Клайв Къслър, Пол Кемпрекос
Бяла смърт (20)

18

Копенхаген сякаш се намираше в разгара на важен празник, но всъщност цялата шумотевица бе просто поредната обичайна нощ в един от най-жизнените градове на Европа. От десетки кафенета звучеше музика. Парковете и площадите по скъпата пешеходна алея „Строгет“ бяха пълни с разхождащи се хора и улични актьори. Празничната атмосфера бе нещо приятно, но не позволяваше воденето на сериозен разговор. Остин предложи да завият една по-спокойна уличка със затворени бутици и да се приберат до хотела.

Празната улица бе тъмна, с изключение на няколкото светещи прозорци на магазини и меката светлина на газовите фенери. Докато слушаше как Тери разказва някаква смешна история с Бекер, Остин забеляза движение пред тях. Две фигури излязоха от сенките и спряха в кръг жълта светлина.

Остин познаваше датчаните като сдържани и много вежливи хора, а в самия Копенхаген престъпността бе сравнително ниска. Затова не се притесни, че двамата са застанали по такъв начин, че им препречваха пътя. Може би бяха прекалили с акавита. Хвана Тери под ръка и се приготви да ги заобиколи. Бързо обаче му се наложи да преоцени ситуацията, защото мъжете измъкнаха бухалки.

Той чу стъпки и хвърли поглед през рамо. Отзад приближаваха още двамина, също въоръжени с бухалки. Тери несъзнателно бе усетила заплахата и бе млъкнала. Мъжете започнаха да ги обграждат, сякаш бяха тренирали предварително.

Остин се огледа за оръжие. Реши, че нещо е по-добро от нищо, и сграбчи капака на една боклукчийска кофа. С радост забеляза, че е изработен от дебел и здрав алуминий. Застана пред Тери, за да я защити, и използва капака като щит на средновековен пехотинец, за да посрещне удара на най-близкия нападател. Мъжът вдигна бухалката за втори удар, но от защита Остин премина в нападение и засили тежкия капак в лицето на противника си. Мъжът изрева от болка и коленете му се подгънаха. Остин вдигна капака с две ръце и го стовари върху главата му. Разнесе се звук като от удар на гонг. Ръцете го заболяха от удара, но пък за сметка на това нападателят му се строполи на тротоара.

Вторият нападател скочи напред. Остин замахна с капака към лицето му, но мъжът предвиди удара, отстъпи, удари капака с бухалката си и той отлетя настрани. Остин се опита да прикрие чувствителната си лява страна. Нападателят усети слабостта му и му нанесе силен удар по главата. От очите на Остин изскочиха искри. В същото време чу писъка на Тери. Единият от нападателите я държеше, другият я дърпаше отзад за косата и оголваше гърлото й. Един удар в трахеята щеше да е фатален.

Остин примигна, за да махне звездите от очите си, и се опита да се притече на помощ. Нападателят му застана пред него и замахна с бухалката надолу, сякаш държеше тежък двуръчен меч. Остин отблъсна удара, но той изби капака и го накара да изгуби равновесие. Паднал на коляно, той вдигна ръка, за да предпази главата си. Видя широки лица, блестящи очи и вдигнати във въздуха бухалки и се приготви за дъжд от удари по черепа. Вместо тях чу глухи удари, сумтене и викове на два различни езика — единият бе абсолютно неразбираем, а другият — испански. Нападателите им се разлетяха като прашинки.

С мъка се изправи на крака и видя, че противниците бягат. Бухалките бяха захвърлени на паважа. Навсякъде се движеха сенки и той неволно си припомни филма „Призрак“, в който сенките на умрелите отнасят прокълнатите в отвъдния свят. След това сенките изчезнаха. Двамата с Тери останаха сами, с изключение на свитата фигура на човека, когото бе повалил в несвяст. Явно приятелите му го бяха изоставили.

— Добре ли си? — попита Остин и я хвана за ръката.

— Да. А ти?

Той докосна главата си.

— Чувствам главата си като суров хамбургер и черепът ми е пълен с пищящи врабчета, но като изключим това, всичко е наред. Можеше да е доста по-зле.

— Зная — каза тя и потрепери. — Слава богу, че онези ни спасиха.

