Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lonely Skier, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Boman (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Хемънд Инис. Самотният скиор

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №36

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Жени Божилова

Преводач: Богомил Бенев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Жулиета Койчева

Английска, I издание

Дадена за набор на 28.IV.1982 г. Подписана за печат на 1.VI.1982 г.

Излязла от печат месец август 1982 г. Формат 70×100/32 Изд. №1571

Печ. коли 16,50. Изд. коли 10,68. УИК 10,35. Цена 1,50 лв.

Страници: 264. ЕКП 95366 21431 5637–23–82

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Богомил Бенев, преводач, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982

c/o Jusautor, Sofia

 

Hammond Innes. The Lonely Skier

Fontana/Collins, Great Britain, 1975

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции в текста; преместване на анотацията от произведението към книгата.

Глава шеста
Неприятна сцена

Когато погледнах през прозореца си на следната утрин, пред мен се откри един напълно различен свят. Нямаше никакво слънце, никакъв контраст между черното и бялото, небето бе посивяло от валящия сняг — големи снежни парцали, които падаха бавно надолу с милиони. Земята представляваше скучно бяло одеяло. Дърветата бяха така отрупани със сняг, че едва приличаха вече на дървета. Верандата вече не представляваше тераса от голи дъски. Сега тя беше един квадрат от чист девствен сняг, а кръглите плотове на масичките, затрупани от снега, приличаха на гигантски гъби.

Чувствувах се напълно добре — с изключение на умората и мускулната треска. Слязох долу и телефонирах на Емилио. Той каза, че злитовията засега ще може да се изкачи, но ако вятърът се усили и снегът започне да навява, ще стане невъзможно да изкара шейната. Тогава позвъних в „Сплендидо“ и поръчах да съобщят на Енглес, че ако успее да се добере до Тре Крочи, злитовията ще го изкачи при нас. След това казах на Алдо да приготви свободната стая.

Предполагам, че трябва да прескоча времето от телефонния разговор до пристигането на Енглес в „Кол да Варда“, защото нищо не се случи до неговото пристигане. Но тъй като всичко се завъртя около това събитие, трябва да дам някои обяснения за странната атмосфера на очакване, която се възцари над столовата тази сутрин.

За нас с Джо това би било разбираемо. Джо се приготвяше психически за словесен сблъсък със своя режисьор.

— Енглес ще дойде бъкан с идеи и ще почне да дава акъл — ръмжеше Джо. — Но всеки филм трябва да има фокусна точка, а фокусната точка, така както аз я виждам, е тази хижа и злитовията. Хижата е страшен декор за снимки. Виж я какво представлява тази сутрин. Още няколко часа, и снегът ще я откъсне от света. Представи си сега, че в нея се намират няколко души, които се мразят или чиито интереси се сблъскват. — Той ми говореше тези неща на закуска, а останалите слушаха с напрегнато внимание. — Ами злитовията — добави Джо. — Направил съм й няколко страшни снимки. Вържи една бутафорна шейна и я пусни да се търкаля надолу, все едно че се е скъсало въжето! А преследване със ски? И теб съм те снимал — горе в прохода, когато припадна в краката ни. Ако Енглес не се съгласи с мен — по дяволите, — ще напусна.

Джо се настройваше за предстоящата среща с Енглес и привеждаше в бойна готовност своите доводи. Що се отнася до мен, трябва да призная, че аз също изпитвах известно напрежение. След всичко, което се случи, бях сигурен, че Енглес е длъжен да ми каже защо ме е изпратил тук.

Но останалите — те защо бяха толкова мълчаливи? Мейн ме беше поздравил доста весело, когато слезе за закуска. Запита ме как се чувствувам със спокойната загриженост на приятел, който е доволен, че не ме вижда по-зле, отколкото би трябвало да бъда след един нещастен случай. Държеше се приятно и естествено, но беше по-сдържан от обикновено. Докато Ана слагаше масата, усмивката в нейните големи очи остана без ответ. А когато Джо слезе и започна да говори за пристигането на Енглес, той кой знае защо се умълча.

А Валдини, който, ако беше американски сенатор, би могъл да отложи гласуването на всеки законопроект, като проточи дебатите до края на заседанието, почти не проговори. Джо забеляза това и подметна:

— Какво си се умислил, Валдини? Не става ли работата с твоята контеса?

— Винаги искаш да правиш мен на смях, а, Уесън? — озъби се дребният сицилианец.

— Ами ти изглеждаше адски разтревожен миналата нощ, след като говори с нея по телефона — отговори Джо.

— Кога беше това? — запитах аз.

— О, когато ти заспа — отвърна Джо.

Значи, тя му бе телефонирала, след като Енглес бе говорил с мен. Бих дал много, за да науча какво е казала. Не се и съмнявах, че е било относно Енглес.

А Керамикос? Той винаги е бил тих и притворен. Но тази сутрин по-скоро имаше вид на бдителен човек, отколкото на сдържан. Забавляваше се да наблюдава с безразличие седналите на закуска. И въпреки всичко в държанието му се забелязваше сянка от нервност. Сега, когато знам истината, за него, изглежда напълно нормално да е бил нервен. Но тогава неговото поведение ме озадачи, защото той винаги бе излъчвал увереност.

След закуска всички се скупчиха около печката. Това също беше необичайно, защото обикновено те се разотиваха по стаите си.

