Робин Кук
Пристъп (24)

ГЛАВА 23

14:50 часа, събота, 23 март 2002 година

 

Групичката излезе от асансьора на трийсет и втория етаж в западното крило на Кралските кули на хотел „Импириъл Клъб“ в курортния комплекс „Атлантис“ и тръгна по покрития с мокет коридор. Най-отпред вървеше мистър Грант Холпърн, дежурният управител на хотела, следван от мис Кони Кори, отговорник на дневната смяна на рецепцията, и Харълд Биърдсли, директор на хотела. След тях бавно крачеха Ашли Бътлър и Каръл Менинг поради клатещата се походка на сенатора, станала още по-несигурна, отколкото беше предишния месец. Най-отзад вървяха двама портиери; единият буташе хотелската количка за багаж с карираните куфари на Ашли и Каръл, а другият носеше ръчния им багаж и костюмите в найлонови торби с цип. Групичката изглеждаше така, сякаш бе тръгнала на сафари в Африка.

— Хайде, кажи, мила ми Каръл — произнесе Ашли с провлачения си южняшки акцент, но говорът му вече не беше тъй напевен, както преди. — Какви са първите ти впечатления от този модерен комплекс?

— Скромен едва ли е най-подходящото определение, което ми идва наум — отговори Каръл; знаеше, че това бе игра за пред служителите на хотела.

— Е, в такъв случай кое би било по-подходящо определение?

— Странен, но внушителен — отвърна Каръл. — Не очаквах подобно достолепие. Фоайето на първия етаж е наистина неповторимо с множеството си колони и с позлатения си, осеян с мидени черупки купол. Трудно ми е да преценя височината му.

— Двайсет и един метра — подсказа им мистър Холпърн през рамо.

— Благодаря, мистър Холпърн — извика Ашли към крачещия пред тях мъж. — Много сте любезен, при това сте отлично информиран.

— На вашите услуги, сенаторе — отвърна мистър Холпърн, без да забави крачка.

— Много съм доволен, че си впечатлена от хотела — каза Ашли, като понижи глас и се наведе към началника на кабинета си. — Убеден съм, че си впечатлена и от времето на острова, като знаем какво е то във Вашингтон в края на март. Надявам се, че се радваш да си тук. Трябва да ти кажа, че се чувствам виновен, задето не те помолих да ме придружиш, когато миналата година пристигнах на островите, за да проуча условията за предстоящата операция.

Каръл му хвърли изненадан поглед. Не беше в характера му да се чувства виновен, за каквото и да е, още по-малко за пропуснато пътуване в тропическа страна. Още един малък, ала красноречив пример за непредсказуемостта на действията му през последната година.

— Не трябва да се чувствате виновен, сър — каза тя. — Щастлива съм, че сега съм тук, в Насо. А вие? Радвате ли се?

— Дори много — отвърна Ашли без следа от акцент.

— Не се ли страхувате?

— Да се страхувам ли? — попита на висок глас Ашли, като отново влезе в предишната си поза. — Татко ми казваше, че преди да се сблъскам с някоя трудност, трябва да направя всичко възможно, за да се подготвя добре, а после да се оставя в ръцете на добрия Господ. Последвах съвета му. Тук съм, за да се забавлявам!

Каръл мълчаливо кимна с глава. Вече съжаляваше, че го бе попитала. Ако някой се чувстваше виновен, това беше тя, тъй като дълбоко в себе си продължаваше да се бори с чувствата си. Заради Ашли се надяваше, че чудото ще се случи, но в душата си таеше желание това да не стане.

Мистър Холпърн и останалите от персонала спряха пред голяма врата от махагоново дърво, украсена с барелефи на русалки. Ашли и Каръл ги настигнаха и тогава мистър Холпърн извади от джоба си електронната карта за апартамента.

— Спрете — каза Ашли и протегна трепереща ръка, сякаш произнасяше реч в сената. — Това не е стаята, в която отседнах при предишния си престой в „Атлантис“. Специално ви помолих да ме настаните в същия апартамент.

