Роберт ван Хюлик
Загадката на лабиринта (22)

Глава 20
Уйгурски вожд прави признания; една загадъчна личност най-сетне се появява.

Три удара на големия бронзов гонг над вратата на съдилището оповестиха откриването на следобедното заседание. В залата имаше не повече от петдесетина души, защото се очакваше да се разглеждат само обичайни дела.

Съдията Ди седна зад масата и откри заседанието, след което даде знак на началника Фън. Четирима стражници застанаха при входа.

— Поради изключителната важност на делата, които ще се гледат — обяви съдията, — никой да не напуска залата, преди да приключи настоящото заседание!

Зрителите се спогледаха в недоумение. Съдията Ди взе лакираната си червена четчица и попълни нареждане за тъмничаря. След малко двама стражници въведоха уйгура, като го подкрепяха под мишниците. Той се свлече на коляно пред подиума и стенейки от болка, протегна напред счупения си крак с шината.

— Кажете ясно и високо на съда името и занятието си! — прозвуча строгият глас на съдията.

Мъжът надигна глава. Пламтящите му очи святкаха с изгаряща омраза.

— Аз съм княз Улджин, от Синьото племе на уйгурите — натъртено изрече той.

— При вас, варварите — със студен тон каза съдията, — всеки, който притежава двайсет коня, минава за княз. Ваша си работа, това няма връзка с въпроса, който ни занимава днес. Правителството на негово величество в безграничната си милост благоволи да признае уйгурския хан за свой васал, при което той тържествено се закле във вярност към императора, призовавайки небето и земята за свидетели. Но ти, Улджин, кроиш планове да нападнеш този град и така предаваш своя хан и носиш вина за организирането на бунт против императорското правителство. Както ти е известно, за държавна измяна законът предвижда смъртно наказание в една от най-суровите му форми. Единственият начин да облекчиш участта си е да направиш пред съда пълни признания, като посочиш и имената на китайските предатели, включени в злодейския ти заговор.

— За вас такъв китаец е предател — извика уйгурът, — но за мен е справедлив човек. Някои от вашите разбраха, че трябва да ни бъде върнато присвоеното от вас. Кой заграби земите ни и разора пасбищата ни за оризища? Кой ни изтласква все по-навътре в пустинята, където хората и добитъкът ни гинат от глад? Няма да издам хората, които разбраха какви ужасни неправди китайците причиняват на храбрите уйгурски племена!

Началникът на стражата замахна да го удари, но съдията вдигна ръка. Наведе се напред и каза спокойно:

— Обстоятелствата не ми позволяват точно сега да се впускам в празни спорове. И без това вече не можеш да ходиш, защото десният ти крак е счупен. Значи няма да е голяма беда, ако и другия го сполети същото — и даде знак на началника.

Двама стражници повалиха уйгура възнак на пода и настъпиха дланите му. Трети внесе дървено магаре, две-три педи високо. Началникът повдигна левия крак на Улджин и завърза глезена му за магарето. После обърна очи към съдията.

Той кимна и един як стражник стовари върху коляното на затворника тежка бухалка. Уйгурът изкрещя.

— Не бързай! — нареди съдията.

Стражникът стовари още веднъж бухалката върху пищяла, а после и върху бедрото на уйгура. Улджин крещеше и псуваше на своя език. След повторния удар по пищяла той извика:

— Един ден с нашите орди ще завладеем прокълнатата ви страна, ще сринем крепостите ви до основи, ще изгорим градовете ви, ще избием мъжете ви, жените и децата ви ще бъдат наши роби…

Бухалката падна, той нададе див крясък, който премина във вой. Стражникът замахна пак, но съдията го спря.

— Както скоро ще разбереш — обърна се той към Улджин, — това е само обичаен разпит. Не искам друго от теб, освен да потвърдиш разказа на твоя съзаклятник китаец, който разкри целия ви злодейски заговор.

С нечовешко усилие уйгурът изтръгна едната си длан изпод стъпалото на стражника, надигна се на лакът и извика:

— Няма да ме оплетеш в наглите си лъжи, чиновническо псе!

