Хемънд Инис
Самотният скиор (3)

Глава трета
Двойно убийство

След търга нямаше почерпка. Хората в залата се разделиха на възбудени, жестикулиращи групички. Манчини тръгна да се съвещава с половината от хотелиерите на Кортина. Къде отиде Мейн, не разбрах — измъкна се тихомълком. Аз се оказах изоставен и трябваше да обядвам съвсем сам в „Луна“, като се опитвах да разгадая какво общо има всичко това с Енглес.

В „Кол да Варда“ заварих няколко групи скиори, тъй като слънцето все още грееше топло. Качих се веднага в стаята си и написах доклада до Енглес. Когато слязох отново долу, скиорите си бяха отишли. Но там беше Валдини. Стоеше на бара и пиеше. Имаше много жалък вид.

— Нямахте късмет — казах аз само за да има какво да кажа.

Той помръдна с рамене. Искаше да покаже, че няма нищо общо с тази работа. Но беше много пиян. Не можеше да контролира изражението на лицето си. Изглеждаше толкова окаян и нещастен, че аз почти бях склонен да съжаля това малко парвеню.

— Но така или иначе вие изтикахте поне Манчини — окуражих го аз.

— Манчини! — изсумтя той презрително. — Манчини е глупак. Той нищо не знае. Но онзи другият… — Той изведнъж избухна в сълзи. Гледката беше отвратителна.

— Много съжалявам — казах аз. Предполагам, че гласът ми е прозвучал доста сухо.

— Съжалявате! — изръмжа той с неочаквано променено изражение и настроение. — Вие пък за какво има да съжалявате? Аз съм този, който има за какво да съжалява. Аз трябваше да бъда сега собственик тук. Тази хижа трябваше да е моя. — Направи широк, всеобхващащ жест с ръка и след това добави: — Да, моя и всичко, което е в нея. — И той се втренчи лукаво в мен.

— Искате да кажете, че е трябвало да принадлежи на контеса Форели, нали? — запитах аз.

За секунда очите му изтрезняха и се фокусираха върху мен.

— Вие знаете прекалено много, Блеър. Вие знаете дяволски прекалено много. — Той, изглежда, обмисляше нещо. Изражението на лицето му не беше от най-приятните. Спомних си характеристиката, която Манчини даде за него: „Малък, мръсен сицилиански гангстер.“ Тогава помислих, че Манчини просто дава израз на завистта и раздразнението си. Но сега ми се стори, че може би Валдини е точно това, за което го смятаха. Изглеждаше грозен и опасен.

По дървените стъпала на верандата отвън се чуха стъпки, някой рязко отвори вратата. Влезе контесата. Тя явно бе в твърде възбудено състояние — личеше си по очите, лицето и начина, по който се движеше. Беше цялата в бяло — бял ски екип, бели ръкавици, бяла шотландска барета. Само шалчето и скиорските чорапи бяха червени. Тя изгледа строго Валдини. Малкото човече се сгърчи като балон, на който са изпуснали въздуха. Погледът на контесата се плъзна покрай мен и спря на бара. „Алдо!“ — извика тя.

Горилата пристигна бегом. Тя си поръча коняк и излезе отвън на слънце.

— Мисля, че шефът те чака — подметнах аз на Валдини. Той ме изгледа кръвнишки, но не каза нищо и тръгна след Алдо за терасата. Когато Алдо се върна, той мина зад бара и извади телеграма в плик.

— За вас, синьоре — подаде ми я той.

— Кога пристигна? — попитах аз на италиански.

— Тази сутрин, синьоре. Точно преди да тръгнете. Донесе я Емилио, когато дойдела ви вземе тази сутрин.

— Защо по дяволите не ми я даде тогава? — извиках ядосано. — Не виждаш ли, че това е телеграма и следователно съобщението е бързо?

Той се ухили с овчата си усмивка и разпери ръце в неминуемия жест, който използваше, за да обясни всичките си малоумни постъпки.

Разкъсах плика. Телеграмата беше от Енглес: „Предполагам, ще посетиш търг с наддаване. Телеграфирай най-подробен доклад, ако Манчини не купи. Енглес“

Сгънах телеграмата и я пъхнах в джоба си. Той искаше най-пълен доклад, ако купувачът не е Манчини. Очаквал ли е да се появи неизвестният купувач? Но него какво го интересуваше кой ще купи „Кол да Варда“? Обаче той искаше доклад по телеграфа, а това означаваше да се ходи още веднъж до Кортина. Реших да пробвам как съм на ските. Не бях карал ски, откакто ме бяха преместили от Толмина в Рим, т.е. преди две години. Вече се канех да тръгна за стаята, за да си сложа ски екипа, когато се сетих, че искам да задам един въпрос на Алдо. Този въпрос възникна, когато Валдини започна да наддава търга.

— Алдо — запитах аз на италиански, — ти защо не искаше да ни дадеш стаи, като пристигнахме? Сеньор Валдини ти беше наредил, така ли?

Алдо погледна безпомощно към терасата. Страхуваше се да отговори. Но даде да се разбере, че аз съм прав.

— Нон импортанте^[1] — подхвърлих аз. Явно контесата и Валдини са искали да затворят хижата за посетители веднага щом като я закупят. Но защо?

Качих се в стаята си. Начуках на машината отговор до Енглес: „Търгът сензационен. Продадоха на неизвестен купувач, действуващ чрез венециански адвокат. Валдини за Карла елиминира Манчини с два милиона. Неизвестният елиминира Валдини с четири милиона. Блеър“

Когато слязох отново долу, контесата стоеше на бара сама. Преди да стигна вратата, тя неочаквано извика: „Мистър Блеър!“

Обърнах се. Стоеше облегната на бара. Очите й гледаха подканящо, а широката й уста изглеждаше привлекателна от тънката усмивка, която повдигаше край щата на устните.

— Елате да пийнете нещо с мен — предложи тя. — Не обичам да пия сама. И освен това бих искала да поговоря с вас. Иска ми се да узная нещо повече за моята снимка.