Приветливата усмивка изчезна от лицето на мистър Холпърн.

— Сенаторе, може би не сте ме чули добре. Когато мис Кори ви доведе в кабинета ми, споменах, че ви даваме по-добра стая. Това е един от малкото тематични апартаменти в хотела — посейдоновият.

Ашли хвърли поглед към Каръл.

— Така е, чух го — напомни му Каръл.

В очите на Ашли, скрити зад очилата с тежки рамки, се появи смущение. Беше облечен както обикновено — в тъмен костюм, проста бяла риза и старомодна вратовръзка. По челото му бяха избили капчици пот. Подпухналото му лице изглеждаше още по-бледо до лицата на хотелските служители.

— Този апартамент е по-обширен, има по-красив изглед и е много по-елегантен от онзи, в който бяхте настанен миналата година — обясни мистър Холпърн. — Един от най-добрите. Не желаете ли да го видите?

Ашли вдигна рамене.

— Аз съм си провинциалист и не съм свикнал да се въртят около мен. Добре! Да видим посейдоновия апартамент.

Мис Кори взе електронната карта и отключи вратата. После отстъпи встрани. Мистър Холпърн покани с ръка Ашли и каза:

— След вас, сенаторе.

Ашли прекоси малкия вестибюл и влезе в просторната стая, по чиито стени бяха изрисувани сюрреалистични картини на древен подводен град, най-вероятно митичната Атлантида. Мебелировката се състоеше от маса за хранене за осем души, писалище, музикален шкаф с вграден бар, два фотьойла и два огромни дивана. По дървените части на мебелите имаше резба с морска фауна, а страничните облегалки на диваните бяха във формата на делфини. Шарките и цветовете на тапицерията и килимите продължаваха пелагичната тематика.

— Боже мой! — възкликна Ашли.

— Вдясно от вас, сенаторе, е голямата спалня — каза мистър Холпърн и посочи към отворената врата. — А вляво е спалнята на мис Менинг, както пожелахте.

Носачите тръгнаха да разпределят багажа по съответните стаи.

— А сега завесите — продължи мистър Холпърн.

Той бе минал зад квадратната прегърбена фигура на Ашли към вградено в стената табло с копчета и натисна първото от тях. С леко жужене завесите, които покриваха цялата външна стена на стаята, се задвижиха встрани и пред очите им се разкри удивителна картина: смарагдово син океан зад балюстрадата на терасата, покрита с красива мозайка.

— Господи! — възкликна Каръл. Възхитителният изглед, който се откриваше от трийсет и втория етаж, я накара да се задъха от вълнение.

Мистър Холпърн натисна друго копче и плъзгащите се прозорци се плъзнаха встрани, а терасата се сля със стаята в единно открито пространство. Той с гордост посочи навън.

— Ако излезете на балкона, ще ви покажа някои от най-интересните ни атракции.

Ашли отиде до червено-кафявата висока до кръста каменна балюстрада, облегна се върху нея и погледна надолу. Каръл изпитваше страх от височина и затова се приближи съвсем бавно до балюстрадата. Предпазливо опря ръка в горната част на широкия парапет и чак тогава погледна надолу. Струваше й се, че балюстрадата всеки миг ще се срути и ще пропадне в бездната. От терасата като от птичи поглед се виждаше широката плажна ивица и аквапаркът на курорта с просторната лагуна.

Мистър Холпърн застана до Каръл и започна да й показва забележителностите, включително и приличащия на скъпоценен камък басейн пред тях.

— Какво е онова вляво? — попита Каръл и посочи към нещо, което напомняше на археологически останки.

— Храмът на маите — отговори мистър Холпърн. — Ако съберете кураж, можете да се спуснете по водата от височина, съпоставима с шест етажна сграда, в гъмжащата от акули лагуна. Водата се стича по плексигласова тръба и преживяването е наистина вълнуващо.

— Скъпа Каръл — мило продума Ашли. Това би било преживяване тъкмо за човек като теб, който сериозно мисли да се посвети на политиката.

