вече сме свободни от оковите на Ритуала. Веригите са счупени, Карса Орлонг.

Заговори друг — с нисък, хриплив глас.

— Лабиринтът на Телланн споходи твоя меч, Карса Орлонг. — Вратът на бога беше посечен, главата беше клюмнала на едното рамо и се държеше само на мускул и жили. — Никога няма да се счупи.

— В онези кухини има счупени оръжия — изсумтя Карса.

— Древна магия — отвърна Уругал. — Враждебни лабиринти. Нашият народ е водил много войни.

— Водили сте, вярно — рече воинът Теблор. — Вървях по стъпки, оставени от вашите близки. Виждал съм толкова паднали Т’лан Имасс, че умът не може да го побере. — Огледа бавно седемте същества, стоящи пред него. — Коя битка ви порази?

Уругал сви рамене.

— Това е без значение, Карса Орлонг. Стародавна борба, врагът ни вече е прах, провалът е най-добре да се забрави. Безчет войни сме познали и какво постигнаха те? Джагът бяха обречени на изчезване — ние само ускорихме неизбежното. Други врагове се вдигаха и заставаха на пътя ни. Оставахме безразлични към каузите им, никоя от тях не бе достатъчна да ни откаже. Затова ги избивахме. И все така. Войни без смисъл, войни, които не променяха буквално нищо. Животът е страдание. Съществуването — дори като нашето — е съпротива.

— Това е всичко, което научихме, Карса Орлонг — заговори жената Т’лан Имасс, позната му с името ’Сибалле. — В неговата цялост. Камък, море, гора, град — и всяко същество, което е живяло някога — за всички ни е в сила същата тази борба. Съществуванието се съпротивлява на несъществуването. Редът воюва срещу хаоса на унищожението, на безредието. Карса Орлонг, това е единствената истина, най-голямата от всички истини. Какво друго почитат самите богове освен съвършенството? Непостижимата победа над природата, над нейната несигурност. Много думи съществуват за тази борба. Ред против хаос, целостта срещу разпада, светлина срещу мрак, животът срещу смъртта. Но всички те означават едно и също.

Т’лан Имасс с прекършения врат заговори шепнешком и думите му се заизливаха в монотонен напев:

— Ранагът е окуцял. Отдалечил се е от стадото. Ала върви по дирята му. Търси закрилата на стадото. Времето ще изцери. Или ще отслаби. Две възможности. Но куцият ранаг не знае нищо — освен упорита надежда. Защото тя е в природата му. Глутницата ай са го видели и вече се приближават. Жертвата все още е силна. Но сама. Аите познават слабостта. Като миризма в студения вятър. Тичат редом със залитащия ранаг. И го отвличат от стадото. Все още я има упоритата надежда. Тя го кара да устои. Наведена глава, рога, готови да чупят ребра, да запращат враговете във въздуха. Но аите са умни. Кръжат, нападат и отскачат. Отново и отново. Гладът воюва с упоритата надежда, докато ранагът се изтощи. Започва да залита. После всички ай нападат отведнъж. По врат. По крака. За гърлото. Докато ранагът не бъде смъкнат на земята. И упоритата надежда отстъпва, Карса Орлонг. Отстъпва, както винаги е длъжна да отстъпи пред неизбежността.

Теблорът се озъби.

— Но вашият нов господар иска да приюти куция звяр. Готов е да му предложи подслон.

— Прехвърляш мост, преди да си го построил, Карса Орлонг — рече Уругал. — Изглежда, Байрот Гилд те е научил да мислиш, преди самият той да падне и да умре. Наистина си достоен за името Главатар.

— Съвършенството е илюзия — каза ’Сибалле. — Така смъртен и безсмъртен се стремят към нещо непостижимо. Нашият нов господар иска да промени парадигмата, Карса Орлонг. Трета сила, която завинаги да промени вечната война между реда и разпада.

— Господар, който иска да се почита несъвършенството — изръмжа теблорът.

’Сибалле кимна.

— Да.

Карса усети, че е ожаднял, отиде при торбата си и извади меха. Напи се, после се върна при меча. Стисна го с две ръце, вдигна го пред себе си и огледа вълнистата му повърхност.

— Необикновено оръжие — рече Уругал. — Ако оръжията на Имасс можеха да си имат бог…

Карса се усмихна на Т’лан Имасс, пред когото някога бе коленичил, на една далечна поляна, във време на младост, когато светът пред очите му бе едновременно прост и… съвършен.

— Вие не сте богове.

— Богове сме — отвърна Уругал. — Да си бог значи да имаш поклонници.

— Да ги водиш — добави ’Сибалле.

— Грешите и двамата — заяви Карса. — Да си бог означава да познаваш бремето на вярващите. Закриляхте ли вие? Не. Предлагахте ли утеха? Изпитвахте ли състрадание? Жалост поне? За Теблор, Т’лан Имасс, вие бяхте робовладелците, алчни и нетърпеливи, исканията ви бяха сурови и очаквахте жестоки жертвоприношения — само за да подхранват желанията ви. Вие бяхте невидимите вериги на Теблор. — Очите му се спряха на ’Сибалле. — А ти, ’Сибалле Неоткритата, ти взимаше децата.

