Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ругон-Макарови (20)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Docteur Pascal, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Емил Зола. Избрани творби в шест тома. Том 5

Издателство „Народна култура“, София, 1987

Редакционна колегия: Гено Генов, Георги Цанков, Симеон Хаджикосев, Христо Тодоров

Водещ редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Стефка Добрева, Здравка Славянова

Автор на бележките: Гено Генов

История

  1. — Добавяне

IV

След една седмица домът потъна в същата мрачна атмосфера. Паскал и Клотилд отново прекарваха по цели следобеди, без да си проговорят; настроението им непрекъснато се менеше. Самата Мартин от сутрин до вечер беше раздразнена. Животът на тримата се превръщаше в ад.

После изведнъж всичко още повече се влоши. Някакъв много свят монах капуцин, каквито често обикалят градовете на Юга, пристигна временно в Пласан, за да се отдаде на молитви. „Сен Сатюрнен“ закънтя от гласа му. Той бе нещо като апостол с пламенно простонародно красноречие и цветист, образен език. Говореше за нищожеството на съвременната наука, отричаше реалността на този свят, разкриваше неизвестното, тайната на отвъдното. Всички набожни жени в града бяха покъртени. Още първия път, когато Клотилд отиде с Мартин на проповедта му, вечерта докторът забеляза трескавото състояние, в което бе изпаднала. Следващите вечери тя се встрасти, връщаше се по-късно, защото оставаше да се моли цял час на тъмно в някой параклис. Вече просто не излизаше от черква, прибираше се разбита, с блеснали като на ясновидка очи, пламенните думи на капуцина непрестанно се въртяха в главата й. Изглеждаше изпълнена с гняв и презрение към хората и нещата.

Паскал се разтревожи и реши да поговори с Мартин. Една сутрин слезе рано, докато тя метеше трапезарията.

— Знаете, че не съм ви спирал нито вас, нито Клотилд да ходите на черква. Ходете, като искате. Нямам намерение да упражнявам натиск върху ничия съвест… Обаче не желая да ми я разболявате.

Без да прекъсне метенето, прислужницата отговори с глух глас:

— Болни може да са ония, дето се мислят за най-здрави.

Каза това толкова убедено, че той се усмихна.

— Да, аз съм недъгавата душа и вие се молите за приобщаването ми към вярата, докато хората като вас притежават добро здраве и цялата мъдрост… Мартин, ако ще продължавате да ме тормозите и да се тормозите, ще се ядосам.

Говореше толкова отчаяно и сурово, че прислужницата изведнъж се спря и го загледа право в очите. Безкрайна нежност, огромно отчаяние се изписаха на повехналото й лице на стара мома, за която тук беше единственото убежище. И тя избяга, шепнейки през сълзи:

— Ах, господин Паскал, вие не ни обичате!

Тогава Паскал се почувствува обезоръжен, обзе го растяща печал. Все повече се упрекваше, че е проявил търпимост, не е ръководил като пълен господар възпитанието и образованието на Клотилд. Понеже бе убеден, че дърветата растат прави, когато не им се пречи, след като я бе научил да чете и да пише, я бе оставил да се развива свободно. Така, без предварителен план, просто поради начина на живот в дома, тя постепенно бе изчела всичко и докато му бе помагала в неговите изследвания, при коректурите, в преписването и подреждането на ръкописите му, се бе увлякла по естествените науки. Колко съжаляваше сега за своето без участие! Каква здрава насока би могъл да даде на този ясен, жаден за знания ум, ако не го бе оставил да блуждае и да се погубва в стремеж към отвъдното, насърчаван от баба Фелисите и от прислужницата Мартин! Докато той се придържаше към фактите, стараеше се никога да не отива отвъд познаваемото и успяваше благодарение на дисциплината си на учен, тя непрекъснато се занимаваше с неизвестното, с тайнственото. У нея имаше някакво натрапчиво, инстинктивно любопитство, което се превръщаше в изтезание, ако не го задоволеше. Беше някаква неутолима нужда, неудържимо влечение към недостъпното, непознаваемото. Още като малка и главно по-късно, като девойка, Клотилд веднага започваше с въпросите защо и как и изискваше да й се обясни първопричината. Ако й покажеше цвете, тя го питаше защо това цвете ще даде семе, защо семето ще покълне. После дойде ред на тайната на зачатието, на половете, на раждането и смъртта, и на незнайните сили, и на бога, въобще всичко. С четири въпроса винаги го докарваше до неизбежните граници на неговото знание; а когато той не можеше повече да й отговаря и раздразнено се освобождаваше от нея с едно смешно движение, тя се заливаше от красив тържествуващ смях, после стремглаво се връщаше към мечтите си, към безграничното видение на всичко незнайно, на всичко, в което може да се вярва. Често го смайваше с обясненията си. Подхранван от науката, умът й тръгваше от доказаните истини, но с такъв скок, че се озоваваше направо сред легендарните селения. Редяха се небесни посредници, ангели, светци, свръхестествени сили, които видоизменяха материята, вдъхваха й живот; или пък действуваше една-единствена сила, душата на вселената, за да слее всички творения, и живи, и неживи, в една крайна целувка на всеобща любов. След петдесет века. Била изчислила.

