Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (5)

Глава 3
Съдията Ди става свидетел на свада насред пазара; един младеж предрича убийството на баща си.

За свое учудване на сутринта съдията Ди установи, че се е успал. Закуси набързо и веднага отиде в кабинета си, където завари всичко в идеален ред. Креслото му бе поправено, бюрото — лъснато. Върху него с почтително старание, в което личеше ръката на сержант Хун, бяха подредени любимите четки на съдията, туш и останалите приспособления за писане.

Той намери сержанта в стаята с архивите. Двамата с Тао Ган бяха помели и проветрили влажното помещение и сега ухаеше приятно на восък, с който излъскваха червените кожени кутии за документи. Съдията кимна със задоволство. Седна на бюрото и нареди на Тао Ган да извика Ма Жун и Цяо Тай.

Когато и четиримата му помощници застанаха пред него, съдията най-напред попита сержант Хун и Ма Жун как се чувстват. Двамата отговориха, че вече са се пооправили след битката предния ден. Сержантът бе заменил превръзката си с компрес от намаслена хартия, а Ма Жун вече движеше лявата си ръка, макар и сковано.

Ма Жун докладва, че с Цяо Тай рано сутринта огледали оръжейницата на съдилището. Намерили много копия, пики, алебарди, мечове, шлемове и кожени брони, но всичко било занемарено и ръждясало. Нуждаело се от лъскане.

— Разказът на Фън звучи правдоподобно като обяснение за странното положение тук — започна бавно съдията Ди. — Ако думите му са верни, трябва да действаме незабавно, преди Шиен да разбере, че нямам намерение да се съюзявам с него. Трябва да го нападнем, докато още не си дава сметка, какво става. Както казва старата поговорка, злото куче не ръмжи и не се зъби, преди да захапе.

— Какво ще правим с тъмничаря? — попита сержант Хун.

— Нека си стои засега там, където е — отвърна съдията. — Добре, че се сетих да заключим този негодник. Няма начин да не е човек на Шиен. Щеше на часа да изтича при господаря си, за да му разкаже всичко за нас — Ма Жун отвори уста да каже нещо, но съдията Ди вдигна ръка и продължи: — Тао Ган, излез в града и научи всичко за Шиен и хората му, а едновременно разпитай и за един заможен гражданин на име Ю Ки. Той е син на прочутия губернатор Ю Шушиен, който преди около осем години е починал тук, в Ланфан. Ние двамата с Ма Жун ще се разходим, за да поогледаме града. Сержант Хун и Цяо Тай остават да наглеждат съдилището. Вратите да не се отварят и никой да не влиза и да не излиза, докато ме няма, с изключение на домоуправителя. Нека иде сам да пазарува. Ще се видим на обед.

Съдията стана и си сложи малка черна шапчица. В обикновената си синя роба заприлича на учен, тръгнал да се поразходи. Двамата с Ма Жун излязоха от съдилището. Първо тръгнаха на юг и набързо разгледаха прочутата пагода на Ланфан, издигната на малко островче сред езеро с лотоси. Утринният ветрец леко полюшваше увисналите клонки на върбите, израсли по бреговете му. После съдията и помощникът му поеха на север и се смесиха с тълпата.

Навред цареше обичайното сутрешно оживление, дюкяните по главната улица въртяха добра търговия. Но отникъде не се чуваше смях, повечето хора говореха шепнешком и се оглеждаха предпазливо, преди да си кажат нещо. Съдията Ди и Ма Жун стигнаха до арката зад северната страна на съдилището и свърнаха към пазарището, което се намираше пред кулата с барабана. Пред очите им се откри интересно зрелище. Амбулантни търговци, дошли отвъд границата, с чудати ярки одежди хвалеха стоката си с дрезгави гласове. Тук-там някой будистки монах подлагаше паничка за милостиня. Неколцина зяпачи се бяха скупчили около продавач на риба, който се караше, почервенял от гняв, със спретнато облечен младеж. Явно бе ударил младежа в сметката. Накрая младият човек хвърли шепа грошове в кошницата на рибаря и ядосано кресна:

— Ако в този град имаше почтена управа, нямаше да смееш да мамиш хората посред бял ден!

