Робин Кук
Пристъп (17)

ГЛАВА 16

14:07 часа, четвъртък, 28 февруари 2002 година

 

Когато се сбогуваха с гостите, Спенсър влезе в просторния си кабинет, а Пол се спусна по стълбите в мазето. Често се питаше какво прави по цял ден Спенсър в огромната стая, която бе четири пъти по-голяма и десет пъти по-луксозно подредена от собствения му кабинет в съседство. Но не му завиждаше. Когато строяха клиниката, Спенсър бе пожелал тъкмо този офис. Бе поискал за себе си безсмислено голямо пространство, но иначе бе оставил Пол да се разпорежда с лабораторията и оборудването й, както си знае освен това Пол имаше още един кабинет, макар и малък, в лабораторията, който използваше много повече, отколкото онзи в административната сграда.

Докато отваряше пожарния изход в основата на стълбите, той си подсвиркваше с уста. Имаше причина да е в добро настроение. Не само че в резултат на бъдещата си съвместна работа с един потенциален нобелов лауреат щеше да получи сериозна подкрепа в узаконяването на научните си изследвани в областта на стволовите клетки, но очакваше и необходимата финансова помощ за клиниката, което бе още по-важно за него. Подобно на митичния Феникс, роден от пепелта, и Пол се бе въздигнал от нищото и то в буквалния смисъл. Преди по-малко от година той, заедно с останалите заместник-директори на клиниката, трябваше да избягат от Масачузетс, когато онези варвари от Федералното бюро почукаха на вратата им. Не че се изненада особено, защото очакваше проблеми заради научните изследвания, които провеждаше, макар да очакваше затрудненията да дойдат от страна на Лекарския съюз, а не направо от Министерството на правосъдието. Тъй или иначе, имаше вече подробен план за преместването на клиниката на безопасна територия. Почти цяла година бе източвал пари от сметките зад гърба на Спенсър, което не бе никак трудно, като се има предвид, че Спенсър се бе оттеглил във Флорида. С парите купи земя на Бахамите, проектира нова клиника и започна да я строи. Внезапното нахлуване на съдебните власти в лицето на двама досадници беше сигнал, че той и неговата кохорта трябва много бързо да се изнесат на Бахамите, още преди строежът на клиниката да е приключил. Това означаваше също, че трябва да ускорят плана си и да подпалят старото си леговище, за да покрият всички следи.

Удивителното в случая беше, че не за първи път се възраждаше от пепелта. Седем години преди това бе изпаднал в голяма беда. Бе загубил поста си в болницата и се намираше в положение, при което можеха да го лишат и от лекарски права в щата Илинойс, само две години след като взе специалност „Акушерство и гинекология“. Стана по повод на една глупост: бе усъвършенствал схемата за заплащане на медицинските услуги. Тогава беше принуден да изчезне от щата. В Масачузетс попадна по чиста случайност. Смени попрището и започна работа в областта на безплодието, за да скрие от местните медицински власти, че е имал проблеми в Илинойс. Късметът му проработи и по-нататък — оказа се, че един от инструкторите е Спенсър Уингейт, който замисляше да се оттегли. Останалото бе вече история.

— Сега да ме бяха видели приятелите ми! — щастливо си мърмореше Пол, докато крачеше по главния коридор на мазето. Обичаше да потъва в подобни размишления. Разбира се, той употреби думата приятели съвсем произволно, тъй като не можеше да се похвали с много и бе принуден от обстоятелствата да прекара в самота по-голямата част от живота си. Бе работил усърдно, но все не достигаше критериите на обществените изисквания, независимо от факта, че успя да защити магистърска степен. Но сега, при наличието на великолепно оборудвана лаборатория и извън наблюдението на Лекарския съюз, той бе сигурен, че ще стане най-големият биомедик на годината, на десетилетието… а кой знае, може би и на века. Имаше предвид потенциала на клиника „Уингейт“ да монополизира и репродуктивното, и терапевтичното клониране. По ирония на съдбата никога не се бе стремил към научна кариера, нямаше необходимите познания и опит, за да стане известен учен, пък и не беше най-кадърният студент в медицинския институт. Тихо се засмя при мисълта, че дължи положението си не само на късмета, а и на проточилите се дебати сред американските политици относно право го на аборт, което отвличаше вниманието от бизнеса с безплодието и обезсърчаваше учените, работещи в областта на стволовите клетки. Ако не беше така, учените в САЩ щяха също като него да се радват на добри възможности за работа в своята сфера.

