Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Бяла смърт (41)

39

Остин седеше на един кашон рибни антибиотици, мечът бе между коленете му. Бе отпуснал глава на ефеса. За всеки това би изглеждало като израз на отпадналост, но не и за Дзавала. Остин щеше да се задейства, когато станеше готов.

За да се отпусне и съсредоточи, самият Дзавала се занимаваше с комплекс упражнения, които бяха отчасти йога, отчасти дзен и отчасти старомодното боксиране с въздуха. Довърши въображаемия си противник с ляв ъперкът и бърз десен прав, събра длани и каза:

— Току-що видях сметката на Роки Марциано, Шугар Рей Робинсън и Мохамед Али един след друг.

Остин вдигна глава.

— Запази малко удари за Баркър и приятелчетата му. Започваме да се спускаме.

Остин бе сигурен, че Баркър наистина смята да нахрани с тях така наречените си любимци и да хвърли каквото е останало в Атлантическия океан. Убиец като него би прибягнал до всякаква форма на насилие, за да постигне целите си, а самомнението му бе раздуто до такава степен, че да решава за живота и смъртта на другите все едно е бог. Щом бе казал, че ще ги убие над Атлантическия океан, значи наистина щеше да го направи.

Сега Остин чакаше спирането за презареждане с надеждата, че екипажът на цепелина ще бъде зает с приземяването на гигантската машина. Стражите им бяха взели часовниците и бе невъзможно да се каже с точност колко време е минало. След като се озоваха изолирани от външния свят, Остин бе опрял острието на меча в пода и бе долепил ухо до ефеса. Мечът поемаше вибрациите на двигателите като грамофонна игла. През последните няколко минути основният тон се бе променил — двигателите бяха забавили обороти. Остин стана и отиде до солидната дървена врата.

Почука тихо. Искаше да се увери, че от другата страна няма страж. Отговор не последва и Остин сграбчи меча с двете си ръце, вдигна го над главата си и нанесе удар с цялата сила на яките си ръце.

Разхвърчаха се трески, но острието не мина през вратата. С върха Остин проби дупка, после я разшири, докато не стана достатъчно голяма, за да може да промуши ръката си. Вратата бе затворена с катинар. След още няколко минути усилен труд двамата с Дзавала го счупиха и отвориха. Не видяха никакви стражи и предпазливо се върнаха в рибарника.

— Съжалявам, че ви разочароваме, но имаме други планове за вечеря — каза Остин на млечнобелите риби в резервоарите.

Искаше да стигне до контролната кабина, но беше сигурен, че тя е охранявана. Трябваше да измисли нещо. Отново затърси отговор в лудостта на Баркър. Във вдъхновената си проповед той бе разкрил повече, отколкото би трябвало.

— Хей, Джо — замислено каза Остин. — Помниш ли какво спомена домакинът ни за шлюзовете?

— Че отделят по-агресивните риби една от друга. Иначе любимците му щели да се изпохапят.

— Каза също, че системите на балона му имат датчици за отчитане на температурата. Обзалагам се, че при вдигането на шлюзовете се включва аларма. Какво ще кажеш да създадем един малък хаос?

И вдигна една от преградите. Рибите от двете й страни бяха изплували до повърхността на резервоара — явно появата на човек за тях означаваше храна. Щом шлюзът се вдигна, те за миг замръзнаха, след това се втурнаха една срещу друга сред проблясъци на сребристобели перки и остри зъби. Остин и Дзавала гледаха отвратено безмълвната битка. След секунди в червената от кръв вода плуваха само парчета месо. Рибите се бяха разкъсали една друга.

На стената мигаше червена светлина. Остин застана до вратата, а Дзавала небрежно закрачи по пътеката. Почти изкрещя от радост, когато в помещението нахълта един-единствен страж. Щом видя Дзавала, той спря и вдигна пушката си. Остин пристъпи зад гърба му и каза:

— Здрасти.