— Добре тогава — с леден глас каза съдията. — Разбира се, един китаец е много по-умен от всички празноглави варвари. Надхитри ви вашият мним съзаклятник. Та той разкри всичко на властите и скоро ще получи от правителството добър пост в отплата за ценните сведения. Не разбираш ли, че и ти, и твоят невеж хан сте изиграни?

Докато говореше, съдията Ди направи знак на Ма Жун. След минута пред масата се изправи Ю Ки.

Когато видя проснатия на пода уйгур, Ю Ки пребледня като смъртник. Понечи да се обърне, но Ма Жун склещи китката му като в менгеме. А уйгурът, щом видя Ю Ки, забълва поток от ругатни и клетви:

— Мръсно куче! Гнусен предател! Проклет да е денят, в който един доблестен уйгур реши да се свърже с теб, лигав червей, покварен като всички китайци!

— Ваше превъзходителство, този мъж е луд! — извика Ю Ки.

Съдията Ди не му обърна внимание. Спокойно попита уйгура:

— Кои са другите ти съучастници в дома на този човек?

Улджин каза имената на двамата уйгури, наети от Ю Ки като наставници по бойни умения, и се провикна:

— Но това не е единственият китаец, който ви предава! Това куче Ю Ки може и да ме е изиграл, но пък други са готови по корем да се влачат пред нас за пари — и изброи имената на трима търговци и четирима войници.

Тао Ган внимателно ги записа. Съдията Ди извика Цяо Тай и му прошепна:

— Тичай веднага в къщата на Шиен и задръж четиримата войници под стража. После с ефрейтор Лин идете у Ю Ки и арестувайте двамата уйгури. След това задръж тримата търговци и накрая — Ловеца и сподвижниците му от северния квартал!

Цяо Тай забърза към изхода, а съдията Ди отново се обърна към Улджин:

— Улджин, аз не съм несправедлив човек. Няма да позволя един китаец да бъде възнаграден, задето те е издал, след като сам те е подстрекавал и е бил твой съучастник. Ако не искаш Ю Ки да се измъкне от правосъдието, разкажи как бе убит съдията Пън.

Зъл пламък проблесна в очите на уйгура.

— Аз съм отмъстен! — извика той. — Слушай, чиновнико! Преди четири години този човек, Ю Ки, ми даде десет сребърника и ме прати тук в съда да кажа на новия съдия, че същата нощ може да изненада тайна среща между Ю Ки и пратеник на уйгурския хан при брода на реката. Съдията Пън тръгна само с един помощник. Него убих веднага след като излязохме от града. После заклах и съдията и хвърлих тялото му на брега на реката — и Улджин се изхрачи към Ю Ки. — Ето ти наградата, краставо куче! — изкрещя той.

Съдията Ди кимна на старшия писар. Той прочете на глас показанията на уйгура. Поднесоха документа и Улджин положи отпечатък от палеца си върху него. С тържествен глас съдията Ди заяви:

— Улджин, ти си уйгурски княз и престъплението ти засяга отношенията на нашата империя с други страни. Не разполагам с никакви средства, за да разбера дали и твоят хан и вождовете на други племена са замесени в този противодържавен заговор. Като окръжен магистрат нямам правомощия да произнеса присъда срещу теб. Още днес ще те изпратя за столицата, където случаят ще бъде поет от министерството на отношенията с варварите.

По знак на съдията положиха Улджин на носилка и го отнесоха обратно в тъмницата.

— Престъпникът Ю Ки да застане пред съда!

Докато двама стражници грубо поваляха Ю Ки на колене, съдията Ди заговори строго:

— Ю Ки, обвинен си в предателство към родината. Това е престъпление срещу държавата и законът предвижда най-сурово наказание. Но славното име на твоя баща и евентуална препоръка от мен могат да накарат Столичния съд да смекчи страшната участ, която те очаква. Затова те съветвам да направиш пълни самопризнания и най-подробно да разкажеш за всичките си злодеяния.

