Исабел Алиенде
Къщата на духовете (8)

VIII
Графът

Този период щеше да потъне завинаги в бъркотията на остарелите, избледнели от времето спомени, ако не бяха писмата, които си изпращаха Клара и Бланка. Тяхната оживена кореспонденция запази събитията, избави ги от мъглявината на недоказуемостта. Още от първото писмо, което получи от дъщеря си след сватбата й, Клара успя да предугади, че раздялата й с Бланка няма да е задълго. Без да казва на никого, тя подреди една от най-слънчевите и просторни стаи в къщата, та да е готова за нея. Там сложи бронзовото легло, в което бе отгледала трите си деца.

Бланка никога не съумя да обясни на майка си причините, поради които бе приела да се омъжи, защото и тя самата не ги знаеше. По-късно, вече зряла жена, като подлагаше на преценка миналото, тя стигна до заключение, че главната причина е бил нейният страх от баща й. Още като пеленаче бе познала необузданата сила на неговия гняв и бе свикнала да му се подчинява. Все пак, за да се реши, в крайна сметка си казаха думата нейната бременност и вестта, че Педро Трети е мъртъв. Но от мига, в който прие да се омъжи за Жан дьо Сатани, тя се зарече никога да не легне със съпруга си. Щеше да измисля всякакви доводи, за да отлага консумирането на брака, отначало — да изтъква като предлог присъщите на състоянието си признаци на неразположение, а после щеше да потърси други. Беше уверена, че ще й бъде далеч по-лесно да върти на пръста си съпруг като графа, който носеше обувки от шевро, лакираше си ноктите и беше готов да се свърже с жена, забременяла от друг, отколкото да се опълчи срещу баща като Естебан Труеба. От двете злини избра онази, която й се стори по-малка. Даде си сметка, че между баща й и френския граф съществува някаква уговорка като между търговци и че там тя е безгласна буква. Срещу фамилно име за внука си Труеба даде на Жан дьо Сатини тлъста зестра и обещанието, че един ден ще получи наследство. Бланка склони да я включат в сделката, пък и кой ли я питаше де, но нямаше намерение да дарява съпруга си нито с любов, нито с интимност — тя продължаваше да обича Педро Трети Гарсия. Обичаше го по-скоро по силата на навика, отколкото с надежда, че някога ще го види пак.

Бланка и новоизлюпеният й съпруг прекараха първата си брачна нощ в апартамента за младоженци в най-хубавия столичен хотел. Труеба нареди да го изпълнят целия с цветя — с това един вид искаше прошка от дъщеря си за броеницата от грубости, на които я бе подлагал през последните месеци. За нейна изненада не й се наложи да се преструва, че има главоболие — щом останаха сами, Жан заряза ролята на младоженец, който й лепеше целувчици по врата и избираше най-хубавите скариди, за да й ги поднася в устата, май забрави напълно маниерите си на съблазнител от нямото кино и се превърна в онзи брат, какъвто бе за нея при разходките им, когато двамата излизаха из полето с фотоапарата и с книгите на френски и присядаха да закусят на тревата. Жан влезе в банята и толкова се забави, че когато отново се появи в стаята, Бланка беше позадрямала. Помисли, че сънува, като видя, че мъжът й си е сменил сватбения костюм с черна копринена пижама и кадифен халат в помпейски стил беше си сложил мрежичка, за да придържа безупречно накъдрената си прическа, и ухаеше силно на английски одеколон. Изобщо нямаше вид на мъж, обзет от любовно нетърпение. Седна до нея в леглото и я погали по бузата със същия леко насмешлив жест, който тя помнеше отпреди, и сетне се захвана да обяснява на зализания си испански с гъгниви „ръ“-та, че не изпитвал ни най-малко влечение към брачен живот, тъй като бил влюбен само в изкуствата, в литературата и в любопитните научни явления и факти, и следователно не възнамерявал да й додява, като изисква от нея да изпълнява съпружеските си задължения, така че могат да съжителстват, без да се въргалят в кревата като не знам какви си, да живеят в пълна хармония и като добре възпитани хора. Бланка си отдъхна, хвърли му се на врата и го целуна по двете бузи.

— Благодаря, Жан! — възторжено каза тя.

— Няма за какво — вежливо отвърна той.

Настаниха се на голямото легло, имитация на стил ампир, заодумваха как и какво е било на празненството и се впуснаха в планове за бъдещия си живот.

— Не искаш ли да узнаеш кой е бащата на детето ми? — попита Бланка.

— Аз съм — отвърна Жан и я целуна по челото.

