Хемънд Инис
Самотният скиор (5)

Глава пета
Назад през глетчера

След като се убедих, че Мейн няма да се върне, за кратко време бях обзет от паника. Пет-шест пъти опитвах да се изправя, но снегът просто поглъщаше краката и ръцете ми. При последния опит почувствувах как изтощението ме обхваща изцяло. Изпружих ръка встрани, за да се задържа в седнало положение, така че главата ми да остане над ръба на дупката, в която лежах. Страхувах се от тази дупка. Тя приличаше на гроб. Вятърът навяваше с упорито постоянство сняг над острите й ръбове. Чувствувах се като затрупан. Ръката ми потъна в приличния на пух сняг и аз бавно се претърколих на една страна.

Останах за момент да лежа неподвижно. Мускулите ми отпочиваха. Обзе ме някакво сънливо безразличие. За какво повече да се вълнувам, за какво да се боря? Можех да си лежа тук и да заспя. Вече не ми беше студено — поне засега. Снегът се беше просмукал в дрехите и те обгръщаха тялото ми като в топъл компрес. Студено беше само на ръката ми, потънала дълбоко в снега.

Раздвижих я за да я измъкна. И тогава пръстите ми докоснаха нещо твърдо — твърдо и кръгло. С внезапно подновена енергия започнах да ровя с премръзналите си пръсти. Това беше дръжката на една от щеките. По тялото ми се разля онова неочаквано успокоение, което само надеждата може да донесе. Лежах с глава, положена върху заритата от сняг лява ръка, и плачех от радост. Една щека! Струваше ми се, че мога да направя всичко само ако намерех отново щеките си.

А с надеждата дойде и разумното преценяване на всички възможни варианти. Останах да лежа още малко на снега, като внимателно пресмятах всяко следващо движение. Трябваше да си пазя силите. Да извадя най-напред тази щека. Това беше първото. След това да потърся другата със ските.

Обърнах се по корем и започнах да копая с две ръце. Окопах навсякъде около щеката. Най на края успях да я освободя. Избърсах полепналия сняг. Гледах я, както корабокрушенец гледа приближаването на спасителна лодка. Дясната ми ръка беше безчувствена. Свалих мократа ръкавица, започнах да духам върху пръстите си и да ги разтърквам. Кръвообращението се възстанови и върховете им пламнаха.

Забих щеката. Прекрасно беше да чувствувам отново как уплетеното й колелце утъпква снега и издържа тежестта ми. Изправих се до седнало положение и започнах да се примъквам към ските. Те бяха замръзнали в снега. Успях все пак да освободя едната и след като изтъргах леда и снега, започнах със задния й край да дупча снега около мен.

Мислех, че никога няма да мога да намеря другата щека. В отчаянието си задълбах по-надълбоко. Най на края я напипах — съвсем близо до повърхността и съвсем близо до мястото, където все още стоеше другата ска, заровена в снега. Сигурно се е изхлузила от ръката ми, когато съм падал.

Легнах отново. Нямах повече сили. Цялото ми тяло се беше вкочанило. Обаче кръвта пламтеше във вените ми с треската на изтощението. Вече не бях безпомощен. Имах и двете си щеки. Скоро отново щях да се кача на ските. Скоро… когато се почувствувам достатъчно силен. Докато лежах така, снегът изсмука докрай топлината на тялото ми. Стана ми студено и ми се приспа. Започнах да мисля за ските. Трябваше отново да ги затегна за обувките. А това щеше да е толкова изморително! Мислите ми се ограничаваха само до това единствено действие. Светът се бе смалил до един чифт ски.

Сигурно съм щял да лежа там отпуснат, докато снегът не ме затрупа целия, ако не лежах върху другата ска. Бях легнал с цялата си тежест върху задната част на затяжките и острите стоманени ръбове се впиваха болезнено в ребрата ми.