Известно време Джо ми говори за филма. Искаше моята подкрепа. Опитваше се да изкопчи резюме на сценария, който аз трябваше да съм подготвил в основни линии. Използвал ли съм хижата и злитовията? Какви епизоди за външни снимки съм предвидил? Но след като разбра, че не съм в настроение да разговаряме, също се умълча. След известно време той затвърди моето чувство, че атмосферата е напрегната.

— Като че ли този сняг оказва същото влияние върху хората, както мистралът[1] или сирокото[2]. Колко ли ще продължи, Мейн?

— Ден-два може би — отвърна Мейн.

— Боже мой! — въздъхна Джо. — Значи, трябва да висим като ято бухали около тази печка няколко дни? За бога, Мейн, сядай на пианото и дай там нещо весело. Не мога да кажа, че страшно обичам гюрултията, която вдигаш сутрин, но всичко друго е по-добро, отколкото да дремем петимата около това чудовище, което наричат печка.

Но Мейн отговори, че нямал настроение. А и никой не подкрепи Джо. В края на краищата той отиде да си вземе книга за четене. Но дори и с неизменния приключенски роман в ръка не го свърташе на едно място. Валдини седеше и си чоплеше зъбите с кибритена клечка. Мейн и Керамикос като че ли бяха потънали в размисъл.

Ние седяхме и чакахме. Най-после около десет и половина дрънченето на стоманеното въже ни съобщи, че шейната е започнала да се изкачва. Никой не се помръдна. Но атмосферата бързо се промени. Очакването бе заменено с любопитство. Станах и отидох до прозореца, който гледаше към пъртината на шейната.

— Кой идва, вашият режисьор ли? — запита Мейн.

— Още не се вижда — отвърнах аз. Видимостта беше много лоша. Пъртината на шейната се губеше в сивата здрачина на падащия сняг.

Мейн дойде и застана до мен. Изпод снега се показа стоманеното въже. А след него като призрачен кораб се появи и шейната.

— Като че ли идват двама души — каза Мейн. — Кой ли друг се е решил да се изкачва тук в такъв ден? — Той се извъртя. — Знаеш ли кой е другият в шейната, Валдини?

Малкото човече, съзерцаващо ноктите си, вдигна глава. Беше облечен в небесносин костюм с тъмносиня риза и кървавочервена вратовръзка. Приличаше на диригент на джазов състав. Гуменото му лице се набръчка в усмивка, но тя не обхващаше и очите. Те останаха бдителни и присвити. Той смукна през зъби:

— Възможно е.

Шейната вече наближаваше върха. Беше покрита с дебел сняг. Разпознах двамата пасажери, които седяха зад Емилио — това бяха Енглес и контесата.

Шейната спря на малката дървена платформа, почти зарита от снега. Енглес погледна към хижата, видя ме и кимна отсечено с глава. Мейн въздъхна облекчено и се върна успокоено на мястото си до печката. Карла разговаряше весело с Енглес, докато сваляха ските си от задната част на шейната. Ана излезе и пое двата куфара на Енглес.

Аз се отдръпнах от прозореца. Останалите, както и преди, седяха неподвижно. Никой не говореше. Тиктакането на часовника с кукувичката се чуваше високо и ясно. Отидох до бара и извадих бутилка коняк и няколко чаши. Отвън се чу как някой подпира ски на дървената стена на хижата. След това вратата се отвори и влезе контесата, следвана от Енглес. Джо стана и протегна ръка:

— Здрасти, Енглес. Радвам се, че те виждам. Добре ли пътува?

Това беше единственото движение откъм групата до печката. Мейн и Керамикос наблюдаваха Енглес, а Валдини наблюдаваше контесата.

Джо почувствува заплашителното мълчание и се опита да го прогони, като заговори:

— Заповядай, ще оставя палтото ти на масата. Май ти е необходима една чашка, а, шефе? А, както виждам, Нийл вече се е сетил. Е, по-добре да те представя веднага щом като ще отседнеш тука. Всички сме налице. Не може да се излиза в това проклето време.

Енглес кимна късо и отсечено към групата до печката, докато Джо го представяше. След това каза:

— Ела да пийнем, Джо. Искам да чуя какви снимки си ми приготвил. И ти трябва да пийнеш нещо, Карла. Какво ще вземеш?

Тя си свали дебелото яке, обточено с кожи. Беше облякла своя ален скиорски костюм. В мрачната унила стая весело плисна вълна от цветове.

— Една стрега[3], ако обичаш. — И тя го хвана подръка, като че ли той беше единственият мъж на този свят.

Енглес ми хвърли бърза, прикрита усмивка. Аз налях чашите. Джо започна да говори за своята фокусна точка. Енглес слушаше с половин ухо. Очите му не се отделяха от едно очукано огледало, което висеше на стената в другия край на бара. Отначало помислих, че тайно проверява дали външният му вид е в ред. Той най-щателно следеше тоалета си, когато наоколо имаше жени. Но след това забелязах, че Енглес не би могъл да види себе си в огледалото. В него се отразяваше само групичката около печката.

Извих леко глава и видях, че Мейн също наблюдава малкото огледало. Джо продължаваше да скача от мисъл на мисъл за значението на злитовията от гледна точка на операторската работа. Енглес дори и не се опитваше да дава вид, че разговорът го интересува. Той наблюдаваше Мейн и в тъмните му очи се четеше нещо между забавление и възбуда.

По едно време Мейн стана и дойде на бара. Движенията му бяха доста спокойни, но това беше преднамерено спокойствие. Той и Енглес, застанали един до друг, бяха почти еднакви на ръст, въпреки че Енглес изглеждаше малко по-нисък поради леко приведените си рамене. Джо млъкна за момент, за да си поеме дъх, и Мейн каза:

— Тъй като вие се присъединявате към нас в това отшелническо гнездо, мистър Енглес, надявам се, ще приемете да пийнете с мен.

