Хемънд Инис
Самотният скиор (9)

Глава девета
„Кол да Варда“ в пламъци

Като видях, че Алдо излиза от стаята, в която бе заключена Карла, аз почти бях готов да видя и самата нея всеки момент. Но коридорът остана празен. Стори ми се, че стоя така много дълго време — с око, вперено в цепката на открехнатата врата, през която духаше студено. Но според часовника не бяха минали и три минути, когато втората врата в дъното на коридора неочаквано рязко се отвори и Керамикос се втурна навън. Беше напълно облечен, дори бе обул и скиорските си обувки, които трополяха шумно по дъските, докато той се спускаше стремглаво по стълбите.

Веднага щом му видях гърба, аз влязох в стаята на Джо. Шумът не го беше разбудил. Хъркаше си мирно и кротко, с лице, обърнато към стената, и отворена уста. Разтворих бързо прозореца и се надвесих навън с каната за вода в ръце. Луната осветяваше ярко фасадата на хижата. Залюлях каната с изпъната ръка и я запокитих точно през машинното помещение, така че Енглес не би могъл да не я види от вратата.

Той веднага излезе. Беше си сложил ските, но не се спусна веднага. Заобиколи към предната част на бетонното помещение и плъзна дясната си ска покрай стената, като че ли измерваше лицевата страна на помещението, тъй както бе правил Валдини. След това се обърна бързо и със силен тласък на щеките се понесе по пистата. Изпод хижата проехтя изстрел. Аз останах на прозореца, поглеждайки непрекъснато часовника си — секундарната стрелка се виждаше много ясно на лунната светлина. Точно осемдесет и пет секунди, след като Енглес бе изчезнал в тъмния пояс на дърветата, Керамикос се спусна по пистата след него. От скоростта, с която взе първия завой, и от начина, по който си служеше с щеките, разбрах, че е много добър скиор.

Затворих прозореца. Джо не бе мръднал. Отворих вратата и погледнах бързо навън да видя дали коридорът е чист. И в този момент се появи главата на Карла — но не от стаята на Валдини, а откъм стълбите. Носеше някаква тежка тенекия. Отдръпнах се назад и се ослушах какво ще прави, очаквайки да се прибере в стаята на Валдини.

Изскърца дъска. За миг нищо друго не се чу. След това дочух бълбукането на течност, изливана от тенекия типичния звук, който издават газените тенекии при изпразване. С риск да ме забележи подадох глава да видя какво прави. Ниско наведена, тя изливаше тенекията пред вратата на Мейн. Това бе газ. Миризмата й достигаше чак до мен, въпреки че бях в противоположния край на коридора. И щом познах какво излива от тенекията, разбрах какво смята да прави.

Излязох веднага в коридора. Тя вдигна глава, като чу шума от чехлите ми по дъските, но не спря да излива. Течността пълзеше на струйка под вратата на Мейн.

— Какво правиш?! — извиках аз. — Не върши глупости!

Тя остави тенекията и се изправи. В ръката си държеше кутия кибрит. Лицето й бе пребледняло и изопнато, а по двете й бузи личаха черни линии, оставени от лепенките, с които е била запушена устата й. Изглежда, не можеше да се държи здраво на краката си, защото се подпря на стената да не падне. Очите й се взираха с диво изражение към мен от другия край на коридора.

— Глупости, така ли? — Извади с треперещи пръсти клечка кибрит и се отдръпна към стълбите. След това я драсна с ожесточение и я вдигна нагоре. — Гледай тогава! — И Карла допря леко кибритената клечка до локвичката газ. Тя пламна с бучене. За по-малко от секунда целият отсрещен край на коридора се превърна в стена от пламъци.

Карла бе изчезнала надолу по стълбите. Аз се хвърлих обратно в стаята на Джо и го издърпах от леглото му.

— Остави ме — изръмжа той, като тупна на пода. — Не е време за глупави шеги. Ох, главата ми!

Плясках го по лицето.

— Събуди се! — извиках аз. — Хижата гори.

— Ъ-ъ? — Той отвори очи и разтресе глава така, че бузите му се разлюляха. — Какво казваш?

— Пожар? — изкрещях аз.

