Робин Кук
Пристъп (11)

ГЛАВА 10

11:45 часа, неделя, 24 февруари 2002 година

 

Макар да бе свикнала с променливото време в Ню Ингланд, на сутринта Стефани се изненада от неочаквания мек и приятен ден. Зимното слънце грееше едва-едва, но въздухът бе топъл и птиците го раздираха от всички страни с песните си, сякаш пролетта надничаше иззад близкия ъгъл. Нямаше и помен от мразовитата петъчна вечер, когато се прибираше от Харвард Скуеър и стъпваше върху покритата със сняг земя.

Стефани бе паркирала колата на Даниел в гаража на Гавърнмънт Сентър и тръгна пеша към Норт Енд, един от най-старите квартали на Бостън. Представляваше лабиринт от тесни улички с три или четириетажни къщи от двете им страни. Имигранти от Южна Италия бяха обсебили района още в деветнайсети век, бяха го превърнали в подобие на Малка Италия и сега той изобилстваше с живописни кътчета, из които се разнасяха пикантни миризми. По улиците винаги имаше шумно разговарящи групи от хора, а във въздуха се носеше ароматът на къкрещ болонски сос. Когато разпускаха учениците, наоколо гъмжеше от деца.

Стефани се спусна по Хановър Стрийт и пред очите й се откри добре познатата главна улица, която разделяше квартала на две половини. Като цяло хората бяха добри, общителни и топлосърдечни и представляваха благоприятна среда за израстването на всяко дете. Проблемът при нея беше семейството й, както сама бе признала на Даниел. Онзи разговор бе събудил някои чувства в душата й, които отдавна бе потиснала; същото се случи, когато повдигнаха обвинението срещу Антъни.

Стефани се спря пред отворената врата на кафене „Козенца“. То бе собственост на фамилията и предлагаше италиански сладкиши и сладолед, както и неизбежните еспресо и капучино. Чуваше разговорите и шумния смях, които се смесваха със съскането и потракването на машината за еспресо, а въздухът бе натежал от миризмата на прясно смляно кафе. Бе прекарала дълги и приятни часове с приятели пред изумителните сладки и ароматния сладолед в същото това кафене с кичозната рисунка на Везувий и Неаполитанския залив върху стената, но сега това й се струваше останало далеч назад във времето.

Когато надзърна вътре, Стефани осъзна колко дълбока пропаст лежи между нея и семейството й, с изключение може би само на майка й, с която често разговаряше по телефона. С изключение на по-малкия й брат Карло, който бе станал свещеник и чието призвание не разбираше, тя бе единствена в семейството, която завърши колеж и стана доктор на науките. Повечето от съученичките й от началното училище и приятелките й от гимназията, дори онези, които бяха продължили образованието си, сега живееха или в стария квартал, или в покрайнините на Бостън и си имаха семейства, съпрузи и деца. А тя съжителстваше с мъж, шестнайсет години по-възрастен от нея, с когото се бореше да изгради компания за биотехнологии и да я задържи на повърхността, като тайно прилага върху американски сенатор не одобрен и експериментален, но обещаващ метод на лечение.

Докато вървеше надолу по Хановър Стрийт, се размисли за предишния си живот. Струваше й се странен. Сигурно се дължеше на бизнес делата на баща й и на ролята, която фамилията играеше в рамките на общността. Питаше се дали животът й нямаше да се развие по съвършено различен начин, ако емоционалната връзка между нея и баща й беше по-дълбока. Като дете многократно се бе опитвала да прекрачи бариерата на егоцентричния му мъжки шовинизъм и непрекъснатата му заетост, но така и не успя. От отчаяните й усилия се бе родил онзи силен и независим характер, който й помогна да стане онова, което бе в момента.

Изведнъж й хрумна нещо толкова интересно, че дори спря за миг. Въпреки огромната и очевидна разлика между баща й и Даниел, те имаха нещо общо. И двамата бяха егоцентрични; и двамата понякога можеха да бъдат нагли, та дори асоциални. На всичко отгоре и Даниел проявяваше мъжки шовинизъм, който обаче се отнасяше повече към интелекта, отколкото към секса. Стефани се засмя. Защо ли досега не й бе хрумвала подобна мисъл? Когато бе зает, Даниел също отрязваше пътя към себе си, особено напоследък, когато в КЛЕЗА се сблъскаха с непреодолими финансови затруднения. Макар психологията да не беше силната й страна, тя се запита дали първоначалното й привличане към Даниел не се дължеше именно на приликите между него и баща й.