— С удоволствие — отвърна Енглес.

Мейн напълни чашите, отбеляза с тебешир на дъската, че това е за негова сметка, покани Керамикос и Валдини при нас, с една дума, започна да се държи като най-очарователния и непринуден домакин, говорещ занимателно и свободно за преимуществата на пътуването със самолет през мирно време в сравнение с военните условия.

— Но война или мир — продължаваше той — аз не мога да свикна с излитането — с онази половин минута на несигурност, когато очите не могат да се фокусират върху книгата, която четеш, и ти става топло и чуваш само грохота на двигателите, докато земята препуска бясно под илюминаторите все по-бързо и по-бързо, а след това изведнъж се отдръпва назад и изчезва.

Джо, който нямаше нищо против да млъкне, за да пийне още една чашка, задълба отново в първоначалния разговор:

— Енглес, на всяка цена държа да се разберем за едно нещо, преди да продължа с пробните снимки. Ще снимаме ли или няма да снимаме…?

— Според мен — прекъсна го Мейн — известно време няма да имате голяма възможност за операторска дейност. Я вижте какво е навън. — Той сочеше с пръст към прозореца и всички се обърнаха натам.

Бе притъмняло още повече. Вятърът вдигаше снега, преди да е докоснал земята, и го въртеше на стълбчета като понесен от вихрушка. След това изведнъж милионите малки, блъскащи се снежинки като че ли се подреждаха в боен ред и се хвърляха в атака срещу дърветата от другата страна на злитовията. Цялата хижа се разтресе от първия пристъп на вятъра. Той захвана да вие и беснее по наклонените стрехи, изглежда, твърдо решен да я отскубне от Кол да Варда и да я запокити нейде из вселената. Вятърът се вкопча в боровете и започна да ги тресе така, както териер подмята плъх. Снегът се сгромолясваше на огромни бали от виещите се като камшици клони. Една снежна вълна премина по земята и се сгромоляса върху пъртината на злитовията. След това вятърът насочи силата си само в една посока и подгони снежинките почти хоризонтално.

— Изглежда, ще се наложи да прекараш нощта тук, Карла — каза Енглес.

Тя се усмихна:

— В такъв случай ще бъдеш ли така любезен да ми отстъпиш твоята стая?

— Не се безпокойте, мистър Енглес — обади се Валдини. — Тя има толкова благородна душа, че няма да настоява да спите тук долу.

Последва напрегната тишина, която Карла разчупи със своя смях:

— Не обръщай внимание на Стефан — обърна се тя към Енглес. — Той просто ревнува, нищо повече.

— Ревнува! — В очите на Валдини проблесна жестокост и той ги вторачи в Мейн. — Да, аз ревнувам. Знаете ли какво значи да ревнуваш, мистър Мейн? — Гласът му беше опасно учтив и аз още веднъж усетих, че под маската на любезността се крият опасни чувства.

Нов пристъп на бурята разтресе хижата. Вятърът се замята из върховете на боровете, като събори и последните остатъци от сняг. Дърветата останаха да стърчат голи и черни в сивия, напръскан с бели точици хаос.

— Имаме късмет, че не сме сега на глетчера, нали, Блеър? — обърна се към мен Мейн, а след това додаде към Енглес: — Знаете ли, че вчера за малко щяхте да загубите вашия автор на сценарии?

— Чух, че му се е случила някаква неприятност, когато бил на ски — отвърна Енглес. — Какво е станало?

Мейн разказа своята версия за случката. Толкова добре извърташе нещата, че аз го слушах с известно възхищение. Енглес щеше да има възможност да научи истината по-късно.

— Стават понякога такива работи — завърши Мейн. — Наистина грешката е моя. Не трябваше да се отделям от него.

— Какво стана с теб? — запита Енглес, като се обърна към мен. — Вероятно си паднал в мек сняг. Сам ли се прибра?

Разказах му как една моментна промяна на времето ми даде възможност да се върна обратно през глетчера и как групата за търсене ме е срещнала на половината път през прохода.

— Снимах го как припада, когато го наближихме — намеси се в разговора Джо. — Стана страшен кадър. В сценария трябва непременно да включиш такъв епизод. Той ще трогне всяка аудитория. Този, с когото са тръгнали заедно, телефонира от някакъв хотел, излизат групи за издирване, човекът се мъчи да излезе изпод затрупалия го сняг, тръгва обратно по своите следи и най на края припада от изтощение. Приятелката му също е тръгнала да го търси с една от групите.

За момент Енглес изглеждаше съвсем унесен в мислите си. Но след това очите му проблеснаха с неговия заразителен ентусиазъм.

— Това само ще развали епизода, Джо. Много по-драматичен може да стане. И по дяволите момичето.

Слушай, да предположим, че Мейн е искал да убие Блеър. Мейн е добър скиор — Блеър не е. Започва буря. Мейн води. Той поема надясно, след като пресичат глетчера — не по погрешка, а нарочно.

Аз почти не чух какво каза после Енглес. Наблюдавах Мейн. При споменаването на „да убие“ той се напрегна. Погледна бързо към Керамикос. Очите му гледаха озадачено и смутено и той облиза един-два пъти устните си.