Досега обаче Паскал не я бе виждал толкова разстроена. От една седмица ходеше редовно да слуша монаха в катедралата, а дните си прекарваше в нетърпеливо очакване на вечерните проповеди; тръгваше към черквата трескаво унесена като момиче, което отива на първа среща. После на другия ден всичко в нея изразяваше равнодушие към външния живот, към привичното й всекидневие, сякаш видимият свят, необходимите във всяка минута действия бяха само измама и глупост. Така че почти бе прекъснала заниманията си, поддала се бе на някаква непреодолима леност, по цели часове седеше с отпуснати на коленете ръце и отнесен поглед, зареян в далнината по някакъв блян. Тя, която беше толкова дейна, толкова ранобудна, сега ставаше късно, слизаше едва на обед; и, разбира се, не посвещаваше тези дълги часове на тоалета си, защото бе загубила женската си суетност, ходеше сресана отгоре-отгоре, облечена както дойде, с накриво закопчана рокля, но все пак беше прелестна с тържествуващата си младост. Утринните разходки из Сулейад, които толкова обичаше, спускането тичешком до долу през терасите, засадени с маслинови и бадемови дървета, обикалянето из боровата горичка със смолисти ухания, дългото лежане на напечения харман, където правеше слънчеви бани, престанаха. Сега предпочиташе да си седи в стаята със затворени капаци на прозорците и не я чуваха да помръдне. После прекарваше следобеда във всекидневната, унила, отпусната, бездейна, уморено се местеше от стол на стол, дразнеше се от всичко, което дотогава я бе интересувало.

Паскал беше принуден да се откаже от нейната помощ. Едни бележки, които й бе дал да препише на чисто, седяха от три дена на масата й. Тя вече нищо не подреждаше, нямаше да се наведе да прибере дори някой паднал ръкопис. И главно, бе изоставила пастелите си, много точките си рисунки на цветя, които трябваше да илюстрират един негов труд върху изкуственото оплождане. Големите червени ружи с нови, странни багри бяха увехнали във вазата, без да ги дорисува. А цял един следобед работи увлечено пак една от своите безумни картини с цветя като в сънищата, необикновена растителност, избуяла под слънцето на чудото: златни лъчи, подобни на класове, бликаха от средата на големи пурпурни венчелистчета с форма на отворени сърца, от които вместо плодници се издигаха струи от звезди, милиарди светове се разливаха по небето като млечен път.

— Ах, бедното ми момиче — каза й този ден докторът, — как може човек да си губи времето с такива фантазии! Аз чаках да ми нарисуваш тези ружи, а пък ти си ги оставила да умрат!… И ще се разболееш така. Не може да има здраве, нито дори красота извън действителността.

Напоследък тя често не му отговаряше, сурово се затваряше във вярата си, не желаеше да спори. Но сега той бе засегнал именно вярата й.

— Няма действителност — категорично отвърна тя.

Развеселен от философската самоувереност на това голямо дете, той се разсмя.

— Да, да, знам… нашите сетива не са безпогрешни, а ние познаваме света само чрез сетивата си и следователно е възможно светът да не съществува… Така че да разтворим вратите за безумието, да приемем и най-нелепите химери за възможни, да вземем да бълнуваме вън от законите, от фактите… Но нима не виждаш, че ако отречеш природата, вече няма правило и че единственият смисъл на живота е да вярваме в живота, да го обичаме и да използуваме всички сили на ума си, за да го опознаем по-добре?

Тя махна с ръка нехайно и същевременно предизвикателно и с това разговорът приключи. Сега нанасяше върху рисунката си едри щрихи със син молив, та пламтящите цветя да изпъкнат на фона на ясна лятна нощ.

Но два дена по-късно, след нов спор, нещата още повече се влошиха. Вечерта като стана от масата, Паскал отиде да работи във всекидневната, докато тя седна вън, на терасата. Часовете минаваха и като удари дванадесет, той остана много изненадан, разтревожи се: не я бе чул да се прибира. За да отиде в стаята си, тя трябваше да мине през всекидневната, а положително не я бе чул да мине зад гърба му. Когато слезе, Мартин вече спеше. Вратата на вестибюла не беше заключена, значи Клотилд се бе захласнала и още седеше вън. Понякога това й се случваше през топлите летни нощи, но никога не оставаше толкова до късно.

Тревогата на доктора нарасна, когато видя на терасата празния стол, на който навярно тя дълго бе седяла. Беше се надявал, че ще я намери заспала. Като не беше там и я нямаше вкъщи, къде можеше да е отишла по това време? Беше великолепна, още гореща септемврийска нощ, с огромно небе, обсипано със звезди, безкрай от тъмно кадифе; и по това безлунно небе едрите звезди блестяха толкова ярко, че осветяваха земята. Паскал най-напред се надвеси през парапета на терасата, огледа склона, каменните стъпала, които се спускаха до железопътната линия, но нищо не помръдваше; виждаше само кръглите неподвижни глави на ниските маслинови дървета. Тогава му мина през ума, че тя ще да е под яворите при чешмата сред вечната тръпна прохлада на ромолящата вода. Изтича дотам, навлезе в пълен мрак, такава плътна пелена от мрак, че той, който познаваше ствола на всяко дърво, трябваше да върви с протегнати напред ръце, за да не се блъсне. После претърси все така опипом в тъмнината и боровата горичка, без да намери Клотилд. Накрая започна да вика приглушено:

— Клотилд! Клотилд!

Нощта беше дълбока, безмълвна. Извика малко по-високо:

— Клотилд! Клотилд!

Ни жива душа, ни звук. Ехото сякаш бе заспало, викът му заглъхваше в безкрайно мекото езеро от сини мрачевини. Тогава се развика с все сила, отново отиде при яворите, в боровата горичка, изплаши се, обиколи цялото имение. Внезапно се озова на хармана.

В този час огромният харман с размерите на широк павиран площад също спеше. От дълги години на него вече не вършееха и бе обраснал в ниска, като подстригана, трева, която слънцето веднага изгаряше, та приличаше на златист вълнен килим. Кръглите камъни между снопчетата мека растителност никога не изстиваха, още по здрач започваха да димят и цяла нощ излъчваха топлината, насъбрана през толкова знойни дни.