Отново тръгна, като си обеща, че когато разполага с повече време, ще обмисли въпроса. Сега беше твърде заета, тъй като вечерта трябваше да отлети за Торино. Беше станала призори, за да приготви багажа си. После бе отишла в лабораторията и бе обяснила на Питър какво точно трябва да прави с посявката на Бътлър. За щастие нещата се развиваха отлично. Водеше културата на името Джон Смит, което бе чула по време на разговора между Даниел и Спенсър Уингейт. Дори да изпитваше любопитство, защо ще ходят в Насо и защо ще трябва да изпраща част от културата на Джон Смит там, Питър не го показа.

Стефани свърна в ляво по Принс Стрийт и забърза крачка. Тук вече се чувстваше съвсем в свои води, особено като мина покрай старото си училище. Преди следващата пряка в дясно зад училището зърна дома, в който бе прекарала детството си и който семейството й продължаваше да обитава.

Норт Енд бе безопасен район, благодарение на установения там „съседски ред“. Винаги имаше поне десетина души, които следяха какво правят съседите им. Като дете се дразнеше от това, защото нищо не убягваше от зоркия им поглед, но сега се усещаше на сигурно място и това я радваше. Макар Даниел да се бе съвзел от нахлуването на непознатия в апартамента му предишната вечер и да го бе отхвърлил от ума си като нещо незначително, което няма да им попречи да изпълнят главната си задача, Стефани не го бе забравила, поне не напълно, и тук, където бе преминало детството й, тя се чувстваше напълно защитена. Но тъй като нямаше никакво обяснение за инцидента, подозренията й, че то е свързано със случая „Бътлър“ се изостриха.

Спря пред старата фамилна къща и се загледа в имитацията на сиви каменни плочи върху стената на първия етаж, червения алуминиев навес във формата на раковина, обрамчения с бяла украса вход и ярко боядисаната пластмасова фигура на светеца в нишата на стената. Усмихна се, като си спомни колко време трябваше да измине, за да оцени истинското място, което заемаха в душата й.

Макар да имаше ключ, тя почука и зачака да й отворят. Беше телефонирала от офиса, за да предупреди, че ще намине. Само след миг майка й, Теа, отвори вратата и я прегърна. Дядото на Теа бил грък, затова момичетата в семейството се кръщавали по майчина линия с гръцки имена.

— Сигурно си гладна — отдръпна се назад майка й, за да й стори път; като всяка майка, и тя държеше децата да са нахранени и това бяха първите й думи, когато някое от децата й дойдеше в старата фамилна къща.

— Ще изям един сандвич — усмихна се Стефани, защото знаеше, че не е възможно да й откаже.

Тя последва майка си в кухнята, откъдето се носеше ароматът на къкрещото на печката ядене.

— Мирише ми на вкусно.

— Готвя телешко рагу, любимото на баща ти. Защо не останеш за обяд? Ще сервирам около два.

— Не мога, мамо.

— Иди да поздравиш баща си.

Стефани надникна в дневната. Интериорът не се бе променил ни на йота — стаята беше такава, каквато я помнеше от детството си. Както обикновено, преди празничния обяд баща й се бе скрил зад неделното издание на вестника — хванал го със силните си ръце, той съсредоточено го четеше. От едната му страна имаше препълнен пепелник.

— Здравей, татко — весело го поздрави Стефани.

Антъни Д’Агостино-старши свали вестника. Вторачи се в нея над рамките на очилата си за четене с леко насълзени очи. Около него плаваше ореол от цигарен дим, който го обгръщаше като мъгла. Като млад притежаваше фигура на спортист, но сега представляваше огромна неподвижна маса. През последните десет години бе ужасно напълнял въпреки предупрежденията на лекаря си и не отслабна дори след сърдечния удар преди три години. Колкото повече слабееше майка й, толкова повече дебелееше той и накрая придоби подпухналия вид на нездрав човек.