— Несъвършени деца, Карса Орлонг, иначе щяха да умрат. И не съжаляват за даровете ми.

— Допускам, че не съжаляват. Съжалението остава за майките и бащите, които са ги предали. Колкото и кратък да е животът на едно дете, родителската любов е сила, която не може да се отрече. И знай това, ’Сибалле, тя е неуязвима за несъвършенството. — Гласът му звучеше дрезгаво, стържеше през стиснатото гърло. — „Почитай несъвършенството“, казвахте вие. Метафора, която превърнахте в реалност с искането онези деца да бъдат принасяни в жертва. Понятие нямахте какво значи да облекчиш бремето на онези, които трябваше да ви почитат. Но и това не е най-тежкото ви престъпление. Не. После вие ни дадохте своето бреме. — Погледът му се отмести. — Кажи ми, Уругал, какво са направили Теблор, та да заслужат това?

— Вашият народ е забравил…

— Кажи ми.

Уругал сви рамене.

— Вие се провалихте.

Карса го зяпна онемял. Мечът трепереше в ръцете му. Беше го държал вдигнат през цялото време и сега най-сетне тежестта заплашваше да смъкне ръцете му надолу. Очите му се приковаха в оръжието, после той бавно сниши върха и го опря в каменния под.

— Ние също се провалихме — някога, много отдавна — заговори ’Сибалле. — Такива неща са непоправими. Тъй че можеш да се предадеш и да страдаш вечно под бремето на провала. Или да се освободиш от него. Карса Орлонг, отговорът ни пред теб е прост: провалът означава да разкриеш слабост. Приеми това разкритие, не му обръщай гръб, не изричай празни клетви никога да не повтаряш грешките си. Свършило е. Отпразнувай го! Това е нашият отговор и всъщност — отговорът, посочен ни от Сакатия бог.

Напрежението се отцеди от раменете на Карса. Той вдиша дълбоко и бавно издиша.

— Добре тогава. На вас и на Сакатия бог… давам своя отговор.

Вълнистият кремък не посече безшумно във въздуха, а изрева, като борови игли, избухнали в пламъци. Литна над главата на Карса, завъртя се в хлъзгащ се кръг и после се люшна косо напред.

Острието посече ’Сибалле между лявото рамо и врата. Изпращяха кости, щом грамадният меч заора диагонално през гръдния кош, посече гръбнака, продължи надолу през ребрата и излетя навън точно над дясното й бедро.

Тя беше вдигнала своя меч за отпор и той се беше пръснал, люспи хвърчаха из въздуха — Карса дори не бе усетил сблъсъка.

Мечът продължи в извита дъга и спря неподвижен над главата му.

Останките на ’Сибалле затрополиха по каменния под. Беше посечена на две.

Останалите шестима бяха вдигнали оръжията си, но никой не пристъпи напред за атака.

Карса изръмжа.

— Хайде да ви видя!

— Всички ни ли ще унищожиш сега? — попита Уругал.

— Армията й от намереничета ще тръгне след мен — изръмжа теблорът към ’Сибалле. — Ще оставите народа ми — ще напуснете онази поляна. Свършихте с нас, Т’лан Имасс. Доведох ви тук. Освободих ви. Ако отново се появите пред очите ми, ще ви унищожа. Влезете ли отново в сънищата на племенните старейшини, ще ви подгоня. Милост няма да имам. Аз, Карса Орлонг, от Урид на Теблор Теломен Тоблакай, така се заклевам. — Пристъпи крачка напред и шестимата Т’лан Имасс потръпнаха. — Вие ни използвахте. Използвахте мен. И за награда какво ми предложихте току-що?

— Искахме да…

— Предложихте ми нови вериги. Сега напуснете. Имате всичко, което искахте. Вън!

Шестимата Т’лан Имасс закрачиха към изхода на пещерата. Слънчевата светлина за миг се затули — и вече ги нямаше.

Карса свали меча. Погледна ’Сибалле.

— Неочаквано — рече тя.

Воинът изсумтя.

— Чувал съм, че сте трудни за убиване.

— Невъзможно е, Карса Орлонг. Ние… устояваме. Тук ли ще ме оставиш?

— Няма ли забрава за вас?

— Някога, преди много време, тези хълмове бяха обкръжени от море. Едно такова море би ме освободило за забравата, за която спомена. Връщаш ме към съдба — и наказание, — от която съм се стремяла да избягам хилядолетия наред. Съвсем уместно, предполагам.

— А новият ти господар, този Сакат бог?

— Той ме изостави. Изглежда, има приемливи нива на несъвършенство — и неприемливи нива на несъвършенство. Изгубила съм своята пригодност.

— Поредният бог, който изобщо не разбира какво значи да си бог — изръмжа Карса и отиде до торбата си.

— Какво ще направиш сега, Карса Орлонг?

