Стивън Ериксън
Дом на вериги (14)

10.

Всичко прекършено

се захвърля.

Тъй както тътенът

на вярата отвръща

с все по-глъхнещ

ек.

„Прелюдия към Аномандарис“

Фишър

Теблор честваха с песен деня на пробуждането на Ликовете в Скалата. Спомените на неговия народ бяха нещо изкривено, знаеше вече Карса Орлонг. Сведени до забвение, щом са неприятни, кипнали в буйния пламък на славата, щом са героични. Във вътъка на всяко сказание поражението бе превърнато в победа.

Съжаляваше, че Байрот вече не е жив, че проницателният му спътник не можеше да стори нещо повече, освен да обсебва сънищата му или да стои пред него като нещо грубо изваяно от камък, нещо, в което случайното хлъзгане на длетото е всякло насмешлива, почти презрителна усмивка.

Байрот можеше да му каже много за това, което трябваше да разбере в този момент. Макар Карса да познаваше много по-добре родната поляна и от Байрот, и от Делъм Торд, тъй че изображенията да притежават известна точност, той усещаше, че на седемте лица, които бе изваял в каменните дървеса, липсва нещо съществено. Навярно го беше предала липсата на талант, макар да не беше така с ваянията на Байрот и Делъм. Енергията на живота им сякаш се излъчваше от техните статуи, съчетана сякаш с паметта на самото вкаменено дърво. Както и с цялата гора, в която човек имаше чувството, че дърветата само чакат идването на пролетта, на прерождението под звездното колело, двамата воини Теблор сякаш само чакаха смяната на сезона.

Но Рараку отричаше всякакъв сезон. Самата Рараку бе вечна в чудовищното си, вечно очаквано прерождение. Търпение в камъка, в неуморния, неспирен шепот на пясъците.

За Карса Святата пустиня изглеждаше съвършено място за Седемте божества на Теблор. Възможно беше, помисли си той, докато крачеше пред лицата, изваяни в стволовете, нещо от това сардонично чувство да е отровило ръцете му. А ако беше така, то недостатъкът бе невидим за очите му. В ликовете на боговете имаше много малко, което да позволи изражение или чувство — спомените му бяха за кожа, изпъната върху широка груба кост, за чела, издадени напред като хребети, хвърлящи тъмна сянка над очите. Широки плоски скули, тежка, равна отдолу челюст… зверство, съвсем различно от чертите на Теблор…

Намръщен, той спря пред Уругал, когото също като другите шестима бе изваял на равнището на очите си. Върху прашните му оголени зъби пълзяха змии — единствените му спътници на вкаменената поляна. Слънцето беше започнало да се снишава, но зноят си оставаше свиреп.

След дълъг размисъл Карса заговори на глас:

— Байрот Гилд, погледни с мен нашия бог. Кажи ми какво не е наред. Къде съм сгрешил? В това бе най-големият ти талант, нали? Ясно да виждаш всяка моя грешна стъпка. Би могъл да попиташ: какво се стремя да постигна с тези изваяния? Би могъл да попиташ това, защото е единственият въпрос, заслужаващ отговор. Но нямам отговор за теб — ах, да, почти чувам смеха ти на жалкия ми отговор. Може би съм си въобразил, че искаш компанията им, Байрот. Великите богове на Теблор, които един ден са се пробудили.

„В умовете на шаманите. Пробудили са се в сънищата им. Там и само там. Ала вече познавам вкуса на тези сънища, и той няма нищо общо с песента. Нищичко.“

Беше намерил тази поляна, докато бе търсил самота, а самотата бе вдъхновила порива да сътвори. Но след като бе свършил, вече не се чувстваше сам тук. Донесъл бе тук своя живот, наследството на своите дела. Вече не беше беглец и нуждата да идва тук се пораждаше от съблазънта на усилията му, привличаше го отново и отново. Да повърви сред змиите, дошли да го поздравят, да послуша съсъка на пясъците, раздвижени от стенещия пустинен вятър, пясъците, дошли сред поляната да погалят дърветата и каменните лица с безкръвния си допир.

Рараку носеше илюзията, че времето стои неподвижно, че вселената е затаила дъх. Измамна илюзия. Отвъд свирепата стена на Вихъра пясъчните часовници, отмерващи час след час, все още се обръщаха. Сбираха се армии и тръгваха в поход, тропотът на ботуши, дрънченето на щитове и скърцането на сбруи предвещаваха гибел. А на един далечен материк Теблор бяха народ под обсада.

Карса продължи да се взира в каменното лице на Уругал. „Ти не си Теблор. Но държиш да си наш бог. Пробудил си се там, в скалата, толкова отдавна. Но преди? Тогава къде си бил, Уругал? Ти и твоите ужасни спътници?“

Тих кикот от другата страна на поляната го сепна.

— И коя от безбройните ти тайни е тази, приятелю?

— От доста време не си напускал ямата си, Леоман — изръмжа Карса.

Пустинният воин пристъпи бавно напред, гледаше змиите.

— Зажаднях за компания, приятелю. За разлика от теб, както виждам. — Посочи изваяните стволове. — Твои ли са тези? Видях двама Тоблакай — стоят в дърветата като живи, сякаш всеки миг ще закрачат. Напомнят ми, че има още от вас, и това ме притеснява. Но другите какво са?

— Моите богове. — Забеляза стъписването на Леоман и обясни: — Ликовете в Скалата. В родината ми красят една скала, надвиснала над поляна, не много по-различна от тази.

— Тоблакай…

— Все още ме зоват — продължи Карса и се обърна, за да погледне отново зверското лице на Уругал. — Когато спя. Точно както каза Призрачни ръце, обсебен съм.

— От какво, приятелю? Какво искат от теб тези твои… богове?

Карса го погледна, после сви рамене и само попита:

— Защо ме потърси?

— Защото търпението ми се изчерпи. Има вести за събития, свързани с малазанците. Далечни поражения. Ша’ик и избраната й свита са твърде възбудени… но не постигат нищо. Тук очакваме легионите на адюнктата. В едно Корболо Дом е прав — настъплението на тези легиони трябва да се осуети. Но не както той иска. Никакви решителни битки. Нищо толкова драматично или прибързано. Все едно, Тоблакай, Маток ми разреши да изляза с чета воини — а Ша’ик се съгласи да ни пусне извън Вихъра.

Карса се усмихна.

— Как не. И сте свободни да изтезавате адюнктата? Колкото до това, досетих се. Ще разузнавате, но не по-далече от хълмовете оттатък Вихъра. Няма да ви разреши да продължите на юг. Но поне нещо ще вършиш, и заради това се радвам за теб, Леоман.

Синеокият воин пристъпи към него.

— Излезем ли от Вихъра, Тоблакай…

— Тя все пак ще разбере — отвърна Карса.