Ю Ки не отговори. Дишаше тежко със сведена глава. След известно време най-сетне вдигна очи и с беззвучен глас, съвсем различен от обичайното му словообилие, започна:

— Освен двамата уйгури в дома ми никой не е в течение. Бях решил да изчакам последния момент, за да кажа на прислугата, че ще превземем града. Четиримата войници са купени с пари. Утре точно в полунощ трябваше да запалят огън на най-високата стражева кула в къщата на Шиен. Те знаят само, че това е сигнал за шайка бандити, които ще предизвикат безредици и под тяхното прикритие ще оберат двата големи златарски дюкяна. Всъщност това е сигналът за нападение, уговорен с уйгурските племена отвъд реката. В същото време Улджин трябваше да отвори със своите помощници китайци решетките на речната врата и…

— Достатъчно! — рязко го прекъсна съдията. — Утре ще имаш възможност да разкажеш всичко. Сега искам да отговориш на един-единствен въпрос. Какво направи със скритото завещание в рисунката, която баща ти завеща на втората си съпруга?

Върху сгърченото лице на Ю Ки за миг се изписа удивление. След това той каза:

— Според оригиналното завещание всичко трябваше да бъде разделено по равно между мен и природения ми брат Ю Шан и аз го унищожих. На негово място пъхнах в подплатата на свитъка собственоръчно написан от мен документ, според който ставах единствен наследник.

— Както виждаш — презрително каза съдията, — безсмислено е да отричаш. Всичките ти престъпления са ми известни. Отведете го в тъмницата!

Малко след като съдията закри заседанието, Цяо Тай влезе в кабинета му и докладва, че всички престъпници са арестувани. В северния квартал възникнали известни трудности, защото Ловеца се опитал да окаже съпротива, та се наложило ефрейтор Лин да се отнесе по-сурово с него. Съдията Ди се облегна в креслото си. Отпи глътка горещ чай и каза:

— Улджин и шестимата уйгури трябва да заминат за столицата. Ефрейтор Лин да подбере десет войници и утре сутринта да потеглят. Като сменят конете в попътните постове, ще стигнат в столицата за една седмица. Тримата търговци и четиримата войници ще съдя аз — той огледа помощниците си, насядали в полукръг пред бюрото, и продължи с усмивка: — Надявам се, че с ареста на водачите сме задушили заговора в зародиш!

Цяо Тай закима енергично.

— Не бива да подценяваме уйгурите. На открит терен са майстори в боя. Чудесни ездачи са, а стрелците им не пропускат. Но за наше щастие нямат нито опит, нито необходимото снаряжение, за да превземат един укрепен град. Ако не видят утре вечер уговорения сигнал на върха на стражевата кула, няма да посмеят да нападнат.

Съдията поклати глава.

— Оставям на теб, Цяо Тай, организацията на отбраната в случай на нападение — и добави усмихнат: — Е, поне не ви остава време да скучаете!

— Когато преди няколко дни идвахме насам, господарю — лукаво се обади сержант Хун, — предрекохте, че в Ланфан ни предстоят по-необичайни дела. Предчувствието ви е било точно.

Съдията уморено прокара длан по очите си.

— Не ми се вярва, че е изтекла само една седмица, откак сме тук — той скръсти ръце в ръкавите си и продължи: — Сега, като поглеждам назад, виждам, че най-сериозните притеснения идваха от загадъчния посетител на Шиен Моу. Ясно беше, че нечий остър ум направлява действията на тиранина. И разбрах, че докато той е на свобода, може да се очаква най-лошото.

— Но как прозряхте, господарю, че това е Ю Ки? — попита Тао Ган. — Ние не разполагахме с никаква следа.

Съдията поклати глава.

— Прав си. Почти нищо не ни бе известно за него, с изключение на две непреки улики, които можеха да доведат до разрешаване на загадката. Първо, знаехме, че този човек е добре запознат с вътрешното и външното положение на империята. Второ, че живее недалеч от дома на Шиен Моу. Признавам, че отначало подозренията ми се насочиха към нашия художник. Той е луда глава и като че ли нищо не би му попречило да се впусне в такова безразсъдно начинание. А произходът и образованието са му осигурили достатъчно знания, за да направлява Шиен Моу.

