Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seizure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
ultimat (2009)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2009)

Издание:

Робин Кук. Пристъп

ИК „Коала“ София, 2004

Редактор: Сергей Райков

ISBN 954-530-093-9

История

  1. — Добавяне

Глава 7

16:45 часа, петък, 22 февруари 2002 година

 

Острите кули, пронизващи висините над Манхатън, ярко изпъкваха на фона на потъмняващото зимно небе, когато въздушната совалка Вашингтон — Ню Йорк закръжи над летище Ла Гуардиа. Светлините на разпрострелия се и пулсиращ под самолета град блещукаха като скъпоценни камъни. Лампите по висящите мостове приличаха на огърлици от светещи бисери, метнати върху извисяващите се стълбове. Люшкащите се редици от автомобилните фарове по главното шосе напомняха на нанизи от диаманти, а габаритите аленееха като рубини. Пъстро осветеният, приличащ на брошка пасажерски кораб тихо се плъзгаше по водата, за да хвърли котва в река Хъдсън.

Каръл Менинг отмести очи от вълнуващата картина през илюминатора и огледа вътрешността на самолета. Вътре цареше тишина. Пътниците бяха погълнати от вестниците, документите и лаптопите си и не обръщаха внимание на величествената гледка. Очите й потърсиха сенатора, който седеше през едно място от нея. И той бе потънал в четене. В месестите си длани държеше купчината меморандуми, отнасящи се до утрешния дневен ред; беше ги грабнал от ръцете на Дон Шакълтън, когато двамата с Каръл се изстреляха от офиса с надеждата да хванат совалката в три и половина. Пристигнаха на летището секунди преди полета.

По настояване на Ашли сутринта Каръл бе телефонирала на личния секретар на един от кардиналите, за да уговори среща с него същия следобед. Инструктирана беше да каже на секретаря, че срещата е спешна и че ще отнеме не повече от четвърт час. Отец Малоуни обеща да направи нещо по въпроса, тъй като в програмата на кардинала нямаше свободно място, но след по-малко от час се обади, за да каже, че кардиналът ще се срещне със сенатора някъде между пет и половина и шест и половина след официалния прием в чест на гостуващ италиански кардинал и преди вечерята с кмета на града. Каръл заяви, че ще бъдат там.

При положение, че трябваше да тичат за самолета, а после да си пробиват път през трудно преодолимия трафик на Ню Йорк, Каръл не можеше да не се възхити на самообладанието на Ашли. Разбира се, цялото притеснение падна върху нея, но ако тя беше на неговото място и я очакваше всичко онова, което очакваше него, щеше да се вълнува извънредно много и нямаше да е в състояние да се концентрира. Но не и Ашли! Въпреки лекия тремор той бързо изчиташе меморандумите лист по лист, което предполагаше, че легендарната му способност да чете с голяма скорост не е пострадала нито от болестта, нито от случилото се през последните двайсет и четири часа.

Каръл се прокашля.

— Сенаторе, колкото повече мисля за твоя случай, толкова повече се изненадвам, че не се интересуваш от мнението ми. За всичко друго ме питаш, само за това — не.

Ашли обърна глава и се взря в Каръл над масивните рамки на очилата си, които се бяха смъкнали и висяха на самия връх на носа му. Широкото му чело се бе сбръчкало.

— Милинка Каръл — започна той. — Не ми е нужно мнението ти. Както ти намекнах снощи, отлично го знам.

— Надявам се, знаеш също, че поемаш твърде голям риск с предполагаемото лечение.

— Оценявам загрижеността ти, независимо от мотивите ти, но вече съм решил.

— Разрешаваш да си правят опити върху теб, без да имаш ни най-малка представа какъв ще е резултатът!

— Може и да не съм сигурен в резултата, но ако не взема мерки срещу прогресиращото и нелечимо дегенеративно нервно заболяване, от което страдам, резултатът ще е плачевен. Баща ми проповядваше, че Бог помага на онези, които си помагат сами. През целия си живот съм се борил и сега няма да седя и да чакам. Няма да хленча. Ще ритам и ще се гърча, както прави порът, когато го уловят и го напъхат в чувала.

