Робин Кук
Пристъп (4)

Глава 3

11:05 часа, четвъртък, 21 февруари 2002 година

 

Стефани видя таксито сред носещите се към нея коли и тутакси вдигна ръка. Двамата с Даниел бяха последвали съвета на охраната в административната сграда на сената и бяха тръгнали пеша към авеню „Конститюшън“ с надеждата да хванат такси, но нямаха късмет. Сутринта денят обещаваше да е хубав и да им донесе успех, но по-късно нещата се влошиха. От изток заприиждаха гъсти черни облаци и с падането на живачния стълб вероятността да завали сняг се увеличи. В такова време търсенето на таксита очевидно надвишаваше предлагането.

— Едно идва насам — измърмори Даниел с такъв тон, сякаш Стефани бе виновна за липсата на свободни коли. — Не го изпускай!

— Виждам го — отвърна тя също тъй ядовито.

След като излязоха от сградата, където се проведе слушането, двамата общуваха с кратки фрази. С напредването на деня настроението им се помрачаваше подобно на облачното небе над тях.

— По дяволите! — измърмори тя, когато таксито профуча край нея, без да спре.

Сякаш шофьорът бе сляп. Какво ли не направи, за да привлече вниманието му, само дето не се хвърли под колата.

— Знаех си, че ще го изпуснеш — стисна устни Даниел.

— Какво можех да направя? Махах. Свирках. Дори подскачах. А ти и пръста си не помръдна.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? — попита Даниел. — Студено е като на северния полюс.

— Е, Айнщайн, ако ти хрумне нещо гениално, съобщи ми.

— Какво? Да не би да съм виновен, че няма таксита?

— И аз не съм — отвърна Стефани.

Бяха се свили в палтата си и напразно се опитваха да се стоплят; така те всъщност се стремяха да стоят по-далеч един от друг. Никой не си бе взел зимен балтон. Мислеха, че след като отиват на шестстотин километра в южна посока, няма да им е нужно.

— Идва още едно — отбеляза Даниел.

— Твой ред е.

С високо вдигнати ръце Даниел навлезе в платното, доколкото му бе възможно. Почти веднага трябваше да отскочи назад, защото видя едни пикап да се носи към него в най-близкото до тротоара платно. Даниел махаше и викаше, ала таксито дори не намали скоростта си.

— Браво! — укори го Стефани.

— Млъкни!

Тъкмо се канеха да се откажат и да продължат пеша на запад по Конститюшън Авеню, шофьорът на едно такси натисна клаксона. Той чакаше на светофара на ъгъла на Първа улица и Конститюшън и наблюдаваше изпълнението на Даниел. Когато светлините се смениха, колата направи ляв завой и спря до бордюра.

Стефани и Даниел се напъхаха вътре и сложиха предпазните колани.

— За къде? — попита шофьорът, докато ги гледаше в огледалото за обратно виждане.

Носеше чалма, а кожата му бе толкова тъмна, сякаш бе прекарал цяла седмина под палещото слънце на Сахара.

— Хотел „Четирите сезона“ — отвърна Стефани.

През целия път двамата мълчаха и съсредоточено гледаха всеки в своя прозорец.

Най-после Даниел въздъхна.

— Мина по-зле, отколкото очаквах.

— Меко казано — отвърна Стефани. В гласа й се долавяше горчивина.

— Няма никакво съмнение, че това копеле Бътлър ще гласува законопроекта, а от Организацията за биотехнологична промишленост ме увериха, че когато това стане, законът единодушно ще бъде приет и от комисията, и от сената.

— Сбогом, КЛЕЗА!

— Срамота е, че в тази страна медицинската наука е заложник на политици демагози — разгневи се Даниел. — Защо ли си направих труда да идвам във Вашингтон?

— Може би наистина не трябваше да идваш. Може би трябваше да дойда сама. Ти с нищо не помогна за благоприятното протичане на процедурата, като заяви на Ашли, че е надут и че е задръстен в мозъка.

Даниел се обърна към Стефани и се загледа в тила й.

— Хайде, повтори го! — изсъска той.

— Трябваше да се контролираш.

— Не е за вярване — удиви се Даниел. — Нали не се опитваш да ме убедиш, че трагичният изход е по моя вина?

Стефани се обърна с лице към него.

— Чувствителността по отношение на околните не е най-силното ти качество. Става дума за изслушването. Ако не се беше ядосал, може би нямаше да стане така. Беше съвсем неподходящо да го нападаш, тъй като по този начин унищожи всякаква възможност за диалог. Това е.

Бледото лице на Даниел поаленя.