— Отивам да си търся кон.

— А, джагски кон. Да, могат да се намерят такива на югозапад оттук, в одана. Рядкост са. Може да ги търсиш дълго.

Теблорът сви рамене. Разхлаби връзките на торбата и се върна при купчината кокали и плът, останала от ’Сибалле. Вдигна един къс от нея, с главата, дясното рамо и ръката.

— Какво правиш?

— Другото трябва ли ти?

— Не. Какво…

Карса натика главата, рамото и ръката й в торбата си и отново стегна връзките. Трябваше му колан и ножница за меча, но това — по-късно. Пъхна ръцете си в ремъците на торбата, изправи се и вдигна кремъчния меч на дясното си рамо.

Последен оглед.

Магическите пламъци в огнището продължаваха да беснеят, макар че вече примигваха начесто, сякаш поглъщаха последните останки от невидимото гориво. Помисли си дали да не разрита камъните, за да загаси огъня, но само сви рамене и тръгна към изхода.

Пред него изведнъж изникнаха две фигури и му затулиха светлината.

Мечът на Карса изсвистя, плоския му ръб изтътна към двамата и те изхвърчаха от издатината.

— Да ми се махате от пътя — изръмжа воинът и пристъпи на слънчевата светлина.

Не погледна повече двамата натрапници, а пое по пътеката на югозапад.

 

 

Трул Сенгар изпъшка и отвори очи. Надигна глава и примижа от безбройните болежки в тила. Кремъчният меч го беше хвърлил надолу по стръмния каменен сипей… макар че тежестта на удара бе поел окаяният Онрак. Все пак гърдите го боляха и се боеше, че ребрата му са натъртени, ако не и пукнати.

Т’лан Имасс тромаво се изправяше, на десетина крачки от него. Трул се изплю.

— Ако знаех, че вратата е залостена, щях първо да почукам. Това беше проклет Теломен Тоблакай.

Тайст Едур видя как Онрак завъртя глава и се загледа към входа на пещерата.

— Какво има? Да не би да идва да ни довърши?

— Не — отвърна Т’лан Имасс. — В пещерата… задържала се е енергия от лабиринта Телланн.

— Какво от това?

Онрак се закатери по свлачището към входа на пещерата.

Трул изсъска от безсилие, изправи се и той и тръгна подир него — бавно, спираше на всеки няколко крачки, за да си поеме дъх.

Щом влезе в пещерата, извика уплашено. Онрак стоеше в огъня и многоцветните пламъци го поглъщаха. И държеше в дясната си ръка останки на друг от расата му.

Трул пристъпи навътре, подхлъзна се и падна върху килима от остри кремъчни люспи. От ребрата му изригна болка. Изруга и бавно се изправи. Въздухът бе нажежен като в ковачница.

После залата изведнъж притъмня — странният огън беше угаснал.

Две ръце го стиснаха за раменете.

— Ренегатите са избягали — каза Онрак. — Но са близо. Хайде.

— Добре. Води, приятелю.

Миг преди да излязат отново на слънчевата светлина, Трул Сенгар изведнъж се стъписа.

„Две ръце.“

 

 

Карса заобиколи брега на долината и продължи по нещо, което трябваше да мине за пътека. Безброй свлачища я бяха покрили на всеки десетина крачки, принуждаваха го да стъпва предпазливо по несигурния свличащ се чакъл. Вдигаше след себе си облаци прах.

Помисли отново и чак сега съобрази, че единият от двамата непознати, изпречили му се на изхода, беше Т’лан Имасс. Нищо чудно, след като цялата долина, с всичките й кариери, мини и гробници беше свято място за Имасс… стига да можеше да има нещо свято за безсмъртни същества като тях. А другият… „Изобщо не беше човешко същество. Но въпреки това — познато. А, като онези на кораба. Сивокожите, дето ги убих.“

Може би трябваше да се върне. Мечът му все още не беше пил истинска кръв, в края на краищата. Освен собствената му, разбира се.

Пътеката цепеше право нагоре. При мисълта, че трябва да повтори този прашлив и измамен път назад, се намръщи. Щеше да спести окървавяването на меча си за по-достойни противници. Тръгна нагоре.

Беше ясно, че шестимата Т’лан Имасс не бяха поели по същия път. За тяхно щастие. Изгубил беше търпение към безкрайните им думи, особено след като делата им крещяха по-силно, достатъчно силно, за да надмогнат жалките им оправдания. Стигна до ръба и се покатери на равния терен. Гледката, проснала се на югозапад, беше по-дива от всичко, което бе видял в Седемте града. Никакви признаци на цивилизация — никакви знаци, че някой е стъпвал по тази земя. Високата степна трева се люлееше под горещия вятър, загърнала ниските обли хълмове, нижещи се до хоризонта. Ниски трънливи храсти и дървета изпълваха падините и проблясваха в зелено и сиво, щом вятърът разлюлееше листата им.