Най-после с изключително усилие на волята се вдигнах от ската. Щом седнах, от гърба ми се свлече купчина навалял сняг. Вятърът с нова сила ме удари в лицето още щом надникнах над ръба на дупката. Но като че ли беше поутихнало. И снегът като че ли беше понамалял. Погледнах към подаващата се изпод снега половина на другата ска. Тя стърчеше право нагоре като огладена летва, забита тук, за да бележи гроба на човек, който е умрял на това място.

Като се опирах с едната ръка на освободената ска, а с другата на щеката, аз запълзях към втората ска. Снегът я беше сковал. Трябваше доста да се потрудя, докато я освободя. Най-после я измъкнах. Седнах в снега, почистих двете ски от леда и ги намазах с вакса.

Сега вече не спирах. Чувствувах, че ако спра да почина, никога повече няма да имам силите или волята да стана отново. Претърколих се така, че ските да останат в по-ниската част на дупката. Утъпках с тях снега, за да получа здрава основа, и почистих налепения по обувките сняг. Но да се затегнат кандахарите не беше толкова лесно. Пръстите ми се бяха вдървили от студа и нямаха никаква сила. Когато най-после успях да поставя кандахарите на фортовете на обувките, силните пружинни обтегачи, отпред като че ли бяха изгубила еластичността си. Последните капчици сила, които ми бяха останали, отидоха за натягането на обтегачите.

Но най-накрая и това беше направено. Докато лежах задъхан на снега, усещах приятната тежест на ските. Странно наистина — когато човек сложи ските след дълго прекъсване, той се чувствува много тромаво на тях. Но повярвайте ми, ако се опитате да стоите в нов сняг без ски, ще изпитате чувството, че гребете, без да имате лодка. Наистина чудесно е да чувствуваш, че отново си стъпил здраво на ските.

След няколко минути хванах щеките и с голямо усилие се привдигнах, докато застанах на колене върху ските.

Тогава най-после успях да се изправя на крака и застанал прав, огледах утъпканата дупка, която бях изровил с тялото си в мекия сняг на падината.

Едва се държах от умора и от спазматичните болки в измръзналите крайници. Но самото усещане, че отново стоя прав и вече не сам в смъртна схватка със снега, а го тъпча твърдо под краката си и съм в състояние да се движа по него, беше прекрасно. Чувствувах се като човек, изкачил висок връх, надвил стихиите и завладял света.

Започнах бавно да потупвам с крака, за да възстановя кръвообращението, и същевременно обмислях какво да предприема. Къде ли бе Мейн? За мен най-лесно щеше да бъде да се спусна към Карбонин. Ако продължех по същия склон, щях да стигна прохода. Но трябваше ли, да вървя в тази посока? Навсякъде около мен се простираха само безредно струпани снежни хълмове. Следите на Мейн бяха окончателно затрупани. Снегът се носеше като бял пясъчен ураган — развихрен облак от леден прах, бръснещ ниско над земята. Мейн сигурно ме бе подвел встрани от маршрута. Ако се спуснех по долината, тя можеше само да ме отведе още по-навътре в планината. А ако стигнех до прохода? Мейн беше казал, че е тесен — толкова тесен, че човек не може да се загуби в него. Ами ако той ме причакваше в прохода? Той ще чака дълго. Ще иска да е сигурен. Огледах се бързо наоколо. Точно в този момент той може би чакаше на границата на видимостта, дебнещ удобен момент да скочи върху мен, ако аз дадях вид, че мога да изляза жив от тази бяла джунгла. Спомних си какво бе казал за него Керамикос.

Докато се оглеждах, вятърът изведнъж промени посоката си. Задуха надолу по глетчера. Той бавно помете снега от оловното небе, сякаш повдигна някаква марлена завеса. Над мен започнаха да се показват черни върхове. Снежните хълмове, които ме заобикаляха отвсякъде, престанаха да бъдат неясни контури, а се откроиха ясно и отчетливо. Далеч пред мен и на около хиляда ярда надолу в долината проблесна глетчер. Това не беше глетчерът Кристало, който бяхме прекосили много по-високо, а друг, по-малък. Неговите черни морени се открояваха съвсем ясно на белия сняг. Той бе заобиколен от назъбени канари. Там нямаше и следа от проход. Както нямаше и следа от Мейн.