— С което ще предизвикам неприязънта й — изръмжа Леоман. — Нищо ново няма в това. А ти, приятелю? Тя те нарича свой телохранител, но кога за последен път е позволила да си до нея? В тази нейна проклета шатра? Вярно, че е преродена, защото не е каквато беше…

— Тя е малазанка — прекъсна го Тоблакай.

— Какво?

— Преди са стане Ша’ик. Знаеш го не по-зле от мен…

— Тя беше преродена! Превърна се във волята на богинята, Тоблакай. Всичко, което е била преди, е без значение…

— Така казват — изръмжа Карса. — Но спомените й си остават. И тъкмо тези спомени са я оковали така. Окована е от страх, а страхът е породен от тайна, която не иска да сподели. Единственият, който знае тази тайна, е Призрачни ръце.

Леоман го изгледа продължително. Бяха обкръжени от змии, от хлъзгането им по пясъка, като приглушено подводно течение. Леоман отпусна ръка и загледа как една кобра се заувива към лакътя му.

— Думите ти шепнат за поражение, Тоблакай.

Карса сви рамене и отиде до сандъчето със сечива, оставено до едно от дърветата.

— Тези години ми послужиха добре. Твоето приятелство, Леоман. Старата Ша’ик. Някога се кълнях, че малазанците са ми врагове. Но от това, което видях от света по-късно, вече разбирам, че те не са по-жестоки от които и да било чеда на равнината. Всъщност като че ли само те проповядват чувство за справедливост. Хората на Седемте града, които толкова ги презират и искат те да се махнат, не търсят нищо повече от властта, отнета им от малазанците. Власт, с която са тероризирали собствения си народ. Леоман, ти и твоята раса воювате срещу справедливостта. И тази война не е моя.

— Справедливост ли? — Леоман се озъби. — Очакваш да оспоря думите ти, Тоблакай. Нали? Няма да го направя. Ша’ик Преродената твърди, че ми липсва вярност. Може би е права. Твърде много съм видял. Но ето, че оставам тук — питал ли си се някога защо?

Карса извади длето и чук.

— Светлината гасне — а от това сенките стават по-дълбоки. Сега разбирам, от светлината е. Това им е по-различното.

— Апокалипсисът, Тоблакай. Съсипване. Унищожение. На всичко. На всеки човек… чедо на равнината. С нашите извратени страхове — с всичко, което си причиняваме един другиму. Опустошенията, жестокостите. Срещу всеки жест на доброта и състрадание стоят десет хиляди акта на бруталност. Вярност ли? Да, няма вярност у мен. Не и към моята раса, и колкото по-скоро сами се заличим, толкова по-добър ще е този свят.

— Светлината — рече Карса. — Прави ги да изглеждат по-човешки.

В унеса си Тоблакай не забеляза присвитите очи на Леоман. Нито усилието му да запази мълчание.

— Никой не пристъпва между човек и неговите богове.

Змията надигна глава към лицето на Леоман и го близна с език.

 

 

— Домът на Вериги — измърмори Хеборик и лицето му се сви в кисела гримаса.

Бидитал потръпна, но беше трудно да се разбере дали от страх, или от задоволство.

— Похитителя. Съпругата. Освободения — тия са интересни, нали? Кълна се, че…

— Откога са се появили тези образи? — попита намръщен Хеборик. Само като погледнеше дървените карти с лъскавите рисунки по тях — колкото и замъглени да бяха, — гърлото му се изпълваше с горчива жлъч. „Долавям… дефекти. У всяка от тях, до една. Това не е случайно, не е недостатък на ръката, която ги е сътворила.“

— Няма съмнение, че са истински — каза Л’орик в отговор на въпроса. — Силата, излъчваща се от тях, вони на магия. Никога не съм бил свидетел на такова могъщо раждане в Колодата. Дори Сянка не оставяше…

— Сянка! — сопна се Бидитал. — Онези измамници така и не можаха да разбулят истинската мощ на това селение! Не, тук, в този нов Дом, темата е чиста. Несъвършенството е търсено, капризът на хаотичния шанс е опетнил всички до една…

— Тишина! — изсъска Ша’ик. — Трябва да помислим над това. Никой да не говори. Оставете ме да мисля!

Хеборик я изгледа за миг примижал, за да фокусира лицето й, макар тя да седеше до него. Картите на новия Дом бяха пристигнали днес с вестта за малазанските поражения на Дженабакъз. Оттогава денят течеше в свадливи спорове между командирите на Ша’ик, нещо достатъчно да помрачи радостта й от това, че брат й Гъноуз Паран е жив. И нещо нехарактерно — разсейваха я.

Домът на Вериги беше вплетен в техните съдби. Смущаващо, коварно натрапване, зараза, срещу която не бяха имали възможност да се подготвят. Но дали беше враг, или потенциален източник на нова сила? Бидитал сякаш се стараеше да се самоубеди във второто, несъмнено увлечен от нарастващата неприязън на Ша’ик Преродената. Л’орик, от друга страна, като че ли беше по-склонен да споделя опасенията на Хеборик. Само Фебрил успяваше да запази пълно мълчание по въпроса.

Въздухът в шартата бе тежък, миришеше на пот. На Хеборик му се искаше да излезе, да се измъкне от всичко това, ала усещаше как се е вкопчила в него Ша’ик, вкопчила се беше с душата си, толкова отчаяно, колкото навремето.

— Покажи още веднъж новия Необвързан.

„Да. За хиляден път.“

Навъсен, Бидитал порови в Колодата, извади картата и я сложи в средата на дебелия козяк.

— Ако някой от новопоявилите се е съмнителен, това е той — изръмжа старецът. — Господар на Колодата? Абсурд. Кой може да контролира неконтролируемото?

Последва мълчание.

„Неконтролируемото? Като самия Вихър?“

Ша’ик явно не бе доловила злъчния намек.

— Призрачни ръце, искам да вземеш тази карта. Да я усетиш, да се опиташ да доловиш каквото можеш от нея.

— Все искаш и искаш това от мен, Избрана — въздъхна Хеборик. — Но ти казвам, няма никаква връзка между силата на ръцете ми и Драконовата колода. Не мога да ти помогна…

— Тогава слушай внимателно и ще я опиша. Да оставим ръцете ти — сега те питам като някогашен жрец, като учен. Слушай. Лицето е очертано смътно, но намеква за…

— Смътно е — намеси се с презрителен тон Бидитал. — Защото не е нищо повече от проекция на нечие пожелателно мислене.

— Прекъснеш ли ме още веднъж, ще съжалиш, Бидитал — каза Ша’ик. — Достатъчно чух от теб по тази тема. Ако още веднъж си отвориш устата, ще ти откъсна езика. Призрачни ръце, ще продължа. Фигурата е леко над средния ръст. Има червена резка, като от белег — или кръв може би — по едната страна на лицето — нараняване, нали? Той… да, сигурна съм, че е мъж, а не жена — той стои на мост. От камък, но прорязан с цепнатини. Хоризонтът е изпълнен с пламъци. Изглежда, че той и мостът са обкръжени от негови следовници или слуги…

— Или стражи — добави Л’орик. — Простете, Избрана.

