Хемънд Инис
Самотният скиор (8)

Глава осма
Ние копаем собствения си гроб

Това беше един странен, напрегнат обяд. Мейн седеше отделно — на отсрещния край на масата. Беше претърсил нашите стаи, включително и тази на Джо. Знаеше, че никой от нас няма пистолет, но не искаше да поема излишни рискове. Докато се хранехме, едва ли се казаха повече от две-три думи. Мейн беше нервен, въпреки че се опитваше да го прикрие. Останалите бяха заети с мислите си — всички с изключение на Джо. Захвана отново да говори за няколкото скиорски кадъра, които бе заснел. Но и той млъкна, след като почувствува, че Енглес не го слуша с интерес.

— Какво по дяволите става с вас? — изломоти Джо. — И защо Мейн седи сам, като че ли страда от заразна болест?

— Спокойно, Джо — промърмори Енглес. — Посдърпахме се малко, това е всичко.

— О-о! Валдини и контесата също ли са замесени?

— Да. Те се хранят горе.

Джо изглежда остана доволен от отговора и продължи да яде мълчешком. Трудно беше да се повярва, че той дори не предполага, че се е случило нещо ужасно. Мейн ставаше все по-неспокоен. Не сваляше очи от нас, докато се хранеше. Смятам, че той се боеше от нас, въпреки че бяхме невъоръжени. Спомних си как Щелбен е застрелял войниците. Сега тук седеше още един убиец. Щом като вземе златото, Мейн няма да се подвоуми да ни избие. Джо можеше да е в безопасност, докато успеехме да го държим в неизвестност за положението. Но що се отнася до Енглес и мен, той най-вероятно щеше да ни унищожи. Нямахме никакви надежди за спасение. Все едно че обядвахме с палача си в деня на нашето екзекутиране. Започна да ми прилошава. По челото ми изби студена пот, сякаш в яденето имаше много лютиво. Отблъснах чинията.

— Не си ли гладен, Блеър? — запита Мейн.

— Ти щеше ли да си гладен, ако беше на мое място? — отвърнах аз мрачно.

— Сигурно не.

Джо погледна през масата към мен:

— Какво има? Болен ли си, Нийл?

— Нищо ми няма — отвърнах аз, но той явно не ми повярва, защото отиде до бара и донесе чаша коняк.

— По-добре и всички да пийнем по нещо — каза той. — Може би това ще разведри малко атмосферата.

Но и то не помогна. Питието ми се струваше студено и безвкусно и устата ми оставаше неприятно суха.

Щом се наяде, Джо стана и каза:

— Страхувам се, че ще трябва да напусна тази весела компания. — И след като никой не прояви желание да го задържи, той излезе отново да си промива филмите.

След него стана Мейн и се качи горе. Чухме ключът да се превърта в ключалката на стаята на Валдини и стъпките му прокънтяха по посока на прозореца. След това вратата отново се затвори и ключът пак бе превъртян. Като се върна при нас, той каза:

— Сега вече можем да започваме. Енглес, ела моля те с мен.

Керамикос и аз останахме сами. Гледахме се един друг мълчаливо.

— Не можем ли да направим нещо? — запитах аз.

Керамикос мръдна неопределено с рамене:

— Няма да е лесно — когато имаш работа с човек, който е въоръжен и който няма да се поколебае да стреля. Ако искаш вземи един стол и се опитай да му разбиеш главата, като влезе. Или хвърли бутилка, ако смяташ, че ще го улучиш и зашеметиш. Или пък най-сетне може да излезеш през тази врата на снега и се опиташ да стигнеш долния край на злитовията. Аз лично предпочитам да изчакам. Мейн не е единственият, който има пистолет. Аз преди известно време предвидих такава ситуация и се подготвих за нея. Попадал съм в много трудни ситуации през моя живот. И съм разбрал, че за всяко нещо си има време. Ще видим какво ще стане.

Беше много блед и устните на малката му уста бяха здраво стиснати, така че имаха същия цвят като кожата.

— Аз по-скоро бих поел риска, отколкото да се оставя да ме застрелят, както Щелбен е застрелял онези войници.

Той отново повдигна рамене. Него това не го интересуваше. Погледнах в коридорчето към кухнята. Мейн не се виждаше никакъв. Хвърлих бърз поглед към прозореца, който гледаше към злитовията. Керамикос имал пистолет, мислех аз, но щеше ли да ги използва, за да помогне на нас? Нямах му доверие. Реших се изведнъж. Изтичах до прозореца и го отворих. На дървената тераса под мен беше навалял дебел сняг. А зад терасата, просеката на влековата шейна, затрупана от навятия сняг, пропадаше надолу в непрозрачната пелена на снежния вихър.

— Моля те, затвори след мен прозореца, Керамикос.

— Не ставай глупак, Блеър — измърмори той, докато аз прекрачвах прозоречната рамка. — Той ще види следите ти. Нищо няма да излезе от твоя опит.

