Константин Константинов
Кръв (11)

XI

Те се връщат от свиждане — двете заедно, хванати под ръка и мълчаливи. Тъмничарят е на една крачка от тях. Минават през вътрешните дворове, огрени от есенното слънце, и в ушите им звучи глухият и нестроен мълвеж от мъжкото отделение.

Вяра се позапира за минута, уморена. Тя е натежала вече, руменина играе по страните й, очите й са станали по-дълбоки и лъчисти. Тя оглежда като учудена целия този малък каменен град, градинката с късни цветя и бледото небе отгоре. Соколова наново я прихваща, внимателна и нежна, и влизат в отделението. Надзирателката дълго заключва след тях.

Така ще бъде — ден след ден, година след година. Колко?… Бог знае!… Все тоя тежък дъх на влага, на кухня и на клозет, тоя ужасен тропот на налъми по плочите, дългите монотонни клетви на бабата-отровителка от съседната стая, кратките разходки из двора, когато времето е хубаво.

Цветана носи голяма книжна кесия с плодове, изпратени от града, и отива в коридора да раздаде на другите по нещо. Вяра влиза в тяхната стая и сяда на леглото си. На лицето й свети тиха усмивка. Тука е добре. По-добре от вън. Тяхната стая — стая на „политическите“ — е чистичка, наредена с възглавници и с покривки от къщи. Дори една глинена вазичка с морави димитровчета. През решетестия прозорец се вижда насрещната вътрешна стена и парче синьо небе. В някои дни през прозореца влиза от фурната в съседния двор приятен мирис на току-що опечен хляб. Тогаз става нещо странно: изведнъж всичко наоколо изчезва като продадено в земята, стените се отместят и загубват, и изплуват улици, къщи, един лекарски кабинет, познати лица и гласове, отчетливи и живи, които изпълват пространството и не се махват. Така се продължава ден, два, три. Тя седи на леглото си тихо усмихната, слуша, гледа, разговаря, ходи из тоя нахлул изневидело свят. После равният ход на часовете стъпква като с чизми виденията, те изчезват постепенно и оставят една безутешна, огнена мъка. Вяра лежи тогава със стиснати устни, а Соколова, облегната на прозореца, гледа навън със своите остри, почти безцветни очи. После полека-лека всичко се възвръща.

Всяка сряда те се приготвят за свижданията. В дългата нечиста стая, разделена с мрежа от тел и пълна с различни хора, те стоят срещу Дойчинов, който никога не пропуска тия срещи. Понякога с него идва и Катя. Тя сега е наемателка на Дойчинов в една от сутеренните стаи и също очаква да стане майка. Носят им неща за ядене, дрехи, цветя. После гостите си отиват зад тежката врата, а те се връщат тук, в стаята, която вече им става мила. Бяха пет в началото: една словослагателка, жена на осъден, и две гимназистки, безгрижни, бъбриви и досадни. Беше тясно, оживено и шумно. Сега бяха останали сами, другите ги изпратиха в провинцията. Стана по-тихо и по-приятно. Всеки тропот, всеки вик, крясък или гръмогласен смях беше като физическа болка. Някъде назад имаше нещо голямо и страшно, беше преминало с трясъци, възторзи, мъка… Като буря бе префучало то и опустоши всичко по пътя си. Сега нищо друго не беше потребно — освен тишина, кротост и тишина…

Соколова се върна, запуши дупката за наблюдение с книга и седна на своето легло. Измъкна из пазвата си смачкана хартийка и се наведе към Вяра, шепнейки:

— Писмо от Людскан…

Бог знае по какви пътища бе вървяло това парче хартия, за да стигне от Париж до затворнишката стая! Момичето държеше с две ръце тънкото листче и със задавен от вълнение шепот четеше: „… и бъдете бодри. Няма дълго да чакате. Ще дойдем пак и тогава — камък няма да остане от старото…“

Соколова стана, накъса хартията, изгори я с кибрит, сетне отново седна на леглото и подпря глава на длан. Очите й пронизваха дебелите стени, зловеща усмивка заигра по тънките стиснати устни.

— Чу ли, Вяра?…

— Какво има?… — От другото легло Вяра отваря очи. Дали е чула?… — Да… да…

Ето — то пак се обажда. Промърдва и като че почуква с малкото си юмруче отвътре. Колко е недоволно, милото!… Сладостни тръпки изпълват цялата й снага. Лицето й се озарява блажено.