— Слушането бе един проклет фарс!

— Може би, но това не те оневинява, защото думите, които изрече в лицето на Бътлър убиха в зародиш вероятността за успех, който можехме да постигнем. Мисля, че той целеше да те вбеси и успя. Дискредитирате като свидетел.

— Правиш ме на нищо. Карай…

— Даниел, и аз съм ядосана колкото теб.

— Да, но твърдиш, че вината е моя.

— Не, твърдя, че с поведението си не помогна с нищо на нашата кауза. Разликата е голяма.

— А ти с какво помогна? Как можа да не ми споменеш, че брат ти е бил обвинен в рекет? Каза ми само, че е опитен в инвестирането. Опитен! Много подходящ момент да науча тази жалка пикантерия, не мислиш ли?

— Обвиниха го, след като вече беше инвестирал и дори вестниците в Бостън писаха за това. Така че не е било никаква тайна, а нещо, за което тогава не исках да говоря. Смятах, че и ти не го споменаваш от уважение към чувствата ми. Но съм се лъгала.

— Не си искала да говориш за това, така ли? — попита Даниел с преувеличено удивление. — Знаеш, че не чета тъпите бостънски парцали. Е, как бих могъл да науча? Все пак трябваше да знам. Бътлър е съвършено нрав. Ако ще обявяваме компанията публично, трябва публично да заявим, че инвеститорът ни е престъпник и акциите ни тутакси щяха да се повишат.

— Беше обвинен, а не осъден — заяви Стефани. Не забравяй, че според нашето правораздаване всеки е невинен до доказване на противното.

— Доста хилаво извинение — рече Даниел. — Ще бъде ли съден?

— Не знам.

Гласът на Стефани поомекна, защото се чувстваше виновна, задето не бе казала на Даниел за брат си. Смяташе при удобен случай да спомене за обвинението, но все го отлагаше за друг ден, който така и не настъпи.

— Поне нямаше ли някаква представа? Трудно ми е да го повярвам.

— Съвсем смътна — призна си Стефани. — Подозирах и баща си, а Тони пое изцяло бизнеса му.

— За какъв бизнес говорим?

— Недвижими имоти и няколко ресторанта, плюс едно кафене на Хановър Стрийт.

— И нищо друго?

— Това вече не знам. Както ти казах, имах смътни подозрения поради факта, че ден и нощ разни хора влизаха и излизаха от къщи и че след продължителната вечеря изпращаха жените и децата по стаите им, а мъжете оставаха да разговарят. Като обърна поглед назад, ми се струва, че бяхме типичното мафиотско семейство. От нас, жените, се очакваше да се занимаваме с домакинството и да следим за църковните работи и изобщо да не се интересуваме от бизнеса. С нетърпение очаквах да се измъкна от къщи и бях достатъчно умна, за да разбера, че това може да стане само ако се уча отлично.

— Напълно те разбирам — каза Даниел; неговият глас също беше поомекнал. — И баща ми непрекъснато се залавяше с най-различни видове бизнес, някои от които бяха близо до мошеничеството. Проблемът бе, че в нищо не успяваше и аз, и братята ми се превръщахме в обект на присмех и подигравки в градчето, особено в училище — поне онези от нас, които не бяха част от тълпата, а аз със сигурност не бях. Наричаха баща ми „Лъжливия Лоуъл“ и за нещастие прякорът му се разпространи из целия град.

— При мен бе тъкмо обратното — обясни Стефани. — Към нас се отнасяха подчертано почтително. Знаеш, че децата обичат да играят заедно. Е, с мен не играеха, а аз дори не знаех защо. Беше отвратително.

— Никога не си ми разказвала за това.

— Досега не знаех нищо за семейството ти, с изключение на факта, че имаш осем братя и сестри, но с никого от тях не си ме запознавал. Аз поне съм се интересувала.

— Така е — неопределено отвърна Даниел.

Очите му шареха навън през прозореца, където няколко снежинки танцуваха пред стъклото. Знаеше какъв е отговорът на въпроса й: че той никога не се е интересувал нито от нейното, нито от собственото си семейство. Прокашля се и отново се обърна към Стефани.

— Не сме разговаряли за семействата си, вероятно защото и двамата не сме искали да си спомняме детството. А може би и защото непрекъснато бяхме заети с изследванията, а по-късно и с грижите около компанията.

— Вероятно е така — отвърна неубедително тя и се загледа навън през предното стъкло. — Истината е, че университетът бе средство да избягам. Баща ми не одобряваше желанието ми да се отделя от дома, но това още повече ме амбицира. Та той нямаше представа, че ще завърша колежа. Мислеше, че само пилея време и пари. Твърдеше, че трябва да се омъжа и да раждам деца…

— А моят баща се срамуваше, че съм добър в науките. Казваше, че вероятно съм го прихванал от майка ми, сякаш бе някаква наследствена болест.