Почувствувах се неудобно. Тя бе жена с твърд характер, а такива жени ме плашат. Освен това как можех да й обясня откъде имам нейната снимка.

— Съжалявам — отвърнах аз, — но трябва да слизам в Кортина. — Гласът ми прозвуча студен и враждебен.

Ъглите на устните й се отпуснаха в лъжливо разочарование, а в очите й проблесна насмешка. Тя отблъсна чашата си и дойде към мен. Скиорските й обувки не издаваха почти никакъв звук по голите дъски. Можеше да танцува с тях.

— Няма да ми избягате толкова лесно — каза тя и с лек сребрист смях промуши нежната си загоряла ръка под лакътя ми. — Аз също трябва да слизам в Кортина. Няма да ми откажете да ме придружите, нали? — И без да изчака моя отговор, възкликна. — О, защо англичаните са толкова сковани? Не се смеят, не са весели, страхуват се от жените. Винаги са толкова резервирани и благопристойни! — Засмя се. — Но вие сте мил и симпатичен. Вие имате, как да го кажа, особено излъчване. И то е много приятно, вашето излъчване. Е, ще ме придружите до Кортина, нали? — Тя беше склонила глава на една страна и в очите й играеше дяволит блясък, беше много обезпокоителен. — Моля ви, не гледайте толкова сериозно, мистър Блеър. Няма да ви прелъстявам по пистата. — Тя въздъхна. — Някога — може би, но сега — човек остарява. — Тя помръдна неопределено с рамене и се отправи към ските си.

— Страхувам се, контесо, че в случая вие ще трябва да придружавате мен — започнах да се извинявам аз, докато си слагах ските. — От две години не съм карал ски.

— Не се безпокойте. Ще си възвърнете формата. А и пистата за Кортина не е трудна. В началото трябва да се спускате на по-дълги диагонали, след това пистата е гладка. Готов ли сте? — Тя стоеше подпряна на щеките в началото на склона, който водеше към тъмната елова гора.

Усещах краката си като стъпили в паници. Сетих се какво каза Джо тази сутрин, че все едно е привързал чифт легени на краката. И аз изпитвах подобно чувство сега. По-добре да не й бях казал, че ще слизам до Кортина на ски.

— Да, готов съм — извиках аз и запристъпвах през терасата към началото на пистата.

Тънката й ръка в бяла ръкавица легна върху моята. Настроението й се беше променило:

— Мисля, че ние с вас ще станем добри приятели. Ще ви казвам Нийл. Това е толкова хубаво име! А вие по-добре ме наричайте… Карла. — Тя ми хвърли бърз поглед, за да се убеди, че съм разбрал намека, и след това с усмихнато лице и рязко оттласкване на щеките потъна в тъмната гора. Докато аз още се двоумях на ръба на склона, нейният вик: „Либера!“^[2] — долетя някъде дълбоко откъм средата на гората, давайки ми да разбера, че тя вече е стигнала до мястото, където ски пистата от Монте Кристало пресича пистата Кол да Варда — Кортина.

Отблъснах се с щеките, видях как върховете на ските ми залепнаха за склона и след това ме удари студеният въздух. Кантовете на ските прорязваха замръзналата повърхност на пистата. Карах бавно. По стръмните отсечки се спусках със снежно рало. От силното закантване по завоите чувствувах болки в глезените. Не беше много стръмно, но аз бях отвикнал да карам и ми се струваше, че пистата се спуска отвесно сред високите стволове на дърветата. Нямах време да мисля какви съображения неочаквано са накарали контесата да признае преди малко своята идентичност с Карла. Съзнанието и мускулите ми бяха заангажирани единствено със спускането.

На половината разстояние до ски пътеката видях контесата да ме чака на едно огряно от слънцето място. Стоеше като привидение в своя бял скиорски екип, който изглеждаше кремав в сравнение с по-чистата снежна белота. Реших се да направя завой с полухристияния за спиране. Получи се. Спрях точно до нея сред облак снежен прах. Излезе малко нескопосано наистина, но важното бе, че го направих, защото трябва да имаш доста яки нерви, за да се опиташ да правиш завой с християния при положение, че не си се качвал на ски от две години, а и по принцип не си от добрите скиори.

— Браво — поздрави ме контесата. В устата й димеше цигара и тя протягаше пакетчето към мен.

Взех една цигара. Чувствувах се много доволен от себе си. Бях се постарал да се покажа и нейното „браво“, произнесено с тих глас, ме изпълни с огромно задоволство. Докато палех цигарата, ръката ми трепереше от нервното напрежение на усилието, което бях положил.

Никой от нас не проговори, но мълчанието не беше потискащо. То по-скоро приличаше на мълчанието между двама души, които обмислят каква линия на поведение да предприемат. Сред дърветата беше много тихо и слънцето топло грееше. Загрятото ми тяло потръпваше от разливащата се умора. Цигарите бяха турски и техният екзотичен мирис се вбиваше като клин в заобикалящата ни самота от сняг и ели. Мозъкът ми работеше бързо. Знаех какво ще ме запита след малко. Тя затова беше спряла и запалила цигара. И аз трябваше да измисля някакво правдоподобно обяснение за това, как нейната снимка се е озовала в мен. Откъде ли я беше взел Енглес? Погледнах крадешком към нея. Тя ме наблюдаваше прикрито иззад виещия се от цигарата й дим. Очакваше аз да кажа нещо. Реших да наруша мълчанието.

— Значи, все пак това е ваша снимка? — казах аз, като се надявах, че гласът ми няма да прозвучи нервно.

Тя дръпна дълбоко от цигарата:

— Да. — Гласът й неочаквано бе станал глух и дълбок. — Вие бяхте напълно прав. Едно време се наричах Карла Ромета.

Поколеба се за миг. Аз не казах нищо. Изчаках тя да продължи.

— Вие, изглежда, знаете повече за моите работи, отколкото бих искала да се знае от чужди хора. Защото ние наистина не сме се срещали с вас преди, нали?

— Така е — трябваше да призная аз, — не сме се срещали.

— Значи, вие ме излъгахте?