— Кои бяха? Малко бях зает да се правя на Айвънхоу.

— Появиха се от нищото. Май бяха двама. Нахвърлиха се върху другите и ги подгониха.

Остин ритна капака на кофата за боклук.

— По дяволите, а аз си помислих, че съм ги уплашил с моята преса за тикви! — възкликна той и отупа скъсаните си и покрити с мръсотия панталони. — Уф! Това бе първият ми нов костюм от години.

Тери не се сдържа и се разсмя.

— Невероятно! Размина се на косъм със смъртта, а се тормозиш за костюма си. — И го прегърна.

Притисна го здраво към себе си. Той дори не изропта от допира на тялото й до раната от ножа. Тъкмо си мислеше, че миризмата й е чудесна, когато тя внезапно се вцепени, отстъпи и погледна над рамото му. В очите й се изписа ужас.

— Кърт, внимавай!

Остин се обърна. Нападателят им, който допреди малко лежеше на тротоара, бавно се изправяше, очевидно все още замаян. Остин стисна юмруци и тръгна към него, готов да го прати отново в безсъзнание, но внезапно спря, защото на челото на мъжа се появи яркочервен кръг.

— Залегни! — извика Остин на Тери. Тя се поколеба и той я дръпна на тротоара и я закри с тялото си.

Мъжът тръгна към тях, после спря, сякаш се блъсна в невидима стена, свлече се на колене и падна по очи на паважа. Остин чу стъпки и видя някаква сянка да тича в дъното на улицата. Помогна на Тери да се изправи и й се извини, че я е блъснал.

— Какво стана? — замаяно попита тя.

— Някой застреля тоя приятел. Видях лазерния мерник.

— Но защо?

— Може би компанията му има стриктни правила за нарушаване на договори.

— Или пък не са искали да се разприказва — каза тя; взираше се в трупа.

— Както и да е, да се махаме оттук. Това място не е особено здравословно.

Хвана я за ръка и я поведе. Беше нащрек за останалите нападатели и не се отпусна, докато не видя светлините на хотел „Палас“. Коктейлната зала им се стори като друг свят. Седнаха в ъгъла, заобиколени от същинско вавилонско стълпотворение от гласове и звуци. Някой свиреше на пиано Кол Портър. Остин поръча два двойни скоча.

Тери отпи голяма глътка и огледа останалите посетители.

— Онова на улицата наистина ли ни се случи?

— Не беше представление на „Уестсайдска история“, ако това имаш предвид. Ще ми кажеш ли какво си спомняш?

— Толкова бързо стана, че… Двама от онези с бухалките ме сграбчиха. — Тя се намръщи и страхът й се смени с гняв. — Виж на какво ми направиха прическата тия кучи синове! Кои бяха тия изроди?

— Нападението им беше много добре координирано. Знаеха, че сме в Копенхаген, и явно са ни следили цялата вечер, за да ни устроят засада. Някакви идеи?

— „Океанус“? — без колебание отвърна тя.

Остин кимна и се навъси.

— Както научих на Фарьорските острови, „Океанус“ разполага с биячи, склонност към насилие и организация. После какво стана?

— Пуснаха ме. Просто така. После бягаха, а другите ги преследваха по петите. — Тери поклати глава. — Иска ми се нашите добри самаряни да бяха останали, за да им благодарим. Трябва ли да съобщим в полицията за станалото?

— При нормални обстоятелства бих казал „да“. Но не съм сигурен, че ще ни е от полза. Могат да го пишат като опит за грабеж. Като се имат предвид отношенията ти с датските власти, могат да те задържат за по-дълго време, отколкото ти се иска.

— Прав си — каза Тери и пресуши остатъка от питието си. — По-добре да се прибера в стаята си. Полетът ми е рано сутринта.

Остин я изпрати до вратата й. Спряха пред нея.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Да, добре съм. Благодаря за интересната вечер. Определено знаеш как да впечатлиш едно момиче.

— Това беше фасулска работа. Изчакай до следващата ни среща.

Тя се усмихна и го целуна леко по устните.

— Чакам я с нетърпение.

Беше поразен колко бързо се възстанови. Явно беше пеперуда от желязо.

— Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Тя кимна. Остин й пожела лека нощ и тръгна към асансьора. Тери изчака вратата на асансьора да се затвори, след което тръгна по коридора и почука на една съседна врата. Отвори Маркъс Райън. Усмивката му изчезна, когато видя напрегнатото й лице.

— Какво е станало? — загрижено попита той. — Пребледняла си.

— Малко грим и ще се оправя. — Тя мина покрай него и се отпусна на дивана. — Направи ми чаша силен чай и ще ти разкажа какво стана.

Седнаха и Тери разказа за инцидента в уличката и внезапното спасение.

След като свърши, Райън сплете пръсти и се загледа в нищото.

— Остин е прав. Това е работа на „Океанус“. Сигурен съм.

— И аз. Не зная обаче кои бяха спасителите ни.

— Остин не знаеше ли?

Тя поклати глава.

— Каза, че не знае.

— Истината ли казваше?

— Може би подозира кои са, но реших да не го притискам. Не ми прилича на човек, който си пада по лъжите.

— Виж ти, в края на краищата се оказва, че коравият ми юридически съветник си имал и мека страна. Харесваш го, нали? — попита Райън с лисича усмивка.

— Не бих го отрекла. Той е… различен.

— И аз съм различен, трябва да го признаеш.

— Определено — усмихна се тя. — Точно затова сме колеги, а не любовници.

Райън въздъхна театрално.

— Май ми е писано да бъда все шафер и никога младоженец.

— От теб ще излезе ужасен младоженец. Освен това вече имаше шанс да станеш. Както си спомняш, не ми харесваше да свиря втора цигулка в SOS.

— Не те виня. Стане ли въпрос за Пазителите, се превръщам в нещо като монах воин.

— Дрън-дрън! Не ми ги пробутвай тия монашески истории. По една случайност знам, че имаш момиче във всяко пристанище.

— Тери, дори монахът трябва от време на време да излиза от манастира да се поразтъпче. Но да поговорим за твоята интригуваща връзка с Остин. Мислиш ли, че е достатъчно зашеметен от твоя чар, за да го въртиш на пръста си?

— Доколкото видях, никой не е в състояние да върти Кърт на пръста си. — Очите й се присвиха. — Какво се върти в главата ти покрай всички тези заговори и кроежи?

— Просто една идея. Не бих имал нищо против НАМПД да е на наша страна. Ще ни трябват мускули, ако искаме да се борим с „Океанус“.

— А ако не успеем да убедим НАМПД да ни помогне?

— Тогава ще трябва да се справяме сами. — Той сви рамене.

Тери поклати глава.

— Не сме дорасли за това. Не става въпрос за някаква улична банда. Прекалено са големи и мощни. Видя колко лесно саботираха кораба ни. А и след като човек като Кърт Остин също е изнервен, трябва да си отваряме очите на четири. Не можем да рискуваме да загинат още хора.

— Не подценявай SOS, Тери. Мускулите не са всичко. Силата може да дойде и от знанието.

— Не говори със загадки, Маркъс.

Той се усмихна.

— Може козът да е у нас. Вчера се обади Джош Грийн. Попаднал е на нещо важно, което засяга дейността на „Океанус“ в Канада.

— Каква дейност по-точно?

— Не беше сигурен. Новината е от Бен Найтхоук.

— Стажантът в офиса ли?

Райън кимна.

— Както знаеш, Найтхоук е канадски индианец. Дължи шантавото си име^[1] на семейството си от Норт Удс. Някаква компания се сдобила с голям участък земя до тяхното село. Джош решил да направи услуга на Бен и проверил кой е собственикът. Оказва се, че земята била купена от дъщерна фирма на „Океанус“.

Тери така се развълнува, че забрави за страховете си.

— Може би точно това е следата, която търсим.

— Именно. И аз си помислих същото. Затова казах на Джош да иде да провери.

— Пратил си го самичък?

— Пътуваше за Канада на среща с Бен, когато се обади. Найтхоук познава района. Не се безпокой. Ще внимават.

Тери прехапа устни — мислите й се върнаха към свирепата атака на тихата копенхагенска уличка. Имаше хиляди причини да уважава Райън, но понякога страстта, с която се мъчеше да постигне целта си, му пречеше на разумната преценка.

Очите й се изпълниха със страх.

— Дано си прав — промърмори тя.