Робин Кук
Пристъп (9)

Глава 8

19:25 часа, петък, 22 февруари 2002 година

 

— Иисусе! — измърмори Стефани, когато погледна часовника на ръката си.

Наближаваше седем и половина! Удивително, как лети времето, когато човек е потънал в работа, а цял следобед тя тъкмо това и правеше. Най-напред се застоя в книжарницата, откъдето се снабди с литература за Плащеницата от Торино, а през последния час седеше като хипнотизирана пред екрана на компютъра, на който бе изписана цялата информация за нея.

Беше се върнала в офиса малко преди шест и не бе намерила никого. Предположи, че Даниел се е прибрал и се настани на импровизираното си бюро в лабораторията, където с помощта на Интернет, както и на няколко стари вестника се зае да открие какво се бе случило с клиниката „Уингейт“ преди малко по-малко от година. Четивото щеше да е увлекателно, ако не бе толкова обезпокояващо.

Стефани постави лаптопа си в меката чанта калъф, грабна найлоновата торбичка с новите книги и си облече палтото. Преди да излезе, загаси осветлението и се наложи да си проправя път през вече тъмната приемна. Когато излезе на улицата, тръгна към Кендъл Скуеър. Вървеше с наведена глава срещу бръснещия вятър. Времето се беше променило рязко от ранния следобед, което бе типично за Ню Ингланд. Вятърът се бе обърнал и вече не духаше от запад, а от север и температурите паднаха.

Северният вятър носеше снежинки, които бяха обгърнали града, сякаш от небето се сипеше захар на прах.

Като стигна Кендъл Скуеър, Стефани хвана метрото до Харвард Скуеър и се озова в район, който й бе до болка познат още от годините в университета. Въпреки мразовитото време площадът, както винаги, гъмжеше от студенти и пъстро облечени младежи, които се въртяха около тях. Неколцина улични музиканти предизвикваха развилнелия се вятър. Посинелите им пръсти изтръгваха весели мелодии от инструментите за удоволствие на минувачите. Стефани ги съжали и пусна по долар в обърнатите им шапки на път от Харвард Скуеър за Елиът Скуеър.

Бързо премина покрай блъсканицата пред евтиното кабаре и излезе на Братъл Стрийт. Прекоси част от Радклиф Колидж и знаменитата къща-музей на Лонгфелоу. Този път не се спря при нея. Беше погълната от мисли върху прочетеното през последните три часа и половина и гореше от желание да го сподели с Даниел. Любопитна беше да разбере какво бе открил той.

Когато се изкачи по стъпалата пред сградата, където живееха заедно с Даниел, минаваше осем. Той обитаваше последния етаж на добре ремонтирана триетажна къща от късно викторианския период със запазена украса и характерните греди от тъмно дърво на фронтона. Беше го купил през 1985 година, когато се върна на работа в Харвард. Не само, че бе напуснат поста си във фирмата „Мърк Фармасютикълс“; след петгодишен съвместен живот бе напуснал и жена си. Бе споделил със Стефани, че се чувства смазан и от двете. Жена му била медицинска сестра. Двамата се запознали, докато се подготвял едновременно за завършване на медицинския факултет и за защита на докторат по философия, подвиг, който според Стефани бе съизмерим със състезание по дълго бягане заднишком. Беше й казал, че бившата му съпруга била бавна, но упорита и че по време на съвместния им живот той се чувствал като Сизиф, търкалящ огромен камък нагоре по стръмния планински склон. Беше споделил, че тя била твърде добра и очаквала същото и от него. Стефани се питаше как ли се съчетават двете качества. Помисли си, че е благодарна, задето поне нямаха деца, макар че бившата му жена отчаяно копнеела да стане майка.

— Тук съм! — извика Стефани, докато затваряше вратата с гръб. Внимателно постави чантата с лаптопа и торбичката с книгите на малката масичка във фоайето, освободи се от палтото си и отвори дрешника, за да го окачи.