Трябваше по някакъв начин да започна разговор.

— Така-а-а, не сме се срещали. И въпреки това имате моя снимка. Тя е направена… о, доста отдавна… в Берлин.

— Да, направена е от берлински фотограф.

— Бихте ли ми я дали да я видя, моля?

— Не е в мен — излъгах аз.

Тя ми хвърли бърз, изпитателен поглед.

— Аха. Струва ми се доста странно, че притежавате моя снимка, след като не се познаваме отпреди. Но ще ми обясните причината, нали? — Тя ме наблюдаваше внимателно. Аз пушех съсредоточено. — Надписала ли съм снимката? — запита тя. — Има ли посвещение?

Кимнах.

— На кого съм я надписала, моля ви, кажете ми. — Гласът й потрепваше.

— На Хайнрих.

От устните й се изплъзна една въздишка и тя замълча за момент. След това добави:

— Вие, изглежда, знаете прекалено много за моите лични работи. Стефан ми каза, че сте били на търга тази сутрин и сте знаели, че той наддава от мое име за „Кол да Варда.“ Откъде узнахте това?

— Едуардо Манчини ми каза — отговорих аз.

— Това отвратително старо прасе! — изсмя се тя късо. — Нищо не може да се случи в Кортина и той да не научи. Той е тарантула. Той каза ли ви кой спечели търга? Онова дребно човече, което даде повече от Стефан, е само нечий адвокат.

— Не — отвърнах аз, — не ми каза. Но разправяше, че адвокатът бил от една венецианска фирма, която се занимавала с финансовите проблеми на голям индустриален концерн. Мисля, че той се страхуваше да не я е купил някакъв голям хотелиерски или туристически синдикат.

— Може би. Но е малко вероятно. Големите синдикати не дават толкова пари за хижички като „Кол да Варда“. Сигурно се питате, защо бях готова да платя тази огромна сума, не е ли така?

— Това наистина ме интересува — отвърнах аз.

— Но защо? — запита тя и в гласа й се прокрадна нотка на раздразнение. — Защо толкова много се интересувате от моите работи? Вие сте дошли тук, за да напишете филмов сценарий — така поне казвате на всички. Но вие имате моя снимка. Знаете истинското ми име. Интересувате се достатъчно много от „Кол да Варда“, за да присъствувате на търга. Какво ви засяга всичко това? Настоявам да ми кажете.

Аз вече бях готов с отговора. Тя сама ми го подсказа, като спомена, че съм дошъл тук да пиша сценарий. Това обстоятелство пасваше на измисления отговор.

— Напълно вярно е, че ще пиша сценарий за филм — отвърнах аз. — И понеже съм писател, е напълно естествено да се интересувам от всичко необикновено, което става около мен. Писателят пише въз основа на това, какви хора е срещал, описва случки, които са ставали с него, места, които е посещавал, истории, които е чувал. Всичко, което един писател пише — той или сам го е изживял, или го е чул, или е прочел за него. Аз имах вашата снимка. Не ви познавах и не знаех нищо за вас. За мен вие бяхте просто едно момиче, надписало снимката си за някой си Хайнрих. Но след това прочитам, че Хайнрих Щелбен е имал вземане-даване с танцьорка на име Карла Ромета. Срещам ви няколко часа, след като съм прочел това съобщение във вестниците. И още на следващия ден откривам, че вие сте готова да платите една фантастична сума за „Кол да Варда“ — бивша собственост на Хайнрих Щелбен. Трябва да признаете, че трудно бих се въздържал да не се заинтересувам от толкова странно стечение на обстоятелствата.

Известно време тя нищо не каза. Стоеше срещу мен, гледаше ме с отдавна забравена цигара между пръстите и ясно изписано на лицето й озадачение. Изглежда, прие за истина това, което й разказах, защото успя само да запита:

— А откъде имате снимката?

— Обясних ви вече откъде идва моят интерес към вас. Единственото, което не съм ви обяснил, е как тази снимка е попаднала у мен. Но преди да ви кажа и за нея, може би вие ще бъдете така любезна да задоволите моето любопитство и ще ми кажете защо бяхте готова да заплатите ни повече, ни по-малко от четири милиона лири за „Кол да Варда“? Извинете — добавих аз, — нямам наистина никакво право да ви питам — просто съм заинтригуван. Всичко изглежда толкова необикновено.

— Разбирам — отвърна тя. — Предлагате ми сделка — аз ви казвам защо съм искала да купя „Кол да Варда“, а вие ми казвате как снимката се е озовала във вашия джоб. Не е галантно от ваша страна, тъй като вие искате аз да разкрия сърцето си. Вие нямате право да искате такова нещо от мен. Докато аз мисля, че имам пълно основание да ви искам обяснение за моята снимка — снимка, която съм дала много отдавна на много близък приятел. — Гласът й бе спаднал почти до шепот.

Започнах да се чувствувам неудобно. В края на краищата това не беше моя работа. Вероятно тя е била метреса на Хайнрих Щелбен. И имаше пълното право да купува каквито си ще злитовии на абсурдни цени толкова често, колкото й се иска. А аз във всеки случай трябваше да я излъжа за това, откъде имам снимката й, тъй като вече я бях излъгал относно моя интерес към цялата история с хижата.

Бях почти готов да се извиня и да предложа да продължим за Кортина, когато тя заговори:

— В същност няма значение. Ако го запазите в тайна. Обещавате ли?

Кимнах.