Заспаха гърбом един към друг, всеки в своята си половина. В пет часа Бланка се събуди с разбъркан стомах поради сладникавия мирис на цветята, с които Естебан Труеба бе украсил апартамента за младоженци. Жан дьо Сатини я придружи до банята, придържаше й челото, докато тя се превиваше надве над клозетната чиния, помогна й да си легне и изнесе цветята в коридора. После не мигна до сутринта и чете „Философията на будоара“ от маркиз дьо Сад, докато Бланка въздишаше насън, че е чудесно да си омъжена за интелектуалец.

На другия ден Жан отиде в банката да осребри един чек от тъста си и почти цял ден обикаля магазините в центъра, за да си купи чеиза на жених, който сметна, че следва да отговаря на новото му материално положение. Междувременно на Бланка й дотегна да го чака във фоайето на хотела и реши да отиде на гости на майка си. Сложи си най-хубавата сутрешна шапка, взе такси и се отправи към голямата къща на ъгъла, където останалите членове на семейството обядваха мълчаливо, все още сърдити и капнали от тичането покрай сватбата и от махмурлука покрай последните разправии. Като я видя да влиза в столовата, баща й извика ужасено.

— Какво правиш тук! — изръмжа той.

— Нищо… Идвам да ви видя… — силно уплашена смотолеви Бланка.

— Ти си полудяла! Не проумяваш ли, че ако някой те види, ще разправят, че мъжът ти те е върнал посред медения месец? Ще кажат, че не си била девствена!

— Ами то аз не бях, татко.

Естебан стана да й зашлеви един през лицето, ала Хайме се изпречи помежду им толкова решително, че Труеба си изля яда само в ругатни по адрес на нейната глупост. Клара невъзмутимо заведе Бланка до един стол и й сипа чиния студена риба със сос. Докато Естебан крещеше, а Николас отиваше да изкара „Ковадонга“, за да я върне на съпруга й, двете си шушукаха, както в старите времена.

Същия следобед Бланка и Жан взеха влака, който ги откара на пристанището. Там се качиха на един английски презокеански параход. Жан беше облечен с бял ленен панталон и синьо сако моряшка кройка, които се съчетаваха великолепно със синята пола и бялото сако на жена му. След четири дена корабът ги свали в най-загубената провинция в северната част на страната, където елегантните им пътни дрехи и куфарите им от крокодилска кожа не бяха забелязани и оценени в сухата и задушна следобедна жега. Жан дьо Сатини настани временно съпругата си в хотел и се зае да търси жилище, достойно за новите им доходи. След двайсет и четири часа хората от малкото провинциално общество вече бяха научили, че при тях е пристигнал истински граф. Това улесни много задачата на Жан. Успя да наеме внушителна стара къща, принадлежала на един от родовете, натрупали голямо състояние по времето на селитрения бум, преди да се изобрети синтетичният заместител на това вещество, който опропасти целия този край. Къщата имаше твърде посърнал и занемарен вид, както впрочем и всичко друго наоколо, нуждаеше се от известно потягане, но пазеше непокътнато отколешното си достолепие и онова очарование, което бе навявал краят на миналия век. Графът я украси по свой вкус със съмнителна и упадъчна изтънченост, която слиса Бланка, привикнала със селския живот и с класическата строгост на баща си. Жан натури нелепи грамадни вази от китайски порцелан, в които вместо цветя се мъдреха боядисани щраусови пера, сложи завеси от дамаска с драперии и пискюли, големи възглавници с ресни и помпони, мебели от всички възможни стилове, позлатени паравани и някакви невероятни лампиони — стойките им представляваха фаянсови статуи на абисински негри в естествен ръст, полуголи, ала с папуци и тюрбани. Винаги спуснатите пердета възпираха безмилостната светлина на пустинята и къщата тънеше в лек полумрак. По ъглите Жан нареди ориенталски мангали за благоухания, в които гореше миризливи треви и пръчки тамян. От тях на Бланка отначало й се повдигаше, но не след дълго им свикна. За прислуга нае няколко индианци и една огромна като паметник дебелана. Тя въртеше кухнята и бе обучена от него да приготвя силно подправените сосове, които той обичаше. Взе и една куца и неграмотна слугиня, за да се грижи за Бланка. Всички облече в ярки и лъскави оперетни униформи, но не можа да ги обуе, защото бяха свикнали да ходят боси и не търпяха обувки. Бланка се чувстваше неловко в тази къща и гледаше с недоверие на тия индианци с каменни лица, които й прислужваха неохотно и май й се подиграваха зад гърба. Мотаеха се като духове наоколо й, прокрадваха се безшумно из стаите и почти винаги безделничеха и скучаеха. Когато ги заговаряше, те не отвръщаха, сякаш не разбираха испански, а помежду си или шушукаха, или си приказваха на местни диалекти от високото плато. Колкото пъти Бланка отваряше дума пред мъжа си за странностите, които забелязва в поведението на прислужниците, той все й отвръщаше, че това са си просто индиански привички и че не бива да им обръща внимание. Същото й отвърна в писмо Клара, когато тя й разказа, че веднъж видяла един от индианците да се кандилка върху чудати стари обувки с изкривени токове и с кадифени панделки. Широките мазолести стъпала на човека едва се побирали в тях, и то свити. „От горещината на пустинята, от бременността и от непризнатото ти желание да живееш като графиня, както подобава на потеклото на мъжа ти, те избива на халюцинации, дъще“, шеговито написа Клара и добави, че срещу обувки Луи XV нямало по-добър лек от студен душ и чай от лайка. Друг път Бланка намери в чинията си умряло гущерче и едва не го лапна. Щом се съвзе от уплахата и й се върна говорът, тя се развика да дойде готвачката и с треперещ пръст й посочи чинията. Готвачката довтаса, люлеейки тлъстите си месища и черните си плитки, и без да продума, взе чинията. Ала точно когато й обръщаше гръб, на Бланка се стори, че мъжът й и индианката си смигнаха съучастнически. Тази нощ дълго стоя будна и мисли за видяното, докато на разсъмване стигна до заключението, че си го е въобразила. Майка й беше права — от горещината и от бременността главата й се размътваше.