Каръл погледна боязливо към шефа си, като се питаше дали зад думите му се крие и още нещо, освен хумор, но погледът му се рееше над океана, сякаш вече мислеше за друго.

— Мистър Холпърн — извика мис Кори от стаята. — Всичко е наред. Оставих електронните карти върху писалището и смятам да се връщам на рецепцията.

— И аз тръгвам — присъедини се мистър Биърдсли. — Сенаторе, ако имате нужда от нещо, обадете се.

— Искам да ви благодаря за вниманието — впусна се в любезности Ашли. — Всички вие сте изумителни професионалисти.

— Оставям ви да се настаните — мистър Холпърн понечи да тръгне след другите двама.

Ашли леко го докосна по ръката.

— Дълбоко ще съм ви признателен, ако почакате още миг — каза по-тихо той.

— Разбира се.

Сенаторът махна с ръка на излизащите и отново обърна поглед към безбрежния океан.

— Мистър Холпърн, престоят ми в Насо не е тайна и не би могъл да е, тъй като пристигнах с обществения транспорт. Но това не означава, че не искам да бъда насаме със себе си. Затова предпочитам да регистрирате само мис Менинг.

— Както желаете, господине.

— Много съм ви задължен, мистър Холпърн. Разчитам на вашата дискретност. Не желая публичност. Бих искал да знам, че спокойно мога да се отдам на развлечения в казиното на вашия хотел, без да се опасявам, че ще нараня чувствата на по-консервативната част от избирателите ми.

— Давам ви дума, че ще направим всичко по силите си в тази насока. Но, както и по време на миналогодишния ви престой, не можем да гарантираме, че в казиното няма да попаднете на някои от многобройните ви почитатели.

— Молбата ми е да не допускате журналисти и да не казвате, че съм отседнал във вашия хотел, ако ви попитат по телефона.

— Уверявам ви, че ще направим всичко възможно, за да не ви безпокоят — отвърна мистър Холпърн. — А сега ви оставям да разопаковате багажа си и да си отдъхнете. Ще ви донесат шампанско за добре дошли. Приемете и пожеланията ни за приятно прекарване в комплекса.

— Само още един въпрос — продължи Ашли. — Направих резервация и за наши приятели. Да ви се е обаждал доктор Лоуъл или доктор Д’Агостино?

— Разбира се! Вече са тук. Регистрираха се преди около час. Настанени са в 3208, един от най-луксозните ни апартаменти. Намира се в дъното на коридора.

— Колко удобно! Погрижили сте се за всичко.

— Правим, каквото можем — отвърна мистър Холпърн и леко се поклони, преди да се върне в стаята и да излезе в коридора.

Ашли хвърли поглед към служителката си, която очевидно бе престанала да се плаши от височината и стоеше хипнотизирана от гледката.

— Скъпа Каръл! Ще бъдеш ли така добра да провериш дали двамата доктори са в стаята си и ако са там, дали ще имат нещо против да дойдат при нас?

Каръл се обърна и примига неразбиращо, сякаш се отърсваше от транс.

— Разбира се — отзова се бързо тя, като си припомни задълженията си.

 

 

— Може би трябва да влезеш без мен — предложи Стефани.

Двамата стояха в коридора пред вратата с русалките, която водеше в посейдоновия апартамент. Ръката на Даниел беше вече върху дръжката.

Той отпусна ръце встрани.

— Сега пък какво има?

— Не искам да виждам Ашли. Още от първия ден не възприех идеята му, а след всичко, което ни се случи, желанието ми съвсем се изпари.

— Вече сме към края. Лековитите клетки са готови. Остава само да ги имплантираме, което никак не е трудно.

— Това е твое мнение и вероятно си прав. Но още от самото начало не споделях оптимизма ти и не мога да си представя как моят негативизъм ще послужи за нещо конструктивно.

— Ти не вярваше, че само за месец ще получим лековити клетки, но ето че вече ги имаме.