Това ме убеди окончателно, че той ме е подвел встрани от правилния маршрут. Съмнението се потвърди по-късно, когато имах възможност да погледна картата. Малкият глетчер, който видях, е бил този, който минава под глетчера Кристало. Мейн е извил рязко вдясно, далеч от прохода за Карбонин.

Тази малка промяна във времето предреши линията на поведението ми и като по чудо спаси живота ми. Ако не беше просветнало, аз щях да тръгна надолу по долината и щях да стигна глетчера Кристалино. А дотам съм щял да се изморя докрай и да падне нощта. И това е щяло да бъде краят ми.

Но неочакваното вдигане на снежната завеса ми показа, че мога да направя едно-единствено нещо — да се върна по следите до главния глетчер Кристало, да пресека върха на прохода под Попена и да се върна в „Кол да Варда“ по пътя, по който бяхме дошли.

Това решение бе твърде рисковано, защото означаваше повече от хиляда фута изкачване. А ако снегът завалеше отново и загубех пътя, аз знаех, че няма да имам никаква надежда. Но поне знаех, че съществува някакъв изход и дори да завалеше отново, можеше да си спомня някои ориентири, за да намеря обратния път. Да вървя напред означаваше да се сблъскам с неизвестността и вероятно да срещна Мейн. И въпреки че предпочитах да се спускам, отколкото да се изкачвам, не се осмелих да рискувам нова среща с Мейн. Той беше много добър скиор и аз не бих имал никакви шансове за спасение.

И така аз се обърнах и поех нагоре по дългия бял склон, откъдето толкова лесно и бързо бях слязъл. Според моя часовник изкачването ми отне два часа. Трябваше да вървя бавно, с много спирания, със зигзагообразно изкачване по не толкова стръмни диагонали. Минаваше два и половина, когато изкачих върха и погледнах надолу към морето от сиви облаци, из които като острови се подаваха далечни върхове. Снегът вече не валеше по планинските върхове, а лежеше като мръсно одеяло по склоновете им, изпълвайки грамадната долина от край до край.

Няма да описвам с подробности по-нататъшния си път. Имаше мигове, в които заставах с глава, подпряна на щеките, сигурен, че не мога да направя и крачка повече. В тези случаи само огромното усилие на волята попречваше на коленете да се огънат под тежестта на тялото. Единственото нещо, за което бленувах, беше да се отпусна и заспя. Веднъж само за миг отслабих вниманието си и паднах. Мускулите на ръцете и краката ми едва имаха силата да ме изправят отново на ските. И, разбира се, колкото по-високо се изкачвах, толкова по-слаб ставах поради разредения въздух на големите височини.

Глетчерът ми се струваше безкраен. На два пъти снегът се спускаше като сива завеса откъм Монте Кристало. Но и двата пъти вятърът го отвяваше надолу към долината. Тук наклонът не беше много голям. Но въпреки че ските се плъзгаха леко през прахообразния сняг, всяка стъпка напред представляваше за мен истинско усилие. Трябваше да използвам щеките, но ръцете ми бяха останали без сила. Вятърът проникваше през мокрите дрехи и те замръзнаха, така че въпреки усилията, които полагах, се превърнаха в твърда черупка, студена като самия сняг.

Най-после стигнах до мястото, където оголените камъни се показваха над снега, и свалих ските. Метнах ги на рамо, но те бяха адски тежки. Врязваха се в кожата ми и ме притискаха надолу, така че аз по-скоро се влачех, отколкото вървях.

Но най на края застанах на самия връх на прохода. Въздухът беше бял — полупрозрачен от светлината, — така, както го заварихме, когато пресичахме това място преди около пет часа. Върхът Попена се възправяше високо, студен и черен, а навсякъде около мен стърчаха само намръщени зъбери. Вятърът нахлу откъм „Кол да Варда“ с такава ярост, че помете снега изпод краката ми. Всичко си беше, както преди, с изключение на това, че Мейн вече не беше с мен.