— Не желая да тревожиш майка си, чу ли? През последните няколко дни се почувства по-добре — рече той вместо поздрав.

— Ще направя всичко възможно — въздъхна Стефани.

Баща й отново взе вестника си и се зачете. Край на разговора, каза си тя. Вдигна рамене и завъртя очи нагоре към тавана. Върна се обратно в кухнята. Теа бе извадила сирене, хляб, пармска шунка и плодове и ги подреждаше на масата. Стефани я наблюдаваше. Откакто я бе видяла последния път, майка й бе отслабнала още повече, което не беше добър знак. Костите на лицето и ръцете изпъкваха под кожата й. Преди две години й бяха открили рак на гърдата. След операцията и химиотерапията се бе пооправила, но това продължи до преди три месеца, когато състоянието й отново се влоши. Установиха, че има тумор в белия дроб. Прогнозата не беше добра.

Стефани седна и си направи сандвич. Майка й донесе чая и се настани на отсрещния край на масата.

— Защо не можеш да останеш за обяд? Ще дойде и брат ти.

— С жена си и децата, или без тях?

— Без тях — отговори Теа. — Двамата с баща ти имат някаква работа.

— Звучи ми доста познато.

— Защо не останеш? Толкова рядко се виждаме.

— Бих искала, но не мога. Довечера заминавам за около месец, затова държах да намина днес. Чакат ме доста приготовления.

— С онзи мъж ли?

— Казва се Даниел. Да, заминаваме заедно.

— Не бива да живееш с него. Не е редно. Освен това е твърде стар за теб. Трябва да се омъжиш за някой млад и хубав човек. Вече не си в първа младост.

— Мамо, нали говорихме за това?

— Слушай майка си — изръмжа Антъни Старши от съседната стая. — Тя знае какво говори.

Стефани замълча.

— Къде отивате?

— По-голямата част от времето ще прекараме в Насо, на Бахамските острови. Най-напред ще посетим едно друго място, но само за ден-два.

— На почивка ли?

— Не — отвърна Стефани.

Обясни на майка си, че пътуването им е свързано с работата. Не я осведоми за подробностите, а и майка й не я попита, тъй като Стефани промени темата на разговора и я заразпитва за племенниците си. Теа обичаше да разказва за внуците. След час, когато Стефани се канеше да тръгва, вратата се отвори и в къщата влезе Тони Младши.

— Нима чудесата нямат край? — престори се на изненадан той, когато зърна сестра си; говореше със силен, добре трениран акцент. — Високопоставената докторка от Харвард е решила да слезе на грешната земя и да посети нас, трудещите се бедняци.

Стефани вдигна поглед към по-големия си брат и му се усмихна. Не каза нищо. Отдавна се бе научила да не се улавя на въдицата им. Тони винаги я иронизираше заради образованието й. Същото правеше и баща й, но не по същата причина. Подозираше, че Тони й говореше така от завист, тъй като едва креташе в училище. Не че беше глупав, а защото нямаше мотивация като момче. Когато порасна, той се преструваше, че не му пука, задето не е завършил колеж, но Стефани знаеше по-добре как стоят нещата.

— Мама каза, че синът ти е много добър на хокей — каза тя, за да избегне въпроса за училището.

Синът му беше на дванайсет, а дъщеря му — на десет години.

— Да, метнал се е на баща си — отвърна Тони.

Той бе мургав и висок като нея, но с по-яко телосложение: със здрава шия и големи ръце като на баща им. И също като баща им, Тони проявяваше груб мъжки шовинизъм, който я караше да съжалява снаха си и да се тревожи за племенниците си.

Брат й целуна Теа по двете страни и влезе в дневната.

До ушите й долетя шумолене на вестник, сякаш баща й го захвърли настрана, после шум от ръкостискане и думи за поздрав от рода на „Как е?“, „Страхотно!“, „А ти как я караш?“, „Страхотно!“. После подхванаха разговор на спортни теми, който обхващаше професионалните отбори в Бостън и Стефани се изключи.

— Трябва да тръгвам, мамо — каза тя.

— Защо не изчакаш? Веднага ще подредя масата.

— Не мога, наистина…

— Татко ти и Тони ще съжаляват.