Най-отдалечените стаи в къщата бяха предоставени на Жан за заниманията му с фотография — неговата голяма страст. Там той нагласи своите лампи, триножници, снимачни апарати. Помоли Бланка никога да не влиза, без да му се обажда, в помещенията, които той кръсти „лабораторията“ — ако проникнела естествена светлина, плаките можели да се осветят, обясни той. Заключваше вратата и носеше ключа на златна верижка — напълно излишна предпазна мярка, тъй като жена му не проявяваше практически никакъв интерес към онова, което я заобикаляше, а най-малко пък към фотографското изкуство.

Колкото повече пълнееше, толкова по-флегматична ставаше Бланка. В ориенталската й отпуснатост се разбиха всички опити на мъжа й да я въведе в обществото, да я води по гости, да я разхожда с кола или да я запали да подрежда новия им дом. Тромава, непохватна, саможива и вечно уморена, Бланка се затвори в свой свят, посвети се на плетки и на бродерия. Голяма част от деня прекарваше в сън, а в часовете, когато беше будна, приготвяше мънички розови дрешки — розови, защото беше сигурна, че ще роди момиче. Както едно време майка й с нея, така и тя сега си изработи система, за да общува с детето в утробата си, и постепенно се отдаде на непрекъснат мълчалив диалог с него. В писмата до Клара тя разказваше за затворения си и невесел живот, а съпруга си описваше със сляпа симпатия като човек изтънчен, сдържан и вежлив. Така лека-полека тя несъзнателно наложи легендата, че Жан дьо Сатини е едва ли не принц, без да споменава, че той посмръква кокаин и следобед пуши опиум — проумяваше, че родителите й не ще съумеят да се отнесат с разбиране към тези негови прищевки. Цяло крило от къщата беше на нейно разположение. Там беше устроила своята главна квартира и там трупаше всичко — да й е готово за деня, когато дъщеря й ще дойде на бял свят. Жан казваше, че и петдесет деца да се родят, пак ще са малко за всичките тия дрехи и купища играчки. Но какво да се прави — единственото развлечение на Бланка беше да обикаля малобройните магазини в града и да купува де що види бебешко в розово. По цял ден поръбваше фланелени одеялца, плетеше вълнени буйки, подреждаше купищата камизолки, лигавчета и пелени, гладеше бродираните чаршафи. Като си починеше следобед, тя се захващаше да пише на майка си и понякога на брат си Хайме, а след залез-слънце, щом позахладнееше, тръгваше да се разхожда наоколо, за да се разтъпче. Вечерта се срещаше със съпруга си в голямата трапезария на къщата, където фаянсовите негри, изправени в своите ъгли, озаряваха сцената със светлината си, достойна за публичен дом. Сядаха на двата края на масата, застлана с дълга покривка, наредена с пълен комплект чинии и кристални чаши и украсена с изкуствени цветя, защото в този неприветлив край нямаше естествени. Прислужваше им неизменно все същият невъзмутим и мълчалив индианец, който постоянно въртеше в устата си зелената топка от кокаинови листа, с които се поддържаше във форма. Не беше слуга като слуга и нямаше строго определени задължения в домакинската работа. Впрочем изобщо не го биваше и да сервира — и хабер си нямаше как се борави с подноси и с прибори и в крайна сметка им тикваше храната под носа, както му падне. Веднъж-дваж Бланка трябваше да му обръща внимание да не й сипва в чинията картофите с ръка, ако обича. Но Жан дьо Сатини го уважаваше по някаква тайнствена причина и го обучаваше за свой помощник в лабораторията.