— Снимката беше направена точно преди войната. Аз бях танцьорка в Берлин. Хайнрих работеше в Гестапо. Беше вече женен — трябваше да бъдем внимателни. Но ние бяхме влюбени и щастливи. Започна войната и аз останах с него завинаги. Бяхме в много страни — Чехословакия, Франция, Австрия, Унгария и най на края Италия. Беше прекрасно. — Гласът й си бе възвърнал мекотата, а големите й черни очи гледаха през мен към мрачните дълбини на еловата гора. — След това Германия рухна. Хайнрих бе арестуван в едно селце на брега на езерото Комо. Но той избяга и ние скоро отново се събрахме. Той купи „Кол да Варда“, защото… — очите й изведнъж се насочиха изпитателно към моето лице — чудя се дали ще разберете? Вие, англичаните, сте толкова студени хора! Той купи хижата, защото тук се бяхме срещнали за първи път. Беше през януари 1939 година — в един топъл слънчев ден, прекарахме дълги часове на терасата — пиехме и говорехме. През останалата част от почивката се срещахме там всеки ден. А след това, малко по-късно същата година, аз го последвах в Берлин, където той ми беше уредил договор — да играя в един от най-големите нощни клубове на столицата. Близо три месеца бяхме собственици на „Кол да Варда“. Чувствувахме са като в рая. След това онези проклети карабинери го арестуваха, докато аз бях във Венеция. Когато го изпратиха в Реджина Коели, отидох в Рим да организирам бягството му. Но тогава го прехвърлиха на англичаните. Това беше краят. — Гласът й, спаднал до шепот, подсказваше за нещо безвъзвратно загубено.

Тя мръдна неопределено с рамене и когато заговори отново, в гласа й прозвучаха обичайните дълбоки, дрезгави нотки:

— Тази част от моя живот е приключена. Аз няма да остана вярна на Хайнрих. Аз не съм от този тип жени. Имала съм толкова много мъже в живота си. Никога не съм им била вярна. Но него обичах. Това ще ви прозвучи странно — че мога да спя с много мъже и въпреки това да обичам само един. Но така си е. Ето защо исках да купя „Кол да Варда“. Бяхме решили да превърнем хижата в прекрасна малка вила сред планините. Той беше започнал с преобразованията, когато го арестуваха. Сега той е мъртъв и аз пожелах да имам хижата за себе си. Аз имам много пари. Хайнрих намаза доста от Гестапо. Той ми остави пари в почти всяка столица на Европа — истински пари, — в къщи и бижута, а не банкови сметки и безстойностна книжна валута. — Тя вдигна поглед към мен. — Виждате ли, всичко ви разказах.

Не можах да издържа на укорително вперените в мен очи. Чувствувах се притеснено. Тя не беше длъжна да ми разказва всичко с такива подробности. Потърсих спасение в един прям въпрос:

— Защо накарахте Стефан Валдини да участвува в търга вместо вас?

— Защо, защо, защо? — изсмя се тя. — Вие сте тъпкан с въпроси. Защо? Защото не исках да давам гласност на намерението си.

— Разбира се — отвърнах аз, — но защо точно Валдини? Той е, не знам как да ви кажа, той има вид на мошеник.

— Но, разбира се, мили мой — изсмя се тя. — Той наистина е мошеник. Как другояче да изглежда? Бедният Стефан! Така го съжалявам! А той ми е толкова верен. — Сега тя ме наблюдаваше с дяволита усмивка. — Не ви харесва Стефан, така ли? Той се облича с евтин вкус, прекалено крещящо? О, вие трябваше да го видите преди войната. Неговият гардероб се състоеше от шестдесет костюма и триста вратовръзки. Всеки костюм, всяка вратовръзка, по-блестящи от другите. Но сега няма толкова много. Германците са виновни — те му отнеха много неща. Ще чуете за всичко. Сега той има само двадесет костюма и осемдесет връзки. Той ще ви разкаже. Сега той не е това, което беше едно време. Знаете ли, тогава той беше голяма фигура по Източното Средиземноморие. — Тя неочаквано извъртя глава и ме погледна отдолу нагоре. — Ще ви шокирам ли, ако ви призная нещо? Едно време аз бях едно от неговите момишета. — Тя отлично имитираше неговото произношение. — Виждате ли, аз наистина ви шокирах — добави тя с тих, гъргорещ смях. — Но аз вече толкова неща ви разказах за себе си, че не виждам защо да не ви кажа и това. Но той се влюби в мен. Представяте ли си — той беше достатъчно глупав, за да се влюби в едно от своите момишета. Бедният Стефан! И още не ме е забравил. Но сега той е — как се казва, — той е тръгнал по наклонена плоскост. — Тя мръдна рамене с безразличие и се засмя съвсем весело. — Ето, аз отговорих на всичките ви безбройни защота. Сега вие ще отговорите на моя въпрос. Откъде имате моята снимка?

— Няма да повярвате — започнах аз, — то е почти невероятно. Дадоха ми я точно преди да тръгна от Лондон. Бяхме в един бар на чашка. Някакъв приятел на един от нашата компания се присламчи към нас. Беше много пиян. Когато чу, че съм бил в Италия през войната и сега отново тръгвам за там, той ми показа тази снимка. Каза, че я е взел от някакъв немски затворник. Каза, че за него вече не представлявала интерес, той нямал повече работа в Италия. Даде ми я. Ако ме заинтригувала толкова много, колкото него, каза той, надявал се, че аз ще срещна момичето, което е на снимката. Той не бил успял. И това е всичко — завърших аз неубедително.

— Той как се казваше, приятелят на вашия приятел? — погледна ме изпитателно контесата.

— Не знам. Съвсем за малко стоя при нас.

Настъпи кратко мълчание. Лъжата ми изглеждаше почти прозрачна. Но може би точно нейната прозрачност успя да убеди контесата.

— Да, възможно е. Именно англичаните са разпитвали Хайнрих след арестуването му в Комо. А вие защо взехте снимката? Толкова много ли ви хареса? — Тя направо ми се надсмиваше.

— Може би съм смятал, че ще мога да срещна оригинала — отвърнах аз.

Тя се подсмихна:

— И какво смятате сега, след като срещнахте оригинала? — Вече се смееше открито. — Но това не е честно. Вие току-що сте се разделили с жена си, не е ли така? И веднага срещате „жигосаната жена“. Вие сте толкова типичен англичанин, мили мой, толкова очарователно типичен! Но ние сме приятели, нали? — Тя радостно взе ръката ми. — И вие ще бъдете добър към моя беден Стефан, нали? Бедният Стефан! Той е едно страховито малко човече. Но е безпомощен. А когато хареса някой, той се държи мило с него. Надявам се, че ще ти стане симпатичен, Нийл. — Не зная дали й се струваше забавно, че е употребила малкото ми име, дали я забавляваше възможността „бедният Стефан“ да ми стане симпатичен. — Аванти! — каза тя. — Много се разбъбрихме. Трябва да бързаме. Имам покана за чай от един очарователен унгарец. — Докато казваше последните думи, изражението й беше равносилно на това, че се е изплезила на мен и моите английски представи за живота.