— А братята и сестрите ти? И с тях ли беше такъв?

До известна степен. Обвиняваше нас за своите неуспехи. Източваше капитала още в самото начало и не стигаше до никъде. Но братята ми бяха отлични спортисти и се оправяха малко по-добре с него, защото баща ми си падаше по спорта… Ама какво сме се разприказвали за минали работи. По-добре кажи за брат си Тони — твоя или негова беше идеята да инвестира в КЛЕЗА?

Гласът на Даниел отново бе станал груб.

— Пак ли ще се караме?

— Просто ми отговори на въпроса!

— Нима има някакво значение?

— Било е фатална грешка да допуснем възможността — или вероятността, — мафиот да инвестира в нашите структури.

— Струва ми се, че идеята беше и на двама ни — отговори на въпроса му Стефани. — За разлика от баща ми, Тони се интересуваше от заниманията ми и аз му бях казала, че биотехнологиите са добра база за инвестиции — че би могъл да вложи част от парите, които печели от ресторантите си.

— Чудесно! — саркастично възкликна Даниел. — Надявам се, разбираш, че като правило инвеститорите не обичат да губят пари, въпреки предупрежденията, че във всяко начинание се крие известен риск. Подозирам, че това се отнася още повече за мафиотите. Чувала ли си за разни случки, като например „наместване на кокалите“?

— Той ми е брат, за бога! За какво наместване говориш?

— Така е, но на мен не ми е брат.

— Обидно е дори да си го помислиш! — кресна Стефани.

Тя се обърна и впери очи в стъклото. Винаги бе разполагала с огромно търпение по отношение на сарказма, егото и негативизма на Даниел поради възхищението, което изпитваше към блестящите му способности на учен, но този път то бе на изчерпване.

— При настъпилите обстоятелства нямам сметка да се разтакавам из Вашингтон още една нощ — заяви Даниел. — Мисля, че трябва да си стегнем багажа и да хванем първия самолет за Бостън.

— Както кажеш — отвърна Стефани.

Тя излезе от таксито и остави Даниел да плати на шофьора. Тръгне направо към фоайето на хотела, без да се обръща. Беше достатъчно разтревожена, за да мисли какво ще прави като се върне в Бостън. В настроението, в което беше, идеята да отседне отново в апартамента на Даниел не я привличаше. Предположението му, че семейството й стои толкова ниско, че би могло да извърши насилие, бе унизително. Не беше сигурна дали някой от близките й се занимава с лихварство или с друг позорен бизнес, но можеше да се закълне, че никого не са наранили.

— Доктор Д’Агостино, извинете — извика служителят на рецепцията.

Неочакваното повикване я стресна и я накара да се закове на място. Даниел се блъсна в нея и изпусна папката от ръката си.

— Боже мили! — възкликна сърдито той и се зае да събира книжата, които се бяха разпилели наоколо. Портиерът се наведе да му помага. Документите за НХТСК бяха професионално изработени. Бе ги взел на слушането, за да ги предостави при нужда на хората, които разбират от подобна методика. За жалост, не се стигна до това.

Когато се изправи, Стефани вече се връщаше от гишето за регистрация.

— Трябваше да ме предупредиш, че ще спреш — сопна й се за пореден път днес Даниел.

— Коя е Каръл Менинг? — не му обърна внимание Стефани.

— Нямам никаква представа. Защо?

— Имаш спешно съобщение от нея — отвърна тя и му подаде листчето.

Даниел бързо го прочете.

— Трябва да й позвъня. Твърди, че е спешно. Как може да е спешно, щом като дори не я познавам?

— Какъв е кодът? — попита Стефани и надникна иззад рамото му.

— Две–нула–две! — възкликна той. — Знаеш ли къде е това?

— Разбира се! Тук, в окръг Колумбия.

Вашингтон! — възкликна Даниел. — Е, това обяснява всичко.

Той смачка бележката, отиде до рецепцията и помоли да му я впишат в списъка за получените съобщения.

Стефани не помръдваше от мястото си. Мислите бушуваха в главата й, докато следеше с поглед Даниел, който се насочи към асансьорите. Внезапното й решение я накара да се втурне към рецепцията — тя грабна бележката, която служителят още стискаше в ръката си, докато разговаряше с друг гост на хотела и се затича след Даниел.