Но аз не се вслушах в съвета му. Предпочитах всичко друго, освен да седя и чакам края. Изправих се в касата на прозореца и скочих. Паднах в мек сняг, но политнах напред и заорах с лице в снега. Вдигнах глава да си изтрия очите от снега. Той беше леденостуден. Точно пред мен беше просеката. Побързах да се изправя и се втурнах надолу. На известно разстояние снегът беше много дълбок и се сриваше заедно с мен като малка лавина. Все едно че се спусках по сипей, както правех в Лейк Дистрикт^[1]. Но след това достигнах до една отсечка, където вятърът бе издухал снега. Подхлъзнах се и полетях надолу по гръб. Плъзгал съм се по този начин около тридесет или повече фута, преди да се озова в купчина сняг. Измъкнах се с труд от нея и отново се изправих на крака.

Зад мен проехтя вик. Обърнах глава и с учудване забелязах, че съм все още съвсем близо до хижата. Широка, изорана в девствения сняг бразда сочеше ясно къде съм минал. Тресна пистолетен изстрел и куршумът просъска в снега на една педя от мен. Гласът извика отново по мен. От воя на бурята не можех да различа думите. Обърнах се и се втурнах надолу по просеката.

Никой повече не стреля. А когато погледнах след малко назад, хижата вече се виждаше само като някакво неясно, смътно очертание. Духът ми се приповдигна. Дърветата ме предпазваха от вятъра и въпреки че вече целият бях мокър, напрежението и усилията, които полагах, ме топлеха.

Сега вече напредвах бързо. На места газех през дълбоки преспи, на места просто се носех по свличащи се грамади от сняг, а там, където просеката не беше затрупана от снега, се плъзгах надолу по гръб.

Току-що се бях плъзнал по едно от тези открити места и за малко не бях затънал в дълбок навят сняг, когато погледнах назад. Хижата вече не се виждаше, но сред сняг към мен се носеше фигурата на скиор. Той вземаше наклона с бързи, къси завои. Като стигна мекия сняг, той направи завой с подскок и със странично свличане подкара под себе си една снежна вълна, като че ли беше на сърф.

Спуснах се да търся прикритие зад дърветата. Навятият сняг там беше много дълбок. Но с газене и търкаляне надолу успях да се добера до дясната страна на просеката, хванах се за един клон и по него се издърпах сред дърветата.

Хвърлих бързо поглед назад, успях да видя как Мейн спира с безукорна християния пред дълбокия сняг, с който току-що се бях преборил. Озова се точно срещу мен. Отделяха ни не повече от шест-седем ярда. Почувствувах сълзи от яд да напират в очите ми. Бях затънал дълбоко в снега, а клоните на дърветата бяха дебели. Мейн мушна ръка в джоба на анорака си и извади пистолета.

— Сега ли да те застрелям — извика той, — или искаш да се върнеш при приятелите си?

Гласът му беше абсолютно спокоен. Явно, че за него нямаше значение дали ще ме застреля сега или после.

— Е, добре — отвърнах аз, — ще се върна.

Нямах друг избор. Тръгнах нагоре по утъпканата от мен следа с горчивото чувство на поражение. На едно място навятата купчинка сняг, на която стъпих, поддаде под тежестта ми и аз паднах. Не ми се искаше да ставам отново. Чувствувах се безкрайно отчаян. Но Мейн започна да ме ръчка в ребрата с острите върхове на ските. След това ми даде щеките си. Вървеше малко зад мен, изкачвайки склона стъпаловидно, с готов за стрелба пистолет.

Докато изкачим върха, капнах окончателно. Той ме побутна да вървя покрай стената на бетонната постройка. Предположих, че Енглес и Керамикос са заключени вътре, защото оттам се разнасяха удари по вратата. Отвън имаше нахвърляни инструменти: кирки, лопати и тежък чук с дълга дръжка, който каменарите наричат „боен чук“. Мейн отключи и като ме хвана изотзад за яката, ме блъсна вътре. Подхлъзнах се на снега пред вратата и паднах. Ударих си главата в нещо твърдо и съм припаднал.

Когато се свестих, видях, че някой ме е подпрял да седна до стената. Беше ми много студено и виждах замъглено. За момент не можах да се сетя къде се намирам. Около мен имаше много шум и помещението бе пълно с прах. Главата ми тежеше, изпитвах силна болка, а кръвта биеше в слепоочията. Вдигнах ръка към челото. То бе мокро и лепкаво. Отдръпнах пръстите си — по тях имаше кал, кръв и ледена вода от стопилия се сняг.

След това си спомних какво бе станало. Огледах помещението. Бяха ме облегнали в ъгъла между двете стени. В отсрещната част на помещението, зад стоманеното въже, стоеше Мейн с гръб към вратата. Под електрическото табло срещу прозореца Енглес и Керамикос разбиваха бетонната настилка с кирка и чук. Стаята отново се залюля пред очите ми. Замижах.