— Той две думи на кръст не може да каже, камо ли да прави снимки — подметна Бланка, като научи.

Точно този индианец Бланка помисли, че е видяла да се кипри върху токове в стил Луи XV.

Първите месеци от брачния й живот преминаха безбурно и скучно. Естественото влечение на Бланка към уединение и самота се засили. Отказа се да води светски живот и в крайна сметка Жан дьо Сатини започна да ходи сам на многобройните гости, за които получаваха покани. После, като се прибереше вкъщи, той се надсмиваше пред Бланка над пошлостта на тия тежки и миришещи на мухъл семейства с едновремешни нрави, в които госпожиците не мръдват вън от къщи без блюстителка на честта им като опашка, а господата носят муски против уроки. Бланка си живееше безгрижно, както бе мечтала, докато мъжът й се отдаваше на онези дребни удоволствия, които човек може да си достави единствено ако има пари и от които му се бе наложило да се откаже толкова задълго. Всяка вечер ходеше да играе в казиното и жена му предположи, че навярно губи големи суми, защото дойдеше ли краят на месеца, пред вратата неизменно се заточваше цял керван кредитори. Жан имаше крайно особени представи за семейния бюджет. Купи си автомобил последен модел, достоен за арабски шейх, с тапицирани с леопардова кожа седалки и с позлатени дръжки на вратите. По-голям и разкошен никога не бяха виждали по тия краища. Чрез мрежа от тайнствени съдружници закупуваше антикварни предмети, най-вече френски порцелан в бароков стил, към който изпитваше слабост. Внасяше в страната цели каси най-отбрани напитки, които прекарваше безпрепятствено през митницата. Контрабандните му придобивки влизаха в къщата през задния вход, излизаха непобутнати през главния и поемаха към разни места, където Жан им виждаше сметката в гуляи, на които не даваше гласност, или пък ги продаваше на главозамайващи цени. Вкъщи не канеха гости и след няколко седмици госпожите от местния хайлайф престанаха да се обаждат на Бланка. Излезе й име на саможива, високомерна и болнава жена, от което пък нарасна всеобщото благоразположение към френския граф, придобил славата на търпелив съпруг страдалец.

Бланка се разбираше с мъжа си. Спорове между двамата възникваха единствено когато тя се опитваше да постави въпроса за семейните финанси. Не можеше да си обясни как тъй Жан си позволява лукса да купува порцелан и да се разхожда с тая кола, дето отвътре цялата мяза на тигър, когато няма пари да плати сметката на китаеца от бакалията и заплатите на многобройната прислуга. Жан отклоняваше разговорите по темата под предлог, че тия работи били грижа на мъжа и че тя не бивало да си пълни врабчовата главичка с проблеми, които така и нямало да проумее. Бланка си каза, че сметката, открита на Жан дьо Сатини от Естебан Труеба, трябва да е с бездънни фондове, и като видя, че няма да се разбере като хората с него, най-сетне махна с ръка. Крееше като цвете от друг климат в този забит насред пясъците дом, заобиколена от странни индианци, които сякаш съществуваха в друго измерение, и често откриваше с почуда дребни подробности, които я караха да се съмнява, че е с всичкия си. Струваше й се, че действителността е със замъглени очертания, сякаш безпощадното слънце не само заличаваше цветовете, а и деформираше окръжаващите я неща и превръщаше хората в безмълвни сенки.

