Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Клайв Къслър, Пол Кемпрекос. Бяла смърт

ИК „Бард“, София 2006

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

ISBN 954-585-702-1

История

  1. — Добавяне

4

Карл Бекер крачеше нервно по палубата на датския изследователски кораб „Тор“. Свил рамене и пъхнал ръце в джобовете на дебелото си палто, бюрократът от Копенхаген приличаше на тромава безкрила птица. Беше навлякъл дебели дрехи, но въпреки това потреперваше, когато спомените му се връщаха към момента на сблъсъка. Бяха го натикали в една спасителна лодка, която се преобърна при спускането, и той падна в ледената вода. Сигурно щеше да умре за броени минути, ако един траулер не го бе измъкнал почти в несвяст.

Събра шепи да запали цигара и се опря на перилото. Докато се взираше в червената пластмасова сфера, бележеща гроба на крайцера, чу някой да го вика. Беше капитанът на „Тор“ Нилс Ларсен.

— Къде са проклетите американци? — изръмжа Бекер.

— Нося добри новини. Току-що се обадиха — каза капитанът. — Пристигат след пет минути.

— Крайно време беше — каза Бекер.

Подобно на колегата си от „Лейф Ериксон“, капитан Ларсен бе висок, рус и с ъгловат профил.

— Честно казано, минаха само няколко часа от потъването на крайцера. На екипа на НАТО му трябват седемдесет и два часа, за да достави на място кораб и спасителни съдове. Хората на НАМПД спазиха обещанието си да дойдат в рамките на осем часа. Малко закъснение им е простено.

— Зная, зная — по-скоро раздразнено, отколкото ядосано отговори Бекер. — Не искам да прозвучи като неблагодарност, но ни е скъпа всяка минута.

Метна фаса в морето и пъхна още по-дълбоко ръце в джобовете си. После изръмжа:

— Жалко, че Дания отмени смъртното наказание. Иска ми се да видя проклетата тайфа от SOS увиснала на бесилката.

— Сигурен ли сте, че са ви ударили нарочно?

— И още как! Промениха курса си и се насочиха право към нас. Бам! Като същинско торпедо. — Бекер си погледна часовника. — Сигурен ли сте, че казаха пет минути? Не виждам да приближават никакви кораби.

— Странно — каза капитанът, вдигна бинокъла и огледа хоризонта. — Аз също не виждам нищо.

В този момент чу някакъв звук и се загледа в небето.

— Момент. Идва някакъв хеликоптер. Движи се много бързо.

Малката точка бързо растеше на фона на покритото със сиви облаци небе. Скоро се чу ревът на перките. Вертолетът се понесе право към „Тор“, прелетя ниско над него, след което рязко зави и описа широк кръг. На борда на тюркоазния „Бел 212“ ясно се четяха големите букви НАМПД.

Първият помощник-капитан притича и посочи хеликоптера.

— Американците. Искат разрешение за кацане.

Капитанът отговори утвърдително и свързочникът предаде разрешението по радиото. Хеликоптерът се плъзна надолу, увисна над задната палуба и бавно се спусна — кацна точно в центъра на белия кръг на вертолетната площадка.

Вратата се отвори, под въртящите се перки се появиха двама мъже и закрачиха по палубата. Като политик, Бекер имаше набито око за хора. Двамата се движеха с небрежното спокойствие, което бе виждал и у други американци, но решителната им походка и нещо в позата им изпълваше въздуха с усещане за пълна самоувереност.

Доколкото можеше да прецени, широкоплещестият мъж отпред бе висок над метър и осемдесет и тежеше поне деветдесет килограма. Косата му бе побеляла, но когато приближи, Бекер забеляза, че е млад, може би около четиридесетте. Тъмнокожият му спътник бе малко по-нисък, по-млад и по-слаб. Движеше се с котешката грациозност на боксьор и Бекер нямаше да се учуди, ако се окажеше, че наистина е боксьор средна категория. Движенията му бяха спокойни, но изпълнени с характерната за навита пружина енергия.

Капитанът пристъпи напред, за да ги поздрави.

— Добре дошли на борда на „Тор“.

— Благодаря. Аз съм Кърт Остин от Националната агенция за морско и подводно дело — каза едрият мъж; изглеждаше така, сякаш може да мине и през стена. — А това е партньорът ми Джо Дзавала.

Стисна ръката на капитана, после и на Бекер, от което на очите на датчанина едва не избиха сълзи. Дзавала премаза костите, които Остин бе пропуснал.

— Много бързо се отзовахте — каза капитанът.

— Изоставаме с няколко минути от графика — каза Остин. — Имахме известни логистични затруднения.

— Всичко е наред. Слава богу, че дойдохте! — каза Бекер и разтърка ръката си. Погледна към хеликоптера. — А къде е спасителният екип?