— Пък и този извратен интерес на У към варварското изкуство! — обади се сержант Хун.

— Да, така е — каза съдията. — Но У живее доста далеч от Шиен Моу. Не виждах как би успявал редовно да се измъква така специално издокаран, без да събуди подозренията на своя хазаин кръчмаря. А съдържателят на „Непресъхващ извор“ е непоправим дърдорко. Най-сетне, онова, което Ма Жун научи от разговора с Ловеца, недвусмислено доказа неучастието на У. Неговото арестуване не бе внесло никакви изменения в плановете на негодниците.

Съдията извади ръце от ръкавите и се облакъти на бюрото. Обърна се към Цяо Тай и добави:

— Твоята забележка, Цяо Тай, ме накара да прозра истината.

Цяо Тай ококори очи.

— Точно ти привлече вниманието ми към опаката страна на нашата хитрост с измислената армия — продължи съдията. — Изведнъж ми дойде на ум, че всичките предпазни мерки, взети от Ю Ки, за да се защити от варварско нападение, може би са всъщност подготовка за такова нападение. Това предположение много добре съвпадаше с известните факти и тогава видях, че ролята на таен съветник чудесно подхожда на Ю Ки. Най-напред, този негодник е роден в дома на един от най-големите ни държавници и прекрасно се ориентира във вътрешното и външното положение на империята. Освен това домът му е недалеч от къщата на Шиен Моу и той е могъл да вижда черното знаме, с което тиранинът го е викал, за да се съветва с него. И други въпроси започнаха да се натрапват в съзнанието ми. Защо един човек, който толкова се страхува от варварско нападение, си е купил къща в най-уязвимия за нападение югозападен квартал, близо до речната врата?

При това има друга къща, близо до Източната врата, откъдето при опасност може лесно да се измъкне в планините. Защо Шиен Моу е оставил спокойно Ю Ки да му отнеме най-добрия военен наставник? Възможният отговор беше само един: Ю Ки е тайният съветник на Шиен, той е замислил да създаде независимо княжество на границата на империята. Всъщност Шиен Моу сам го издаде.

— Кога, господарю? — в един глас извикаха сержантът и Ма Жун, докато Цяо Тай и Тао Ган гледаха недоумяващо съдията.

— Ние помислихме, че точно преди да умре, Шиен Моу се опитваше да каже нещо, което започва със звука „Ю“. Каква несъобразителност! Какви глупаци бяхме тогава! Един умиращ никога не се впуска в дълги обяснения. Шиен Моу ни е казал името на убиеца на съдията Пън и нищо друго…

Тао Ган удари ядно с юмрук по бюрото и поклати глава към побратимите си.

— Трябва да призная — продължи съдията, — че старият учител Жеравова Роба ме насочи по правия път. В началото на нашия разговор исках да му кажа, че се чувствам като юноша пред него, но той ме прекъсна и не разбра, че не говоря за губернатора Ю. Поне така си помислих тогава… Сега се питам дали не го направи нарочно. Започва да ми се струва, че е придавал особен смисъл на всяка дума, която изрече.

Гласът на съдията постепенно заглъхна. Няколко минути мълча, поглаждайки разсеяно брадата си. После изгледа помощниците си и каза с решителен глас:

— Утре сутринта ще приключа с делото на Ю. Обвинението в предателство към родината е възможно най-тежкото, по-тежко и от това за убийството на съдията. Възнамерявам на същото заседание да сложа край и на случая с убийството на генерал Дън.

При тази поредна неочаквана вест всичките верни помощници на съдията заговориха наведнъж. Той вдигна ръка:

— Така е, приятели, най-сетне разреших и тази загадка. Убиецът на генерала сам се е подписал под престъплението си!

— Знаех си аз! — извика сержантът — Няма начин да не е този нагъл мазач!