— Има ли някой вкъщи? — продължи да вика тя, но гласът й звучеше приглушено от килера.

Когато окачи палтото си, тя се обърна. Отново извика, като видя фигурата на Даниел да изпълва пространството пред вратата на хола. Беше на два-три метра от нея. Звукът, който се отрони от устните й приличаше повече на цвърчене.

— Осем часът е — успя да промълви тя и притисна ръка към гърдите си. — Как можеш да се промъкваш така зад мен!

— Защо не ми телефонира? Щях да звъня в полицията.

— О, хайде стига! Знаеш каква съм, като попадна в книжарница. Посетих няколко и като вляза, не мога да изляза. Разлиствах, преглеждах и се чудех какво да избера. Когато се върнах в офиса, дощя ми се да поработя.

— Защо си изключила мобилния телефон? Опитвах се да се свържа.

— В книжарницата го изключих, а после не се сетих да го включа отново. Хей! Съжалявам, ако съм те накарала да се тревожиш за мен. Но вече съм у дома, здрава и читава. Приготви ли нещо за вечеря?

— Колко забавно! — изръмжа Даниел.

— Отпусни се! — каза Стефани и закачливо го дръпна за ръкава. — Оценявам загрижеността ти, повярвай ми, но умирам от глад, вероятно и ти. Хайде да вечеряме навън. Защо не се обадиш в „Риалто“, докато аз взема душ? Петък вечер е, но като отидем, все ще намерим някоя маса.

— Добре — насили се да каже Даниел, сякаш даваше съгласието си за някакво важно начинание.

Когато влязоха в ресторанта, беше девет и двайсет и, както бе предрекла, масата бе готова и ги очакваше. Тъй като и двамата бяха гладни, тутакси се заеха да изучават менюто и нямаха търпение да направят поръчката. Келнерът им донесе желаната бутилка вино, газираната вода и малко хляб, за да потушат жаждата и залъжат глада си.

— Така — облегна се назад Стефани. — Кой ще започне пръв?

— Може би аз — отвърна Даниел. — Защото нямам много за разказване, но пък е доста обнадеждаващо. Телефонирах в клиника „Уингейт“ и подразбрах, че разполагат с нужното оборудване и ще ни го предоставят. Всъщност вече договорих цената — четирийсет хиляди.

— Охо! — възкликна Стефани.

— Да, знам, че са доста пари, но не исках да се пазаря. Отначало, като им заявих, че няма да могат да използват случая за реклама на клиниката, помислих, че всичко пропада. За щастие, те се съгласиха.

— Е, няма да ги извадим от джоба си, освен това разполагаме с достатъчно пари. А яйцеклетките?

— Това е най-хубавото. Обещаха ми, че ще ни ги доставят без никакъв проблем.

— Кога?

— Когато поискаме, така ме увериха.

— Господи! — възкликна Стефани. — Разпалват любопитството ми все повече.

— На харизан кон зъбите не се гледат.

— Ами неврохирурга?

— И тук няма да имаме проблем. На острова имало неколцина, които драпат за работа. А местната болница дори разполагала със стереотаксична апаратура.

— Това е страхотно.

— И аз си го помислих.

— А пък аз имам една добра и една лоша новина. С коя да започна?

— Колко лоша е лошата?

— Всичко е относително. Не е толкова лоша, че да наруши плановете ни, но е достатъчно лоша, за да ни разтревожи.

— Да чуем най-напред нея и да приключим с лошите новини.

— Шефовете на клиника „Уингейт“ са дори по-неблагонадеждни, отколкото мислехме. Между другото, с кого от тях разговаря, когато позвъни там?

— И с двамата: Спенсър Уингейт и неговия иконом Пол Сондърс. Трябва да ти кажа, че и двамата са клоуни. Можеш ли да си представиш? Издават свое собствено научно списание и сами си пишат и редактират материалите!