— Стражи. Да, добра възможност. Приличат на войници, нали?

— На какво стоят тези стражи — попита Хеборик. — Може ли да се види върху какво стоят?

— Кости — тук детайлът е много точен, Призрачни ръце. Как го разбра?

— Опишете костите, моля.

— Не са човешки. Много са големи. Вижда се част от череп, с издължена муцуна, с ужасни зъби. Носи останки от нещо като шлем…

— Шлем? Върху череп?

— Да.

Хеборик се смълча. Започна да се тресе, ала едва го усещаше. В главата му заотеква все по-силно неведом, пронизителен зов, вик на скръб и на болка.

— Господарят — каза с треперещ глас Ша’ик. — Стои някак странно. Ръцете му са свити в лактите, така че дланите му висят отстрани — много странна поза…

— Стъпалата му събрани ли са?

— Почти до невъзможност.

„Все едно че оформят връх.“ Смътно и някак глухо за собствените си уши, Хеборик попита:

— А в какво е облечен?

— Плътна коприна. Ако се съди по това как лъщи. Черна.

— Нещо друго?

— Има някаква верига. Пронизва го през торса, от лявото рамо надолу, през дясното бедро. Веригата е груба, от черно ковано желязо. На раменете му има дървени дискове — като еполети, но големи, по една педя всеки…

— Колко са всичко?

— Четири. Вече знаеш нещо, Призрачни ръце. Кажи ми!

— Да — промърмори Л’орик. — Имаш някакви идеи за това…

— Лъже — изръмжа Бидитал. — Той е забравен от всички — дори от своя бог — и сега се стреми да си спечели нова важност.

— Бидитал, ти си глупак — изхриптя насмешливо Фебрил. — Този човек докосва неща, които ние не можем да усетим, и вижда неща, за които сме слепи. Говори, Призрачни ръце. Защо Господаря стои така?

— Защото е меч — промълви Хеборик.

„Ала не какъв да е меч. Един меч е той. Над всички. И реже хладно. Този меч е като нрава на този мъж. Той сам ще изсече пътя си. Никой не ще го води. Вече стои в ума ми. Виждам го. О, Ша’ик…“

— Господар на Колодата — рече Л’орик и въздъхна. — Магнит към порядъка… срещу Дома на Вериги — ала стои сам, със стражи или не, докато слугите на Дома са много.

Хеборик се усмихна.

— Сам? Винаги е било така.

— Защо тогава усмивката ти е унила, Призрачни ръце?

„От скръб за човечността. Това семейство… в каква междуособна война се е въвлякло!“

— На това няма да отговоря, Л’орик.

— Сега ще поприказвам насаме с Призрачни ръце — заяви Ша’ик.

Но Хеборик поклати глава.

— Приключих с говоренето засега. Дори с тебе, Избрана. Ще кажа само това и нищо повече: имам вяра в Господаря на Колодата. Той ще отвърне на Дома на Вериги. Той ще му отвърне.

Състарен повече от годините си, Хеборик бавно се надигна. Нещо се раздвижи зад него, дланта на Младата Фелисин се отпусна върху ръката му. Той се остави да го изведе.

Здрачът се сгъстяваше, накъсван от мекането на козите — возеха ги към кошарите. На юг, малко зад окрайнините на древния град, тътнеха конски копита. Камъст Релой и Корболо Дом се бяха освободили от заседанието, за да направят преглед на войските си. Обучението се водеше в малазански стил и Хеборик трябваше да признае, че дотук това е единствената проява на мъдрост от страна на Юмрука ренегат. За първи път малазанска армия щеше да се срази с равностойна войска — без морантски муниции. Тактиката и разполагането на силите щяха да са идентични, тъй че само числеността да реши изхода на боя. На заплахата от мунициите щеше да се отвърне с магьосничество, защото армията на Вихъра разполагаше с пълен кадър Върховни магове, докато Тавори, доколкото знаеха, нямаше такива. Шпиони в Ейрън бяха забелязали присъствието на две уикски деца, Нил и Недер, но и двамата, поне според донесенията, бяха сломени от смъртта на Колтейн.

„Но пък защо ли са й нужни магове? В края на краищата тя носи отатаралски меч. Все пак отхвърлящото му влияние не може да се разпростре над цялата й армия. Скъпа ми Ша’ик, напълно е възможно да съкрушиш сестра си, в края на краищата.“

— Къде искаш да отидеш, Призрачни ръце? — попита Фелисин.

— У дома, момиче.

— Нямах предвид това.

Той поклати глава.

— Не знам…

— Ако наистина не знаеш, значи съм видяла пътя ти преди теб, а ми е трудно да го повярвам. Трябва да заминеш оттук, Призрачни ръце. Трябва да се върнеш назад по пътя си. Инак онова, което те е обсебило, ще те унищожи…

— А важно ли е това? Момиче…

— Погледни за миг извън себе си, старче! Нещо се е побрало в теб. Затворено е в тленната ти плът. Какво ще стане, когато плътта ти поддаде?

Той помълча, после попита:

— Как може да си толкова сигурна в това? Смъртта ми може просто да предотврати риска от измъкване — може да затвори портал, толкова здраво, колкото е бил запечатан преди…

— Защото връщане няма. Тя е тук — силата зад тези твои призрачни ръце — не отатаралът, който все гасне и гасне…

— Гасне?

— Да, гасне! Не се ли влошиха сънищата и виденията ти? Не си ли разбрал защо? Да, майка ми ми разказа за онази статуя. Хеборик, целият остров с отатарал е бил създаден, за да задържи онази статуя. Да я държи в плен. Но ти си й предложил средство да се измъкне — там, през твоите ръце. Трябва да се върнеш!

— Стига! — изръмжа той и избута ръката й. — Кажи ми, а тя разказа ли ти и за себе си през онова пътуване?

— Каквото е била преди, вече не е важно…

— О, важно е, момичето ми! Важно е!

— Какво искаш да кажеш?

Изкушението едва не го надви. „Защото е малазанка! Защото е сестра на Тавори! Защото тази война вече не е на Вихъра — беше отнета, изкривена бе от нещо много по-могъщо, от кръвните връзки, които обвързват всички ни в най-здравите, най-жестоки вериги! Какъв шанс има някаква побесняла богиня срещу това?“

Но замълча.

— Трябва да заминеш — промълви Фелисин. — Но знам, не можеш да го направиш сам. Аз ще тръгна с теб…

Той се олюля от думите й и поклати глава. Тази идея беше ужасна. Ужасяваща. И в същото време — жестоко на място. Кошмарен синхрон.

