Константин Константинов
Кръв (8)

VIII

От един товарен влак слезе железничар с чанта и пардесю в ръка. Мина през моста и пое по „Мария Луиза“ към града. Леко прегърбен и изцапан със сажди, той вървеше отмерено сред оживената тълпа. Улицата шумеше безпокойна. Вчерашният ден беше разчупил равната линия на всекидневния живот. Войници и стражари стърчаха по ъглите, хората бързаха подплашени с наведени глави. Човекът спря при една будка и взе вестници. Неспокойните му очи засмукаха едрите букви на новините. После сгъна вестниците, обърна се и незабележимо трепна. Няколко крачки зад него, до трамвайната спирка, мъж в кожена куртка и гамаши се взираше втренчено в лицето му. Железничарят веднага продължи пътя си, ускорявайки постепенно хода. После прекоси улицата, нахлупи съвсем фуражката и като спря за секунда пред една витрина, отново се огледа. Човекът с куртката пресичаше улицата след него. Железничарят се затули до един стълб, съгледа пак другия и бързо тръгна. Неочаквано променен, изправен, устремен, сега той ловко се провираше между минувачите. Без да се бави повече, той зави в първата напречна улица и пъхна ръка в джоба на панталона си. В очите му блеснаха пламъчета, устните му се свиха жестоко. Сам ли ще даде последното сражение?… Щом трябваше да се свърши, да бъдеше поне с другари… не като заприщено куче… Ех, поврага!

В тоя миг очите му се плъзнаха надлъж по улицата. През една сграда, до вратата на голяма пивница, той съзря табела: „Ангел Дрински — адвокат“. Човекът се подвоуми една секунда, после решително пристъпи и натисна вратата.

Вътре беше полутъмно. Едно писалищно бюро, една етажерка, една врата в дъното, която водеше към пивницата, и два-три стола. Седнал зад писалищната маса, един мъж прелистяше книжа.

Влезлият отмести фуражката на челото си, приближи бързо до масата и тихо, но натъртено рече:

— Здравей, началство!…

Адвокатът дигна глава, примижа за малко, взрян в лицето на човека, и тутакси скочи. Открито, енергично лице, с увиснали мустаци и спъстрена коса, с дълбока бръчка между очите, които гледаха сериозно и угрижено. Левият ръкав от лакътя надолу висеше празен. В петлицата — знакът на запасен офицер. Той стрелна поглед към вратата и смаян извика:

— Чавдаров!… Ти?… Какво търсиш тука?…

— С-с-с! По-тихо, моля те! — промълви Чавдаров. — Ще ти обясня…

— И… какъв е тоя маскарад?… — продължи Дрински, като го оглеждаше намръщен и недоумяващ.

Чавдаров посочи с ръка:

— Там, на улицата, ме дебнат… Пристигам току-що… от провинцията… Проследиха ме… Бягайки, озовах се насам. Влязох, без да мисля… Само за няколко минути… Да загубят дирите ми — и ще те освободя…

— И след всичко… след вчерашния ден ти смяташ, че мога да те укрия?… Аз?… — викна Дрински. — Ха-а!… Наистина вие имате изумителна логика и… нахалство!…

Чавдаров дигна глава ужилен. Лицето му се сви.

— Не разчитах на нищо — мрачно процеди той. — Не зная как влязох… видях името ти… Знам, че днес или утре тая трагикомедия ще свърши… Исках само още веднъж да видя близките си…

Адвокатът го гледаше все така навъсен и смаян.

— Но… ти имаш право — продължаваше Чавдаров. — Това е война… — Млъкна и сухо добави: — Няма пощада. Влязох глупаво в ръцете ви, хайде, свършвайте! Сега е вашият час! Само, господин капитан — той извади пистолет и щракна предпазителя му, — ще продам скъпо кожата си!

Дрински прокара длан по челото си. Де беше чул той тия думи и тоя глас, в който отчаянието стигаше до едно ледено равнодушие?… Да, да!… Оная пъклена нощ на 1050, когато те си стиснаха ръцете преди контраатаката… Оная последна нощ, когато той се свести с откъсната ръка до контузения, засипан с пръст, подпоручик Чавдаров…

Той го гледаше сега, изправен насреща му, потъмнял, с револвер в ръка.