Когато отново разтворих очи, стаята вече не се люлееше. Енглес бе престанал да блъска с чука по бетона. Стоеше облегнат на дръжката и бършеше потта от челото си. Видя, че го гледам.

— По-добре ли си? — запита.

— Да — отвърнах аз. — Ей сега ще стана.

Но той видя, че треперя от студ, и се обърна към Мейн:

— Защо не го заключиш в стаята му? Целият е мокър. Ще хване пневмония.

— Това си е негова работа — отвърна Мейн. Той не се и опитваше да скрие факта, че за мен е без значение дали ще умра от пневмония или от нещо друго. Но мисля, че точно в този момент аз пет пари не давах дали ще умра или не.

Енглес задържа погледа си върху мен, след това изгледа от горе до долу Мейн:

— Не ми се случва често да искам да убия някого, но бог ми е свидетел, че точно сега искам.

— По-добре не се опитвай — беше единственият отговор.

Енглес му обърна гръб и удари ожесточено с чука по бетона. Ударът разтресе цялото помещение. Те бяха преместили голямата желязна печка и сега разбиваха пода там, където бе стояла, за да започнат да копаят. Огледах цялото помещение. То бе сиво и мръсно. Прахът висеше като облак над главите на Енглес и Керамикос. Над мен се издигаше стената, на която са били разстреляни немските войници. Като се вгледах отблизо, забелязах, че замазката на това място е по-нова, отколкото на пода.

Стана ми по-добре. Но мокрите дрехи ме вледеняваха и аз се тресях неудържимо. Изправих се на крака. Чувствувах се малко замаян, но иначе не твърде зле.

— Имате ли нещо против, ако ви помогна? — запитах аз. Енглес се обърна. — Ще се постопля, ако върша нещо.

— Да, заповядай — каза той.

Мейн не каза нищо и аз се покатерих през барабана на лифтовото въже. Те вече бяха направили широка дупка в бетона. Керамикос бе започнал да копае отдолу. Независимо от бетонната настилка първият пласт земя бе замръзнал и твърд. Но шест инча по-надолу беше меко. Енглес остави чука и аз взех една кирка.

— Полека — прошепна Енглес, — няма за къде да бързаме. Съжалявам, че не успя. Хубав опит… но напълно безнадежден.

Кимнах с глава.

— Глупаво беше от моя страна да се опитвам — казах аз.

Заработихме мълчаливо. Керамикос и Енглес взеха лопати и оставиха аз да копая. Мейн не ни даваше да си отдъхнем. Работехме без прекъсване и твърде бързо дупката се разшири.

— Скоро ще достигнем златото, ако то е тук — прошепнах аз на Енглес, когато главите ни се приближиха при едно навеждане. Дупката вече бе дълбока повече от два фута. — Той ще започне да стреля, като го откопаем, нали? — запитах аз.

— Да — отвърна той. — Но по-напред ще ни накара да го извадим, ако, както казваш ти, то е тук. Как се чувствуваш сега?

— Студено ми е — отвърнах аз. — Но като се движа, ми става по-добре.

— Слушай, не предприемай нищо, докато не ти кажа. — Той се наведе към Керамикос и започна да му шепне нещо. Гъркът кимна и дебелите му космати ръце, като че ли стиснаха по-здраво дръжката на лопатата.

— Престанете да говорите и продължавайте да копаете! — изръмжа Мейн. Гласът му беше студен, но той не можеше да прикрие нотката на възбуда, прокраднала се в него.

— Той започва да се вълнува — прошепна Керамикос. Малките му очички блестяха иззад очилата. — Скоро ще загуби самообладание. Ще го обземе мисълта за златото. Тогава може да стане невнимателен. Това е нашата възможност. Не работете много бързо.

Питах се дали пистолетът му е в него.

— Престанете с разговорите! — Гласът на Мейн потреперваше. — Работете без приказки, иначе ще застрелям един от вас.

След тази заповед продължихме да копаем мълчаливо. Но въпреки че работехме бавно, дупката постепенно ставаше все по-дълбока. Около четири часа започна да се стъмва и Мейн включи осветлението. Имаше само една гола крушка на стенна фасунга над електрическото табло. Това беше същата крушка, която ефрейтор Холц беше счупил с ръка. Енглес ми хвърли един поглед. Сигурно и той си бе помислил същото. Ако се престорех, че припадам, дали щях да я достигна с дръжката на кирката?

— Не прави нищо глупаво, Нийл! — прошепна предупредително Енглес.

Погледнах към Мейн. Очите му блестяха. Той мислеше за златото. Но не ни изпускаше из поглед. Когато очите ни се срещнаха, малката черна цев на пистолета му сочеше право в и моя корем.

— Ако направиш само една стъпка към крушката, Блеър, ще те надупча на решето — каза той.

Продължихме да копаем. Тримата се редувахме в дупката. Когато тя стана повече от четири фута дълбока, лопатата Енглес изхвърли прогнил парцал. Керамикос го вдигна от купчината пръст, която бяхме натрупали.