Пол потропа на кабинета на Кърт Хърман. Кърт бе шеф на отдела за безопасност в клиниката и един от първите, които Пол назначи на работа. Скоро след като пристигна в клиника „Уингейт“, Пол усети огромните възможности за печалба, които се крият в борбата с безплодието, особено ако човек иска да разшири границите и да се възползва докрай от липсата на контрол в тази сфера. Като имаше това предвид, той осъзна, че службата за безопасност ще е от голямо значение в бъдеще. Ето защо искаше да назначи за неин шеф човек, който не страда от излишни скрупули, в случай че възникне нужда от драконови мерки, някой, който да не се спира пред нищо и който да има сериозен опит в тази област. Бе открил всичко това в Кърт Хърман. Фактът, че Кърт бе освободен от специалните сили на американската армия по не съвсем благопристойни причини след серия убийства на проститутки на остров Окинава, ни най-малко не го обезпокои. Всъщност, той го смяташе за предимство.

Кърт сам бе проектирал и подредил офисите в мазето. В главния кабинет имаше две бюра и два стола, плюс малък салон с уреди за физически упражнения. На пода бе постлано татами за таекуондо. Едната стена на видеозалата бе цялата в монитори, които отразяваха наблюдаваното от камерите из комплекса. Тесният коридор отвеждаше в спалня с баня. Кърт разполагаше с голям апартамент в сградата с лабораторията, но понякога оставаше в работния си кабинет дни наред. Срещу спалнята имаше килия, оборудвана с мивка, тоалетна чиния и желязна кушетка.

Острият метален звук на тежестите привлече вниманието на Пол и той погледна към ъгъла със спортните уреди. Кърт Хърман тъкмо ставаше от пресата. Черната тениска, черните панталони и черните маратонки, които бяха обичайните му одежди, остро контрастираха с високо подстриганата му руса коса. Веднъж Пол го бе попитал защо носи черно под палещото бахамско слънце. В отговор Кърт сви рамене. Не бе човек на приказките.

— Трябва да поговорим — каза Пол.

Кърт не отговори. Свали ластиците от китките си, избърса челото си с кърпата и седна зад бюрото. Когато сложи ръцете си върху него, мускулите на гърдите и трицепсите му опънаха трикотажната фланелка. Седеше и не мърдаше. Напомняше котка, която се готви за скок.

Пол взе единия стол, постави го пред бюрото и седна.

— Докторът и приятелката му пристигнаха.

— Знам — отвърна безизразно охранителят.

Той обърна монитора към Пол и Пол видя застиналото изображение на Даниел и Стефани в мига, в който влизаха във входа на административната сграда. Мръщеха се на яркото утринно слънце.

— Добра картина — забеляза Пол. — Веднага се вижда, че жената е доста привлекателна.

Кърт извъртя монитора обратно към себе си, но не отговори.

— Нещо ново за самоличността на пациента? — попита Пол.

Кърт поклати отрицателно глава.

— Значи посещението в апартамента им в Кеймбридж и другото в офиса нищо не донесоха?

— Нищо — поклати отново глава Кърт.

— Не искам да търся под вола теле — започна Пол, — но трябва да разберем кой е този човек, и то скоро. Колкото по-дълго чакаме, толкова по-малка ще е възможността да получим максимална компенсация. А ние наистина имаме нужда от парите.

— След като двамата са вече в Насо, ще ни е по-лесно.

— Имаш ли стратегия?

— Кога започват работа в клиниката?

— Още утре, при положение, че получат пратката, която очакват.

Искам достъп до лаптопите и мобилните им телефони за няколко минути — каза Кърт. — За тази цел ще имаме нужда от помощта на хората от лабораторията.

— Така ли? — изненада се Пол.

Кърт нямаше навика да търси помощ, от когото и да е.

— Разбира се! Ще говоря с мис Финигън. Какво ще искаш от нея?

— Щом ще работят тук, искам да разбера къде ще държат компютрите и мобилните си телефони, когато отиват в столовата, например.

— Е, няма да е таткова трудно — отвърна Пол. — Меган сигурно ще им освободи шкафчета със заключалки за личните им вещи. Защо ти трябват мобилните им телефони? Искам да кажа, че се досещам защо са ти компютрите им, но телефоните?

