Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (20)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Docteur Pascal, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Емил Зола. Избрани творби в шест тома. Том 5

Издателство „Народна култура“, София, 1987

Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Симеон Хаджикосев, Христо Тодоров

Водещ редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова

Автор на бележките: Гено Генов

История

  1. — Добавяне

XIV

Във всекидневната Клотилд си закопчаваше роклята, държейки още в скута си детето, което току-що бе накърмила. Беше сияен ден в края на август, към три часа следобед, когато небето сипе жарава. В голямата стая плътно затворените капаци на прозорците едва пропускаха през пролуките тънки стрели сред дремещата топла сянка. Дълбокото лениво неделно спокойствие сякаш проникваше отвън заедно с далечния звън на камбаните, отмерващи последните удари за вечерня. От празната къща, в която майката и момченцето щяха да седят сами до вечерята, не долиташе никакъв шум; прислужницата бе поискала разрешение да отиде у една своя братовчедка в предградието.

За миг Клотилд погледа детето — едро, вече тримесечно момченце. Бе родила през последните дни на май. От почти десет месеца носеше траур за Паскал — простичка дълга черна рокля, в която беше божествено красива: толкова тънка, стройна, с печално младо лице в ореол от прелестни руси коси. Тя не можеше да се усмихва, но изпитваше нежност, като гледаше чудесното дете — пълничко, розово, с още мокра от млякото уста; погледът му бе срещнал една от слънчевите ивици, в която танцуваха прашинки. То изглеждаше много изненадано, не можеше да откъсне очи от този златист блясък, от това ослепително чудо от светлина. После сънят го обори, то отпусна върху ръката на майка си кръглата си гола главица, вече осеяна с редки светли косъмчета.

Тогава Клотилд стана полекичка и го положи в люлката, която беше до масата. За миг постоя наведена над него, за да се увери, че то спи; и сред здрачния полумрак спусна муселинената завеска. После безшумно, с гъвкави движения, стъпвайки толкова леко, че сякаш едва докосваше пода, се залови да подрежда, прибра прането, което бе на масата, два пъти прекоси всекидневната, за да намери едно паднало терличе. Беше много тиха, кротка и дейна. Този ден, както бе останала сама в къщата, се замисли над всичко, което бе преживяла през последната година.

Най-напред, веднага след погребението, което ужасно я бе потресло, Мартин си замина, беше се заинатила, дори не пожела да остане полагащата се седмица; доведе за своя заместница братовчедката на една съседка фурнаджийка, едро смугло момиче, което за щастие се оказа доста чисто и предано. Самата Мартин отиде в някакво загубено селце към Сент Март и живееше толкова стиснато, че навярно успяваше да пести и от рентата, която й осигуряваше нейното малко съкровище. Не се знаеше да има наследник. В такъв случай кой щеше да има полза от нейната скъперническа страст? През тези десет месеца нито веднъж не бе стъпила в Сулейад: господаря вече го нямаше, тя дори не се поддаваше на желанието да види неговия син.

После сред тези мисли изникна образът на баба й Фелисите. Тя идваше от време на време на гости у Клотилд, държеше се снизходително като влиятелна роднина с достатъчно широки възгледи, за да прости прегрешенията, когато са жестоко изкупени. Пристигаше неочаквано, целуваше детето, четеше морал, даваше съвети. Младата майка бе възприела към нея простото почтително поведение, което Паскал неизменно бе следвал. Впрочем Фелисите бе изцяло погълната от своето тържество. Най-после щеше да осъществи един отдавна лелеян, зряло обсъден замисъл, който трябваше да освети с нетленен паметник чистото име на рода. Този замисъл беше да използува значителното си богатство за построяването и издръжката на старчески приют, който щеше да се нарича „Приют «Ругон»“. Вече бе купила мястото — част от някогашното игрище извън града, близо до гарата. И тъкмо тази неделя към пет часа, когато жегата понамалее, трябваше да бъде положен основният камък при истинско тържество, което властите щяха да почетат с присъствието си и на което тя щеше да бъде приветствуваната кралица пред огромно множество народ.