— Утре ще научите как генерал Дън е намерил смъртта си — кратко каза съдията. Изпи си чашата и продължи: — Днес успяхме да изясним някои неща, но за съжаление два въпроса още не са разрешени. Първият, най-спешният, е отвличането на Бяла Орхидея. Вторият, неразтълкуваната картина на губернатора с неговото завещание, може и да поизчака малко, но все пак изисква цялото ни внимание. Ако не успеем да докажем, че госпожа Ю и нейният малък син са законните наследници на половината имущество, останало от губернатора, клетниците ще бъдат осъдени завинаги на нищета. Защото всичко, принадлежащо на предателя Ю Ки, ще бъде конфискувано в полза на държавата. За наша беда Ю Ки е унищожил завещанието, което е открил в свитъка. Без това веществено доказателство дори самопризнанията на Ю Ки не могат нищо да променят. Остава фактът, че на смъртното си ложе старият губернатор е завещал картината на госпожа Ю, а „всичко останало“ — на по-големия си син. Върховните власти, особено министерството на финансите, ще се хванат за това устно завещание на губернатора и ще приберат цялото имущество на Ю Ки. Не успея ли да разтълкувам загадката на този пейзаж, госпожа Ю и Ю Шан няма да получат грош!

Тао Ган поклати глава. Пръстите му несъзнателно подръпнаха трите дълги косъма на лявата му буза, преди да попита:

— Отначало ние нямахме представа, че Ю Ки е скроил този престъпен заговор срещу централната власт. За нас той беше замесен само в някаква неясна разправия около едно наследство. Мога ли да ви попитам, господарю, какво ви накара толкова живо да се заинтересувате от делото „Ю срещу Ю“?

Съдията се усмихна широко:

— След като сме започнали един път с признанията, ще ви кажа, че винаги съм се възхищавал от личността на губернатора Ю Шушиен. Преди много години, подготвяйки се за втория си изпит, най-старателно преписах всички доклади, до които се добрах, за разкрити от губернатора престъпления, докато още е бил окръжен съдия. Изучих ги подробно, защото амбицията ми беше един ден да черпя вдъхновение от неговите бляскави умозаключения. След това изчетох всичките му предложения до трона, като се опитвах да попия пламенната му любов към правдата и дълбоката му преданост към държавата. За мен той беше най-добрият образец, идеалът за вярна служба на империята. Как исках да се срещна с него! Но беше невъзможно. Той вече беше губернатор, аз — начинаещ кандидат. После изведнъж, на гребена на славата, подаде оставка от всичките си длъжности. Тази необяснима постъпка на човека, от когото безгранично се възхищавах, ме потресе дълбоко. И до днес не мога да си я обясня. И когато в архива на Ланфан попаднах на делото „Ю срещу Ю“, стори ми се, че съдбата най-сетне урежда среща между мен и образеца на младостта ми, дори само духовна. Приех неговото завещание като предизвикателство, отправено от гроба лично към мен.

Съдията замълча и хвърли остър поглед към окачения на отсрещната стена пейзаж. Посочи го с пръст и продължи:

— Няма да се успокоя, докато не разкрия загадката на тази картина! Особено сега, след самопризнанието на Ю Ки, тя се превърна в послание до мен, изпратено от стария губернатор. В памет на този велик човек смятам за свой дълг да защитавам правата на неговата вдовица и на малкия му син. Още повече че предавам големия на палача.

Съдията стана и направи няколко крачки към картината. Помощниците му го последваха и се скупчиха пред нея с широко отворени очи. Съдията скръсти ръце в широките ръкави на робата си и прочете, като произнасяше отчетливо всеки звук: „Домовете на напразната надежда“. Какво ли разочарование бе изживял старият губернатор, когато е открил, че синът му Ю Ки е наследил от него бляскавия ум, но не и непоколебимата му честност!

— Вече знам наизуст всеки замах на четката. Надявах се старото извънградско имение да ми подскаже някаква следа, но не мога…

Съдията млъкна внезапно и направи още една крачка към свитъка. Огледа го подробно, като започна от горния край, и накрая се наведе, за да стигне до долния. После се изправи и бавно поглади бакенбардите си. Обърна се. В очите му святкаше радостно пламъче.

— Приятели мои, най-сетне открих тайната! — провикна се той. — Утре ще приключим и с този случай.