В същия миг напред се изстъпи някакъв плещест мъжага. Завъртя грубо младежа и го зашлеви през устата.

— Друг път да мислиш, преди да клеветиш достопочтения Шиен! — изрева мъжът.

Ма Жун целият настръхна, готов да се хвърли напред, но съдията го хвана за ръката. Зяпачите набързо се пръснаха. Младежът избърса кръвта от устните си и си тръгна, без да каже дума. Съдията Ди направи знак на Ма Жун и двамата го последваха. Младежът пое по тиха странична уличка, където съдията го настигна с думите:

— Моля да ме извините за намесата. Случайно видях как онзи, дебеловратият се отнесе с вас. Защо не се оплачете в съдилището?

Младежът застина на място. Огледа подозрително съдията и якия му спътник, после каза с леден глас:

— Ако сте агенти на Шиен, ще има да чакате сам да си надяна въжето на шията!

Съдията Ди се озърна. В уличката нямаше никой.

— Дълбоко грешите, млади човече — тихо каза той. — Аз съм Ди Жендзие, новият съдия на окръга.

Младежът пребледня като платно, все едно виждаше призрак. После прокара ръка по челото и овладя вълнението си. Въздъхна дълбоко и лицето му грейна в широка усмивка.

— Пред вас е младшият кандидат за литературните изпити Дън — почтително се представи той с дълбок поклон, — син на генерал Дън Хугуо. Отдавна съм чувал за негово превъзходителство. Най-сетне и в този окръг ще има истински съдия!

Съдията кимна благодарствено. Смътно си спомни, че преди години генерал Дън бе сполетян от някакви неприятности. След победоносни битки с варварите по северната граница най-неочаквано го принудиха да подаде оставка след завръщането му в столицата. Съдията Ди се питаше какво ли търси синът на генерала в този отдалечен край.

— Струва ми се, че положението в Ланфан е доста особено — каза той на младежа. — Бих искал да чуя вие как оценявате обстановката.

Младият Дън не побърза да отговори. Помисли известно време и накрая каза:

— Този въпрос не бива да се обсъжда на улицата. Ще ме удостоите ли с честта да приемете поканата ми за чаша чай?

Съдията Ди се съгласи. Влязоха в една чайна на ъгъла и седнаха по-встрани от останалите посетители. След като сервитьорът им поднесе чая, младият Дън започна шепнешком:

— Цялата власт тук е събрал в ръцете си един безмилостен и безскрупулен човек на име Шиен. Никой не смее да му се противопостави. Заобиколил се е със стотина главорези, чиято работа е да кръстосват из града и да плашат хората.

— Въоръжени ли са? — попита Ма Жун.

— По улиците тези негодници носят само бухалки и мечове, но нищо чудно в огромната къща на Шиен да има цял арсенал.

— Града често ли го нападат варвари през границата? — попита съдията Ди.

— Такова нещо не се е случвало — категорично отсече младежът.

— Явно тези набези, с които Шиен плаши правителството, са негова измислица — обърна се съдията Ди към Ма Жун. — Така се прави на незаменим пред властите.

— Били ли сте някога в дома на Шиен? — запита Ма Жун.

— Да ме опазят небесата, не съм! — възкликна младежът. — Дори квартала заобикалям. Шиен е оградил къщата си с двоен зид, на всеки ъгъл има стражева кула.

— Как е успял да обсеби властта? — попита съдията Ди.

— От баща си наследи огромно богатство — отвърна Дън, — но нито едно от достойнствата му. Баща му бе родом оттук, честен и трудолюбив човек, който натрупа състоянието си от търговия с чай. Допреди няколко години главният път за Котан и останалите васални княжества на запад минаваше през Ланфан и градът беше важно търговско средище. После пустинята погълна три от попътните оазиси и търговският поток се премести със сто мили на север. Тогава Шиен събра около себе си шайка главорези и един ден се обяви за господар на града. Той е хитър и решителен човек и щеше много да се издигне, ако бе постъпил в армията. Но не иска на никого да се подчинява и предпочита еднолично да властва над този окръг.

— Тъжна картинка — бе единственият коментар на съдията Ди.

После допи чашата си и се надигна да си ходи. В този миг младият Дън се наведе напред и го помоли да остане още малко. Съдията се поколеба, но младежът имаше толкова нещастен вид, че той се отпусна отново на стола си. Дън напълни отново трите чаши с чай. Като че ли сам не знаеше как да започне.