Освен това Клотилд изпитваше известна признателност към баба си, която неотдавна, при откриването на завещанието на Паскал, бе проявила пълна безкористност. Той бе установил младата жена за своя единствена наследница и майка му, която по закон си запазваше правото на една четвърт, заяви, че зачита последната воля на сина си и чисто и просто се отказа от своята част. Тя бе готова да лиши всичките си близки от наследство, да не им остави нищо освен слава, като използува цялото си голямо богатство за създаването на този приют, който щеше да предаде на бъдните времена уважаваното и благославяно име на Ругонови, защото, след като половин век стръвно се бе борила за пари, сега, пречистена от една по-висока амбиция, вече гледаше на парите с пренебрежение. И благодарение на нейната щедрост Клотилд вече не се страхуваше за бъдещето: четирите хиляди франка рента щяха да бъдат достатъчни за нея и за детето й. Тя щеше да си го отгледа, да го направи човек. Дори бе вложила на името на момченцето си за пожизнена рента петте хиляди франка от малкото бюро; освен това беше собственица на Сулейад, който всички я съветваха да продаде. Поддържането му не струваше скъпо, но колко самотен и печален беше животът в тази голяма, пуста, сега прекалено широка къща, където се чувствуваше като загубена! До този ден обаче все не можеше да се реши да я напусне. Може би и никога нямаше да се реши.

Ах, Сулейад! Тук беше цялата й любов, целият й живот, тук бяха всичките й спомени! В някои мигове й се струваше, че и Паскал е още тук, защото нищо не бе променила в живота на дома. Мебелите си бяха на същите места, часовете отмерваха ритъма на същите привички. Но бе затворила неговата стая и само тя влизаше в нея като в светилище, за да се наплаче, когато й станеше прекалено тежко на сърцето. Както преди, когато бе момиче, всяка вечер си лягаше в своята стая, където те с Паскал се бяха обичали, в леглото, където той бе умрял; тук новото беше само люлката, която тя пренасяше до кревата за през нощта. Беше все същата уютна стая с познатите старинни мебели и поизбелелите от времето тапети с цвят на зора, нейната много стара стая, която детето сега подмладяваше. Освен това ако в светлата трапезария, където слизаше за всяко ядене, се почувствуваше много самотна, много загубена, чуваше ехото от смеховете на младостта си, когато двамата с Паскал ядяха толкова гладнишки и пиеха толкова весело за здравето и за живота. А и с градината, с цялото имение се чувствуваше свързана до най-съкровените кътчета на душата си; тук не можеше и крачка да направи, без да си представи техните два образа, винаги заедно. Застанали на терасата в тесните сенки на големите вековни кипариси, толкова често бяха съзерцавали долината на Виорн, ограничена от скалистите грамади на Сей и обгорелите хълмове на Сент Март! А колко често се бяха надпреварвали кой пръв ще изкачи стъпалата от суха зидария между маслиновите и бадемовите дръвчета, също като деца, избягали от училище! Освен това боровата горичка, с нейната топла и уханна сянка, където иглите скърцаха под стъпките им и огромният харман, покрит с мека за раменете трева, откъдето се виждаше цялото небе вечер, когато звездите изгряваха! И главно исполинските явори, под които всеки летен ден ходеха да се наслаждават на чудното спокойствие, слушайки освежителната песен на чешмата, чистата кристална нотка, която тя нижеше от векове! Дори старите камъни на къщата, дори пръстта на земята, всяка частица на Сулейад пазеше нещо от топлото туптене на тяхната кръв, от техния слят и проникнал навсякъде живот.

Но тя предпочиташе да прекарва дните си във всекидневната, която възкресяваше най-хубавите й мигове от миналото. Тук също имаше само една допълнителна вещ — люлката. Писалището на доктора си беше на мястото пред левия прозорец и столът му не бе помръднат — той би могъл да влезе и да седне. На дългата маса в средата, отрупана както преди с книги и брошури, ново беше само светлото петно на детските дрешки, които Клотилд преглеждаше. Библиотеките излагаха същите редици книги, големият шкаф бе плътно затворен, сякаш още пазеше същото съкровище. Под опушения таван, сред пръснатите столове, в цялото приятелско безредие на тази обща работилница, където толкова дълго се бяха съчетавали фантазиите на едно младо момиче и издирванията на един учен, все така се носеше хубавата миризма на труд. И онова, което главно я трогваше днес, бяха нейните стари пастели, заковани по стените, рисунките на живи цветя, копирани най-подробно, и наред с тях бленувани цветя от някаква химерична страна, където понякога я отнасяха лудите полети на нейното въображение.

Клотилд привърши подреждането на дрешките върху масата и когато вдигна очи, погледът й срещна пастела, представляващ стария цар Давид, опрял ръка върху голото рамо на младата сунамитка Ависага. И тя, която вече не се усмихваше, почувствува такова щастие и умиление, че усети как на лицето й се изписва радост. Как се обичаха, как мечтаеха за вечност в деня, когато тя се забавляваше да рисува този горд и нежен символ! Старият Давид беше облечен пищно, в права, натежала от скъпоценни камъни дреха, и носеше в белоснежната си коса царския обръч; а тя беше още по-пищна с атлазената си, бяла като лилия кожа, с тънко източено тяло, с малка кръгла гръд, гъвкави, божествено изящни ръце. Сега той си бе отишъл, спеше под земята, докато тя беше облечена в черно, цялата в черно, и не се виждаше нищо от тържествуващата й голота; имаше само детето, само то беше израз на нейното спокойно, пълно отдаване с цялото си същество пред насъбрания народ, на ярката дневна светлина.

