Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (25)

Глава 23
Съдията Ди води хората си към сърцето на лабиринта; таен павилион разкрива страшната си тайна.

След един час в имението на стария губернатор цареше необичайно оживление. Навред се виждаха стражници. Едни сечаха храстите, избуяли по алеята, други описваха мебелите в къщата, трети претърсваха градината зад нея.

В дворчето с плочника, изправен пред каменната врата към лабиринта, съдията даваше последните си наставления на сержант Хун, Ма Жун и Тао Ган. Двайсетина стражници се бяха струпали около тях.

— Не зная колко време ще трябва да вървим. Надявам се, че няма да е дълго, но все пак не можем да сме сигурни. Навлезем ли в лабиринта, на всеки двайсет крачки един стражник трябва да остава на пост, така че да се чува с този пред себе си и със следващия. Никак не ми се иска да се изгубим вътре — после се обърна към Ма Жун: — Ти ще вървиш начело с копие в ръка. Приказките, че вътре имало разни капани, ми се струват измислица, но мястото е запуснато от години и нищо чудно някой див звяр да си е направил бърлога вътре. Препоръчвам на всички да бъдат много бдителни.

При тези думи те минаха през каменната врата и навлязоха в лабиринта. Посрещна ги влажен мирис на гниеща шума. Алеята беше достатъчно широка, за да вървят двама души един до друг. Гъсто засадените дървета и огромните каменни блокове между тях образуваха плътна стена от едната и от другата страна. Короните се сключваха над главите им, омотани в плетеница от лиани, които на места висяха толкова ниско, че съдията и Ма Жун бяха принудени да се навеждат, за да минат отдолу. Не се виждаше никакъв бор. Огромни гъби покриваха стволовете на дърветата. Минавайки, Ма Жун прониза една с копието си и във въздуха се надигна вонящ облак бял прах.

— Внимавай, Ма Жун! — предупреди го съдията. — Може да са отровни.

Когато алеята направи първия си завой наляво, съдията спря и с доволна усмивка посочи три чепати бора.

— Първата табела! — каза той.

— Внимавайте, господарю! — извика Ма Жун. Съдията отскочи пъргаво встрани. На земята тупна един паяк, голям колкото мъжка длан. Косматото му тяло беше осеяно с жълти точици, зелените му очички святкаха злобно. Ма Жун го смачка с дръжката на копието си.

— Никак не ми се иска някоя от тези гадини да ми падне във врата! — сухо каза съдията и придърпа шала си.

След двайсетина крачки алеята отново зави, този път надясно.

— Чакай! — викна съдията към Ма Жун. — Ето и втората табела.

До алеята се издигаха четири бора в редица.

— Тук трябва да излезем от алеята и да намерим тайния проход. Претърси храстите между втория и третия бор!

Ма Жун замушка с копието си в плътния гъстак. Изведнъж отскочи назад и грубо дръпна господаря си за ръкава на робата. Червена усойница, близо две стъпки дълга, пропълзя като светкавица по гнилите листа и изчезна в коренището на единия от боровете.

— Любезно посрещане, няма що! — изръмжа Ма Жун. — Тази подробност губернаторът е забравил да нарисува в пейзажа си.

— Затова те накарах да сложиш дебели гети! — сопна му се съдията. — Внимавай къде стъпваш!

Ма Жун приклекна и занаднича през листака. После се изправи и каза:

— Има пътека там, но е съвсем тясна, колкото за един човек. Аз тръгвам напред, за да разчистя храстите — и в същия миг изчезна.

Съдията Ди придърпа робата си и последва Ма Жун. Сержантът и Тао Ган го последваха. Стражниците гледаха нерешително своя началник. Той извади късия си меч и им заповяда енергично:

— По-бързо! Какъвто и звяр да срещнем, не може да ни уплаши.

Проходът беше дълъг само няколко метра. След кратко промушване между къпинаци и тръни излязоха на същата алея, която бяха следвали досега. И наляво, и надясно се виждаха завои. Съдията нареди да тръгнат наляво, но след като свиха, пред тях се откри дълъг прав участък. Той поклати глава:

— На другата страна е. Едва ли това е краткият път.

Върнаха се на мястото, където бяха излезли от скрития проход, и продължиха.

— Тук е! — каза той след няколко крачки, сочейки два бора вляво. После се обърна и показа три други от дясната страна на алеята. — Според картината на губернатора павилионът трябва да е съвсем наблизо. Пътят сигурно минава между тези две дървета. Другите три са само за да се допълни бройката до пет.

