Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Бяла смърт (28)

26

На следващия ден на път към централата на НАМПД Остин се отби в Музея по естествена история. Глисън беше в изложбената зала и не изглеждаше особено щастлив. Гостите, музиката и храната от приема бяха изчезнали, но не това бе основната му грижа. Витрините бяха празни. Не бяха оставили дори плакатите.

— Ужас, пълен ужас — сам си говореше Глисън.

— Да не е имало сезонна разпродажба? — попита Остин.

— По-лошо! Пълна катастрофа. Спонсорите прекъснаха изложбата.

— Могат ли да го направят? — Още докато го казваше, се усети, че задава тъп въпрос.

Глисън махна с ръка.

— Да, според малката добавка към договора, която настояха да подпишем. Имат правото да прекъснат изложбата, когато пожелаят, срещу малка парична компенсация.

— И защо я закриха?

— Проклет да съм, ако зная. От рекламната фирма, която движеше нещата, казаха, че просто изпълняват нареждания.

— А доктор Баркър?

— Опитах се да се свържа с него, но е изчезнал яко дим.

— Вие сте били най-близко до „Океанус“ в сравнение с повечето хора. — Остин мина към основната причина, поради която се бе отбил тук. — Какво знаете за доктор Баркър?

— Съвсем малко. По-известен ми е един негов прародител.

— Капитанът на китоловния кораб ли?

— Да, Фредерик Баркър-старши. Един от ножовете на киолая, които бяха изложени, първоначално е бил негов. Направен е преди повече от век. Ужасяващо оръжие, същински бръснач. Заболяваше ме коремът само като го погледна.

— Къде мога да намеря информация за капитан Баркър?

— Като за начало можете да започнете от кабинета ми. — Глисън хвърли нещастен поглед към празните витрини. — Елате. Тук бездруго няма много за гледане.

Кабинетът му се намираше в административното крило. Глисън направи знак на Остин да се настанява и измъкна някакъв стар том от лавицата. Заглавието гласеше „Капитани китоловци от Ню Бедфорд“. Той отвори книгата на една отбелязана страница и я сложи пред Остин.

— Изрових я в библиотеката веднага щом се заговори за изложбата. Това е капитан Баркър. Шкиперите от Нова Англия били сурови мъже. Мнозина ставали капитани, преди да навършат тридесет. Бунтове, ужасни бури, враждебни местни жители — това за тях било ежедневие. Несгодите правели от едни чудовища, а от други — хуманисти.

Остин разгледа зърнестата черно-бяла фотография. Баркър бе с ескимоско облекло и бе трудно да се различат чертите му. Лицето му бе оградено от поръбена с кожа качулка, а очите му бяха скрити от костени очила с хоризонтални цепки за гледане. По брадичката му имаше бяла четина.

— Интересни очила — каза Остин.

— Слънчеви са. Инуитите много добре знаели опасността от ослепяване от снега. Очилата били особено важни за Баркър, който явно е бил чувствителен към светлината. В рода му има албинизъм. Казват, че именно затова прекарал толкова много зими далеч на север — за да избегне пряката слънчева светлина.

Глисън обясни, че през 1871 година корабът на Баркър „Ориент“ претърпял крушение и капитанът бил единственият оцелял.

— Местните спасили живота му и той прекарал зимата в ескимоското селище. Разказва как жената на вожда свалила ботушите му и стоплила замръзналите му крака с топлината на голите си гърди.

— Мога да се сетя и за по-неприятни начини за стопляне. Но къде е мястото на племето киолая в цялата тази история?

— Именно те са спасителите му.

— Изглежда доста необичайно, като се има предвид какво ми разказахте за тях. По-скоро бих очаквал, че подобни кръвожадни хора ще убият всеки чужденец.

— При обичайни ситуации — да, но не забравяйте, че Баркър се е отличавал от обикновените китоловци. С чисто бялата си коса, кожа и очи сигурно им се е видял като някакъв снежен бог.

— Или може би Тунук.