Клотилд тихо седна до люлката. Слънчевите стрели се бяха издължили, стигаха до другия край на стаята, в дремещия полумрак зад затворените капаци горещината на жаркия ден ставаше по-тежка, цялата къща сякаш бе потънала в още по-дълбока тишина. Клотилд бе заделила няколко ризки и се залови да им пришие връзките; и докато ръката й бавно движеше иглата, сред голямото топло спокойствие, което я обгръщаше, сред пожара навън, тя отново се унесе в миналото. Отначало се върна на своите пастели — точните и химеричните — и си каза, че цялата й двойственост се е дължала, от една страна, на страстта й към истината, която понякога я караше да седи с часове пред някое цвете, за да го нарисува съвсем точно, а от друга, на нуждата й от отвъдното, която друг път я откъсваше от действителността и я влечеше стремително към луди блянове, към рая на несътворените цветя. Открай време си беше такава, усещаше, че всъщност и днес си е останала същата като вчера, въпреки че сега други житейски води я носеха и непрекъснато я променяха. И мисълта й скочи към Паскал: още му беше дълбоко благодарна, че я бе направил това, което беше. Навремето, когато бе измъкнал малкото момиченце от онази отвратителна среда и го бе взел при себе си, той положително бе действувал от добрина, но вероятно и от желание да направи с нея един опит — да разбере как тя ще израсне в друга среда, сред искреност и нежност. Тази мисъл непрекъснато го занимаваше, той си имаше една отдавнашна теория, която му се е искало да провери в широк мащаб: въздействие чрез средата, дори лекуване, подобряване и спасяване на хората физически и духовно. Тя положително дължеше нему най-доброто, което имаше у себе си, отгатваше каква необуздана чудачка би могла да стане, а той я бе направил страстна и смела. И когато бе разцъфтяла на свобода, на слънце, животът я бе хвърлил в прегръдките му. И нима детето, което бе дошло и което толкова щеше да ги радва и двамата, ако смъртта не ги бе разделила, не беше като последен напор на неговата добрина и жизнерадост?

При това връщане към миналото Клотилд ясно почувствува каква дълга работа е била извършена над нея: Паскал бе поправил нейната наследственост. И тя сякаш отново преживяваше бавната еволюция, борбата между реалната и химеричната Клотилд. Всичко бе започнало с детските й изблици на гняв, с някакъв фермент на бунт, някаква неуравновесеност, която я хвърляше в най-лоши мечтания. После се появиха големите й пристъпи на набожност, нуждата й от илюзия, от заблуда, а като си помислеше, че неравенствата и несправедливостите на тази земя ще бъдат обезвъзмездени от вечните радости на някакъв бъдещ рай, искаше незабавно щастие. Това беше времето на нейните сблъсъци с Паскал, на мъките, които му бе създавала, когато мечтаеше да убие неговия гений. Тук пътят й правеше остър завой и я връщаше към нейния учител, който я бе покорил през онази бурна нощ със страшния си урок за живота. Оттогава средата й беше въздействувала, еволюцията се бе ускорила: тя се бе превърнала в уравновесената, разумната Клотилд, която приемаше да живее живота така, както трябваше да бъде живян, с надеждата, че сборът от човешкия труд един ден ще освободи света от злото и болката. Тя бе обичала, беше майка и разбираше.