— Да, сигурно! — отвърна Стефани.

— И двамата те обичат по свое му.

— Убедена съм — усмихна се тя.

Колкото и да бе странно, тя наистина го вярваше. Протегна се през масата и стисна ръката на Теа. Усети слабата й китка, сякаш я бе стиснала толкова силно, че костите й щяха да се счупят. Стефани избута стола назад и стана. Теа направи същото и двете се прегърнаха.

— Ще ти се обадя от Бахамите, щом се настаня, за да ти съобщя хотела и номера на стаята — обеща Стефани.

Целуна майка си по бузата и надзърна в дневната. Сега и двамата пушеха и въздухът бе натежал от дим.

— Довиждане. Аз тръгвам.

Тони вдигна поглед към нея.

— Какво става? Нима вдигаш котва толкова скоро?

— Заминава за цял месец — обади се Теа зад рамото й. — Трябва да си стегне багажа.

— Не! — отсече Тони. — Не можеш да си тръгнеш. Още не! Трябва да говоря с теб. Щях да ти се обадя, но щом си тук, по-добре ще е да ти го кажа лично.

— Тогава ела при мен, защото наистина закъснявам — предложи Стефани.

— Почакай да свършим — обади се Антъни. — Двамата с Тони говорим по работа.

— Няма нищо, татко — отвърна Тони и, надигайки се от мястото си, леко го стисна за коляното. — Разговорът ми със Стеф няма да продължи дълго.

Антъни изръмжа и се протегна за отворения си вестник.

Тони отиде в кухнята. Възседна стола с облегалката отпред и направи знак на Стефани да се настани на другия. Тя се поколеба. Тони бе станал твърде властен, откакто се бе заел с делата на баща им и това й беше неприятно. Но не искаше да го прави на въпрос, затова седна и като компенсация го помоли да побърза. Също така настоя да загаси цигарата си, което Тони изпълни, макар и с недоволно мърморене.

— Исках да ти се обадя — започна той, — защото Майки Гуаларио, моят счетоводител, ми съобщи, че КЛЕЗА потъва. Казах му, че е невъзможно, тъй като сестричката ми не ме е уведомила. Но той твърди, че го е прочел във вестника. Каква е истината?

— В момента имаме финансови затруднения — призна Стефани. — Вторият транш от финансирането на компанията се задържа по политически причини.

— Значи вестниците не са си го измислили?

— Не съм чела статията, но, както ти казах, сега сме със завързани ръце.

Тони направи физиономия, сякаш се бе дълбоко замислил. Кимна няколко пъти с глава.

— Е, не е кой знае каква новина. Сигурно разбираш, че се притеснявам за двестате хиляди долара, които ви дадох назаем.

— Грешка! Това не беше заем, а инвестиция.

— Чакай малко! Дойде да ми плачеш, че имате нужда от средства.

— Отново грешка! Казах ти, че трябва да наберем средства, освен това не съм ти плакала.

— Да, добре, увери ме, че инвестицията е сигурна.

— Казах ти, че според мен това е добра инвестиция, защото е основана върху блестяща и патентована новооткрита процедура, която обещава да направи фурор в медицинската практика. Но също така ти заявих, че не е защитена от рискове и ти предоставих проспекта. Прочете ли го?

— Не, не го прочетох. Не разбирам от подобни глупости. Но ако инвестицията е била толкова добра, какъв тогава е проблемът?

— Стана нещо, което никой не бе очаквал. Има опасност Конгресът да забрани процедурата. Но те уверявам, че работим по въпроса и нещата са вече под контрол. За нас този проблем бе като гръм от ясно небе и доказателство за това е фактът; че двамата с Даниел вложихме в проекта и последния цент на компанията. Той дори ипотекира апартамента си. Съжалявам, че в момента инвестициите не изглеждат толкова сигурни. Ще добавя също, че много съжалявам, задето взехме парите ти.

— И аз съжалявам!

— А какво ще стане с обвинението срещу теб?

Тони замахна във въздуха, сякаш гонеше досадна муха.

— Нищо особено. Пълни глупости. Районният прокурор си нрави реклама, защото иска да го преизберат. Но да не променяме темата. Твърдиш, че политическият проблем е под контрол, така ли?

