Константин Константинов
Кръв (4)

IV

На един от блоковете към „Златните мостове“, под лесничейството, лежаха Дойчинов и Вяра. Пролетното слънце прежуряше, земята изпускаше пара. Морената потъваше надолу в сухите храсталаци на долината. Тук-там по склоновете белееха преспи. По синьото небе бързаха къдрави облаци. Бистра тишина обгръщаше планината.

Дойчинов свали палтото си и запуши. После извърна глава и зачервеното му лице се усмихна.

— Хубаво, а, Верке!…

Вяра не отвърна, легнала възнак, с ръце под главата и с кърпичка на лицето. Блузата очертаваше запазените девически гърди, които се дигаха равномерно в дълбоко дихание. На съседния камък Арап дигна глава към господаря си и замаха опашка.

Дойчинов пъргаво скочи, загледа се, изправен и примижал от блясъка, и тихичко задекламира:

Широка как моя роковая печаль,

как мое безвыходное горе.

Вяра махна кърпичката, бързо се дигна и викна:

— Какво? Печал ли?… Хайде де, господин Дойчинов! Извинявайте, ама това вече е… глупаво!… Полага се на някой гимназист, който пише стихове, но — вие!… Печал? Я погледнете! Тоя ден, в който всичко крещи от ведрина, от радост, от кипнал живот!…

Тя изведнъж скочи, сви ръце около устата си и извика:

— Е-хо-о-п!

Едно слабо ехо отвърна. Откъм разсадника в отговор се обади мекият глас на флейта, която почваше марш от „Кармен“.

— Браво! — викна Вяра и замаха с ръка нататък. — Ето и Людскан ни поздравлява с подобаваща тържественост!

И като грабна една съчка, отърча при кучето.

— Дръж, Арап! Хайде! — И хукна, подгонена с весел лай от рошавия пес. Направиха няколко кръга тичешком и после се тръшнаха двамата, запъхтени и доволни.

Дойчинов я гледаше усмихнат, забравил укора, забравил стиховете, и не можеше да се откъсне от това опърлено, съживено лице, от тия озарени с дълбока и нова радост очи, от цялата стройна фигурка, стегната, устремена и в същото време тъй неотразимо женствена.

Той набра няколко кукуряка и й ги поднесе.

— Право, Верке, глупости са всички тъжни неща днес.

Гласът на флейтата идеше на тънка струя, ту по-силна, ту по-слаба, един жълт лист падна и сухо прошумоля по камъка.

Дойчинов леко въздъхна.

— И все пак… гледам и мисля: какво ще бъде с нас… или по-право с тебе, да речем — след месец само?…

Тя сви рамене и отговори със затворени очи:

— Не зная и не мисля за това… може да ни няма съвсем… а може да бъде още по-хубаво. Не знам наистина… Зная само, че дотогава всяка минута за мене струва години… — На лицето й цъфна блажена усмивка.

Посивелият мъж замълча, после тихо попита:

— И… щастлива ли си, Верке?…

Момичето го погледна с премрежени очи и унесено отвърна:

— Дали съм щастлива?… Ами че аз сега едва усещам, че живея!… Всеки миг, всеки час е пълен със смисъл, нов… и най-хубав. Всичко преди това е било отражение… мираж… не е било… Това, без сама да знам, съм чакала, само това ми е трябвало…

Той се наведе, забулен в дим, и съвсем тихо промълви:

— Толкова ли го обичаш?

Вяра се дигна, погледна го открито и с дълбок гръден глас отговори:

— Да… Повече от себе си… Той е моят мъж, господин Дойчинов.

Дойчинов се размърда и широкото му лице пламна.

— Но… той има семейство, Верке!…

— Ех, вие, господин Дойчинов! — подсмя се тя. — Не се страхувайте, не съм измамено момиче… Има, има жена и дете, зная. Но бъдете спокоен, аз няма да му попреча да носи дълга към семейството си… Дългът — той си е негов… Мене другото ми стига… Другото е всичко. Разбирате ли?

Той я гледаше забъркан и не знаеше какво да отвърне. Тя бе обхванала коленете си, отпуснала глава върху тях — и ветрецът играеше с косите й.

Дойчинов отново плахо се обади:

— Прощавай, Верке, че ти досаждам… Имаш право… Той струва твоята обич… Но той е обречен… Той няма да се спаси… и ти заедно с него… А това… това не може… не бива!