Сред тази омара кръгът на хармана се очертаваше гол и пуст под спокойното небе и докато го прекосяваше, за да изтича до плодната градина, Паскал едва не се препъна в едно проснато тяло, което не бе успял да види. Извика уплашено:

— Как? Ти тука ли си?

Клотилд дори не благоволи да отговори. Лежеше по гръб със сплетени под тила пръсти, загледана в небето; на бледото й лице се виждаха само големите й блестящи очи.

— А пък аз се тревожа и те викам от четвърт час… Ти не ме ли чу?

— Чух — най-после каза тя през стиснати устни.

— И каква е тая глупост? Защо не отговаряш?

Но тя отново потъна в мълчание, отказваше да обясни, лежеше с упорито чело и отправен нагоре поглед.

— Добре, хайде, ела да си легнеш! Лошо дете! Утре ще ми кажеш.

Клотилд лежеше все така неподвижно. Паскал няколко пъти я моли да се прибере, но тя не помръдваше. Най-после той седна до нея на ниската трева, усети топлината на камъните.

— Все пак не можеш да спиш навън… Поне ми кажи какво правиш тук.

— Гледам.

И погледът на широко отворените й големи втренчени очи сякаш се изкачи по-високо, до звездите. Цялата бе в чистия безкрай на лятното небе сред светилата.

— Ах, учителю — бавно заговори тя с равен глас, без да се спира, — колко тясно и ограничено е всичко, което ти знаеш, в сравнение с онова, което положително е там, горе… Да, аз не ти отговорих, защото мислех за теб и ми беше много мъчно… Недей да смяташ, че съм лоша.

В гласа й трепна такава обич, че той дълбоко се развълнува. Легна до нея, също по гръб. Лактите им се допираха. Те започнаха да разговарят.

— Боя се, миличко, че неразумно се измъчваш… Мислиш за мен и ти е тежко. Защо?

— О, за такива неща, които ще ми бъде трудно да ти обясня. Аз не съм учена. И все пак ти много ме научи, а и сама още повече научих, откакто живея при теб. Това са неща, които просто чувствувам… Може да се опитам да ти кажа, като сме тук толкова сами и е толкова хубаво!

След часове размисъл преизпълненото й сърце преливаше сред предразполагащото към изповеди спокойствие на вълшебната нощ. Той не каза нищо, боеше се да не я смути.

— Когато бях малка и те слушах, като говореше за науката, струваше ми се, че говориш за бога; ти така гореше от надежда и вяра. Нищо вече не ти се струваше невъзможно. Науката щеше да проникне в тайната на света и да даде съвършено щастие на човечеството… Според теб ние вървяхме с гигантски крачки. Всеки ден носеше ново откритие, нова увереност. Още десет, още петдесет, може би още сто години и небето щеше да се отвори и ние щяхме да видим лицето на истината… А ето годините си вървят и нищо не се отваря, и истината се отдалечава.

— Нетърпелива си — просто отговори той. — Ако са необходими десет века, няма как, ще трябва да се изчакат.

— Вярно, аз не мога да чакам. Нужно ми е да знам, нужно ми е да бъда щастлива веднага. И да знам всичко наведнъж, и да бъда напълно, окончателно щастлива!… А разбираш ли, аз за това страдам, че не мога с един скок да се изкача до цялостното познание, не мога да си почина в пълно блаженство, освободена от колебания и съмнения. Живот ли е това? Да вървиш в мрак с такива бавни крачки, да не можеш да се насладиш на един час спокойствие, без да трепериш, като си мислиш за следващата тревога! Не, не! Цялото познание и цялото щастие наведнъж! Науката ни ги обеща и ако не ни ги даде, значи се проваля.

Тогава и той започна да се горещи:

— Но това, което казваш, момиченце, е лудост! Науката не е откровение. Тя върви с човешки ход, нейното достойнство е в самото й усилие… Освен това не е истина, науката не е обещавала щастие.

Тя рязко го прекъсна:

— Как да не е истина? Ами ти си отвори книгите горе. Знаеш, че съм ги чела. Не са ли препълнени с обещания? Като ги четеш, ти се струва, че скоро ще завоюваме и земята, и небето. Те разрушават всичко и се заклеват всичко да възстановят, и то благодарение на чистия разум, солидно и мъдро… Аз вярно, че съм като децата. Щом са ми обещали нещо, искам да ми го дадат. Въображението ми работи, целта трябва да бъде много красива, за да ме задоволи… А беше толкова просто да не ми се обещава нищо! И ще бъде много лошо, ако точно сега, когато желанието ми е изострено до болка, ми се каже, че нищо не ми е било обещано.

В дълбоката ясна нощ той отново махна с ръка, за да възрази.

— Във всеки случай — продължи тя, — науката срина всичко, земята е гола, небето е празно и какво искаш да стане с мен, дори ако ми докажеш, че науката не е виновна за надеждите, които съм си създала?… Аз не мога да живея без увереност и без щастие. Върху каква твърда почва ще си построя дом, след като старият свят е разрушен, а никой не бърза да издигне нов? От изследване и анализи целият древен град се пропука катастрофално; остана обърканото му население, което обикаля из развалините, не знае на кой камък да положи глава, скита бездомно в бурята и търси здрав и окончателен подслон, в който да може отново да заживее… Така че не бива да се изненадваш нито на нашето обезсърчение, нито на нашето нетърпение. Ние не можем повече да чакаме. След като науката е толкова бавна, че се проваля, ние предпочитаме да се върнем назад, да, към някогашните вярвания, които в продължение на векове са стигали на хората, за да бъдат щастливи.