— Една нощ, прекарана навън на този студ, и той обезателно ще умре от измръзване — чух Енглес да продължава. — Идеалното убийство. Не може да се докаже. Но поради някаква нищожна случайност Блеър се завръща. Прекрасна ситуация. Ние ще включим това в сценария, Нийл — допълни той, като се обърна към мен.

— Тази хипотетична идея — намеси се Керамикос, като издаде напред глава — е много интересна. Но защо Мейн ще иска да убива Блеър?

— А, точно този въпрос трябва да разработим — отвърна Енглес и след това се обърна към мен: — Хайде, Нийл. Ще напишем сцената, докато идеята е все още свежа. Къде да отидем? В твоята стая може ли? Има ли отопление там?

— Има една електрическа печка.

— Добре.

Едва се стърпях да излезем от столовата.

— Какво в същност те накара да изфабрикуваш тази сцена с убийството?

— Е, не е лоша идея, нали? — ухили се той, докато се изкачвахме по стълбите.

— Не, никак не е лоша. Точно това се случи. Мейн се опита да ме убие.

— Така и предполагах.

— От какво вадиш това заключение? — Вече бяхме в моята стая.

— От твоето нежелание да говориш по телефона и от това, което знам за Мейн.

Затворих вратата и включих печката. Беше много студено и снегът се натрупваше по перваза на прозореца, така че беше почти невъзможно да се види какво става навън.

— Какво знаеш за Мейн?

Той ми хвърли един бърз поглед, докато сядаше на леглото, и извади пакет цигари.

— Този въпрос може да почака засега, Нийл. Разказвай какво е ставало тук до днес. Последното съобщение, което получих от теб, беше телеграмата с подробностите около търга. Тези подробности и снимката на ония типове долу ме накараха да пристигна. Да започнем с търга.

След като дадох пълно описание на това, как е протекъл търгът, той поиска да му разкажа най-подробно за Мейн, Керамикос, Валдини и Карла. Започнах с Карла. Повторих всичко, което тя ми бе казала за себе си.

— А ти повярва ли й? — прекъсна ме той.

— Не виждам защо да не й вярвам — отвърнах аз. — Тя е доста чувствена и сладострастна натура, но това не означава, че не е била наистина влюбена в Щелбен.

Той се изсмя цинично:

— Тази жена — влюбена! Тя никога не е обичала другиго освен себе си. Тя е умна и знае как да се оправя с мъжете. Тя те е преметнала на малкото си пръстче, Нийл.

— Не ставай смешен — отвърнах аз ядосано. — Това, което ми разказа, звучи напълно достоверно.

— Достоверно! — изхили се той. — То е толкова достоверно, колкото може да е достоверно, че тигрите мигрират в Антарктика. Каква полза би могла да има жена като Карла от някаква си усамотена вила на върха Кол да Варда? Тя се интересува само от две неща на този свят — и парите са главното. Лошото при теб е, че не знаеш нищо за жените и си най-наивният мъж, когото съм срещал.

Повдигнах рамене:

— Мисли си каквото искаш. Аз да не съм ясновидец! Откъде бих могъл да знам дали казва истината, или не? Виж, ако ми разкажеш всичко, което знаеш за тези хора, тогава ще знам накъде да се насоча.

— Добре, Нийл — засмя се той, — тук си прав. Значи, това беше за Карла и Валдини. А за Керамикос какво можеш да кажеш?

Повторих му това, което Керамикос ми беше казал за Мейн, разказах за срещата в машинното отделение на злитовията и как гъркът отрече, че е претърсвал стаята ми.

— Нещо за Мейн? — запита той.

— Знам само това, което Керамикос ми разказа и… случая със ски похода вчера.

Той се замисли за момент.

— Ти си се справил много добре, Нийл — каза той с неочаквана приятелска усмивка. Замълча отново. След това продължи: — Да предположим, че Мейн е бил този, който е претърсвал стаята ти онази нощ. Това би ли му дало основание да иска да се отърве от теб?

— Едва ли — отвърнах аз, но веднага си спомних листа на пишещата машина. — Да, би могло. Бях написал доклада до теб. Той съдържаше това, което Керамикос ми беше казал. Който и да е претърсвал стаята ми, е забелязал листа на машината.

Той кимна:

— Ами ако човекът, с когото Керамикос е разговарял онази нощ, е бил Мейн? Можеше ли да бъде Мейн?

— Не знам — отвърнах аз. — Не успях да го видя. Но по височина отговаря на Мейн. Би могъл да бъде.

— А ако това е бил той, тогава Мейн би могъл да си извади съответните заключения от факта, че ти не си бил в стаята си. Да-а, мисля, че това трябва да е бил нашият приятел Мейн.

Настъпи мълчание. Той като че ли беше изчерпал въпросите си.

— Виж какво — подхванах аз, — смятам, че е крайно време да ми дадеш известна представа за това, което става тук.

Той се замисли. След това каза:

— Ще останеш разочарован, Нийл. Аз знам по-малко, отколкото ти самият знаеш. Известно ми е само миналото на Керамикос и Мейн. Но не знам какво общо имат те с комбината Карла–Валдини. Чувствува се някакво напрежение, това забелязвам. Но защо? Единственото нещо, което аз знам, а ти — не, е причината, събрала всички тук. А колкото и по-малко знаеш за нея, толкова по-далеч от опасности ще бъдеш. Сега след моето пристигане мисля, че теб повече нищо сериозно не те застрашава. За останалото смятам, че ще се разреши от само себе си — с малко помощ, разбира се. Хижата е вече откъсната от света. Тези, които преследват някаква цел в „Кол да Варда“, се набутаха тук като в клетка. — Той се разсмя и в тъмните му очи заблестяха дяволски пламъци на трескава възбуда. — Сега ще им гледаме сеира. Гърнето е готово да кипне. Ние ще слезем долу и ще започнем да подклаждаме огъня. Каквото и да кажа или каквото и да направя — не се намесвай. Само стой настрани и наблюдавай фойерверките. — Той стана рязко и отвори вратата. — И не казвай нито дума на Уесън. Той смята, че приключенията стават само във филмите. Ако животът го сблъска с някое истинско приключение, ще получи припадък.