— Аз нямам друг път и друга радост вече, господин учителю!… И това не са сантименталности, повярвайте ми! Докрай с него… все едно — към смърт или към живота… Ето, не знам, разбирате ли, но днес ми се ще да крещя от радост за това, че съм дошла да върша неговата работа! — Тя изведнъж сви вежди, погледна часовничето на ръката си и загрижено продума: — Минава един. Да не се е случило нещо… Никой още не идва…

Дойчинов милваше легналото куче и продължаваше гласно мислите си:

— Чудни създания сте вие, жените. Дай им една идея, някаква отвлечена концепция — цял живот ще я носят, без да влезе в кръвта им, да я въплътят в дело… А посочи им нещо близко, реално, дай им определена задача или, и това е най-важното, досегни сърцето им, тогава — чудеса ще извършат! Тъкмо обратното е с нас, мъжете… И не разбирам вече кое всъщност е по-ценното…

Вяра слушаше с добродушна усмивка.

— Не знам и аз… Може би сте прав. Не ща да философствувам, не ща да разбирам нищо, господин Дойчинов, така ми е най-хубаво!…

В това време откъм разсадника отново се чу флейтата. Сега вече бързо и по-силно долетяха звуците на „La donna e mobile“.

Двамата скочиха, преобразени изведнъж, сериозни и безпокойни.

— Иде! — побледня Вяра.

Бързо извадиха от раниците неща за ядене, постлаха вестници, като туристи, и зачакаха. Очите им трескаво търсеха из пътеките, но планината беше пуста. Най-после Дойчинов с длан над челото възкликна:

— Я виж нататък, Верке! Като че иде някой!

Откъм говедарника наистина слизаше човек в тъмно облекло и с раница. От време на време поспираше, оглеждаше внимателно на всички страни и тръгваше отново. Вяра се бе вкаменила, само брадичката й трепереше. Дойчинов нервно смучеше цигарата и пускаше кълба дим. Арап наостри уши и скочи. Дойчинов му извика, прибра го до себе си и когато дигна очи, на няколко крачки от него стоеше почернял, брадясал момък с каскет, под който враждебно блестяха тъмни очи, облечен в кафява куртка, издута отзад, и с тежка раница на гръб. Той се застоя няколко секунди, изгледа ги последователно и рече сухо:

— Добър ден.

Дойчинов отговори на поздрава, Вяра не можа да се обади. Устните й бяха засъхнали, никакъв звук не излизаше от гърлото й.

Човекът попита:

— Този път накъде води?

Вяра направи последно усилие и отговори със схванат глас:

— Той се събира там с другите. Тук е петоъгълникът…

Чертите на момъка изведнъж се отпуснаха и в погледа му блесна лукава искра.

— А, така ли — наведе се той да свали раницата, — тогава много здраве от Николинка.

— От Николова ли? — добави Вяра и облекчено въздъхна. — Седнете, другарю…

— … Владимир — отговори момъкът и се тръшна уморено.

Дойчинов с изумление гледаше тая бърза сцена; най-после разбра, седна и предложи цигара на госта.

— Дайте по-добре нещо да хапна — рече той. — Не съм ял от вчера. Преспах на Каменното здание, свърших провизиите, а трябва веднага да вървя… Разбрах, че са ме подушили пак, снощи към Бояна.

Той хапна бързо, измъкна от раницата си голям запечатан пакет, прибра провизиите, които му дадоха, и се възлегна за минута.

— Вие ли сте връзката сега, другарко? — обърна се той към Вяра. — Исках да видя някои от другарите…

— Деян щеше да дойде… но е ранен… и той вече е нелегален — избърза Вяра и се зачерви смутена.

— Зная — кимна със стиснати зъби момъкът, — предупредиха ме по пътя, а паднаха ми на ръка и вестници… Тежко ли?…

— Не, за щастие!… След седмица ще му мине.

— Мръсници! Държат се здраво, няма какво да се каже! — процеди отново той. — И по мене стреляха, но не ме улучиха.

— През къде минахте, другарю Владимир? — попита Дойчинов.

— През Емине. В Бургас ме откриха шпиковете. Не помогна фалшивият паспорт… аз съм нелегален от двайсет и трета. Трябваше да се спасява кожата и това тук — посочи той пакета. — Сега да разменим акредитивите, другарко…

— Добрева — каза Вяра.

— Д-р Вяра Добрева?… Познавам ви от писма на наши хора. Драго ми е, че се запознах и лично… Дайте сега докладите и да, вървя. Ето тук са последните инструкции на секретариата и три хиляди долара. Подпишете ми тая разписка. Така. Ето ви разписка и за вашия пакет.

Откъм разсадника се зачу неочаквано скоклива ръченица. Дойчинов и Вяра се спогледаха стреснати. Тя веднага пъхна пакета във вътрешния джоб на раницата си и викна:

— Бързайте, другарю!…

— Какво има? — скочи куриерът.