— А? Какво? — Той се надигна и ме изгледа с кръвясали очи. — Смешки ли си решил да правиш?

— За бога! — разтърсих го аз. — Не чуваш ли?

— Бучи ми нещо в ушите. Кръвното ще да е. Винаги се вдига след преливане. — Но внезапно захвана да души въздуха. — По дяволите! Прав си. Нещо гори. — Той се изправи тромаво и непохватно на крака, отърсвайки се като мечка след зимен сън. — Лошо нещо е пиянството — измърмори Джо. — Сигурно сънувам.

— Не сънуваш — креснах аз. — Иди сам да видиш. — Започнах да му събирам дрехите.

Още щом отвори вратата, в лицата ни удари вълна горещ въздух. Нямаше много пушек. Подът се бе подпалил и сега пламъците бучаха и пращяха, обхванали дебелите борови талпи.

— Мили боже! — извика Джо. — Хижата ще изгори като цигарена хартия.

— Ще се измъкнем през моята стая — казах аз. — Оттам е лесно да се скочи на терасата.

Той ме последва, помъкнал вързоп набързо събрани дрехи. Беше провесил малката си камера на врата. Изхвърлихме всичко долу през прозореца. Пуснах пишещата си машина и видях, че падна невредима в мекия сняг. След това помогнах на Джо да се покатери на прозореца. Но той беше много тесен за него. Едва успя да промуши грамадното си туловище. Когато вече бе провесил половината си тяло навън, той изведнъж се втренчи в мен:

— Къде е Енглес? — Беше доста изтрезнял.

— Не се тревожи за него — отвърнах аз. — Той замина с Керамикос.

— А другите?

— Мейн е хванат като в капан — отвърнах аз. — Но сигурно ще съумее да се измъкне през своя прозорец.

— Уф! Това ми напомня упражненията, които ни караха да правим на спортния празник — нали знаеш — с разперени ръце по гредата, после прескочи коза и след това десет обиколки на залата. Да благодарим на бога, че тук няма финал с провесена на канап ябълка.

— Да, но сега ще трябва да се обличаш вън на снега — отвърнах аз. — Това сигурно е голямо удоволствие за теб!

— Боже мой! — извика изведнъж той. — Камерите!

— Къде са?

— Там отзад. Трябва обезателно да ги взема. — Но самата мисъл да се връща обратно като че ли го пришпори и секунда по-късно той с пуфтене и сумтене изчезна зад прозореца.

Надвесих се навън. Огромен син вързоп, представляващ Джо по пижама, се търкаляше из снега в търсене на дрехите. След това и аз се измъкнах с краката напред през прозореца. Въпреки че вратата беше затворена, в стаята вече бе станало много топло и димът се виеше на сиви кълба изпод прага.

Скочих съвсем леко в пухкавия сняг и докато се изправях на крака, изстрел от пушка едва не ме оглуши. Претърколих се. Карла стоеше на терасата, облегната на дървените перила, така че можеше да наблюдава предната част на хижата. В ръце държеше ловна двуцевка — вероятно дванадесети калибър и от едната цев се виеше дим. Аленочервеният й ски костюм се открояваше на снега като кърваво петно. Тя извади нов патрон от джоба си и го мушна в цевта. Забеляза ме, когато щракаше обратно пушката, за да я затвори.

— Ти стой настрана! — извика. — Това не е твоя работа. — За секунда цевите на пушката бяха насочени към мен. Приличаше на разярена котка, защищаваща малките си. В очите й все още имаше онзи див израз. Тя въобще не разсъждаваше — беше обхваната от някаква лудост.

Очите й бързо отскочиха от мен към фасадата на хижата. После внезапно се обърна и започна да си пробива път през снега към стъпалата. След това се скри от погледа ми.

Промъкнах се към перилата на стълбата и надникнах. Тя пристъпваше бавно покрай предната стена на хижата към върха на злитовията, с отметната назад глава. Гледаше натам, където пламъците осветяваха в червено най-крайния прозорец на стаите от горния етаж.

Там се появи главата на Мейн. Блесна пламък от изстрела на неговия пистолет. Аленочервеният ски костюм се преметна внезапно назад като кукла на конци, обърна се леко и клюмна върху снега. Но успя да се привдигне в седнало положение и вдигна пушката. Просветна жълто-червен пламък, изтрещя изстрел и главата на Мейн се отдръпна назад. След това той стреля два пъти към превитата в снега жена. На втория изстрел Карла не отговори.