Без да чака други указания, Ма Жун решително се шмугна в гъстите храсти. Малко след това оттам се разнесоха цветисти ругатни и той се показа, окалян до колене.

— Нататък е тресавище!

Съдията Ди свъси вежди.

— Не може да няма пътека, която да го заобикаля — нетърпеливо настоя той. — Дотук всичко съвпада.

Началникът даде команда, стражниците извадиха мечовете си и започнаха да секат храстите. Скоро отпреде им зачерня повърхността на тресавището. На мястото, където бе хлътнал кракът на Ма Жун, още се пукаха мехурчета. Миришеше на тиня. Съдията се наведе, за да надникне под надвисналите клони, но се дръпна рязко назад. Една уродлива глава с чифт жълти очи се подаваше точно отпред. С кратък възглас Ма Жун вдигна копието си, но съдията постави длан на рамото му. От водата тромаво се измъкна исполински саламандър. Слузестото му тяло беше не по-малко от пет стъпки дълго. Грозилището стъпи на брега и изчезна между растенията. Всички се спогледаха, потръпвайки.

— Предпочитам петима уйгури насреща, отколкото този хубавец! — подметна Ма Жун и поклати глава.

Съдията, напротив, изглеждаше доволен. Случката го бе развеселила:

— Попадал съм на описанието на този исполински саламандър в нашите стари книги, но за пръв път ми се случва да го видя на живо.

След това продължи да оглежда брега на блатото. Гледката не беше предразполагаща. Никъде не се виждаше друго, освен калните листа на разни водни растения. Съдията се взря отново в черната вода.

— Хм, виждаш ли онзи камък? — изведнъж каза той на Ма Жун. — След него трябва да има друг и така до отсрещния бряг. Това е пътят ни.

Ма Жун подпъхна полите на дрехата си в пояса, останалите последваха примера му. Той стъпи на първия плосък камък и затърси с копието наоколо.

— Ето го втория — гръмогласно извика той. — Тук отпред, малко вляво.

Той отстрани сведените клони и вдигна крака да прекрачи, но замръзна на място. Съдията Ди, който го следваше, налетя отгоре му и за малко не падна във водата. Ма Жун го задържа, като едновременно сочеше един счупен клон. После прошепна в ухото на господаря си:

— Този клон е счупен от човек, при това неотдавна. Нали виждате, листата едва са повехнали. Някой е минавал оттук вчера! Подхлъзнал се е на камъка и се е вкопчил в този клон, за да не падне.

Съдията Ди поклати глава:

— Може би е някъде наблизо. Трябва да си отваряме очите на четири!

Той се обърна и съобщи за откритието на сержант Хун, който го предаде зад себе си на Тао Ган и на началника на стражата.

— Каквото и да е, само да не ми се мярка онова лигаво изчадие! — избоботи Ма Жун и продължи напред, пазейки равновесие с копието.

Тресавището не беше голямо, но изгубиха доста време, докато търсеха пипнешком камъните. Повечето се намираха под повърхността на водата. Човек, познаващ брода, би преминал за няколко минути.

Най-сетне излязоха. Съдията и Ма Жун се наведоха и се опитаха да надникнат през храстите. Когато отстраниха няколко клона, пред тях се откри широка поляна, обградена със същата стена от дървета и каменни блокове. В средата й се издигаше висок кедър, а под него се гушеше кръгъл каменен павилион. Капаците на прозореца бяха плътно затворени, но вратата зееше наполовина.

Когато всички стражници преминаха тресавището, съдията изкомандва:

— Обкръжете този павилион! — и незабавно се хвърли напред.

Когато стигна до павилиона, ритна вратата. Отвътре излетяха два прилепа, като минаха досами главата му. Съдията се завъртя на пети. Стражниците се бяха пръснали и надничаха в трънаците.

— Няма никой — каза той. — Началникът и хората му да претърсят най-внимателно околността!

После влезе в павилиона, следван от тримата си помощници. Ма Жун блъсна с лакът капаците. Сред зеления полумрак съдията съзря в средата на помещението каменна маса, а до стената — тежка мраморна пейка. Дебел слой прах покриваше това скромно обзавеждане. На масата бе поставено ковчеже. Съдията забърса с ръкав праха. Ковчежето беше от нефрит, с изящно гравирани дракони и облаци. Магистратът предпазливо повдигна капака и извади отвътре свитък, увит в избелял брокат. Той го вдигна високо, за да го покаже на помощниците си, и извика тържествуващо:

— Ето го завещанието на губернатора!

