Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Бяла смърт (39)

37

„Ницше“ бе чудо на аеронавтиката. Два пъти по-дълъг от Боинг 747, той бе построен в епохата преди компютрите и космическите материали. Бе изработен по модела на „Граф Цепелин“ — 236-метровата сребърна пура, построена през 1928 година от пионера в областта на въздухоплаването Хюго Екенер — но нововъведенията, които по-късно щяха да станат част от „Хинденбург“, бяха приложени и в този проект. При „Граф Цепелин“ каютите за пътниците се бяха намирали зад контролната кабина. „Ницше“ бе проектиран така, че пространството за обитаване бе в самия фюзелаж.

Остин и Дзавала се озоваха в малка стая. На стената бяха закачени инструменти, резервни части и дълги черни кожени палта — любимите на авиаторите от една отдавна отминала епоха. Помещението не бе отоплено и дрехите определено щяха да се окажат полезни за работещите тук. Остин пробва едно палто и откри, че му е по мярка.

— Приличаш на Червения барон — отбеляза Дзавала.

Остин нахлупи една кожена шапка и отвърна:

— Предпочитам да мисля за себе си като за майстор на камуфлажа. — Видя скептицизма в очите на партньора си и добави: — Може би си забелязал, че на външен вид малко се различаваме от господата ескимоси, с които имахме честта да се срещнем. Ако тези нелепи костюми ни дадат дори секунда преднина, значи си заслужават.

— Какви жертви само правя за НАМПД… — Дзавала поклати глава и се зае да намери подходящо за ръста му палто.

Единствената врата извеждаше в дълъг коридор. Стените му бяха украсени със странни сцени на хора с цилиндри, управляващи най-различни чудновати балони с горещ въздух и други летателни машини. От тавана висяха кристални лампи. В края на застлания с мек килим коридор беше пътническият отсек с богато обзаведени каюти, всяка с по две легла и тапети на цветя.

Съвсем наблизо се намираше и салонът за хранене, с десетина малки правоъгълни маси с бели покривки и грижливо сгънати салфетки. До всяка маса имаше по два тапицирани стола от махагон. Бяха леко отдръпнати, сякаш гостите щяха да пристигнат всеки момент.

Високите, сега закрити със завеси прозорци биха накарали пътниците да се почувстват като богове, гледащи от небето света долу. След трапезарията бе салонът, с бар и дансинг от полирано дърво. Също като трапезарията, салонът бе в стил ар деко. Преобладаваха геометричните мотиви. Стената зад бара бе истинска фотоизложба на балони и цепелини.

Бе съвсем тихо, ако не се броеше приглушеното боботене на двигателите. Дзавала се огледа смаяно.

— Сякаш си на борда на стар океански лайнер.

— Само се моли да не е „Титаник“ — отвърна Остин.

Следващото помещение бе обзаведено с кожени дивани и кресла. Познанията на Остин по немски бяха оскъдни, но той все пак разбра, че надписът на вратата определя помещението като салон за пушене. От него продължиха по друг коридор, водещ към просторно помещение — явно работно. Имаше голяма работна маса, осветена с халогенни лампи, компютри и няколко стола, предназначени по-скоро за работа, отколкото за удобство. Част от помещението бе в сянка. Остин откри ключа на стената, светна — и двамата замръзнаха, когато видяха, че не са сами. До отсрещната стена стояха двама души. Дзавала изруга и вдигна пушката.

— Чакай! — спря го Остин.

Дзавала отпусна оръжието и се усмихна. Не бяха хора, а мумии — мумифицираните тела на двама мъже, изправени на метални стойки. Кожата им бе тъмна и опъната по черепите. Очните им орбити бяха празни, но лицата бяха изумително добре запазени. Остин и Дзавала се приближиха, за да ги огледат по-добре.

— Не са близнаци, като гледам — отбеляза Дзавала.

— Не мисля, че изобщо са роднини. Ако се съди по облеклото им, бих казал, че дори са от различни епохи.

Единият мъж бе облечен в дебела риза и гамаши от груба материя. Тъмната му коса се спускаше до раменете. Другият, по-висок, беше с къса руса коса и носеше кожено палто от времето преди Втората световна война, почти същото като палтата на Остин и Дзавала. Над мумиите имаше голямо парче алуминий с неравни ръбове. Върху него бе изписана думата „Ницше“.

До мумиите имаше стъклена витрина, подобна на витрините в музеите. В нея имаше 35-мм фотоапарат „Лайка“ с няколко обектива, камера „Цайс“, карти на Северното полукълбо и подвързан с кожа дневник. Остин отвори витрината и го прелисти. Бе пълен с бележки на немски — последната бе от 1935 година. Остин го прибра в джоба си и заразглежда изложените ескимоски харпуни и ножове.