Секунда по-късно краката на Мейн се показаха през прозореца. Те изпъкваха ясно над развилнелите се пламъци. Карла вдигна бавно пушката и стреля с двете цеви едновременно. Разстоянието не беше повече от четиридесет фута. Чу се страхотен рев на предсмъртна болка. Краката ритнаха конвулсивно и се дръпнаха назад. Карла бавно извади гилзите и зареди отново. Пожарът обхвана изведнъж вътрешността на стаята и я освети в червено. Буйните пламъци сякаш връхлитаха право към стъклото на прозореца. Скоро грамаден огнен език близна касата на прозореца и просъска, превръщайки в пара надвисналия от покрива сняг. Приличащият на разбит каймак сняг като че ли се отдръпна от пламъците и се сгърчи като спаружен лист. Част от островърхия покрив пропадна. Към студената завеса на звездите се издигна със свистене висок стълб от пара. Последва го разкривен пламък, промъкващ се през зейналата дупка на покрива. Пожарът обхвана гредите на фронтона и навсякъде около хижата снегът се оцвети от игриви розови отблясъци.

Неочаквано сред пламъците, излизащи от прозореца, отново се появи главата на Мейн. Той стреля три пъти към Карла. Малките къси пламъчета на неговите изстрели оставаха почти невидими сред развихрения пожар. Карла стреля с една цев. Това бе всичко. След това тя се претърколи и зарови лице в снега.

Мейн изпусна пистолета си. Той се придръпваше по рамката на прозореца, за да се измъкне навън. Изглежда, бе ранен. Вече бе успял да се покаже наполовина провесен по корем, когато нададе ужасен животински рев от болка. Около дупката в островърхия покрив огънят вече бе изсушил дървото и една грамадна вълна от пламъци се спусна върху него и започна да бучи през прозореца. Видях как косата му бе обхваната от пламъците. Тя пламна като стиска сено. Кожата на лицето му почерня.

Той се отблъсна с агонизиращо, конвулсивно движение на ръцете и полетя надолу с главата като жива факла — едно човешко тяло, цялото обгърнато от свирепи пламъци. Падна в дълбока пряспа зад платформата на злитовията и оттам се вдигна кълбо пара. Пламъците загаснаха веднага. Грамадна черна дупка прогори снежната белота.

— Нещастник! — възкликна Джо. Той стоеше до мен полуоблечен. — Твоята проклета контеса да не е луда?

— Мисля, че е мъртва — отвърнах аз. — Хайде, свършвай с обличането! Ще ида да видя дали можем да направим нещо.

Още една част от покрива се срути, докато вървях към платформата на злитовията. Високо в небето се издигнаха искри и дим, но бяха пометени от вятъра. Тялото на Карла лежеше сгърчено близо до горния край на просеката на злитовията. Беше напълно неподвижно. Яркочервеният цвят на костюма й блестеше от зловещата светлина на пожара. Обърнах я по гръб. Широко отворените очи гледаха втренчено. Лицето й бе покрито с разтопен сняг? На дъното на малката дупка в снега, където бе лежало тялото, се виждаше петно кръв. Един куршум бе раздробил рамото й, други два я бяха ударили в гърдите. Кървавите кръгчета бяха по-тъмночервени от костюма й. Тя беше мъртва.

Прекосих платформата и се отправих към тъмната дупка в снега, където бе паднал Мейн. Тялото му лежеше точно под мястото, където пожарът бе най-свиреп. Широки огнени езици ближеха студения покрив. Вятърът гонеше пожара из дървената хижа, раздухваше пламъците и те приличаха на екзотичните листа на някакво страховито цвете от джунглата, което се люлееше и извиваше, обхванато от ужасен, хищен екстаз. Само един поглед към Мейн бе достатъчен, за да разбера, че за него нищо не може да се направи. Тялото му представляваше овъглена почерняла купчина, лежаща в локва стопен сняг. То бе сгърчено и неестествено изкривено. Там, където дрехите му се бяха свлекли от едната ръка, необгорената плът бе надупчена от сачмите.