— Деяне!… Ти… ти можеш… и мене?

Другият скърши рамене и студено отвърна:

— Такава е играта, както казват, Дрински… Какво друго ми остава?… Да не искаш сам да се предам?… Или да чакам, докато повикаш ония отвън?…

Дрински тръсна глава и очите му пламнаха.

— А!… Така!… И това значи допусна! Слушай, момко! Дрински е войник, но никога не е бил агент на полицията! Разбра ли?… Ето — аз сам ще те изведа на другата улица в безопасност… Но да не дава Господ да се срещнем по-късно, иначе!…

Докато Чавдаров се опомни, той грабна шапката си, взе една табелка с надпис „Ще се върна след един час“, окачи я на вратата, заключи отвън и спусна рулетката на прозореца. След две минути се върна през вратата за кръчмата.

— Седни тук, в ъгъла. Вън вече двама обикалят. Ще почакаме, докато се пръждосат…

Чавдаров бързо обърна наопаки светлото пардесю, което се превърна в черна мушама, и я облече. Отвори чантата, взе отвътре черна шапка, сложи фуражката и тури в джоба си големи тъмни очила. Така, отново преобразен, той се тръшна отпаднало на стола и зачака. Дрински се разхождаше мълчалив и възбуден. В кръчмата тракаха чинии и чаши. Стенен часовник удари и една музичка изсвири нежно няколко такта.

Адвокатът спря насред стаята, в погледа му мина тъжна усмивка и той довърши гласно мисълта си:

— А когато излезеш вън, можеш с право да се посмееш над нашия буржоазен морал… Запасният капитан Дрински, член на управителния съвет на Съюза, началник на гражданската стража, днес — укривател на конспиратори, убийци на жени, деца и старци… Ха-ха-ха!… — горчиво се подсмя той.

Чавдаров наведе очи намръщен.

— Лично аз нямам никакво участие във вчерашната акция — отвърна той. — Дори не знаех нищо. Ти не ми вярваш, виждам. Твоя работа, но това е истината. Макар че от идейно гледище тая акция е оправдана… необходима и аз съм длъжен да я приема. Всяко средство е добро — щом ни приближава към целта.

— Необходима?… Необходима?… Сто и шейсет ковчега на беззащитни люде — средство за благоденствието на… на… народа? — потръпна Дрински и изкрещя: — Хора ли сте вие или чудовища, та тъй спокойно приказваш това?… Ами че ако ние извършим подобно нещо, бихме се срамували да говорим, не бихме създавали идеология, за да го оправдаваме!… Боже мой, Боже мой! — потърка чело той. — Или аз съм се побъркал, или… наистина този строй трябва да си върви, щом не може да се брани с вашите средства!

— Вярваш ли, че ще го запазите? — отвърна предизвикателно Чавдаров.

В това време някой натисна дръжката на вратата. На стъклото се очерта човешка сянка. Чавдаров скочи към вратата за пивницата.

— Тихо — прошепна Дрински. — Не мърдай. Ще си отиде. Клиент навярно…

Сянката се отдалечи наистина. Чавдаров, с изострено лице, отново седна.

Дрински поклати глава замислен.

— Какво каза?… Дали вярвам?… Не зная вече в какво вярвам, право!… Зная само, че във вашето не мога да повярвам. Не мога! Исках — и не мога! — въздъхна той.

— Но слепци ли сте вие — нервно поде другият, — вие, които се ужасявате от смъртта на стотина души, та не виждате това непрекъснато унищожение, тая безпощадна война, която всеки ден — в окрайнини, във фабрики, по нивя — опустошава света по-сигурно от всяка друга?