Ескимосът се обърна, Остин стовари лакътя си в челюстта му и той се строполи на пода като чувал китова мас. Остин взе пушката и я метна на Дзавала. После откри таблото с бутоните и изключи алармата.

След като Дзавала отново бе въоръжен — Остин стискаше меча, сякаш се готвеше да обсажда замък — двамата излязоха от рибарника и минаха по късия коридор до стълбището, което водеше надолу до контролната кабина. Вратата беше отворена. Мъжете се движеха из помещението или стояха при уредите за управление, но Баркър не се виждаше никъде. Остин направи знак на Дзавала да отстъпи назад. Контролната кабина можеше да почака. Нямаше смисъл да се занимават с щипците и зъбите на чудовището Океанус, след като бе по-важно да му отсекат главата.

Остин имаше доста добро предположение къде може да открие Баркър. Забързаха обратно през рибарника и коридора към комбинацията от работно помещение и музей, където Остин бе намерил Дурендал. Предположението му се оказа вярно. Ученият и обезобразената му горила се бяха навели над масата с картата.

С животинските си инстинкти Белязаната мутра ги усети, обърна се и физиономията му се разкриви в пристъп на дивашка ярост. Баркър го чу как ръмжи и също се обърна. След първоначалната изненада на лицето му се появи усмивка. Остин не можеше да види очите му през тъмните очила, но бе сигурен, че са приковани в меча. Без да каже нито дума, Баркър отиде до витрината и вдигна рога, след което погледна в сандъка.

— Виж ти, господин Остин. Освен гратисчия се оказахте и крадец.

Затвори капака и понечи да върне рога на мястото му, но първо погледна към Белязаната мутра, който отговори с почти недоловимо кимване. Преди Остин да успее да помръдне, Баркър хвърли рога към главата на Дзавала. Той приклекна и рогът прелетя над него. Умейлик се възползва от момента, хвърли се зад бюрото и с бързината на котка се метна зад тежкия диван. Показа се за миг като грозен клоун на пружина, стреля напосоки и изчезна през вратата.

— Пипни го, преди да извика останалите! — изкрещя Остин, но Дзавала вече се беше втурнал след ескимоса.

Остин и Баркър останаха сами.

— Май нещата ще се решават между вас и мен, господин Остин — каза Баркър. Усмивката все така стоеше като залепена на призрачното му лице.

Остин му се усмихна в отговор.

— В такъв случай с теб е свършено.

— Храбри думи. Но само помислете в какво положение сте. Умейлик ще убие партньора ви и само след секунди през вратата ще нахълтат въоръжени мъже.

— Помисли за своето положение, Баркър. — Остин вдигна меча и тръгна напред. — Смятам да изтръгна студеното ти сърце и да го хвърля на чудовищните ти мутанти.

Баркър се завъртя като балетист, сграбчи един харпун от витрината и го запрати към Остин с изненадваща точност. Остин спря, за да избегне оръжието. Харпунът се заби в гърдите на една от мумиите. Стойката, която я придържаше, се срути и повлече парчето от цепелина с думата „Ницше“. Баркър сграбчи втори харпун и се хвърли към Остин. В другата си ръка държеше костен нож.

Остин отби върха на харпуна с бързо завъртане на меча, но движението го остави открит. Той направи крачка назад, за да избегне ножа, настъпи лежащия на пода рог, подхлъзна се и падна. Баркър нададе триумфален крясък и се хвърли напред. Остин бе паднал с меча под себе си и не можеше да се защити. Ножът полетя надолу. Остин блокира китката на Баркър с ръба на дланта си. Опита се да я сграбчи, но ръката му бе потна. Той пусна меча, измъкна другата си ръка и с нейна помощ избута острието от гърлото си.

Баркър замахна за втори удар. Остин се претърколи настрани. Двамата едновременно скочиха на крака.