— Нашата охрана ни предупреждава, идат подозрителни лица.

Момъкът мигновено метна раницата, нахлупи каскета и извади от задните си джобове два револвера, които сложи в куртката.

— Кой е пътят за Перник?

— Защо Перник? — извикаха Вяра и Дойчинов.

— През Перник — Трън — на запад.

Те посочиха реката и неспокойни загледаха към височинката, дето Людскан продължаваше упорито „ръченицата“. Момъкът се спускаше вече зад камъните.

— Добър път, другарю! — задавено извика Вяра.

После седнаха и двамата, настръхнали и онемели. Очите им с мъка следяха смаляващата се фигура на момъка, който изчезна най-после зад храстите по реката към Владая. Извиха глави вдясно: слава Богу, още никой не идеше!… Най-после по пътя от Тунелите се появиха двама души, а пред тях изтича едър полицейски пес. Спряха се и дълго оглеждаха котловината. После завиха към Людскан, бавиха се няколко минути при него и след четвърт час пристигнаха при двамината на камъните.

— Какво правите тук? — попита единият, с мека шапка и с фаворитки, които се спускаха над широки, бръснати челюсти.

— Какво правим — закусваме, както виждате! — спокойно отговори Дойчинов.

— Дайте личните карти! — Другият с каскет и гамаши, пъхнал ръка в джоб, цъкаше плюнка през зъби. Арап заръмжа към песа, който с изплезен език гледаше господарите си в очите.

— А вие, моля, можем ли да знаем кои сте! — все тъй сдържано попита Дойчинов, като търсеше картата си.

Човекът се намръщи, изгледа го и отряза:

— Полиция.

Другият се ухили предизвикателно и цвъкна към уплашения Арап.

Първият провери картите и като ги връщаше, бавно рече:

— Вие да не сте онзи, списателят Дойчинов?…

— Той същият — усмихна се Дойчинов.

Човекът го изгледа отново и добави многозначително:

— Слушайте, господин Дойчинов, туризъм през март не е твърде безопасен… Много сте подранили…

Вяра скочи:

— Какво?… Да не е забранено?…

Дойчинов я хвана за ръката:

— Недей. Верке, моля ти се!

— Искам да кажа, госпожице или мадам, че е по-добре да се прибирате в града… Всякакви хора има сега по планината. — Очите му блеснаха. — И недейте се нервира толкова!

Вяра прехапа устни, взеха раниците и поеха обратно. Полицаите почакаха да отминат, подсвирнаха на кучето и продължиха към „Фонфон“. Отгоре Вяра се извърна и цяла светнала, заскача пред стария човек.

— Ура! Господин Дойчинов! Не са го усетили, отминаха нагоре!

 

 

След няколко минути Людскан стана, спусна се по прекия път и ги дочака в Княжево. Свечеряваше, когато наближиха града. При Александровската болница забелязаха някакво особено оживление. Хората бързаха със сериозни, подплашени лица, няколко конни стражари претрополяха в галоп. На платформата някой разказваше: „… Открили ги следобед… Не се предавали… Сега цял взвод стражари обиколиха къщата…“

Прилепен в ъгъла, Людскан ловеше всяка дума, мълчалив, със сбрани вежди и със стиснати устни. Той бе разбрал всичко. При Руския паметник той кимна на двамината да слязат.

— Печатницата! — прошепна с тревога момъкът. Вяра изхълца и се втурна, без да мисли. — Къде? — грубо я дръпна Людскан. — Ти не можеш така да отидеш!… Върви си по-скоро вкъщи!…

Тя блъсна ръката му и го изгледа гневно. Дойчинов не успя да се намеси; Людскан свали мигновено раницата си и изсъска:

— Дай тогаз твоята — и върви!… Аз ще я занеса!…

Тя разбра предпазливостта на момъка и се засрами. Смениха раниците, Людскан тутакси изчезна и те останаха двамата сред улицата. Мъка, страх и едно по-силно от всичко любопитство изпълваше сърцата им, и без да продумат, тръгнаха.

Оживлението растеше. Хората бързаха в една посока, едни — бъбриви и ухилени, други — с неподвижни лица, като сполетени от нещастие. От време на време профучаваше автомобил или отделен конен стражар препускаше в кариер.