— Ами ако кардиналът ти каже, че не те съветва да сториш онова, което си намислил?

— Едва ли ще стане, тъй като нямам никакво намерение да го информирам за намеренията си.

— Тогава защо ще се срещаме с него? — попита Каръл с почти гневен тон. — Надявах се, че по време на разговора Негово преосвещенство ще апелира към разума ти.

— Не правим това поклонение до седалището на североамериканската католическа църква, за да се консултирам с него, а за да уговоря да ми предоставят парченце от Торинската плащеница, за да се застраховам срещу неочакваните обрати на терапията.

— Но как ще го убедиш да го направи, без да му дадеш някакво обяснение?

Ашли вдигна ръка подобно на оратор, който моли тълпата да замълчи.

— Достатъчно, мила ми Каръл, иначе присъствието ти ще се превърне в бреме за мен.

Той отново се задълбочи в документите, докато самолетът започна да се снижава.

В лицето на Каръл сякаш се плисна гореща вълна. Изблиците му на грубост бяха зачестили и това я дразнеше. В страха си Ашли да не забележи тревогата й, Каръл се обърна към илюминатора.

Когато самолетът се отправи към изхода, тя съсредоточи вниманието си навън. Отблизо Вашингтон не приличаше на съкровище от лъскави скъпоценности; от двете страни на пистата тя видя разхвърляни боклуци и купчини мръсен сняг. Мрачният и студен пейзаж навън хармонираше с душевния й смут, с противоречивите чувства, които хранеше към плана на Ашли да се справи със заболяването си. От една страна, тя с право се опасяваше от експерименталния характер на планираното лечение, но от друга се надяваше опитът да успее. Въпреки, че първоначалната й реакция към проблема на Ашли бе да му съчувства, напоследък бе започнала да гледа на диагнозата му като на добра възможност да изгради собственото си бъдеще. Страхът от евентуалния лош завършек вече напълно се препокриваше със страха от вероятния щастлив край, макар да не го признаваше дори пред себе си. Колкото пъти се замисляше върху проблема, толкова пъти се чувстваше като Брут, а Ашли бе нейният Цезар.

Прехвърлянето им от самолета в лимузината, което Каръл бе уредила, премина безболезнено. Но четирийсет и пет минути по-късно те затънаха в морето от коли по главното шосе, което не се бе помръднало, откакто бяха прелетели над него.

Притеснен от закъснението, Ашли хвърли настрана листите, които без прекъсване беше чел и изгаси светлината в купето. То потъна в мрак.

— Ще пропуснем единствената възможност — изръмжа той без никакъв акцент.

— Извинявай — отвърна Каръл, сякаш вината бе нейна.

Като по чудо, след петминутни ругатни от страна на Ашли в уловената като в капан кола, движението се възстанови.

— Да благодарим на добрия Господ за дребните услуги, които ни прави — с напевен тон отбеляза той.

Когато излязоха на 96-та улица, шофьорът майсторски свърна в една задна алея и успя да достави сенатора и сътрудничката му точно на ъгъла на Медисън и 50-та улица, където беше резиденцията на кардинала, четири минути преди уговореното време. Казаха му да обикаля квартала, тъй като по план трябваше да се върнат на летището до един час.

Каръл не бе идвала тук. Гледаше скромния триетажен дом, изграден от сив камък, сгушен в сянката на небостъргачите. Издигаше се досами тротоара и изглеждаше строг и суров без нито една тревна леха, която да омекоти външния му вид. По фасадата прозаично стърчаха кутиите на климатика, а на партерните прозорци имаше тежки железни решетки. Заради тях сградата нямаше вид на дом, а по-скоро приличаше на малък затвор. Единственото свежо нещо бе завесата от брюкселска дантела, която надничаше през стъклото.

Ашли се изкачи по каменните стъпала и дръпна лъскавата медна ръчка на звънеца. Не чакаха дълго. Тежката врата се отвори и на прага застана висок мършав свещеник с римски нос и късо подстригана червена коса. Беше облечен в черен свещенически костюм с изправена бяла якичка, каквито носят католическите свещенослужители.