— Така е, но единственото, което вървеше като по вода в тази история, бе работата с клетките.

Даниел завъртя глава, за да отпусне внезапно появилото се напрежение. Вбеси се.

— Защо го правиш? — попита риторично той; пое си дълбоко въздух и я погледна. — Опитваш се да саботираш целия проект, нали?

Стефани престорено се изсмя и страните й пламнаха.

— Тъкмо обратното! След всичките ми усилия, не бих желала работата да се провали. Но не искам да се преструвам. Това е! Затова предлагам да влезеш сам.

— Каръл Менинг изрично подчерта, че Ашли иска да види и двама ни и аз обещах, че тръгваме веднага. За бога! Ако не влезеш с мен, той ще си помисли, че нещо не е наред. Моля те! Няма да говориш. Само се усмихвай и бъди любезна. Не искам кой знае какво!

Стефани се колебаеше. Поклати глава и въздъхна. После изви очи към охранителя, който се бе опрял на стената пред тяхната врата. Той й напомняше за всичко, което бяха преживели в Насо. Лошите й предчувствия отново се бяха върнали и я влудяваха. От друга страна Даниел бе нрав — имплантирането нямаше да е трудно. При опитите с мишки тази част от лечението беше безпроблемна.

— Добре! — примири се Стефани. — Да влизаме, но ти ще говориш.

— Браво на момичето! — отвърна Даниел и натисна звънеца.

Сега беше ред на Стефани да завърти глава. При нормални обстоятелства не би търпяла подобно снизходително и сексистко отношение.

Отвори им Каръл Менинг. Макар да се усмихваше и да проявяваше изключително дружелюбие, Стефани усети в усмивката й определено безпокойство и колебание, сякаш в настоящата ситуация споделяйте собствените й чувства.

Ашли седеше на единия диван и отначало Даниел и Стефани едва го познаха. Беше свалил тъмния си костюм, простата бяла риза и старомодната вратовръзка. Бе захвърлил дори очилата си с тежките рамки. Носеше светлозелена бахамска риза с къси ръкави, жълти панталони и леки бели обувки. С меките си космати ръце той представляваше истинска карикатура на турист. Модните слънчеви очила със сини стъкла обгръщаха лицето му като на професионален велосипедист. Бе променил дори израза на лицето си, което им се стори уникално.

— Добре дошли, мои най-скъпи приятели — произнесе той с характерния си акцент, ала с не толкова напевен глас. — Вие сте празник за очите ми и идвате тъкмо навреме. Нямам думи да изразя радостта си при вида на красивите ви и умни лица. Извинете, че не скочих на крака, за да ви посрещна както трябва, както диктуват чувствата ми. За жалост, клиничната картина на заболяването ми, откакто се видяхме последния път, значително се влоши.

— Не ставайте — възпря го Даниел. — И ние се радваме да ви видим.

Той се ръкува с Ашли и седна на дивана срещу него.

След кратко колебание Стефани се настани до Даниел и се опита да се усмихне. Каръл Менинг предпочете да остане настрана и седеше на стола пред писалището, който бе обърнала към тях.

— През последния месец контактите ни бяха твърде ограничени, затова предполагам, че появата ви тук говори главно за вашата увереност — призна Ашли. — Единственото обнадеждаващо нещо, което ми говореше за успех на начинанието беше, че парите от сметката, която ви предоставих, редовно се източваха.

— Усилията ни бяха херкулесовски в много отношения, които не бих искал да описвам сега — отвърна Даниел.

— Надявам се, че бихте искали да продължавате все тъй.

— Определено — заяви Даниел. — Всъщност, подготвихме всичко за имплантирането, което ще извършим утре в десет часа сутринта в клиника „Уингейт“. Надяваме се, че и вие сте готов, нищо че може да ви се струва твърде скоро.

— Що се отнася до мен, не ми се струва скоро — отвърна Ашли напълно сериозно и почти без акцент. — Опасявам се, че вече живея дните си на заем и едва скривам дегенеративните прояви на болестта от медиите.