Запрепъвах се от камък на камък, докато стигна ръба на онзи бял басейн, от който се бяхме изкачили дотук. Забучих ските с върховете нагоре в една пряспа и се втренчих отчаяно в страховития склон. Нашите следи още личаха — като пунктирана линия, надигнала се да ме посрещне изпод сивата снежна мрачина, която изпълваше по-ниските части на прохода. Следите от ските бяха изтънели и посипани със снежен прах, но все още личаха. Приличаха на приятелски пътепоказател, сочещ пътя назад към топлината и безопасния сън.

Сложих отново ските и много бавно започнах да се спускам със стъпаловидно пристъпване. Не вдигах очи от ските. Само един-единствен път сглупих да погледна надолу по полузаличената следа. Тя като че ли пропадаше в някаква бездна точно изпод краката ми и аз усетих слабост в коленете. Краката ми се разтрепериха и не посмях да направя следващата стъпка надолу от страх, че горната ска няма да заканти. Повече от десет минути стоях неподвижно, докато се реша да продължа. След този случай повече не откъсвах поглед от ските. Толкова много бях изтощен, че за мен представляваше трудност дори и това — да стъпвам със ските точно в старите следи. На няколко пъти ту едната, ту другата ска се приплъзваше под мен.

Най-сетне успях да се смъкна. Голямо облекчение е да видиш как върховете на ските разбиват и отблъскват встрани пухкавия сняг, тъй както корабният нос разпенва морската вода. Тогава вече се почувствувах в безопасност, въпреки че оловносивата мъгла ме обгърна отвсякъде и снегът започна да бие в лицето.

Сигурно съм изминал половината път надолу в прохода, когато някакви фигури изскочиха неочаквано изсред падащия сняг. Доста хора бяха, точно колко — не помня, но сред тях се открояваше тежката, масивна фигура на Джо. Извиках и размахах едната щека. Те се спряха. Тръгнах към тях. Струваше ми се, че приближават страшно бързо, изскачайки от снежната мъгла. Спомням си, че видях Джо да се навежда, насочвайки обектива на своята малка камера към мен. След това мъглата се превърна в пелена, която ме обви отвсякъде. Очевидно съм изгубил съзнание и съм паднал там, където съм стоял.

Когато се свестих, някакви груби длани разтриваха ръцете и краката ми. Аз лежах на снега, а над мен се беше надвесил Джо. Студената шийка на метална манерка докосна устните ми и аз едва не се задавих от огъня на брендито, който избухна в гърлото ми. Някой ми беше свалил ските и ме бе покрил с одеяло.

— Какво стана? — запита Джо.

— Мейн — заговорих аз на пресекулки — се… опитала… ме… убие — и затворих очи. Бях безкрайно уморен.

Като отнякъде много далеч чух гласа на Джо:

— Бълнува.

Някакъв италианец заговори. Не го чух какво каза. Бях в полусъзнание. Исках само да си отидат и да ме оставят да спя. След това усетих, че ме вдигат на нечий гръб и вятърът отново задуха в лицето ми. От неговия студ и болката в опънатите ръце дойдох напълно в съзнание. Бузата ми докосваше тъмна, гъста коса, подаваща се изпод островърха шапка. С ъгъла на окото си можех да видя тъмни косъмчета, подаващи се от мъжко ухо. Пред мен виждах само върхове на ски, които разбиваха бързо сухия сняг. Човекът караше без щеки, обхванал ме с ръце под колената, а дланите му стискаха моите ръце, провесени през врата. Доста страшен ми се стори този начин на пътуване, но по-късно научих, че ме е носил един от планинските водачи в Тре Крочи и той често свалял от планината пострадали туристи по този начин.

— Мисля, че вече се оправих, пуснете ме — обадих се аз.

— Ще припаднете — отвърна той, — още сте много слаб.

Но аз настоях и той спря да ме свали. Затегнаха ми ските и аз продължих сам. Водачът караше до мен. Той се оказа напълно прав. Наистина ми прилоша и аз се чувствувах ужасно слаб. Но тъй като бях казал вече, че ще мога сам, трябваше да стисна зъби и да продължа.