„Джаг Одан.“ Изведнъж разбра, че тази земя ще плени сърцето му с първичния си зов. Мащабите й… бяха като неговите по начин, който не можеше да се определи. „Теломен Тоблакай са познавали това място, вървели са тук преди мене.“ Истина беше, макар да не можеше да обясни откъде го знае.

Той вдигна меча си.

— Байрот Делъм — така те назовавам. Гледай. Джаг Одан. Така различен от нашите планински твърдини. Пред този вятър ти давам името ти — виж как тича да погали тревите, да се отърка в хълмове и дървета. Давам на тази земя твоето име, Байрот Делъм.

Топлият вятър запя със стон в назъбеното острие на меча.

Очите му зърнаха бързо движение сред тревите, на около хиляда крачки напред. Вълци, с козина с цвета на мед, дългокраки и по-високи от всеки вълк, който бе виждал. Карса се усмихна.

И тръгна през степта.

Тревите стигаха малко под гърдите му, теренът беше твърд. Дребни твари непрестанно шумоляха на пътя му и веднъж стресна случайно озовала се пред него сърна — дребна порода, не по-висока от коленете му: изсъска като стрела в бяга си през зелените стръкове.

Друга се оказа не толкова бърза, за да избегне покосяващия меч, и вечерта Карса щеше да се нахрани добре. Ударът на меча му се оказа породен от нуждата, а не от гнева на битка. Зачуди се дали духовете са изпитали недоволство от такова позорно начало. С проникването си в камъка се бяха лишили от способността да общуват с него, макар че въображението му без усилие можеше да намери саркастичния коментар на Байрот, стига да го потърсеше. Сдържаната мъдрост на Делъм беше по-трудна, но не по-малко ценна.

Слънцето пълзеше по безоблачното небе. Той продължаваше напред. Някъде по здрач видя стада бедерини на запад, а на две хиляди крачки пред него, на билото на хълма, беше застанало стадо пъстри антилопи; погледаха го, след което побягнаха и се скриха от поглед.

Когато се изкачи на мястото, където бяха стояли, хоризонтът на запад се бе превърнал в огнен пожар.

А там го чакаха.

Тревата беше отъпкана в малък кръг. В центъра му клечеше триног мангал, пълен с нажежени до оранжево парчета тор от бедерини, които не излъчваха дим. Зад него беше седнал Джагът. Изгърбен и слаб, та чак мършав, облечен в дрипави парчета кожа, с дълга, провиснала на кичури сива коса над широкото сбръчкано чело и с очи с цвета на околната трева.

Джагътът вдигна глава, щом Карса се приближи: посрещна го с нещо между гримаса и усмивка и жълтите му бивни лъснаха.

— Лошо си я накълцал тази сърнешка кожа, Тоблакай. Но ще я приема в замяна на този огън.

— Съгласен — отвърна Карса и пусна трупа до мангала.

— Арамала се свърза с мен и затова дойдох да те срещна. Направил си й благородна услуга, Тоблакай.

Карса остави торбата си и приклекна до мангала.

— Не съм се заклел във вярност на Т’лан Имасс.

Джагътът се пресегна и взе сърната. Малък нож блесна в ръката му и той започна да реже точно над копитата на животното.

— Израз на благодарност, след като воюва редом с тях срещу тираните. Както и аз, макар да извадих късмет, че се отървах с нещо повече от счупен гръбнак. Утре ще те заведа при една не толкова щастлива като Арамала или мен.

— Търся джагски кон, а не запознанство с приятелите ти — изсумтя Карса.

Старият Джагът се изкиска.

— Глупави думи, Теломен Тоблакай, наистина. Бях забравил. Онази, при която ще те отведа, ще повика дивите коне — и те ще дойдат.

— Рядко умение.

— Да. И само тя го притежава, защото общо взето тези коне се появиха тъкмо от нейната ръка.

— Отглежда ги значи.

— Може да се каже — кимна дружески Джагът и започна да дере сърната. — Малцината останали живи от моята раса с огромна охота биха приели тази кожа, въпреки щетите, които й е нанесъл ужасният ти каменен меч. Сърните ейрас са бързи и умни. Никога не използват една и съща пътека — ха, та те дори не оставят пътеки! Тъй че не можеш да ги издебнеш. А и клопките не помагат. А щом ги подгониш, къде отиват? Ами, в стадата на бедерините, под самите зверове. Умни са, както казах. Много умни.

— Аз съм Карса Орлонг, от Урид на…

— Да, да, знам. От далечния Дженабакъз. Не по-различен от пропадналия ми род, Джагите. Забравил своята велика и знатна история…

— Не съм толкова невежа като преди.

— Добре. А аз съм Киниджиг, и вече си още по-малко невежа.

Карса сви рамене.

— Името ти нищо не значи за мен.

— Разбира се, че не значи, то си е мое. Дали съм без слава? Не, макар че съм жадувал за това. Е, веднъж-дваж. Но премислих. Ти, Карса Орлонг, си обречен на безславие. Може наистина да си го постигнал. В отечеството си.