Остин понечи да вдигне меча, но ножът разсече въздуха на сантиметри от гърдите му. Баркър изрита меча настрани и направи крачка напред. Остин направи крачка назад и усети бюрото зад себе си. Повече нямаше накъде да отстъпва. Противникът бе толкова близко, че Остин виждаше отражението си в очилата му.

Баркър се усмихна и вдигна ножа.

 

 

Дзавала излетя от вратата и спря. Очакваше да се озове в друг коридор. Вместо това се намираше в тясно помещение, не по-голямо от телефонна кабина, със скоби за изкачване по едната стена. На стената светеше слаба крушка. Под нея имаше стойка за фенерчета. Едно липсваше. Дзавала грабна друго и го насочи нагоре. Стори му се, че лъчът освети за миг някакво движение, след което не се виждаше нищо, освен мрак. Преметна пушката през рамо, затъкна фенерчето в колана си и започна да се катери. Шахтата свърши в коридор с триъгълно сечение заради поставените под ъгъл една спрямо друга греди. Вероятно това бе част от кила, който придаваше форма на цепелина и осигуряваше достъп до вътрешните му части.

Коридорът се пресичаше с друг. Дзавала затаи дъх и чу тих звън, който можеше да се получи само от стъпване на обувка или ботуш върху метал. Продължи по новия коридор и откри, че той описва дъга от вътрешната страна на цепелина. Бялата материя на надутите газови резервоари бе притисната плътно до рамката от другата страна. Предположи, че се намира в пръстена, който заедно с кила придаваше форма и здравина на кораба.

Предположението му се потвърди, когато коридорът започна да завива в обратната страна, така че сега той се катереше направо върху огромните газови резервоари. Бе в добра форма, но въпреки това дишаше тежко. Стигна върха на цепелина и се озова при друг триъгълен коридор, минаващ от носа до опашката. Този път изборът му бе по-лесен. Насочи лъча към напречните греди. Различи движение и чу тежки стъпки да отекват в далечината.

Втурна се напред. Трябваше да спре Белязаната мутра, преди да е стигнал до контролната кабина и да вдигне тревога. Стигна до друго разклонение, където надлъжният коридор се пресичаше с напречен пръстен. Не се чуваше никакъв звук, който да издава накъде е тръгнал противникът му. Дзавала мислено си представи вътрешността на огромния кораб.

Ако го гледаше като циферблат на часовник, коридорът, в който се намираше, щеше да е на мястото на дванадесет часа. Напречният коридор бе на осем часа. За да останат пръстените твърди, трябваше да има и трети хоризонтален проход на четири часа. Може би щеше да успее да пресрещне Белязаната мутра.

Спусна се по пръстена — наполовина слизаше, наполовина падаше. Едва не нададе ликуващ вик, когато се озова в третия напречен коридор. Затича се по него, като спираше и се ослушваше на всеки пръстен. Предполагаше, че Белязаната мутра ще се опита да стигне колкото се може по-напред, преди да се спусне до контролната кабина по поредния пръстен.

На третата пресечка между кила и пръстена чу тропане. Някой слизаше по метална стълба. Изчака търпеливо, докато не чу тежкото дишане. Включи фенерчето. Лъчът хвана Белязаната мутра замръзнал на стълбата като някакъв огромен грозен паяк. Ескимосът разбра, че е пресрещнат, и се закатери обратно нагоре.

— Стой! — извика Дзавала и вдигна пушката.

Умейлик спря и му хвърли злобен поглед. После изкрещя:

— Глупак! Хайде, стреляй. Ще подпишеш смъртната си присъда. Ако ме пропуснеш и улучиш резервоара, цепелинът ще пламне и двамата с партньора ти ще умрете.

Дзавала се подсмихна. Като инженер той бе добре запознат със свойствата на различните елементи. Знаеше, че водородът е леснозапалим, но вероятността да предизвика пожар бе малка, освен ако не използваше трасиращ куршум.

— Тук грешиш — каза той. — Просто ще пробия дупка в резервоара.