Бях страшно доволен, когато зърнах покрития със сняг покрив на „Кол да Варда“. Струваше ми се, че се завръщам в къщи след дълго пътешествие. Водачът и Джо ме подкрепиха да се изкача в стаята си. Те свалиха дрехите ми и започнаха да масажират тялото ми, за да възвърнат кръвообращението. Когато кръвта започна да се връща в полузамръзналите вени, болката в краката и ръцете стана неописуема. След това ме поставиха в леглото с бутилки топла вода, които донесе Ана, и аз веднага заспах дълбоко.

Като се събудих, заварих Джо, седнал до леглото ми с поднос храна.

— Минава десет — каза той. — Повече от четири часа спиш. Сега трябва да хапнеш нещо.

Седнах в леглото. Чувствувах се доста по-добре. Тялото ми беше вдървено, но иначе нищо ми нямаше.

Джо отиде до вратата.

— Влезте — каза той. — Събудил се е.

Този, който влезе, беше Мейн.

— Боже мой, Блеър — извика той от вратата, — много се радвам, че ви виждам. — И той седна без покана в долния край на леглото. — Току-що се връщам от Карбонин. Бях се отчаял, докато ви търсехме нагоре из прохода. Не можахме да намерим и следа от вас. А като се стъмни и се върнахме, в хотела ме чакаше съобщението на Уесън, от което разбрах, чеса ви намерили от тази страна. Никога досега не съм бил толкова доволен от получаването на телефонно съобщение. Почти бях загубил надежда. Как се чувствувате? Какво стана?

Невероятно! Тази очарователна, момчешка усмивка! Тя беше толкова естествена. Но в нея не участвуваха очите. Те нищо не говореха. Неговите сиви очи бяха безизразни. Или само си въобразявах? Той изглеждаше толкова радостен, че ме вижда. С цялото си поведение подчертаваше колко важно е за него, че съм жив. Но аз не можех да мисля за нищо друго, освен за онази снежна стена, втурнала се срещу мен, и насметения в дъга сняг, показващ къде е направил християния, за да завие към дъното на падината.

— Вие би трябвало да знаете какво е станало. Нарочно го направихте — отвърнах аз студено.

Той продължи да говори, все едно че не е разбрал забележката ми:

— Когато стигнах края на онази долина, открих, че съм на ръба на глетчер. Това беше глетчерът Кристалино. Тогава, разбира се, разбрах, че съм се отклонил прекалено вдясно. Почаках там няколко минути. Тръгнах да се връщам по следите си. Но не съобразих, че снегът може да ги затрупа толкова бързо. Не бях изминал и петстотин ярда и вече никаква следа не се виждаше. Долината не е ясно очертана. Без следи, които да ме водят, можех да тръгна по безброй много посоки. Снегът бе толкова силен и биеше право в лицето, че не се виждаха никакви ориентири. Намирах се в някаква плетеница от долинки. Изкачвах се по всяка една, която откривах. Минавах от една в друга и виках. На края помислих, че може да сте паднали някъде по склона, следите ми са били затрупани от снега и вие сам сте слезли. Затова продължих за Карбонин и след като разбрах, че не сте пристигнали там, телефонирах тук, за да организират спасителна група от тази страна. След това се върнах отново в прохода с всички свестни скиори, които можах да събера в хотела в Карбонин. Боже мой — продължи той с извиняваща се усмивка, — никога досега не съм бил толкова изплашен. Нали разбирате, сметнах случилото се за своя грешка. Бях длъжен да взема пред вид, че следите ми ще бъдат веднага затрупани, и да се държа по-близо до вас. Какво наистина се случи? — запита той.

Бях смаян от самообладанието му.

— Искате да кажете, че нямате и най-малката представа какво се е случило с мен? — запитах аз ядосано. — Господи! Вие наистина имате железни нерви, Мейн. — Аз треперех. — Защо се спуснахте по онзи стръмен склон направо? Долу е трябвало да спрете с християния, за да не заорете в мекия сняг на отсрещния скат. А вие знаехте, че аз не мога да правя християния.