— Не мисля. Не се съмнявам, че ме смятат за мъртъв, и нищо от това, което сторих, не се знае от семейството ми или от племето.

Киниджиг отряза парче от бута и го хвърли в пламъците. От съскащия искрящ огън се издигна облак дим.

— Така си мислиш сигурно, но аз бих заложил на обратното. Вестта пътува, каквито и прегради да среща. В деня, в който се върнеш, ще видиш.

— Не ме интересува славата — каза Карса. — Някога ме интересуваше…

— И после?

— После премислих.

Киниджиг отново се изсмя, този път — по-силно.

— Донесъл съм вино, млади ми приятелю. В онзи сандък ей там.

Карса се изправи и отиде където му посочиха. Сандъкът се оказа огромен, с железен обков и дебели дъски, толкова тежък, че можеше да затрудни дори Карса, ако решеше да го повдигне.

— Това е трябвало да има колела и впряг волове — измърмори той и се наведе. — Как си го донесъл тука?

— Не съм го донесъл. То ме донесе.

„Игра на думи.“ Намръщен, Карса вдигна капака.

В средата имаше кристална гарафа и две глинени чаши от двете й страни. Тъмночервеното вино искреше зад прозрачния кристал, къпеше иначе празната вътрешност на сандъка с топлия си слънчев цвят.

— Да, виждам, че може да те събере, ако се сгънеш. Теб, виното и мангала…

— Мангалът! Е, такова пътуване щеше да е доста жежко!

Теблорът се намръщи още повече.

— Незапален, разбира се.

— А, да. Разбира се. Хайде, стига си се правил на глупак, налей вино. Аз ще обърна месото.

Карса бръкна и бързо дръпна ръката си.

— Вътре е студено!

— Предпочитам виното си изстудено, дори когато е червено. Всъщност всичко предпочитам изстудено.

Теблорът изкриви лице и вдигна гарафата и двете чаши.

— Значи нещо трябва да те е донесло тук.

— Стига да повярваш на това, което ще ти разкажа. И на всичко, което виждаш, Карса Орлонг. Неотдавна оттук мина цяла войска Т’лан Имасс. Дали ме откриха? Не. Защо? Скрил се бях в сандъка си, разбира се. Дали намериха сандъка? Не, защото той беше скала. Дали намериха скалата? Може би. Но пък тя си беше просто една скала. Е, знам какво си мислиш и си съвсем точен. Магията, за която говоря, не е Омтоуз Феллак. Но пък защо ли ще се стремя да използвам Омтоуз Феллак, щом това е същата миризма, която душат Т’лан Имасс. О, не. Съществува ли някакъв вселенски закон, според който Джагът са длъжни да използват само Омтоуз Феллак? Разгадал съм сто хиляди нощни небеса и все още не съм видял нещо такова написано там — о, да, много други закони, но нищо, което да е близко до това, нито в подробности, нито в намерение. Което ни спестява проклетото усилие да търсим за съдник Форкрул Ассаил, а повярвай ми, такава присъда неизбежно се оказва проклета. Рядко някой остава доволен. Още по-рядко някой остава жив. Има ли справедливост в това, питам те аз? О, да, може би най-чистото правосъдие от всички. Един ден оскърбеният и оскърбителят може да си разменят дрехите. Всъщност изобщо не става въпрос за правилно и грешно, просто трябва да се реши кой е по-малко грешен. Долавяш ли…

— Долавям само миризмата на изгоряло месо — прекъсна го Карса.

— Ах, да. Толкова рядко си беседвам…

— Не знаех.

— … което не може да се каже за това месо. Разбира се, че няма как да знаеш, след като току-що се запознахме. Но те уверявам, нямам много възможности да си говоря…

— Там, в гръдта ти.

Киниджиг се ухили.

— Точно така. Схвана същината. Точно, Теломен Тоблакай, наистина.

Карса му подаде пълната с вино чаша.

— Уви, ръката ми малко го затопли.

— Ще понеса това падение, благодаря. Хайде, хапни си от сърнешкото. Въгленът е полезен за тебе, знаеш ли? Прочиства храносмилателния тракт, убива тениите, прави изпражненията ти черни. Черни като на горска мечка. Препоръчително е, когато те преследват, защото ще излъже повечето, освен онези, които проучват изпражненията, разбира се.

— Има ли такива?

— Представа нямам. Рядко излизам навън. Какви ли не горди империи са се издигали, само за да пропаднат след това, извън Джаг Одан? Помпозност, давеща се в собствената си прах. Тези цикли са безкрайни сред кратковечните същества. Не ми е тъжно затова, че не знам. А и защо? Това, че не знам какво съм пропуснал, означава, че съм пропуснал това, което не знам. Как бих могъл? Разбираш ли? Арамала все търсеше това безсмислено познание и виж докъде я доведе. Същото е и с Фирлис, с която ще се срещнеш утре. Нищо не може да види отвъд листата пред лицето й, но все се напряга да го стори, сякаш просторната гледка предлага нещо друго освен бавното пълзене на времето. Империи, тронове, тирани и освободители, сто хиляди тома, пълни с варианти на едни и същи въпроси, задавани отново и отново. Ще донесат ли отговорите им обещаната утеха? Не мисля. Хайде да си опечем още, Карса Орлонг, и да пийнем още вино — виждаш, че гарафата никога не се изпразва. Умно, нали? Та за какво говорех?