Когато слязохме отново в столовата, заварихме единствено Карла и Мейн. Карла продължаваше да пие стрега и ако се съдеше по червенината на бузите й, тя бе обърнала доста чашки, докато ние сме били в моята стая. Мейн си беше възвърнал непринуденото държане с помощта на коняк. Алдо стоеше зад бара.

Дуе коняк[4] — поръча Енглес.

Си, си субито, синьоре[5].

— Къде е Уесън? — обърна се Енглес към Мейн.

— Отиде да прояви някакви филми, за да ви ги покаже.

— А Валдини и гъркът?

— Те отидоха да го гледат как работи — отвърна Карла. — Но защо Стефан проявява любопитство, след като знае, че снимките не са порнографски, това не мога да ти кажа — добави тя със смях.

Мейн наблюдаваше Енглес — наблюдаваше го и изчакваше. Двамата създаваха неприятна, натегната атмосфера. Известно време Енглес пи мълчаливо. Карла не говореше. Тя наблюдаваше и двамата и в очите й имаше някакъв блясък, който аз не разбирах.

Мейн беше този, който направи първата стъпка. Мисля, че той повече не можеше да издържи на мълчанието.

— Измислихте ли защо съм искал да убия Блеър? — Стараеше се да говори със спокоен глас, но едно леко потрепване издаваше напрегнатите му нерви.

Енглес вдигна поглед към него. След това се обърна към Карла:

— Спомняш ли си какво ми каза миналата нощ — когато ми разправяше какъв в същност бил Мейн? Ти каза, че той те е измамил с двойна игра.

Карла кимна и очите й заблестяха като очите на котка в тъмното. Мейн остави чашата си на бара. Пестникът му се сви, сякаш бе готов да удари някого.

— Ще ти бъде ли интересно да узнаеш — продължи Енглес с равен глас, — че той няма да се задоволи с измама чрез двойна игра? Той смята да те убие.

— Това е лъжа — извика Мейн, а след това добави с подигравателна усмивка, за да прикрие твърде категоричното отричане. — И как според вас съм замислял да убия Карла?

Енглес се усмихна, но все още продължаваше да говори, обърнат само към Карла:

— Злитовията. Разхлабено зъбно колело и… нещастен случай. Това щеше да е краят за теб и Валдини.

— Вие трябва да сте луд! — извика Мейн с побелели устни. — Най-напред измисляте, че съм искал да убия Блеър, а сега Карла… и Валдини. — След това добави с по-спокоен глас: — Не мога да повярвам, че говорите сериозно.

— Напълно сериозно говоря — отговори бавно Енглес. След това внезапно се наведе напред — все едно че скочи върху Мейн. — Вчерашната история е точно толкова преднамерено убийство, колкото, да речем, с изваден нож да се опитате да прережете гърлото на Блеър.

Мейн се изсмя. Но смехът му беше с една нотка по-висок от обикновено:

— Опитайте се да го докажете. Боже мой, Енглес, ако бяхме в Англия, щях да ви дам под съд за клевета.

— Ако бяхме в Англия, моето момче — отговори Енглес, — ти щеше да лежиш в килията за осъдени на смърт и да чакаш изпълнението на присъдата.

Мейн само повдигна рамене:

— Вие наистина сте луд — каза той и си наля още една чаша.

Сцената сигурно би приключила с тази реплика, защото според мен Енглес трябваше да разбере, че за момента подклаждането на огъня е достатъчно. Но в този момент Карла неочаквано пристъпи напред:

— Гилбърт — рече тя и гласът й беше копринено мек като козината на пантера, промъкваща се към жертвата си, — защо си искал да ме убиеш?

Мейн гаврътна чашата си на един дъх:

— Откъде да знам? Питай Енглес. Това е негова измислица. Може би той ще ти каже.

— А може би няма нужда да питам него. — Гласът на Карла мъркаше, но аз долових, че мърка с ненавист. — Може би знам защо. — С тези думи нежната струна в гърлото й окончателно се скъса.

Мейн застана нащрек — бледите му, леко присвити очи гледаха студено.

— И защо съм искал да те убивам? — запита той с равен глас.

— Защото повече не ти трябвам и защото знам прекалено много. — Сега тя говореше с по-висок глас. В него имаше яд и горчивина. — Ти най-напред се опита да изнудиш Хайнрих. И след като той не ти каза къде го е скрил, ти направи така, че да го арестуват. Ти, мръсен жалък информанте[6]. Ти уби моя беден Хайнрих.

— Твоят беден Хайнрих! Ти го мразеше. А той те презираше.

— Това не е вярно — избухна Карла. — Той ме обичаше, винаги ме бе обичал.

Мейн се изсмя:

— Обичал те! Той те презираше. Търпеше те само защото ти му беше необходима. Той беше бежанец в чужда страна и ти знаеше как да го криеш. А ти живееше с него, защото твоята алчна душица беше влюбена в злато, струващо милиони.