Изведнъж си спомни и онази друга нощ, нощта, която двамата с Паскал бяха прекарали на хармана. Още чуваше как се бе оплаквала под звездното небе: природата е ужасна, човечеството е отвратително, науката се е провалила, затова трябва да потънем в бога, в тайнственото. Само в пълното смирение пред господа можем да намерим щастие. После чуваше как той й повтаря своето верую: напредъка на разума чрез науката; единственото възможно благодеяние за човечеството е да се откриват истините — бавно, но завинаги; беше убеден, че броят на такива истини непрекъснато ще расте и накрая неминуемо ще даде на човека неизмерима власт и ако не щастие, то поне спокойствие. Всичко се свеждаше до пламенната вяра в живота. Трябва да се върви в крак с живота, който никога не спира, казваше той. Да не се надяваме на спиране, на някакво успокоение сред застоя на невежеството, на облекчение от връщането назад. Трябва да имаме духовна твърдост, да имаме скромността да си кажем, че единствената награда на живота е, че сме живели мъжествено, изпълнявайки наложената ни от него задача. Тогава злото става просто една още необяснена случайност, а от много високо човечеството се вижда като огромен механизъм в действие, работещ за непрекъснатото бъдещо развитие. Защо работникът, който си отива, след като е завършил трудовия си ден, ще проклина творбата, понеже не може да види, нито да прецени нейната цел? А дори и да няма цел, защо да не изпитваме радост от дейността, от освежаващото движение на въздух, от сладостта на съня след дълга умора? Децата ще продължат делото на бащите. Нали само затова ги раждаме и ги обичаме, заради тази задача на живота, която им се предава, която и те на свой ред ще предадат? Така че ни остава само мъжествено да се примирим с голямото общо дело, без бунт на „аза“, който изисква отделно за себе си абсолютно щастие.

Сега Клотилд си каза, че вече не изпитва някогашното отчаяние, когато си мисли за времето след смъртта. Мисълта за отвъдното вече не я преследваше, не я измъчваше. Преди й се искаше насила да изтръгне от небето тайната на съдбата. Безкрайно тежко и беше да живее, без да знае защо живее. За какво идва човек на земята? Какъв е смисълът на това отвратително съществувание без равенство, без справедливост, което й се струваше като бълнуване в кошмарна нощ? Сега трепетът й се бе успокоил, тя можеше смело да разсъждава върху тези неща. Може би детето, това нейно продължение, вече й закриваше хоризонта и тя не виждаше собствения си край. Но тук имаше голям дял и равновесието, в което живееше с мисълта, че трябва да живее заради усилието да живее и че едничкото възможно спокойствие на този свят е в радостта от това усилие. Тя си повтаряше едни думи на доктора, който казваше често, като видеше някой селянин да се прибира спокойно, след като бе свършил работата си за деня: „Ето един човек, на когото спорът за отвъдното няма да попречи да спи.“ Искаше да каже, че с този спор се объркват и извращават само трескавите умове на хората, които нямат друга работа. Ако всички изпълняваха задачата си, всички щяха да спят спокойно. Самата тя бе изпитала всемогъщото благотворно влияние на труда по време на своите страдания и скърби. Откакто той я бе научил да оползотворява всеки час и особено откакто бе станала майка и бе непрекъснато заета с детето си, при мисълта за неизвестното по тила й вече минаваше като ветрец ледена тръпка. Сега отклоняваше тревожните си мисли без усилие и ако някакъв страх я смутеше, ако някое от всекидневните огорчения влееше омерзение в сърцето й, намираше утеха, непоклатима опора в мисълта, че детето й и този ден е пораснало, че утре още ще порасне, че ден след ден, страница след страница нейната жива творба се осъществява. От това сладостно успокоение й минаваше всяка болка. Тя имаше задача, цел и щастливата й ведрост я убеждаваше, че положително върши онова, което бе дошла да извърши.

И точно в тази минута разбра, че химеричната Клотилд не е напълно мъртва в нея. Сред дълбоката тишина бе прелетял лек шум и тя бе вдигнала глава: кой ли божи посредник бе минал? Дали не беше скъпият покойник, когото оплакваше и сякаш усещаше край себе си? У нея винаги щеше да остане нещо от някогашното вярващо дете, от интереса му към тайнственото, от инстинктивната му нужда от неизвестното. Беше се примирила, дори си обясняваше всичко това научно. Колкото и науката да разширява границите на човешкото знание, вероятно има една точка, отвъд която няма да стигне. Паскал поставяше тъкмо там единствения интерес в живота, в нашето желание да знаем непрекъснато повече. А Клотилд приемаше, че съществуват неизвестни сили, в които светът е потопен, огромна тъмна област, десет пъти по-голяма от вече завоюваната, неизследван безкрай, през който бъдещото човечество ще се изкачва безкрайно. И това положително бе достатъчно широко поле, в което въображението можеше да се рее. В часовете, когато се размечтаеше, там тя задоволяваше властната жажда, която човек изглежда, че изпитва за отвъдното, нуждата да се откъсне от видимия свят, да задоволи илюзията за абсолютна справедливост и щастие в някакво бъдеще. Така се успокояваха, доколкото бяха останали у нея, някогашните й тревоги, последните й пориви — нали страдащото човечество не може да живее без утехата на лъжата. Но у нея всичко това се свързваше хармонично. При този завой на една епоха, преуморена от наука, разтревожена от оставените от нея развалини, обзета от страх пред новия век и от неистово желание да не отива по-далеч, да се дръпне назад, Клотилд бе постигнала щастливо равновесие: страстен стремеж към истината, разширен от мисълта за неизвестното. Ако учените сектанти ограничаваха хоризонта, за да се придържат тясно към явленията, на нея, доброто, естествено същество, й бе позволено да не пренебрегва онова, което не знае, което никога няма да узнае. И ако веруюто на Паскал беше логично заключение на цялото му дело, вечният въпрос за отвъдното, който тя продължаваше да отправя към небето, отново отваряше вратата на безкрая пред човечеството, устремено напред. Щом трябва вечно да учим, примирявайки се с мисълта никога да не узнаем всичко докрай, нима да запазим място за тайнственото с вечно съмнение и вечна надежда не означава да желаем движението, самия живот?