— Искаш да кажеш, че списанието няма редколегия?

— Останах с това впечатление.

— Смехотворно е, освен ако някой не е абониран за списанието и не чете написаното в него като евангелие.

— И аз мисля така.

— Значи са по-лоши и от клоуни — забеляза Стефани. — По-лоши са дори от нарушителите на етичните норми в експерименталното клониране. Използвах архиви от вестниците, по-специално „Бостън Глоуб“, за да разбера какво се е случило миналия май, когато клиниката внезапно се премести на Бахамските острови. Спомняш ли си, че сноши във Вашингтон ти споменах за изчезването на две студентки от Харвард? Е, нашите хора са били повече, от замесени и това се твърди от две харвардски докторантки. Успели да получат работа в клиниката и да проследят съдбата на яйцеклетките, които дарили. По време на проследяването открили много повече, отколкото очаквали. Заявили, че са видели яйчниците на изчезналите жени в специалното помещение в клиниката, където съживяват яйцеклетките.

— Боже мой! — възкликна Даниел. — Защо не са ги осъдили?

— Липса на доказателства и скъпо платени адвокати! Очевидно, шефовете на клиниката предварително са подготвили евакуационен протокол, включващ моменталното й ликвидиране с цялото оборудване, особено научноизследователската апаратура. Всичко било унищожено от пламъците, а шефовете изчезнали с хеликоптер. Ето защо няма обвинителен акт. Иронията е, че поради липсата на такъв те успели да получат застраховката за пожара.

— Какво мислиш за всичко това?

— Мисля, че тези хора определено са неблагонадеждни и че трябва да ограничим връзките си с тях. След онова, което прочетох бих искала да знам произхода на яйцеклетките, с които ще ни снабдят, за да сме сигурни, че няма да участваме в незаконна сделка.

— Мисля, че идеята ти не е добра. Вече решихме, че би било лукс да следваме високите етични норми и че не можем да си го позволим, ако искаме да спасим КЛЕЗА и НХТСК. Ако настояваме за това в този момент, може да възникнат проблеми, а аз не искам да рискуваме. Както вече споменах, не бяха твърде въодушевени, когато отхвърлих възможността да използват случая за реклама.

Стефани си играеше със салфетката и размишляваше над думите му. Не искаше да има нищо общо с клиника „Уингейт“, но Даниел беше прав като каза, че нямат друг избор при ограниченото време, с което разполагат. Със съгласието си да лекуват Бътлър, те вече бяха нарушили етиката на професията.

— Е, какво ще кажеш? Можем ли да продължим въпреки това?

— Предполагам — отвърна без всякакво въодушевление тя. — Ще свършим работата и ще изчезнем.

— Както е по план — съгласи се Даниел. — Давай нататък! Каква е добрата новина?

— Отнася се до Плащеницата от Торино.

— Цял съм в слух.

— Днес следобед, преди да отида в книжарницата, ти казах, че историята с плащеницата е по-интересна, отколкото мислех. Е, мога да ти заявя, че не си чувал по-сдържано изказване от това.

— Как така?

— Вече мисля, че Бътлър може да не е толкова луд, защото ще се окаже, че плащеницата е истинска. Изненадващ обрат, като знаеш колко бях скептична по въпроса.

— Почти колкото мен — кимна Даниел.

Стефани погледна любимия си с надеждата, че се шегува, но на лицето му не се появи характерната му за такива случаи лукава усмивчица. Подразни се, че Даниел не прояви чувство за хумор. Отпи от виното си, за да се съсредоточи.

— Както и да е — продължи тя. — Зачетох се, още докато бях в книжарницата и не можех да спра. Нямах търпение да се върна и да отворя книгата, която току-що бях купила. Написана е от Йън Уилсън, преподавател в Оксфорд. Надявам се утре да открия още издания по Интернет.