— Това може би ще те заинтересува — обърна се той към Мейн. — Това е парче от немска бойна униформа.

— Продължавайте да копаете — беше всичкото, което каза Мейн, но очите му заблестяха.

След това работата стана отвратителна. Труповете бяха наполовина разложени. Само костите се бяха запазили. Започнахме да ги вадим с ръце. Повдигаше ми се, като гледах тези човешки останки. Скоро щяхме да бъдем в не по-добро състояние от тяхното. Ние копаехме собствения си гроб.

В ямата имаше ръждясали щикове, пушки с проядени приклади и разкапани от ръждата цеви — всичко превърнато на паяжина, която се разпадаше, щом я докоснем. По някои от труповете бе останало толкова малко плът, че те не бяха нищо повече от скелети, обвити с изгнило покривало, което представляваше отчасти плът, отчасти облекло и отчасти пръст. Наброихме пет трупа, което потвърждаваше показанието на ефрейтор Холц. След това нашите лопати откриха ръба на дървено сандъче.

Керамикос, който точно тогава копаеше в дупката, погледна нагоре към нас.

— Извади го! — каза Енглес.

Керамикос се наведе и разрови пръстта с ръце. Погледнах крадешком към Мейн. Той вече едва се сдържаше. Това личеше по очите и напрегнатото му тяло. Но не се помръдна от мястото си.

Най-после се показа цялото сандъче. Беше около два фута дълго, един широко и шест инча високо. Дъските бяха потъмнели, проядени и зацапани с пръст. Керамикос пъхна ръце под него и го подаде нагоре на Енглес. Сандъчето бе доста тежко. Енглес го постави до извадените трупове и погледна към Мейн.

— Извадете и останалите! — заповяда Мейн.

— Няма ли да е по-добре да го отворим? — предложи Енглес.

Мейн се подвоуми какво да прави. В очите му блестеше непреодолимото желание най-после да види златото.

— Добре, откърти капака с кирката да видим какво има.

Енглес побутна сандъчето по циментовия под към Мейн:

— По-добре ти да го направиш, това злато е твое.

Мейн се изсмя:

— Аз не съм глупак, Енглес. Хайде, разчупвай го!

Енглес помръдна равнодушно с рамене, взе една от кирките и като стъпи с крак върху сандъчето, за да има опора, мушна острия край на кирката под капака му.

Острието хлътна съвсем леко и след като Енглес натисна, прогнилото сандъче се разпадна.

То беше пълно с пръст.

Мейн нададе кратък вик и се наведе напред, но веднага отскочи назад. Пистолетът трепереше в ръката му.

— Какви са тези номера? — изкрещя той. — Какво си направил със златото, Енглес? Това не е злато. Това е пръст. Какво си направил със златото? — Беше окончателно изгубил контрол над себе си. Лицето му бе изкривено от ярост. — Какво си направил с него? — повтори Мейн. — Кажи ми какво си направил с него, или… или… — Той вече бе загубил дар слово. За секунда помислих, че ще го застреля.

— Не ставай глупак — каза Енглес. Говореше с отсечен глас и в него се долавяше властната метална нотка на човек, свикнал да командува. — Тези сандъчета са лежали в земята, откакто са били поставени тук. Твоите приятели Мюлер и Ман вероятно са знаели къде е златото. Но ти ги уби.

— А ти защо предложи да отворим сандъчето? — попита Мейн. Той отново се бе овладял. — Защо поиска да видя какво има вътре? Ти си знаел, че златото не е тук.

— Аз само подозирах, че твоите приятели са те измамили с двойна игра — отговори му Енглес.

— Те не биха могли да направят това. Те ми казаха всичко. Това беше цената на тяхното освобождаване от Реджина Коели. Те са изкопали тази дупка по заповед на Щелбен и са поставили сандъчетата и телата около тях. Той след това се заключил тук и закрил прозореца, за да не го видят какво прави. По-късно, когато са успели да надникнат вътре, дупката е била запълнена, подът зациментиран отново и печката преместена на обичайното й място. Те не са могли да влязат, защото вратата е била заключена.

— Това е тяхната версия — прекъсна го Енглес.

Мейн се огледа с див поглед из помещението.

— То е някъде тук — изръмжа той. — Непременно.

— Сигурен ли си, че Мюлер и Ман наистина са донесли златото тук? — запита тихичко Енглес.

— Разбира се, че са го донесли. А той не е могъл да го пренесе на друго място извън това помещение, без те да разберат.

— Ти знаеш само това, което са ти казали те — напомни му Енглес. — В края на краищата ти ги измами с двойна игра, защо и те да не са те измамили с двойна игра?!

— Изкарайте и останалите сандъчета! — заповяда Мейн.

— Щом едно от сандъчетата е пълно с пръст и останалите ще са като него — обади се Керамикос.

— Изкарайте ги! — озъби се Мейн.