Отново долови шумолене на крило, докосване на целувка в косите си, но този път се усмихна: той положително бе тук. И целият й размисъл завърши с огромна нежност, която се излъчваше от всичко и заливаше цялото й същество. Колко добър и весел беше той, каква любов към хората му вдъхваше неговата страст към живота. Може би и той беше само мечтател, защото бе стигнал до най-прекрасната мечта, до вярата в един възвишен бъдещ свят, когато науката ще облече човека в неизмерима власт: той всичко ще приема, всичко ще използува, за да създава щастие, всичко ще знае, всичко ще предвижда, ще застави природата да му служи, ще живее в спокойствието на удовлетворения разум! Междувременно желаната и редовна работа беше достатъчна, за да осигури здраве на всички. Един ден може би щеше да се използува и страданието. И като си представяше този огромен труд, този сбор от живи хора и добри, и лоши, и все пак удивителни със своята смелост и работа, тя виждаше само едно братско човечество, изпитваше само безгранична снизходителност, безкрайно съжаление и пламенна обич. Любовта къпе земята като слънце, а добрината е голямата река, от която пият всички сърца.

От почти два часа Клотилд шиеше с все същото равномерно движение, а мислите й се рееха. Но ширитите на ризките бяха вече зашити, инициалите на новите пелени, купени миналия ден, бяха избродирани. И понеже бе свършила, Клотилд стана да прибере детското бельо. Вън слънцето клонеше към залез, златните стрели, които проникваха през пролуките, вече бяха съвсем тънки и полегати. Тя едва виждаше; отиде да отвори един капак; за миг се унесе пред широкия хоризонт, който изведнъж се разкри. Голямата жега намаляваше, лек вятър духаше в чудното синьо безоблачно небе. Вляво се различаваха и най-малките групи борове сред кървавите срутени скали на Сей; а вдясно отвъд хълмовете на Сент Март долината на Виорн се простираше до безкрай в златистия прах на залеза. Клотилд погледа за миг позлатената от залеза кула на „Сен Сатюрнен“, която се извисяваше над розовия град. Вече се отдръпваше, когато едно зрелище я спря и я задържа още дълго, облакътена на прозореца.

Отвъд железопътната линия, в някогашното игрище, се бе насъбрала тълпа. Клотилд веднага се сети за церемонията и разбра, че баба й Фелисите ще полага основния камък на приюта „Ругон“, победния паметник, предназначен да предаде родовата слава на бъдещите времена. От една седмица се правеха огромни приготовления, говореше се за сребърно корито и сребърна мистрия, с които въпреки своите осемдесет и две години старата жена щяла лично да си послужи, тъй като държала да присъствува, да бъде чествувана. Тя бе преизпълнена с царствена гордост, защото с това тържество щеше за трети път, и то окончателно, да покори Пласан, защото заставяше целия град със своите три квартала да се нареди около нея, да й направи шпалир, да я приветствува като благодетелка. И наистина, там навярно имаше дами, подбрани измежду най-благородните от квартал Сен Марк, делегации на работническите сдружения от стария квартал, най-видни граждани от новия квартал — адвокати, нотариуси, лекари, — без да се брои простолюдието, цяла река от хора в неделни дрехи, които са се стекли като на празник. И на това нейно върховно тържество може би най-много се гордееше, задето тя, една от кралиците на Втората империя, вдовицата, която носеше толкова достойно траура за падналия режим, бе победила младата република, като я бе заставила в лицето на околийския да дойде да я поздрави и да й благодари. Отначало бе ставало въпрос само за реч на кмета, но от предишния ден се знаеше с положителност, че околийският също ще говори. От толкова далеч Клотилд различаваше само тълпа от черни рединготи и светли рокли, огрени от яркото слънце. После дочу музика, свиреше градският самодеен духов оркестър и от време на време долитаха откъслечни медии звуци, носени от вятъра.