Когато им донесоха поръчката, тя млъкна. Двамата едва дочакаха келнерът да си отиде. Тогава Даниел рече:

— Е, успя да възбудиш любопитството ми. Да чуем на какво се основава твърдението ти.

— Започнах да чета със съзнанието, че възрастта на плащеницата е определена чрез въглероден анализ от три независими лаборатории и че датира от тринадесети век, времето, по което най-неочаквано се появява. Известна ми е прецизността, която може да се постигне чрез подобен анализ и не очаквах увереността ми, че е фалшификат, да се разклати. Но то стана почти веднага. По една проста причина. Ако плащеницата е изработена едва в тринайсетия век, както доказва приложената методика, фалшификаторът трябва да е стоял няколко степени по-високо от самия Леонардо да Винчи.

— Ще трябва да ми обясниш — насърчи я Даниел с пълна уста, защото Стефани спря, за да хапне и тя.

— Ще започна с това, защо фалшификаторът трябва да е бил свръхчовек за времето си и после ще продължа с отделните факти. Първо, трябва да е познавал в дълбочина изкуството на перспективата, което все още не е обяснено. Отпечатъкът върху плащеницата ни показва мъж с прегънати крака и наведена напред глава, вероятно вкочанен.

— Трябва да ти призная, че това не е кой знае колко убедителен аргумент — забеляза Даниел.

— Тогава чуй друго: фалшификаторът трябва да е познавал истинската технология на разпъването на кръст, използвана от римляните в древността. Тя противоречи на представите за крусификция, битуващи през тринадесети век, а ние разполагаме със стотици хиляди описания на явлението. Заковават с пирони осъдения за китките, а не за дланите, тъй като в противен случай тялото би паднало под въздействие на собствената си тежест. Освен това короната от тръни не е във формата на венец, а седи по-скоро като шапка на главата му.

Даниел замислено кимаше.

— Още нещо: петната от кръв блокират изписания образ, което означава, че този гениален фалшификатор трябва да е нарисувал първо тях, а едва след това фигурата, но художниците не работят по този начин. Най-напред изработват образа, поне в неговите контури. После добавят детайлите, като например кървавите петна, за да са сигурни, че ще ги поставят, където трябва.

— Това е интересно, но и него ще поставя в категорията, в която сложих перспективата.

— В такъв случай да продължим — предложи Стефани. — През 1979 година, когато в продължение на пет дни плащеницата е била подложена на изследване от страна на учени от САЩ, Италия и Швейцария, всички били единодушни, че образът върху платното не е бил нарисуван. Не се виждали нито следи от четка, нито удебеления от наслоена боя. Образът бил уникален — имам предвид, че върху тъканта нямало и помен, от каквато и да е течност. Единственото обяснение, което дали за произхода на образа било, че е имало окисляване на тъканите, сякаш са били изложени на влиянието на чист кислород от внезапна силна светлина или на друго силно електромагнитно въздействие. Твърдението им, очевидно, е доста неопределено и спекулативно.

— Добре — каза Даниел. — Трябва да призная, че тук има наченки на убедителност.

— Има и още — продължи Стефани. — Американският екип през 1979 година включвал учени от НАСА, които приложили последните технологични постижения при анализирането на плащеницата, включващи специална апаратура, известна под наименованието „VP–8“, аналог на механизма, разработен да конвертира дигиталните образи, получени от повърхността на Луната и Марс, в триизмерни фигури. За изненада на всички участници образът, запечатан върху плащеницата съдържал същата информация, което ще рече, че наситеността на образа във всяка негова част е пряко пропорционална на разстоянието, на което е отстояла от тялото на разпънатия, когато са го обвили в нея. С една дума, фалшификаторът трябва да е бил самият дявол, щом е успял да разгадае всичко това още в тринайсетия век.

— Дума да няма! — съгласи се Даниел и учудено поклати глава.

— Искам да добавя още нещо. Биолозите открили, че върху плащеницата има полени, които могат да се намерят само в Израел и Турция, което говори, че нашият фалшификатор трябва да е бил не само умен, но и доста съобразителен.