— Та кой ти е казал, че не виждаме, любезний?… На мене ли трябва да казваш това?… Аз ли съм се примирил?… То се знае — нещо трябва да стане, така повече не може!… Но де е, кажи ми, де е пътят, по който трябва да се тръгне?…

— Няма два пътя за това, капитане! — наведе се Чавдаров към него. — Тъкмо защото те зная, приказвам така. Ела при нас! Други път няма, ти сам долавяш това. Бунт има в душата ти, твоето място не е отвъд: ела при нас! — страстно повтори Чавдаров.

Дрински сбра вежди, отстъпи крачка назад и в очите му блесна метална студенина.

— При вас?… В името на какво, кажи… На някакъв неизвестен, фантастично прекрасен, утрешен ден, окъпан в кървите на днешния?… При вас?… Да убивам стражари, които служат за хляба си, и да смятам, че преобразявам човечеството?… Ха! При вас?… В името на някакъв нов свят, заченат в отмъщение и откърмен с омраза?… Не го ща, не го ща тоя ваш свят, разбираш ли? — махна гневно с ръка той.

— Щеш или не щеш, това иде — злорадо възрази другият. — Ще паднат мнозина, ще паднат и невинни — то се знае, това е неизбежно, но веднъж завинаги ще бъде свършено. Масите осъзнават вече силата си и ще станат господари на живота, който те творят. Не е време днес за колебание. Който не е с тях — ще бъде пометен…

— Ах — сви лице с отвращение Дрински, — масите, масите… Втръсна ми се да слушам вече тая дума. Като че не водехме ние самите тия маси на касапница, както ги водите вие днес на нова! Масите!… А човекът къде е, момко, човекът?… Какво правите вие за човека?…

— Човекът е единица от колектива. Колективът движи живота по железни закони. Нима за тия елементарни неща ще спорим, Дрински? — с насмешка отвърна Чавдаров.

Телефонът на писалищната маса силно иззвъня. Адвокатът взе слушалката.

— Да… комендантството?… Да, да, аз съм. Така… Да?… Тая заран?… Като железничар?… Да, да, ще съобщя довечера на всички!… Да, разбрано — затвори телефона и млъкна.

Чавдаров бе станал. Нервна усмивка изкриви чертите му.

— За мене ли?… — кимна той към телефона.

Дрински замълча, погледна го дълго, после промълви:

— Да… Хайде.

Чавдаров сложи тъмните очила и нахлупи шапка. При вратата за кръчмата адвокатът го спря:

— Чакай още една минута, може би вече няма да приказваме с тебе… Искам да ти кажа пак: гледай да не се срещнем отново… там… на улицата. Не ще те пощадя, да знаеш, а пък няма да ми бъде леко… Вие, вие нямате такива скрупули и да ти кажа ли — понякога ви завиждам. Но, българино, не можеш ли да разбереш, че тая земя, която е родила и тебе, и мене, поне за малко трябва да си отдъхне?… — Той пламна, стисна зъби и отчетливо, със заплашване, довърши: — И да знаеш, жестоко ще отсечем ръцете, които отново искат да я окървавят с експерименти над милиони хора!

Чавдаров сложи ръка на рамото му, посочи с поглед масата, дето лежаха няколко протестирани полици, и му отвърна:

— Ти, Дрински, ти поне какво ще загубиш?…

— „Освен веригите си“, нали! Ех, Деяне!… Старо, изтъркано е това — зная го! — махна той с досада ръка. — Какво ще загубя? Ще загубя правото си да мисля със своя ум, разбираш ли?… Аз не зная какво трябва на човечеството не е моя работа да мисля за това, — но знам, че и аз, и ти, и последният колибар, всеки има своя радост и своя мъка, отделни от другите, че всеки носи свой смисъл за живота!… Че никакви догми не могат окова моя дух на свободен човек и моето сърце, в което има бунт, вярно е, но омраза няма!… Само че това, виж, ти няма да го разбереш!…

Чавдаров отново възрази:

— А сега?… Сега свободен ли си?…

— Сега… сега… — раздразнено отсече другият. — Не, разбира се, както бих искал. Но и тая малка свобода вие искате да ми я отнемете. Да прощаваш! Няма да ви позволя — не, не, и не! Хайде, да вървим!