— За да проверя под какво име влизат в мрежата — отвърна Кърт. — Не че очаквам да науча кой знае колко, като знам каква предпазливост проявиха до този момент. Не очаквам кой знае какво и от компютрите им. Би било твърде лесно. Тези хора не са глупави. Всъщност, искам да вкарам бръмбари в телефоните им, за да проследявам разговорите. Само така ще разберем онова, което желаем. Лошото е, че мониторингът трябва да е отблизо, в радиус от трийсетина метра, поради ограничената енергия. Щом поставим бръмбарите, Бруно или аз ще трябва да бъдем винаги в обсега им.

— Това ще ни създаде сериозни проблеми! — възкликна Пол. — Надявам се, не си забравил, че дискретността в случая е най-важното нещо. Ако има някакъв срив, Уингейт ще получи апоплектичен удар.

Кърт отново сви рамене.

— Научихме, че са отседнали в хотел „Оушън Клъб“ на остров Парадайз.

Кърт леко кимна с глава.

— А днес узнахме още нещо, което може да ни е от полза — добави Пол. — Тайнственият пациент би могъл да е някой високопоставен служител на католическата църква, което е в наша полза, като имаме предвид отношението на църквата към работата със стволовите клетки. Ако запазим в тайна самоличността му, може да спечелим доста пари.

Кърт не помръдна.

— Е, това е — каза Пол и стана от стола. — Нека ти повторя — трябва ни името му!

— Ще го имате — отвърна Кърт.

 

 

— Какво става? — попита Даниел със сърдита нотка в гласа. — Наказваш ме с мълчание, така ли? Откакто излязохме от клиниката преди двайсет минути, не си обелила и дума.

— И ти не си се разговорил кой знае колко — отвърна Стефани.

Тя разсеяно се взираше през предното стъкло и дори не си направи труда да го погледне.

— Когато се качихме в колата, казах, че денят е хубав.

— Ау! — възкликна подигравателно Стефани. — Колко стимулиращо начало на разговор, като имаме предвид случилото се тази сутрин!

Даниел й хвърли сърдит поглед и отново се съсредоточи върху пътя пред себе си. Движеха се по северното шосе на път за хотела.

— Мисля, че не е честно. Пред домакините ни се развилия като фурия, а сега мълчиш. Сякаш съм виновен в нещо. Не си права, не разбираш ли?

— Добре де, аз пък не разбирам защо ти си толкова безучастен към онова, което се върши в клиника „Уингейт“.

— Имаш предвид предполагаемата терапия със стволови клетки, нали?

— Дори не може да се нарече терапия. Тяхното си е чиста шарлатания! Не само, че източват парите на отчаяните хора, уж за да ги лекуват, но и ще дамгосат операциите със стволови клетки като неефикасни, тъй като няма никого да излекуват! Сега сигурно ще ми заповтаряш, че не ти казвам нищо ново, но не срещу мен трябва да…

— Бесен съм — прекъсна я Даниел, — всеки на моето място би побеснял, но съм отчаян и от политиците, чиито решения правят възможни подобни неща и ни принуждават да работим с такива хора. А ние сме принудени, не забравяй…

— Ами търговската тайна на Уингейт? Как е възможно да се снабдяват с необходимите човешки яйцеклетки за дванайсет часа?

— Трябва да призная, че и това е въпрос, който ме притеснява.

— Притеснява ли те? — презрително повтори Стефани. — Трябва да изпитваш много повече от притеснение. Случайно да си видял, че в списанието, което ни предложиха да четем има материал за човешките яйцеклетки?

Тя разгърна броя, който стискаше в ръката си и му го посочи.

— Третата статия е озаглавена „Натрупаният опит при съзряването ин витро на човешките ембрионални яйцеклетки“. Какво ще кажеш?

— Нима мислиш, че използват ембриони?

— От нещата, които сме чували за тях — нищо чудно. Не забеляза ли бременните бахамки, които работят в столовата? Никоя не ми изглежда семейна. Ами Пол, който парадира с опита си в прехвърлянето на клетъчни ядра? На всичко отгоре предлагат и репродуктивно клониране.

Стефани шумно издиша и поклати глава. Вместо да погледне към Даниел, тя се обърна на другата страна. Бе скръстила ръце на гърдите си.

— Самият факт, че сме тук и разговаряме с тези хора, ни прави техни съучастници.