— Добър ден, сенаторе.

— Желая и на вас същото, отец Малоуни — отвърна Ашли, докато влизаше през вратата. — Надявам се, че сме точни.

— Съвсем точни — отговори отец Малоуни. — Ще ви отведа, вас и вашата сътрудничка, в личния кабинет на Негово преосвещенство. Той веднага ще дойде при вас.

Кабинетът представляваше спартански обзаведена стая на първия етаж. Беше украсен с официалния портрет на папа Йоан Павел Втори в рамка на стената и малка статуетка на Светата майка, изваяна от чист карарски мрамор. Дървеният под беше гол и токчетата на Каръл силно зачаткаха по излъсканата му повърхност. Отец Малоуни тихо се оттегли и затвори вратата след себе си.

— Доста аскетичен дом — забеляза Каръл.

Мебелировката се състоеше от стар кожен диван, кожен стол, малък олтар и също тъй малко писалище с дървен стол с права облегалка.

— Кардиналът държи посетителите да мислят, че не се интересува от материалното — отвърна Ашли и седна на кожения стол. — Но аз знам по-добре.

Каръл схванато се настани в края на дивана и сви крака на една страна. Ашли се облегна на стола, сякаш бе на гости на роднина. Кръстоса крака и под крачола на панталона му се показа черният му чорап и част от белия му прасец.

Само след миг вратата се отвори отново и в стаята влезе Преподобният Джеймс, кардинал О’Рурк, следван от отец Малоуни, който затвори вратата след себе си. Кардиналът носеше всички регалии на сана си. Върху черните си панталони и риза с права бяла якичка бе облякъл черно расо, на което изпъкваха червените кардиналски кантове и копчета. Върху расото бе наметнал къса алена пелерина. Беше завързал на кръста си широк колан от червен плат, чиито краища висяха. На главата му аленееше малка кардиналска шапчица. Акцентът слагаше украсеният със скъпоценни камъни сребърен кръст.

Ашли и Каръл станаха на крака. Каръл отвори широко очи при вида на пищните му одежди на фона на строгата стая, в която се намираха. Но след миг осъзна, че властният прелат беше по-нисък от собствените й сто седемдесет и пет сантиметра, а до Ашли, който в никакъв случай не можеше да мине за висок мъж, той изглеждаше нисък и дебел. След като преодоля стъписването си от пищната украса на облеклото му, дойде ред на втората изненада — пред тях стоеше скромен свещенослужител с блага усмивка, с безупречна мека и подпухнала кожа, опънати алени бузи и приятни заоблени черти на лицето. Острият му поглед, обаче, говореше друго и то повече съвпадаше с онова, което Каръл знаеше за влиятелния прелат. Очите му издаваха забележителен и остър ум.

— Сенаторе — произнесе кардиналът с глас, който напълно подхождаше на благата му усмивка и протегна отпусната длан към Ашли.

— Ваше преосвещенство — отвърна той с най-приятния си южняшки тон и по-скоро стисна, а не разтърси ръката на кардинала, като нарочно пропусна да целуне кардиналския пръстен. — За мен е голямо удоволствие. Добре осъзнавайки напрегнатата ви програма, оценявам високо факта, че намерихте време да се срещнете с един слуга на страната ни без предварителна уговорка.

— О, замълчете, сенаторе — насмешливо каза кардиналът. — Винаги ми е приятно да ви видя. Седнете, моля.

Ашли отново зае предишната си поза на стола.

Каръл поруменя. Да не я забелязват бе все едно да я уволнят. Бе очаквала сенаторът да му я представи, особено след като кардиналът я изгледа с въпросително вдигнати вежди. Тя седна отново на дивана, докато кардиналът носеше грубия дървен стол от малкото писалище. Отец Малоуни смирено стоеше до вратата.

— От уважение към заетостта и на двамата — започна Ашли, — мисля, че трябва веднага да мина на въпроса.