— Че рядко излизаш.

— Вярно. Какви ли не горди империи са се издигали, само за да пропаднат след това, извън Джаг Одан? Помпозност, давеща се в…

Карса присви очи към Джаг Одан и надигна чашата.

 

 

Самотното дърво се издигаше на билото на хълм в съседство с още по-голям хълм. Заслонено от ветровете, дървото беше израсло огромно, с тънка белеща се кора, като кожа, не можеща да удържи напиращите отдолу мускули. От грамадния чворест дънер се протягаха клонаци, дебели колкото бедрото на Карса. Най-горната му третина беше гъсто обрасла с листа, образуващи широки заслони от тъмнозелено.

— Старо изглежда, нали? — каза Киниджиг, щом се изкачиха до него. Куцукаше изгърбен. — Представа нямаш колко е старо, приятелю. Представа си нямаш. Не смея и да ти разкрия даже истината за неговата древност. Виждал ли си такова като него досега? Едва ли. Навярно ти прилича на гулдинда, каквито може да се намерят тук-там из одана. Само прилича, както ранагът прилича на коза. Въпросът не е само в големината. Не, всъщност е въпрос на древност. Древен вид е това дърво. Фиданка е било, когато едно вътрешно море облъхваше със солените си въздишки тази земя. Десетки хиляди години ли, мислиш? Не. Стотици хиляди. Някога тези дървета господстваха над целия свят, Карса Орлонг. Целият свят знае времето им, а щом то отмине, те изчезват…

— Но това е останало.

— По-точно наблюдение не може и да се направи. А защо ли, питаш ти?

— Не питам. Знам, че все едно ще ми кажеш.

— Разбира се, че ще ти кажа, нали съм си услужлив аз, вродена черта. Причината за това, млади мой приятелю, скоро ще стане явна.

Изкачиха последното възвишение и стъпиха на равното било, засенчено под гъстия зелен балдахин и необрасло с трева. Дървото и всичките му клони, чак сега видя Карса, бяха обгърнати от паяжини, които по някакъв начин оставаха прозрачни, колкото и нагъсто да бяха изтъкани; очертаваха ги само трепкащите отражения на светлината. А иззад това проблясващо було в него се взираше лице на Джагът.

— Фирлис, ето го онзи, за когото ни разправя Арамала. Онзи, дето си търси добър кон.

Тялото на жената Джагът се виждаше тук-там и личеше, че дървото всъщност е израсло около нея. Малко зад дясната й ключица се показваше дебел дървен клон и се свързваше с дънера покрай главата й.

— Дали да му разкажа историята ти, Фирлис? Разбира се, трябва, ако не за друго, то поне заради нейната забележителност.

Гласът й не излезе от устата, а прозвуча, благозвучен и тих, в главата на Карса. „Разбира се, че трябва, Киниджиг. В нрава ти е да не оставяш нищо неказано.“

Карса се усмихна — обичта, вложена в тона, притъпяваше иронията в думите.

— Изключително необикновена история, мой приятелю Теломен Тоблакай, верните обяснения си остават непостижими за всички нас — подхвана Киниджиг, след като седна на каменистата земя. — Скъпата Фирлис беше дете — не, бебенце, още сучеше от майчината гръд — когато ги нападна банда Т’лан Имасс. Споходи ги обичайната съдба. Майката беше убита, а Фирлис набучиха на копие и забиха копието в земята. Никой не можеше да предскаже какво ще последва, нито Т’лан Имасс, нито Джагът, защото беше безпрецедентно. Това копие, издялано от местно дърво, пое в себе си всичко, което можа, от жизнения дух на Фирлис, и така тя се прероди. Корените стигнаха до скалната основа, израснаха клони и листа, а в замяна жизненият дух на самото дърво възнагради детето. Израснаха заедно, спасили се от своята орис. Фирлис обновява дървото, дървото обновява Фирлис.

Карса опря върха на меча си в земята и се подпря на него.

— И все пак тя е създала породата джагски коне.

„Малка е ролята ми, Карса Орлонг. Дълголетието им идва от моята кръв. Джагските коне се плодят рядко, недостатъчно, за да нарасне броят им, дори да се съхрани, ако не бяха толкова дълголетни.“

— Знам, защото Теблор — моят народ, който обитава планините на Северен Дженабакъз — гледат коне, чиято порода трябва да е джагска.

„Радвам се, ако е така. Тук на Джаг Одан те са почти на изчезване.“

— На изчезване? Кой ги избива?

„Твои далечни родственици, Теломен Тоблакай. Трелл.“

Карса помълча за миг и се намръщи.

— Трелл? Такива като Маппо ли?