Продължиха пътя си в мълчание. Когато навлязоха в покрайнините на Насо и намалиха скоростта, Даниел наруши тишината:

— Всичко, което казваш е истина. Но не забравяй, че репутацията им ни бе известна още преди да дойдем. Ти ги провери по Интернет и мога да цитирам думите ти: „Определено не са ангели и контактите ни с тях трябва да са ограничени“. Не си ли спомняш?

— Разбира се, че си спомням — отсече Стефани. — Бяхме в ресторант „Риалто“ в Кеймбридж преди по-малко от седмица — въздъхна тя. — Господи! Толкова неща ни се случиха оттогава, че ми се струва сякаш е изминала цяла година!

— Нали разбираш какво ти говоря? — настоя на своето Даниел.

— Разбирам, но искам да съм сигурна, че използвайки клиниката им, няма да загърбим професионалната етика.

— С риск да ти стана досаден, ще повторя, че сме тук, за да лекуваме Бътлър и толкоз. Съгласихме се да го направим и ще го направим. Не сме служители на закона, за да разобличаваме клиника „Уингейт“, нито сега, нито когато свършим работата си, защото ако Лекарският съюз разбере какво сме сторили, ще загазим.

Стефани се обърна към него.

— Когато се съгласих да участвам в лекуването на Бътлър, мислех, че единственият компромис, който ще направим, е свързан с експеримента. За жалост, струва ми се, че се плъзнахме по наклонената плоскост. Докъде ли ще стигнем така?

— Винаги можеш да се откажеш и да си тръгнеш — отвърна Даниел. По-добра си от мен в работата с клетките, но и сам ще се справя някак си.

— Наистина ли го мислиш?

— Да. Техниката ти в прехвърлянето на ядрата е далеч по-добра от моята.

— Питам за друго: няма ли да имаш нещо против да си отида?

— Ако компромисът е твърде тежък за теб и те кара да се чувстваш зле, тогава нямам нищо против да си тръгнеш.

— Няма ли да ти липсвам?

— Това някаква уловка ли е? Преди малко ти намекнах, че предпочитам да останеш. В сравнение с теб аз съм с две леви ръце, когато работя с яйцеклетки и бластоцисти под микроскоп.

— Нямам предвид това, а дали ще ти липсвам емоционално.

— Има си хас! Разбира се от само себе си.

— Нищо не се разбира от само себе си, особено ако не си го изрекъл с думи. Не схващай въпроса ми погрешно; оценявам, че сега го изрече, оценявам и факта, че искаш да ме пуснеш да си отида — въздъхна Стефани. — Въпреки угризенията ми по отношение на тези измамници, не бих могла да те оставя да продължиш сам. Но ще го имам предвид. При мисълта, че мога да избирам, се чувствам по-добре и това е хубаво. Трябва да ти напомня, че от първия ден нямах добро предчувствие за тази работа. А днешното посещение в клиниката не го разколеба.

— Отношението ти ми е известно — отвърна Даниел. — И този факт ме кара още повече да ценя подкрепата ти. Но хайде да спрем. Знаем, че са шарлатани и срещата ни с тях отново го доказа. Какво е мнението ти за невролога пакистанец?

— Ами какво да ти кажа? Хареса ми британският му акцент, пък е и хубавичък.

— Опитвам се да говоря сериозно — реагира с остра нотка в гласа той.

— Аз пък се опитвам да използвам чувството си за хумор. Как бих могла да оценя някого професионално, като съм го видяла само по време на обяда? Натрупал е богат опит в признати университетски центрове в Лондон, но мога ли да твърдя, че е добър хирург? Поне е представителен на вид — отвърна тя и сви рамене. — А ти какво мислиш?

— Мисля, че е страхотен и че извадихме късмет с него. Фактът, че има опит в имплантирането на ембрионални клетки при паркинсонова болест е изключително предимство. Умението му ще ни е нужно. Имплантирането на нашите клонирани допаминергични неутрални клетки няма да е новост за него, само че сега ще трябва да се задействат. Освен това му се работи.

— Много е въодушевен — съгласи се Стефани, — но не съм напълно убедена, че въодушевлението му се основава на възможността да работи. Бях изненадана, като го чух да казва, че процедурата ще му отнеме около час.

— Аз не се изненадвам — заяви Даниел. — Единствено работата със стереотаксона ще отнеме време. Останалото, включително и инжектирането, е кратък процес.