Със странното чувство, че е невидима, Каръл изгледа двамата мъже, които седяха до нея. Въпреки разликата във външния им вид тя тутакси забеляза сходството в характерите на тези мъже. И двамата намираха, че биха могли да използват за своя собствена изгода размитите граници между църквата и държавата; и двамата бяха експерти в областта на ласкателствата и създаването на лични връзки, от които можеха да се облагодетелстват; и двамата криеха истинското си аз зад поведението си (кардиналът се представяше за хрисим свещенослужител, а сенаторът — за сърдечен и доброжелателен слуга на страната си), докато в същността си те бяха груби и пресметливи, прегазваха всичко и всички, за да се доберат до целите си; и двамата усърдно пазеха властта си и с радост я използваха.

— Винаги е по-добре да сме прями — каза Джеймс.

Той седеше с изправен гръб, а ръцете му почиваха върху кардиналската шапчица, която бе свалил от оплешивялата си глава.

Те напомняха на Каръл на два лъва, които обикалят набелязаната плячка, преди да я нападнат.

— Дълбоко страдание ме кара да се обърна към Католическата църква — продължи Ашли. — Настоящият сексуален скандал взе своите жертви, като имаме предвид разцеплението в нейните редици и болният й и вече възрастен водач в Рим. Нощем се будя и се питам как да помогна.

Каръл едва сдържа реакцията си. Добре познаваше истинското отношение на сенатора към Католическата църква. Като привърженик на самостоятелното управление на отделните църкви и като човек, напълно вярващ, че всичко, написано в Библията е историческа истина, той не хранеше голямо уважение към йерархията в религиозните дела, а според него Католическата църква държеше първенството в това отношение.

— Високо оценявам вашата загриженост — отвърна Джеймс. — И аз се разтревожих за Американския конгрес предвид случилото се на единайсети септември. И аз като вас се питам как най-добре бих могъл да помогна.

— Духовните ви напътствия винаги са били неоценима помощ за нас — наведе смирено глава Ашли.

— Бих желал да направя нещо повече — усмихна се леко Джеймс.

— Тревогата ми за църквата се състои в това, че една сравнително малка част от духовници със забавено психосексуално развитие успяха да поставят цялата благотворителна организация под финансова заплаха. Срещу съвсем дребна услуга от ваша страна най-искрено бих желал да вкарам за гласуване закон за ограничаване на съдебното преследване за правонарушения, извършени от институции с доказана благотворителна дейност, чийто сияен пример е самата Католическа църква.

В стаята се възцари тишина. Каръл дори дочу тиктакането на малкия часовник върху писалището и приглушения шум от автомобилното движение по Медисън Авеню. Наблюдаваше кардинала. Лицето му не трепваше.

— Подобен закон ще ни е от голяма полза в настоящата криза — най-после се обади Джеймс.

— Колкото и чудовищни да са сексуалните престъпления по своята същност, не бива да оставяме на произвола на съдбата онези, които разчитат на църквата за своето здраве, образование и духовно извисяване. Както казваше мама на времето: Не бива да изхвърляме бебето заедно с мръсната вода от коритото.

— Какви са шансовете такъв закон да се приеме?

— С моя подкрепа, а аз със сигурност ще го подкрепя, вероятността да бъде приет е повече от петдесет на сто. Що се отнася до президента, мисля, че с радост ще го подпише. Той е силно вярващ човек и е твърдо убеден, че църквата е призвана да върши благотворителност.

— Убеден съм, че Светият отец ще ви бъде дълбоко благодарен.

— С това аз служа на хората — отвърна Ашли. — Независимо от цвета на кожата и религията им.

— Споменахте за някаква дребна услуга — каза Джеймс. — Ще уточните ли за какво става въпрос?

— О, то е нещо съвсем незначително — сведе скромно очи Ашли. — В памет на майка ми. Тя беше католичка. Не знаехте ли?

— Мисля, че не сте го споменавали.

Сега Каръл виждаше в тяхно лице двама фехтовачи, които ту нападаха, ту се отбраняваха.

— През целия си живот тя бе убедена католичка — увери го Ашли. — Родена е в древната земя до Дъблин и беше наистина много религиозна.