В летаргичния унес на тези месеци Бланка, намерила закрила в съществото, което растеше под сърцето й, забрави колко е нещастна. Престана да мисли за Педро Трети с предишния мъчителен копнеж и потърси утешение в свидни, макар и избелели спомени, готови всеки миг да оживеят в паметта й. Чувствеността й беше приспана и в редките случаи, когато разсъждаваше за злочестата си участ, тя си представяше отрадно как се рее в някаква мъглявина, без мъки и радости, далече от грубите неща в живота, уединена, само в компанията на дъщеря си. Направо помисли, че завинаги е загубила способността да обича и че пламъкът на плътта й е безвъзвратно угаснал. Прекарваше безкрайни часове в съзерцание на бледия пейзаж, който се простираше пред прозореца й. Къщата беше накрая на града, заобикаляха я няколко рахитични дървета, които едва устояваха на неумолимия напор на пустинята. На север вятърът не позволяваше да вирее никаква растителност, натам се виждаше необятното плато от дюни и далечните хълмове, които трептяха в маранята. Денем слънцето сипеше зной, като разтопено олово, от него я гнетеше задуха, нощем трепереше от студ между чаршафите на леглото и се бранеше срещу мраза с грейки гореща вода и с вълнени шалове. Гледаше голото и изцъклено небе, взираше се да открие следа от облак с надеждата, че някога ще падне капка дъжд и ще смекчи потискащата суровост на тая лунна долина. Месеците течаха еднообразно, единственото й развлечение бяха писмата, в които майка й разказваше за политическата кампания на баща й, за щуротиите на Николас, за странностите на Хайме, който живеел като отшелник, но погледът му бил на влюбен човек. В едно от писмата си Клара й препоръча, вместо да седи със скръстени ръце, пак да се захване със своите Рождества. Тя направи опит. Поръча от специалната глина, която обикновено използуваше в „Трите Марии“, устрои си ателие в дъното на кухнята и нареди на няколко индианци да иззидат пещ за изпичане на керамичните фигури. Жан дьо Сатини обаче взе на подбив артистичния й порив и току й натякваше, че ако ще се заглавиква с нещо, по-добре да плете буйки и да се научи да прави банички от хилядолистно тесто. В крайна сметка тя заряза работата си — не толкова заради саркастичните подмятания на мъжа си, а защото проумя, че не може да се мери със старото индианско грънчарство.

Жан беше подхванал своя бизнес също тъй ревностно, както по-рано се бе посветил на начинанието с чинчилите, само че сега с повече успех. С изключение на един свещеник — германец, който от трийсет години кръстосваше надлъж и нашир този край, за да изравя миналото на инките, никой друг не си беше мръднал пръста за тези реликви — смяташе се, че са лишени от търговска стойност. Правителството беше поставило под възбрана търговията със старинни индиански предмети и бе упълномощило свещеника да изземва всички намерени образци и да ги предава в музея. Жан ги съзря за първи път в прашните музейни витрини. Беседва два дена с германеца и той, щастлив, че след толкова години най-сетне е открил човек, проявяващ интерес към работата му, на драго сърце сподели с него обширните си познания. Така Жан разбра по какъв начин може да се определи колко време са престояли заровени, научи се да различава епохи и стилове, да отгатва по невидими за цивилизованото око белези местонахождението на гробищата в пустинята и най-сетне стигна до извода, че ако и тия грънци не притежават златното великолепие на египетските гробници, то поне не им отстъпват по историческа стойност. Щом се сдоби с всичките необходими му сведения, той подготви свои групи индианци, за да изрови онова, което е могло да убегне от археологическата страст на свещеника.

Прекрасните образци на доколумбовата керамика, позеленели от патината на времето, запристигаха в къщата му, замаскирани в бохчи на индианци и в носени от лами^[1] дисаги, и на бърза ръка заизпълваха приготвените за тях скривалища. Бланка гледаше как се трупат на купчини из стаите и се прехласваше пред техните форми. Държеше ги в ръцете си, галеше ги като хипнотизирана и й ставаше мъчно, когато ги увиваха в слама и хартия, за да ги изпращат по далечни и непознати земи. Тази керамика й изглеждаше неимоверно красива. Чувстваше, че уродите от нейните Рождества не могат да съжителствуват под един покрив с индианските творби, и най-вече заради това заряза работилницата си.

Търговията с индианските керамични предмети се въртеше тайно, защото те принадлежаха към културно-историческото наследство на нацията. За Жан дьо Сатини работеха няколко групи индианци, промъкнали се нелегално през затънтените и мъчнодостъпни погранични проходи. Нямаха документи, които да удостоверяват, че са човешки същества, бяха мълчаливи, груби и непроницаеми. Всеки път, когато Бланка питаше откъде извират тия хора, които се появяваха изневиделица в нейния двор, й се отговаряше, че са братовчеди на онзи, който й прислужва на масата, и което си беше вярно — всички до един си приличаха. Не се задържаха за дълго в къщата. Повечето време прекарваха в пустинята, където носеха единствено лопата, за да копаят пясъка, и топка кока в устата, за да оцелеят. Понякога имаха късмета да открият полузаритите развалини на някое селище на инките и на бърза ръка изпълваха зимниците на къщата с онова, което задигаха при разкопките си. Стоката се издирваше, превозваше и пласираше толкова потайно и предпазливо, че за Бланка беше пределно ясно, че мъжът й се занимава с нещо незаконно. Жан й обясни, че правителството много се засягало на тема загубени грънци и нищо и никакви гердани от пустинни камъчета и че за да избегне безкрайните разправии с държавната бюрокрация, предпочитал да използва свои собствени канали. Изнасял ги от страната в запечатани каси с етикети за ябълки, с далеч не безкористното съучастие на няколко митнически инспектори.