— Ах, точно така! — извика той. — В края на нашия век ние сме именно на този завой; уморихме се, изнервихме се от страхотната маса знания, които той раздвижи… И тъкмо тази вечна нужда от лъжа, тази вечна нужда от илюзии измъчва човечеството и го връща назад, към приспиващото очарование на неизвестното… Защо да знаем повече, щом никога няма да узнаем всичко? След като завоюваната истина не дава непосредствено и сигурно щастие, защо да не се задоволим с невежеството, тази тъмна постеля, в която човечеството тежко е проспало своето младенчество?… Да, мистиката отново е в настъпление, това е реакция срещу сто години експериментално изследване и трябваше да се очаква. Нормално е да има дезертьори, щом всички нужди не могат да бъдат задоволени едновременно. Но това е само кратък престой. Невидимо за нас, движението напред ще продължи в безкрая.

За миг помълчаха неподвижни, зареяли поглед сред милиардите светове, които блестяха на тъмния небосвод. Падаща звезда пресече с огнена черта съзвездието Касиопея. Горе осветената вселена се въртеше бавно около своята ос със свещено великолепие, докато от тъмната земя край тях се надигаше едва доловим полъх, топло нежно дихание като на заспала жена.

— Я ми кажи — запита той с привичното си добродушие, — твоят капуцински монах ли ти обърка тази вечер главата?

Тя отговори откровено:

— Да, в проповедите си той казва неща, които ме потрисат. Говори против всичко, което ти си ме учил, и сякаш цялото това знание, което дължа на теб, се превръща в отрова и ме унищожава… Господи! Какво ще стане с мен?

— Бедното ми момиченце!… Ужасно е, че така се тормозиш! И все пак аз съм доста спокоен за теб, защото си уравновесена, имаш чудно ясна и здрава топчеста главичка, това често съм ти го казвал. Ще се успокоиш… Но как ли са опустошени другите мозъци, след като ти, която си толкова жизнена, си смутена! Та нали си вярваща?

Тя не отговори, само въздъхна и той добави:

— Разбира се, от гледна точка на щастието вярата е яка тояга за из път и човек върви леко и спокойно, ако за свой късмет притежава такава тояга.

— Ох, и аз вече не знам! — каза тя. — Някои дни вярвам, друг път съм с теб и с книгите ти. Ти ме обърка, поради теб страдам. И може всъщност цялото ми страдание да идва оттам, от бунта ми срещу теб, когото обичам… Не, не! Нищо не ми казвай, не ми казвай, че ще се успокоя. Сега това още повече ще ме раздразни. Ти отричаш свръхестественото. Според теб тайнственото е онова, което е още необяснимо, нали? Ти дори си съгласен, че никога няма да знаем всичко и при това положение единственият смисъл в живота става безкрайното завоюване на неизвестното, вечното усилие да научим повече… Ах, аз вече знам прекалено много, за да вярвам, ти прекалено си ме убедил и в някои мигове ми се струва, че от това ще умра.

Той държеше ръката й в топлата трева и силно я стискаше.

— Но теб те плаши животът, момиченцето ми!… И колко си права, като казваш, че единственото щастие е в непрекъснатото усилие! Защото сега вече е невъзможно да намерим спокойствие в неведението. Не можем да се надяваме на никакво спиране, на никаква почивка. Не можем да се успокояваме със съзнателно заслепение. Трябва да вървим, да вървим въпреки всичко заедно с живота, който непрекъснато върви. Всичко, което се предлага — връщане назад, мъртвите религии, скърпените религии, нагласени по новите изисквания, е измама… Опознай живота, обичай го, живей го така, както трябва да бъде живян: няма друга мъдрост.

От раздразнение тя рязко дръпна ръката си, а когато заговори, гласът й трепереше от отвращение:

— Животът е противен, как искаш да живея спокойно и щастливо?… Страшна светлина хвърля твоята наука върху света, твоят анализ прониква във всички наши човешки язви, за да покаже техния ужас. Ти всичко казваш, говориш без заобикалки, оставяш ни само погнуса от хората, от всичко, без никаква възможна утеха.

Той я прекъсна с вик, в който звучеше пламенна убеденост:

— Трябва да казваме всичко, да, за да знаем всичко и да лекуваме всичко!

Разтърсена от гняв, Клотилд седна.

— Ако поне равенството и справедливостта съществуваха в твоята природа! Но ти сам признаваш, че животът е за по-силния, а слабият неизбежно загива, защото е слаб. Няма и две равни същества нито по здраве, нито по красота, нито по ум: всичко е оставено на случайността, на случайността на избора… И всичко рухва, щом голямата свята правда вече я няма.

— Вярно е — полугласно каза той като на себе си, — равенството не съществува. Общество, основано на него, няма да бъде жизнеспособно. В продължение на векове хората са вярвали, че с милосърдие могат да поправят това зло. Но онзи свят се провали и днес предлагат справедливост… Справедлива ли е природата? Аз мисля, че е по-скоро логична. Може би логиката е една естествена и висша справедливост, която стига направо до сбора от резултатите на общия труд, до голямата крайна цел на този труд.

— И какво значи? — извика тя. — Справедливостта смачква индивида заради щастието на вида и унищожава отслабналия род, за да тори с него възтържествувалия род… Не, не, това е престъпно! Само гнусота и убийства. Прав беше той тази вечер в черква: земята е гнила, а науката просто излага на показ нейното разложение; всички трябва да търсим убежище горе… О, учителю, моля ти се, остави ме да се спася, остави ме да спася и теб!