Злобната усмивка изчезна. Умейлик се извърна на стълбата и насочи пистолета си към Дзавала. Пушката гръмна само веднъж. Тежкият куршум улучи Умейлик право в широкия гръден кош и той полетя надолу. Дзавала отстъпи, за да не бъде ударен от тялото, и Умейлик се свлече покрай него и се стовари в краката му. Докато животът го напускаше, на лицето му се изписа изненада.

— И тук грешиш — каза Дзавала. — Никога не пропускам цел.

 

 

Остин се бореше за живота си. Отново замахна с лявата си ръка и блокира удара — спря ножа на сантиметри от врата си. С дясната си ръка се опита да сграбчи Баркър за гърлото, но противникът му успя да се дръпне. Пръстите на Остин докопаха слънчевите очила и той ги смъкна. Изведнъж се озова срещу бледите змийски очи. Замръзна за миг и отпусна хватката си върху китката. Баркър рязко дръпна ръката си и се приготви да нанесе нов удар.

Остин посегна назад към бюрото. Пръстите му трескаво търсеха преспапие или нещо друго, с което да размаже главата на противника си. Изведнъж усети парене. Ръката му бе напипала една от халогенните лампи, които осветяваха картата. Той я сграбчи, завъртя я рязко и я натика в лицето на Баркър с надеждата да го изгори. Баркър отби удара, но не можеше да спре светлината. Сякаш Остин бе залял с киселина чувствителните му очи. Баркър изрева и вдигна ръце към лицето си, за да се предпази. Отстъпи с олюляване, като крещеше нещо на езика на киолая. Остин гледаше вцепенен. Не можеше да повярва, че с една проста крушка е причинил такива поражения.

Баркър слепешком се опита да излезе от стаята. Остин вдигна меча и тръгна след него. В бързината си да настигне противника си, преди да се е добрал до контролната кабина, си позволи да е непредпазлив. Баркър го чакаше в рибарника. Нападна го от засада и заби ножа в гърдите му — от другата страна на вече получената рана. Остин изпусна меча и падна върху пластмасовите капаци на аквариумите. Усети как ризата му се просмуква с нещо влажно и топло.

Чу противния смях на Баркър — той стоеше на пътеката, осветена от синьото сияние на резервоарите. Въртеше глава някак странно и Остин с облекчение осъзна, че противникът му все още е сляп. Опита се да се изправи. Рибите под капаците се размърдаха, когато надушиха миризмата на кръв и усетиха движението му. Баркър рязко завъртя глава към него.

— Точно така, господин Остин. Все още не мога да виждам. Но острият ми слух ми дава друг вид зрение. В страната на слепите онзи с най-добрия слух е цар.

Опитваше се да го предизвика да предприеме фатална стъпка. Остин губеше кръв и не знаеше колко време ще остане в съзнание. Дзавала можеше и да е мъртъв. Трябваше да се оправя сам. Имаше само една възможност. Плъзна настрани съседния капак, като изстена, за да заглуши шума от отварянето му.

Главата на Баркър се извъртя като насочена към целта радарна антена. Той се усмихна и бледите му очи се впиха право в Кърт.

— Боли ли ви, господин Остин?

Направи няколко предпазливи крачки по пътеката. Остин отново изстена и дръпна с още няколко сантиметра капака на резервоара. Баркър слезе от пътеката и бавно тръгна по резервоарите. Остин погледна към отвора. Все още бе по-тесен от стъпало. Изстена отново и дръпна капака още малко.

Баркър спря и се заслуша, сякаш бе заподозрял нещо.

— Начукай си го, Баркър — каза Остин. — Отварям шлюзовете.

Лицето на Баркър се разкриви, той изръмжа като звяр и се втурна напред. Така и не чу как Остин дръпна капака още една педя — и стъпи право в резервоара. Потъна, после главата му се показа на повърхността. Лицето му се превърна в маска на ужаса, когато осъзна къде се намира. Сграбчи ръба на резервоара и се помъчи да се измъкне. Рибата мутант в аквариума отначало се стресна, но сега се въртеше около краката му. Бе възбудена и от кръвта на Остин, която бе капала във водата.