Бланка пет пари не даваше за всичко това. Безпокоеше се единствено по въпроса за мумиите. Отдавна си имаше вземане-даване с мъртвите, защото цял живот бе поддържала тесни връзки с тях чрез трикраката маса, с която ги викаше майка й. Свикнала беше да вижда как прозрачните им силуети сноват по коридорите на бащината и къща, как шумолят из дрешниците и се появяват в сънищата, за да предсказват беди или печалби от лотарията. Мумиите обаче бяха друго нещо. Увити в парцали, които се разпадаха на прашни фъндъци, тези сгърчени същества със съсухрени жълти глави, с набръчкани ръчички, със зашити клепачи, с редки кичури коса на темето, със застинали усмивки без устни, с мирис на старо и застояло и с онзи тъжен и окаян вид, присъщ на древните мъртъвци, направо й обръщаха сърцето. Далеч не бяха толкова много, че да ги ринеш с лопата, индианците рядко попадаха на някоя. Мудни, безучастни, те току се появяваха в къщата, помъкнали голяма запечатана отвсякъде делва от печена глина. Жан я отваряше внимателно в една стая със затворени врати и прозорци — да не би при първия досег с въздуха мумията да се разпадне на ситен прашец. Вътре в глинения калъф самата мумия си кротуваше като костилка на чудноват плод, свита в поза на зародиш в майчина утроба, увита в дрипите си, съпровождана от жалките си съкровища — нанизи от зъби и парцалени кукли. Мумиите се ценяха далеч повече, отколкото всички останали предмети, които вадеха от гробовете. Частните колекционери и някои музеи в чужбина плащаха добри пари за тях. Бланка недоумяваше какви ще да са тия хора, дето ще седнат да колекционират мъртъвци, и къде ли биха ги сместили. Не можеше да си представи мумия да ти се мъдри за украшение в гостната, но Жан дьо Сатини й разправяше, че като ги положат в стъклена урна и ги натъкмят, за европейските милионери те добивали къде-къде по-голяма стойност от което и да е произведение на изкуството. Мумиите трудно се пласираха, превозваха и прекарваха през митницата, та понякога престояваха цели седмици в мазетата на къщата и чакаха реда си, за да поемат на дълго пътешествие в чужбина. На Бланка й се присънваха и привиждаха, струваше и се, че ги забелязва как щапукат на пръсти по коридорите, едни такива дребни като предрешени прокрадващи се гномове. Заключваше вратата на стаята си, завиваше се презглава с чаршафите и по цели часове стоеше така — трепереше, молеше се и с все сила призоваваше мислено майка си. Довери всичко това на Клара в писмата си и тя й отговори, че не трябва да се страхува от мъртвите, а от живите, защото до ден-днешен не било известно мумиите, въпреки излязлото им лошо име, да са нападнали някого. Напротив, по природа те били по-скоро стеснителни. Добила сили от съветите на майка си, Бланка реши да ги шпионира. Причакваше ги безшумно, дебнеше ги през открехнатата врата на стаята си. Скоро забеляза, че като сноват из къщата, тътрузейки детинските си крачета по килимите, шушукат си като ученички, бутат се, ситнят на малки групички от по две-три, те все се изнизват в посока към фотографската лаборатория на Жан дьо Сатини. Понякога й се струваше, че дочува далечни задгробни степания, и я обземаше на талази ужас, не можеше да се овладее, разкрещяваше се, викаше мъжа си, ала никой не идваше, а тя самата изпитваше прекалено голям страх, за да тръгне да прекосява цялата къща и да го търси. С първите слънчеви лъчи Бланка си възвръщаше разсъдъка и обуздаваше измъчените си нерви, проумяваше, че нощните й терзания са плод на трескавото въображение, което бе наследила от майка си, и се успокояваше. Ала щом отново паднеха сенките на вечерта, цикълът на нейния ужас пак започваше. Един ден почувствува, че няма да може да издържи повече на обзелото я напрежение, което растеше с настъпването на нощта, и реши на всяка цена да говори с Жан за мумиите. Бяха седнали да вечерят. Когато тя му разказа за разходките, за шепота и за сподавените викове, Жан дьо Сатини замръзна на мястото си, с вилицата в ръка и със зяпнала уста. Индианецът, който тъкмо влизаше с подноса в трапезарията, се препъна и печеното пиле се изтърколи под един стол. Жан пусна в ход цялото си обаяние, твърдост и чувство за логика, за да я убеди, че й изневеряват нервите, че в действителност няма нищо такова, че всичко е плод на нейното наплашено и развинтено въображение. Бланка даде вид, че приема разсъжденията му, но й се стори много подозрителна тази разпаленост на мъжа й, който обикновено не обръщаше внимание на нейните грижи и притеснения, както и лицето на прислужника — от него за първи път изчезна безучастният израз на идол и той малко нещо се опули. Тогава тя реши за себе си, че е крайно време да проучи обстойно тая работа със скиторещите мумии. Тази вечер тя се оттегли рано в стаята си, като каза на мъжа си, че смята да вземе приспивателно. Вместо това изпи голяма чаша черно кафе и като се подготви да будува дълги часове, застана на пост до вратата.