„Точно такива. Като Маппо Рънт, който пътува с Икариум. Икариум, който носи стрели, направени от моите клони. Който при всяко свое гостуване не помни нищо от предишната ни среща. Който всеки път ме моли да му дам сърцевината на дървото си, та да направи механизъм за измерване на времето, защото само сърцевината от моето дърво може да надживее всички други механизми.“

— А ти даваш ли му? — попита Карса.

„Не, защото това би ме убило. Но се пазаря. Здрав клон за лък. Клонки за стрели.“

— Значи нямаш никакво средство за защита?

„Никой няма срещу Икариум, Карса Орлонг.“

Теблорът изсумтя.

— Имах спор с Икариум, но никой от двама ни не го спечели. — Потупа каменния си меч. — Оръжието ми беше от дърво, ала сега имам този. Срещнем ли се отново, дори коварството на Маппо Трелла няма да спаси Икариум.

Двамата Джагът се смълчаха задълго и Карса разбра, че Фирлис говори на Киниджиг, като видя как се сбръчка от тревога лицето му. Очите с цвета на охра пробягаха за миг към теблора и се отдръпнаха.

Най-сетне Киниджиг въздъхна тежко и рече:

— Карса Орлонг, сега тя зове най-близкото стадо — единственото стадо, което познава, се е приближило насам в отговор на първия й призив. Надявала се е на повече — доказателство колко малко джагски коне са останали, може би.

— Колко глави има в това стадо?

„Не мога да кажа, Карса Орлонг. Обикновено са не повече от дузина. Тези, които идат сега, са може би последните, останали в Джаг Одан.“

Карса изведнъж вдигна глава — чу тропота на конски копита, усети тътена в земята под нозете си.

— Май са повечко от дузина.

Киниджиг се надигна с усилие.

Долината се раздвижи. Карса рязко се обърна.

Земята затрепери, тътенът вече ехтеше от всички посоки. Дървото се разтърси, сякаш от бурен вятър. Теблорът чу в ума си вика на Фирлис.

Конете прииждаха със стотици. Сиви като желязо, по-големи и от онези, които гледаше племето на Карса. Стичаха се, развели черни гриви. Жребци, вирнали глави, си проправяха път напред. Покрай широкогърдите кобили тичаха кончета.

Не стотици — хиляди.

Въздухът се изпълни с прах, вятърът го поде и вдигна на фуния към небето — предизвикателство към самия Вихър.

Още и още диви коне се изкачиха по хълма над тях — и тътенът изведнъж заглъхна, щом спряха и ги загледаха. Настана пълна тишина. Прашният облак се затъркаля в небето, понесен от вятъра.

Карса отново се обърна към дървото.

— Май няма нужда да се тревожиш, че са на изчезване, Фирлис. Никога не съм виждал толкова много кончета в стадо. Нито бях виждал толкова голямо стадо. Трябва да са десет, петнайсет хиляди глави — а дори не можем да видим всички.

Фирлис сякаш беше онемяла. Клоните на дървото продължаваха да се тресат, клонките шумяха в топлия въздух.

— Казваш самата истина, Карса Орлонг — изхриптя Киниджиг, впил очи в Теломен Тоблакай. — Стадата са дошли заедно, а някои идат от много далече, в отговор на призива. Но не на Фирлис. Не, не в отговор на нейния зов. А в отговор на твоя, Карса Орлонг. А за това отговор нямаме. Но хайде, трябва да си избереш.

Той кимна и се обърна да огледа конете.

„Карса Орлонг, преди малко ти спомена за дървено оръжие. Какво беше дървото?“

— Желязно. Единственият избор, който ми беше останал. В родината ми използваме кръвно дърво.

„И кръвно масло?“

— Да.

„Втрито в дървото. Кръвно масло, което цапа ръцете ти. Те го надушват, Карса Орлонг…“

— Но аз нямам.

„Не по теб. В тебе. То тече в жилите ти, Карса Орлонг. Кръвното дърво не е съществувало в Джаг Одан от десетки хиляди години. Ала тези коне го помнят. Е, трябва да си избереш.“

— Кръвно дърво и кръвно масло — каза Киниджиг. — Това обяснение не е достатъчно, Фирлис.

„Така е. Но друго нямам.“

Карса ги остави да спорят, остави и меча си, забит в земята, и тръгна към чакащите коне. Жребците мятаха глави при приближаването му и теблорът се усмихна, без да оголва зъбите си — знаеше, че гледат на него като на хищник, и на себе си — като на плячка. „Макар че лесно могат да ме убият. Толкова са много, че не бих имал никакъв шанс.“ Видя един жребец, който явно беше водачът — позна го по широкия празен кръг около него и по напереното му държане и го подмина, като мърмореше:

— Не ти, горделивецо. Нужен си на стадото повече, отколкото на мен.

Зърна друг жребец, тъкмо навлизащ в зрялата възраст, и бавно закрачи към него. Бавно и под ъгъл, за да може конят да го вижда.

Бяла грива и опашка, а не черни. Дълги крайници, мускули, подскачащи под гладката кожа. Сиви очи.