Извади навития на руло лист, разви го и зачете на глас:

Завещание на Ю Шушиен, член на Императорската академия, бивш губернатор на Трите източни провинции и т.н.

Дълбокопочитаеми магистрите и колега, покланям се доземи пред вас за това, че разчетохте посланието на моя пейзаж и проникнахте в сърцето на лабиринта ми.

Който е сял напролет, наесен жъне. Когато се спусне здрачът на последните години, човек трябва да погледне назад и да подложи на съд деянията си, както ще бъдат съдени в отвъдното.

Мислех, че съм постигнал несравним успех в начинанията си, и изведнъж целият мой живот ми се представи като провал. Вложих всичките си сили в преобразуването на империята, а не успях да възпитам собствения си син Ю Ки, плът от плътта ми и кръв от кръвта ми!

Ю Ки е порочно създание, роб на желанията си. Предвиждайки, че след смъртта ми рано или късно ще стигне до жалък край, аз се ожених повторно, за да изпълня дълга си към предците и да осигуря достойно продължение на името, което нося, в случай че Ю Ки загине в тъмница или от меча на палача.

Небесата благословиха този нов съюз с втори син — Ю Шан, в когото влагам големи надежди. Мой дълг е да бдя след смъртта ми той да следва спокойно пътя си.

Зная, че ако справедливо поделя имуществото си между Ю Ки и Ю Шан, животът на малкия ми син ще бъде застрашен. Затова реших на смъртното си легло устно да завещая всичко на Ю Ки. Този документ, носещ подписа и печата ми, изразява моята истинска воля. С него заявявам, че ако сърцето на Ю Ки се промени, всички мои блага трябва да бъдат поделени по равно между него и Ю Шан. Ако обаче Ю Ки извърши някакво престъпление, всичко да бъде дадено на Ю Шан.

Друго наследство със същите разпореждания ще бъде скрито в свитъка с нарисувания от мен пейзаж, така че Ю Ки лесно да го открие. Ако той изпълни последната ми воля, значи всичките ми желания са се сбъднали и небесната благодат е съхранила дома ми. Но ако Ю Ки унищожи второто завещание, в лукавщината си той ще помисли, че пейзажът е разкрил тайната си и ще го върне на вярната ми съпруга. И тогава вие, мъдри и дълбокопочитаеми колега, след разгадаването на посланието в него ще откриете настоящото завещание.

Дано поне милостивите небеса сторят тъй, че когато четете този документ, ръцете на Ю Ки да не са изцапани с кръв! Но ако се е провинил с някое ужасно престъпление, ви натоварвам да предадете на висшите власти приложената към този документ молба.

Небесата да ви благословят, мъдри и дълбокопочитаеми колега, и дано бъдат милосърдни към моя дом.

Подпис и печат: Ю Шушиен

— Всичко съвпада дума по дума с онова, което открихме досега! — възкликна сержант Хун.

Съдията кимна разсеяно. Погледът му пробяга по другия лист в свитъка и той прочете и него на глас:

Аз, Ю Шушиен, който никога не е молил нищо за себе си или за свой близък, днес коленопреклонно моля след смъртта ми милост в рамките на закона за моя по-голям син Ю Ки, станал престъпник поради несъвършеното възпитание, дадено му от неговия стар баща, който винаги го е обичал въпреки прегрешенията му.

В полутъмния павилион се възцари тишина, нарушавана само от подвикванията на стражниците отвън. Съдията бавно нави свитъка. Със стегнато от вълнение гърло той каза тържествено:

— Негово високопревъзходителство Ю беше истински благороден човек!

Замислен над думите му, Тао Ган драскаше с нокът по масата.

— На тази маса има някакъв надпис! — изведнъж извика той.

Извади веднага ножа си и започна да стърже мръсотията, скоро последван от Ма Жун и сержант Хун. Малко по малко се появи някакво кръгло очертание. Съдията побърза да се сведе над него.

— Това е карта на лабиринта — каза той. — Вижте, криволиците на алеята образуват четири стилизирани в старинен дух йероглифа: „Домовете на напразната надежда“! Същият надпис като на пейзажа! Явно това е било нещо като мото, което непрекъснато се е завръщало в мислите на стария губернатор, след като си е подал оставката. Напразна надежда!

— И тайният проход е показан! — провикна се разпалено Ма Жун. — Боровете са означени с точки.

Съдията пак се вгледа в плана. Проследи с показалец капризните извивки.