— Млади човече, ако нещо ви тежи — каза съдията Ди, — не се двоумете, кажете си болката.

— Честно казано, ваше превъзходителство — поде най-сетне Дън, — едно нещо мира не ми дава. Не е свързано с тиранина Шиен. Става дума за собственото ми семейство — и пак замълча. Ма Жун нетърпеливо се размърда на стола. — Ваше превъзходителство — с усилие продължи младият Дън, — старият ми баща ще бъде убит!

Съдията Ди вдигна вежди.

— Щом го знаете предварително — каза той, — няма да е трудно да предотвратите престъплението!

Младежът поклати глава.

— Позволете да ви разкажа цялата история. Негово превъзходителство може би е чувал, че клетият ми стар баща бе оклеветен от един свой подчинен, недостойния командир У. Той завиждаше на баща ми заради блестящата му победа на Север и макар да не успя да докаже скалъпеното му обвинение, Военният съветът принуди баща ми да си подаде оставката.

— Да, помня този случай — каза съдията Ди. — И баща ви ли живее тук?

— Баща ми — поясни младият Дън — дойде в това отдалечено място, защото покойната ми майка бе родом от Ланфан, но и защото искаше да е далеч от големите средища, та да си спести неудобството от срещите с бивши колеги. Надявахме се тук да живеем спокойно. Но преди месец забелязах подозрителни мъже да се навъртат около дома ни. Миналата седмица тайно проследих един от тях. Той отиде в малка питиепродавница в североизточния край на града. Викат й „Непресъхващ извор“. Тогава в друг дюкян на същата улица научих, че над същата тази питиепродавница живеел У Фан, първородният син на командира У. Направо онемях от изумление!

— А защо командирът У — запита съдията Ди недоверчиво — ще изпраща тук сина си само за да безпокои баща ви? Вече достатъчно е съсипал кариерата му. Рече ли да му напакости още, само ще си навлече неприятности.

— Зная какво е намислил! — възбуден извика младият Дън. — У знае, че приятелите на баща ми в столицата са открили доказателства, че обвиненията му са чиста клевета. Затова е изпратил сина си да убие баща ми и така да отърве кожата си! Негово превъзходителство не знае що за човек е У Фан. Той е закоравял пияница и безпътен развратник, черпещ наслади от най-гнусни злодеяния. Наел е бандити да ни следят и при първа възможност ще ни изтреби.

— Дори така да е — отбеляза съдията Ди, — не виждам как бих могъл да се намеся. Мога само да ви посъветвам да държите У под око и да следите всяка негова стъпка, а същевременно да вземете елементарни предпазни мерки за безопасността на собствения си дом. Възможно ли е У да е във връзка с Шиен Моу?

— Не — отвърна младежът, — засега няма данни У да е поискал помощ от Шиен. Колкото до предохранителните мерки, клетият ми баща непрекъснато получава заплашителни писма, откак се е оттеглил. Почти не излиза от къщи, вратите денем и нощем стоят заключени и залостени. Баща ми дори поръча да зазидат всички прозорци и врати в библиотеката му без една врата, ключ, за която има само той. Веднага щом влезе, се заключва отвътре. Там прекарва повечето време. Пише история на пограничните войни.

Съдията Ди каза на Ма Жун да запише адреса на Дън. Къщата им не беше далеч, от другата страна на кулата с барабана.

— Не забравяйте да съобщите в съда, ако забележите нещо ново — каза съдията, докато ставаше от стола. — Сега трябва да вървя. Сам разбирате, че и аз като новоназначен съдия не се чувствам особено удобно в този град. Щом се справя с Шиен, ще проуча по-подробно и вашия въпрос.

Младият Дън благодари на съдията и изпрати двамата до вратата на чайната, където им се поклони дълбоко. Съдията Ди и Ма Жун се върнаха на главната улица.

— Този младеж — обади се Ма Жун — ми напомня за онзи, дето денем и нощем носел на главата си железен шлем, защото се страхувал, че небосводът ще падне върху главата му!

Съдията поклати глава.

— Странна история — умислено каза той. — Никак не ми харесва.