— Предполагам, че трябва да сме благодарни, задето толкова лесно сме намерили тъкмо този неврохирург.

Даниел кимна с глава.

— Има още една причина, която те извади от кожата ти тази сутрин — внезапно каза той след продължително мълчание.

— О? — реагира на репликата му Стефани, като отново се напрегна след краткото отпускане преди това; последното нещо, което искаше да чуе, бе още някаква неприятна подробност.

— Вярата ти в лекарската етика сигурно е достигнала до най-ниската си точка.

— Какво искаш да кажеш?

— Спенсър Уингейт далеч не е нисък и дебел, както очакваше, въпреки че е напълно възможно да е заклет пушач и дъхът му да мирише лошо.

Тя игриво го потупа по рамото.

— Да помниш тъкмо това от всичко, което наговорих в последните дни — колко характерно за теб!

Даниел пое шегата й и се престори на разочарован. Отдръпна се от нея, сякаш за да се защити и плътно се притисна към страничното стъкло. Тъкмо в този миг трябваше да спрат на светофара пред моста, който отвеждаше към остров Парадайз.

— Виж, Пол Сондърс е друга история — каза Даниел и зае предишното си положение. — Така че вярата ти може да се възвърне, защото външността му компенсира напълно елегантността на Спенсър.

— Е, не е чак толкова противен — възрази тя. — Нима не забеляза интересната му прическа и очарователните му бели къдрици?

— Знам, че не обичаш да говориш за външността на хората — прекъсна я Даниел, — но можеше поне да се изразиш по-деликатно.

— Хората се раждат такива, каквито са и не могат да избират лицата и телата си. Бих казала, че Пол Сондърс е неповторим. Не съм виждала човек с различен цвят на очите.

— При него има епонимичен генетичен синдром — обясни Даниел. — Доколкото си спомням, среща се много рядко. Една от онези болести, които при развитието на съвременната медицина постепенно ще изчезнат.

— Наследствено заболяване! — забеляза тя. — Сега разбираш ли защо не обичам да критикувам външността на хората? Този синдром води ли до сериозни последици за здравето?

— Не си спомням — отвърна Даниел.

Светна зелено и автомобилът пое по моста. Изгледът към пристанището на Насо бе великолепен и двамата продължиха пътя си, като мълчаливо му се наслаждаваха.

— Хей! — изръмжа Даниел.

Той свърна встрани, за да направи десен завой и спря.

— Искаш ли да отидем в търговския център и да си вземем някои дрехи? Ако не друго, поне трябва да имаме бански костюми, за да отидем на плажа. Когато пратката пристигне, няма да имаме възможност да се наслаждаваме на курорта.

— Нека най-напред се върнем в хотела. Време е да се обадим на отец Малоуни. Трябва вече да се е прибрал в Ню Йорк и вероятно има информация за багажа ни. От това ще зависи какви дрехи ще си купим.

— Логично! — съгласи се Даниел.

Той даде мигач и погледна през рамото си, после се вля в движението на изток.

Няколко минути по-късно колата им премина покрай паркинга и се отправи към главния вход на хотела. Портиерите в ливреи застанаха от двете страни на автомобила и отвориха вратите едновременно.

— Няма ли да оставим колата на паркинга? — попита Стефани.

— Не, ще бъде тук, при портиерите — отвърна той. — Ще опитаме да се свържем с отец Малоуни и независимо дали ще говорим с него или не, искам да се върнем и да си купим бански костюми.

— Съгласна — каза Стефани и излезе от колата.

След напрегнатата утрин малко скитане по магазините плюс излежаване на плажа щеше да й се отрази чудесно.

Внезапно пулсът на Гаетано се учести и космите на врата му настръхнаха. Най-после, след серия фалшиви тревоги, мъжът и жената, които влизаха във входа на хотела, му заприличаха на двамината, които търсеше. Бързо измъкна снимката от джоба на пъстрата си риза. Сравни лицата на влизащите с тези от снимката.

— Бинго! — едва чуто прошепна той.

Върна фотографията обратно на мястото й и погледна часовника на ръката си. Беше три без четвърт. Сви рамене. Ако професорът излезе на разходка, или се върне в града, което щеше да е още по-добре, Гаетано щеше да се върне в Бостън навреме.

