Константин Константинов
Кръв (10)

X

Председателят завърши бавно и натъртено:

— … Подсъдимите Вяра Добрева, трийсет и две годишна, българка, православна, неомъжена… Цветана Соколова, двайсет и седем годишна, също, българка, православна… за виновни… и ги осъжда на смърт чрез обесване…

Из натъпканата, вкаменена зала пропълзя тръпка и глух, като че подземен мълвеж.

— … Присъдата е окончателна и може да се обжалва…

Изправени до оградата, която делеше съда, обиколени от войници с натъкнати ножове, подсъдимите мълчаливо слушаха. Мъжете, бледни, със стиснати устни, безсмислено се усмихваха. Вяра мачкаше кърпичката си. Соколова, със сключени отзад ръце, гледаше дръзко право в лицето на председателя. Защитниците бършеха чела безпокойни.

Председателят дигна молива си във въздуха и добави:

— Чухте присъдата… В законния срок можете да обжалвате… Хайде — обърна се той към конвойните, — водете ги!

В тоя миг Вяра пристъпи напред. В още гъстата тишина прозвуча нейният плътен, задавен от вълнение глас:

— Моля, господин председателю, за една дума!

Майорът учудено и неохотно отвърна:

— Какво има?… Кажете!…

— Заявявам, че по отношение на мене изпълнението на присъдата трябва да бъде отложено.

Председателят направи недоволна гримаса:

— Присъдата по отношение на всички ще бъде изпълнена, след като минат законните срокове и формалности. Казах вече, вие имате право да обжалвате…

— И да бъде потвърдена, господин председателю — настояваше Вяра, — по отношение на мене, съгласно закона не може да бъде изпълнена незабавно. Трябва да се отложи! — натърти тя.

Майорът все повече се мръщеше. Двамата съдии гледаха недоумяващи подсъдимата. Защитникът пристъпи и се наведе към нея озадачен.

— Какво искате да кажете? — обърна се председателят. — Защо трябва да се отложи?

Вяра преглътна и с дълбок, нисък глас отговори:

— Защото… съм бременна. Имам право на това съгласно закона, не за себе си, а за моето дете.

Залата ахна, раздвижи се, зашумя. Съдът, смаян, не съобразяваше какво трябва да прави. Председателят удари звънеца.

— Тишина!… Подсъдима, тия заявления ще направите на господин прокурора. Те не се отнасят до съда. Стига!…

— Моля, господин председателю — стана прокурорът, с двусмислена усмивка на лицето. — Бих желал да зная, откога подсъдимата е… в това положение?… Преди или след арестуването й?… — И като се обърна към съда и към защитата, иронично добави: — В чужбина тия игри за отлагане на наказанието се практикуват…

— Протестирам, господин председателю! — екна гласът на защитника. — Такива въпроси не могат да се поставят!

— Моля, моля — пресече го прокурорът, — ние трябва да знаем дали събитието не е станало в затвора специално за тази цел и да издирим виновниците!

— Протестирам най-енергично! — ревна защитникът.

Настръхналата зала се разлюля и наново зашумя.

Звънецът заудря още по-силно. Съдиите бяха станали. В настъпилата за малко тишина прозвуча отново ясният глас на осъдената, сега звънтящ от негодувание. Очите й пламтяха.

— Арестувана бях преди три месеца, господин прокуроре! А нося детето си вече четвърти месец. Проверете това с лекар…

Тя издълбоко пое въздух и с гримаса на отвращение добави:

— А срещу вашите подмятания за затвора ще ви кажа: баща на детето ми е човекът, който умря, преди да стигне до съд…

Нова вълна на ропот и изумление раздвижи публиката. Председателят още веднъж удари звънеца.

— Заседанието е закрито! — И влезе със съдиите в съседната стая.

Вяра дигна ръка към челото си, олюля се и падна в ръцете на адвоката и на Соколова.

 

 

— Павел Василич!… Здравей! Заповядай! Заповядай, заповядай!… Седни… вземи столчето!

Борис се бе приповдигнал, просиял и възбуден, и стискаше ръката на Дойчинов.

— Най-после, дядка! Да видя и аз жив човек!… Не съм още престанал да кашлям, както казва Сатин, а всички ме забравиха…

Дойчинов приближи столчето и сложи на масичката куп вестници. Леглото на Бориса бе в градина, под две вишневи дръвчета с узрял плод. Пъстра сянка падаше върху покривките и по тъмножълтото, влажно лице на момъка. Бръмчаха оси, една кокошка къткаше пиленца, през листака белееше селска къщица. Дребна, преминала вече, но пъргава женица, с живи като Борисовите очи, пристигна откъм къщата, изтри в престилката си мокри ръце и се ръкува с госта. После сложи ръка на челото на момъка.