— Смятам, че трябва да се обадиш — леко задъхана го посъветва тя, когато го настигна.

— О, така ли? — погледна я изпод вежди Даниел. — Не мисля.

Асансьорът пристигна и той влезе. Стефани го последва.

— Според мен, трябва да се обадиш. Какво ще загубиш?

— Самоуважението си.

Асансьорът плавно пое нагоре. Даниел се бе втренчил в индикатора на етажите. След миг вратите се отвориха и двамата тръгнаха по коридора.

— Струва ми се, че кодът ми е познат — не се сдържа Стефани и наруши мълчанието. От миналата седмица, когато се обадих в канцеларията на сенатор Бътлър… Мисля, че беше 224 и ако е той, значи са звънили от административната сграда на Сената.

— Още една причина да не се обадя — заяви Даниел.

Той отключи вратата на апартамента и влезе Стефани вървеше плътно след него.

Докато той събличаше палтото си, тя се мушна в дневната. Приглади бележката върху бюрото.

— Наистина е 224 — извика тя. — Думата спешно е подчертана. Може би старият чешит е променил решението си!

— Все едно луната да падне на земята — отвърна невярващо Даниел и влезе при Стефани.

Погледна бележката.

— Странно. За каква спешност може да става дума? Помислих, че съобщението идва от медните, а не от администрацията на сената. Знаеш, че ми е все едно. Не е в приоритетите ми да общувам със сената, особено сега.

— Обади се! В желанието си да си отмъстиш може сам да си навредиш. Ако не се обадиш, аз ще го направя. Ще се представя за твоя секретарка.

— Ти, секретарка? Много забавно. Добре де, обади се!

— Ще използвам общия микрофон, за да слушаш и ти.

— Чудничко — саркастично отбеляза Даниел.

Изтегна се на дивана с глава на страничната облегалка и крака на отсрещната страна.

Стефани набра номера. Чуха сигнала на електронния звънец, после връзката се осъществи. Школуван женски глас се поинтересува кой се обажда, сякаш очакваше с нетърпение позвъняването.

— Обаждам се от името на доктор Даниел Лоуъл — каза Стефани.

Тя погледна Даниел, който се бе втренчил в нея с немигащи очи.

— С Каръл Менинг ли разговарям?

— Да. Благодаря, че позвънихте. Много е важно да говоря с доктора, преди да е напуснал хотела. Може ли да се обади?

— За какво се отнася, моля?

— Аз завеждам личния състав на канцеларията на сенатор Ашли Бътлър — започна Каръл. — Сигурно ме забелязахте тази сутрин. Седях зад сенатора.

Даниел направи знак на Стефани с ръка да прекъсне разговора, но тя не му обърна внимание.

— Трябва да говоря с доктора — настоя Каръл. — Както вече казах, много е сериозно.

С ядосано лице, Даниел й направи отново знак да прекъсне. Когато тя се поколеба, той го повтори.

Махна му да престане с номерата си. Стана й ясно, че той няма намерение да разговаря с Каръл Менинг, но не бързаше да затвори телефона.

— Там ли е докторът? — попита Каръл.

— Тук е, но в момента не може да се обади.

Даниел театрално завъртя нагоре очи.

— Мога ли да знам с кого разговарям? — заинтересува се Каръл.

Стефани отново се поколеба, чудеше се какво да отговори, защото бе казала на Даниел, че ще се представи за негова секретарка. Това вече й се струваше смехотворно и тя реши да съобщи името си.

— О, чудесно! — отвърна Каръл. — От думите на доктор Лоуъл разбрах, че сте негова сътрудничка. Мога ли да ви попитам дали сътрудничеството ви е достатъчно тясно, че да мога да споделя и пред вас от чие име ви търся?

Стефани хитро се усмихна. Взря се за миг в телефонния апарат, сякаш той щеше да й отговори на въпроса защо Каръл Менинг ще нарушава етикета и ще пита подобни неща. При по-нормални обстоятелства Стефани щеше да се ядоса. Но сега въпросът нажежаваше интригата.

— Не искам да съм невъзпитана — добави Каръл, сякаш четеше мислите й. — Положението е доста неудобно, но ми казаха, че сте се регистрирали в един апартамент. Надявам се, разбирате, че целта ми не е да се бъркам в личния ви живот, а да бъда колкото е възможно по-дискретна. Вижте какво, сенаторът би желал да си уреди тайна среща с доктор Лоуъл, а това никак не е лесно в нашия град, като се има предвид известността му. Стефани направо зяпна, като чу странната й молба. Дори Даниел спусна краката си на пода и седна.