— Мъртъв ли е? — попита Джо, като се приближаваше.

— Нищо не можем да направим. По-добре иди си извади камерите. Ще ти помогна.

Джо не се помръдна. Той стоеше втренчен в горящата хижа. Чу се трясък. Островърхият покрив над стаята на Мейн сякаш се смачка. Едва успяхме да отстъпим назад. Той се строполи с оглушително бучене. Пламъците заръфаха новопоявилата се рана в снагата на хижата с подновено настървение. Захвърчаха искри и вятърът ги отвиваше в нощта. Няколко греди — обгорели и проядени от огъня, но все още тлеещи се строполиха върху тялото на Мейн. За секунда се задържаха прави в снега, след това се наклониха към стената на хижата. Долните им краища, забити в снега, свистяха почернели, а горе още продължаваха да горят. Целият под пламна.

— Трябва да побързаме, Джо — побутнах го аз, но той не мръдна.

— Господи, какъв кадър! — беше единственото, което успя да каже.

— Трябва да видим какво е станало с Алдо, жена му и Ана — извиках аз, като го разтърсих за ръката.

— А? О, те живеят отзад. Нищо няма да им стане.

Заварихме ги зад хижата да измъкват вещите си на снега. Или по-точно само двете жени вършеха нещо. Алдо се щураше наоколо безпомощно, чупеше ръце и мърмореше: „Мамма миа!“ Предполагам, че не се чувствуваше никак добре от това, че е позволил на Карла да се освободи.

Измъкнахме снимачната екипировка на Джо и я натрупахме на снега. И докато правехме това, аз внезапно се сетих за ските. Без тях щяха да са ми необходими часове, за да стигна до Тре Крочи. Запрепъвах се отново към предната част на хижата. Сърцето ми замря, като я видях. Сега вече тя цялата гореше. Половината покрив бе пропаднал и там, където стълбата опираше в горния етаж, сега се виждаха само голи, черни греди, насочили пламтящи пръсти към луната. Вратата на машинното отделение стоеше отворена така, както я бяха оставили Енглес и Керамикос. Тя вече бе почерняла от топлината и започнала да пуши. Таванът над бетонната стаичка гореше и всички дървени колони наоколо бяха пламъци. Всеки момент цялата постройка можеше да рухне.

Отъркалях се бързо в размекнатия от топлината сняг, докато дрехите ми подгизнаха. След това с мокра носна кърпа, вързана през устата, се втурнах към черния зейнал отвор на вратата. Вътре бе топло като в пещ и пълно с дим. Нищо не се виждаше. Препънах се в кирката, с която Енглес бе разбил вратата, и с опипване тръгнах към ъгъла, където бяхме оставили ските предния ден. Няколко чифта паднаха, докато опипвах в тъмнината. Но изтрополяването им едва се чу заглушено от бученето на пламъците над главата ми. Заопипвах с ръце топлата стена, докато намерих една връзка ски. Вдигнах ги на рамо и с олюляване преминах през отворената червена паст на вратата. Промъкнах се през пламтящите дървени подпори на хижата и най-сетне достигнах студения мокър сняг. Забих ските в една пряспа нагоре с върховете и погледнах назад. В това време една от боровите подпорни колони близо до вратата на машинното отделение се процепи и избухна в пламъци. Момент по-късно още няколко подпори пламнаха със силно пращене. Подът, който те поддържаха, започна бавно да се изкривява и след това цялата пламтяща стена отгоре се сгъна навътре и потъна в грохота на пожара. Милиарди искри се втурнаха в нощта, а пламъците забучаха нагоре през отвора като огнена завеса.

В това време откъм задната страна на хижата се появи Джо. Махнах му с ръка да приближи и започнах да развързвам вързопа със ските.

— От какво стана този пожар, Нийл? — запита той, като дойде при мен.

— От газ. — Бях избрал чифт ски и се мъчех да ги затегна на обувките. — Карла го подпали.

— Боже господи! И защо?

— Отмъщение — отвърнах аз. — Мейн я измамил с двойна игра и я зарязал като любовница. Освен това кроял план да я убие.

Той се опули срещу мен.

— Ти сега ли го съчини това? Къде е Валдини?