Вече се чувствувах по-сигурен на ските и до Кортина се спускахме с умерена, постоянна скорост. Карахме почти само с право спускане. Пресякохме шосето за Алберто Тре Крочи откъм Кортина и се спуснахме през една гориста долина, докато стигнем до олимпийската писта Фалория. Разделихме се пред хотела на Карла — „Маджестик“.

— Пак ще се видим — каза тя, като отпусна ръката си в моята. — Но, моля ви, не разказвайте на никого за това, което ви казах. Не знам защо ви доверих толкова много — може би защото имате благ характер и умеете да разбирате другите. И не забравяйте да бъдете любезен с моя Стефан. — Засмя се и дръпна ръката си. — Ариведерчи! — И тя сви към задния вход на хотела да си свали ските.

Аз тръгнах за уфичо дела поста. Тази странна, всяваща възбуда и смущение контеса не ми излизаше от главата. Хайнрих трябва да е бил по-голям дявол от сатаната, щом и след своята смърт владееше съзнанието на жена като Карла.

След като изпратих телеграмата до Енглес, аз се натъкнах на Керамикос. Гъркът тъкмо влизаше в един магазин за сувенири от дърворезба. Влязох заедно с него и купих за Пеги една подпора за книги с резбовано стадо кози и няколко малки дървени животни за Майкъл. Бяха красиво изработени от местни занаятчии.

— Много ми харесват такива магазини — каза Керамикос. — Те ме карат да си спомням за старите народни приказки. В много от тях изработените от дърво животни оживяват през нощта. Иска ми се да съм в магазина, когато това стане.

— Веднага ли се връщате? — запитах аз, като излязохме от магазина.

— Да — отвърна той. — Но има още време. Автобусът тръгва след половин час. Предлагам да пием по един чай.

Съгласих се с готовност. Това ми даваше възможност да разбера що за човек е той и дали има някаква специална причина да отседне в „Кол да Варда“. Влязохме в малкото кафене срещу спирката на автобуса. Вътре беше много топло и пълно с хора, които си отпочиваха след спортуването през деня. Сервитьорката донесе чая. Аз обмислях как най-удачно да насоча разговора към самия Керамикос. Но още преди да съм решил с какво да го подхвана, той сам започна:

— Много странна е тази хижа. Замисляли ли сте се за това, какво ни е събрало всички там? Вашият приятел Уесън — той е ясен. Той е тук, защото са го изпратили да прави снимки. Но Валдини? Защо Валдини е отседнал в тази хижа? Той не е запален скиор. Той предпочита жени и бляскави светлини. Той е нощна птица. Ами Мейн? Какво прави Мейн в „Кол да Варда“? Той е спортист. Но и той няма нищо против женската компания. Не може да очаквате човек от неговия тип да се погребе самоволно в отдалечена планинска хижа, освен ако не е решил да се занимава сериозно със спорт. Но той не е на ски от ранна утрин до късна вечер. Не, той ходи да наблюдава търг така, както и вие. Много ми е интересно да разбера защо хората правят едно или друго. — Той ме гледаше втренчено, без да мигне иззад дебелите стъкла на очилата.

— Да, интересно е — съгласих се аз и добавих: — А вие защо сте дошли в „Кол да Варда“?

— Ах, да, наистина за себе си нищо не казах. — Той закима с кръглата си глава и се усмихна, като че ли развеселен от мисълта, че и той е отседнал в „Кол да Варда“.

— Кажете, мистър Керамикос, защо наистина сте отседнали горе? Валдини казва, че предпочитате Кортина.

— Може и така да е — въздъхна той. — Но освен това обичам и усамотението. В моя живот е имало прекалено много вълнения и бурни моменти. В „Кол да Варда“ е тихо и спокойно. Не, за себе си няма да говоря. Предпочитам да поклюкарствувам с вас. Валдини? Валдини е дошъл в хижата с някаква цел. Той трябваше да купи хижата за своята приятелка контесата. Но чух, че не е спечелил тази сутрин на търга. Ето това ме интересуваше ще остане ли при това положение в хижата, след като тя вече е продадена на друг?

— А вие какво предполагате? — запитах аз.

— Какво предполагам ли? Няма нужда да предполагам. Аз знам. Ще остане. Така както знам и за вас, че не сте дошли тук, за да пишете филмов сценарий.

Наблюдаваше ме отблизо и внимателно. Почувствувах се изигран. Разговорът се изплъзваше от ръцете ми.

— Не съм се захванал сериозно с писането — отвърнах аз, — защото все още възприемам обстановката.

— Ах, да, обстановката. Да, това е добро обяснение, мистър Блеър. Писателят винаги може да даде каквото си иска обяснение за своите действия, колкото и странни да са те, като каже, че или търси подходящата среда за своите герои, или разработва сюжета, или търси прототип. Но за вашия сюжет необходим ли е търг? Нямате ли пред вид по-добри прототипи, отколкото контеса Форели? Нали виждате, аз наблюдавам. А резултатът от моите наблюдения показва, че вие се интересувате повече от това, което става около вас в „Кол да Варда“, отколкото от написването на сценарий за скиорски филм. Не е ли така?

— Интересувам се, разбира се — отвърнах аз, принуден да се отбранявам. След това добавих по-нападателно: — Аз например се интересувам и от вас, мистър Керамикос. — Той повдигна учудено вежди и се засмя. — Вие познавате Мейн отпреди, много преди да го видите миналата вечер в хижата. — Това беше удар наслуки. Не бях сигурен в предположението си.

Керамикос остави чашата си на масата.