— Надявах се — продължаваше Каръл, — че ще предам това съобщение директно на доктор Лоуъл, така че за срещата да знаят само сенаторът, докторът и аз. Очевидно това е невъзможно. Надявам се, че можем да разчитаме на дискретността ви, доктор Д’Агостино.

— Двамата с доктор Лоуъл работим в близко сътрудничество — отвърна Стефани. — Бъдете сигурна в дискретността ми.

Тя бурно жестикулираше, за да разбере дали Даниел иска да вземе участие в разговора, който бе получил неочакван обрат. Даниел поклати отрицателно глава, но й направи знак да продължи.

— Надяваме се срещата да се състои още тази вечер — предложи Каръл.

— Какво да съобщя на доктор Лоуъл? Каква ще бъде целта на срещата?

— Не мога да ви кажа.

— Това е проблем — каза Стефани. — Знам, че доктор Лоуъл не е във възторг от случилото се тази сутрин. Не съм сигурна, че ще пожелае да се срещне със сенатор Бътлър, ако зова няма да бъде в негова полза.

Погледна към Даниел. С вдигнат нагоре палец той одобри начина, по който водеше разговора.

— Вижте — започна Каръл, — макар да завеждам личния състав в канцеларията на сенатора и да знам всичко, което става там, нямам представа защо иска да се срещне с доктора. Бе на мнение, че макар доктор Лоуъл да е ядосан от случилото се в сенатската подкомисия, до евентуалната тайна среща трябва да отложи вземането на всякакви решения относно проектозакон 1103.

— Изразявате се доста неясно — забеляза Стефани.

— Най-доброто, което мога да направя с беглата информация, с която разполагам. Въпреки това, искрената ми молба към доктора е да се срещне със сенатора. Предчувствам, че наистина ще е в негова полза. Не мога да си представя друга причина за срещата. Молбата му е необичайна, повярвайте ми. Работим заедно вече шестнайсет години.

— Мястото на срещата?

— Най-безопасно е в движеща се кола.

— Звучи мелодраматично.

— Сенаторът настоя за съвършена секретност, а, както вече ви казах, това не е лесно в нашия град.

— Кой ще шофира?

— Аз.

— Ако уговорим срещата, ще настоявам и аз да присъствам.

Даниел отново извъртя очи към тавана.

— Тъй като вече ви съобщих за срещата, предполагам, че настояването ви ще бъде прието, но за да сме напълно сигурни, ще трябва да го уговоря със сенатора.

— Да разбирам ли, че ще ни вземете от хотела?

— Опасявам се, че няма да е разумно. Най-добре е двамата с доктор Лоуъл да отидете с такси до гара Юниън. Точно в девет ще пристигна с черен шевролет номер GDF471 с тъмни стъкла. Ще спра до бордюра точно пред входа. За всеки случай ще ви дам мобилния си телефон.

Каръл го продиктува и Стефани го записа.

— Може ли сенаторът да разчита на присъствието на доктор Лоуъл?

— Ще предам разговора ни на доктор Лоуъл дума по дума.

— Моля, бъдете така добра — отвърна Каръл. — Бих искала още веднъж да подчертая важността на срещата и за сенатора, и за доктор Лоуъл. Цитирам точните му думи.

Стефани благодари на жената, увери я, че ще се обади след четвърт час и затвори телефона.

Вторачи се в Даниел.

— Това е сигурно най-странният случай в моя живот — заяви тя след кратко мълчание. — Как мислиш?

— Какво, по дяволите, си е наумил дядката?

— Боя се, че има само един начин да разберем.

— Наистина ли мислиш, че трябва да отида?

— Нека го кажа така — отговори Стефани. — Ще бъдеш пълен глупак, ако не отидеш. Тъй като срещата ще бъде тайна, няма да се притесняваш, че може да загубиш самоуважението си. След като не ти пука за мнението на сенатор Ашли Бътлър, а добре ти е известно какво си мислиш за него, не виждам какво може да те възпре.

— Повярва ли й, като ти каза, че не знае повода за срещата?

— Да. Долових, че е засегната. Предполагам, че сенаторът няма предвид дискутирания сутринта въпрос и в последния момент ще извади като фокусник от ръкава си нещо, което не е пожелал да сподели дори с най-близката си сътрудничка.

— Е — с нежелание се съгласи Даниел, — тогава й позвъни и й кажи, че в девет ще бъда пред гара Юниън.

— Ще й кажа, че ние ще бъдем пред гара Юниън — уточни Стефани. — Говорех съвършено сериозно. Настоявам да присъствам.

— Защо пък не? — отвърна Даниел. — Да се позабавляваме.