Тя се махна от прозореца, отиде при големия дъбов шкаф и го отвори, за да прибере ръкоделието си, оставено на масата. В този шкаф, преди претъпкан с ръкописи на доктора, а днес празен, държеше детското бельо. Той изглеждаше огромен, бездънен, зейнал; а по широките голи полици вече имаше само пелени, ризки, шапчици, терличета, цялото това нежно бельо, леко като пера на птиче още в гнездото. Там, където бяха спали толкова струпани мисли, където в продължение на тридесет години упоритият труд на един човек се бе събирал в преливащи купове хартия, бе прибрано само бельото на едно малко същество, дори не точно дрешки, а първото бельо, което му служеше поза час и скоро нямаше да му е нужно. То развеселяваше и подмладяваше огромния старинен шкаф.

Като подреждаше пелените и ризките на една полица, Клотилд зърна големия плик с останките от досиетата, които бе спасила от огъня. И се сети за молбата, която и миналата вечер доктор Рамон бе повторил: да види дали между тези останки няма нещо по-запазено, което да представлява научен интерес. Беше отчаян, че са загубени неоценимите ръкописи, които учителят му бе завещал. Веднага след смъртта на Паскал той се бе постарал да запише техния последен разговор, цялото това единство от обширни теории, които умиращият му бе изложил с такова героично спокойствие, но бе успял да нахвърли само кратки резюмета. Трябваха му пълните изследвания, наблюденията, записвани ден след ден, постигнатите резултати, извлечените закони. Загубата си оставаше непоправима, работата трябваше да се започне отначало и Рамон се оплакваше, че има само известни указания, казваше, че за науката това означава поне двадесет години забавяне, преди да се подемат и използуват идеите на самотния пионер, чиито трудове бяха унищожени катастрофално с дивашка тъпота.

Родословното дърво, единственият оцелял документ, бе сложено също в плика. Клотилд взе всичко и го занесе на масата до люлката. След като извади листчетата едно по едно, установи това, в което беше почти сигурна: нямаше нито една цяла страница от ръкопис, нито една пълна бележка, чийто смисъл да е ясен. Бяха само фрагменти, късчета обгоряла, почерняла хартия, без връзка, без последователност. Но докато ги преглеждаше, тези откъслечни, незавършени изречения, тези полуизядени от огъня думи, от които друг нищо не би разбрал, започваха да събуждат у нея интерес. Тя си припомняше онази бурна нощ и изреченията се допълваха, началото на някоя дума извикваше хора, съдби. Така пред очите й попадна името на Максим и тя си представи живота на този брат, останал чужд за нея, чиято смърт преди два месеца бе приела почти с безразличие. После един непълен ред, в който се споменаваше името на баща й, предизвика у нея известно неприятно чувство, защото смяташе, че той е сложил ръка на богатството и разкошната къща на сина си благодарение на племенницата на своя бръснар, онази толкова невинна Роз, на която е платил добър процент. По-нататък срещна още имена: на чичо си Йожен, бившия вицеимператор, който сега бе забравен, на братовчед си Серж, свещеника на Сент Йотроп, за когото миналия ден бе чула, че умира от туберкулоза. И всяко късче хартия оживяваше, нейният отвратителен род, нейната кръв възкръсваше от тези трошици, от тази черна пепел, из която вече се мяркаха само несвързани срички.

Тогава Клотилд разгърна с любопитство и разстла на масата родословното дърво. Беше развълнувана, разнежена от тези реликви; и когато прочете бележките, които Паскал бе добавил с молив няколко минути преди да умре, очите й се напълниха със сълзи. Колко мъжествено бе отбелязал датата на своята смърт! И какво отчаяние, какво съжаление за живота се долавяше в треперливо изписаните думи, които съобщаваха за бъдещото раждане на детето! Дървото растеше, разклоняваше се, пускаше нови листа. Клотилд дълго и унесено го разглежда. Казваше си, че цялото дело на учителя беше там, в това класифицирано и документирано растително изображение на техния род. Чуваше думите, с които той коментираше всеки наследствен случай, спомняше си неговите уроци. Но нея главно я интересуваха децата. Колегата от Нумеа, на когото докторът бе писал да иска сведения за детето от брака на Етиен в изгнание, най-после бе отговорил, но съобщаваше само, че е момиче и че изглежда здраво. Октав Муре едва не бе загубил своето момиченце, което имаше много крехко здраве, докато момченцето му продължаваше да се развива чудесно. Впрочем кътчето на доброто здраве, на изключителната плодовитост все така беше във Валкера, в къщата на Жан, чиято съпруга за три години бе родила две деца и чакаше трето. Дечурлигата растяха весело под открито небе, на тучна земя, баща им ореше, а вкъщи майка им бодро готвеше и ги гледаше. Там имаше достатъчно свежи сокове и труд, за да се създаде цял един нов свят. В този миг на Клотилд й се стори, че чува вика на Паскал: „Ах, какво ще стане с този наш род? До какво същество ще стигне накрая?“ Сега и тя се замисли пред Дървото, което протягаше към бъдещето последните си клонки. Кой знае къде щеше да покара здравият клон? Може би тук щеше да изникне очакваният, мъдрият, могъщият.