— Пак си се изпотил, Боре. Не се отвивай така, синко… — И тя поправи завивките.

— Майка ми — каза Борис. — Тя все се страхува да не настина — с усмивка добави той. После продължи: — Кажи, разправяй, другарю Дойчинов! Като че векове не съм виждал хора, а то само два месеца, откак ни пуснаха. Ти си гледай работата, майко. Сега има човек при мене, ние ще си побъбрим.

Жената се отдалечи, кротка, с бързи, ситни крачки. Те останаха сами. Ала разговорът не вървеше. Думите бяха чужди, угасваха наполовина. Няколко обикновени въпроси и отговори — и млъкнаха. Облегнат на две възглавници, Борис гледаше в далечината, дето жълтото корито на реката трептеше в зноя. Дойчинов чувствуваше, че така не бива, но в главата му нямаше ни една мисъл и устните му с мъка се разтваряха. С какво радостно нетърпение бързаше той насам! И сега, пред това страшно, изсмукано от болестта лице, върху което блестяха само черните, по-дълбоки и още по-живи очи, пред тоя глас, сипкав, угаснал, наполовина вече от други свят, той се усещаше потиснат от някаква огромна вина и не можеше да промълви дума. Той палеше цигара след цигара и мълчеше. В един миг очите им се срещнаха по-дълго. Дойчинов не издържа и наведе глава. В погледа му имаше такава безкрайна нежност, че Борис се усмихна тъжно и кимна:

— Нищо, Павел Василич, нищо!… И така е хубаво… Не бива да ти е мъчно… — Млъкна и добави: — А знаеш ли?… Оня ден получих писмо от Вихрова. Закъсняло, ходило в София, в редакцията, оттам ми го препратили… Как не са го пипнали, не зная… От Париж…

Дойчинов дигна глава:

— Париж?…

— Да, да… Интересни неща, дядка! Пише, че виждал и Людскан. Людскан плетял обуща… А той имал приятелка — датчанка, богата…

Старият човек се навъси:

— Филип е в Москва… Джамбазов в Берлин, в торгпредството… други във Виена… тоя хубостник в Париж… Фи-и! А тук… Чакай! — сепна се изведнъж той. — Та аз не съм ти казал най-важното: вчера съдиха Вяра и другите…

Борис скочи и седна на леглото.

— Разправяй! — хрипливо извика той.

Дойчинов свали цигарата с треперещи ръце, намести възглавниците на болния и с вълнение продължи:

— Трябваше да бъдеш ти там!… Ти, ти сам трябваше да видиш и да слушаш!…

— Разправяй! — повтори момъкът задъхан. — Осъдиха ли ги? Колко?

Дойчинов се запъна, като че гърлото му бе схванато, и сетне бързо издума:

— Смърт… Вяра, Цветана и Войнов — на смърт… Другите — затвор… Различно…

Болният се отпусна на възглавниците, побледнял, с изострено лице. Избърса струите пот, които се стичаха по слепите му очи, и заслуша. Дойчинов разказваше разпокъсано, с възторг и негодувание, прекъсваше, повтаряше, избързваше и едрото му лице пламтеше.

— Смърт!… — тихо повтори Борис и отново се загледа в далечния завой на реката. Долу, но шосето, профуча автомобил и дигна облаци прах.

— Това всъщност се очакваше — поде Дойчинов след дълго мълчание. — Защитникът уверява, че смърт няма да има — досега ни една жена не са екзекутирили… Заменят наказанието им с доживотен затвор… Но може ли някой да знае сигурно?… — В погледа му отново трепна тревога. — Представяш ли си тия две момичета, увиснали на бесилото?… Представяш ли си какво е сега в душите им: смърт!

Момъкът не отговори. По устните му проигра горчива усмивка. Колко е недосетлив добрият Павел Василич!

— Нали може да се обжалва? — попита той. — Все пак има още шансове…

— Ах, присъдата ще бъде потвърдена — за това и дума да не става! Няма и основания за друг изход. Законът е такъв. Едничкият шанс е замяна на наказанието.

Борис, все така тих, бавно промълви:

— Все пак шансове има!… А за моята присъда, Павел Василич, виж, нито замяна, нито помилване има!…

Старият човек изведнъж се опомни:

— Недей така! Недей така, Борисе! Не говорѝ и не мислѝ тия глупости… Ще полежиш тук на чист въздух, на почивка, и ще заякнеш…

Борис се закашли сухо, затвори очи и лицето му се сви от болка. Настъпи мълчание. Старата жена безшумно се появи, сложи чаша мляко на масичката и кафе за госта. И пак така безшумно изчезна. Момъкът с отвращение отпи от млякото, обърна се на една страна и лицето му стана съсредоточено и кротко.

— Защо беше всичко това, Павел Василич? — тихо попита той.