— Всичко е възможно. Баркър не е бил особено словоохотлив по някои въпроси. Квакерското общество в Ню Бедфорд не би одобрило, ако някой от тях се представя за бог. Все пак преживяното доста го променило.

— В смисъл?

— Станал твърд природозащитник. Когато се завърнал, започнал да убеждава всички да спрат да избиват моржовете. Киолая нахлували в ловните територии на другите племена също като улична банда, завладяваща нов пазар на дрога. Отвличали жените и отнемали сечивата на покорените. В резултат на това останалите инуитски племена гладували, докато не се обединили и не прогонили натрапниците. Баркър виждал този конфликт за моржово месо и искал да го прекрати. Бил благодарен на киолая и си мислел, че ако моржовете бъдат спасени, ескимосите може би ще престанат да се занимават с грабежи и убийства.

— Прав ли е бил?

— Според мен е бил наивен. Не вярвам нещо, освен бруталната сила да е било в състояние да промени поведението на киолая.

Остин се замисли. Като любител на философията, той дълбоко вярваше в теорията, че миналото се повтаря. Киолая можеха да се окажат ключът към разплитането на загадките около „Океанус“.

— Къде мога да науча повече за това племе?

— Вероятно в отчетите на канадската полиция. Няма много информация за тях от диаспората им до наше време, но въпреки това попаднах на една безумна история, която потвърждава онова, което споменах за обожествяването. — Глисън се порови в чекмеджето и измъкна една изрезка от „Ню Йорк Таймс“ от 1935 година, прибрана в найлонов плик. Бяха указани датата и мястото — Хъдсъновият залив. Кратката дописка гласеше:

„Арктика добави още една загадка към историята на полярните изследвания, когато един полупобъркан немец се появи от замръзналата тундра с твърдението, че е единственият оцелял при катастрофа с въздушен кораб.

Според канадските власти германецът, представящ се като Герхард Хайнц, бил докаран от група неизвестни ескимоси, които по всяка вероятност са били и неговите спасители. Наш репортер откри господин Хайнц в болницата, в която той почина малко по-късно. В интервюто за вестника г-н Хайнц казва:

«Участвах в тайна експедиция до Северния полюс за славата на Отечеството. Кацнахме на полюса, но на връщане видяхме скованите от ледовете останки на разбит кораб. Капитанът настоя да се приземим и да ги огледаме. Корабът бе много древен, вероятно на стотици години. Извадихме едно замръзнало тяло, което поставихме в хладилника на кораба, както и някои други необичайни предмети.

След като се издигнахме и прелетяхме известно разстояние, се появиха механични проблеми и се наложи да кацнем отново. Оцелелите решиха да се опитат да прекосят леда, но аз останах да пазя цепелина. Бях на косъм от смъртта, когато местните жители ме откриха и спасиха живота ми».

Господин Хайнц спомена, че местните не говорели английски, но научил, че се наричали «киолая». Твърдеше, че го взели за слязъл от небето бог, и когато ги помолил с жестове да го отведат до най-близкото селище, се подчинили.

Представители на германските власти отрекоха да имат каквато и да било информация за господин Хайнц или за въздушна експедиция до Северния полюс“.

Остин помоли Глисън за ксерокопие на статията и му благодари за времето и информацията.

— Съжалявам за изложбата — каза на излизане.

— Ох — Глисън поклати глава. — Просто не мога да разбера защо така внезапно се отказаха. Между другото, чухте ли за сенатор Греъм? Още една катастрофа. Един от най-големите ни поддръжници.

— Мисля, че го видях снощи на приема — каза Остин.

— Да, наистина. Докато се връщал към Вирджиния, колата му била избутана от пътя от камион. Състоянието му е критично. Камионът го блъснал и избягал.

— Ужасно.

— По дяволите — каза Глисън. — Дано не е вярно, че лошите неща стават по тройки.

— Може да има и по-просто обяснение за лошия късмет — каза Остин.

— И какво по-точно?

Остин посочи небето и каза съвсем сериозно:

— Тунук.