Влязоха двамата в кръчмата, минаха през двора, изпълнен със селски коли и автомобили, и излязоха на друга улица. Кимнаха си мълчаливо и всеки пое по своя път.

 

 

Тежките завеси бяха спуснати и плътно прилепени до стъклата. Отгоре лампата студено осветяваше широката стая, която изглеждаше празна. Само кълбета пушек бавно се носеха към потона. Една напрегната тишина, всеки миг по-гъста, се готвеше да избухне с трясък. Свит в ъгъла на кушетката, Чавдаров мълчеше. До него Вяра, отпуснала клепачи и настръхнала, ловеше всички шумове отвън. Насреща, облакътена на писалищната маса, Цветана Соколова подпираше с две ръце главата си. Не помнеха вече откога седяха така. Времето се бе стопило в безформена маса, която натискаше гърдите им. Нямаше начало тая нощ. Щеше ли да има край?… О, това поне те знаеха със сигурност. И чакаха с уморено отчаяние, без надежда в никакво чудо, чакаха този край, който приближаваше — и все още не идеше. Нещо окончателно бе сринато, земята се бе разцепила под нозете им, те падаха в пъклен мрак, дето не светеше нито една искрица, падаха непрекъснато, задъхани, изчерпани, и все не стигаха никакво дъно.

Внезапно телефонът раздра тишината. И тримата скочиха. Докато Чавдаров успее да я спре, Вяра взе слушалката.

— Кой е? — глухо рече тя.

— Кой там?

— Тук доктор Добрева, там кой?

— Доктор Вяра Добрева ли?

— Да, да… кой там?…

— А, грешка… извинете…

Те се спогледаха.

— Не трябваше да се обаждаш… — промълви Чавдаров — проверяват навярно дали си тук… Но поврага!… И то не би помогнало… — махна с глава той.

Вяра се изправи срещу него и зачупи ръце.

— Да излезем, да се махнем оттук, веднага!… Моля ви се, Деяне, Цвето!… Ще полудея така!…

Чавдаров горчиво сви устни:

— Къде?…

Тя извърна наоколо си празен, полубезумен поглед.

— О, Господи!… Наистина, къде?…

Соколова извади от чантата си малък револвер и го сложи на масата. После взе вазичката със стрък кичест зюмбюл и вдъхна дълбоко пресния мирис на цветето.

— Павел Василич ли е идвал?… — попита тя.

Думите прозвучаха някъде издалеч, безсилни, непотребни. Вяра не разбра веднага.

— Как?… Да… Господин Дойчинов… Мина да ме предупреди тая сутрин и да се сбогува… Предполага, че днес и него ще отведат… И Бориса арестували…

— И Борис ли?… От него поне какво искат?… — скръцна със зъби Чавдаров. — Защо го не оставят да умре вкъщи?…

Някъде едва чуто скръцна врата и дебнещи стъпки прошумоляха из коридора. И тримата мигом скочиха, готови да се бранят. Вяра полуотвори вратата и въздъхна с облекчение. На прага стоеше Людскан, посърнал, с хлътнали бузи и с остър пламък в очите. Той кимна леко и издума с усилие:

— Д-д-другарю Чавдаров, и вие, всички… веднага напускайте къщата!… След половин час най-късно ще дойдат тук… По-скоро!… Веднага!

Чавдаров раздразнено отвърна:

— Веднага!… Веднага!… Къде?…

— М-м-минете през черния вход и съседния двор!… Аз ще ви преведа… На улицата се пръснете по един към окрайнината. Ще ви чакам при третия гараж. Има приготвена кола… Веднага!

Изведнъж очите светнаха. Трескава надежда пламна в жилите. Гребяха с треперещи ръце палта, шапки, оръжия.

— Но какво става вън?… Долу?… Няма ли известия?… Никъде нищо ли?… — хвана Чавдаров Людскана за ръката.