— От думите ви разбирам, че вече е при нашия Създател.

— Така е, за жалост — отвърна Ашли.

Поколеба се за миг, сякаш задавен от мъка и продължи:

— Отиде си твърде рано, Бог да благослови душата й, когато бях още малко момче.

Историята бе позната на Каръл. Една нощ, след продължително заседание в сената, тя бе придружила сенатора в барчето на Капитолийския хълм. След като изпи прилично количество бърбън, той стана изключително разговорлив и й разказа тъжната история за майка си. Починала, когато Ашли бил на девет години в следствие на сепсис след аборт, който предпочела да направи, вместо да роди за десети път. По ирония на съдбата тя се страхувала да не умре при раждане, тъй като имала проблеми с изваждането на деветото си дете. Баща му бил голям кибритлия. Разярен от постъпката й, той заявил на семейството и енориашите си, че жена му вечно ще се пържи в ада.

— Искате ли да отслужа заупокойна литургия в нейна памет? — попита го Джеймс.

— Би било изключително щедро от ваша страна — каза Ашли. — Но не това имах предвид. И днес още си спомням как седях в скута й и слушах да ми разказва за Католическата църква. В съзнанието ми особено ярко се е запечатал разказът й за Плащеницата от Торино, пред която тя благоговееше и която изключително много ценеше.

За първи път, откакто дойдоха, лицето на кардинала трепна. Промени се съвсем незабележимо, но Каръл можеше да се закълне, че сега изразяваше дълбоко удивление.

— Плащеницата се смята за най-свещена реликва — вметна предпазливо Джеймс.

— Не съм и предполагал друго — отвърна Ашли.

— Самият Свети отец сподели в конфиденциален разговор, че плащеницата принадлежи на Иисус Христос.

— Щастлив съм да узная, че увереността на майка ми се потвърждава — заяви Ашли. — Като напълно признавам водещата роля на майка ми, през целия си живот съм считал себе си за хрисим защитник на тази идея. Знам, че от нея са взети частици за проба и за други цели. Също така знам, че след въглеродния тест неизползваните парчета са върнати в църквата. Бих желал да притежавам едно мъничко — и Ашли показа с палец и показалец, за да наблегне на малкия размер, — съвсем мъничко парченце, напоено с кръвта на Спасителя, което е било върнато на Църквата.

Кардиналът се облегна на стола си. Размени бърз поглед с отец Малоуни.

— Молбата ви е доста необичайна — каза той. — Църквата има ясно становище по въпроса. Край на тестовете с плащеницата. Разрешават се само експерименти, които да доведат до правилното й съхранение.

— Не се интересувам от тестове — бе категоричен Ашли.

— Защо тогава се нуждаете от това толкова мъничко парченце?

— Заради мама — простичко отговори Ашли. — Дълбокото ми желание е да го положа в урната с праха й, още щом си отида у дома идния път, така че пепелта от тялото й да се смеси с кръвта на Твореца. Урната й стои до тази на татко на полицата над огнището в старата ни ферма.

Каръл едва сдържаше презрителния си смях, като чу колко леко и убедително лъже сенаторът. Същата онази нощ той й бе казал, че баща му не разрешил да я погребат в двора на църквата и я заровили в гробището за бездомници край града.

— Вярвам — продължи Ашли, — че ако тя има някакво желание, то е тъкмо това, а то ще осигури на безсмъртната й душа вечно блаженство в рая.

Джеймс вдигна поглед към отец Малоуни.

— Не знам нищо за върнатите парчета, а ти?

— Не, Ваше високопреосвещенство — отговори отец Малоуни. — Но бих могъл да се поразровя. Архиепископ Манфреди, когото добре познавате, е назначен в Торино. Там е и монсиньор Гарибалди, мой добър познат.

Кардиналът отново се взря в Ашли.

— И ще сте доволен да получите само няколко влакна?

— За това ви моля — кимна Ашли. — Но трябва да споделя с вас, че са ми нужни час по-скоро, тъй като в много близко бъдеще планирам пътуване до дома.

— Ако успеем да вземем парченцето, как да ви го доставим?