— Но аз не завих с християния — отвърна той и ме погледна съвсем хладнокръвно, право в очите. — В дъното на падината имаше напълно удобно място с обратен наклон за спиране. Аз така спрях. Знаех, че е малко бързо това спускане, но в него нямаше нищо трудно. На мен наистина не ми се наложи да правя християния.

— Това е лъжа — извиках аз.

Той се втренчи в мен от изумление:

— Повтарям, на мен не ми се наложи да правя християния. До онова място вие карахте толкова добре, че аз помислих, че и с това спускане ще се справите лесно.

— Знаете много добре, че не бих могъл да се справя — вече се чувствувах по-спокоен. — Там обезателно трябва да се спре с християния и вие знаехте, че аз непременно ще се забия в пряспата.

— О, по дяволите! — извика Мейн. — Какво искате да кажете с това?

Изгледах го продължително. Беше ли възможно да греша? Но онази дъга от завихрен сняг в дъното на падината? Картината беше толкова жива в съзнанието ми.

— Мога ли да ви задам един въпрос? — запитах аз.

— Разбира се.

— Вие сте постъпили в армията през 1942 година. Какво стана с вас, след като дебаркирахте в Италия?

На лицето му се появи разтревожено изражение:

— Не разбирам накъде биете, Блеър? Аз постъпих в армията през 1940, а не през 1942. Заминах за фронта през 43-та — в Северна Африка. Бях батареен командир на противовъздушно поделение. Дебаркирахме в Салерно. Плениха ме, успях да избягам, след това постъпих в ЮНРРА и заминах за Гърция. Но какво общо има това с…?

— Забравете го — отвърнах аз. — Преуморен и разстроен съм, това е всичко. — И аз се отпуснах на възглавниците.

— Добре, както и да е. Радвам се, че сте добре. Направих всичко, което можах. Много съжалявам за случилото се. Това беше моя грешка. Съзнавам го. Но аз наистина смятах, че за вас спирането в дъното на падината няма да е трудно. Укорявам се за това, че не съобразих, че следите от ските ми ще бъдат толкова бързо засипани. — Той стана да си върви.

— Не се тревожете повече.

Когато той излезе от стаята, Джо отхлупи една чиния с бъркани яйца и я постави до мен.

— Какво по дяволите искаше да кажеш, Нийл? — запита той, когато аз започнах да ям. — Защо го разпитваше за службата му в армията?

— Защото един човек ми каза, че той е дезертьор — отвърнах аз с пълна уста. Приятно ми беше отново да чувствувам вкуса на храната. — Един от двамата лъже. Ще разбера кой казва истината, преди да съм свършил с яденето.

— Не разбирам защо се държиш така с него? — измърмори Джо. — Мейн е свестен човек. Повече и не е могъл да направи. Позвъни по телефона веднага, щом като е стигнал в Карбонин. Аз говорих с него. Беше страшно разтревожен. Трябва да е бил уморен като куче след толкова труден преход. Но излязъл веднага със спасителната група, която събрал в Карбонин. Върнали се чак когато съвсем се стъмнило. Не е виновен, че не е могъл да те намери.

Помръднах неопределено с рамене и продължих да ям. Той, изглежда, се обиди от мълчанието ми.

— Смятам, че си страшно несправедлив в случая — продължи Джо. — Знаеш ли какво ми каза, когато се свести и аз ти дадох да пийнеш бренди? Запитах те какво се е случило, а ти ми отговори, че Мейн е направил опит да те убие.

Вдигнах поглед към тежко изсеченото му, благодушно лице. Джо беше толкова сигурен в света, който го заобикаляше. За него той представляваше единствено обект за снимане.

— Смяташ, че съм бил разстроен от това, което е станало с мен?

— Разбира се — заговори той успокоително. — Повярвай ми, това момче е направило всичко, което е могло. Не е негова вината, че ти си паднал в някаква пряспа и че неговите следи са били затрупани от снега. Всичко става горе в планината, когато завали толкова силен сняг. Водачът, който те носи известно време на връщане, ми разказа няколко подобни случки. Лошото е, че ти се опита да направиш един голям преход, а още не беше влязъл във форма.