— Чуй! Не е нужно да сме само ти и аз — ще намеря още някой. Някой воин, верен закрилник…

— Стига! Престани! — „Все пак това ще я отведе далече от Бидитал с неговите гнусни страсти. Ще я отведе далеч… от идещата буря.“ — С кого си говорила за това?

— С никого, но си мислех… за Леоман. Може да ни подбере няколко от хората на Маток…

— Повече нито дума, момиче. Не сега. Още не.

Ръката й отново го стисна за лакътя.

— Не можем да чакаме твърде дълго, Призрачни ръце.

— Още не, Фелисин. Сега ме заведи до дома ми, моля те.

 

 

— Ще дойдеш ли с мен, Тоблакай?

Карса отмести поглед от каменното лице на Уругал. Слънцето бе залязло с присъщата си внезапност и звездите в небето грееха ярко. Змиите бяха започнали да се разпръсват в злокобно смълчаната гора в търсене на храна.

— Искаш да тичам до вас и жалките ви кончета ли, Леоман? В тази земя няма теблорски коне. Няма нищо, което да приляга на ръста ми…

— Теблорски коне? Всъщност тук грешиш, приятелю. Е, вярно, тук няма, както каза. Но на запад, в Джаг Одан, има диви коне, които прилягат на ръста ти. Поне вече са диви. Джагски коне са — гледани преди много време от Джагът. Напълно е възможно да са същата порода като теблорските — нали и на Дженабакъз са живели Джагът в края на краищата.

— Защо не си ми го казвал досега?

Леоман отпусна дясната си длан на земята и загледа как кобрата се развива надолу по ръката му.

— Всъщност ти за първи път ми споменаваш, че Теблор имат коне. Тоблакай, буквално нищо не знам за миналото ти. Никой друг тука не знае. Не си приказлив човек. Двамата с тебе винаги сме пътували пеш, нали?

— Джаг Одан. Това е отвъд Рараку.

— Да. Цепиш право на запад, през Вихъра, и ще стигнеш до стръмнини, до насечения бряг на древното море, запълвало някога тази пустиня. Продължаваш, докато не стигнеш до един малък град — Ривий. Точно на запад е краят на планина Талас. Заобикаляш южния й край, все на запад, и стигаш до река Угарат. Там има брод, южно от Ю’Гатан. Минеш ли я, вървиш на югозапад две седмици или повечко и ще се озовеш в Джаг Одан. О, има някаква ирония в това име — там някога са върлували номадски банди на Джагът. Оттам е името. Но тези Джагът били западнали. Нищо повече от примитивни диваци.

— Още ли ги има?

— Не. Логросите Т’лан Имасс са ги избили. Не толкова отдавна.

Карса се озъби.

— Т’лан Имасс. Име от миналото на Теблор.

— От по-скоро — измърмори Леоман и се изправи. — Поискай разрешението на Ша’ик да заминеш за Джаг Одан. Ще бъдеш впечатляваща гледка на бойното поле, яхнал джагски кон. Вашата раса бие ли се на конски гръб, или просто ги използва за транспорт?

Карса се усмихна в тъмното.

— Ще направя каквото ми каза, Леоман. Но пътуването ще е дълго — не ме чакай. Ако си още извън Вихъра със съгледвачите си, ще изляза да ви намеря.

— Съгласен.

— А Фелисин?

Леоман помълча за миг.

— Призрачни ръце е събуден за… заплахата.

— И каква полза от това? — изръмжа Карса. — Трябва да убия Бидитал и да се свърши.

— Тоблакай, не само ти безпокоиш Призрачни ръце. Не вярвам да остане много дълго в стана. А когато тръгне, ще вземе и детето.

— Това по-добър избор ли е? Няма да е нищо повече от негова гледачка.

— За известно време — може би. Ще пратя някого с тях, разбира се. Ако не й трябваш на Ша’ик — поне така вярвам, — бих я помолил за теб.

— Лудост е това, Леоман. Веднъж вече пътувах с Призрачни ръце. Няма да го направя пак.

— Той има тайни за теб, Тоблакай. Някой ден ще се наложи да го потърсиш. Може дори да се наложи да го помолиш за помощ.

— Помощ? Ничия помощ не ми трябва. Неприятни думи говориш. Няма да те слушам повече.

Усмивката на Леоман се видя дори в сумрака.

— Винаги си бил такъв, приятелю. Е, кога ще тръгнеш за Джаг Одан?

— Утре.

— В такъв случай ще е добре да поговоря с Ша’ик. Кой знае, може дори да се съгласи да ме приеме лично и бих могъл да я отвлека от разсейването с този Дом на Вериги…

— Този какво?

Леоман махна пренебрежително с ръка.

— Домът на Вериги. Нова сила в Драконовата колода. Само за това приказват напоследък.

— Вериги — промърмори Карса, обърна се и се вторачи в Уругал. — Мразя вериги.

— Ще те видя ли на заранта, Тоблакай? Преди да тръгнеш?

— Да.

Карса се вслуша в стъпките на отдалечаващия се мъж. В ума му вреше и кипеше. Вериги. Обсебваха го. Бяха го обсебили още откакто излязоха от селото с Байрот и Делъм. Навярно и преди това. Племената коват свои вериги, в края на краищата. Както и родството, и приятелството, и приказките, с техните уроци за чест и саможертва. „Вериги и между Теблор и техните седем бога. Между мен и моите богове. И пак вериги, там, във виденията ми — мъртвите, които съм убил, душите, които според Призрачни ръце ме теглят назад. Аз — всичко, което съм аз — е оформено от такива вериги.“

„Този нов Дом — мой ли е той?“

Въздухът изведнъж се смрази. Изшумоля за сетен път пясъкът, с последните отиващи си змии. Карса примига и видя как грубият лик на Уругал се… пробуди.

Присъствие — там, в тъмните дупки на очите.

Воят на вятъра изпълни ума му. Стон на хиляди души и грохот на тежки вериги. Карса изръмжа, вкамени се пред яростната атака, не откъсна очи от сгърченото лице на своя бог.

— Карса Орлонг. Дълго чакахме за това. Три години, да сътвориш това свято място. Толкова време загуби за другите двама — за падналите ти приятели, които се провалиха там, където ти успя. Не сантименталност ще освети това светилище. Тяхното присъствие ни оскърбява. Унищожи ги, още тази нощ.

Всичките седем лика вече се бяха съживили и Карса усещаше тежестта на погледите им, ужасния натиск, зад който се промъкваше нещо… алчно, тъмно, изпълнено с ликуване.

— Със своята ръка ви доведох тук — заговори Карса на Уругал. — Със своята ръка ви освободих от затвора ви в скалите в земите на Теблор — да, не съм глупакът, който вярвате, че съм. Вие ме водихте към това и сега сте дошли. И първите ти думи са за наказание? Внимавай, Уругал. Всяко изваяние тук може да бъде пръснато от моята ръка, стига да реша.