Първите леки стъпки усети към полунощ. Много предпазливо отвори вратата и надникна навън точно в мига, когато една дребна фигура щапукаше приведена в дъното на коридора. Този път беше сигурна, че не сънува, но коремът й тежеше и затова изгуби почти минута, за да се добере дотам. Нощта беше студена, от пустинята духаше вятър, от който скърцаха старите тавани на къщата и завесите се издуваха като черни платна в открито море. Още от малка, когато слушаше от Бавачката в кухнята приказки за таласъми, Бланка се боеше от тъмното, ала не посмя да запали лампите, за да не изплаши малките скиторещи мумии.

Изведнъж дрезгав сподавен вик, сякаш излязъл от дъното на ковчег — или поне така се стори на Бланка, — разкъса дълбоката тишина на нощта. Бланка започваше да се поддава на нездравата изкусителна сила на задгробния мир. Застина на място, сърцето й щеше да се пръсне в гърдите, ала от вцепенението я изтръгна втори стон и я подтикна да продължи по-нататък. Стигна до лабораторията на Жан дьо Сатини, опита се да отвори, но беше заключено. Долепи ухо до вратата и тогава дочу ясно шепот, приглушени викове и смях. Това вече разпръсна всичките й съмнения — нещо ставаше с мумиите. Като се връщаше към стаята си, на душата й беше поолекнало — вече знаеше, че не нервите й изневеряват, а че нещо страшно става в тайната бърлога на мъжа й.

На другия ден Бланка изчака Жан дьо Сатини да привърши дългия си личен тоалет, да закуси леко, както обикновено, да си изчете вестника до последната страница и най-накрая да излезе на всекидневната си утринна разходка. В кротката си отпуснатост на бъдеща майка тя с нищо не издаваше, че е обзета от яростна решимост. Щом Жан излезе, тя повика индианеца с високите токове и за първи път го накара да изпълни нейно нареждане.

— Върви в града и ми купи захаросани плодове — троснато му заповяда тя.

Слугата се понесе с бавен индиански тръс, а тя остана в къщата с другите прислужници. От тях се страхуваше далеч по-малко, отколкото от тоя странен тип с приумици на придворен. Пресметна, че разполага с няколко часа, докато той се върне, и затова реши да не бърза и да действа обмислено. Беше се зарекла да разбули загадката с тайнствените мумии. Запъти се към лабораторията с убеждението, че посред бял ден мумиите няма да са в настроение да вършат маймунджилъци, и се молеше вратата да е отключена. Ала я намери заключена, както винаги. Опита всички ключове, но нито един не стана. Тогава взе най-големия нож от кухнята, напъха го между вратата и рамката и започна да натиска. Най-сетне разсъхнатото дърво се разлетя на трески, тя успя да избие езика на бравата и да отвори. Направената беля нямаше как да се потули и Бланка осъзна, че ще й се наложи да дава някакво приемливо обяснение на мъжа си, като се върне, ала си каза, че какво пък — тя е господарка на този дом и е в правото си да знае какво става под неговия покрив. Бланка беше човек със здрав разум, повече от двайсет години той й бе помагал да гледа, без да й мигне окото, как трикраката маса танцува и как майка й предсказва непредсказуемото. Но въпреки това, като прекрачи прага на лабораторията, тя трепереше.