Двамата изчезнаха от полезрението му — явно бяха във фоайето и минаваха покрай гишето на рецепцията. Без да бърза, за да не привлече вниманието на околните, той остави списанието, което разглеждаше, взе сакото си от облегалката, усмихна се на бармана, който бе любезен да побъбри с него, докато чакаше, за да не се усъмни охраната на хотела и тръгна след тях. Когато стигна до входа, те вече бяха изчезнали.

Гаетано тръгна по алеята, която лъкатушеше сред цъфнали дървета и декоративни храсти. Не се притесняваше, че не ги вижда, защото съобрази, че бяха влезли в апартамента си. Знаеше номера на стаята — 108. Съжаляваше, че инструкциите бяха да не се разправя с професора в хотела. Щеше да му е по-лесно, вместо да го чака да излезе.

Зърна ги, тъкмо когато влизаха в сградата, където се намираше апартаментът им. Гаетано заобиколи и излезе от входа към океана, където между две палми висеше завързан хамак; намираше се на много стратегическо място. Метна сакото си на едното въже и предпазливо се настани в хамака. От тук можеше да ги види, ако тръгнат към плажа, басейна или някъде другаде. Нямаше какво да прави, освен да седи, да чака и да се надява, че плановете им ще ги изведат по-далеч от хотела.

Минутите се влачеха и пулсът му се нормализира. Бе приятно възбуден от мисълта, че много скоро ще раздвижи мускулите си. Чувстваше се изключително удобно, полегнал на хамака с глава върху малката платнена възглавничка и с един крак на земята, за да се люлее. През листата на палмата над него се провираше един слънчев лъч, сякаш изпратен му от бога. Ако лежеше на слънце, щеше да се свари.

Покрай него мина жена по оскъден бански и прозрачна ризка и му се усмихна. Той й помаха с ръка и това силно разклати хамака. Доколкото си спомняше, никога досега не беше лежал в хамак, а щом като висеше завързан между двете дървета, нямаше да е толкова стабилен, колкото очакваше. Улови се с две ръце за въжетата.

Тъкмо щеше да се пусне, за да погледне часовника си, когато ги зърна. Вместо да се отправят към плажа, те вървяха по алеята на път за фоайето. И най-важното, не се бяха преоблекли. Гаетано не искаше да урочаса късмета си, но, дявол да го вземе, те в никакъв случай нямаше да отидат да плуват в басейна с тези дрехи! Сигурно отново щяха да излязат!

В стремежа си да се измъкне бързо от хамака, той го преобърна и се изтърси по лице на земята. Озърна се и смутен видя, че няколко хлапета и майка им наблюдаваха позора му.

Изтръска с ръка тревичките по панталоните си и вдигна слънчевите си очила от моравата. Две от хлапетата се хилеха за негова сметка и за миг си помисли, че трябва да им даде добър урок как да уважават по-възрастните. За щастие, те го отминаха, макар че едното дете продължаваше да се обръща с насмешлива усмивка на лицето. Гаетано му се закани с пръст. Грабна сакото си и хукна след двойката.

Преди да стигнат до централната сграда, той ги догони и забави крачка. Беше толкова близо, че чуваше разговора им. Забеляза също, че в действителност Стефани бе много по-хубава, отколкото на снимката.

— Защо не поиска да докарат колата? — попита тя. — Идвам след миг. Ще проверя дали трябва да направим резервация за вечеря.

— Не се бави — извика й Даниел.

Гаетано едва сдържаше доволната си усмивка. Завъртя се на пети и излезе навън. Тръгна бързо към паркинга и скочи в черокито. Запали двигателя, подкара към входа на хотела и спря така, че да вижда околните алеи и входната площадка. Точно пред входа на хотела бе спрян син Меркурий със загасен мотор. Стефани се появи отвътре и се настани на седалката до шофьора.

— Уцелих в десетката! — щастливо прошепна Гаетано.

Той погледна часовника си. Беше три и четвърт. Нещата бяха започнали да си идват по местата.

Синият Меркурий потегли и мина точно пред него. Той хлътна и се скри зад волана. После отново седна и се отпусна.

 

 

— Какво мислиш за разговора ми с отец Малоуни? — попита Стефани.

— И сега съм объркан по отношение на него точно толкова, колкото и в Торино.

— И аз — съгласи се тя. — Надявах се сега да бъде по-словоохотлив за божията намеса и за положението си на служител на бога, отколкото в Италия. Поне ще уреди да получим куфарите си обратно. Ние просто избягахме, а като знам какво става с багажа по летищата, това наистина си е божия намеса.