Остин и Дзавала се спогледаха развеселено.

— Пред очите ви — каза Остин.

Изумлението на Бекер отстъпи пред едва сдържаната ярост и той рязко се извъртя към капитана.

— Как, за бога, тези двама… господа ще спасят капитан Петерсен и хората му?

Капитан Ларсен се питаше същото, но все пак прояви повече сдържаност.

— Предлагам да попитате тях — отвърна той, очевидно смутен от избухването на Бекер.

Е? — Бекер изгледа първо Остин, после и Дзавала.

Нямаше представа, че двамата мъже от хеликоптера се равняват на цял кораб спасители. Роденият в Сиатъл Остин бе израснал в и до морето — и в това нямаше нищо чудно, тъй като баща му имаше компания за изваждане на потънали съдове. Докато учеше управление на системи във Вашингтон, мина и престижната сиатълска водолазна школа, където усвои няколко специализирани области. Използва наученото в нефтените платформи в Северно море, работи известно време за баща си, след което бе вербуван от ЦРУ като подводен разузнавач. След края на Студената война бе нает от Сандекър като шеф на Специалния екип.

Дзавала бе син на мексиканци, пресекли Рио Гранде и установили се в Санта Фе. Техническият му гений бе станал легендарен в НАМПД. Можеше да поправя, модифицира или възстановява всички възможни двигатели. Имаше навъртени хиляди летателни часове като пилот на хеликоптери и малки реактивни и витлови самолети. Постъпването му в екипа на Остин се оказа щастлива комбинация. Широката публика никога нямаше да разбере за много от задачите им, а остроумната им духовитост пред лицето на опасността скриваше стоманена решимост, пред която не можеше да устои почти нищо.

Остин спокойно изгледа Бекер с пронизващите си синьо-зелени очи — на цвят приличаха на корал под водата. Не остана бездушен към положението на датчанина и отклони яростта му с широка усмивка.

— Извинете за лекомислието ми. Трябваше веднага да ви обясня, че спасителната подводница пътува насам.

— Би трябвало да пристигне до един час — добави Дзавала.

— А дотогава можем да свършим много неща — каза Остин и се обърна към капитана. — Нуждая се от помощта ви за разтоварване на част от оборудването от хеликоптера. Можете ли да отделите някои от по-яките ви момчета?

— Да, разбира се. — Капитанът изпита облекчение, че най-сетне е в състояние да направи нещо, и незабавно нареди на първия си помощник да се погрижи за подробностите.

Под ръководството на Остин неколцина матроси с пъшкане вдигнаха големия дървен сандък от товарния отсек на хеликоптера и го свалиха на палубата. С помощта на железен лост Остин откърти капака и след кратък оглед каза:

— Май всичко е тип-топ. Каква е ситуацията?

Капитанът посочи люлеещата се на вълните шамандура, отбелязваща мястото на потопения крайцер. Докато Остин и Дзавала слушаха внимателно, Ларсен набързо им описа сблъсъка и потъването.

— Не разбирам — каза Остин. — От думите ви излиза, че са имали колкото си искат свободно пространство.

— Също като „Андреа Дориа“ и „Стокхолм“ — обади се Дзавала. Имаше предвид ужасната морска катастрофа недалеч от Нантъкет.

Бекер промърмори нещо за престъпници от SOS, но Остин не му обърна внимание и се съсредоточи върху конкретните въпроси.

— Какво ви кара да мислите, че капитанът и хората му са все още живи?

— Правехме проучване на популацията китове недалеч оттук, когато получихме зов за помощ — каза Ларсен. — Спуснахме хидрофон и чухме как някой предава сигнала SOS с удари по корпуса. За съжаление, можем само да приемаме съобщения, не и да предаваме. Все пак установихме, че тринадесет души, сред които и капитан Андерсен, са попаднали във въздушен джоб в предното спално помещение. Въздухът е мръсен и се намират в начален стадий на хипотермия.

— Кога ги чухте за последен път?

— Преди два часа. Беше същото послание, само че този път предадено по-слабо. Накрая предаваха непрекъснато една и съща дума.

— А именно?

— „Помощ“.

Остин пръв наруши последвалото мрачно мълчание.

— Получихте ли допълнително оборудване на кораба?

— Бреговата охрана се обади в базата на НАТО на Стрьомьо. Свързаха се с тяхната спасителна мрежа минути след потъването на крайцера. Корабите там са предимно от скандинавските страни. Междувременно ние играем ролята на кораб-майка. Скоро трябва да пристигне шведски кораб със спасителна подводница, но и тя ще е безполезна в конкретната ситуация. Предназначена е да спасява хора през спасителен люк на подводница. Успяхме да установим точно местоположението на крайцера на дълбочина осемдесет метра, но като изключим това, не ни остава нищо, освен да сме наблюдатели на трагедията.