Не казах нищо повече. Каква полза би имало? Но Мейн беше излъгал, като настояваше, че е спрял в обратен скат.

Джо излезе и аз останах да лежа в леглото приятно отпуснат. Опитах се да прочета нещо. Но не можех да се съсредоточа. В края на краищата захвърлих книгата и продължих да лежа, като се опитвах да си изясня нещата.

Сигурно е било след около един час, когато Джо влезе в стаята.

— Енглес иска да говори с теб по телефона — каза той. — Той е долу в „Сплендидо“. Казва, че се е опитвал да се свърже с теб по-рано, но не могъл да разбере какво му говори Алдо. Казах му, че трябва да лежиш, но той настоя. Нали го знаеш какъв е — добави Джо, за да се извини. — Дори и да умираше, пак ще иска да те измъкне от леглото. Опитах се да му обясня какво ти се е случило. Не пожела да ме изслуша. Никога не слуша, ако не се касае лично за него. Смяташ ли, че ще можеш да слезеш долу, или да му кажа да върви по дяволите?

— Не, ще дойда. — Станах и наметнах едно одеяло върху халата си.

— Не ми е ясно за какво се е домъкнал? — промърмори Джо, докато излизахме от стаята. Чувствувах колената си вдървени и слаби. Иначе нищо ми нямаше. — Защо по дяволите не ни остави да си гледаме работата? — продължаваше да ръмжи Джо зад мен. — Винаги е едно и също. Смята, че не си вършиш работата, ако не ти виси постоянно на главата. Ти имаш ли поне план на сценария?

— Нахвърлил съм някои бележки — отвърнах аз. Но в момента мислех за личната задача, с която ме беше изпратил тук Енглес, а не за сценария.

Телефонът беше на бара до автомата за кафе. Мейн и Валдини вдигнаха глави, когато влязох. Те седяха до печката. Валдини каза:

— Вие се чувствувате по-добре, мистър Блеър? Много се радвам. Разтревожих се за вас, когато чух, че сте се загубили в планината.

— Сега се чувствувам добре, благодаря — промърморих аз.

Вдигнах слушалката.

— Ти ли си, Нийл? — по телефонния кабел гласът на Енглес звучеше тънко и пискливо. — За какъв инцидент ми разправя Уесън?

Знаех, че Валдини и Мейн ме наблюдават и слушат разговора.

— Не смятам, че е точно така — отвърнах аз. — Утре ще ти разкажа. Ще дойдеш ли?

— Доста дебел сняг е навалял тук — долетя отговорът му. — Но ще дойда, дори ако се наложи да се катеря със ските. Запазил съм си стая. Може да провериш дали са застлали леглото. Какво откри за Мейн, нещо интересно?

— Виж какво, не мога да ти разказвам съдържанието сега — отвърнах аз. Телефонът е на бара. Ще ти дам да прочетеш плана, като се видим утре.

— Разбирам. Мисля, че го познах от снимките, които ми изпрати. Накарах да промият филма веднага щом го получих. Белегът го издаде. Затова дохвърчах тук. Наблюдавай го, Нийл. Ако това е птичката, която търся, трябва да се пазиш — той е опасен. Между впрочем, аз намерих онази малка кучка — Карла, — тя сега е с мен. Изпи десет мартинита и в момента ми говори, че съм много мил и съвсем не приличам на англичанин. Ще проверя дали имаме еднакво мнение за това, с което я е надарила природата. Съгласен? — Той се изсмя кратко. — Ще се видим утре — и затвори телефона.

Като свърших разговора, Джо побутна една чаша с питие към мен.

— Всичко наред ли е? — запита той.

— Така изглежда — отвърнах аз.

— За какво е дошъл? Каза ли ти?

— А, мисля, че просто иска сам да огледа терена.