— В такъв случай от общ интерес е да извършим имплантирането още утре.

— Надявам се, че сте успели да завършите трудния процес и да получите лековитите клетки, за които ми споменахте миналия месец.

— Успяхме — отговори Даниел. — Благодарение на уменията на доктор Д’Агостино — уточни той и леко я стисна за коляното.

Стефани се опита да се усмихне малко по-широко.

— Всъщност — продължи Даниел, — последната седмица създадохме четири отделни линии от допаминергични неврони, клонирани от вашите клетки.

— Четири? — почуди се Ашли, този път без сянка от акцент; гледаше Даниел, без да мигне. — Защо толкова много?

— За всеки случай. Искаме да сме абсолютно сигурни, че поне една ще се задейства. Сега можем да избираме, тъй като всяка от тях е достатъчно ефикасна, за да ви излекува.

— Има ли нещо, което трябва да направя утре сутринта, освен да се вдигна и да отида в клиника „Уингейт“?

— Обичайните предоперационни инструкции, като например да поемате само течна храна след полунощ. За предпочитане е да не пиете лекарствата си утре сутринта, ако е възможно. При опитите с мишки след имплантацията получихме сериозни терапевтични резултати, които очакваме да получим и при вас. А медикаментите ще замъглят картината.

— Добре — съгласи се Ашли. — Последното нещо, което искам е да объркам нещата. Разбира се. Каръл ще има грижата да ме облече и да ме закара до лимузината.

— Сигурна съм, че хотелът разполага с количка за пациенти — отвърна Каръл.

— Щом ми предписвате само течна храна след полунощ, значи ще бъда под упойка, прав ли съм? — попита Ашли, без да обърне внимание на репликата на Каръл.

— Казаха ми, че упойката ще е местна, но много ефикасна — каза Даниел. — Ще имаме на разположение анестезиолог, в случай че ще е необходима по-силна упойка. Трябва да ви кажа, че наехме и местен неврохирург с опит в имплантирането на клетки, макар и не клонирани. Името му е д-р Рашид Наваз. Познава ви като Джон Смит, както и цялата клиника. Убедил съм всички действащи лица в необходимостта от поверителност и те спазват условието.

— Погрижили сте се за всичко.

— Това бе нашата задача — отвърна Даниел. — Препоръчваме ви да останете на легло в клиниката, за да ви наблюдаваме.

— Така ли? — попита Ашли, сякаш се изненада. — Колко време?

— Първата нощ. Клиничното ви състояние ще покаже как да постъпим по-нататък.

— Мислех, че ще се върна в хотела — каза Ашли. — Затова уредих и вие да отседнете тук. В хотела ще ме наблюдавате, колкото си искате.

— Но тук няма медицинска апаратура за диагностициране.

— Каква например?

— Каквато има в болниците: лаборатория и рентген.

— Рентген ли? Защо пък рентген? Усложнения ли очаквате?

— Разбира се, че не, но трябва да внимаваме. Не забравяйте, че онова, което ще извършим утре, е експериментиране. Няма друга дума.

Даниел хвърли поглед към Стефани, за да разбере дали не иска да добави нещо. Тя погледна към тавана.

Чувствителен и към най-слабите нюанси на поведението им, Ашли улови реакцията й.

— Имате ли предвид някоя по-подходяща дума, доктор Д’Агостино? — попита я той.

Стефани се поколеба, после отвърна:

— Не. Мисля, че думата „експериментиране“ е точна — отговори тя, като мислеше, че всъщност трябва да употребят друга дума и тя е безразсъдство.

— Надявам се, че в реакциите ви няма песимизъм — каза Ашли, като местеше поглед от Даниел към Стефани и обратно. — За мен е важно вие, учените, да сте толкова сигурни в действията си, колкото бяхте на слушането в сенатската подкомисия.

— Разбира се — заяви Даниел. — Опитът ни с мишките бе удивителен. Горим от желание да приложим това тъй ефикасно средство върху хора. Утре сутринта ви очакваме.