Тя избухна в плач и риданията й звучаха отчаяно във ведрата нощ. Той напразно се опита да я успокои, гласът й заглуши думите му:

— Слушай, учителю, ти знаеш колко те обичам, защото ти си ми всичко… А страданието ми идва от теб, задушавам се от мъка, като си помисля, че убежденията ни са толкова различни и че ако утре двамата умрем, ще бъдем завинаги разделени… Защо не искаш да вярваш?

Той отново се опита да я вразуми:

— Недей така, миличко, това са глупости…

Но тя бе коленичила, уловила бе ръцете му, трескаво го прегръщаше, умоляваше го с все по-силни и толкова отчаяни викове, че сякаш тъмното поле в далечината ридаеше.

— Слушай, той така каза в черква… Човек трябва да си промени живота и да се покае, трябва да скъса с миналите си прегрешения, всичко да изгори. Да! Твоите книги, твоите досиета, твоите ръкописи… Направи тази жертва, учителю, заклевам те, на колене те моля. И ще видиш какъв прекрасен ще стане нашият живот тогава.

Накрая той се възмути:

— Не, прекаляваш, млъкни!

— Не, ти ще ме послушаш, учителю, ще направиш каквото искам… Уверявам те, ужасно съм нещастна, макар и толкова да те обичам. Нещо липсва в нашата обич. Досега тя беше празна и безполезна и аз изпитвам непреодолима нужда да я запълня, о, да я запълня с всичко божествено и вечно, което съществува… Какво може да ни липсва, ако не бог? Коленичи, моли се с мен!

Той се освободи, на свой ред избухна:

— Мълчи, говориш безсмислици. Аз те оставих свободна, и ти ме остави свободен.

— Учителю, учителю! Аз желая нашето щастие!… Ще те отнеса далеч, много далеч. Ще отидем в някое самотно място да живеем с бога!

— Млъкни!… Не, никога!

За миг стояха един срещу друг неми, настръхнали. Около тях Сулейад с леките сенки на своите маслинови дръвчета, с мрака на своите борове и явори, с натъжения глас на чешмата притихваше в нощта, а по обсипания със звезди небесен простор над главите им мина бледа тръпка, макар че зората бе още далеч.

Клотилд вдигна ръце, сякаш за да покаже безкрая на това тръпнещо небе, но с бързо движение Паскал улови едната й длан и я задържа насочена към земята. Не проронваха дума; бяха извън себе си от ярост, бяха врагове. Това бе жесток, безвъзвратен сблъсък.

Тя рязко дръпна ръката си, отскочи встрани като неукротимо гордо животно, което се съпротивлява; после препусна в тъмнината към къщата. По камъните на хармана се чу чаткането на малките й обувки, след това пясъкът на алеята го приглуши. Паскал веднага съжали и започна да я вика настойчиво. Но тя не чуваше, не отговаряше, продължаваше да бяга. Той се изплаши и се спусна със свито сърце подире й. Когато зави край яворите, я видя, че влиза като хала във вестибюла. Втурна се след нея, бързо изкачи стълбата, но се блъсна във вратата на нейната стая, която тя успя да захлопне и заключи. Сега Паскал се успокои, с рязко усилие се спря, потисна желанието си да изкрещи, да я повика отново, да разбие тази врата, за да си я върне, да я убеди, да я запази цяла за себе си. Един миг постоя неподвижно пред смълчаната стая, от която не долиташе дори дихание. Тя навярно се бе хвърлила на леглото и заглушаваше във възглавницата виковете и риданията си. Той най-сетне се реши и слезе да заключи вратата на вестибюла, после тихо се качи, ослуша се дали няма да чуе плач. Съмваше се, когато отиде да си легне отчаян, задушен от сълзи.

Тогава започна безпощадна война. Паскал усещаше, че е дебнат, преследван, застрашен. Вече не се чувствуваше у дома си, нямаше дом: неприятелката беше непрекъснато там, караше го да се бои от всичко, да заключва всичко. Едно след друго намери разбити две шишета с мозъчно вещество, което тъкмо приготвяше; наложи му се да се барикадира в стаята си, приглушаваше шума на чука, не слизаше дори за ядене. В дните за лекарските си визити вече не водеше със себе си Клотилд, защото тя обезсърчаваше болните с враждебно недоверчивото си държане. И като излизаше, мислеше само как по-скоро да се прибере, защото трепереше от страх, че може да завари ключалките разбити и чекмеджетата пребъркани. Престана да дава на девойката да му преписва и подрежда бележките, откакто много от тях изчезнаха, сякаш вятърът ги бе отнесъл. Дори за коректури вече не смееше да я използува, след като установи, че бе съкратила цял пасаж от една статия, чийто смисъл бе засегнал католическата й вяра. Така че тя седеше без работа, ходеше от стая в стая и имаше възможност да дебне удобен случай, за да му задигне ключа от големия шкаф. Навярно това бе мечтата й, планът, който обмисляше по време на дългите си мълчания, със светнали очи и трескави ръце: да вземе ключа, да отвори, да извади всичко, да унищожи всичко в богоприятно аутодафе. Няколко страници от един ръкопис, който бе оставил по недоглеждане на края на масата, колкото да отиде да си измие ръцете и да си облече редингота, изчезнаха — от тях бе останала щипка пепел в камината. Една вечер, когато се бе забавил при един болен и се прибираше по здрач, още от предградието го обзе безумен страх, като видя черен дим, който се издигаше на кълба и замъгляваше бледото небе. Дали не гореше цялата къща в Сулейад, радостно подпалена, за да се унищожат документите му? Прибра се тичешком и се успокои едва когато откри, че в една съседна нива бавно димят запалени коренища.