Сега заработихме много по-бързо. Извадихме двадесет и едно сандъчета. Разбивахме всяко едно, щом го изваждахме от дупката. И във всички имаше само пръст.

— Сега какво ще пожелаеш да правим? — запита Керамикос, след като и последното сандъче биде отворено.

Но Мейн не го чу. Очите му пробягваха по частите на машината, електрическото табло и стените.

— То е някъде тук — говореше си той. — Сигурен съм. И аз ще го намеря дори ако трябва да разбия на парчета тази колибка.

— Предлагам да пийнем по чашка и да обсъдим положението — обади се Енглес.

Мейн го изгледа. Не знаеше какво да предприеме. Беше загубил самоувереността си.

— Е, добре — каза той най-сетне с беззвучен глас. — Нахвърляйте всичко в дупката и я зарийте — посочи той труповете, струпани върху купчината пръст като някаква уродлива, нелепа пирамида.

След като затрупахме надве-натри дупката, ние се прибрахме с инструментите в хижата. Снегът като че ли бе отслабнал, но беше хапливо студен, а вятърът ме пронизваше целия през мокрите дрехи.

Джо седеше удобно разположен до печката, зачетен в един от своите романи.

— Къде, по дяволите, бяхте досега? — извика той, като ни видя да влизаме. — Вече започнах да се тревожа. Какво сте правили с тия инструменти, градинки ли прекопавахте? — Той сочеше кирките и лопатите.

— Не. Търсихме злато — отговори Енглес.

— Имате такъв вид, сякаш сте поправяли канализационната мрежа.

Мейн се качи горе. Джо стана от стола си.

— Това е някакво дяволски откачено място — извика той. Говореше на Енглес. — Най-напред казваш, че е имало скандал между Мейн и вас. След това изчезваш с него, а заедно с теб и цялата банда. Валдини и контесата са се затворил по стаите си. Може би ще ми обясниш какво, по дяволите, става тук?

— Седни и се успокой, Джо — каза Енглес. — Ти си на заплата като кинооператор, а не като бавачка.

— Да, но това е абсурдно, шефе — настояваше Джо на своето. — Тук става нещо, а аз…

— Ти оператор ли си, или не? — Гласът на Енглес прозвуча неочаквано остро.

— Разбира се, че съм оператор — отвърна Джо с обиден глас.

— Е, тогава гледай си служебните задължения! Аз не съм дошъл тук, за да се разхождам с теб. Ти пропусна няколко хубави кадъра днес следобед, защото те е домързяло да излезеш навън.

— Да, но…

— Боже мой, ти какво искаш, да вървя след теб и да ти казвам какво да снимаш ли?

Джо заби обиден нос в книгата. Поведението на Енглес беше грубо и несправедливо, но той сложи край на въпросите. Ние тримата отидохме в задната част на хижата и оставихме инструментите в скиорната. Докато ги подреждахме в ъгъла, Керамикос каза:

— Мисля, че сега Мейн ще потърси начин да се спогоди с нас. Той не обича да е сам. А след като не знае къде е златото, той ще се почувствува нещастен. Той не смее да ни застреля, защото ние може би знаем къде е златото. Но той също така няма да посмее да ни остави живи, освен ако не станем негови съдружници. Смятам, че ще пожелае всички да се сдружим сега.

— А ние трябва ли да се съгласяваме? — запитах аз. — С твоя помощ ние можем да се отървем от него. Имах пред вид пистолета му.

Керамикос поклати отрицателно глава:

— Не, не. Той може да ни е от полза. Ние не знаем колко знае той. Трябва най-напред да постигнем споразумение с него.

— Но той знае ли нещо повече от нас за златото? — запита Енглес.

— Четири глави мислят по-добре от една, приятелю — измърмори Керамикос уклончиво.

Качихме се по стаите си. Побързах да сменя мокрите си дрехи и да облека нещо сухо и топло. Енглес влезе в моята стая веднага след като се беше поизмил.

— Как се чувствуваш, Нийл?

— Горе-долу — отвърнах аз.

— На твоята драскотина май ще трябва да й лепнем малко лейкопласт — каза той. — В чантата ми има.

— Върна се след минута и залепи една лепенка на челото ми. — А така! — потупа ме той по рамото. — Няма нищо страшно. Само кожата е одраскана и мястото е леко натъртено. Съжалявам, че не се получи нищо от твоя опит да избягаш. Иначе беше добре замислено.

— Доста безплоден опит — извиних се аз.

— По-скоро ненужен — ухили се той весело. — Все пак ти не си могъл да знаеш, че ще е така.

— Искаш да кажеш, че ти си знаел, че златото не е в тези сандъчета?

— По-скоро подозирах, че е така. — Той запали цигара и докато гледаше как пламъчето на клечката угасва, добави: — Човекът, когото трябва да наблюдаваме сега, е нашият приятел Керамикос. Той е много по-опасен, отколкото Мейн. И той смята, че ние знаем къде е златото.