— Да гледа. И все пак той е адски добър режисьор. Странно съчетание — майка му е от Уелс. От нея е наследил любовта към музиката и евтиния блясък на красноречив интелектуалец. Те всички уелсци са такива устакяри, кресльовци и шашмаджии. Повърхностни хора.

— В него има нещо повече — прекъснах го аз.

— Ами той не е изцяло уелсец, затова. Не знам точно какъв е бил баща му — вероятно шотландец — намусен, упорит и непреклонен. Сигурно затова е толкова лесно податлив на настроения и от него е наследил тази упорита настойчивост за съвършенство. Двете страни от характера му са непрекъснато във война. Това го прави труден за сработване с хората. И въпреки всичко точно там се крие неговата сила като режисьор.

Изпих си питието и се прибрах в стаята да легна.

Джо се суетеше около мен като грижовна майчица — смени водата в грейките, постави бутилка коняк до леглото ми, отвори кутия цигари.

— Искаш ли да те целуна за лека нощ? — запита той ухилен.

— Ще мина и без твоята целувка — разсмях се аз.

— Добре — отвърна той и щракна лампата. — Утре ще се чувствуващ съвсем добре.

Едва дочаках да заглъхнат стъпките му по коридора и станах да заключа вратата. Не исках да поемам никакви излишни рискове.

Не бях прекарал в топлината на леглото си и няколко минути, когато по голите дъски на коридора затропаха скиорски обувки и на вратата се почука.

— Кой е?

— Керамикос.

— Момент. — Измъкнах се от леглото и отключих вратата. След това светнах лампата и се мушнах обратно под завивките. — Влез! — извиках аз.

Той влезе и затвори вратата след себе си. Спря за момент пред долния край на леглото, като ме гледаше. Трудно беше да се разгадае изразът на очите му зад дебелите стъкла на очилата. Те отразяваха светлината и приличаха на два бели диска.

— Значи — започна той, — не беше злитовията, а?

— Какво искате да кажете? — запитах аз, въпреки че много добре разбирах какво иска да каже.

Той не обърна внимание на въпроса ми.

— Сега вече заключвате вратата, нали? Бързо схващате.

— Вие не сте учуден от моето премеждие в планината. Защото съм бил с Мейн, така ли?

— Аз никога от нищо не се учудвам, приятелю — отвърна той уклончиво.

Опитах да го подхвана по друг начин:

— Вие ми казахте, че Мейн бил дезертьор и че е постъпил в армията през 1942 година. А той казва, че е постъпил през 1940 г.

— Може би е праз. Аз не знам историята на Гилбърт Мейн. Аз само знам историята на този човек.

— Какво искате да кажете, че това не е истинският Гилбърт Мейн? — запитах аз, тъй като не виждах как другояче могат да се изтълкуват думите му.

Той помръдна неопределено с рамене:

— Може би. Но аз не съм дошъл да разговарям с вас за Мейн. Сметнах, че като хора, отседнали в една хижа, доброто възпитание ме задължава, мистър Блеър, да ви поднеса моите благопожелания за щастливото избавление. Уесън ми каза, че е пристигнал режисьорът на вашата филмова компания. Той ще отседне ли тук?

— За няколко дни — отвърнах аз. — Той ще ви заинтересува. Бил е известно време в Гърция.

— В Гърция? — Керамикос явно проявяваше интерес. — През войната?

— Да — отвърнах аз. — Бил е в разузнаването.

Той ми хвърли един бърз поглед.

— В такъв случай той и аз ще имаме доста неща да си говорим.

Пожела ми лека нощ и тръгна да излиза. Но когато стигна до вратата, аз казах:

— Между впрочем, когато преглеждате какво има върху изписан на машина лист и листът не е свален от валяка, трябва винаги да внимавате след това да го превъртите в първоначалното му положение.

— Не ви разбирам.

— Вие сте претърсвали стаята ми миналата нощ — поясних аз.

Той ме изгледа с тежък поглед. След това каза:

— Който и да е претърсвал стаята ви, мистър Блеър, това не съм бил аз, уверявам ви. — И затвори вратата. Аз веднага скочих да я заключа.