— Една група наши напредва към Балкана на запад… Другарят Филии е с тях. Няколко бойни ядра наблизо са почнали акцията… Всичко не е загубено. Трябва да се съединим с тях…

Чавдаров светна цял:

— Най-после! Поне да не се мре тъй глупаво!…

В тоя миг из коридора се чу тропот, тоя път бърз и силен. Някой тежко тичаше. Вратата шумно се блъсна и влезе Радев. Лицето му беше страшно. Без шапка, без очила, някаква нечовешка мъка беше изкривила чертите му неузнаваемо. От посинелите му устни изхвръкваха къси хрипове, погледът — помътен, по восъчните страни лъщяха сълзи. Цялата му снага се тресеше в спазми. Той спря насред стаята, дишащ тежко, огледа всички с тъпи, кръвясали очи. В ръката му блестеше пистолет. Жените се стъписаха, Чавдаров бързо отиде до него и го хвана за рамото.

— Радев, какво има?… Какво се е случило, другарю?… Как мина през града?

Радев не отговори.

— Хайде с нас, Богдане! — поде Чавдаров. — Няма време за губене! Всеки миг може да дойдат… Но кажи, какво има?

От стиснатата уста на мъжа се откъсна стенание:

— Павлина… Павлина е убита… — И се тръшна обезсилен на един стол.

— Павлина! — извикаха двете жени. Чавдаров отвори изумени очи и за миг остана вкаменен. После се наведе над Радева и настръхнал, тихо промълви:

— Къде?… И кой… Богдане?

Изправен зад писалището, Людскан с полуспуснати клепачи гледаше встрани.

Радев скочи:

— Кой?… Кой друг, ако не ония кучета?… Убита е вкъщи… в леглото си… Войнов ми съобщи… О, света ще срина! — изкрещя мъжът обезумял.

Людскан се обади:

— По-бързо! Не бива да губим ни минута… Другарю Радев, хайде!…

Радев се обърна, изгледа го яростно и викна:

— Вървете!… Вървете всички… бягайте, страхливци!… Аз ще остана!

— Богдане! — помоли го Чавдаров. — Хайде с нас! Не е нужна и тая жертва…

— Вървете, казах! — отсече Радев. — Аз оставам, сметки имам да чистя с тая сволоч!…

— Другарю Радев, не ни бавѝ — вмеси се отново Людскан. — Ти сега трябваш повече от всякога… Хайде! За една жена… — той замълча една секунда — и такава жена не бива да се рискува повече ни един косъм! — студено натърти той.

— Людскане! — викна Чавдаров. Вяра се притисна съвсем смаяна до него. Соколова, навела очи, мълчеше.

Радев примижа с късогледите си очи и остана като втрещен.

— Какво каза?… Какво каза?… — неразбрал още, повтори той. — Такава жена?… Каква жена, мерзавец?… Кажи! — тежко пристъпи той към масата.

Момъкът дигна дръзко глава.

— Другарю Радев, остави сега това! Да вървим, после ще говорим!…

— Не, куче! Кажи, каква жена? — викна истерично Радев. — Думай — или…

— Д-д-добре тогава. Твоята жена — бавно изрече Людскан — е убита в леглото си, дето е била заедно с оня мръсник, агента на полицията Асен Минчев. Разбра ли?… — И момъкът поглади изправената си коса.

— Лъжеш! Лъжеш! — изрева Радев и дигна пистолета срещу него.

Чавдаров се спусна, обгърна го през раменете и го завъртя. Пъргав като котка, Людскан мигом обиколи масата и грабна пистолета му. Двете жени в ъгъла гледаха онемели и ужасени. Радев се отскубна и отново закрещя:

— Лъжеш! Отде знаеш това?…

— Знам… аз сам видях!… Аз те предупредих, другарю Радев!

— Лъжеш! Лъжеш! — повтаряше в изстъпление мъжът и пак дигна юмруци. Ала изведнъж спря, потърка слепите си очи, като че искаше да си спомни или съобразяваше нещо. — Тогава… ако е вярно… кой… кой тогава ще иде да я убива? — И безпомощно изгледа всички.