— А, вие сте го забелязали? Много сте наблюдателен, мистър Блеър. — Той замълча за миг. — Питам се, защо сте толкова наблюдателен? — Погледна ме той замислено, като отпи от чая си, за да спечели време. — Уесън не е наблюдателен. Той е обикновен кинооператор и здравата се поти, за да заснеме кадрите, които му трябват. За Валдини знам. И за Мейн също. Но вие… за вас не съм сигурен. — Подвоуми се дали да продължи. — Ще ви кажа нещо — каза той неочаквано. — И ще направите добре, ако си помислите по това, което ще ви кажа. Вие сте напълно прав. Аз познах Мейн, като влязох вечерта в хижата. Познавам го отдавна. Вие не знаете много за него, нали? Как ви се вижда?

— Изглежда доста симпатичен човек. Начетен е, държи се приятелски, има привлекателен характер.

— Обаятелен човек, с една дума — подсмихна се Керамикос. — И много е пътувал. Бил е в Съединените щати по време на сухия режим. След това, се е завърнал в Англия и през 1942 влязъл в Британските военни сили. — Замълча за малко, след това продължи: — Ще ви заинтересува ли, мистър Блеър, да узнаете, че той е дезертирал от войската, докато е служил в Италия.

— Откъде знаете?

— Възползвах се от неговите услуги в Гърция — отговори Керамикос. — За известно време той ръководил една дезертьорска банда в Неапол — сбирщина от най-различни националности. На края военната полиция ги очистила. Той дойде в Атина след това. Там действуваше самостоятелно като служител на ЮНРРА^[3]. Много способен служител на ЮНРРА се оказа. — Той се засмя и извади тежък сребърен часовник. — Трябва да тръгваме, иначе ще си изпуснете автобуса. — Керамикос стана и плати сметката. Аз също станах. Бръмченето на гласовете, тракането на приборите, всички шумове на кафенето бучаха в главата ми, така че започнах да се питам дали съм разбрал правилно това, което ми разказа гъркът.

Навън се беше застудило и залязващото слънце осветяваше върховете на Доломитите, които блестяха като пламъци на фона на нежносиньото небе.

— Какви услуги ви е правил той в Гърция? — запитах аз, докато вървяхме към автобусната спирка.

Но Керамикос протегна ръка за довиждане:

— Казах ви достатъчно. Вие сте наблюдателен, мистър Блеър, но не бъдете прекалено наблюдателен. Това не е Англия. Австрийската граница е само на няколко мили оттук, оттатък лежи Германия, зад нас — Франция. Вие сте били вече в Италия, но сте били тук с вашите войски. Вие сте били част от голяма организация. Но сега сте цивилен, а това е непозната, болна Европа. Случват се най-различни работи. Властта е като беден, наплашен чиновник, когато нещата са неконтролируеми. Под цялото богатство и разкош, които виждате тук, зад тези мъже и жени, които забогатяха от войната, лежи човешката джунгла. В тази джунгла цари глад и страх. Оживяват само най-силните и приспособимите. Разказах ви за Мейн, защото не ми се иска да прекрачите извън границите на малката цивилизована Кортина и да се озовете в джунглата. — Той ми се усмихна, като че ли бе направил някаква обикновена, незначителна бележка. — Кажете, моля ви, на Алдо, че няма да се връщам за вечеря.

— Но нали щяхте да си тръгвате с мен с автобуса?

— Не. Казах го само защото исках да поговоря с вас насаме. Припомнете си вашата английска поговорка — „Всякакви ги има на тоя свят“. И, моля ви, запомнете също така, че точно сега светът не е добър свят. Лека нощ, мистър Блеър.

Проследих с поглед набитата му силна фигура как си пробива път сред гъмжилото от хора на тротоара, докато се изгуби от очите ми. Едва тогава се качих на чакащия автобус. Компания ми правеха единствено моите объркани мисли.

В хижата заварих само Джо Уесън.

Той ме изгледа кисело.

— Много бих желал да знам какви игри въртиш, Нийл? — избоботи той, като ми подаваше чашка с коняк.

— Защото отидох на търг тази сутрин, вместо да се заловя със сценария ли? — запитах невинно аз.

— Защото, доколкото виждам, ти нито един ред не си написал, откакто сме пристигнали тук. Какво става, нямаш ли намерение да започваш?

— Ще наваксам след вечеря. Първата част вече съм я намислил. Остава само да я напиша.

— Добре. Аз бях започнал да се притеснявам. Знам какво може да се случи понякога. Виждал съм и други като тебе — блокират и не могат дума да напишат. То не е като операторската работа. Трябва най-напред да ти го роди главата. — За човек, работил дълги години в такава вълча професия като кинаджийската, той имаше необикновено меко сърце. — Как мина търгът?

Разказах му.

— Значи, затова онзи обесник Валдини изглеждаше толкова нещастен, когато се прибрах — измърмори той, след като чу всички подробности. — Сицилиански гангстер, а? Точно на такъв ми прилича. Ти по-добре стой настрани от тази негова контеса. Аз ходих веднъж в Сицилия. Беше през лятото — само прах и мухи. Оплетох се с някакво момиче от хотела. Нейният приятел се нахвърли с нож върху мен. Но тогава бях по-бърз, отколкото съм сега.

На вечеря бяхме само двамата. Голямата стая с бара изглеждаше огромна и тиха — като че ли изпълнена с очакване. По време на вечерята разговаряхме малко и с приглушени гласове. Чувствувах някакво нервно напрежение. Хванах се, че се питам какво правят другите, какво става около нас и какво ще стане тук. Като че ли хижата, кацнала високо върху необятното бяло рамо на Монте Кристало, чакаше да се случи нещо.

Веднага след вечерята се прибрах в стаята си. Заради Джо трябваше да създавам впечатление, че се готвя да работя. В същност аз исках да работя. Седнах пред машината и си спомних колко отчаяни бяхме с Пеги онази сутрин, преди да срещна Енглес в Лондон. Не исках отново да изпитвам подобно чувство. Сега държах своя шанс в живота. Трябваше само да напиша такъв сценарий, който да се окаже по-добър от този, който Енглес вече имаше.