— Тутакси ще изпратя мой човек в Торино — увери го Ашли. — Няма да поверя такова нещо нито на пощите, нито на обикновен куриер.

— Ще видим какво можем да направим — каза Джеймс и стана от стола си. — Надявам се, че скоро ще внесете закона, за който говорехте.

Ашли също стана.

— Още в понеделник сутринта, ваше Високопреосвещенство, при положение, че ми се обадите дотогава.

* * *

Стъпалата определено създаваха затруднение на кардинала и той ги заизкачва бавно, като често спираше, за да си поеме дъх. Пищните одежди ограничаваха движенията му и му държаха топло, особено когато се качваше към покоите си. Отец Малоуни се движеше плътно зад него и когато кардиналът спираше, отецът се заковаваше на място.

Кардиналът се държеше за перилата с едната си ръка, а с другата се опираше на коляното си. От време на време спираше да си почине и шумно издишаше въздуха от бледите си надути бузи. После разтъркваше челото си с пръсти. В сградата имаше асансьор, но той не го ползваше, сякаш искаше да се самонакаже.

— Да ви донеса ли нещо, ваше Високопреосвещенство? — попита отец Малоуни. — Ще го сваля долу, за да не изкачвате стръмните стълби. Денят беше доста напрегнат.

— Благодаря ти, Майкъл. Но ще трябва да се освежа, ако искам да остана до края на вечерята с кмета и нашия гост.

— Кога да се свържа с Торино? — използва момента отец Малоуни.

— След полунощ — задъхано отговори Джеймс. — Тогава в Италия ще е шест сутринта и ще можеш да ги хванеш преди литургията.

— Ако ми е позволено да забележа, ваше Високопреосвещенство, молбата е доста странна.

— Прав си! Странна и неочаквана! Ако сенаторът е правилно информиран, а бих се изненадал, ако не е така, съдейки по онова, което знам за него, няма да ми е трудно да изпълня молбата му, защото няма да е необходимо да се докосва самата плащеница. Но когато разговаряш с Торино, не забравяй да подчертаеш, че работата е дълбоко поверителна. Конфиденциалността трябва да е пълна и да не се оставят абсолютно никакви документи по случая. Ясно ли е?

— Съвършено ясно — отвърна Майкъл. — Съмнявате ли се в истинските цели на сенатора, ваше Високопреосвещенство?

— Това е единствената ми грижа — дълбоко въздъхна Джеймс; после възобнови усилията си нагоре по стълбите. — Сенаторът е майстор на пазарлъците. Сигурен съм, че самият той няма да се занимава с неразрешени проучвания, но може да се е договорил с някой друг, който е заинтересован и който сигурно ще направи нещо за него в замяна. Светият отец безапелационно постанови, че плащеницата не може да бъде подлагана на нови изследвания и аз съм напълно съгласен с него. Но мисля, че да размениш няколко свети влакна, за да осигуриш икономическата стабилност на църквата, е кауза свещена. Съгласен ли си, отче?

— Напълно.

Изкачиха стълбите и, останал без дъх, кардиналът отново спря.

— Сигурен ли сте, че сенаторът ще внесе обещания закон, ваше високопреосвещенство?

— Убеден съм — без колебание отговори Джеймс. — Сенаторът винаги изпълнява своята част от сделката. Ето, например, той изигра важна роля в училищната ваучерна програма, която ще спаси енорийските ни училища. В замяна аз му осигурих гласовете на католиците, когато бе преизбран. Ситуацията беше „или-или“, както се казва. Настоящата размяна обаче не ми е много ясна. Но ако стане, искам да отидеш в Торино и да видиш кой ще получи парченцето от плащеницата. По такъв начин ще сме в състояние да посрещнем всеки потенциален удар.

— Ваше Високопреосвещенство! Не бих могъл да мечтая за по-приятна задача!

— Отец Малоуни — изсъска кардиналът. — Мисията е изключително сериозна, а не забавление. Очаквам абсолютна дискретност и подчинение.

— Разбира се, ваше Високопреосвещенство! Нямах намерение да ви противореча.