— Алчна душица? Ти ли ще ми говориш за алчност, ти, който…

Мейн продължи да си пие, оставяйки потока от италиански хули да мине покрай ушите му. Държеше се със заучена наглост и безочие. Карла неочаквано спря. Очите й диво блестяха.

— Мразя те — изкрещя тя бясно. — Чуваш ли? Аз те мразя.

— Така ли, Карла? — изсмя се Мейн. — А не много отдавна ти ми казваше, че ме обичаш. Не ме ли обичаш вече? — Неговият презрителен, надменен и подигравателен тон, изглежда, я нарани дълбоко.

— Защо ме изостави, Гилбърт? — проплака тя с неочаквано за нея тихо отчаяние в гласа. — Ние можехме да бъдем много щастливи. Защо ме изостави?

— Защото, както ти съвсем правилно предположи, вече не си ми нужна — отвърна той студено. — Ти дори не знаеш къде е златото, нали, Карла? Твоят беден Хайнрих, който толкова много те обичал, не ти е казал къде е златото. Той уби доста хора, за да вземе това злато. Той ги застреля и ги зарови някъде тук. След като си е направил труда да свърши тази работа, той не е смятал да разкрива тайната си пред някаква малка проститутка, която е набарал в някакъв милански танцувален салон.

— Ти… — с бързо движение на китката Карла прасна в медната обковка на бара високата чаша, от която пиеше, и замахна към него с острия счупен ръб.

Всичко стана светкавично. Но все пак Мейн беше по-бързият. Миг преди Карла да го наръга в лицето, той я сграбчи за китката и така я изви, че тя се завъртя на пети около себе си. Прикова я на място. Тялото и се изви на дъга от ужасната болка, а пръстите на лявата й ръка, присвити като нокти на граблива птица, не успяха за милиметър да забият в лицето му кървавочервения лакиран маникюр.

Точно в този момент Керамикос и Валдини се показаха на вратата. Не успях да видя кога Валдини извади този пистолет. Направи го с опитно, много бързо движение. С крайчеца на окото си го видях, че влиза. Вървеше зад Керамикос. Той, както и гъркът, се спряха като втрещени от странната сцена пред бара. Карла му извика нещо на италиански или може би на сицилиански, защото аз не го разбрах. И в същата секунда малкият автоматичен пистолет се озова в ръката на Валдини.

— Господа, моля никой да не мърда! — каза той и в неговия безпристрастен глас прозвуча повелителна, метална нотка, която много подхождаше на пистолета. — Аз съм много точен стрелец. Никой да не мърда, моля. Пуснете контесата, мистър Мейн!

Мейн пусна китката на Карла и тя се строполи на пода. Секунда след това с едно-единствено бързо движение скочи на крака и грабна счупената чаша. Докато пръстите на ръката й се свиваха отново около столчето на чашата, тя не сваляше очи от Мейн. Лицето й бе обезобразено от гняв — зъбите стърчаха навън буквално оголени, от очите й излизаха искри. Ни най-малко не се съмнявахме какво възнамерява да направи със счупения ръб на чашата. Тя пристъпи бавно към Мейн — движенията й бяха предпазливи, обмислени и гъвкави като на змия. Долната челюст на Мейн, там, където личеше белегът, потръпваше нервно и той на два пъти преглътна. Никой от нас не можеше да направи каквото и да е. Нещо в поведението на Валдини ни беше убедило, че той няма да се поколебае да стреля.

И точно в този момент тихо влезе Джо. Той разглеждаше някакви негативи. Първото нещо, на което се спря погледът му, беше пистолетът в ръката на Валдини.

— Боже мили! — извика Джо. — Не трябва да се насочва така пистолет към хората! Може да гръмне. Я да видя дали е зареден. — И той протегна грамадната си лапа и го взе от Валдини.

Ние не мръднахме — толкова силно бяхме учудени. Но най-учуден ще да е бил самият Валдини. Знам, че това ще ви прозвучи невероятно, но уверявам ви — стана точно така. Джо Уесън влезе и взе пистолета от ръката на Валдини. И Валдини не се възпротиви. Единственото обяснение би могло да бъде, че Джо не е изпитвал никакъв страх. На него и през ум не му е минавало, че Валдини е бил готов да стреля. И защото не го е било страх, Валдини е загубил самоувереността си.

Джо извади пълнителя и след това изгледа съвсем ядосано Валдини:

— Ти знаеш ли, че това желязо е заредено? — Поклати глава, измърмори под нос нещо като „глупави работи правиш“ и му подаде пистолета и пълнителя поотделно.

Пълното неведение на Джо, че зад пистолета в ръката на Валдини се крие нещо сериозно, подействува като студен душ. Напрежението спадна. Мейн отново взе чашата си. Карла се успокои. Ние всички започнахме отново да се движим и разговаряме нормално. Все едно че група кукли бяха неочаквано оживели. Като че ли самата стая въздъхна с облекчение.

— Точно навреме, Джо — провикна се Енглес. — Валдини тъкмо ни показваше как сицилиански гангстер изважда пищов. Какво ще пиеш? — допълни той, без да обръща внимание на мрачния поглед, който му хвърли Валдини.