Лек вик сепна Клотилд от унеса й. Сякаш ветрец оживяваше муселинените завески на люлката: детето се бе събудило, викаше и се въртеше. Тя веднага го взе, весело го вдигна нагоре, за да го окъпе в златистата светлина на залеза. Но то не бе чувствително към красотата на отмиращия ден; малките му млечни очи се извръщаха от широкото небе, а розовата му човчица се отваряше като на вечно гладно птиче. Така се разплака, такова лакомо се бе събудило, че Клотилд реши да го накърми. И беше време, то не бе сукало от три часа.

Клотилд отново седна до масата и сложи детето на коленете си, но то не се умиряваше, викаше още по-силно, по-нетърпеливо; и тя го гледаше усмихнато, докато си разкопчаваше роклята. Показа се малка, стегната гърда, едва понабъбнала от мляко. Сега върхът на гърдата бе обкръжен от кафеникав ореол, който се открояваше върху нежната бяла кожа на божествено стройната млада майка. Детето сякаш разбра, привдигна се, взе да търси с устни. Когато Клотилд го намести, то измърка от задоволство и цяло се впи в нея с чудесен вълчи апетит, като човече, решило да живее. Сучеше жадно, с ненаситна уста. Отначало със свободното си юмруче улови гърдата, сякаш да покаже, че е неин собственик, да я брани и задържи. После радостта от топлата струя, която пълнеше гърлото му, го накара да вдигне ръчичката си право нагоре, като знаме. Клотилд гледаше как толкова здравото детенце се храни от нея и несъзнателно продължаваше да се усмихва. Първите седмици много бе страдала от напукване на гърдите и сега още малко я боляха, но тя все пак се усмихваше със спокойния израз на майка, щастлива да дава млякото си, както би дала и кръвта си.

Когато си бе разкопчала роклята, за да накърми детето, заедно с майчината й голота се бе показала една от най-скритите й, най-сладостните й тайни: тънката верижка със седемте бисера, седемте млечни звезди, която учителят с безумната си страст да дарява бе сложил на врата й един ден, когато сиромашуваха. Откакто й бе окачил огърлицата, никой друг не я бе видял. Тя беше като част от нейното целомъдрие, от нейната плът — простичка, детска. И през цялото време, докато детето сучеше, само Клотилд я гледаше и с умиление си спомняше за целувките, чиято топла миризма бисерите сякаш бяха запазили.

В далечината гръмна музика и сепна Клотилд. Тя обърна глава, погледна към полето, изрусено до златисто от полегатото слънце. Ах, да! Тържеството! Сега там полагаха основния камък. Очите й се върнаха към детето и тя отново потъна в насладата да гледа как хубаво се храни. Беше приближила едно ниско столче, за да повдигне коляното си, опряла бе рамо на масата до Дървото и до почернелите късове от досиетата. И докато чувствуваше как най-доброто, което можеше да му даде, това чисто мляко, тече с лек шум и прави все по-нейно скъпото създание, излязло от утробата й, мисълта й се рееше, изпълваше се с божествена нежност. Детето бе дошло, може би то щеше да бъде изкупителят. Камбаните бяха избили, влъхвите бяха потеглили на път, следваха ги народите, цялата възликувала природа и всичко се усмихваше на младенеца в пелени. А тя, майката, докато то пиеше от нейния живот, вече мечтаеше за бъдещето. Какъв ще стане нейният син, след като с цялата си преданост го отгледа голям и силен? Учен, който ще даде на света малко от вечната истина, воин, който ще прослави страната си, или, още по-добре, един от онези народни пастири, които успокояват страстите и възцаряват справедливост? Представяше си го много красив, много добър, много могъщ. Това беше мечтата на всяка майка, всяка майка е уверена, че е родила очаквания месия. И в тази надежда, в тази упорита вяра на всяка майка в неминуемото тържество на детето й беше изворът на надеждата, която създава живота, на вярата, която дава на човечеството непрекъснато обновяваща се сила да продължи да живее.