— Не е задължително — каза Остин.

— Значи мислите, че можете да помогнете? — Бекер ги погледна умоляващо.

— Може би — отвърна Остин. — Ще мога да отговоря по-конкретно едва след като видим какво точно е положението.

Бекер се извини за проявената грубост.

— Съжалявам, че изпуснах нервите си. Благодарни сме, че предложихте помощта си. Особено съм задължен на капитан Петерсен. След като бяхме ударени и стана ясно, че корабът ще потъне за няколко минути, той лично се погрижи да ми намери място в спасителната лодка. Когато разбра, че долу има хора, се втурна да им помага и явно се е озовал в капан, когато корабът потъна.

— Храбър мъж. Още една причина да направим всичко възможно за спасяването и на него, и на хората му — каза Остин. — Имате ли представа как точно лежи корабът на дъното.

— Да, разбира се. Елате.

Капитанът ги поведе към електронната лаборатория при главната палуба. Помещението бе пълно с монитори, използвани в проекти за отдалечено наблюдение.

— Това е сонарно изображение на „Лейф Ериксон“ с висока резолюция — каза той и посочи един от големите екрани. — Както виждате, лежи под лек ъгъл на полегат склон. Спалното помещение е тук, едно ниво под столовата и недалеч от носа. Явно въздухът се е задържал тук. — Той очерта кръг с курсора на мишката. — Истинско чудо е, че са все още живи.

— Чудо, което едва ли биха си пожелали да им се случи — мрачно отбеляза Бекер.

— Кажете ми за помещението.

— Доста е голямо. Има койки за двадесет членове на екипажа. До него се стига по една-единствена шахта от столовата. Има и авариен люк.

— Трябват ни подробности за помещението, особено за разположението на тръбите, проводниците и носещите греди.

Капитанът им подаде една папка.

— От военното министерство ни изпратиха този материал в случай, че се наложат спасителни операции. Мисля, че ще откриете всичко необходимо. Ако нещо липсва, ще го набавим бързо.

Остин и Дзавала проучиха чертежите на кораба, после отново загледаха сонарното изображение.

— Май не можем да научим повече от картинките — каза Остин. — Като че ли е време да поплуваме.

— Добре, че си взех костюма — отвърна Дзавала.

— Новия модел на „Мишелин“, нали? Специално за сваляне на мадами.

Бекер и капитанът започваха да се чудят дали не се намират в компанията на побъркани и се спогледаха с недоумение. Дзавала почна да описва в общи линии стратегията, а Остин наглеждаше четиримата моряци, които преместиха сандъка под гика. Спуснаха въжето на крана, Остин го закрепи и даде знак да вдигат.

Яркожълтото нещо, което се подаде, бе с височина почти два метра и приличаше на робот от научнофантастичен филм от петдесетте. Алуминиевите ръце и крака наистина приличаха на тези на човека на „Мишелин“, а шлемът — на голям кръгъл аквариум. Ръцете завършваха с щипци като на насекомо. От лактите и над тях се подаваха четири малки перки, предпазени от кръгли кожуси.

Остин почука по закрепената на гърба на фигурата кутия.

— Последното постижение на тежководолазната технология. Този модел може да работи на дълбочина шестстотин метра в продължение на шест часа, така че имам повече от достатъчно време. Ще ми намерите ли някаква къса стълба? Освен това ще ми трябва лодка с опитни моряци.

Капитанът предаде заповедта на първия си помощник. Остин свали анорака, навлече дебел вълнен пуловер върху полото си и си сложи една черна шапка. После се качи по стълбата и се пъхна в костюма. Гикът бавно го вдигна.

Щом се озова на няколко стъпка над палубата, Остин извика по радиостанцията на костюма — тя работеше на честотата на използваните на кораба предаватели — да спрат. Раздвижи ръце и крака с помощта на шестнадесетте хидравлични връзки, след което опита манипулаторите в края на всяка ръка. Накрая провери управлението на стъпалата и се заслуша в бръмченето на моторите.

— Всичко е наред.

Атмосферният водолазен костюм, или АВК, бе предназначен да предпазва хората от огромното налягане и същевременно да им позволява да изпълняват сравнително сложни операции под водата. Въпреки хуманоидната си форма костюмът се смяташе по-скоро за подводница, а човекът вътре — за навигатор.

Под ръководството на Дзавала гикът се извъртя над водата и Остин се залюля над нея.

— Сваляй — каза той, щом моряците докараха лодката.

Въжето се разви и Остин потъна под вълните. Зелената пяна покри шлема му. На няколко метра под водата той нагласи костюма на неутрална плавателност, поигра си малко с дюзите, придвижи се напред, назад, нагоре и надолу, после увисна на едно място. Погледна светлата повърхност над себе си, включи светлините на гърдите си и започна да се спуска.