А какво ужасно изтезание е тревогата на учения, като усеща така застрашени постиженията на своя ум, на своя труд! Откритията, които е направил, ръкописите, които смята да остави, са неговата гордост, негови създания, негова кръв, негови чада и който ги унищожи, изгори, все едно, че го гори жив. И сред тази непрекъсната заплаха срещу мисълта му Паскал се измъчваше главно защото неприятелката беше в дома му, в сърцето му: той не можеше да я изгони и въпреки всичко я обичаите. Беше обезоръжен, не разполагаше с никакви средства за защита, не желаеше да действува, нямаше друга възможност, освен да внимава, да бди. Около него обръчът се затягаше, струваше му се, че усеща как малките крадливи ръце се плъзгат до дъното на джобовете му, нямаше спокойствие дори при заключени врати, боеше се, че ще го ограбят през някоя пролука.

— Но, нещастно дете — извика един ден той, — на този свят аз само теб обичам, а тъкмо ти ме убиваш!… А все пак и ти ме обичаш; правиш това, защото ме обичаш, ето кое е ужасното! По-добре да сложим край на всичко, да си вържем по един камък на врата и да се удавим!

Тя не отвърна, само смелият й поглед говореше пламенно, че с него е съгласна веднага да умре.

— Ами ако умра внезапно тази нощ, ти утре какво ще направиш?… Ще извадиш всичко от шкафа, от чекмеджетата, ще струпаш трудовете ми на камара и ще ги изгориш, така ли е?… А знаеш ли, че това ще бъде истинско престъпление, все едно да убиеш някого? И каква отвратителна подлост! Да унищожиш мисълта…

— Не — каза тя с глух глас, — ще убия злото, ще му попреча да се разпространява, да се възражда!

Всички обяснения само разпалваха отново гнева им. Някои бяха ужасни. Една надвечер старата госпожа Ругон пристигна посред такава кавга; скоро Клотилд побягна в стаята си и тя остана сама с Паскал. Известно време мълчаха. Въпреки съкрушения израз, който си бе придала, в дъното на искрящите й очи светеше радост.

— Но вашата нещастна къща е станала ад! — най-после извика тя.

Паскал махна с ръка, за да не отговори. Винаги бе усещал, че зад девойката стои майка му, че тя разпалва религиозността й и я използува като кълн на раздор, за да внася смут в дома му. Не си правеше илюзии, много добре знаеше, че същия ден двете се бяха виждали и че на умело впръсканата при тази среща отрова дължи страхотната сцена, от която още трепереше. Сега майка му вероятно бе дошла да установи пораженията и да види дали развръзката не е близка.

— Така не може повече да живеете — продължи тя. — Щом не се разбирате, защо не се разделите?… Би трябвало да я пратиш при Максим. Напоследък пак ми писа. Вика я.

Паскал се изправи, блед и решителен.

— Да се разделим сърдити! А, не, не! Това значи вечно угризение, неизлечима рана. Ако някой ден се наложи Клотилд да замине, аз искам и като бъдем далеч, да се обичаме… Но защо да заминава? Ние не се оплакваме, нито аз, нито тя.

Фелисите усети, че е прибързала.

— То се знае, ако ви е приятно да се биете, ваша работа… Само че в такъв случай, бедното ми момче, позволи ми да ти кажа, че аз донякъде оправдавам Клотилд. Принуждаваш ме да ти призная, че днес се видях с нея. Да, по-добре да знаеш, макар че й обещах да си мълча. Тя е нещастна, много се оплаква. Аз, естествено, и се скарах, посъветвах я да ти се подчинява безропотно… Но все пак не те разбирам: според мен ти правиш всичко, за да не си щастлив.

Бе седнала и го бе накарала и той да седне при нея в единия ъгъл на всекидневната; изглеждаше много доволна, че е сам и й е паднал в ръцете. Няколко пъти вече се бе опитвала по този начин да го застави да стигнат до обяснение, каквото той избягваше. Макар че майка му от години го тормозеше и отлично я познаваше, Паскал продължаваше да се отнася към нея със синовно уважение, заклел се бе никога да не изоставя неизменното си почтително поведение. Така че щом тя заговореше по известни въпроси, той винаги се затваряше, млъкваше.

— Виж какво — продължи тя, — разбирам, че ти не искаш да отстъпиш на Клотилд, но на мен?… Ако те помоля да пожертвуваш заради мен тези ужасни досиета, които държиш там, в шкафа? Да си представим за миг, че ти умреш внезапно и тези документи попаднат в чужди ръце: всички ще бъдем опозорени… Ти не това желаеш, нали? В такъв случай каква е целта ти, защо продължаваш тази толкова опасна игра?… Обещай ми да ги изгориш.

Паскал мълчеше. Накрая бе принуден да отговори:

— Мамо, аз съм ви молил да не говорим за това… Не мога да изпълня вашето желание.

— Но кажи някаква причина! — извика тя. — Ще рече човек, че ти нехаеш за нашето семейство като за онова стадо волове, дето минава ей там. Но и ти си от нашите… О, знам, ти правиш всичко, за да бъдеш различен. И аз дори понякога се чудя и се питам откъде се взе. И все пак ми се струва много грозно от твоя страна, дето така се излагаш, като ни мърсиш, без да те спира мисълта за мъката, която ми причиняваш на мен, твоята майка… Ти просто лошо постъпваш.

Паскал беше възмутен и въпреки решението си да мълчи, заговори, за да се защити:

— Сурова сте, грешите. Аз винаги съм вярвал в необходимостта, в пълната ефикасност на истината. Вярно, казвам всичко, и за другите, и за себе си, защото твърдо вярвам, че като казвам всичко, правя единственото добро, което може да се направи… Първо тези досиета не са предназначени за публика, те представляват само лични бележки, с които ще ми бъде болно да се разделя. Освен това отлично разбирам, че вие не възнамерявате да изгорите само тях; всички мои останали трудове също ще бъдат хвърлени в огъня, нали? А това аз не желая, чувате ли!… Никога, докато съм жив, тук няма да бъде унищожен нито един написан ред.

