Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (21)

Глава 19
Един отшелник говори за смисъла на живота; съдията Ди разкрива тайната на губернатора.

След като Ма Жун и Цяо Тай излязоха, съдията вдигна един документ от купчината на бюрото. Взря се в него, но мисълта му се рееше другаде. Сержант Хун знаеше, че господарят му е разтревожен. Съдията остави нервно листа:

— Няма да крия от теб, Хун, че ако Ма Жун и Цяо Тай не успеят да хванат този варварин, положението ни доста се усложнява.

— Те са се справяли и с по-трудни задачи, господарю — опита се да го успокои сержантът.

Съдията не отговори и потъна в една купчина документи. След половин час остави четката.

— Безсмислено е да стоя тук и да чакам — отсече той. — Времето е хубаво. Да идем да потърсим онзи учител Жеравова Роба!

От дългогодишен опит сержант Хун знаеше, че действието най-добре успокоява тревогите на съдията. Затова бързо се разпореди да оседлаят коне и двамата излязоха от съдилището през главния вход. Минаха на галоп мраморния мост и после през Южната врата се озоваха извън града.

Яздиха известно време по главния път, после един селянин им посочи напред тясна пътечка за планината. Тя щеше да ги изведе до стръмното било. Когато стигнаха до нея, съдията и сержант Хун скочиха от конете и Хун даде на един дървар няколко гроша, за да наглежда животните за час-два. Поеха нагоре. След мъчително изкачване излязоха на обраслото в борове било. Съдията спря да си отдъхне. Полюбува се на зелената долина в краката му и с вдигнати ръце се наслади на хладния планински ветрец, който издуваше широките му ръкави. Тръгнаха бавно надолу по една лъкатушна пътека. Тишината все повече се сгъстяваше, обгръщаше ги като магия. Чуваше се само далечен ромон на поток. Долу минаха по тясно каменно мостче. Пътеката навлезе в гъсти шубраци, сред листака се мярна сламен покрив и пътниците излязоха пред портичка от бамбукови пръти.

Отзад се виждаше китна градинка. Пътечката в средата минаваше между два реда нацъфтели храсти, по-високи от човешки бой. Съдията си помисли, че в живота си не е виждал такова изобилие от великолепни уханни цветове. Измазаните стени на къщичката бяха целите в лозници и сякаш едва удържаха тежестта на сламения покрив, позеленял от мъх. Няколко паянтови дървени стъпала водеха до открехната врата от голи дъски. Съдията Ди отвори уста да извика, но сякаш се засрами да наруши покоя наоколо. Разтвори клоните на храстите около къщата и излезе пред чардак от бамбукови пръти.

Един старец в изкърпена роба и с голяма кръгла сламена шапка на главата поливаше редица цветя в саксии. Из въздуха се носеше нежно ухание на орхидеи. Съдията Ди разтвори още по-широко клоните и попита учтиво:

— У дома ли е учителят Жеравова Роба?

Старецът се обърна. Гъсти мустаци и дълга бяла брада скриваха долната половина на лицето му, челото и очите не се виждаха от широката шапка. Той не отговори нищо, само махна към къщата. Остави лейката си и изчезна зад къщата, без да каже дума.

Съдията Ди не бе очарован от този безразличен прием. Нареди сухо на сержанта да го изчака отвън и докато Хун се разполагаше на една пейка недалеч от портичката, се изкачи по стъпалата и влезе в къщата. Озова се в просторна празна стая. Дървеният под и измазаните с вар стени бяха голи. Обзавеждането се състоеше от дървена маса и две столчета, поставени пред ниския прозорец, както и от бамбукова масичка до стената в дъното. Беше като в селска къща, само дето всичко блестеше от чистота.

От домакина нямаше и помен. Съдията Ди започна да се ядосва и дори съжали, че е бил толкова път. Седна с дълбока въздишка на едното столче и погледна през прозореца. Разкошните цветя, наредени по полици на чардака, грабнаха окото му. Редки видове орхидеи разтваряха цвят в порцеланови и глинени саксии, цялата стая бе пропита с благоуханието им. Съдията Ди усети как малко по малко вълшебният покой на мястото ляга като мехлем върху тревожното му съзнание. Разнесе се напевното жужене на невидима пчела и времето сякаш спря. Нищо не бе останало от раздразнението му. Облакъти се на масата и се огледа спокойно. Над бамбуковата масичка висеше свитък. Прочете разсеяно изписаните на него стихове, дивейки се на неповторимата калиграфия:

Два пътя извеждат до Вратата на вечния живот.

Единият като червей се рие в пръстта,

вторият като дракон лети в лазурната вис.

Странни стихове, помисли си съдията, могат да се тълкуват всякак. От мястото си не можеше да различи подписа и печата в долния край на свитъка. Той се надигна, но в дъното една завеса рязко се дръпна и влезе старецът. Беше се преоблякъл в кафява памучна роба, на главата му нямаше нищо. Носеше котле, от което се вдигаше пара. Съдията Ди скочи и се поклони дълбоко. Старецът кимна и седна на другото столче, с гръб към прозореца. След известно колебание съдията също седна.

Върху сбръчканото лице на стареца, напомнящо спаружена ябълка, ярко червенееха устните. Когато наведе глава, за да напълни с вряла вода чайника, дългите му бели вежди надвиснаха като перде пред очите. Съдията Ди почтително изчакваше учителят да заговори пръв. Домакинът захлупи чайника, скръсти ръце в ръкавите си и вдигна поглед към съдията. Под рунтавите вежди гледаха проницателни като на орел очи.

— Простете небрежността на стареца — заговори той с дълбок благозвучен глас. — Много рядко приемам гости.

Съдията бе поразен от бисерната белота на зъбите му.

— Моля да ме извините за неочакваното посещение — започна съдията. — Ю…

— Ю! — прекъсна го старецът. — Значи сте от прочутия род Ю?

— Не — побърза да обясни съдията. — Името ми е Ди. Аз…

— Да, да — умисли се домакинът. — Много отдавна не съм виждал моя стар приятел Ю. Колко години станаха, откак се е споминал, осем ли? Или девет?

Паметта започва да му изневерява, помисли си съдията, но с грешката си домакинът като че ли налучка точно целта на посещението му и съдията реши да не го поправя. Старецът напълни чашите с чай и унесено продължи да следва нишката на спомените си:

— Да… той беше човек с велики предначертания. Трябва да са минали… най-малко седемдесет години, откакто следвахме заедно в столицата. Да, моят стар приятел виждаше столетия напред. Готвеше се да изтръгне из корен злото, да обнови империята…

Гласът му затихна в шепот. Той поклати няколко пъти глава и отпи от чая си.

— Интересувам се от живота на губернатора Ю тук, в Ланфан — нерешително поде съдията.

Домакинът сякаш не го чу и продължи да отпива бавно. Съдията взе своята чаша. Още с първата глътка усети, че по-добър чай не бе опитвал. Мекият аромат сякаш изпълни цялото му тяло. Старецът изведнъж каза:

— Водата е от извора в скалите. Снощи пъхнах чаените листенца в една хризантема и ги извадих сутринта, когато цветът се разтвори на слънцето. Попили са уханието и животворната сила на утринната роса — и без всякакъв преход смени темата: — Когато Ю започна сановническата си кариера, аз се заскитах из империята. Той стана префект, после — губернатор. Името му отекваше в мраморните зали на императорския дворец. Преследваше безчестните, защитаваше и подкрепяше достойните и направи много, за да тръгне империята в правия път… И един ден, когато вече беше постигнал почти всичко, към което се стремеше, разбра, че сина си не е успял да вкара в правия път. Подаде си оставката от всички постове, засели се тук и заживя далеч от всички, отдаден на грижите около земите и градината си. Така обстоятелствата ни събраха отново след повече от петдесет години. Бяхме постигнали една цел, но по различни пътища.

Неочаквано старецът се изсмя по детински и додаде:

— Неговият път беше дълъг и лъкатушен, моят — къс и прав! — и замълча.

Тези думи сепнаха съдията Ди и той понечи да попита какво точно означават, но старецът подхвана отново:

— Малко преди кончината му дълго си говорихме за това. Тогава написа и онова на стената. Идете да видите каква калиграфия!

Съдията Ди веднага стана и пристъпи към окачения свитък. Сега вече разчете и подписа: „Ю Шушиен, Обиталището на покоя.“ Вече нямаше съмнение! Завещанието в свитъка с рисунката, донесен от госпожа Ю, бе фалшификат. Подписът напомняше подписа под натрапеното завещание, но явно бе излязъл изпод друга ръка. Съдията бавно поглади брадата си. Изведнъж му просветна. Той се върна на столчето и каза:

— Ако позволите най-почтително да отбележа, почеркът на губернатора е прекрасен, но все пак не може да се мери с вашата калиграфия. Надписът над входа към лабиринта на губернатора ми се стори…

Старецът сякаш не го слушаше. Той рязко прекъсна думите му:

— Един човешки живот не стигаше, за да изчерпа невероятната енергия на моя стар приятел. Дори след като се засели тук, не можеше да се спре и продължи да крои всякакви начертания, като някои от тях трябваше да дадат плод чак след смъртта му. Желанието за усамотение го накара да съгради оня чудноват лабиринт. Но можеше ли някъде да остане самотен, когато в главата му като разгневени оси бучаха стотици замисли?

Старецът поклати глава. Наля си втора чаша чай.

— Имаше ли старият губернатор приятели тук? — попита съдията.

Домакинът приглади бавно едната от рунтавите си вежди, изсмя се в брадата си и каза:

— След всичките тези години, през които не се спря, след като бе чул и видял толкова, Ю упорстваше да изучава класиците. Дори ми изпрати един вързоп книги чак тук. Извънредно полезен дар. По-добри подпалки за печката не съм имал!

Съдията Ди се канеше да възрази почтително срещу такова отношение към класиците, но домакинът не му остави време и продължи:

— Този Конфуций! И той не е можел да се спре. От толкова пърхане не е разбрал, че колкото повече се блъска, толкова по-малко постига и колкото повече придобива, толкова по-малко притежава. И него нищо не е можело да го спре също като губернатора Ю… — старецът замлъкна, после измърмори: — И като вас, млади човече!

Неочакваната забележка свари съдията напълно неподготвен. Той се изправи, поклони се ниско и смирено каза:

— Ще простите ли на благоговейно преклонената пред вас особа дързостта да запита…

Домакинът също беше станал:

— Всеки въпрос води до друг въпрос. Вие сте като рибар, който се обръща с гръб към реката и мрежите си и тича да се катери по дърветата, за да лови там риба. Или пък като онзи, дето прави лодка от желязо и пробива дупка в дъното й, а после се надява да прекоси с нея реката. Опитайте се да хванете въпросите откъм добрия край, започнете с отговорите. Един ден така може да стигнете и до отговора, който ви е нужен. Сбогом!

Докато съдията Ди свеждаше глава в поклон, неговият домакин вече му бе обърнал гръб и ситнеше към завесата в дъното на стаята. Ди изчака синята завеса да се затвори зад стареца и излезе.

Сержант Хун спеше на пейката, подпрян на бамбуковата ограда. Съдията го събуди. Сержантът прокара ръка по очите си и каза с блажена усмивка:

— През живота си не съм спал тъй сладко. Дори успях да сънувам и станах четири-петгодишно хлапе. Преживях отново разни случки от детството, за които съвсем бях забравил.

— Странно е това място… — замислено каза съдията Ди.

Докато се изкачиха на билото, и двамата не проговориха. Спряха да си починат под боровете и сержантът попита:

— Научихте ли от отшелника онова, на което се надявахте, господарю?

Съдията кимна. След известно време каза:

— Благодарение на този стар чудак три неща вече са изяснени. Сигурен съм, че завещанието, което намерихме в рисунката на губернатора, е фалшификат. Зная причината за внезапната оставка на стария губернатор и съм наясно с втората половина от обяснението за убийството на генерал Дън.

Сержантът понечи да попита господаря си за повече разяснения, но изражението му го накара да замълчи. Отдъхнаха си и се спуснаха до пътя, където ги чакаха конете. Възседнаха ги и препуснаха в галоп към града.

 

 

В кабинета на съдията завариха Ма Жун, който чакаше да докладва. Разказа с подробности за залавянето на уйгура, а съдията попиваше думите му, излизайки от унеса. Всичко бе станало възможно най-незабелязано. Ма Жун предаде подробно разговора си с уйгурския вожд, като пропусна само неочакваната среща с Тълби. Знаеше, че съдията Ди не е любител на такива лирични отклонения.

— Отлично! — възкликна съдията накрая. — Чудесна работа сте свършили с Цяо Тай. Сега вече козът е в наши ръце.

— В момента — добави Ма Жун — Тао Ган прави компания на Ю Ки в приемната. Пият чай. Преди малко надникнах. Тао Ган вече беснееше, защото Ю Ки го засипва с думи и той не може да се обади.

Съдията изглеждаше доволен.

— Хун, иди в приемната и предай на Ю Ки, че най-дълбоко съжалявам, но ме задържат неотложни дела. Извини ме пред него и му кажи, че ще го приема, щом се освободя — сержантът се обърна към вратата, но съдията го спря: — Научи ли къде живее госпожа Ли, приятелката на вдовицата на губернатора?

— Наредих на началника Фън да се заеме с въпроса, господарю — отговори сержантът. — Рекох си, че като местен човек ще се справи по-бързо от мен.

Съдията махна с ръка и заговори на Ма Жун:

— Какво излезе от аутопсията на двамата старци, които намерихме в градината на имението?

— Според регистратора на смъртните случаи са си отишли от старост, господарю — отговори Ма Жун.

Съдията кимна. После стана и започна да облича официалната си роба. Докато нагласяваше съдийската си шапчица с крила, изневиделица попита:

— Ма Жун, ти нали преди десетина години си получил най-високия, девети клас по бокс?

Великанът изпъчи гърди и отговори гордо:

— Тъй вярно, господарю!

— Моля те, опитай се да си спомниш какви чувства изпитваше към учителя си като начинаещ, когато си имал само втори или трети клас.

Ма Жун нямаше навик да се вглежда в чувствата си. Той сбърчи вежди и трескаво се зае да мисли. След малко поде провлачено, като претегляше всяка дума:

— Бях докрай предан на учителя си, господарю. Навремето той беше един от най-добрите боксьори в цялата империя и му се възхищавах безпределно. Но когато застанехме един срещу друг и той без ни най-малко усилие избягваше и най-ловките ми удари, а в следващия миг ми забиваше муцуната в прахоляка, пак го обичах, но в същото време страшно го мразех заради недостижимото му превъзходство.

Съдията Ди се усмихна уморено.

— Благодаря ти, приятелю! Днес следобед ходих в планината южно от града и разговарях с един отшелник, който дълбоко обърка духа ми. А ти току-що изрази ясно с думи онова, което сам не смеех да изрека.

Ма Жун нямаше представа, за какво става дума, но от похвалата целият разцъфтя. Засмян до уши, дръпна завесата към съдебната зала и направи път на съдията Ди да излезе на подиума.