— Така мислим.

— Това има ли нещо общо с продължителното пътуване, което предприемате?

— Да — отвърна Стефани. — Но не мога да ти кажа нищо повече.

— О, така ли? — язвително попита Тони. — Значи можа да вземеш от мен двеста хиляди, а не можеш да ми кажеш истината. Тук нещо не е наред.

— Ако разкрия действията ни, ще застраша операцията.

— Разкрия, застрашавам, операция! — изимитира я той. — Я виж ти! Надявам се, не мислиш, че ще се задоволя с евтини обяснения. Няма начин! И така, за къде заминавате? За Вашингтон?

— Отива в Насо — внезапно се обади майка им от мястото си. — И не се отнасяй така със сестра си, чуваш ли?

Тони разпери ръце встрани. Долната му челюст увисна от изненада.

— В Насо ли? — извика той. — Това е още по-безумно. Ако КЛЕЗА потъва поради политически скандал, не мислиш ли, че трябва да си останеш тук и да направиш нещо?

— Затова заминаваме за Насо — обясни Стефани.

— Ха! — викна Тони. — Защо ми се струва, че приятелчето ти е замислило нещо? Мирише ми на бягство.

— Много си далеч от истината, братко. Бих искала да ти кажа всичко, но не мога. Да се надяваме, че след месец нещата ще си дойдат на мястото и че тогава ще се радваме да гледаме на парите ти като на заем. Ще можем да ти ги върнем с лихвите.

— Толкова се впечатлих, че чак дъхът ми спря — изсмя се Тони. — Твърдиш, че не можеш да ми кажеш всичко, но аз мога да ти кажа нещо. Тези двеста хиляди не бяха само мои.

— Така ли?

Разговорът вземаше неприятна насока.

— Нарисува ми такава прекрасна картина, че реших да я споделя с братята Кастиляно. Половината пари са техни.

— Не си ми го казвал!

— Казвам ти го сега.

— Кои са братята Кастиляно?

— Бизнес партньори. Мога да ти кажа и друго. На тях никак няма да им хареса, че парите им ще отпътуват на юг. Не са свикнали с такива неща. Като твой брат държа да ти заявя, че заминаването ви за Бахамите не е добра идея.

— Но ние трябва да заминем!

— Вече го каза, но не ми обясни защо. Затова повтарям: по-добре ти и твоето приятелче от Харвард да си седите на задниците, защото ми се струва, че искате да отлетите с паричките ни и да се греете на слънчице, а нас да ни захвърлите като ненужна вещ.

— Тони — прекъсна го Стефани с най-спокойния си и уверен тон, който можеше да демонстрира в момента. — Заминаваме за Насо, за да уредим този изключително неприятен проблем.

Тони вдигна ръце, знак, че се предава.

— Опитах да те вразумя! Бог ми е свидетел, че опитах!

 

 

Благодарение на хидравликата в колата, Тони се нуждаеше само от показалеца на дясната си ръка, за да управлява кормилото на черния кадилак. В меката вечер той бе отпуснал през отворения прозорец лявата си ръка, с която държеше цигарата. Когато влезе в паркинга пред фирмата за водопроводни части на братята Кастиляно, настилката захрущя под гумите и заглуши музиката, която се носеше от радиото. Фирмата се помещаваше в сива едноетажна сграда, която опираше гръб в тинесто блато.

Тони паркира до трите автомобила, досущ като неговия: и трите черни, и трите кадилаци. Метна угарката си в купчината ръждясали умивалници и загаси двигателя. Когато излезе от колата, блъсна го миризмата на солено блато. Беше неприятна. С настъпването на нощта вятърът задуха от изток.

Фасадата очевидно се нуждаеше от боядисване, освен големите букви на фирмата, върху стените бяха надраскани и разкривени графити. Вратата беше отключена и Тони влезе като у дома си — без да почука. В средата на помещението имаше тезгях. Рафтовете, издигнати от пода до тавана зад него, бяха пълни с водопроводни части и материали. Нямаше никой. Радиото на тезгяха беше настроено на някаква станция, която предаваше музика от петдесетте години.