— Може и да е, но едва ли ще ни е от помощ в близко време, щом не знаем кога точно ще пристигне.

— Е, ще мисля позитивно, така че няма да купувам нищо друго, освен бански костюм и някои неща от първа необходимост.

Даниел свърна към търговския център, мина пред витрините и спря пред магазин за дамско облекло, залепен до павилиона за мъжки дрехи. Витрините бяха аранжирани с вкус. Дрехите имаха вид на европейски.

— Виж, колко е удобно — забеляза Даниел, като паркира.

Погледна часовника на ръката си и предложи:

— Ще се срещнем пред колата след половин час.

— Добре — съгласи се Стефани и излезе навън.

 

 

Сърцето на Гаетано заби лудо, както биеше като ги видя за първи път да влизат в хотела. Той намести джипа си сред паркираните коли на такова място, откъдето можеше да излезе направо на улицата и оттам — на моста за Насо. В неговата работа бе много важно да си осигури безпрепятствен излаз обратно. Изключи двигателя и погледна през рамото си назад. Дочака ги да се разделят и професорът да тръгне към павилиона за мъжки дрехи, а сестрата на Тони — към съседния магазин.

Не можеше да повярва на късмета си. Въпросът как да се справи с жената, докато свърши работата си с професора, вече не стоеше пред него, още повече, че според инструкциите, не биваше да я докосва. Тя повече не беше проблем за него, тъй като всеки тръгна по пътя си и професорът остана сам. Но Гаетано не знаеше колко време двамата ще са разделени, затова изскочи от колата. Докато подтичваше след него, желанието му за разправа се разпали още повече. Необходимите маневри, които предприемаше, докато сложи ръка върху жертвата си, бяха като любовна игра преди оргазъм. Всъщност, цялото преживяване му приличаше на правене на секс, само че беше много по-приятно.

За Даниел бе истинско облекчение да остане сам, дори само за трийсет минути. Стефани с нейните угризения му лазеше по нервите. Откритието, че Спенсър Уингейт упражнява подозрителна дейност не бе никаква изненада, особено след като тя му разказа какво бе прочела за тях по Интернет. Надяваше се, че досадното й самодоволство няма да й попречи да схване главното и няма да затрудни начинанието. Можеше и без нея, но когато й призна, че е по-добра от него при манипулациите с клетки, той говореше истината.

Даниел не обичаше да пазарува и щом влезе в магазина реши, че ще свърши много бързо, ще се върне в колата и ще седне да си почине. Искаше да си купи само няколко чифта бельо, бански гащета и някои дрехи за работа, като например панталони и ризи с къси ръкави в цвят „каки“. Когато бяха в Лондон, Стефани го уговаряше да си вземе памучни панталони, две ризи и сако от туид, така че сега знаеше какво да търси.

Въпреки тясната витрина към улицата, вътре в магазина бе просторно, тъй като бе разположен в дълбочина. До вратата имаше щанд за голф и тенис, а дрехите се намираха навътре. Беше приятно хладно. Ухаеше на одеколон и на току-що излезли от фабриката стоки. От множеството тонколони по стените се носеше класическа музика. Махагоновите мебели и тъмнозеленият мокет на пода придаваха клубен вид на интериора. Имаше още петима-шестима клиенти и всички се бяха скупчили около спортния щанд. Всеки се обслужваше от отделен продавач.

Никой не дойде да го посрещне и това му хареса. Продавачите на дрехи го караха да се чувства неудобно, защото се държаха с такова снизхождение към клиентите, сякаш са самото олицетворение на добрия вкус. Що се отнасяше до облеклото, Даниел се придържаше към консервативната елегантност на университетските преподаватели. Както ходеше в колежа, така ходеше и навън. Той премина през секцията за спортни стоки и се отправи към вътрешността на магазина.

Започна от по-лесното — банските гащета. Намери щанда и откри съответния размер. След като се порови из стоката на рафта, си избра чифт тъмносини боксерки. Предположи, че ще се чувства добре в тях. До щанда с бански гащета се намираше и мъжкото бельо. Даниел носеше класически модели, така че трябваше само да открие точния размер.