Една дълга минута мълчание увисна във въздуха. Сетне отчетливо и сухо прозвуча гласът на Людскана:

— А-аз. Тя си търсеше куршума — и го намери…

Сякаш мълния излакъти и тресна беззвучно всички в стаята. Те стояха зинали и неспособни да проронят звук. Само Радев, грохнал, се олюля, облегна се на масата и се стовари на стола. Гърдите му се издигаха с хъркане. Той изви очи към момъка насреща и в тоя поглед имаше смъртна ненавист, опустошение и безкрайна умора. Всичко, което бе свързвало в желязно единство душата и тялото на тоя мъж, сега бе разнищено, изпокъсано, изпепелено. И от буйния живот, стегнат в някогашната сурова и плътна форма, сега оставаше жалката купчинка на човешка дрипа.

Людскан се подсмя изкривено и поглади коси. Устните му мръднаха и един ред бели зъби блеснаха сред потъмнялото лице.

— Минах там да видя за другаря Радев — продължи той, обръщайки се към другите — или за нея… Исках да им съобщя да тръгват и те веднага. Гледам — свети. Надникнах — пердето беше малко отместено — и ги видях… — той премижа от погнуса — оня и тя… в леглото… Фуражката му беше на нощната масичка… Стрелях два пъти… но него не съм улучил добре… Видях го, че скочи и се затули… Тогава избягах, обикалях да се укрия и дойдох. Това е. Сега да вървим.

Той пристъпи една крачка, закопча палтото си и повтори още веднъж:

— Хайде!…

В същата минута звънецът в коридора силно иззвъня. Някой заудря по външната врата. На стъпалата се чу задавен шепот. В улицата забумтя автомобил.

Людскан скръцна със зъби и очите му се разшириха, стоманено синкави и страшни.

— Те са, разбойниците… Късно е вече.

Скочи към стената и угаси електричеството. Отвън по силно заудряха.

— Отворете! Полиция! — викаше някой.

— С-с-т! Ни дума!… — изсъска в мрака гласът на Людскан.

Той пропълзя в тъмното до срещната стена, отвори без шум прозореца и погледна навън. При пътната врата мърдаха две-три фигури. Друга група дебнеше на ъгъла, друг един надничаше зад електрическия кантон. Той съзря глава с превръзка и с червена фуражка, извади пистолет и се прицели. Екна трясък и веднага след това проклятие:

— Пак се отърва мръсникът!…

В тъмнината прозвуча гласът на Радев, далечен и отпаднал, като че той току-що се бе пробудил:

— Кой угаси?… Дай светлина!…

Чавдаров шепнешком отиде при него.

— Тихо, Богдане! Ела да се измъкнем…

— Дай светлина!… — изкрещя Радев. Гласът му затрептя властно както преди.

— Другарю Радев — шепнейки, обади се Людскан, — чакайте!… Нека не ни виждат… После ще ви преведа отзад…

Той прибягна пак до прозореца и хвърли към пътната врата една бомба. Къщата се разтресе цяла, взривът освети за миг улицата, чуха се охкания и команди. Стражарска свирка изпищя. Няколко изстрела гръмнаха долу, стъклата на прозорците се разсипаха с трясък и два куршума се забиха в потона.

— Сега подире ми! — викна глухо Людскан, отвори вратата и хукна по коридора. Чавдаров се спусна към ъгъла, дето бяха жените, събори нещо по пътя си. Хвана Вяра за ръката и я повлече. Заловена за Вяра, Соколова тръгна като сляпа след тях. Ударите на вратата зачестиха и отново дрезгав глас повтори: „Отворете! Полиция!“

В същия миг стаята светна. Радев бе напипал копчето и запали лампата. Сега той цял бе преобразен. Две дълбоки гънки се врязваха около носа и устните, лицето му бе спокойно, бледно и жестоко, снагата — изправена, гласът — сигурен и рязък.

— Вървете, аз ще остана тук! Но нека светне, не ща да мра като кърт…

— Радев — опита се още веднъж да го склони Чавдаров, но думите веднага угаснаха на устните му. — Не!… Оставам и аз, другарю! Дай си ръката! Заедно ще мрем, брате!…

Людскан се показа от коридора.