— Кое, Борисе? — също тъй напрегнато и тихо отвърна Дойчинов.

— Всичко… нашата вяра, нашата борба… яростта ни… всичко…

Млъкна, все така тих и вдълбочен, оправи падналите на челото си коси и продължи:

— Де са Деян? Янко? Кръстьо?… Стотиците, хилядите други, които не познавах? И ония… — той трепна — сто и шейсет на гарата… и стотиците други още около тях? Защо, защо е всичко това?

Дойчинов мълчеше, навел глава, и смучеше цигарата си.

— Знаеш ли, Павел Василич, колко много неща съм премислил на това легло! И какви чудни, нови, съвсем опаки мисли ми идат понякога!… Оплитат ме цял като в мрежа и не смея да им се противя… Хубаво ми е с тях… Разбираш ли?…

Дойчинов се бе приближил до него и го гледаше с някакво остро, радостно очакване.

— Разбирам, моето момче, разбирам!…

Борис притвори очи и продължи:

— Особено сутрин… Когато слънцето слиза тук по сребърни жици… и въздухът е хладен като изворна вода… Чувай, Павел Василич! — страстно протегна ръце момъкът. — Няма нищо по-хубаво от живота — от живота така, сам по себе си… дори от този мой живот на премазано животно… Защо не знаех аз това по-рано? Защо не го виждат другите… здравите? Всичко друго, дядка, е… измама… сянка… Това кънти понякога в кръвта ми… като вик… като бунт… И тогава съвсем се забърквам… Друго знаех по-рано… зная го всъщност и сега… а иначе усещам… Може би защото съм болен… Може би здрав иначе бих чувствувал… не знам… не знам! — с усилие изохка юношата. — Де е истината, Павел Василич?

— Истината?… — Старият човек помълча. — Не зная и аз, Борисе!… Само едно зная вече: истината не се търси с ум, моето момче, тя е в сърцето. Разбираш ли?… В света има премного ум… сърца липсват!…

Дойчинов се размърда неспокойно на стола, наведе се към него и възбудено продължи:

— На тебе, виж, не се страхувам да го кажа… Другите ще ме осъдят, ще се надсмеят, лошо ще ми се надсмеят. И не от насмешката им се боя, а че не могат ме разбра… Лъжа беше всичко предишно, лъжа, в която пораснах, живях и остарях. Късно проумях това, милий — но сега вече няма никакво връщане, никаква измама, не!…

— Не те разбирам и аз, дядка! Кажи!

— Не, не, ти разбираш, знам!… Аз не съм дошел в тоя свят само за да бъда сит, доволен и да наситя в края на краищата червеи, подобни на мене!… Има нещо по-горно, нещо, за което нямам думи, но което е в сърцето ми — и знам, че то съществува!… — извика с болка Дойчинов. — Не, не, не ме гледай така! Нима не си почувствувал същото и ти?… Животът е създаден чрез обич и обичта е негов смисъл, моето момче, не е ли така? Разбираш ли сега, че ние вече сме съвършено други — не зная дали по-добри или по-лоши, но че тая промяна е цяло освобождение…

— Но това… това вече е… религия!… — уплашено прошепна юношата, като се приведе към другия. — Павел Василич, нима ти… ти… — Той не можа да довърши. Страшна бледност изведнъж покри лицето му, клепачите се спуснаха сиво-черни, главата му се люшна и падна на възглавницата.

Дойчинов скочи и се наведе над него. Момъкът мръдна ръка и засъхналите устни промълвиха без глас:

— Нищо… прилоша ми малко…

Дойчинов изтри челото му и повя с вестник, да го освежи. След няколко минути Борис отвори очи.

— Прощавай, другарю Дойчинов, за безпокойството… Ще се опитам да дремна… Повикай, моля ти се, майка ми. И ела… ела пак, когато можеш… Довиждане.

 

 

Те не се видяха вече. Два месеца след тая среща Дойчинов пристигна пак в селото, изкачи височинката и спря пред заключената портичка. Дворът беше пуст. Салкъмите до оградата почваха да жълтеят. Едно малко парче креп висеше над вратата. Дойчинов остана замаян, внезапно обезсилен, и слезе бавно на пътя. По шосето се завъртя бърза вихрушка, дигна прах и отмина. Изведнъж нещо смътно, като че забравено, промърда в съзнанието му. Какво имаше?… Той сбърчи вежди. Ах, да! От заранта още той бързаше да дойде и да сподели с Бориса радостната новина: смъртното наказание на двете момичета бе заменено със затвор…

Той спря насред пътя, без мисъл, тъпо загледан в гъстата синева на небето, което зееше с някаква огромна и зловеща пустота. После тръгна отново със своите тежки старчески стъпки, олюлявайки се като пиян, и дълго не можа да намери гробищата, които бяха на няколко крачки от него.