— Колко находчиво изграден лабиринт! — възкликна той.

— Ако от входа тръгнеш по алеята и на всяко разклонение завиваш все надясно, излизаш, след като си го обходил целия. Същото става и ако влезеш през изхода и завиваш само наляво. Но ако не знаеш за тайния проход, никога няма да стигнеш до павилиона.

— Трябва да поискаме от госпожа Ю разрешение да почистим този лабиринт, господарю — обади се сержантът.

— Той може да се превърне в една от местните забележителности редом с пагодата в лотосовото езеро.

В този миг влезе началникът на стражата.

— Няма и помен от човек, ваше превъзходителство. Претърсихме всяко храстче.

— Огледайте и нагоре по дърветата! — нареди съдията. — Може да се е покатерил нависоко или пък да се крие в някой кух дънер.

Фън излезе, а погледът на съдията бе привлечен от действията на Тао Ган, който клечеше до пейката и втренчено се взираше в дебелия слой прах върху нея.

— Май няма да излъжа, ако кажа, господарю, че това петно много прилича на кръв.

Съдията почувства как сърцето му изстива. Той отиде веднага до пейката и потърка с пръсти петното, което му показа Тао Ган. После се приближи до прозореца и разгледа дланта си на светло. Беше изцапана с червено. Обърна се към Ма Жун и кратко нареди:

— Виж под пейката!

Ма Жун веднага започна да мушка с копието си в тясното пространство. Оттам с подскоци излезе една едра жаба. Великанът клекна и дълго се взира в тъмното.

— Не виждам нищо, освен паяжини и прахоляк, господарю — каза накрая.

През това време Тао Ган надничаше зад пейката. Когато се обърна, лицето му имаше пепеляв цвят.

— Зад пейката има труп! — каза той с треперещ глас.

Ма Жун скочи при него и двамата извлякоха обезобразеното тяло на младо момиче. Беше голо, покрито със съсирена кръв и засъхнала кал. Главата липсваше.

Двамата положиха страшната си находка на пейката. Ма Жун свали шала си и покри скута й. После се дръпна назад с разширени от ужас зеници.

Съдията се наведе над това, което бе представлявало добре сложена девойка. Грозна рана от нож зееше под лявата гръд, по ръцете се виждаха незараснали разрези. Внимателно обърна тялото. Раменете и кръстът бяха покрити с бели драскотини. Когато вдигна глава, погледът му изразяваше страшен гняв. Със задавен от вълнение глас той каза:

— Убили са я не по-рано от вчера. Тялото е вкочанясало, но няма и помен от разложение.

— Но как е дошла дотук? — в пълно недоумение възкликна Ма Жун. — Излиза, че гола е пресякла лабиринта. Погледнете, бедрата й са издраскани от къпинаците, глезените й са целите в кал от тресавището. Сигурно тя се е хлъзнала на онзи камък и е счупила клона, когато се е опитала да се задържи.

— Най-важното е да научим кой я е довел тук. Извикайте началника на стражата!

Фън се появи на прага и съдията му заповяда:

— Завий този труп в робата си и кажи на стражниците да отсекат три-четири клона и да направят носилка.

Фън свали горната си роба и се надвеси над пейката. Изведнъж нададе дрезгав вик. Очите му, изскочили от орбитите, бяха приковани в трупа.

— Това е Бяла Орхидея! — прошепна той.

В следващия миг всички завикаха едновременно. Съдията вдигна ръка.

— Сигурен ли си в това, приятелю? — с равен глас попита той.

— Когато беше седемгодишна, обърна отгоре си една тенджера с вряла вода и си изгори лявата ръка. Аз ли не познавам този белег!

Той посочи един бял прорез, който нарушаваше съвършенството на моминската ръка. После падна върху тялото на дъщеря си и се разтресе от ридания.

Съдията кръстоса ръце в широките си ръкави. Свъси рунтавите си вежди и известно време остана потънал в дълбок размисъл. После внезапно попита сержант Хун:

— Научи ли къде живее тази госпожа Ли?

Сержантът безмълвно махна с ръка към Фън. Съдията внимателно сложи ръка върху рамото на началника на стражата.

— Къде се намира къщата на госпожа Ли?

Без да вдигне глава, Фън отговори с накъсан от хлипове глас:

— Тази сутрин заповядах на Черна Орхидея да разпита, ваше превъзходителство.

Съдията светкавично се завъртя на пети, дръпна Ма Жун и му пошушна нещо в ухото. Великанът тозчас си плю на петите и изхвърча от павилиона.