Тони заобиколи тезгяха и излезе на пътеката. В края й имаше врата — той я отвори и влезе в офиса. За разлика от складовото помещение тук бе сравнително по-луксозно: кожен диван и две бюра върху овехтял персийски килим. Малкото прозорче гледаше към блатото, оградено с папур и осеяно с нарязани автомобилни гуми и други боклуци. В стаята седяха трима души: по един на всяко бюро и един на дивана.

Тони ги поздрави кратко и стисна ръце най-напред на двамата зад бюрата, а после на седящия на дивана, след което се настани до него. Мъжете зад двете бюра бяха братята близнаци Кастиляно. Казваха се Сал и Лу. Тони ги знаеше от началното училище, но само по име — не бяха приятели. Бяха мършави, пъпчиви момчета и другите безмилостно ги дразнеха. С времето си останаха все тъй слаби, с мъртвешки бузи и хлътнали очи.

Мъжът на дивана до Тони беше израснал в Ню Йорк, казваше се Гаетано Барезе. Имаше телосложението на Тони, но беше по-едър и с по-груби черти. Работеше на тезгяха във външното помещение. Заработваше и допълнително като охрана на близнаците. Хората мислеха, че братята са го взели да се върти около тях, за да компенсират за всички подигравки, които бяха получили като деца, но Тони знаеше истинската причина. Здравите мускули на Гаетано им бяха нужни в другите дейности, които упражняваха: някои законни, други — не толкова. Именно тези бизнес дейности станаха причина за запознанството между Тони и братята.

— Най-напред — започна Тони, — искам да ви благодаря, че дойдохте на срещата, въпреки че е неделя.

— Няма проблем — изломоти Сал; той седеше от лявата страна на Тони. — Надявам се, нямаш нищо против, че поканихме и Гаетано.

— Когато ни се обади и ни съобщи, че новините са лоши, решихме да повикаме и него — обясни Лу.

— Няма проблем — отвърна Тони. — Исках да проведем сбирката малко по-рано и ще ви обясня защо.

— Направихме всичко възможно — каза Сал.

— Мобилният ми не работеше — каза Гаетано. — Бях у снаха си и играех комар. Не можаха да ме открият.

Тони запали цигара, предложи и на останалите. Всички се възползваха от поканата. Цялата компания запуши.

След като дръпна няколко пъти, Тони я остави в пепелника. Ръцете му бяха нужни да жестикулира, когато говори. Предаде им дума по дума онова, което си спомняше от разговора със Стефани същия следобед. Не пропусна нищо, нито обърка реда на фразите. Заяви, че по негово собствено мнение, както и по мнението на счетоводителя му, компанията на Стефани отива по дяволите.

Докато говореше, възбудата на близнаците растеше. Сал, който огъваше някакъв кламер напред и назад, го разцепи наполовина. Лу гневно загаси недопушената си цигара.

— Не мога да повярвам! — възкликна Сал, когато Тони свърши.

— Сестра ти омъжена ли е за този подлец? — попита Лу.

— Не, живеят заедно.

— Добре тогава, казвам ти, че няма да седим със скръстени ръце, докато това копеле се припича на слънцето — заяви Сал. — Няма начин!

— Трябва да му дадем да разбере, че никак не ни е приятно — додаде Лу. — Или да си домъкне задника тук и да оправи нещата, или… — Гаетано, ще се заемеш ли?

— Да, разбира се. Кога?

Лу погледна към Сал, Сал на свой ред — към Тони.

— Днес е вече късно — охлади страстите Тони. — Ето защо исках да се срещнем в по-ранен час. Отиват някъде другаде и после ще заминат за Насо. Но когато се настанят на Бахамите, сестра ми ще се обади на мама.

— Ще ни съобщиш ли? — попита Сал.

— Че как няма да ви съобщя? Но не искам да докосвате сестра ми.

— Тя няма нищо общо — заяви авторитетно Лу. — Поне аз така смятам.

— Наистина няма — потвърди Тони. — Трябва да ми вярвате! Не желая нищо да застане помежду ни.

— Виновният е той — съгласи се единият брат.

Другият погледна към Гаетано.

— Мисля, че ще трябва да отидеш в Насо.

Гаетано изпука кокалчетата на дясната си ръка и широко се ухили.

— Ще ми бъде приятно.