Чуваха се безредни, редки гърмежи и тогава тълпата като шибана ускоряваше крачки. Вяра уверено вървеше напред и търсеше преките улички. Колкото приближаваха, толкова повече глухата врява се усилваше и трясъкът ставаше по-остър. Най-после излязоха на малкия площад до квартирата на Кръстьо и Янко. Тук беше. В здрачината всичко изглеждаше по-смътно и непознато. Около малката къщица, прилепена с гръб до друга, кордон стражари бе обградил широк празен кръг, зад който групички любопитни шумяха до ъглите на близките къщи. В едина край, задържана от стражарите, пищеше хазайката с пеленаче в ръце. От съседната къща с вайкане и рев две момичета изнасяха през прозорците дюшеци и черги. В съседната уличка лъщяха автомобилите и шлемовете на пожарната команда. Всички очи бяха устремени към двете прозорчета на полуетажа, дето живееха момчетата. От време на време там със сух трясък светваше изстрел. Хората изведнъж се стъписваха назад и стражарите, с извадени револвери, викаха неразбрано. До двата салкъма и при стената на близката къща някакви фигури на цивилни хора не мърдаха. Вяра и Дойчинов се смесиха в една по-далечна групичка. До тях една старица се кръстеше. Един едър мъж псуваше непрестанно и сочеше с юмрук: „Удрете! Тяхната вяра… Артилерия, артилерия да докарат…“ Внезапно един от цивилните прибягна, залепи се до стената на къщурката и хвърли в прозореца нещо.

— Бомба! — извика навалицата настръхнала и се люшна назад.

В същия миг остър блясък озари прозорците на полуетажа и тресна глух гръм, жените запищяха, полицейска свирка проряза глъчката и веднага настана натегната тишина.

— Пречукаха ги… — се обади тихо някой. Ала едва оня до стената мръдна, и отвътре изхвръкна нещо, и нов, още по-страшен гърмеж екна вън. Човекът безшумно се свлече и падна по очи, един стражар наблизо се хвана за кръста, изрева и клюмна в ръцете на двама души, които го поеха. От разкъсания му хълбок шуртеше кръв. Отнесоха го бързо назад, с мъка извлякоха и другия. Отвътре продължаваха да стрелят ту от единия, ту от другия прозорец. Вечерта бе паднала съвсем и понеже в тоя край нямаше електричество, донесоха пожарникарски факли. Мракът се разкъса и раздвижи, ужасени лица мърдаха като призраци в зловеща фантасмагория. Тогава иззад близкия ъгъл затрака картечница. Тръпка разлюля отново хората и един сподавен вой от ужас премина над главите. Нова бомба като огнен цвят се пукна сред площада. Картечницата спря. В тишината, която настъпи за миг, засвири тръба, после прозвуча суров, ясен глас:

— Предайте се или ще запалим къщата!

Два гърмежа отговориха отвътре. Един човек с факли прибягна до едното прозорче, хвърли ги вътре и тичешком се върна. Друг, от другата страна, направи същото. Слабо зарево освети отвътре прозорците. „Божичко, живи ще ги изгорят!…“ — плачеше старата жена. Едрият мъж закрещя отзад: „Ха така!… Ха така!… Дръжте… дръжте ги сега!…“ В същата минута сред пукота и глъчката, дълбоко, като изпод земята, се зачуха странни звукове — звукове на песен. Ония там, вътре, пееха. Навалицата онемя, вкаменена и настръхнала. Гърмежите заредяха, замириса на дим и над всичко в настъпилата тишина все по-ясно идеше песента на двамината отвътре:

Не ти, Боже, на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците…

„Тра-та-та-та“ — затрака отново картечницата, да заглуши песента. Ала в малките паузи тя излиташе отвътре ведно с езиците пламък, които лижеха вече стените.

Вяра изви безумен поглед наоколо. Истина ли беше всичко това или чудовищен кошмар?… Но тежкият дъх на яростния мъж до нея, вонящ на вино, я опомни. Тя затрепера цяла като в треска. Дръпна Дойчинов за ръката и тръгна.

Огънят се усилваше, топъл дим се носеше из улицата. Внезапно песента млъкна. Чу се гърмеж. Ала след минута вече само един ясен, но слабеещ глас започна отново и продължи:

Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане роба…

— Янко! — позна гласа Вяра, спря се и нещо я задуши в гърлото. Още един гърмеж — и песента спря, сега вече окончателно. Пламъците бяха обхванали цялата къщурка. Пожарната команда с тръби и звънци пристигаше да угаси пожара. Някъде далеч горяха светлините на града, чужди и безстрастни. Високо в тъмносиньото небе се изряза сребърният сърп на нов месец.

Дойчинов и Вяра вървяха мълчаливи из улиците на другия край. Когато наближиха нейната къща, тя дигна очи, взря се в оцъкления месец и потръпна. Друга някоя вечер той ще гледа също тъй безучастно над тоя дом, опръскан с друга кръв. И нощта ще бъде пак така хубава и далечна, като приказка.