— Кърт. Ела да видиш — повика го Дзавала.

Партньорът му се бе навел над дълъг абаносов сандък, поставен върху висока до кръста платформа. Върху него имаше рог, изработен най-вероятно от слонски зъб. Бе инкрустиран със скъпоценни камъни и със златен обков. Остин внимателно го взе и го подаде на възхитения Дзавала, който се зае да изучава детайлите на баталните сцени, изрязани върху слоновата кост.

Остин вдигна капака на сандъка. Върху пурпурното кадифе лежеше меч в ножница. Той го вдигна и огледа позлатената дръжка. На триъгълния връх на дръжката бе инкрустиран огромен рубин. Предпазителят за ръката бе богато украсен с цветя. Замисли се за несъответствието между прекрасната украса върху такова смъртоносно оръжие.

Предпазливо изтегли меча от ножницата. По ръката му сякаш пробяга електрически ток. Нима това бе Дурендал, прочутият меч, размахван от Роланд срещу сарацините? Тук-там острието бе нащърбено. В ума му оживя картина на Роланд — как удря меча си в скалата, за да не го остави в ръцете на врага.

Дзавала подсвирна.

— Това сигурно струва цяло състояние.

Остин си помисли за времето и средствата, похарчени от Балтазар Агирес в търсене на рога и меча, който сега се намираше в ръцете му.

— Много повече от състояние.

Свали палтото си и запаса меча. Направи няколко пробни крачки и установи, че той се удря в крака му. Дебелият кожен колан пък му пречеше да извади бързо револвера. Преметна ремъка през рамо, така че ножницата увисна от лявата му страна. После облече палтото.

— Да поиграеш на фехтовка ли си решил? — попита Дзавала.

— Може би. Все пак трябва да признаеш, че е по-добър от швейцарското ти ножче.

— Да, но то има тирбушон — напомни му Дзавала. — А какво ще правим с тая огромна свирка?

— По-добре да я оставим. Не искам да известявам на всеослушание факта, че се опитвам да офейкам с клечка за зъби под палтото.

Нагласиха рога както си беше и отидоха до другата стана на стаята, където върху работната маса бе разгъната карта на света. Остин се наведе над нея и видя, че части от крайбрежните райони на всички континенти са оградени с червено. До всяка маркировка имаше отбелязана дата и списък на различни видове риба. Голяма звезда отбелязваше мястото на езерото, където се бяха качили на дирижабъла. Пръстът му проследи начертаната с молив линия право на изток — северната част на Атлантическия океан. Над линията бе отбелязана днешна дата.

Изправи се.

— Трябва да спрем този дирижабъл, преди да стигне до Атлантическия океан. Това не е пробен полет.

— Нищо против. Само ще напомня, че това нещо е дълго почти триста метра и е пълно с тежковъоръжени горили, които вероятно имат други планове.

— Не е нужно да овладяваме целия дирижабъл. Достатъчно е да се справим с контролната кабина.

— Защо не казваш? Смятай го за свършено.

— Мислиш ли, че ще можеш да управляваш това балонче?

— Едва ли е толкова трудно — каза Дзавала. — Даваш газ и насочваш носа, накъдето искаш да идеш.

Остин ни най-малко не се усъмни в думите на Дзавала. Партньорът му бе навъртял стотици часове във въздуха и бе летял на практика с всичко. Опита се да си представи къде точно се намират. Предположи, че са някъде в средната част на огромния кораб. Ако тръгнеха напред и надолу, щяха да стигнат до контролната кабина.

Излязоха от странния музей и продължиха през лабиринт от коридори, които напълно се различаваха от предишните. Обстановката бе по-нова и функционална. Стигнаха до спускащо се надолу стълбище. Остин реши, че са стигнали до контролната кабина, но промени мнението си, когато носът му улови миризмата на солена вода и риба. С неприятно чувство си спомни за първата глътка въздух в рибната ясла на Фарьорските острови.

Поколеба се в началото на стълбите, извади револвера и бавно заслиза в непрогледния мрак. Ушите му долавяха звука на мотори и работещи аератори, което допълнително го убеди, че предположението му за рибна ясла е вярно. Беше изминал около половината от стъпалата, когато светлините се включиха и видя, че ще му се наложи да си има работа не само с генетично модифицирана риба.

Баркър стоеше под стълбището и му се усмихваше весело. Очите му бяха скрити от тъмните очила.