— Чу ли?… Те скоро ще дойдат!… — пълзи горещият шепот на Соколова.

— Да… да…

„Ето — пак. Милото, моето!… Потърпи още малко!… Как?… Самичко ли?… Нали си в мама, сладко, не си самичко!… Потърпи! Скоро, скоро ще дойдеш!…“

Тя хваща малката недоплетена дрешка, притиска я до страната си и я целува дълго, страстно, ненаситно.

През една зимна утрин то дойде. Цели няколко часа то се бори и най-после се яви с гърления тържествуващ вик на освобождение. Зад прозорците падаше едър тих сняг и изпълваше с мек блясък малката стая на тъмничната болница.

Изпъната, с кротко, уморено лице, лежеше Вяра, простряла ръце над завивката. Прислужницата избърсваше новороденото, което се гърчеше синьо-червеникаво в ръцете й и пълнеше стаята с крясък. Вяра дигна клепачи и погледът й бавно обиколи непознатата стая.

Пълният нисичък лекар, цял изпотен, приближи до леглото и засмяно се обади:

— Честито, колега!… Юнак, да ви е жив! Я-я — какъв е гласовит!…

Вяра погледна изправения човек, усмихна се, но изведнъж очите й се разшириха страшно. Какво бе това?… Ръцете на човека бяха кървави, бялата престилка — цяла в алени петна, на пода — леген, пълен с кръв!… Господи! Какво бе това?… Нима онзи сън се връщаше отново?… Нима всичко в тоя свят трябва да бъде окървавено?… Тя поиска да крещи, да избяга, опита се да стане, но нещо писна в ушите й, стените се люшнаха и в същия миг потъна в мека, бяла мъгла…

Едва на следната нощ тя дойде на себе си. То беше тук, до нея, и мръщеше личице в плачлива гримаса. Лампата силно светеше в бялата чиста стая. Всичко наоколо спеше. Вяра си припомни вчерашния ден и отново потръпна. Ала постепенно, като вълна, която си отива, тревогата й угасна. Детето проплака. Тя го взе, притисна устицата му до зърното на наедрялата си гръд и замря от блаженство.

„Цок-цок-цок“ — мляскаха устничките и по някакви тънки, неизразимо сладостни нишки нещо се точеше из нея, преливаше в това топло, крехко като пиленце тяло, оплиташе го и завинаги го свързваше с нея. Тя го обгърна нежно, с две ръце, долепи страна до главицата му и зашепна:

— Смучи! Смучи! Изсмучи ме цяла! По-силно!… Така!… Милото ми!… Глупава бях, че се уплаших… Това беше моята кръв, разбираш ли, сладкото ми, моята… не чужда!… Аз ти я дадох, аз, аз!… Както млякото, което сучеш — тя е моя… Смучи, мило!… Изсмучи ме цяла!…

Сега дните се търкалят, бързи, кратки, изпълнени от зори до нощта с едно кипнало могъщо чувство на живот. Малкото се преобразява постепенно и непрекъснато и от червеникавото кресливо парче месо приема вече образа на малък човек. Всичко извън него е лишено от всякакъв смисъл, не съществува.

В слънчевите часове за разходка тя сяда в дворчето заедно с едно момиче от съседната стая, което бе удушило любовника си. Като нея то беше родило в затвора. Двете майки разговарят спокойно и надълго, усмихнати от някаква непресъхваща вътрешна радост. Децата гукат в скутите им на своя неразбираем език. Баба Кита, отровителката, се пощи на слънце до стената и мърмори. Двете проститутки, осъдени за кражба, прекъсват разходката си, спират стеснени малко настрана и гледат децата с големи, замъглени очи.

Веднъж те стояха със Соколова вътре, до разтворения прозорец. Беше привечер. Жълти петна от заника гаснеха по стените. Като далечен шум на река долиташе мълвата на града. Детето спеше. Неочаквано, наблизо някъде, зад оградата затрещяха изстрели. Жените трепнаха, безпокойна сянка мина по лицето на Вяра. Ноздрите на Соколова замърдаха, погледът се наежи, съсредоточен и зъл. Вън скоро утихна. Соколова хвана Вяра за лакътя и сдържано, но твърдо попита:

— Ти не си вече с нас, нали, Вяра?…

Тишината стана още по-напрегната. Чуваше се само бързото дишане на момичето. Вяра се обърна към нея и поклати замислено глава:

— Не, Цвето… не съм. Отдавна не съм… За всекиго идва тоя час…

— Какъв час? — остро я пресече Соколова.