Бяха изминали едва две от трийсетте минути, когато той отиде в секцията за ризи. Отмина по-голямата част — с щампи на цветя в крещящи тропически цветове — и се спря пред ризите с къси ръкави от Оксфорд с копчета до долу. Намери своя размер и взе две в синьо. Насочи се към секцията за панталони с банските гащета, бельото и ризите в ръце. Не му беше лесно да си избере прости панталони тип „каки“, тъй като не беше сигурен в размера. С нежелание взе няколко с различна дължина на крачолите и затърси съблекалните. Те се намираха в дъното на помещението, точно зад секцията за спортни сака.

Четирите съблекални се намираха зад махагоновата стена на пробните. До пробните се стигаше през двойна летяща врата. На задната стена имаше триизмерни огледала. Всяка съблекалня беше с отделна врата. Първата вдясно бе двойно по-голяма от останалите три. Даниел се запъти натам.

Затвори и заключи вратата, постави избраните дрехи върху стола, а панталоните провеси на закачалката. Тъкмо се канеше да нахлузи един от новите панталони, когато стените шумно се разтърсиха и някой отвори с ритник вратата с такава сила, че бравата изскочи от пластмасовата каса. Даниел усети как сърцето му рипна и заседна в гърлото, а от устата му излезе слаб стон.

Хванат буквално по бели гащи, Даниел се вторачи в натрапника, който изпълни цялото пространство. Мъжът пристъпи към слисания Даниел, който зърна две черни очи с метален блясък. Преди да успее да реагира, мъжът грабна панталоните от ръцете му и ги захвърли настрана.

В следващия момент се чу да протестира, но юмрукът на непознатия се стовари върху лицето му. Даниел залитна назад и преди да се свлече и да седне върху препънатите си в коленете крака, се удари в огледалото на стената. Лицето на мъжа започна да плава пред очите му. Не разбираше напълно какво става и не се съпротивляваше. Непознатият го издърпа нагоре и го метна върху тапицирания стол с дрехите, които Даниел възнамеряваше да купи. Усети кръвта, която шуртеше от носа му. Дясното му око почти ослепя.

— Слушай, гнидо — изръмжа Гаетано и завря глава в лицето му. — Ще бъда кратък. От името на всички акционери в скапаната ти фирма, моите шефове, братята Кастиляно, искат веднага да си вдигнеш задника от тук и да се върнеш на север, за да оправиш нещата в компанията. Чу ли ме?

Даниел се опита да каже нещо, ала гласните му струни бяха парализирани. Вместо това кимна с глава.

— Предупреждението е просто — продължи Гаетано. — Смятат, че да се припичаш на слънцето, когато стоте им бона могат да хвръкнат, е неуважение към тях.

— Опитваме… — опита се да обясни Даниел, но от устата му излезе някакво писукане.

— Да, бе — присмя се Гаетано. — Двамцата с игривата ти приятелка. Но на моите шефове не им харесва така и искат да опитате там, на място. Независимо дали компанията потъва, или не, те си искат парите обратно. И ще си ги получат, въпреки скъпо платените ви адвокати. Разбра ли?

— Да, но…

— Никакво „но“! — прекъсна го Гаетано. — Изразих се съвсем ясно. Ти ми кажи дали разбра. Да, или не?

— Да — насили се да произнесе Даниел.

— Хубаво. Но за да съм сигурен, приготвил съм ти и нещо друго, за което да мислиш.

И без предупреждение го удари пак. Този път с разтворена длан в лявата страна на главата. Пестникът му бе толкова силен, че Даниел се завъртя на стола и изхвърча като парцалена кукла от него. Страната го пареше, а в ухото му звънеше. Усети как онзи го ритна с крак, сграбчи го за косата и дръпна главата му нагоре. Даниел отвори очи.

— Мога ли да бъда сигурен, че правилно разбра посланието? — попита Гаетано. — Защото искам да знаеш, че можех и да те повредя. Надявам се, че го разбираш. Но засега не искаме да те повреждаме, за да можеш да се върнеш и да изправиш компанията на крака. Това, разбира се, може да се промени, ако трябва пак да бия път от Бостън до тук. Следиш ли мисълта ми?

— Разбрах посланието.

Якият мъж пусна косата на Даниел и главата му тупна върху мокета. Той не отвори очи.

— Това е всичко засега — произнесе Гаетано. — Надявам се, че няма да има нужда да идвам пак.

Само след миг Даниел чу вратата на съблекалнята да се отваря и после да се затваря. Настъпи тишина.