— Здравейте, господин Остин. Очаквахме ви. Ще се присъедините ли към нас?

Идеята да откаже отправената покана бе заглушена от каменните физиономии на стражите около Баркър и насочените към двамата с Дзавала дула. Докосването на спусъка от един-единствен пръст бе достатъчно, за да ги превърне в купчина молекули. Още по-убедително бе изражението на личната горила на Баркър — типа, който на няколко пъти се бе опитал да убие Остин. Червеникавокафявите устни се разтеглиха в широка усмивка. Явно Остин продължаваше да е мишена номер едно в мислите му.

— Ще е невъзпитано да откажа такава мила покана — рече Остин и заслиза по стъпалата.

— А сега пуснете оръжията си и ги изритайте насам — каза Баркър, щом слязоха.

Остин и Дзавала се подчиниха и ескимосите вдигнаха оръжията им. Един пребърка Дзавала. Белязаната мутра отиде до Остин, грубо го опипа отпред и изръмжа:

— С радост ще гледам как умираш.

Остин — усещаше с ребрата си Дурендал, сякаш бе нажежен до червено — каза нехайно:

— Познавам един зъболекар, който би направил чудеса с устата ти.

Белязаната мутра спря претърсването и го сграбчи за реверите, но го пусна по заповед на Баркър.

— Така не се посрещат гости — каза Баркър и се обърна към Джо. — Предполагам, вие сте господин Дзавала?

Устата на Дзавала леко се изви нагоре. Мекотата на тъмнокафявите му очи не можеше да скрие презрението в гласа му.

— А вие, предполагам, сте доктор Баркър, побърканият учен. Кърт ми е разказвал много за вас.

— Само хубави неща, уверен съм. — Баркър изглеждаше развеселен. Обърна се отново към Остин. — Господа, да не сте тръгнали на карнавал?

— Всъщност точно така. Ако нямате нищо против, ще продължим по пътя си — каза Остин.

— Не си тръгвайте така бързо. Току-що дойдохте.

— Щом настоявате. Бихме искали да свалим ръцете си, ако нямате нищо против.

— Както желаете. Само не давайте на хората ми повод да ви убият на място.

— Благодаря за предупреждението. — Остин се огледа. — Как разбрахте, че сме на борда? Да нямате скрити охранителни камери?

— Нямаме чак толкова сложна апаратура на тази стара реликва. Просто като предохранителна мярка поставихме из кораба сензори. Една лампа в контролната кабина отбеляза повишаване на температурата в ремонтното помещение при десния двигател. Когато отидохме да проверим причината, намерихме люка отворен. Решихме, че е случайност, но тъкмо тогава открихме липсата на две палта.

— Колко небрежно от наша страна.

— Подобна небрежност може да ви убие. Това е доста опасен начин да се качите на борда. Ако ни бяхте помолили за обиколка, с радост щяхме да ви приемем.

— Може би следващия път.

— Няма да има следващ път. — Баркър пристъпи напред, свали си очилата и ги изгледа с безцветните си очи, които Остин бе видял за първи път на приема в Смитсъновия институт. Ирисът бе почти бял и това му напомни за една отровна змия, която бе видял преди години. — Вие и НАМПД ми създадохте доста грижи.

— Грижите ви тепърва започват — каза Остин.

— Храбри думи за човек във вашето положение. Но не и неочаквани. Умейлик бе много разочарован, когато провалихте плановете му относно вас във Вашингтон.

— Умейлик? — повтори Дзавала: чуваше името за първи път.

— Белязаната мутра — обясни Остин. — Означавало „кремъчно копие“.

Устните на Дзавала се изкривиха в тънка усмивка.

— Нещо смешно ли намирате в ситуацията? — попита Баркър.

— Странно — каза Дзавала. — Аз пък си помислих, че е думата за тюленско лайно на езика на киолая.

Белязаната мутра пристъпи напред и ръката му посегна към костения нож на колана му. Баркър го спря с протегната ръка и изгледа замислено пленниците си.

— Какво знаете за киолая?

— Зная, че инуитите ги смятат за отрепките на Арктика — каза Остин.

Бледото лице на Баркър стана алено.

— Инуитите не са в положение да съдят. Те са причината светът да смята, че хората на севера са нагъващи китова мас карикатури, които търчат насам-натам в кожи и живеят в ледени къщи.

Остин със задоволство откри, че е в състояние да ядоса Баркър, и каза:

— Чувал съм, че жените на киолая смърдят като гранясала китова мас.