— Добре — каза той, без да сваля немигащия си поглед от Стефани. — А вие, доктор Д’Агостино? И вие ли мислите по същия начин? Доста сте мълчалива.

В стаята настъпи тишина. Отвън, трийсет и два етажа по-долу, долитаха веселите гласове на спускащите се по водната пързалка деца.

— Да — отвърна най-после тя и си пое дълбоко въздух, докато обмисляше всяка своя дума. — Извинете ме, че досега нищо не казах. Предполагам, че е от изтощение. Създаването на лековитите клетки изискваше много работа. Но, за да отговоря на въпроса ви, трябва да заявя, че аз също очаквам с нетърпение завършването на проекта и много се вълнувам.

— Думите ви ме успокоиха — кимна Ашли. — Това означава ли, че сте щастлива, задето сте създали четирите линии клонирани клетки от материала, който взехте от кожата ми?

— Така е — отвърна Стефани. — Тези неврони наистина произвеждат допамин и са… — Стефани млъкна, сякаш търсеше подходяща дума, после завърши изречението си: — … много мощни.

— Мощни ли? — попита Ашли. — Хм… Предполагам, че това е добре, макар да ми звучи твърде двусмислено. Кажете ми: и четирите ли съдържат ДНК от Торинската плащеница?

— Разбира се! — отговори Даниел. — Беше ни изключително трудно да извлечем ДНК и от фрагментите да реконструираме необходимите гени. Но успяхме.

— Искам да съм сигурен в това — заяви Ашли. — Знам, че няма как да проверя, но искам да съм сигурен. За мен е много важно.

— Гените, които използвахме за НХТСК са от кървавите петна по Торинската плащеница — увери го Даниел. — Заклевам ви се най-тържествено.

— Вярвам на думата ви на джентълмен — каза Ашли и акцентът му внезапно се върна.

Той с видимо усилие надигна обемистото си схванато тяло от дивана и се изправи. Протегна ръка на Даниел, който също бе станал. Двамата отново се ръкуваха.

— До края на живота си ще ви бъда благодарен за усилията и съзидателния ви труд — заяви Ашли.

— Както и аз на вас за проявения политически гений, когато не забранихте НХТСК — заяви в ответ Даниел.

По устните на Ашли заигра лукава усмивка и оживи безизразното му лице.

— Хората с чувство за хумор много ми допадат.

Той пусна ръката на Даниел и протегна десницата си към Стефани, която също стоеше на крака.

Загледа ръката на Ашли, сякаш се колебаеше дали да я поеме, или не. Най-после и тя протегна ръка и Ашли я сграбчи с изненадваща сила. След дългото ръкостискане и след като се взря за миг в немигащите очи на сенатора, тя се опита да издърпа ръката си от неговата, но безуспешно. Ашли силно я стискаше. Макар да се досещаше, че това е следствие от паркинсоновата болест на сенатора, внезапно усети и гняв, и страх едновременно. Прие жеста като метафора на невъзможността да се отскубне от капана, в който сама бе попаднала.

— Приемете най-сърдечните ми благодарности за работата ви, доктор Д’Агостино — рече Ашли. — А като истински джентълмен знам, че трябва да изразя възхищението си и от изключителната ви хубост, която ме удиви в мига, в който имах удоволствието да ви видя за първи път.

Едва тогава месестите му пръсти се отпуснаха и той пусна ръката й.

Стефани я сви в юмрук и я дръпна, да не би на Ашли да му хрумне отново да я стисне. Все още беше ядосана, но нищо не можеше да направи. Кимна с глава и леко се усмихна на комплимента на сенатора в знак на благодарност.

— А сега — заяви Ашли, — искам добре да се наспите през нощта. Трябва да сте отпочинали за утрешната процедура, която, както разбрах от вас, няма да отнеме много време. Така ли е?

— Предполагам, че ще продължи най-много час — час и нещо — отвърна Даниел.

— Дай боже! С помощта на съвременните биотехнологии за малко повече от час животът и кариерата ми ще бъдат в безопасност. Впечатляващо! Слава на всемогъщия Бог!