— Ще пийна един коняк — изломоти Джо. На лицето му се беше изписало озадачено изражение. — Защо въобще сте позволили на това дребно копеле да си играе с пистолета? — прошепна той, като се намъкваше между мен и Енглес. — Предполагам, че в тази проклета страна всеки носи пистолет със себе си. Но би трябвало да знаят, че не е безопасно да ги подмятат наляво-надясно. — Той подаде две филмчета на Енглес. — Една-две снимки на злитовията и няколко вътрешни снимки на столовата. Разгледай ги. Не са лоши. — На мен подаде трета ролка: — Искаш ли да се видиш как припадаш от изтощение? Трябваше ми още малко светлина, иначе това е хубав, динамичен кадър. Хваща окото, въпреки че ти малко преиграваш. — Изпи си коняка и като остави чашата на бара, добави: — Е, по-добре ще е да отида да проявя още няколко филма. Нищо друго не мога да правя в това отвратително време. Ех, ако имах камера с мен, като влизах преди малко! Нямаше да е лошо да заснема Валдини с пистолет в ръка. Всичко изглеждаше толкова истинско! Е, шефе, ще чакам да чуя мнението ти за снимките.

— Обезателно — отвърна Енглес и Джо се измъкна от столовата.

Аз се огледах. Всичко изглеждаше напълно спокойно. Мейн се беше настанил на пианото и подрънкваше нещо, което не можех да позная. Карла разговаряше оживено с Валдини. Керамикос отпиваше на малки глътки анисето в другия край на бара. От пианото прокънтя един акорд и Мейн превключи със злобно чувство за хумор на „Ла Дона Имобиле“[7].

— Гърнето ври много добре — промълви тихо Енглес. — Още една сцена като тази и тук наистина ще започне да се стреля. Валдини не е единственият, който има пистолет — в това съм напълно уверен.

— Какви са тези приказки за някакви милиони в злато?

Музиката от пианото прикриваше нашия разговор.

— Спомняш ли си изрезките от „Кориере дела Венеция“, които ми изпрати? В една от тях се говори за злато. Става въпрос за пратката злато от банката във Венеция. Част от него изчезнала по пътя. Точното място на неговото изчезване е проходът Тре Крочи. Тия негодници са се събрали тук заради това злато. Мейн, Керамикос, Валдини и контесата — те всички знаят за него. И всички мислят, че то е някъде тук, на върха. Интересното е кой от тях знае къде точно е то?

— Ти знаеш ли? — запитах аз.

Той поклати отрицателно глава:

— Не. Що се отнася до мен, моето предположение се базира единствено на факта, че Щелбен е бил собственик на тази хижа. Защото, когато Щелбен беше първоначално арестуван, аз го разпитвах в Милано. Заинтересува ме тази история с изчезването на златото. Доста време загубих с това дело. Дори отидох до Берлин и видях…

В този момент Мейн спря да свири. Настъпи внезапна тишина. Виенето на вятъра отвън нахлу в стаята с тъжен и протяжен стон, който късаше нервите. Зад стъклата на прозорците снежинките се въртяха в безкраен, вихрен танц.

— По-добре продължавай да свириш — обърна се Енглес към Мейн, — иначе всички ще завият като вълци един към друг.

Мейн кимна развеселен. Той отново изглеждаше напълно спокоен. Настани се по-удобно на въртящото се столче и захвана „Симфони фантастик“[8]. Керамикос се примъкна към нас.

— Бихте ли ми казали, мистър Енглес, каква беше причината за скарването между контеса Форели и Мейн? — запита той.

Енглес му разказа с две-три думи какво бе станало. След като свърши, Керамикос кимна:

— А, значи, причината за нейното налудничаво държание е това злато. Тя сигурно е чувала и по-лоши неща за себе си, отколкото „проститутка“. И не знае къде е златото, така ли? — Най-неочаквано той издаде напред главата си. — Вие знаете ли къде е, мистър Енглес?

— Ако знаех, вие едва ли бихте очаквали, че ще го кажа на вас.

Краткото „ха-ха“ на Керамикос приличаше повече на грачене:

— Разбира се, че не бих очаквал такова нещо от вас, приятелю. Но ние трябва да си помагаме малко, вие и аз. Тези хора тук — и той кимна по посока на контесата и Мейн, — те са загрижени единствено за себе си. За тях това е личен интерес. Докато вие и аз — ние изпълняваме своя дълг, ние не работим за самите себе си.

— И за кого работите сега, Керамикос? — запита Енглес.

— За своята страна — отговори той. — Аз винаги работя за страната си. — Той се взря по-отблизо в Енглес. — Нали си спомняте, че ние сме се срещали вече?

— Разбира се, че си спомням — отговори Енглес. — То беше в Пирея. Вие ръководехте някакви нелегални от ЕЛАС[9] и възнамерявахте да минирате пристанището през нощта.

— А, значи не сте забравили. Студена беше онази нощ. Водата в пристанището беше черна и пълна с мръсотии и масло от корабите. Много неприятен вкус имаше. На мен това плуване никакво удоволствие не ми достави. — Той се усмихна. — А сега ние пием заедно. Не го ли намирате за странно?

— Човек невинаги е в състояние да подбира компанията си за пиене — отговори нахално Енглес.

Керамикос отвърна с едно мазно хихикане и очичките му запремигваха зад дебелите лещи на очилата.

— Такъв е животът — отвърна той. — Вие служите на вашето правителство, аз — на моето. Нашите срещи би трябвало да бъдат драматични моменти — с пистолети, както е при Валдини. Но вместо това ние си пийваме приятелски.

— Не ставайте смешен, Керамикос. — Вие не можете да служите на правителство, което вече не съществува.