— А ние… знаем ли?

— Колкото по-малко знаеш за това, толкова по-добре за теб — отвърна Енглес с добродушна усмивка. — Хайде да пийнем долу по нещо. Тази вечер ще се гипсираме. И гледай да се напиеш колкото мен.

Това беше една ужасна вечер. Енглес представляваше непресъхващ извор на остроумия. Разказваше виц след виц за филмовите звезди, с които бе работил, за режисьори, над които е вземал връх, и за коктейли, които са завършвали със скандали. Държеше се като уличен продавач, за да разпръсне над своите слушатели изкуствения блясък на веселостта. Отначало неговите слушатели се състояха единствено от моя милост. Но след малко той измъкна Джо от приключенските му романи и успя да приглади настръхналата му перушина. А след като и Керамикос се присъедини към нас, само Мейн остана извън малката групичка около бара.

Енглес точно това се стремеше да постигне. Мейн седна на пианото и заблъска по него нещо шумно и крещящо от Бах. Свиреше ожесточено. Старото пиано разгласяваше с висок глас неговото настроение на осуетени планове и безсилен гняв.

А Енглес не престана със своите истории, докато не накара всички да се смеят гръмогласно. Това беше насилена веселост, породена тенденциозно от остроумие и коняк, но смехът беше истински. И сигурно той подействува най-силно на Мейн. Този смях му отне чувството за превъзходство и подкопа неговата самонадеяност. След като не успя да намери златото, той вече не бе така сигурен в себе си. С пистолет в ръка и всеки от нас, изпълняващ неговите заповеди, той все още би имал с какво да подкрепя самочувствието си. Но да бъде игнориран! Да гледа всички останали в такова очебиещо шумно и весело настроение, за него това вече бе много. Той неочаквано удари с две ръце по клавишите на пианото и скочи:

— Престанете да се смеете! — изкрещя той.

— Не му обръщайте внимание! — прошепна Енглес и продължи да разказва поредната историйка из филмовия свят. Ние отново започнахме да се смеем.

— Спрете, чувате ли?

Енглес се обърна към него, като леко се олюляваше.

— Д-да с-спрем какво, сър? — запита той любезно.

— Седнете до печката и престанете с този шум? — заповяда Мейн.

— Какъв шум? Ти чуваш ли някакъв шум, Нийл? — Той се обърна изцяло към Мейн с горд и важен, изпълнен с достойнство вид. — Никой не вдига шум, шефе. Сигурно ще да е от пианото.

Погледнах към Мейн. Той беше пребледнял от гняв. Но не знаеше какво да прави. Двоумеше се.

— Енглес — изкрещя той, — иди да седнеш при печката!

— О, я върви по дяволите — беше единственият отговор.

Мейн мушна ръка в джоба, където държеше пистолета. Но се спря. Постоя така за момент, като ни гледаше и си хапеше устната. След това седна отново на пианото.

След малко влезе Ана с приборите за вечеря. Енглес изгледа трима ни.

— Ние не сме гладни, нали? Вие, ако искате, яжте. Нямам нищо против, но аз си оставам на коняк. Или пък да сложим яденето на бара. Така тези, които са гладни, ще могат да си хапват. — И той помоли Ана да нареди вечерята на бара.

Това беше последната капка, която преля чашата. Мейн или трябваше да накара Ана да му сервира отделно на масата, или да се присъедини към нас на бара. Той предпочете второто. И скоро, след като дойде при нас, дръпна Енглес настрана. След това и Керамикос биде извикан при тях. Съвещаването продължи само няколко минути. След това тримата си стиснаха ръцете. Чух Енглес да казва:

— Смятам, че постъпваш много разумно, Мейн.

Тогава Мейн мина зад бара и започна да смесва коктейл за всички по негова специална рецепта. Докато се навеждаше да вземе някаква бутилка, Енглес успя да ми прошепне: „Край на стрелянето. Ще делим на три.“ Очите му весело святкаха.

— А Карла? — шепнешком попитах аз.

— Тя е извън играта — отговори той.

Мейн се изправи и започна да смесва питиетата, използвайки една празна бутилка вместо шейкър. Неговото непринудено държание се бе отчасти възвърнало. Като го гледаше така човек — застанал срещу нас, усмихнат и бъбрещ, зает с приготвянето на коктейлите, — би го взел за очарователен компаньор — вероятно богат плейбой, може би актьор или дори художник, но никога за безмилостен хладнокръвен убиец.

А защо всички пиеха толкова много тази вечер? Всеки си имаше различна причина. Енглес определяше темпото. Без да се хвърля на очи, разбира се, но така или иначе той дирижираше цялото пиене. А темпото му бе доста бързо, защото искаше да се покаже пиян и защото искаше останалите да се напият. Аз пиех, защото алкохолът ме сгряваше и защото правех компания на Енглес. Джо пиеше, защото всички се бяха сдобрили отново и това го разнежваше. Той мразеше емоционалните конфликти. Без съмнение това бе причината да е все още ерген. Мейн пиеше, защото искаше да „догони“ настроението на останалите и да забрави онзи момент при пианото. А Керамикос? Тогава не можех да кажа със сигурност защо Керамикос пие.