— Как би могъл да сгреши въглеродният анализ?

— Интересен въпрос — отвърна Стефани.

Тя хапна механично още един залък, бързо го сдъвка и продължи:

— Никой не знае. Съществуват предположения, че древното ленено платно е добра среда за поддържане на растежа на бактериите и те остават покрити от прозрачен биофилм, който би могъл да промени резултатите от анализа. Подобен проблем се появил при въглеродния анализ на тъканта, използвана при египетските мумии, чиято възраст е доста точно определена с други средства. Един руски учен лансира идеята, че пожарът, в който плащеницата попаднала през шестнайсетия век е повлиял на резултатите, макар да се питам как би могъл един пожар да причини повече промени, отколкото изминалите години.

— А историческите факти? — попита Даниел. — Ако плащеницата е истинска, защо е станала известна едва през тринайсетия век, когато е открита във Франция?

— И това е добър въпрос — отвърна Стефани. — Иън Уилсън отнася плащеницата към друга известна и високо тачена реликва от времето на Византийската империя, наречена Платното на Едеса, пазено в Цариград повече от триста години. Интерес предизвиква фактът, че платното изчезва, когато през 1204 година градът е нападнат от кръстоносците.

— Има ли доказателства, че двете платна са идентични?

— Тъкмо на това място спрях — отвърна Стефани. — Но е много вероятно да има. Уилсън цитира думите на един французин, който е виждал византийската реликва преди изчезването й и я описва като погребална плащеница с мистичен и пълен отпечатък на Иисус и от двете й страни, което напомня на Плащеницата от Торино. Ако двете реликви са идентични, торинската плащеница трябва да се отнесе поне към девети век.

— Сега разбирам защо си толкова възбудена — забеляза Даниел. — Направо фантастично. Но да се върнем на научното изследване: ако образът не е нарисуван, какви са хипотезите за произхода му?

— Това е може би най-интересният въпрос. Няма никакви хипотези.

— Плащеницата не е ли изследвана наново от 1979 година насам?

— Доста пъти — отговори Стефани.

— Някакви нови теории?

— Не и такива, които да станат причина за нов анализ. Е, има едно предположение за моментна странна радиация… — Стефани понижи глас и остави думите си да увиснат във въздуха.

— Почакай! — спря я Даниел. — Нали няма да ми пробуташ някоя глупост за божия намеса или свръхестествено явление?

Тя вдигна рамене и се усмихна.

— Имам усещането, че си играеш с мен — засмя се Даниел.

— Давам ти възможност да излезеш с някаква теория.

— Аз ли? — попита той.

Стефани кимна с глава.

— Не мога да направя дори хипотеза, докато не преценя всички данни. Мисля, че учените са използвали електронен микроскоп, спектроскопия, ултравиолетова флуоресценция и съответния химически анализ.

— Всичко, дори повече от това — отвърна Стефани и се облегна назад с провокираща усмивка. — Въпреки това няма приемлива теория за появата на образа. Истинска главоблъсканица. Хайде, размърдай си мозъка! Нима не можеш да скалъпиш нещо от фактите, които ти разказах?

— Ти си чела за тях — отвърна Даниел. — Мисля, че можеш да излезеш с предположение.

— Вече имам — усмихна се младата жена.

— Дали няма да е твърде дръзко от моя страна да те попитам какво е?

— Клоня към божествената намеса. Ето причините: щом като плащеницата е покривалото на мъртвия Иисус Христос и щом като той е възкръснал, което означава, че е преминал от материалното в нематериалното, вероятно за един миг, значи плащеницата трябва да е била под въздействието на силна енергия, освободена в процеса на дематериализацията. Нали образът се е получил в резултат на мигновена радиация?

— Каква е, по дяволите, тази освободена при дематериализацията енергия? — не издържа Даниел.