Карса спря на крачка от него. Бавно протегна дясната си ръка и пръстите му докоснаха муцуната, над ноздрите. И започна да натиска. Жребецът се възпротиви, отстъпи леко назад. Той натисна главата още надолу, да види гъвкава ли е шията. Още надолу и вратът се изви. Докато брадичката почти не опря в гръдните кости.

А после отпусна, без да прекъсва допира, и жребецът бавно изправи шия.

— Наричам те Хавок — прошепна Карса в ухото му.

Ръката му се плъзна надолу, пръстите се отпуснаха, дланта погали жребеца под брадичката, после Карса бавно заотстъпва и го изведе от стадото.

Тогава жребецът водач изцвили и стадото се раздвижи отново. Навън и навън, разпръсна се на все по-малки групи и копитата затътнаха сред високите треви. Конете възвиха покрай двата хълма, на запад и на юг, и препуснаха обратно към недрата на Джаг Одан.

Хавок беше престанал да трепери. Вървеше кротко по стъпките на Карса нагоре по склона.

Щом наближи върха, Киниджиг заговори:

— Дори Джагът не би могъл да укроти като теб джагски кон, Карса Орлонг. Теломен Тоблакай — да, вие, Теблор, сте точно това, а ти освен това си изключителен сред своята раса. Конните воини Теломен Тоблакай. Не бях мислил, че такова нещо е възможно. Карса Орлонг, защо Теблор не са завладели целия Дженабакъз?

Карса го погледна през рамо.

— Един ден ще го направим, Киниджиг.

— И ти ли си този, който ще ги поведе?

— Аз.

— Е, значи сме свидетели на раждането на едно безславие.

Карса пристъпи до Хавок и ръката му пробяга по изпънатата конска шия.

„Свидетели? Да, свидетели сте. И все пак не можете да си представите какво ще направя аз, Карса Орлонг.“

„Никой не може.“

 

 

Киниджиг седеше в сянката на дървото, побрало Фирлис, и тананикаше тихичко. Стъмваше се. Теломен Тоблакай си беше отишъл с коня, който си беше избрал. Скочил бе на гърба му и бе препуснал, без да му трябва нито седло, нито юзда. Стадата се бяха пръснали и околността бе пуста като преди.

Изгърбеният Джагът извади увитото парче от сърната, изпечена предната вечер, и започна да го реже на малки късове.

— Дар за тебе, мила сестрице.

„Виждам — отвърна тя. — Убита е от каменния меч, нали?“

— Тъй е.

„Плячка, която ще нахрани духа ми.“

Киниджиг кимна и махна небрежно с ножа.

— Добре се справи с криенето на останките.

„Основите си стоят, разбира се. Стените на Дома. Темелите по ъглите на двора — всичко е загърнато под моята пръст.“

— Глупави, безразсъдни Т’лан Имасс. Да забият копие в Дом на Азат.

„Че какво разбират те от Домове, Киниджиг? Същества от пещери и кожени шатри. Освен това той умираше вече от много години. Беше смъртно ранен. О, Икариум бе паднал на колене, когато най-сетне нанесе смъртния удар в яростното си безумие. И ако неговият спътник Тоблакай не се беше възползвал от онази възможност да го удари по главата, за да изпадне в несвяст…“

— Щеше да освободи баща си. — Киниджиг кимна и лапна една мръвка. Стана, пристъпи до дървото и протегна друга. — Дръж, сестрице.

„Изгоряло е.“

— Съмнявам се, че щеше да се справиш по-добре.

„Вярно. Хайде, бутни го — няма да хапя.“

— Ти не можеш да хапеш скъпа. Иронията е добра обаче. Бащата на Икариум не искаше да бъде спасен. И така Домът умря и отслаби тъканта на…

„Достатъчно, за да се разкъса лабиринтът. Дай още, моля те — та ти ядеш повече от мен.“

— Алчна кучка. Е, Карса Орлонг… ни изненада.

„Едва ли сме първите жертви на заблуждение спрямо този млад воин, братко.“

— Вярно. И подозирам, че няма да сме последните, преживели такъв шок.

„Усети ли духовете на шестимата Т’лан Имасс, Киниджиг? Как надничаха ей оттам, зад скритите стени на двора?“

— О, да. Вече са слуги на Сакатия бог, горките. Искат нещо да му кажат май…

„На кого? На Сакатия бог?“

— Не. На Карса Орлонг. Знаят нещо те, и искат с него да насочват Теломен Тоблакай — но не се осмелиха да приближат. Подозирам, че присъствието на Дома ги уплаши.

„Не. Той е мъртъв. Останал е само жизненият дух, влял се в дървото. Не е Домът, братко, а е самият Карса Орлонг — от него се бояха те.“

— Ааа. — Киниджиг се усмихна и пъхна още едно късче месо в дървената уста на Фирлис — то се хлъзна в зеещата хралупа. Да гние там и да храни дървото. — Никак не са глупави тези Имасс.