Усети как го притисна гневът им, в порив да го принуди да се огъне, ала остана непреклонен. Нямаше го вече воина Теблор, който да се свие боязливо пред своите богове.

— Доведе ни по-близо — изхриптя Уругал. — Толкова близо, че долавяме точното място на онова, което желаем. И точно там трябва да идеш сега, Карса Орлонг. Толкова дълго отлагаше това пътуване — пътуването си към самите нас и пътя, който ти предначертахме. Твърде дълго се кри в компанията на този жалък дух, който не прави нищо друго, освен да храчи пясък.

— Този път, това пътуване — за какво е? Какво търсите?

— Търсим свобода. Като теб, воине.

Карса се смълча. „Жажда, и то каква.“

— Тръгвам на запад. Към Джаг Одан.

Усети възбудата им, последвана от седмогласен хор — изпълнения с подозрение шепот на неговите богове.

— Запад! Наистина, Карса Орлонг. Но как разбра това?

„Защото най-сетне съм синът на своя баща.“

— Със зората ще тръгна, Уругал. И ще ви намеря това, което искате.

Усети как присъствието им заглъхна и инстинктивно разбра, че тези богове не са толкова близо до свободата, колкото искаха да вярва. Нито толкова могъщи.

Уругал бе нарекъл тази каменна поляна „светилище“, ала то не беше само тяхно и сега, щом Седмината се отдръпнаха, щом внезапно си отидоха, Карса бавно извърна очи от ликовете им и се вгледа в онези, на които наистина бе посветено това място. От неговите ръце. В името на онези вериги, които един смъртен може да носи с гордост. И заговори тихо:

— Обрекъл се бях не на каквото трябва. Служих единствено на славата. Думи, приятели мои. А думите могат да съдържат лъжеблагородство. Гнусни, жестоки истини. Словата на миналото, така загърнали Теблор в героични одежди — на това служих. Докато истинската слава бе пред мен. Редом. Ти, Делъм Торд. И ти, Байрот Гилд.

От каменната статуя на Байрот отекна далечен, изпълнен с умора глас.

— Води ни, главатарю.

Карса трепна. „Сънувам ли това?“ После изправи рамене.

— Доведох тук духовете ви. По дирята на Седмината ли вървяхте?

— През пусти земи вървяхме — отвърна Байрот Гилд. — Пусти, ала все пак не бяхме сами. Странници ни чакат всички, Карса Орлонг. Това е истината, която искат да скрият от теб. Призовани сме. И сме тук.

— Никой не може да те надвие в този път — отекна от другата статуя гласът на Делъм Торд. — Ти водиш врага си на кръгове, надвиваш всяко предричане и посичаш с резеца на своята воля. Искахме да те следваме, ала не можехме.

Гласът на Байрот този път беше по-крепък:

— Кой сега е нашият враг, главатарю?

Карса се изпъна пред двамата воини на Урид.

— Гледайте отговора ми, приятели мои. Гледайте.

— Ние те провалихме, Карса Орлонг — каза Делъм. — А ти ни каниш отново да тръгнем с теб.

Карса едва сдържа порива си да изкрещи, да нададе бойния вик — сякаш с това предизвикателство щеше да оттласне настъпващия мрак. Не можеше да проумее импулсите си, този порой от чувства, заплашващ да го удави. Взря се в изваяния образ на високия си приятел, в живостта на безупречния лик — Делъм Торд пред Форкассалла — Форкрул Ассаил, наречена Покой — която на една планинска пътека на един далечен континент така нехайно го бе унищожила.

— Ние те провалихме — проговори Байрот Гилд. — А сега искаш да вървим с теб?

— Делъм Торд. Байрот Гилд. — Гласът му беше хриплив. — Аз ви провалих. Бих искал отново да съм вашият главатар. Стига да ми позволите.

Дълго мълчание, после Байрот отвърна:

— Най-сетне нещо, за което да копнеем.

Карса едва не падна на колене. Скръб, най-сетне отприщена. Най-сетне неговият миг на самотата. Нанесено бе наказанието. Отново щеше да тръгне на път. „Ще гледаш, скъпи Уругал. О, как ще гледаш!“

 

 

Жаравата в огнището гаснеше. След като Фелисин си отиде, Хеборик остана да седи в тъмното. Гребна шепа суха тор да разпали огъня. Нощта го беше смразила — дори невидимите му ръце бяха студени, като тежки късове лед под китките му.

Единственият път пред него беше къс и трябваше да го измине сам. Беше сляп, но точно в това — не по-сляп от всеки друг. Пропастта на смъртта винаги е изненада, все едно дали зърната отдалеч, или преоткривана с всяка стъпка. Обещание въпросите внезапно да секнат — но отговори отвъд не те чакат. Само да секнат — това трябваше да е достатъчно. „И така трябва да бъде за всеки смъртен. Колкото и да жадуваме за решение. Или още по-измамното: за изкупление.“

След цялото това време вече разбираше, че всеки път, неизбежно, се смалява до тънка диря от стъпки. Докато те отведе до самия ръб. А сетне… край. Тъй че се беше изправил пред онова, което чакаше всеки смъртен. Самотата на смъртта, последния дар на забвението, чието друго име е безразличие.

Боговете нека се дърлят над душата му, да се зъбят и ръмжат над жалкия си пир. А ако смъртните щяха да скърбят за него, то щеше да е само защото със смъртта си ги е отърсил от илюзията за единство, утехата на жизнения път. Един по-малко по пътя.

Някой драсна по кожата на входа, отмести я и влезе.

— Погребална клада ли искаш да направиш от дома си, Призрачни ръце? — Беше гласът на Л’орик.

Словата на Върховния маг стреснаха Хеборик и той едва сега усети потта, стичаща се по лицето му, и знойните вълни, изригващи от побеснелите пламъци в огнището. Без да мисли, ги беше захранвал с още и още тор.

— Видях блясъка — трудно е да не го забележи човек, старче. Но хайде, остави. Остави го да замре.

— Какво искаш, Л’орик?

— Разбирам нежеланието ти да кажеш това, което знаеш. В края на краищата няма смисъл Бидитал и Фебрил да знаят такива подробности. Тъй че няма да настоявам да ми обясниш какво усети за този Господар на Колодата. Вместо това ти предлагам замяна и всичко, което си кажем, ще си остане между нас.

— Защо да ти вярвам. Ти си потаен — дори пред Ша’ик. Не обясняваш защо си тук. В кадъра й, в тази война.

— Само по себе си това би трябвало да ти подскаже, че не съм като другите — отвърна Л’орик.