— Когато нещата се откриват напълно… и свършено е с всичко… с всичко предишно, което ти се е струвало по-рано истина, а сега… сега е чуждо като чужда дреха…

Момичето мълчеше намръщено и враждебно.

— Може би един ден и ти ще усетиш това — продължаваше Вяра, загледана вън. — А може да останеш със своята вяра, не зная. Знам само, че аз разбрах с цялото си съзнание, с последната частица на тялото си моята грешка. Разбираш ли — моята! Може за тебе, за вас, другите, онова, предишното, да е истината. Но моята истина е вече друга. Животът не е… не е човекоядство, момиче — тя сви плещи с вътрешна болка, — животът е само жертва… жертва за другите! Разбираш ли?… Всичко друго унижава, мърси, убива живота!…

Соколова изкриви устни многозначително, помълча и рече:

— А Деян?… И той ли измърси живота?…

Вяра дълбоко пое дъх, сложи ръка върху рамото й и с мек укор отвърна:

— Искаш да ме нараниш ли?… Защо ставаш лоша?… Деян вярваше във вашата истина, както вярвах и аз. Но той изкупи всяка вина…

Детето замърда и проплака. Двете жени веднага се наведоха над леглото. Вяра взе разплаканото дете, притисна го до гърди и почна да се разхожда и да го люлее в ръце. Скоро то се успокои и дори се разсмя. Вяра приближи с него до Соколова.

— Тоя, тоя, видиш ли го — с лъчиста усмивка продължи сега тя, — той избистри душата ми! Той ще порасне, момчето ми! Ще стане голям, голям мъж — говореше тя, надвесена над малкото засмяно личице, — умен, добър, по-умен и по-добър от нас! Нали, нали, мъничкото ми?… И тия ръчички — тя залепи устни в шепичките на детето, — тия чисти ръчички няма да се изцапат с кръв, няма, няма!…

В един априлски ден на следната година в стаята за свиждане имаше по-голямо оживление. От едната страна на оградата бяха Дойчинов и Катя, от другата — Вяра с малкия и Соколова.

Дойчинов, повече остарял и попрегърбен, беше като никога пъргав и бодър. Надупченото му едро лице грееше от радост. Той правеше фокуси с пръсти пред носа на детето, подсмърчаше, викаше му „Ах, ти, разбойник!“ и цял се тресеше от смях.

Вяра държеше в ръце сина си, усмихната и разплакана.

— Така-а!… Кажи сега на мама да не плаче, чичовото! Хайде, целуни я, ха още веднъж, и още!… Кажи, че ти си пак нейно момче… Мама не бива да плаче! Кажи!

Дойчинов сложи ръка върху ръцете на Вяра.

— Трябва да се радваш, Верке! Хайде малко кураж! Пък има още време, днес няма да го вземем. Ще остане още две-три седмици, докато нагласим всичко, че тогава. Я, моето момче, виж тука леля Катя — и тя има такова мъничко момченце като тебе, искаш ли да си играете заедно?… Ха иди при леля Катя, мило!

Детето, свикнало с хора, протегна ръка и отиде в Катя.

— Твоят син трябва да излезе в света, Верке, стига му година и няколко месеца в тъмницата!… Хе-хе-хе! Гражданино! — бутна той детето по бузката и му се изплези. — А след няколко дни той ще има и име — законно, честно име… Ех, не толкова хубаво като бащиното му, но все пак… Деян Дойчинов!… Как ти се струва, Верке? Върви, а?… Утре отивам в съда да уредя формалностите по осиновяването. А сега дай ръчичка на чичо, моето момче! Кажи довиждане! Ха така!

Дойчинов, развълнуван, потупа Вяра по рамото.

— А когато той дойде при мене, двама с него ще ти идваме на гости! И после ще те чакаме, всеки ден ще те чакаме да дойдеш и ти при нас — при него, при Катя и при мене…

Вратата се затръшва зад гостите. Вяра върви с детето в ръце през двора. Слънцето залязва. Тя гледа побледнялото небе и мисли: „Още един ден си отива. Какво ли носи утрешният?…“