Какво щеше да бъде това дете? Клотилд го гледаше, опитваше се да открие прилики. То положително имаше челото и очите на баща си, нещо възвишено и здраво във формата на главата. Разпознаваше и малко от себе си — изящната уста, нежната брадичка. После затърси с глухо безпокойство прилика с другите, ужасните деди, с всички, които бяха записани там, в родословното дърво, чиито листа разгръщаха картината на наследствеността. На този ли щеше да прилича, на онзи ли или на някой друг? И тя все пак се успокояваше: сърцето й беше така набъбнало от вечната надежда, че не можеше да не се надява. Вярата в живота, която чителят бе вкоренил в нея, я държеше права, смела, непоклатима. Какво значение имаха нещастията, страданията, гнусотите! Здравето беше в труда на всемира, в силата, която опложда и ражда. Делото на любовта беше добро, когато завършваше с дете. Тогава надеждата отново разцъфтяваше въпреки откритите язви, въпреки черната картина на човешките безчестия. То означаваше нов опит за увековечаване на живота, който не престава да ни се струва все така добър, щом го живеем толкова стръвно сред неправди и страдания.

Клотилд неволно погледна към Дървото на дедите, разгърнато до нея. Да, тук беше заплахата! Толкова престъпления, толкова кал наред с толкова сълзи и страдаща добрина! Такава необикновена смесица от най-прекрасно и най-ужасно, човечеството в умален вид със всички свои язви и борби! Просто да се запиташ няма ли да е по-добре да падне гръм, та да помете наведнъж целия този покварен и жалък мравуняк. И след толкова страшни Ругоновци, след толкова отвратителни Макаровци се раждаше още един. Със смелото предизвикателство на своята вечност животът не се боеше да създаде още един. Животът продължаваше своето дело, разпространяваше се по свои закони и безразличен към хипотезите, вървеше и вършеше своята безкрайна работа. С риск да вдъхва живот на чудовища, той трябваше да създава, раждаха се болни, луди, но той не се уморяваше да създава, вероятно с надеждата, че след тях ще дойдат здравите и мъдрите. Животът, непрестанен и винаги нов порой, който тече към незнайна цел! Животът, в който сме потопени, животът с безбройни и противоположиш течения, огромен и вечно в движение като безбрежно море!

С чувство на блаженство Клотилд усещаше как алчната устичка пие ненаситно и в сърцето й се надигаше пламенен майчински порив. Това бе молитва, заклинание. Към незнайното дете, както към незнайния бог! Към това, което детето щеше да бъде утре, към гения, който може би се раждаше, към месията, чакан от следващия век, за да освободи народите от техните съмнения и страдания! Щом нацията трябваше да бъде преобразена, дали нейният син не идваше за тази задача? Той щеше да поднови опита, да възстанови разрушенията, да възвърне увереността у търсещите опипом хора, да построи град на справедливостта, в който само законът на труда ще осигурява щастие. В смутни времена трябва да се чакат пророци. Освен ако не бъде Антихрист, демон опустошител, възвестеният звяр, който ще очисти света от ширещата се нечистота. И животът ще продължи въпреки всичко, само че ще трябва да се чака още хиляди години, преди да се появи друго незнайно дете, благодетелят.

Но детето бе изсукало дясната гърда и понеже се сърдеше, Клотилд го обърна и му даде лявата. После отново започна да се усмихва от ласката на лакомата му малка уста. И все пак тя беше надеждата. Нима майката, която кърми, не е символ на продължението и спасението на света? Наведе се и срещна чистите детски очи, отворени възхитено, жадно към светлината. Какво й казваше малкото създание, та сърцето й така се бе разтуптяло под гръдта, която го кърмеше? Каква блага вест известяваше устичката му, докато сучеше? На какво дело щеше да отдаде кръвта си, след като заякнеше от толкова много мляко и станеше мъж? А може би нищо не казваше, може би вече лъжеше? Но тя все пак беше дълбоко щастлива, пълна с безгранично доверие в него!

В далечината отново гръмнаха фанфари. Това навярно беше апотеозът, мигът, когато баба Фелисите със своята сребърна мистрия полагаше основния камък на паметника, който щеше да се издигне за прослава на Ругонови. Широкото синьо небе, зарадвано от неделното веселие, сияеше. А в топлата тишина, в спокойното уединение на работната стая Клотилд се усмихваше на детето, което продължаваше да суче, вдигнало ръчичката си право нагоре като знаме, като призив към живота.

Край
Читателите на „Доктор Паскал“ са прочели и: