Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (19)

Глава 17
Госпожа Ю посещава повторно съдилището; неочакван край на един излет.

Съдията Ди възнамеряваше да потеглят рано сутринта за извънградското имение на губернатора. Но докато пиеше сутрешния си чай, влезе сержант Хун и съобщи, че госпожа Ю се явява със сина си Ю Шан по молба на съдията. Той нареди да ги въведат.

Ю Шан бе високо за възрастта си момче с открито будно лице и решителен израз, което се хареса на съдията. Той покани госпожа Ю и сина й да седнат пред бюрото. След размяната на обичайните учтиви приветствия съдията каза:

— Съжалявам, госпожо, че други неотложни дела не ми позволиха да отделя за вашия случай толкова време, колкото бих желал. Още не съм успял да разбуля загадката в пейзажа на губернатора. Но имам чувството, че ще бъда улеснен, ако науча повече за живота в дома ви преди кончината на вашия съпруг. Затова позволете ми да ви задам няколко въпроса за мое сведение — госпожа Ю се поклони. — Преди всичко — продължи съдията — питам се какво е било отношението на стария губернатор към големия му син Ю Ки. Според вас давал ли си е сметка той за порочния, както вие го описахте, нрав на Ю Ки?

— Длъжна съм да отбележа — започна госпожа Ю, — че преди смъртта на баща си Ю Ки се държеше безупречно. И през ум не ми е минавало тогава, че може да е тъй коравосърдечен и жесток, какъвто се прояви след това. Съпругът ми винаги говореше с обич за него и често подчертаваше, че е усърден в работата и незаменим помощник при воденето на семейните дела. По това време за мен Ю Ки беше образец за синовна преданост, готов да предугади и най-малкото желание на баща си.

— Освен това, госпожо, бих ви помолил да ми посочите няколко имена на приятели на губернатора тук, в Ланфан.

Госпожа Ю се поколеба, преди да отговори:

— Губернаторът беше саможив човек, ваше превъзходителство. Денят му беше строго разпределен. Сутрините обикаляше своите полски имоти, следобед обикновено прекарваше по няколко часа в лабиринта.

— Вие влизали ли сте в този лабиринт? — прекъсна я съдията.

— Не, губернаторът казваше, че вътре е прекалено влажно за една жена. След като излезеше оттам, имаше навика да пие чай в малкия павилион зад къщата, където четеше или рисуваше. По това време общувах с една дама. Казва се госпожа Ли, художничка е, много талантлива. Съпругът ми често ни канеше двете в павилиона, където обсъждахме картините му.

— Госпожа Ли жива ли е? — запита съдията.

— Да, струва ми се. Живееше недалеч от градския ни дом и често ни идваше на гости. Много мила жена, загубила съпруга си малко след женитбата. За пръв път се срещнахме, когато бе излязла на разходка в оризищата край нашия чифлик. Изглежда, от пръв поглед й допаднах. Останахме приятелки и след като губернаторът се ожени за мен, а и съпругът ми насърчаваше дружбата ни. Толкова внимателен човек беше, ваше превъзходителство! Разбираше, че често се чувствам самотна в задължението си да ръководя един голям дом. Затова насърчаваше госпожа Ли по-често да ни навестява, макар, общо взето, да не обичаше гости.

— След смъртта на губернатора госпожа Ли прекъсна ли отношенията си с вас? — попита съдията.

Госпожа Ю поаленя.

— Не, изцяло моя е вината за прекъсването на отношенията. Толкова унизена и посрамена се почувствах, след като Ю Ки ме изгони от дома, че се затворих в чифлика на баща си. Не съм се виждала повече с госпожа Ли.

За да я поуспокои, съдията побърза да повтори въпроса си:

— Значи според вас губернаторът не е имал нито един приятел в Ланфан, така ли?

Госпожа Ю се овладя с усилие и кимна:

— Съпругът ми предпочиташе да е сам. Но веднъж ми каза, че някъде из околните планини живеел негов стар и много близък приятел.

Съдията Ди се наведе напред.

— Кой е той, госпожо? — нетърпеливо попита той.

— Съпругът ми никога не го назова по име, но останах с впечатление, че много го обича и му се възхищава.

Лицето на съдията помръкна.

— Госпожо, това е изключително важно! Опитайте се да си припомните всичко, което знаете за този човек.

Госпожа Ю отпи глътка чай и след малко каза:

— Сега си спомням, че той веднъж посети по доста странен начин губернатора. Съпругът ми обикновено приемаше селяните веднъж месечно, за да изслуша от какво се нуждаят, и да ги посъветва за това-онова. Един ден на двора го чакаше стар човек, селянин наглед. Щом го видя, губернаторът отдалеч се спусна към него и дълбоко му се поклони. Отведе го в библиотеката си и двамата прекараха няколко часа там. Тогава си помислих, че това трябва да е приятелят на моя съпруг, вероятно станал отшелник. Но не посмях да попитам.

Съдията Ди поглади брадата си.

— Предполагам — след кратко мълчание каза той, — че пазите някакви ръкописи на съпруга си.

Госпожа Ю поклати глава.

— Когато губернаторът се ожени за мен, не умеех нито да чета, нито да пиша — простодушно призна тя. — Той лично ме понаучи, но никога не достигнах такова равнище, че да оценя по достойнство постиженията му в калиграфията. Ю Ки със сигурност трябва да е съхранил някакви ръкописи на баща си. Негово превъзходителство може да се обърне към него.

Съдията Ди стана.

— Много съм ви признателен, госпожо, за това, че отговорихте на молбата ми и дойдохте. Бъдете сигурна, че ще сторя всичко, което е по силите ми, за да разгадая тайния смисъл на тази картина. Позволете ми да ви поздравя за вашия чудесен син. Изглежда изключително будно момче.

Госпожа Ю и Ю Шан се поклониха дълбоко и сержант Хун ги изпрати. Когато се върна, извика още от прага:

— Излиза, че най-трудно е да се намери нещо, написано от ръката на губернатора, господарю! Дали пък да не се обърнем към столичните власти? При императорския секретар не може да не се е запазил някой негов доклад.

— Изключено е — отвърна съдията. — Ще отидат поне три-четири седмици. Но може би тази художничка, гостенката, притежава някоя рисунка, надписана от губернатора. Хун, опитай се да разбереш дали е още жива и къде живее. Нямам особена надежда, че ще успеем да намерим този стар отшелник, за когото разказа госпожа Ю. Твърде смътни са сведенията за него. Нищо чудно и да е умрял.

— Господарю, мислите ли да продължите с делото на кандидата Дън на следобедното заседание? — попита сержантът.

Предната вечер съдията Ди не обясни какво бе открил в стиховете на младия Дън, и сега любопитството глождеше сержанта. Съдията Ди не отговори веднага. След няколко минути се изправи и каза:

— Честно казано, Хун, още не съм решил. Ще помислим, след като се върнем от имението. Иди сега да провериш дали носилката е готова, и извикай Ма Жун.

Сержант Хун разбра, че е безсмислено да настоява. Когато всичко бе готово, съдията се качи в носилката, а сержант Хун и Ма Жун пришпориха конете си.

Излязоха от града през Източната врата и известно време вървяха по тесен път сред оризищата. Пред един хълм Ма Жун попита някакъв селянин за пътя и той им каза да свият вдясно на първия разклон. Навлязоха в занемарен път, целия обрасъл в бурени и шубраци. Носачите свалиха носилката на земята и съдията Ди слезе.

— По-добре да продължим пеша, господарю! — каза Ма Жун. — Паланкинът не минава.

Той върза юздите на коня си за едно дърво и сержант Хун направи същото. Всички тръгнаха в редица начело със съдията. След множество завои, стръмнини и наклони неочаквано се озоваха пред грамадна порта. Тук-там по страничните стълбове се виждаха остатъци от червен лак и някогашна позлата. Дъските бяха пропукани, едното от двете крила зееше.

— Та тук се влиза като във воденица! — учуди се съдията.

— И все пак в цял Ланфан няма по-сигурно място — обади се сержант Хун. — И най-безразсъдният разбойник не ще се осмели да прекрачи този праг. Хората разправят, че имало призраци!

Съдията бутна скърцащата врата и пристъпи в разкошна навремето градина. Сега всичко беше запуснато, коренищата на исполинските кедри бяха пропукали плочника, пътеката се препречваше от гъсти храсти. Цареше абсолютна тишина, не се чуваше дори птича песен. Ма Жун отмести гъсто сплетените клони, за да мине съдията. Пред очите им се показа голяма занемарена къща, опасана с висока тераса. Беше огромна еднокатна постройка, извънредно внушителна някога. Сега покривът бе пропаднал на няколко места, вятърът и дъждът силно бяха повредили резбованите врати и колони.

Ма Жун изтича по изронените стъпала на терасата и се огледа. Не се виждаше жива душа.

— Има посетители! — викна той с цяло гърло. Отговори му само ехото.

Влязоха в приемната. От стените висяха парчета мазилка, в един ъгъл бяха струпани счупени мебели. Ма Жун извика пак, но и този път никой не отговори. Съдията Ди седна предпазливо на един стар стол.

— Вие двамата огледайте наоколо. Старците сигурно работят в градината отзад.

Съдията Ди скръсти ръце и отново се учуди на дълбоката неестествена тишина. В следващия миг прокънтяха забързани стъпки. Ма Жун и сержант Хун връхлетяха в приемната.

— Господарю — едва смогна да изрече Ма Жун, — намерихме труповете на старците!

— Мъртъвците не могат да напакостят никому — смръщено каза съдията. — Да вървим!

Двамата помощници тръгнаха по мрачен коридор, който ги изведе в просторна градина, заобиколена със стари борове. В средата се издигаше осмоъгълен павилион. Ма Жун безмълвно посочи една цъфнала магнолия. Съдията Ди слезе от терасата и нагази в избуялата трева. На бамбукова пейка под магнолията имаше две тела.

Труповете, или онова, което бе останало от тях, сигурно лежаха тук от няколко месеца. През овехтелите разпадащи се дрехи се подаваха кости, тук-там по черепите стърчаха бели кичури. Ръцете бяха скръстени на гърдите. Съдията Ди се наведе над телата и внимателно ги разгледа.

— Като че ли са си отишли от естествена смърт. Според мен, когато единият е починал, другият е легнал до него и е изчакал на свой ред смъртта. Ще наредя на стражниците да отнесат двата трупа в съдилището за аутопсия, но не очаквам потресаващи разкрития.

Ма Жун мрачно клатеше глава:

— Ако изобщо има нещо тук, ще трябва да си го намерим сами.

Съдията Ди влезе в павилиона. Само изисканите решетки на прозорците бяха останали от някогашното великолепие. Сред голите стени стърчеше една голяма маса и това беше всичко.

— Тук старият губернатор е обичал да рисува и да чете — каза съдията. — Накъде ли води онази портичка в задната ограда?

Излязоха от павилиона. Ма Жун бутна дървената портичка и тя се отвори без съпротива. Озоваха се в малък двор, покрит с плочник. Отсреща сред надвисналите клони се издигаше голяма каменна врата. Куполовидната й стряха бе покрита със сини гледжосани керемиди. От двете страни започваше стена от непроходими храсти и гъсто засадени дървета. Съдията Ди вдигна поглед към надписа върху един каменен блок над вратата и се обърна към придружителите си:

— Явно това е входът за прочутия лабиринт на губернатора. Вижте онзи стих. Той гласи:

Обикаля и обикаля пътеката на лабиринта,

обикаля безкрай.

Но в сърцето му извежда

най-краткият път.

Сержантът и Ма Жун зяпаха нагоре. Йероглифите бяха много изящни, с красиво преплетени краища.

— Нищо не мога да прочета! — извика по някое време сержант Хун.

Съдията Ди сякаш не го чу. Не можеше да откъсне очи от надписа.

— По-съвършена калиграфия не съм виждал! — въздъхна той. — За жалост подписът е обрасъл в мъх и не мога да го различа. А, да! „Отшелникът в жеравови пера“. Какво странно име! — съдията се замисли и продължи след малко: — Не помня да съм чувал за такъв човек. Но който и да е той, надписът му е съвършен! Пред такова владеене на благородното изкуство човек разбира преклонението на древните, които са сравнявали калиграфията с напрежението на дебнеща пантера и дивата ярост на дракона, опълчен срещу гръм и порой.

Съдията Ди мина под сводестия вход, клатейки възхитено глава.

— На мен ми харесва почерк, дето да мога да го чета! — прошепна Ма Жун на сержанта.

Пред тях се извисяваше редица вековни кедри. Бодливи храсти и грамадни каменни блокове запълваха разстоянието между дебелите им стволове. Високо горе сплетените върхари затуляха небето. Миришеше на гнила шума. Отдясно два чепати бора от двете страни на пътеката образуваха естествена врата. Сред корените на единия стърчеше каменна плоча с надпис „Вход“. Нататък започваше мрачен влажен тунел, който се губеше зад един завой.

Докато надничаше в този зловещ зелен тунел, съдията Ди внезапно потръпна целият. Обърна се бавно. Отляво имаше друг тунел. На един от големите камъни между кедровите дървета се четеше „Изход“. Ма Жун и сержант Хун стояха зад съдията и не помръдваха. Изглежда, и те имаха усещането за надвиснала заплаха. Съдията Ди отново надникна в тунела. Отвътре лъхаше хлад. Студено течение го прониза до кости. В същото време не трепваше нито едно листо. Той искаше да отклони погледа си, но тъмният тунел сякаш го бе омагьосал. Някаква невидима сила го теглеше навътре. Стори му се, че зърва сред зеления сумрак внушителната фигура на стария губернатор, който му махаше да влезе. С огромно усилие на волята успя да се овладее. За да се освободи от зловещото усещане, заби очи в земята, застлана с дебел килим от гниещи листа.

В миг сърцето му замря. Почти пред краката си забеляза върху дебелия разкалян килим отпечатък от малък крак, сочещ към тунела. Сякаш този зловещ знак беше заповед да влезе. Пое си дълбоко дъх и рязко се обърна, като каза небрежно:

— По-добре да не влизаме в лабиринта, без да сме се подготвили, както трябва.

Върна се през каменната врата, прекоси застланото с плочи дворче и излезе в градината. Никога не се беше радвал така на слънцето. Вдигна очи към грамадния кедър, под който стояха. Върхът му се издигаше високо в небето.

— Много ми се иска да имаме поне най-обща представа за големината и формата на този лабиринт — каза съдията на Ма Жун. — Мисля си, че ако се покатериш до върха на това дърво, ще можеш да разгледаш цялата околност.

— От това по-лесно няма! — с готовност възкликна Ма Жун.

Отхлаби широкия си пояс и съблече горната си дреха. Подскочи и увисна на най-долния клон. После се изтегли нагоре и се изгуби сред гъстата корона. Съдията Ди и сержант Хун седнаха на един паднал дънер. Никой не проговори. Над главите им нещо изшумоля. Ма Жун скочи на земята и тъжно погледна разкъсаната си роба.

— Изкачих се на самия връх, господарю. Добре се вижда целият лабиринт. Кръгъл е и сигурно е повече от четири декара, стига чак до подножието на планината. Но какво е разположението, не разбрах. Короните на дърветата опират една в друга и закриват почти всичко. Само тук-там се вижда по нещо от алеята, а също и парцали мъгла. Сигурно вътре има блата.

— Не видя ли покрив на павилион или малка къщичка? — попита съдията.

— Не — отвърна Ма Жун, — отгоре се вижда само море от зелени върхари!

— Странно — замисли се съдията. — Щом губернаторът е прекарвал часове наред в този лабиринт, би трябвало да си е обзавел някакво кътче в него — той стана и отърси робата си. — Да огледаме по-внимателно къщата.

Още веднъж минаха край павилиона в градината и двете тела под магнолията и се качиха на терасата. Огледаха десетки стаи — и малки, и големи. Навсякъде дърворезбата бе изгнила, през мазилката се виждаха тухлите. Съдията навлезе в един тъмен коридор. Ма Жун, който вървеше пред него, викна:

— Господарю, една затворена врата!

Съдията Ди и сержант Хун се приближиха. Ма Жун им посочи масивна дървена врата, при това в отлично състояние.

— Първата врата в тази къща, която се затваря, както трябва — отбеляза сержантът.

Ма Жун блъсна силно с рамо и за малко не се строполи вътре. Вратата се завъртя безшумно на добре смазани панти. Съдията Ди прекрачи прага. Стаята имаше само един прозорец със стабилна желязна решетка. Вътре нямаше друго, освен грубо скован бамбуков нар в ъгъла. Подът изглеждаше прясно пометен. Сержант Хун последва съдията в стаята и пристъпи до прозореца. Ма Жун побърза да изскочи навън.

— След преживелиците ни под бронзовата камбана — подвикна той на съдията от коридора — изпитвам ужас от затворени помещения. Докато оглеждате със сержанта, ще ви пазя в коридора, да не би някой доброжелател да затръшне вратата и да си останете вътре.

Съдията Ди се усмихна уморено. Хвърли един поглед към решетката на прозореца и високия таван и отбеляза:

— Напълно си прав, Ма Жун. Затвори ли се вратата, не виждам как можем да се измъкнем оттук.

Прокара длан по гладкия бамбук на нара, без прашинка по него, и додаде:

— Някой е живял тук доскоро.

— Не е зле за скривалище — изтъкна сержантът. — Може да е било бърлога на някой престъпник.

— На престъпник или на затворник… — умислено каза съдията Ди.

После нареди на сержант Хун да запечати вратата. Огледаха и останалите стаи, но не откриха нищо. Наближаваше пладне и съдията Ди реши, че е време да се връщат в съдилището.