— Това ти носи по-малко, отколкото си мислиш — изръмжа Хеборик. — Размяна не може да има, защото не можеш да ми кажеш нищо, което да ме интересува. Коварствата на Фебрил? Той е глупак. Перверзните на Бидитал? Някой ден някое дете ще забие нож между ребрата му. Корболо Дом и Камъст Релой? Те воюват срещу империя, която съвсем не е умряла. Те са престъпници и затова душите им ще горят във вечността. Вихърът? Презирам тази богиня и това презрение само расте и расте. Е, какво би могъл да ми кажеш, Л’орик, че да ме заинтересува?

— Само единственото, което може да те заинтересува, Хеборик Леката ръка. Точно както този Господар на Колодата интересува мен. Няма да те измамя с размяната. Ще ти кажа всичко, което знам за Нефритената ръка, издигнала се от отатаралските пясъци — Ръката, която си докоснал, която сега обсебва сънищата ти.

— Как би могъл да знаеш тези… — Замълча. Капките пот по челото му изстинаха.

— А ти как можеш да доловиш толкова много само от едно описание на картата на Господаря? — отвърна Л’орик. — Хайде да не оспорваме тези неща, иначе ще се въвлечем в разговор, който ще надживее самата Рараку. Е, Хеборик, да започвам ли?

— Не. Не сега. Много съм уморен. Утре, Л’орик.

— Отлагането може да се окаже… гибелно. — Върховният маг въздъхна. — Е, добре. Разбирам умората ти. Позволи ми поне да ти сваря чай.

Този жест на доброта бе неочакван и Хеборик сведе глава.

— Л’орик, обещай ми едно — че когато дойде сетният ден, ще си много далече оттук.

— Трудно обещание. Позволи ми да помисля. Е, къде е хен’бара?

— В торбата, дето виси над котлето.

— Ах, да.

Хеборик се вслуша в шумоленето на сухите цветчета, чу плисъка на водата, когато Л’орик напълни котлето.

— Знаеш ли — замърмори Върховният маг, докато приготвяше чая, — че някои от най-древните научни трактати за лабиринтите споменават за триумвират. Рашан, Тир и Мийнас. Все едно че трите са свързани. Здраво. И оттам се стремят да открият връзката им към съответните Древни лабиринти.

Хеборик изсумтя и кимна.

— Всички ухания на едно и също? Бих се съгласил. Лабиринтите Тайст. Куралд това, Куралд — онова. Човешките версии само ги преобръщат, объркват ги. Не съм експерт, Л’орик, ти, изглежда, знаеш повече от мен.

— Хм, това наистина прилича на взаимно преплитане на теми между Тъмата и Сянката, и, вероятно, Светлината. Объркване между трите, да. Аномандър Рейк е заявил правото си над Трона на Сянка, в края на краищата…

Мирисът на запарения чай погъделичка ума на Хеборик.

— Нима? — вяло промълви той.

— Е, донякъде. Поставил е свои събратя да го пазят, уж от Тайст Едур. За нас, смъртните, е много трудно да разберем историите на Тайст, след като са толкова дълговечен народ. Както знаеш, човешката история винаги е белязана от определени личности, издигнали се до някое качество или слава, за да разбият статуквото. За наше щастие, такива мъже и жени са твърде малко и нарядко и рано или късно умират или изчезват. Но при Тайст… хм, такива личности никога не си отиват, или поне така изглежда. Те действат — и продължават да действат. Устояват. Избери най-лошия тиран, за когото знаеш в човешката история, Хеборик, и си го представи — като буквално безсмъртен. Върни многократно в ума си този тиран. Как би си представил историята, след като го направиш?

— Много по-жестока от тази на Тайст, Л’орик. Хората не са Тайст. Всъщност аз изобщо не съм чувал за тиранин Тайст.

— Може би се изразих неправилно. Имах предвид само — в човешки контекст — личност с опустошителна мощ, или потенциал. Погледни малазанската империя, породена от ума на Келанвед, един-единствен човек. А ако е бил вечен?

Нещо в разсъжденията на Л’орик извади Хеборик от сънния унес.

— Вечен? — Изсмя се горчиво. — Може и такъв да е. Има само една подробност, над която би могъл да помислиш, може би по-уместна от всичко, което се каза тук. И тя е, че Тайст вече не са сами в своите кроежи. Вече има хора в игрите им — хора, непритежаващи търпението на Тайст, нито легендарното им отчуждение. Лабиринтите на Куралд Галайн и Куралд Емурлан вече не са чисти, ненакърнени от човешко присъствие. Мийнас и Рашан? Може би те наистина ще се окажат вратите и към Тъмата, и към Сянката. А може би въпросът е още по-сложен — как може някой наистина да се надява, че ще отдели темите за Тъмнина и Светлина от Сянка? Те са точно каквото са казали онези учени — независим триумвират. Майка, баща и дете — семейство във вечна свада… тепърва се включват сватовете и внуците.

Изчака с любопитство отговора на Л’орик, да види как е приел думите му, но отговор не последва. Бившият жрец вдигна очи, помъчи се да ги фокусира върху Върховния маг…

… който седеше скован и зяпнал в него.

— Л’орик, прощавай. Не виждам добре лицето ти…

— Толкова по-добре — изхриптя Върховният маг. — Исках да предупредя, че Тайст се месят в човешките дела, а ето, че ти изказа предупреждение в обратна посока. Не ние сме тези, които трябва да се безпокоят, а самите Тайст.

Хеборик не отвърна нищо. Странно, шепнещо подозрение пробяга в ума му, породено сякаш от нещо в гласа на Л’орик. След миг го отхвърли. Твърде дръзко, твърде нелепо бе.

Л’орик наля чай.

Хеборик въздъхна.

— Тази нощ явно ще ми се откаже помощта на билката. Хайде, кажи ми за нефритения гигант.

— Аха. А в замяна ти ще ми кажеш ли за Господаря на Колодата?

— За някои неща ми е запретено да обяснявам…

— Защото са свързани с тайното минало на самата Ша’ик?

— Кълна се в бивните на Финир, Л’орик! Кой ли би могъл да подслушва този разговор в това гнездо на плъхове? Лудост е да говорим…

— Никой не подслушва, Хеборик. Погрижих се за това. Не съм небрежен към тайните. Доста научих за тайната ви история от самото начало…

— Как?

— Разбрахме се да не обсъждаме източниците. Исках да кажа, никой тук не знае, че си малазанец или че си беглец от отатаралските рудници. Освен Ша’ик, разбира се. Понеже е избягала с теб. Така че ценя личните тайни — със знанието и с мислите си — и винаги съм бдителен. О, имало е сондажи, ровене с чародейство — цял куп заклинания, разни обитатели тук следят съперниците си. Всяка нощ.

— Значи ще засекат отсъствието ти…

— За тези ровения спя дълбоко в шатрата си, Хеборик. Както и ти в твоята. Сами. Безопасни.