— Мейн го застреля. — Свърших с притягането на ските. Изправих се. Лицето на Джо изразяваше най-пълно недоверие. Зад него светлееше червеникаворъждивото сияние на огъня. — Трябва да се смъквам към Тре Крочи — измърморих аз. — Необходим ми е телефон. Ще се спусна по слаломната писта. Ще тръгнеш ли с мен? Ще ти разкажа всичко долу в хотела. — Не изчаках да ми отговори. Пъхнах ръце в кожените каишки на щеките и се оттласнах.

Слаломната писта не беше от леките. Тя се спускаше стръмно надолу, съвсем близо до линията на злитовията, провирайки се като змия почти успоредно с нея. Карах колкото е възможно по-бавно, но новият сняг бе дълбок и аз можех само на отделни места да забавям скоростта си чрез снежно рало. Спирането със завои бе трудно и аз често трябваше да спирам или като заоравам в дълбокия сняг отстрани, или като падам.

След ярката светлина и бученето на пламъците от горящата хижа, тук сред дърветата ми се стори необичайно тъмно и тихо. Лунната светлина се промъкваше през перестата паяжина на боровите клони и единствените звуци, нарушаващи тишината, бяха свиренето на вятъра през най-високите клони и съсъкът на моите ски по снега.

Предполагам, че спускането по пистата фактически ми е отнело около половин час. Обаче на мен ми се стори много по-дълго, тъй като бях целият мокър и ми беше страшно студено. Но часовникът показваше, че е само два без петнадесет, когато минах покрай къщичката на Емилио в долния край на злитовията. Погледнах нагоре по дългата бяла просека на влековата шейна, която блестеше ярко на лунната светлина. На върха белотата на снега като че ли разцъфваше в грамадна, необуздана огнена гъба. Хижата вече бе загубила своя островръх силует. Сега тя представляваше само безразборно хвърчащи пламъци — бели в центъра, преминаващи в тъмнооранжево по края и изхвърлящи нагоре грамадна опашка от искри и дим, така че хижата приличаше на метеор, спускащ се от нощното небе.

Когато наближих хотела, хората бяха наставали и се суетяха с организирането на група, която да се качи и загаси пожара. Веднага ме заобиколи възбудена тълпа — всички облечени в скиорските си дрехи. Казах, че искам да говоря с управителя на хотела. Той се появи из тълпата около мен — набит, нисичък човек с важен вид, жълтеникаво разтревожено лице и рядка, мазна коса.

— Добре ли сте, синьор? Има ли пострадали?

Казах му, че никой не е пострадал, че пожарът не може да бъде загасен и скоро сам ще утихне. След това попитах дали мога да използвам телефона и канцеларията му.

— Но, разбира се, синьор. Всичко, което мога да направя за вас, само кажете какво искате.

Той включи две електрически печки да се стопля, извика един келнер да ми донесе чаша коняк и сухи дрехи, разпореди се да ми приготвят топло ядене в кухнята — всичко стана за секунди. За него това беше голямо събитие. Той показваше на своите гости какъв добър и великодушен домакин имат. Щеше да ме докара до лудост със своите нескончаеми въпроси относно моето здраве. А през цялото време аз притисках телефонната слушалка до ухото си. Говорих с Болоня, Местре, Милано, веднъж се преплетоха линиите и се включи Рим, но Триест или Удине — не.

Джо пристигна, пуфтейки, точно когато говорех с Болоня за трети път. Приличаше на човек, който е имал доста падания по пистата. Беше целият мокър и се тръшна изтощен на един фотьойл. Малката му камера все още висеше на врата. Той даде нова възможност на малкия управител да се развихри. На сцената се появи бренди. Съблякоха мокрите дрехи на Джо и го загърнаха в някакъв чудовищен халат, украсен с пурпурни и оранжеви линии. Донесоха още храна. А докато се вършеше всичко това и в промеждутъците между моите телефонни обиколки из главните пощенски станции на Италия, аз се опитах да дам известна представа на Джо за това, което бе станало в „Кол да Варда“. Не споменах нищо за златото. Този пропуск оставяше празни места в обяснението и поради това той едва ли ми повярва.