Енглес, изглежда, се напи по-бързо от останалите. Към единадесет часа той се скара с Джо и страшно ядосан, се понесе с олюляване и залитане към стаята си. Керамикос посегна с непохватно движение да се вземе чашата, но я изтърва на пода. Постоя за секунда загледан объркано и замаяно в счупената чаша, свали и очилата, разтърка очи и след това с вдървена стъпка се отдалечи към вратата. Качи се горе да спи. Компанията започна да се разпада. След малко и аз си тръгнах. Долу останаха Мейн и Джо, и двамата много пияни. Като се качих горе, заварих Енглес да седи на леглото ми.

— Предполагам, че не си толкова пиян, колкото изглеждаш, нали? — запита той.

— В приятно настроение съм — отвърнах аз. — Но бих могъл, разбира се, да изтрезнея, ако ми изтъкнеш някаква уважителна причина, заради която трябва да го направя.

— Ще се махаме оттук — каза той.

— Кога?

— Тази нощ. Веднага щом всички си легнат.

Тогава забелязах, че си е обул скиорските обувки, а аноракът му и ръкавиците бяха на стола до леглото.

— Заключи вратата — каза той — и седни!

След като изпълних каквото ми каза, той започна да ми дава наставления. Беше кратък и ясен, както едно време, когато ни инструктираше преди настъпление. Говореше спокойно и подбираше внимателно думите си, въпреки че приказваше бързо. Как успяваше да мисли толкова ясно след цялото количество алкохол, което бе погълнал, не ми бе ясно, но както казах вече, той пиеше алкохол така, както повечето хора ядат храната си. Това, изглежда, подсилваше мозъка му и стимулираше умствената му дейност. Аз самият се чувствувах доста замаян и трябваше да се съсредоточавам с усилие, за да разбера и запомня всичко, което ми казваше.

— Поглеждал ли си навън? — запита Енглес.

— Не — отвърнах аз.

— Тогава дръпни пердето и погледни!

За мое учудване навън беше спряло да вали и небето се бе изчистило. Грамадните преспи от нов сняг, които вятърът бе навял около хижата, блестяха със своята белота на ясната лунна светлина. Но вятърът продължаваше да вие мрачно и накъдето и да погледнех, прахообразният горен слой на снега се носеше, както ситният пясък бръсне ниско по пустинята, преди да се разрази пясъчна буря.

— Точно под този прозорец има хубав, навят, дълбок сняг — продължи Енглес. — Веднага щом всички си легнат и заспят, аз ще скоча от твоя прозорец на терасата. Ти може би не си забелязал, но като се връщахме с инструментите в хижата тази вечер, аз нарочно изпуснах една от кирките в снега. Мейн също не забеляза. Ще взема тази кирка, ще се промъкна между подпорните колони на хижата и ще разбия вратата на машинното помещение. За жалост стаята на Керамикос е точно над това помещение. Той ще ме чуе, като разбивам вратата, и ще се втурне подир мен. Предполагам, че няма да имам време да изпочупя другите ски. Керамикос има пистолет. Той ми го каза днес следобед, докато копаехме, и аз не искам да ме застреля, преди да съм се измъкнал от това място.

— Знам, че има пистолет — казах аз. Но той е много пиян, за да си послужи с него.

Енглес се изсмя:

— Глупости! Керамикос е толкова трезвен, колкото съм и аз. И той знае, че в момента не мога да му сторя никакво зло. Освен ако не се докопам до ските.

— Искаш да кажеш, че той се е преструвал на пиян? — запитах аз. Мозъкът ми работеше много бавно.

Енглес кимна:

— Последния коктейл, който аз забърках, помниш ли, той не се докосна до чашата. Аз не дадох на теб и Джо да пиете от него. В него имаше Мики^[2]. Той разбра още като го близна. Единствен Мейн пи. Добре ще си поспи тази нощ.

— Не разбирам напълно защо Керамикос ще иска да те преследва тази нощ — казах аз.