Остин стана и хладнокръвно вдигна шлюза. Баркър наполовина се бе измъкнал, когато нахлуха и рибите от съседните резервоари и го откриха. Лицето му побеля още повече, после изчезна в аквариума. Последваха плясъци… и тялото му изчезна в кървава пяна.

Остин изключи алармата и се върна в работното помещение на Баркър. Откри аптечка и с помощта на лейкопласт и бинтове успя да спре кървенето. Взе меча и тъкмо щеше да тръгне да търси Дзавала, когато партньорът му се появи на вратата.

— Къде е Баркър?

— Имахме известни недоразумения и малко се поразпадна. — Устните на Остин се извиха в безрадостна усмивка. — Ще ти разправям после. А какво стана с Белязаната мутра?

— Фатална газова атака. — Дзавала се огледа. — Май е по-добре да слизаме от това нещо.

— Тъкмо почна да ми харесва, но май си прав.

Забързаха към контролната кабина. Вътре имаше само трима души. Единият стоеше при щурвала в предната част на гондолата. Друг държеше подобно колело в лявата част. Третият, който явно бе шефът, им даваше нареждания. Щом видя Остин и Дзавала, посегна към пистолета си. Остин обаче не бе в настроение за шеги и опря острия като бръснач меч в адамовата му ябълка.

— Къде са другите?

Омразата в тъмните очи на мъжа се смени с ужас.

— При въжетата за кацане.

Остин каза на Дзавала да го прикрива, свали меча и отиде до единия от прозорците на гондолата. От десетки места по дължината на грамадния цепелин висяха въжета. Прожекторите на цепелина осветяваха вдигнатите нагоре лица на хората долу — те чакаха да хванат краищата на въжетата и да придърпат въздушния кораб към кулата. Остин нареди на командира да вземе хората си и да се махне от гондолата. Заключи зад тях.

— Какво мислиш? — обърна се към Дзавала. — Можеш ли да управляваш това нещо?

Дзавала кимна.

— Същото е като да управляваш голям кораб. Щурвалът отпред управлява руля. Онова отстрани е за елеваторите. По-добре да се заема с тях. Те изискват по-нежна ръка.

Остин застана зад щурвала. Цепелинът бе навел нос и пред очите му се разкриваше ясна картина на сцената долу. Някои от предните въжета вече бяха в ръцете на хората на земята.

Той пое дълбоко дъх и се обърна към Дзавала.

— Да полетим.

Дзавала завъртя колелото на елеваторите, но цепелинът отказа да се издигне. Остин даде половин скорост напред. Въздушният кораб започна де се движи, но въжетата го държаха.

— Трябва ни повече подемна сила — каза Дзавала.

— Какво ще кажеш да изхвърлим малко баласт?

— Може и да свърши работа.

Остин огледа контролния пулт и откри онова, което търсеше.

— Дръж се.

Натисна бутона. Разнесе се шум на течаща вода — резервоарите се изпразваха. Стотици мятащи се риби и хиляди литри вода потекоха по улеите под въздушния кораб и се изсипаха върху хората долу. Екипът на земята се пръсна, забравил за въжетата. Онези, които продължаваха да ги държат, изведнъж се озоваха във въздуха, когато цепелинът внезапно олекна, но бързо се пуснаха и паднаха долу.

Цепелинът се понесе напред и нагоре. Остин откри, че Дзавала е прав — управлението наистина не се различаваше особено от управлението на кораб. Имаше известно забавяне, преди огромната маса над главите им да реагира на завъртането на щурвала. Той насочи цепелина към морето. В златните отблясъци на водата под лъчите на изгряващото слънце различи силуета на кораб на няколко мили от брега. В този момент вниманието му бе отклонено от силно блъскане по вратата на кабината.