— През по-голямата част от времето ще фиксираме стереотаксичната рамка — обясни Даниел. — Имплантацията ще отнеме само няколко минути.

— Пак започнахте с неразбираемия медицински жаргон — комично се оплака Ашли. — Какво представлява тази стереотаксична рамка?

— Калибрирана рамка, която прилепва към главата като корона. Тя ще даде възможност на д-р Наваз да вкара лековитите клетки на точното място, където сте загубили собствените си клетки производители на допамин.

— Не знам дали трябва изобщо да питам — поколеба се Ашли. — Направо в мозъка ли ще ги инжектирате? Не във вената?

— В мозъка — отговори Даниел.

— Спрете дотук! — прекъсна го Ашли. — Боя се, че колкото по-малко знам, толкова по-добре. Признавам, че съм доста капризен пациент, особено когато не съм си доспал. Болката не е добър другар на съня.

— Няма да усетите никаква болка — увери го Даниел. — Самият мозък няма рецептори за болката.

— Но нали ще вкарате игла в главата ми? — с недоверие попита Ашли.

— Тъпа игла, за да се избегне евентуално нараняване.

— Как, за бога, вкарвате игли в нечий мозък?

— Ще пробием малка дупчица в костта. Във вашия случай ще навлезем фронтално.

— Какво значи фронтално? Още едно докторско клише, нали?

— Означава, че ще влезем през челото — обясни Даниел и посочи мястото над веждите си. — Запомнете: няма да ви заболи. Ще усетите само вибрациите, сякаш ви работят зъба с бормашина, и то, при положение че не сте заспали от упойката, което е твърде възможно.

— Защо не ме оставите да спя по време на цялата процедура?

— Неврохирургът държи да сте буден, когато имплантира клетките.

— Достатъчно! — въздъхна Ашли и вдигна треперещата си ръка, сякаш да се защити. — Чувствах се по-добре, като се заблуждавах, че имплантацията ще се извърши през вената, като при костния мозък.

— При невроните не може да стане по този начин.

— Това е лошо, но ще се справя. Под какво име, казахте, ще се подвизавам в клиниката?

— Джон Смит — отвърна Даниел.

— Вярно! Как можах да забравя? А вие, доктор Д’Агостино, ще бъдете моят ангел пазител.

Стефани се насили да се усмихне.

— А сега — въодушевено произнесе Ашли, — време е старото момче от провинцията да забрави за тревогите си и да се отправи към казиното. Чака ме важна среща.

Няколко минути по-късно Даниел и Стефани вървяха по коридора към своя апартамент. За разлика от Даниел Стефани кимна на охранителя до вратата. Очевидно Даниел бе ядосан, ако се съдеше по шумното затръшване на вратата. Техният апартамент бе на половината на апартамента, в който бе настанен сенаторът. Имаше същия изглед, но липсваше тераса.

— Мощни, няма що! — просъска той и спря пред вратата с ръце на бедрата. — Не можа ли да измислиш по-добра характеристика на лековитите клетки от „мощни“? Какво се опитваше да направиш? Да го накараш да отстъпи тъкмо сега ли? На всичко отгоре държеше се тъй, сякаш за нищо на света не искаш да му стиснеш ръката.

— Така е, не исках — отвърна Стефани, отиде до дивана и седна.

— И защо не искаше? Господи!

— Не го уважавам и ми втръсна да ти обяснявам едно и също нещо: предчувствам, че това няма да свърши добре.

— В поведението ти имаше скрита агресия. Правеше дълги паузи, преди да му отговориш на простите въпроси.

— Виж какво! Направих всичко, което трябва. Не исках да го лъжа. Забрави ли, че дори не исках да влизам при тях? Ти настоя.

Даниел шумно дишаше. Погледна я и каза:

— Понякога си непоносима.

— Съжалявам. Не мога да се преструвам. И ще ти кажа нещо. Никога повече не казвай: „Браво на доброто момиче!“. Ясно ли е?