Но той вече съжаляваше, че бе казал всичко това, защото си представи как тя ще се приближи до него, ще настоява, ще го застави да стигнат до жестокото обяснение.

— Добре де, довърши си мисълта, кажи в какво ни упрекваш… Да, мен например в какво ме упрекваш? Дето съм ви отгледала с толкова мъки ли? Ха, доста дълго чакахме, докато се замогнем! И ако днес се радваме на известно благосъстояние, спечелили сме го с труд, и то не лек. Щом като всичко си видял и си записваш всичко, ще можеш да докажеш, че твоето семейство е правило на хората повече услуги, отколкото те са му направили. Без нас Пласан на два пъти щеше хубаво да се нареди. И много естествено, спечелихме си само неблагодарност и завист дотам, че днес целият град ще остане предоволен, ако някой скандал ни оплиска с кал… Това ти не можеш да желаеш и съм уверена, че оценяваш моето достойно държане след падането на империята и нещастията, от които Франция вероятно никога няма да се съвземе.

— Оставете Франция на мира, мамо — отново проговори Паскал, понеже тя съзнателно го засягаше на болното място. — Франция е жизнена и според мен тя удивлява света с бързото си възстановяване… Разбира се, има доста много гнили неща. Аз не ги крия, може би дори прекалено ги излагам. Но вие просто не ме разбирате, ако мислите, че вярвам в крайния провал, защото показвам язвите и слабостите. Аз вярвам в живота, който непрекъснато отстранява вредните елементи, отново създава плът, за да запълва раните, и въпреки всичко сред нечистотии и смърт върви към здраве, към постоянно обновление.

Осъзна, че се е увлякъл, ядно махна с ръка и млъкна. Майка му бе решила да се разплаче и сега с мъка цедеше дребни пестеливи сълзи, които веднага изсъхваха. Отново заговори за своите страхове, които опечалявали старостта й; тя също го молела да се помири с господа, поне от уважение към рода. Нима не давала пример за самоотверженост? Нима цял Пласан, кварталът Сен Марк, старият град и новият град не гледали с почит гордото й примирение? Тя желаела само едно: децата й да й помогнат. Изисквала от всички тях да направят усилие като нея. И даде за пример Йожен, великия мъж, който паднал от толкова високо, съгласил се да стане обикновен депутат и до последен дъх защищавал стария режим, на който дължал славата си. Сипеше похвали и за Аристид, който никога не се отчайвал, при новия режим пак си извоювал прекрасно положение въпреки несправедливата катастрофа, която за известно време го била погребала под развалините на „Универсална банка“. Нима той, Паскал, щял да остане единствен настрана и да не направи нищо, за да умре тя спокойна, с радостта от окончателното тържество на Ругонови? Той, който бил толкова умен, нежен и добър! Но това било невъзможно! Той щял да отиде на литургия следната неделя и да изгори тези лоши книжа, само при мисълта за които се разболявала. Тя умоляваше, заповядваше, заплашваше. Но той вече не отговаряше: беше се овладял и е поведението си на голяма почтителност беше непобедим. Не искаше да спори, толкова добре я познаваше, че не се надяваше да я убеди, не се осмеляваше да разисква с нея за миналото.

— Ето — извика тя, когато усети, че е непреклонен, — ти не си наш, това аз винаги съм го казвала. Ти ни безчестиш.

Паскал се поклони.

— Мамо, ще размислите, ще ми простите.

Този ден Фелисите си тръгна не на себе си и като видя от вратата на къщата Мартин при яворите, се спря с нея да й олекне, без да подозира, че Паскал, който веднага се бе прибрал в стаята си, чува всичко през отворените прозорци. Изля си яда, закле се, че каквото и да става, тя ще се добере до книжата му и ще ги изгори, щом той не искал доброволно да направи тази жертва. Но онова, което вледени доктора, бе начинът, по който Мартин я успокояваше със сдържан глас. Тя очевидно бе съучастница; повтаряше, че трябва да се чака, да не се прибързва, че двете с госпожицата се били заклели, нямало да оставят господин Паскал нито час на спокойствие, докато не го вкарат в пътя. Дали си били дума, че ще го помирят с господа, защото било невъзможно един такъв свят човек да остане неверник. И гласовете на двете жени се понижиха, скоро се превърнаха в шепот, в приглушено шушукане на клюкарки, на заговорнички. Паскал долавяше вече само отделни думи, нареждания, уговаряне на мерки: готвеха се да обсебят личната му свобода. Когато най-после майка му си тръгна, Паскал я погледа, докато се отдалечаваше: тъничка като момиче, тя вървеше с лека походка и много доволен вид.

Паскал преживя един час на униние, на пълно отчаяние. Питаше се защо да се бори, щом всички хора, които обичаше, се бяха съюзили против него. Същата тази Мартин, която бе готова да се хвърли в огъня, ако й наредеше, с една дума, го предаваше, за да спаси душата му. И Клотилд беше в съюз със слугинята, заговорничеше с нея по ъглите, караше я да й помага да му устройва клопки! Колко беше самотен сега! Около него имаше само предателки, те тровеха дори въздуха, който дишаше. Тези двете поне го обичаха, той все пак може би щеше да се справи с тях, да ги умилостиви; но откакто разбра, че зад тях стои майка му, си обясни настървеността им и загуби надежда да си ги върне. Беше темпераментен, но стеснителен мъж, живееше само за науката, странеше от жените и мисълта, че три жени желаят да сложат ръка на него, да го подчинят на волята си, го смазваше. Непрекъснато усещаше някоя зад гърба си; когато се затваряше в стаята си, отгатваше присъствието им зад стената; не му излизаха от ума, създаваха му натрапчив страх, че могат да му ограбят мислите, преди още той да ги формулира, ако ги остави да надзъртат в главата му.