Керамикос въздъхна:

— Вярно. Много вярно. За момента нищо не е останало — има само една свободна, нелегална организация. Но по целия свят работят много германци като мен. Ние работим без ръководство и без средства. Но с времето това ще се промени. За момента ние си прахосваме силите в търсене на пари. И затова аз съм тук. Аз имам организация в Гърция. На нея трябва да се плаща, ако искаме тя да продължава съществуванието си. Четири милиона долара в злато ще ни стигнат. Но няма винаги да е така. Някой ден Германия ще започне да се организира отново. И следващия път — третият път — може би няма да се провалим. Във вашата страна вече се говори, че Германия трябва да напредне, за да заеме своето място в икономическия план на Европа. Ние нямаме национални дългове като вас. Всяка война се е изплатила с руините на поражението. Ние сега гладуваме, което означава, че старите хора измират. И това пак е добре дошло за нацията. Нашата индустрия е разрушена това също е добре за нас. Нашата индустрия, след като я построим отново, ще бъде нова и съвсем модерна. Тя няма да се състои от стари фабрики, които трябва да се преустройват, за да отговарят на изискванията на променящите се нужди, както вашата. Така ще стане и с войската ни. Ще видите. Миналия път това ни отне двадесет години. Двадесет години са много време. След двадесет години ще се роди ново поколение, което няма да помни, че войната е нещо ужасно.

— Прекалено откровено говорите по тези въпроси — каза Енглес.

— Защо не? Вие сте полковник от британското разузнаване, нали?

— Бях — поправи го Енглес. — Сега вече не съм военен.

Керамикос мръдна неопределено с рамене:

— Какво значение има за какъв се представяте сега? Аз се водя корабен агент. Вие също си оставате към разузнаването и сигурно ви е известно, че вашите хора знаят, че ние съществуваме. Но какво мога да направят те? Например какво могат да направят на мен? Аз съм гръцки поданик. Гърция е свободна страна. Те не могат да ме арестуват. А и аз няма да направя нищо глупаво тук, в Италия. Аз ще взема златото. Но ще бъда внимателен. Аз никого няма да убия, ако това може да се избегне. Мейн и Валдини са нещо друго. Те и двамата са гангстери и са опасни. Мейн е дезертьор, както казах на Блеър.

— Да, аз знам всичко за Мейн — отговори Енглес. — Мен обаче ме интересува как вие разбрахте за това злато. Не може да сте научили за него в Гърция.

— Не може ли? — Керамикос изглеждаше развеселен. — Но въпреки всичко това е моето първо излизане от Гърция, след като заминах за Александрия. А това беше много отдавна — точно преди военния метеж в Гърция. Да, аз наистина чух за това злато в Гърция. Просто късмет. От обречената на смърт охрана, конвоираща златото от Венеция до тук, един-единствен човек успял да избяга и той потърси помощта на моите хора в Солун. Те пожелали да им разкаже всичко за себе си и той не издържал на разпита. Но вие знаете историята за това, как Щелбен е пипнал златото, нали?

— Само от умозаключения — отговори Енглес, — но не и от свидетелски показания. Щелбен не си отвори устата. Пък и аз наистина не знаех, че някой от охраната е избягал. Той е убил дори личния си прислужник, който му е служил повече от шест години. Ще ми се да узная какво е казал вашият човек. А Блеър все още нищо не знае за историята с това злато.

— А! Тогава вие трябва да прочетете показанията на ефрейтора, който е избягал. И ще пийнем по нещо, за да се подкрепим, нали? — Той поръча напитките и аз се наведох по-напред, защото Мейн бе захванал на висок тон някаква бурна мелодия, което, примесено с воя на вятъра, ми пречеше да чувам добре.

След като Алдо остави чашите пред нас, Керамикос продължи:

— Това не говори добре за Гестапо. Но всички организации, нали разбирате, си имат своите лоши служители. Не трябва да забравяте, че това е станало почти преди края на войната. И Щелбен е убил много хора, преди да застреля деветимата войници. Златото е било в банка във Венеция. Било е собственост на една от римските банкерски къщи и е било закарано във Венеция за по-голяма сигурност, след като вашите войски дебаркирали в Анцио[10]. След като ние се отдръпнахме зад линията на реката По, Хайнрих Щелбен получил заповед да превози златото до Райхсбанк в Мюнхен. Трябвало да го закара по шосе, защото вие бомбардирахте със самолети железопътните линии и избраният маршрут минавал през Кортина и Болцано за Инсбрук. Представете си този малък конвой. Камионът със златото — с покрита каросерия и запечатан — и два фолксвагена. Охраната се е състояла от седем честни немски золдатен и Щелбен… Те са карали злато на стойност над осем милиона долара.

Бележки

[1] Северозападен вятър. Б.пр.

[2] Югозападен вятър. Б.пр.

[3] Буквално означава „вещица“ (ит.). Тук става въпрос за алкохолна напитка, произвеждана в Беневенто (Италия). Б.пр.

[4] Два коняка (ит.). Б.пр.

[5] Да, да, веднага, господине (ит.). Б.пр.

[6] Доносник (ит.). Б.пр.

[7] Арията на Херцога из IV действие на „Риголето“ от Дж. Верди. Б.пр.

[8] „Фантастична симфония“ от Хектор Берлиоз. Б.пр.

[9] Ellinikos Laikos Apelentherotikos Stratos — Гръцка народноосвободителна армия. Б.пр.

[10] Град в Италия (45 км южно от Рим). В района на гр. Анцио на 22.1. 1944 г. англо-американските войски извършват голям десант — операция „Шинкъл“. Б.пр.