— Е, значи си много над техните чароддейства. Което те прави много по-властен от всеки от тях. — По-скоро чу, отколкото видя как Л’орик сви рамене и въздъхна. — Щом искаш подробности, засягащи Ша’ик и този нов Господар на Колодата, трябва да се срещнем тримата. А за да стане това, трябва да разкриеш за себе си пред Избраната повече, отколкото би ти се искало.

— Кажи ми поне това. Този нов Господар — той бе създаден веднага след поражението на Малазан на Дженабакъз. Или ще го отречеш? Онзи мост, на който стои той — той беше, или е, свързан по някакъв начин с Подпалвачите на мостове, защото те бяха унищожени в Панион Домин.

— Не мога да съм сигурен в тези неща — отвърна Хеборик. — Но това, което предполагаш, изглежда вероятно.

— Значи малазанското влияние все расте и расте — не само на нашия, земен свят, но и през лабиринтите, а вече и в Драконовата колода.

— Вие повторихте грешката на толкова много врагове на империята, Л’орик. Допуснахте, че всичко, което е Малазан, непременно трябва да е обединено, в намерение и в цел. Нещата са много по-сложни, отколкото си представяш. Не вярвам, че този Господар на Колодата е някакъв слуга на императрицата. Всъщност той не коленичи пред никого.

— А стражите му, Подпалвачите на мостове? Какво търсят там?

Хеборик усети, че въпросът е подвеждащ, но реши да продължи играта.

— Някои клетви във вярност се опълчват и на самата Гугла.

— Аха. Което значи, че е войник в тази знаменита рота. Какво пък, нещата започват да се изясняват.

— Нима?

— Я ми кажи, чувал ли си за един Бродник на духа, Кимлок?

— Името ми е смътно познато. Но не е тукашно. Каракаранг? Руту Джелба?

— Сега пребивава в Ерлитан. Историята му не е свързана с това, за което говорим, но по някакъв начин наскоро е бил в контакт с Подпалвач на мостове. Иначе няма как да се обясни стореното от него. Той им е дал песен, Хеборик. Песен на Танно, и любопитното е, че тя започва тук. В Рараку. Рараку, приятелю, е рожденото място на Подпалвачите на мостове. Разбираш ли значимостта на тази песен?

Хеборик извърна глава към огнището със сухата му топлина и не отвърна.

— Разбира се — продължи след малко Л’орик, — значимостта й донякъде се е смалила, тъй като Подпалвачите на мостове вече ги няма. Не може да бъде осветена…

— Сигурно — промълви Хеборик.

— За да се освети песента, трябва някой Подпалвач на мостове да се върне в Рараку, в рожденото място на ротата. А едва ли е вероятно, нали?

— Защо е нужно Подпалвач на мостове да се върне в Рараку?

— Защото магията на Танно е… елиптична. Песента трябва да е като змия, захапала опашката си. Песента на Кимлок за Подпалвачите на мостове засега е без край. Но трябва да бъде пята, така остава жива. — Л’орик сви рамене. — Тя е като заклинание, което продължава да действа и очаква развръзка.

— Кажи ми за нефритения гигант.

Върховният маг кимна, наля чай и сложи чашата пред Хеборик.

— Първият бе намерен дълбоко в отатаралските рудници…

— Първият!?

— Да. И досегът се оказа фатален за миньорите, осмелили се да се доближат. По-точно — изчезнали са. Без следа. Намерени са части от други двама — трите нишки вече са свързани. Гигантите са… натрапници в нашия свят. От някое друго селение.

— Идващи само за да бъдат оковани във веригите на отатарал — промълви Хеборик.

— Е, значи и ти знаеш нещо. Всъщност като че ли всеки път пристигането им тук е било предвиждано. Някой или нещо се грижи заплахата, която носят тези гиганти, да бъде предотвратена…

Но Хеборик поклати глава и го прекъсна:

— Не. Струва ми се, че грешиш, Л’орик. Самият проход — порталът, през който идва всеки гигант — той създава отатарала.

— Сигурен ли си?

— Не, разбира се. Твърде много са загадките около отатарала, за да е сигурен човек в каквото и да било. Имаше някаква схоларка — забравил съм й името, — която бе предположила, че отатаралът е сътворен от анихилацията на всичко, необходимо за да действа магията. Като шлака, в която цялата руда е изгорена. Беше го нарекла „абсолютното изцеждане на енергия“ — енергията, съществуваща във всички неща, било то одухотворени или не.

— А имала ли е хипотеза как би могло да стане това?

— Може би величината на отприщената магия — заклинание, всепоглъщащо енергията, от която се подхранва.

— Но дори боговете не биха могли да владеят такава магия.

— Вярно. Но все пак мисля, че е възможно… посредством ритуал, какъвто група смъртни чародеи биха могли да постигнат.

— Като Ритуала на Телланн? — Л’орик кимна. — Мда.

— Или смъкването на Сакатия бог. — Хеборик посегна към чашата.

Л’орик се вцепени, вторачен в татуираното лице на бившия жрец. Дълго мълча. Хеборик отпиваше от чая хен’бара. Най-сетне проговори:

— Е, добре. Ще ти кажа още нещо. Вече разбирам необходимостта, много голямата необходимост да го направя, въпреки че то ще… разкрие твърде много за мен.

Хеборик седеше и слушаше и докато Л’орик говореше, стените на схлупената му шатра се стапяха, топлината на огнището вече не го достигаше и единственото, което усещаше, идваше от призрачните му ръце. Те, двете, в края на китките му, се бяха превърнали в бремето на света.

 

 

Издигащото се слънце окъпа всички цветове в небето на изток. Карса огледа за сетен път провизиите си — храна, мехове с вода, вещи и дрехи, нужни за да оцелее в тази знойна безводна земя. Вещи съвсем различни от онова, което бе носил през живота си досега. Мечът му дори беше друг — железодръв беше по-тежък от кръвното дърво, резецът му бе по-груб, макар и почти — но не съвсем — толкова твърд. Не посичаше въздуха с лекотата на смазания му меч от кръвно дърво. Но му беше служил съвсем добре. Погледна небето. Цветовете на утрото почти се бяха стопили вече, синьото отпред чезнеше зад утаяващата се прах.

Тук, в сърцето на Рараку, богинята на Вихъра беше отнела цвета от огъня на слънцето и бе оставила пейзажа блед като смъртта. „Безцветен ли, Карса Орлонг?“ Призрачният глас на Байрот Гилд беше изпълнен със злъч. „О, не. Сребро, приятелю. А среброто е цветът на забвението. На хаоса. Среброто, когато последната капка кръв се измие от острието…“

— Стига приказки — изръмжа Карса.

— Току-що идвам, Тоблакай, още не съм казал нищо — проговори до него Леоман. — Не искаш ли да ти кажа сбогом?

Карса бавно се изправи и метна торбата през рамо.

— Не е нужно думите да се изричат на глас, приятелю. Отвръщах на мислите си. Радвам се, че си тук. Когато започнах първото си пътуване, толкова отдавна, никой не дойде да ме види.