Но нищо не ми идваше в главата. Каквато и да ми хрумнеше, биваше засенчвано и пропъждано от събитията в тази хижа. Беше невъзможно да се съсредоточа в измислянето на сюжет и герои, когато туй, което ставаше под носа ми, ме поглъщаше изцяло. И за стотен път се помъчих да разбера защо Енглес се интересува от тази хижа. Валдини и контесата ми бяха ясни. А Мейн и Керамикос? Беше ли вярно това, което Керамикос ми каза за Мейн? И защо ми го каза? Защо ме беше предупредил? И кой беше купил „Кол да Варда“, и защо?

Взирах се безсмислено в клавишите на пишещата машина, пушейки цигара след цигара, подлуден от безсилна ярост. Защо не захвърля всичко и не се захвана за сценария? Ругаех се за своята честност и пращах по дяволите Енглес за това, че ме е назначил за куче пазач на група безкрайно съмнителни субекти, а не направо за автор на сценарии.

В стаята беше студено въпреки включената електрическа печка. Луната беше огряла и ако засенчех с ръка отражението на светлината от голата електрическа крушка, аз можех да видя през прозореца замръзналата белота на външния свят. Този студен, неприятен свят стигаше точно до прозореца ми. Дебел и блестящ пласт сняг затрупваше перваза. А надвисналата вълнообразна снежна козирка от покрива приличаше на тортена глазура от белтък. Тя завършваше с дълги, остри ледени висулки.

Най-накрая се отказах. Нямаше смисъл да се напъвам да измислям сценарий при положение, че толкова много въпроси и неясноти се гонеха из главата ми. Започнах да чукам на машината още един доклад до Енглес, този път относно Керамикос. Докато си припомнях разговора ни в кафенето, чух шума на злитовията. Тя се изкачи и слезе три пъти за един час. Долу в бара някои разговаряха. След това около десет часа по дървените стълби затрополиха тежки скиорски обувки, чуха се гласове, които си пожелаваха лека нощ, затръшнаха се врати. Джо надникна през вратата на моята стая.

— Върви ли? — запита той.

— Засега върви — отвърнах аз.

— Добре. Долу вече е тихо. Всички си легнаха. Там е по-топло и ако си решил да работиш до късно…

Благодарих му отново. Той си влезе в стаята. Няколко минути го чувах как се движи между леглото и прозореца. След това всичко утихна. Хижата се бе приготвила за сън. Хъркането на Джо започна да се чува през стената съвсем ясно — все едно че спеше в моята стая.

Поставих капака на машината и станах. Бях се схванал от седене и ми беше студено. Побързах да се пъхна в топлината на леглото. Но не можах да заспя. Разни мисли се гонеха из главата ми.

Дали съм задрямал или не — не мога да кажа. Знам само, че внезапно се озовах напълно буден. Беше вече много късно. Луната се бе извъртяла и светеше право в прозореца ми, отразявайки се в емайлираната мивка. Ритмичното похъркване на Джо се разнасяше с предишната си сила. Хижата бе тиха. И въпреки всичко имаше нещо различно. Лежах сврян в топлината на завивките и се оглеждах наоколо, чувствувайки подсъзнателно странното усещане, че някой ме наблюдава, същото, което съм изпитвал в стари къщи, когато като малко момче съм лежал буден в тъмнината.

Опитах се отново да заспя. Но не можах. Помислих си дали да не сляза долу. Един-два коняка щяха да ми подействуват добре. Станах и облякох два пуловера и скиорския си клин върху пижамата. Тъкмо бях привършил с обличането, когато забелязах нещо необикновено около моя прозорец. Отидох до него и надникнах навън. Грамадната надвиснала снежна козирка с ледените висулки беше изчезнала. Сигурно ме бе събудил шумът от нейното падане.

Щях вече да се отдръпна от прозореца, когато забелязах някаква фигура да се движи през терасата. Луната издължаваше тялото в дълга сянка, която пресичаше цялата ширина на терасата. Проследих я с поглед, докато тя забързано и тихо слезе по стълбите и се изгуби зад дървените перила. След като фигурата изчезна, аз премигах няколко пъти, за да се убедя, че наистина е имало някой там. Не, не се лъжех. Бях видял една висока фигура.

Двоумях се какво да правя. В същност случката не ме засягаше. Сигурно е някой любовник на Ана. Нейните светли, засмени очи вероятно са в състояние да вършат и нещо повече, освен флиртуването с посетителите, на които поднасяше сандвичи и напитки. Погледнах часовника си. Минаваше два часът.

Предполагам, единствено обстоятелството, че бях облечен и напълно разбуден, ме накара да се реша. Излязох бързо от стаята си и заслизах тихо по стълбите по чорапи.

Голямата столова с бара в дъното изглеждаше призрачно просторна, осветена от сноповете лунна светлина. Пресякох я набързо и отворих вратата. Навън бе студено и светло от луната. Обух си обувките. Запристъпвах на пръсти през терасата и надолу по стълбите към разчистената от снега пътека, която води за злитовията.

Тук бях в сянка, защото терасата се издигаше над мен и пътеката минаваше близо до нея. Спрях да обмисля какво да правя по-нататък. От човека, когото видях през прозореца, нямаше и следа, а тази страна на хижата бе права и гладка. Грамадните борови стволове, върху които беше построена хижата, бяха толкова високи, че ако човек се приведе леко, може да върви отдолу. На половината дължина дървените клони свършваха и основата на хижата ставаше бетонна. Това в същност представляваше стаичката за машината на злитовията. В стената имаше широк прозорец, който гледаше право към просеката на лифтовото въже.

Виждах тъмния му квадрат, независимо че и той беше в сянка. Точно под него имаше тесен отвор, от който излизаше въжето, което сега се открояваше ясно на белия сняг. Срещу прозореца имаше дървена платформа, издигаща се на ръба на склона, за да могат да се качват и слизат хората от шейната.