Пипнешком потърси електрическия ключ и светна лампата. Намери се в просторна стая с боядисани в черно стени и с дебели черни пердета на прозорците, през които не проникваше нито лъч светлина. Подът беше застлан с дебели килими в тъмен цвят и навсякъде съзря рефлекторите, лампите и екраните, които Жан използува за първи път на погребението на Педро Гарсия Стария, когато го прихвана да снима наред мъртви и живи, докато вбеси всички и селяните най-накрая изпотъпкаха плаките на земята. Огледа се слисано наоколо — беше се озовала на фантастична сцена. Пристъпи, пробивайки си път между затворени сандъци, пълни с труфила и перушини от всякакви епохи, с бухнали перуки и с фрапантни шапки, спря се пред окачен на тавана позлатен трапец, на който висеше разчекнат манекен в човешки ръст, съзря в един ъгъл препарирана лама, по масите — бутилки с кехлибарени напитки, по пода — кожи от екзотични животни. Но най-много я слисаха фотографиите. Като ги видя, направо се вцепени от изумление. Стените на студиото на Жан дьо Сатини бяха покрити с умопомрачаващи еротични сцени, които разбулваха скритата природа на мъжа й.

Бланка беше с бавни реакции и трябваше да мине доста време, преди да успее да възприеме и осмисли онова, което виждаше — просто нямаше опит в тая област. Познаваше насладата като последен и чудесен етап в дългия път, който бе изминала с Педро Трети и по който бе вървяла без бързане, все във ведро настроение, сред горите, житата, на реката под необятното небе, в тишината на полето. Присъщите за юношеството смутни вълнения я бяха отминали. Докато съученичките й четяха скришом забранени романи с измислени пламенни любовници и с моми, копнеещи да се разделят с девствеността си, тя присядаше в сянката на сливовите дървета в двора на пансиона на монахините, затваряше очи и си представяше напълно отчетливо чудната и истинска картина — как Педро Трети Гарсия я притиска в обятията си, обсипва я цялата с ласки и изтръгва от най-съкровените й дълбини същите акорди, които можеше да извлече от китарата. Инстинктите й бяха задоволени още щом се събудиха и не й бе идвало наум, че поривът на плътта може да се проявява другояче. Тези разюздани, разгулни сцени бяха истина, хиляди пъти по-смущаваща от лудориите на някакви си палави мумии, които бе очаквала да намери.

Разпозна лицата на прислужниците в къщата. Там бяха всички сановници от двора на инките, голи като пушка или нескопосно покрити с оперетни труфила. Съзря бездънната паст между бедрата на готвачката, препарираната лама, яхнала куцата слугиня, и невъзмутимия сервитьор индианец, гол, както го е майка родила, безкосмен и късокрак, с безучастното си каменно лице и с огромен навирен токмак.

За един безкраен миг Бланка попадна в плен на собственото си смущение, после я обхвана ужас. Помъчи се да разсъди разумно. Проумя какво е искал да й каже Жан дьо Сатини първата им брачна нощ, когато и заяви, че не изпитва влечение към брачен живот. Досети се откъде идва мрачното и властно дебелоочие на индианеца, прикритата насмешка на прислужниците и се почувствува затворена в преддверието на ада. В този миг момиченцето се размърда в утробата й и тя изтръпна, сякаш бе прозвучала камбана за тревога.

— Дъщеря ми! Трябва да я махна оттук! — извика тя и обгърна корема си.

Избяга тичешком от лабораторията, прекоси като вихър цялата къща и излезе на улицата, където страшната жега и безмилостната обедна светлина й възвърнаха чувството за реалност. Проумя, че няма да стигне много далеч пеша, с деветмесечния си корем. Върна се в стаята си, взе всичките пари, които намери, сви в едно вързопче някоя и друга дрешка от разкошните премени, дето бе приготвила, и се запъти към гарата.

Седнала на грубата дървена скамейка на перона, с вързопчето на скута и с изпълнени с уплаха очи, Бланка чака няколко часа да дойде влакът. През цялото това време тя се молеше през зъби графът, като се прибере и види разбитата врата на лабораторията, да не тръгне да я търси, докато я намери и я принуди да се върне в злокобното царство на инките. Молеше се влакът да дойде по-скоро, поне веднъж да си спази разписанието, та тя да успее да стигне у родителите си преди създанието, което мачкаше утробата й и я риташе в ребрата, да извести за появата си на бял свят. Молеше се да й стигнат силите, за да издържи това пътуване, два дена без почивка, и желанието й да живее да се окаже по-силно от страшното отчаяние, което започваше да я оборва. Стисна зъби и зачака.