Дзавала не пропусна шанса да се включи:

— Всъщност миришат по-лошо. Именно затова тези убийци предпочитат собствената си мъжка компания.

— Обиждайте ни колкото си искате — каза Баркър. — Посредственото ви остроумие е дърдоренето на обречения. Моите хора са братство, подобно на монасите воини от миналото.

Остин мислеше трескаво. Баркър бе прав. Двамата с Джо можеха да дрънкат каквито им хрумне обиди, но въпреки това си оставаха безпомощни срещу добре въоръжените стражи. Трябваше да намери начин да промени това положение. С усилие на волята все пак се прозя и каза:

— А обиколката, която ни обещахте?

— Колко невъзпитано от моя страна да забравя. Извинете.

Баркър ги поведе по пътеката, която минаваше през средата на помещението. От двете страни се разнасяше звук на бълбукаща вода, но източникът на шума бе скрит в мрака. Баркър смени слънчевите очила и заповяда нещо на един от хората си. Секунда по-късно помещението се изпълни със синя светлина — идваше от аквариумите от двете страни и малко под нивото на пътеката. Аквариумите бяха пълни догоре и покрити с прозрачни плъзгащи се капаци, през които се виждаха плуващите вътре огромни риби.

— Изглеждате озадачен, господин Остин.

— Поредната грешна преценка от моя страна. Мислех, че държите рибата си в крайбрежното предприятие, където ще имате достъп до морска вода.

— Това не е обикновена риба. — В гласа на Баркър звучеше гордост. — Тези риби са проектирани така, че да живеят и в солена, и в прясна вода. Рибата семе е подобрен вариант на разработките ми с доктор Трокмортън. Те са малко по-големи и по-агресивни от обикновените риби. Идеални машини за разплод. Цепелинът ще се спусне до океана и ще ги пуснем по специално пригодени за целта улеи. — Баркър разпери ръце, както бе направил при представлението си на плаца. — Вижте моите творения. Скоро тези прекрасни същества ще плуват в морето.

— Тези чудовища — натърти Остин ще създадат невъобразим хаос.

— Чудовища? Не мисля. Просто използвах професионалните си умения на генетик, за да създам по-добър комерсиален продукт. В това няма нищо незаконно.

— Убийството е незаконно.

— Спестете ми жалкото си негодувание. Имаше много нещастни случаи и преди да се появите на сцената. А в бъдеще ще се наложи да премахнем много нови препятствия. — Баркър отиде до резервоарите в другия край на хранилището. — Това са специалните ми любимци. Исках да проверя колко голямо и гладно нещо мога да създам от обикновена риба. Тези са прекалено агресивни за разплод. Разделени са с шлюзове, за да не се нахвърлят една срещу друга.

По знак на Баркър един от стражите отиде до хладилника и извади замразена треска, дълга повече от половин метър. Плъзна настрани пластмасовия капак на един резервоари хвърли треската във водата. Само за няколко секунди треската бе разкъсана и погълната.

— Имате резервации за вечеря — каза Баркър.

— Не, благодаря, вече хапнахме — отвърна Остин.

Баркър се вгледа в лицата на пленниците си. Не видя и следа от страх, само предизвикателство. Намръщи се.

— Ще ви дам време да си помислите за съдбата си, да си представите какво ли е да бъдете разкъсвани на парчета от остри като бръснач зъби. Хората ми ще дойдат да ви вземат малко след като спрем във фабриката на крайбрежието за презареждане. Adieu, господа.

Хората на Баркър сграбчиха Остин и Дзавала, набутаха ги в нещо като склад и ги заключиха.

— Не изглеждаш особено притеснен, че ще нахраниш рибите — каза Дзавала.

— Нямам намерение да послужа за забава на този белоок изрод и кретеноидната му горила. Между другото, коментарът ти за жените на киолая ми хареса.

— Всъщност е в разрез с принципите ми. Както знаеш, падам си по всякакви жени. Сигурно не им е лесно, докато мъжете им търчат нагоре-надолу да убиват и да правят човешки жертвоприношения. И така, господин Худини, как смятате да се измъкнем от тази дребна неприятност?

— Предлагам да си пробием път навън.

— Така значи. И ако приемем, че успеем да преодолеем тази врата, какви са шансовете на двама души срещу батальон въоръжени мъже?

— Всъщност ние сме трима.

Дзавала се огледа.

— Несъмнено става въпрос за невидим приятел.

Остин свали палтото си и изтегли меча от ножницата. Дори на слабата светлина в стаята острието като че ли блестеше.

— Запознай се с приятеля ми — Дурендал.