Това положително бе най-тежкият период в живота на Паскал. Трябваше да живее в положение на непрекъсната самоотбрана, а това го съсипваше, понякога му се струваше, че като върви, подовете в къщата му се клатушкат. По това време определено съжали, че не се е оженил и няма деца. Дали и той не се бе изплашил от живота? Дали не бе наказан за егоизма си? Тази мъка по дете понякога го тревожеше, започнал бе да се просълзява, като срещаше по пътищата момиченца с ясни очи, които му се усмихваха. Вярно, че Клотилд беше при него, но това бе друг вид обич, сега разтърсвана от бури, а не опази спокойна, безкрайно нежна обич, обичта на детето, с каквато би желал да приспи наболялото си сърце. От друга страна, онова, което искаше сега, когато чувствуваше, че идва краят на живота му, бе главно продължението, дете, което да го увековечи. И с цялата си вяра в живота, колкото повече страдаше, толкова повече усещаше, че ще намери утеха, ако предаде някому това страдание. Смяташе, че не е засегнат от физиологичните смущения на семейството, но дори мисълта, че наследствеността понякога прескача едно поколение и че у син, роден от него, могат да се проявят недъзите на дедите, не го спираше. Въпреки стария прогнил дънер, въпреки дългата поредица от отвратителни роднини все пак някои дни желаеше този незнаен син, както човек желае неочаквана печалба, рядко щастие, внезапна намеса на съдбата, която утешава и обогатява завинаги. И разколебано в другите си нежни чувства, сърцето му кървеше, защото вече бе късно.

През една душна нощ в края на септември Паскал не можа да заспи. Отвори единия прозорец на стаята си. Небето беше черно, навярно някъде далеч се извиваше буря, защото се чуваше непрекъснат тътен на гръмотевици. От време на време смътно различаваше тъмната маса на яворите, когато зеленикави отражения на бегли светкавици ги открояваха в мрака. Душата му бе изпълнена с неизразимо отчаяние, той отново преживяваше последните лоши дни, засилващия се тормоз от предателства и подозрения, когато един остър спомен изведнъж го накара да потрепери. В страха си, че може да бъде ограбен, бе започнал да носи винаги у себе си ключа от големия шкаф. Но този следобед му бе станало горещо и бе свалил сакото си, а сега се сещаше, че Клотилд го бе закачила на един гвоздей във всекидневната. В миг го прекоси ужас: ако е напипала ключа в джоба му, положително го е откраднала. Той скочи, пребърка сакото, което бе хвърлил на един стол. Ключа го нямаше. В този миг го ограбваха — почувствува го ясно. Биеше два часът. Паскал не се облече; както беше по пантофи на бос крак и с разгърдена нощница, рязко отвори вратата и се втурна във всекидневната със свещник в ръка.

— Ах, аз си знаех! — извика той. — Крадла, убийца!

Беше истина. Клотилд бе там, разсъблечена като него, боса, с платнени пантофки, с голи крака, голи ръце, голи рамене, по фуста и риза. От предпазливост не бе донесла свещ, само бе отворила капаците на единия прозорец; бурята, която вилнееше отсреща в тъмното небе на юг, й стигаше: непрестанни светкавици заливаха предметите с мъртвешка фосфорна светлина. Обемистият шкаф бе широко отворен. Клотилд вече бе изпразнила горната полица, насваляла бе наръчи папки и ги бе нахвърляла на безразборни купчини върху дългата маса в средата на стаята. Но се бе изплашила, че няма да има време да ги изгори и тъкмо ги събираше на пакети с намерение да ги скрие, а после да ги прати на баба си, когато внезапно цяла осветена от свещта, се спря неподвижно, изненадана, готова да се бори.

— Крадеш ме и ме убиваш! — побеснял повтори Паскал.

Тя още държеше една папка в голите си ръце. Паскал поиска да я вземе. Но момичето я стискаше с все сила, упорствуваше в желанието си да руши, без да се смути, без да се разкае, като боркиня, на чиято страна е правото. Тогава заслепен, обезумял, той се нахвърли. Сбиха се. Сграбчил я бе, както беше гола, и я стискаше.

— Убий ме де! — заекваше тя. — Убий ме или ще изпокъсам всичко.

Но той не я пускаше; прегръдката, която я свързваше с него, беше толкова груба, че тя не можеше да диша.

— Когато едно дете краде, се наказва!

Няколко капки кръв се стичаха под мишницата от закръгленото й рамо, чиято копринено нежна кожа бе наранена. И той за миг я усети толкова задъхана, толкова божествена със стройното й девствено тяло, изваяни крака, гъвкави ръце, тънък кръст и малки корави гърди, че я пусна. С едно последно усилие бе изтръгнал папката.

— А сега ще ми помогнеш да ги приберем горе, дявол да го вземе! Ела тук, най-напред ги подреди на масата… Прави каквото ти казвам, чуваш ли?

— Да, учителю.

И тя се приближи, залови се да му помага, укротена, сломена от тази мъжка прегръдка, която сякаш бе проникнала в плътта й. Сред тежкия мрак свещта гореше с висок пламък и ги осветяваше; далечният гръмотевичен тътен не преставаше, отвореният към бурното небе прозорец сякаш пламтеше в пожар.