— Не мога да твърдя със сигурност — усмихна се тя. — Но е напълно логично при дематериализацията да се освобождава енергия. Виж само колко силна енергия се освобождава при ядрения разпад. Така създадоха атомната бомба.

— Мисля, няма нужда да ти напомням, че не разсъждаваш научно. Използваш като аргумент отпечатъка върху плащеницата, за да докажеш наличието на дематериализация, а после използваш дематериализацията, за да обясниш появата на образа върху нея.

— Да, обяснението ми не е научно, но за мен има смисъл — засмя се Стефани. — Има смисъл и за Йън Уилсън, който описва отпечатъка като фотография на Възкресението.

— Ако не друго, поне ме убеди да хвърля поглед на книгата ти.

— Ще почакаш да я прочета!

— Как се отрази информацията за плащеницата на решението ти да лекуваш Бътлър?

— Обърнах се на сто и осемдесет градуса — призна си тя.

— В момента съм съгласна на всичко. Защо да не включим божествената намеса във всичките ни начинания? Както самият ти каза във Вашингтон, работата ни с плащеницата ще бъде вълнуваща и ще ни предложи много предизвикателства, докато достигнем целта си — безвредния начин за лечение.

Даниел се протегна през масата и двамата си стиснаха ръцете.

— Някакъв десерт? — попита той.

— За мен — не. Но ако ти си поръчаш, кажи да ми донесат еспресо без кофеин.

— Не искам десерт — поклати глава Даниел. — Да се прибираме. Искам да видя дали не съм получил съобщение от инвеститорите.

Той махна с ръка на келнера да им донесе сметката.

— А пък аз искам да проверя дали има нещо от Бътлър. Другото, което научих е, че определено ще се нуждаем от него, за да вземем парченце от плащеницата. Сами няма да успеем. Църквата я пази при изключителни мерки за сигурност в аргонова среда. Освен това, категорично заявяват, че няма да разрешат повече изследвания върху нея. Разбираемо е след фиаското с въглеродния анализ.

— Анализирали ли са кръвта?

— Да — отвърна Стефани. — Група АБ, най-често срещаната в Близкия изток по онова време, за разлика от сега.

— А ДНК?

— Също — каза Стефани. — Изолирали са няколко генетични сегмента, както и бетаглуболин от хромозома 11 и дори амелогенин Y от хромозома Y.

— Виж ти — зарадва се Даниел. — Ако успеем да получим парченце от нея, ще бъде фасулска работа да извлечем нужните ни сегменти с помощта на нашата НХТСК.

— Трябва да побързаме — предупреди го Стефани. — В противен случай няма да успеем да подготвим клетките за лечението на Бътлър навреме.

— Известно ми е — отвърна Даниел.

Той взе кредитната си карта от келнера и подписа сметката.

— Ако ще работим с плащеницата, необходимо е в някой от близките дни да тръгнем за Торино. Така че Бътлър трябва да се размърда! Щом получим тъканта, от Лондон заминаваме направо за Насо с британските аеролинии. Преди малко направих справка.

— Няма ли да извършим подготвителната работа с клетките в нашата лаборатория?

— За съжаление — не. Яйцеклетките са там, а не тук и не желая да рискувам с пренасянето им, освен това искам да са съвсем пресни. Да се надяваме, че лабораторията на „Уингейт“ е толкова добре оборудвана, колкото твърдят, защото ще трябва да свършим цялата работа там.

— Това означава, че тръгваме след броени дни и ще отсъстваме месец, дори повече.

— Правилно. Някакви проблеми?

— Мисля, че няма — отговори Стефани. — Времето е съвсем подходящо да прекараме месец в Насо. Питър ще се погрижи нещата в лабораторията да вървят. Но утре или в неделя трябва да си отида и да видя мама. Знаеш, че не е здрава.

— По-добре го направи сега — съгласи се Даниел. — Ако Бътлър се обади във връзка с плащеницата, трябва да сме тук.