— Мисля, че вече злоупотребяваме с гостоприемството, Джо — извика Остин през рамо.

— Изобщо не подозирах, че сме били добре дошли. Както и да е, няма да споря с теб.

Остин зави към кораба и когато наближиха, превключи двигателите на бавна скорост. Дзавала нагласи елеваторите така, че цепелинът да се издигне. След това излязоха през прозорците и се хванаха за две въжета. Остин имаше известни трудности заради раната, но успя да увие крака около въжето и контролираше спускането си сравнително добре. Цепелинът започна да набира височина.

 

 

Пол тъкмо бе застанал на вахта, когато чу характерния звук на мощни двигатели. Нещо ставаше във въздуха над предприятието на „Океанус“. Минута преди това в небето се бяха забили лъчи на прожектори. Той видя огромна сянка, след това лъчите се отразиха от металната кожа на дирижабъла.

Пол веднага събуди Гамей и й каза да вдигне останалите от екипажа. Боеше се, че от „Океанус“ са се обадили за въздушно подкрепление. Секунди по-късно съненият капитан излезе на палубата.

— Какво става?

Пол посочи приближаващия цепелин.

— По-добре да се размърдаме. Не зная дали са приятели, или врагове.

Капитанът, вече съвсем буден, се втурна към мостика.

Професор Трокмортън също излезе на палубата и възкликна:

— Господи! Не съм виждал по-грамадно нещо.

Двигателите изръмжаха и корабът потегли. Всички гледаха нервно как цепелинът стопява разстоянието помежду им. Летеше неравномерно, залиташе наляво-надясно, носът му се издигаше и спускаше. Все пак едно бе сигурно — движеше се право към тях. Вече се бе спуснал толкова ниско, че висящите от него въжета докосваха водата.

Гамей гледаше контролната кабина. Видя през прозореца да се подават глави, след което двама души се измъкнаха навън и започнаха да се спускат по въжетата. Посочи ги на Пол и той се засмя, после викна на капитана да спре кораба.

— Но дирижабълът ще ни настигне!

— Точно така, капитане, точно така.

Капитанът измърмори нещо, но нареди да спрат. Пол и Гамей събраха неколцина от екипажа и спуснаха надуваемата лодка. Гигантският силует на цепелина вече изпълваше небето. Двамата, които се смъкваха по въжетата, ги пуснаха и паднаха във водата. Лодката ги доближи и Пол и Гамей издърпаха Дзавала и Остин на борда.

— Много мило, че се отбихте — каза Пол.

— Много мило, че ни качихте — отвърна Остин.

Макар да се бе ухилил до уши от радост, Остин не изпускаше цепелина от очи. За негово облекчение грамадната машина се завъртя и започна да се отдалечава. Явно хората на Баркър бяха успели да влязат в контролната кабина. Нищо не им пречеше да надупчат кораба и всички на борда му с автоматите си. Но сега киолая бяха обезглавени — великия им вожд Тунук го нямаше.

След няколко минути приятелски ръце помагаха на Остин и останалите да се качат на изследователския кораб. Гамей умело превърза Остин. Раната може би имаше нужда от няколко шева, но всъщност изглеждаше по-зле, отколкото бе в действителност. Остин се успокои, че поне ще има симетрични белези по ребрата. Седяха в камбуза и се наслаждаваха на силното кафе и топлината на печката. Готвачът, беше от Нюфаундленд, ги попита дали искат да закусят.

Остин осъзна, че не е слагал нищо в уста от парчето пастърма вчера. По погледа на Дзавала си личеше, че и той умира от глад.

— Каквото намерите — каза Остин. — Само гледайте да е много.

— Мога да ви направя рибени кюфтета и яйца — предложи готвачът.

— Рибени кюфтета? — обади се Дзавала.

— Да. Нюфаундлендски специалитет.

Остин и Дзавала се спогледаха и казаха едновременно:

— Не, благодаря.