— Бързо!… При задния вход има само един… Ще свършим с него лесно…

Чавдаров притисна Вяра до гърдите си и рече:

— Вървете с Цвета!… Ти не бива да оставаш… Вървете веднага!…

Тя сплете ръце около кръста му. Очите й, дълбоки и мълчаливи, които поглъщаха неговото измъчено лице, му казаха в това мигновение всичко, което можеше още да бъде неизвестно за него, и той разбра. Притисна я още по-силно, отведе я на заслон до печката и сложи в ръцете и един от двата си револвера.

За малко вън бе притихнало. Заглушена глъчка идеше през строшените прозорци: там се съвещаваха. През това време Людскан, хванал за ръка Соколова, слизаше по черната стълба. Той отвори с шперц вратата на стълбите към първия етаж и слязоха през долния коридор до външната врата, която излизаше на напречната улица. На ъгъла стърчеше човек. Людскан отвори бързо и тази врата, хвърли втора бомба към ъгъла и веднага преви ключа. Пламък и гръм разцепиха отново нощта. Оня, на ъгъла, изохка и падна на една страна. Притекоха се двамина оттатък. Дотърча и другият, който пазеше задния вход за горе. Тогава, хванал здраво ръката на Соколова, момъкът хукна през стълбата към свободния вече черен изход. Излязоха. Той се преметна през оградата на съседната градина и подаде ръка на момичето. Тя се опита да скочи, но роклята й се заплете, един клон я шибна по очите. Отново се дигна, ала две железни лапи я стиснаха. Някой изсъска до лицето й: „Не мърдай — или ще стрелям!…“ Свършено бе. Три-четири куршума изпищяха към тъмния двор. Ала от Людскана нямаше следа.

Горе двамата мъже с пистолети в ръце чакаха. Сега ония почнаха да трошат вратата на стълбите. Радев изпразни няколко куршума през дъските. Отвън отговориха. През кратките паузи долитаха далечно крякане на жаби и смътните шумове на пролетната нощ. После всичко се отдалечаваше, угасваше някъде, като че никакъв друг свят, освен тая светла одимена стая, не съществуваше.

Изведнъж вратата изпращя и се разтвори до гръб. В същия миг върху корниза на прозореца се показа човек с револвер и изкрещя:

— Горе ръцете!…

Чавдаров дигна ръка и два гърмежа едновременно екнаха в стаята. Човекът се строполи с вик долу. Чавдаров се олюля и от челото му шурна кръв. Вяра се хвърли към него. Той избърса кръвта с ръка и се усмихна:

— Нищо… нищо… одраскаха ме само…

Отвън извикаха:

— Предайте се — или ще сринем къщата!

— Влизайте!… — изпсува с бяс Радев и отново изпразни револвера си. През строшената врата се протегна една ръка и хвърли нещо в коридора. Адски трясък и дим изпълниха къщата. Когато пушекът се разсея, на прага, паднал възнак, хъркаше Радев, а единият му крак конвулсивно подскачаше. Чавдаров бързо се наведе, целуна го по челото и прибра Вяра зад себе си. Внезапно откъм вратата на кабинета се чу шум. Той веднага се обърна: двама души с насочени насреща му дула извикаха:

— Хвърляй оръжието!…

Той натисна ударника. Чу се сухо щракване, без гърмеж. С един скок двамината бяха при него, някой силно го удари в сляпото око и той загуби съзнание. Остър писък разкъса глухия тропот: като усорлица Вяра се спусна към двамата и заудря с пистолета. Тя никога не беше стреляла и не знаеше как става това. Единият от хората изви ръката й, подложи крак и тя се строполи на пода.

След няколко минути Чавдаров се свести. Стегнати с наръчници, качиха ги долу в затворен автомобил. Соколова вече беше вътре. Заминаха.

В разкъртената и опустяла къща шетаха непознати хора, тършуваха из ъглите, пренасяха вързопи книжа. На прага лежеше Радев, изстинал вече, с отворени очи. Локва кръв чернееше до него. Стръкчето зюмбюл, стъпкано на земята, пръскаше сред полуразчистения дим още по-силно своя наивен и радостен мирис.