— Поканих Ша’ик — каза Леоман. Стоеше на десетина крачки от него, минал току-що през процепа на порутения кирпичен зид. Засенчената страна на тухлите бе отрупана с ризани с присвити криле: цветът им почти ги сливаше с охрата на зида. — Но тя отвърна, че тази сутрин нямало да дойде с мен. Още по-странното бе, че като че ли вече знаеше за намерението ти и очакваше да я посетя.

Карса сви рамене.

— И един стига да ме види. Сега можем да си кажем думите за раздяла. Не се крий дълго в ямата си, приятелю. А когато тръгнеш с воините, спазвай заповедите на Избраната — многото мушкания с малкото ножче могат да разбудят мечката, колкото и дълбоко да спи.

— Този път мечката е млада и слаба, Тоблакай.

Карса поклати глава.

— Започнах да уважавам малазанците и се боя, че ще ги разбудиш за самите тях.

— Ще обмисля думите ти — отвърна Леоман. — А сега те моля да обмислиш моите. Пази се от своите богове, приятелю. Ако трябва да коленичиш пред някоя мощ, погледни я първо с ясни очи. Какво казват ближните ти при раздяла?

— „Дано да убиеш хиляда деца.“

Леоман пребледня.

— Лек път, Тоблакай.

— Лек ще е.

Карса знаеше, че Леоман не може нито да види, нито да усети, че е обграден на мястото си, при процепа в стената. Делъм Торд отляво, Байрот Гилд отдясно. Теблорски воини с пурпурни лица от намазаното по тях кръвно масло, което дори Вихърът не можеше да заличи. И те пристъпиха напред, щом теблорът се обърна към пътеката на запад.

„Води ни. Води своите мъртви, главатарю.“

Пращеше и пукаше язвителният смях на Байрот, като чирепите под краката на Карса. Теблорът направи гримаса. Жестока май щеше да е цената на тази чест.

Все едно, осъзна той след миг. Щом трябваше да има призраци, по-добре беше да ги води, отколкото да го преследват.

„Щом искаш така да гледаш на нещата, Карса Орлонг.“

В далечината се издигаше прашната, кипяща стена на Вихъра. Добре щеше да е да види отново света отвъд нея. И теблорът пое на запад с утрото.

 

 

— Заминал е — каза Камъст Релой, докато се наместваше на възглавниците.

Корболо Дом изгледа мага, без равнодушното му лице да издаде презрението, което изпитваше към него. Магьосниците нямаха място във войната и тази истина той бе доказал с унищожаването на Кучешката верига. Все едно, трябваше да се обмислят неотложни неща и Релой бе най-малкото от тях.

— С което остава само Леоман — изръмжа той.

— И той тръгва с плъховете си след няколко дни.

— Фебрил ли ще движи плановете му сега?

Магът сви рамене.

— Трудно е да се каже, но тази сутрин очите му блестяха алчно. Алчно. Как не. Още един Върховен маг, поредният безумен владетел на сили, които беше по-добре да се оставят на мира.

— Все пак един остава, и той може би е най-голямата заплаха за нас. Призрачни ръце.

Камъст Релой презрително изръмжа:

— Този сляп дърдорещ глупак. Не знае ли, че чаят от хен’бара изтънява тъканта между неговия свят и всичко, от което иска да избяга? Скоро умът му изцяло ще изчезне в кошмарите му и няма да се налага повече да се безпокоим от него.

— Тя има тайни — промърмори Корболо Дом и посегна към купата с фурми. — Извън тайните, дарени й от Вихъра. Фебрил действа прибързано, без да си дава сметка за собственото си невежество. Когато най-сетне се разрази битката с армията на адюнктата, успехът или провалът ще се реши от Убийците на псета — от моята армия. Отатаралът на Тавори ще надвие Вихъра — в това съм сигурен. От теб, Фебрил и Бидитал искам само да не ми пречите в командването на силите, в оформянето на тази битка.

— И двамата знаем, че тази борба отива далече отвъд Вихъра — изръмжа Камъст.

— Така е. И далече отвъд всичките Седем града. Не губи от погледа си крайната ни цел — трона, който един ден ще бъде наш.

Камъст Релой сви рамене.

— Това е нашата тайна, приятелю. Трябва само да продължаваме предпазливо и всичко, което ни се противопоставя, най-вероятно ще изчезне пред очите ни. Фебрил убива Ша’ик, Тавори убива Фебрил, а ние унищожаваме Тавори и армията й.

— И тогава ставаме спасителите на Ласийн — щом смажем окончателно този бунт. Богове, кълна се, че съм готов да видя цялата тази земя лишена от живот, ако трябва. Триумфално завръщане в Унта, аудиенция с императрицата, след това — забитият нож. И кой ще ни спре? Ястребовите нокти се готвят да избият Ноктите. Уискиджак и Подпалвачите на мостове вече ги няма, а Дужек е на друг континент. Какво става с джисталеца?

— Малик пътува безпрепятствено, все на юг. Умен човек е той, мъдър, и ще изиграе ролята си съвършено.

Корболо Дом си замълча. Презираше Малик Рел, но не можеше да отрече ползата от него. Все пак не можеше да му се довери човек, нещо, което тъпият Върховен юмрук Пормквал щеше да потвърди, ако все още беше жив. — Прати някого да доведе Файил. Искам женска компания. Остави ме, Камъст Релой.

Върховният маг се поколеба и Корболо се намръщи.

— Остава въпросът с Л’орик…

— Тогава се справи с него! — отсече Корболо. — Върви си!

Върховният маг сведе глава и излезе заднешком от шатрата.

Чародеи. Ако можеше да намери начин да унищожи магията, нямаше да се поколебае. Премахването на силите, които могат да унищожат хиляда войници за един миг, щеше да върне на смъртните вярата в самите тях, а това щеше да е само за добро. Смъртта на лабиринтите, на боговете, бавното заглъхване на спомена за тях, изчезването на цялата магия… тогава светът щеше да принадлежи на хора като Корболо. И империята, която щеше да изгради, нямаше да допуска двойственост и двусмислие.

Невъзпрепятстван от нищо, напанецът можеше да сложи край на разногласата врява, която така мъчеше човечеството — сега и завинаги.

„Ще наложа ред. И с това единство ще отървем света от всяка друга раса, от всеки друг народ, ще надвием и ще съкрушим всяко несъгласие, защото в края на краищата може да има само един път, един начин на живот, на управление в този свят. И всичко това е в ръцете ми.“

Той беше добър войник и знаеше много добре, че успехът е в грижливото планиране, стъпка по стъпка.

Противникът имаше навика да оставя нещата на самотек.

„Вече си в нозете на Гуглата, Уискиджак. Където съм те искал винаги. Ти и проклетата ти рота храните червеите в чужда земя. Вече не остана никой, който да ме спре. Никой…“