— Боже господи! Ти си глупав тази вечер, Нийл — каза остро Енглес. — Керамикос е гръцки поданик. В Гърция не можехме да го докоснем. Но тук положението е различно. Италия е все още в положение на завладяна територия. Ние все още държим наши войскови части във Венеция Джулия^[3]. Ако успея да стигна до нашата полева служба, по безопасност, Керамикос няма да се измъкне лесно от страната. А освен това знае, че той ме интересува много повече, отколкото златото. Енглес запали цигара. — А сега, ето какво искам от теб — продължи той. — Веднага щом скоча от прозореца, ти трябва да открехнеш леко вратата и да наблюдаваш коридора. Когато Керамикос излезе от стаята си, ти се мушни в стаята на Джо. Но Керамикос не трябва да те види. Прозорецът в стаята на Джо гледа към злитовията. Подай се навън и хвърли нещо тежко, например каната за вода, към вратата на машинното помещение. Така ще разбера с какво време разполагам. Той ще види ясно моите следи по снега. Аз ще поема по слаломната писта към Тре Крочи. Ще мина напреки през прохода по стария маршрут на военните патрули за към Тонди ди Фалория. Ще го прекарам през онова място, което нашите момчета наричаха „оръдейна цев“, и оттам право надолу към карабинерския участък в Кортина. Веднага щом Керамикос се спусне по моите следи, ти трябва да скочиш на терасата, да си сложиш ските и да се спуснеш до хотел „Тре Крочи“. Като стигнеш там, се свържи по телефона с Триест, с майор Масгрейв от полевата служба по безопасност. Кажи му, че говориш от мое име. Той знае кой съм аз. Кажи му да ми изпрати колкото може повече хора от най-близкото поделение. Да дойдат с джип. Ще ги чакам в карабинерския участък в Кортина. Кажи му само толкова, колкото е необходимо, за да му внушиш, че работата е много спешна. Накарай го да разбере, че предстои залавянето на нацистки агент. Трябва обезателно да тръгнат с джип. Кажи му, че снегът е дълбок и с по-голяма кола може би няма да успеят да минат. — Той спря да говори и ме погледна строго. — Е, ясно ли е какво трябва да направиш, Нийл?

Кимнах.

— Напълно ясно — уверих го аз. Мисълта за действие ме беше отрезвила.

Но той не се задоволи с това. Накара ме да повторя всички инструкции отначало. След като свърших, се отпусна на леглото и придърпа едно одеяло върху себе си.

— Сега седни там и слушай кога ще си легнат останалите! Кой още е долу? Джо и Мейн? Добре. Събуди ме половин час, след като и последният от тях си легне. Да не заспиш!

— Няма — отвърнах аз.

— А, още едно нещо — добави той, като се настаняваше по-удобно. — Ако не можеш да се свържеш с Триест, опитай с Удине или който и да е друг град, където има наши войски, и накарай гарнизонния командир да започне да действува. Не искам Керамикос да ни се изплъзне между пръстите. Той ни стори много бели в Гърция и сигурно е дупе и гащи с ЕЛАС.

— Не се безпокой — измърморих аз. — Все ще успея да се свържа с някого.

— Добре — каза той и само след няколко минути вече спеше дълбоко. Такъв си беше — можеше да заспи тогава, когато пожелае.

Сигурно е било след около половин час, когато Джо и Мейн се качиха заедно. Говореха на пиянски висок глас. Стъпките им спряха на върха на стълбата до вратата на Мейн. Ирландският акцент в говора на Мейн се чувствуваше по-ясно, отколкото обикновено. Най на края си пожелаха лека нощ. Вратата на Мейн се затвори. Стъпките на Джо залъкатушиха по коридора. Той влезе в стаята си и аз го чух как се тръшна с пъшкане на леглото. Остана да седи така няколко минути. След това се раздвижи. После пружините на леглото му изскърцаха. Той пуфтя известно време, докато се нагласи, и на края започна да хърка. Погледнах часовника си. Беше малко след полунощ.

Тогава аз станах, отключих вратата и я открехнах на косъм. Голата крушка в коридора светеше. Стълбата представляваше тъмна шахта. Цареше абсолютна тишина. Затворих вратата и седнах отново на стола. Започна да ми се приспива. Непрекъснато си гледах часовника. Минутите се нижеха безкрайно бавно.

Най-после половината час изтече и аз събудих Енглес. То погледна часовника си и моментално се разбуди напълно. Измърмори едно „благодаря“, облече анорака и пъхна ръце в ръкавиците. След това отвори малкото прозорче и като се покачи на един стол, започна да се измъква навън с краката напред. Миг преди да измуши раменете и главата, подпрян само на лакти, той прошепна:

— Моля те, стой на телефона в „Тре Крочи“, Нийл. Ще ти позвъня там веднага щом стигна в Кортина.

— Разбира се — отвърнах аз. — Желая ти успех!

Той кимна и изчезна от погледа ми.

Надникнах навън и видях, че се е проснал в навятата пряспа. После се изправи на крака и започна да си пробива път през снега към една от масите. Затършува около нея и измъкна кирката, която бе изпуснал там. Вдигна нагоре глава и махна с ръка. Лицето му с твърд и непоколебим израз изглеждаше бяло на лунната светлина. Прекоси терасата и се скри от очите ми покрай задната част на хижата.

Открехнах още малко вратата и огледах целия коридор. В този момент Алдо промуши глава из стаята на Валдини. Плешивината му лъщеше на електрическата светлина. Така както въртеше наляво-надясно очи по коридора, той страшно приличаше на клоун. След като се увери, че няма никой, той се изхлузи през вратата и потъна в черната паст на стълбището. Беше по чорапи.