Измръзнах целият, докато стоях там, и започнах да се ругая наум, че съм толкова глупав да вися на снега след някаква си фигура в два часа през нощта. Но точно преди да се реша да се върна и да пийна нещо, забелязах някакво раздвижване там, където дървените подпори отстъпваха на бетонната основа. Вгледах се внимателно. Известно време нищо не се показа, но малко след това различих тъмна сянка, открояваща се на бетонната стена. Това беше сянката на човек, стоящ съвсем неподвижно почти под пода на столовата.

Замръзнах на място. Аз бях в сянка и ако не се движех, той нямаше да ме види. Стоял съм така може би не повече от минута, като се чудех дали да рискувам да се мушна под терасата, защото ако човекът решеше да се върне назад, щеше непременно да ме види. Преди да мога да взема решение, сянката се раздвижи. Излезе изпод хижата и тръгна покрай бетонната стена. Сега ясно различавах силуета на човека. Беше възнисък, набит мъж. Въобще не приличаше на човека, когото бях видял преди това да пресича терасата. Той спря до прозореца в стената и надникна вътре.

Аз бързо се покатерих върху замръзналия нарит сняг и се вмъкнах под терасата. След това започнах да се промъквам внимателно между подпорните стволове, докато стигнах бетонната стена. Надникнах навън.

Човекът стоеше все още там — приличаше на тъмна сянка до прозореца.

Отвътре изведнъж блесна светлина. Това беше движещата се светлина на електрическо фенерче и нейният сноп за миг освети лицето на наблюдаващия отвън човек. Веднага го познах. Това беше Керамикос. Отстъпих зад една от подпорните колони. Едва успях. Гъркът също се отдръпна, за да се скрие. Но не бе достатъчно бърз. Дочу се хрупкащият звук на стъпки по замръзналия сняг и фенерчето светна право срещу него.

— Очаквах те.

Не можех да видя говорещия. Той представляваше само един глас и блестящ кръг светлина от неговото фенерче. Говореше на немски — по-мекия, немски на австрийците.

Керамикос излезе напред.

— Щом като си ме очаквал — отговори и той на немски, — няма смисъл да продължаваме тази игра на криеница.

— Няма никакъв смисъл — съгласи се гласът. — Ела вътре. Щом като така и така си дошъл, може да поогледаш мястото, а освен това има и някои неща, за които искам да поговорим.

Лъчът на фенерчето се отклони и двете фигури изчезнаха от погледа ми. Чух да се затваря врата и гласовете веднага заглъхнаха.

Измъкнах се тихо от скривалището си и се промъкнах до мястото, където беше стоял Керамикос. Коленичих, за да надникна през прозореца, но така, че главата ми да не се покаже над долния перваз, ако фенерчето отново блесне в прозореца.

Пред мен се откри странна гледка. Фенерчето беше вдигнато и снопчето светлина бе насочено изцяло върху Керамикос. На тази светлина лицето му изглеждаше бяло, а сянката от тялото подскачаше с гротескни движения върху стената зад него. Двамата седяха един срещу друг върху барабана на лифтовото въже. Непознатият пушеше, застанал с гръб към мен. С изключение на осветената от фенерчето стена, останалата част от стаичката беше в тъмнина, а различните механизми се мержелееха само като неясни очертания върху бетонните си постаменти.

От неудобното положение, в което наблюдавах, ме заболяха колената. Но двамата продължаваха да говорят. Не се помръдваха. Нямаше никакви нервни жестове. Приличаха на стари приятели, които са седнали да побъбрят. Стъклото на прозореца бе защитено с метални пръчки. Нищо не се чуваше.

Пропълзях през дървената платформа и прекрачих въжето. Снегът скърцаше шумно под краката ми. Намирах се на самия връх на просеката. Тя се спускаше стръмно надолу току под мен — снежна цепка сред тъмните ели. Прекосих откритото място и минах от другата страна на бетонната стена, откъм вратата, която се намираше под дървения под на хижата. Тя беше затворена. Много внимателно вдигнах езичето на бравата и дръпнах вратата към мен.

През образувалата се половининчова цепка можах да видя, че сцената не се е променила. Те все още седяха един срещу друг. Керамикос мигаше като бухал срещу светлината на фенерчето.

— … като се освободи този зъбец — говореше непознатият все още на немски. Той освети голямо, покрито с дебел слой смазка зъбно колело, което се зацепваше с главното колело на барабана на въжето. — След това трябва само да го избием, когато шейната е тръгнала надолу. Тя ще е на най-стръмната част. Ще го приемат като катастрофа вследствие механична повреда. След това ще затворя хижата за посетители и ние ще можем да претърсим, без да се страхуваме, че могат да ни попречат.

— Съвсем сигурен ли си, че то е тук? — запита Керамикос.

— Защо тогава Щелбен е купил хижата? Защо неговата метреса искаше да я купи сега? Само тука може да е.

Керамикос кимна, след това продължи:

— Ти не ми се довери преди. Защо ми се доверяваш сега? А защо трябва да ти се доверявам и аз?

— Въпрос на необходимост — беше отговорът.

Керамикос като че ли обмисляше предложението.

— Така, както си го намислил, е добре — чиста работа — каза той. — По този начин се премахват Валдини и контесата. А после… — Той рязко спря да говори. Взираше се право във вратата, право в мен. — Мислех, че си затворил вратата. Оттам ми духа, става течение. — Той стана и се запъти към вратата. Лъчът от фенерчето го последва.

Плъзнах се бързо под сянката на колоните. Вратата отскочи рязко и под светлината на фенерчето снегът заблестя. Надникнах иззад колоните. Керамикос изследваше снега пред вратата. Коленичи и го заопипва с ръце.

— Нещо лошо ли има? — прозвуча глухо гласът на другия, долитащ от дълбочината на бетонната стаичка.

— Не — отвърна Керамикос. — Сигурно не е била затворена добре. — Той придърпа вратата. Отново стана тъмно и тишината на нощта ме обгърна още по-плътно.

След няколко минути излязоха. Чух да се превърта ключ в бравата на вратата и двете фигури, прилични на сенки, изчезнаха по пътеката, която водеше обратно за терасата.