И както се бях задълбочил в изчерпателни пояснения, най-неочаквано Триест ме запита защо не отговарям. Поисках да ме прехвърлят на военната централа и оттам успях да се свържа с майор Масгрейв в неговия хотел. Гласът му излая нещо сънено от другия край на жицата. Но раздразнението се смени с интерес, когато споменах името на Енглес и му казах какво трябва да направи.

— Дадено — прозвуча отговорът, тънък и приглушен, идващ като че ли изпод земята. — Веднага звъня на Удине. Ще тръгнат на секундата. Карабинерският участък в Кортина, нали? Окей. Кажи на Дерек, че те ще бъдат там около девет часа, освен ако шосето не е затрупано от сняг.

Всичко се уреди за не повече от две минути и аз оставих слушалката с въздишка на облекчение.

По това време малкият управител вече се бе изтощил. Всички си бяха легнали. Погледнах навън във вестибюла. Хотелът отново се бе успокоил. Портиерът спеше свит на стола до печката. Голям часовник тиктакаше самотно на стената до стълбището. Беше четири и десет. Върнах се в канцеларията на управителя. Джо спеше на фотьойла и нежно похъркваше. Дръпнах тежките завеси настрани и погледнах навън. Луната залязваше като голяма жълта топка зад рамото на Монте Кристало. Звездите светеха по-ярко, а небето бе потъмняло. Върхът на злитовията сега представляваше малко, едва блещукащо въгленче. След като бе погълнал цялата хижа, огънят замираше. Придърпах един стол до една от електрическите печки и се настаних да чакам обаждането на Енглес.

Предполагам, че съм задрямал, защото не си спомням как е изтекло времето, и сигурно е минавало шест часът, когато се събудих от шума на човешки гласове в коридора. След това някой блъсна вратата и в стаята влезе със залитане Енглес.

Спомням си, че скочих на крака. Не го бях очаквал. Лицето му бе пребледняло и изтощено, скиорският костюм — разкъсан. Отпред на анорака му имаше кръв и малко над лявата слабина проблясваше голямо червено петно.

— Свърза ли се с Триест? — запита той. Гласът му бе изтънял и изтощен.

— Да — отвърнах аз. — Те ще бъдат в карабинерския участък около 9 часа.

Енглес се усмихна с измъчена усмивка:

— Няма да е необходимо. — Залитна напред и се отпусна в тапицирания с кожа въртящ се стол зад бюрото. — Керамикос е мъртъв — добави той.

— Какво се случи? — запитах аз.

Той гледаше с блуждаещ поглед пишещата машина върху полираното махагоново писалище. Приведе се бавно напред и махна капака. След това придърпа машината близо до себе си и сложи лист хартия.

— Дай ми една цигара — каза той.

Мушнах му една цигара в устата и я запалих. Известно време нищо не каза. Седеше с цигара, провиснала в единия край на устата, и очи, вперени в чистия лист хартия на машината.

— Боже мой! — проговори той бавно. — Какъв филм става от това! Той ще остане в историята на киното. Сензационен приключенски филм за действителен случай! Такова нещо досега не е правено — не по тоя начин. — Очите му горяха със стария познат ентусиазъм. Пръстите му се протегнаха към клавишите и той започна да пише.

Джо се пробуди със сумтене от шума на пишещата машина и се втренчи с отворена уста в Енглес, като че ли виждаше призрак.

Надникнах през рамото на Енглес. Той бе написал:

САМОТНИЯТ СКИОР

СЦЕНАРИЙ ЗА ПРИКЛЮЧЕНСКИ ФИЛМ ПО ДЕЙСТВИТЕЛЕН СЛУЧАЙ

Чукането на клавишите стана по-бавно и замря. Цигарата падна от устните му върху скута, като прогори кафява дупчица върху белия скиорски костюм. Той заскърца със зъби. По челото му заблестяха едри капки пот. Вдигна отново пръсти до клавишите на машината и прибави отдолу:

ОТ НИЙЛ БЛЕЪР

След това спря и се загледа в написаното с лека усмивка. На устните му изби кървава пяна. Китките му омекнаха и под тежестта на пръстите няколко буквени лостчета щръкнаха нагоре. В този момент той леко се наклони напред и се свлече на земята, преди да успея да го подхвана.

Когато го вдигнахме, беше мъртъв.