Исабел Алиенде
Къщата на духовете (2)

II
„Трите Марии“

В трапезарията на къщата си, сред овехтели и разнебитени мебели, представлявали в далечното минало добри образци на викторианския стил, Естебан Труеба вечеряше със сестра си Ферула — неизменната чорба, повтаряща се всеки ден, и неизменната безвкусна риба, повтаряща се всеки петък. Сервираше им прислужницата, която им бе шетала цял живот по тогавашната традиция да се робува със заплата. Прегърбена и полусляпа, но все още държелива, старата жена щъкаше между кухнята и трапезарията и донасяше и отнасяше с тържествен вид купите и блюдата. Доня Естер Труеба не правеше компания на сина си и дъщеря си на масата. Сутрините прекарваше неподвижна в инвалидната си количка, гледаше през прозореца уличната суетня и виждаше как годините разнебитват представителния в младостта й квартал. Следобед я преместваха в леглото й, настаняваха я в полуседнало положение — не можеше да застане в друго поради артрита — и я оставяха сама в компанията на богоугодните й книжки за жития и бития на светци. Там оставаше до другия ден, когато пак се повтаряше все същата еднообразна програма. От къщи излизаше само за неделната служба в църквата „Свети Себастиан“, на две пресечки от дома й, докъдето я завеждаха в инвалидната й количка Ферула и прислужницата.

Естебан доизчовърка белезникавото месо на рибата между плетеницата кости и остави приборите в чинията. Седеше стегнат — така и вървеше, като глътнал бастун, с леко отметната назад и малко на една страна глава, и гледаше изкосо с някаква смесица от високомерие, мнителност и късогледство в погледа. Тази негова привичка щеше да отблъсква, ако очите му не бяха изненадващо нежни и светли. Вдървената му стойка подхождаше по-скоро на пълен и нисък мъж, който иска да изглежда по-висок, но той беше метър и осемдесет на ръст и много слаб. Цялото му тяло беше в изрязани прави линии — от острия орлов нос и щръкналите вежди до високото чело, увенчано с лъвска грива, която той решеше назад. Имаше дълги кости и ръце с разширяващи се накрая пръсти. Вървеше с едри крачки и изглеждаше много силен, но отривистите му движения все пак не бяха лишени от известно изящество. Лицето му беше много съразмерно и приятно въпреки суровата му и навъсена физиономия, изразяваща най-често лошо настроение. Преобладаващата му черта беше злонравието, склонността да избухва и да го хващат дяволите. Такъв си беше още от дете, когато се хвърляше на пода със запенена уста, не можеше да диша от ярост и тупаше с крака като въртоглав. Трябваше да го потапят в ледена вода, за да се освести. По-късно се научи да се владее, но цял живот си остана зареден с гняв, готов да избухне при най-дребен повод в страшни пристъпи.

— Няма да се върна в мината — каза той. Това бяха първите думи, които произнесе пред сестра си на масата. Решението си бе взел предната нощ — проумя, че няма смисъл да продължава да живее като отшелник, за да гони бързо забогатяване. От срока на концесията му за мината му оставаха още две години — достатъчно време, за да изстиска всичко от чудесната жилка, която бе напипал. Но дори надзирателят да го поокрадеше или да не съумееше да я разработи така, както би я подхванал той, не виждаше за какъв дявол му е притрябвало да отиде да се погребе в пустинята. Не си струваше да става богат с цената на толкова жертви. Животът беше пред него — ако успее да се замогне, добре, ако не — ще брои гаргите и ще чака смъртта, без Роса.

— Все нещо трябва да работиш, Естебан — отвърна му Ферула. — Знаеш, че ние двете харчим съвсем малко, да не кажа нищо, но лекарствата на мама са скъпи. Естебан погледна сестра си. Тя беше все още хубава жена с пищни форми и овално лице на римска мадона, но в бледата й кожа с прасковени отблясъци и в помръкналите й очи вече се долавяше грозотата на примирението. Ферула бе приела ролята на болногледачка на майка си. Спеше до стаята на доня Естер и всеки миг бе готова да притича — да й даде илачите, да й подложи цукалото, да й оправи възглавниците. Измъчена й беше душата. Намираше наслада в унижението и в най-отблъскващото слугуване. Смяташе, че като понася неправди и несрета, ще отиде в рая. Отвратителен път си бе избрала за нататък. Затова й правеше удоволствие да чисти гнойните пъпки по болните крака на майка си, да я мие, да си намира работа сред миризмите и мръсотиите й, да разглежда гърнето й. И колкото ненавиждаше себе си за тия извратени и неизповедими удоволствия, толкова мразеше и майка си, задето й служеше за оръдие. Грижеше се за нея, без да се оплаква, но се домогваше изтънко тя да й се отплаща за своята недъгавост и за нейните грижи не с друго, а с чувство за вина. Ферула не й натякваше открито, но държеше между двете да витае саможертвата на дъщерята, отрекла се от собствен живот, за да слугува на майка си и по тази причина останала стара мома. Под предлог на майчината си болест Ферула бе отхвърлила двама кандидати. Никому не говореше за това, но всички го знаеха. Имаше същите груби и резки движения и същия зъл характер, както и брат й, но животът и полът й я принуждаваха да се владее и да хапе юздата. Изглеждаше толкова съвършена, че й излезе слава на светица. Даваха я за пример заради всеотдайността, с която се грижеше за доня Естер, и заради това, че бе отгледала единствения си брат, когато майката легна тежко болна, а бащата умря и ги остави в немотия. Когато Естебан беше дете, Ферула го обожаваше. Спеше в леглото му, къпеше го, водеше го на разходка, бъхтеше се от сутрин до вечер да шие чужди дрехи, за да му плаща училището, и плака от яд и безсилие в деня, когато Естебан трябваше да започне работа в един нотариат, защото припечелваното от нея не стигаше, за да свързват двата края. Беше се грижила за него, беше му прислужвала така, както сега на майка си, и омота и него в невидимата мрежа на чувството за вина и за неплатени дългове на благодарност. Момчето започна да се отчуждава от нея още щом обу дълги панталони. Естебан запомни завинаги мига, когато разбра каква злокобна сянка е сестра му. Бе получил първата си заплата. Реши да отдели петдесет сентавос, за да осъществи една своя мечта, лелеяна от дете — да изпие едно виенско кафе. През прозорците на Френския хотел бе виждал как келнерите сноват с подноси на главите си и разнасят съкровища — високи кристални чаши, увенчани с кули от разбита сметана и украсени най-отгоре с красива захаросана вишна. В деня на първата си заплата той мина много пъти пред заведението, преди да се престраши да влезе. Най-сетне прекрачи стеснително прага, с барета в ръка, и пристъпи към луксозната сладкарница, сред полилеи и стилни мебели, с чувството, че всички го гледат, че хиляди очи измерват и преценяват прекалено тесния му костюм и овехтелите му обувки. Седна на крайчеца на стола, ушите му горяха, гласът му едва се чу, когато направи поръчката си на келнера. Зачака с нетърпение и докато чакаше, наблюдаваше крадешком в огледалата как хората вървят насам-натам и предвкусваше удоволствието, което си бе представял толкова пъти. Най-сетне пристигна неговото виенско кафе, много по-впечатляващо от онова, за което бе бленувал, възхитително, придружено от три медени курабийки. Дълго го гледа захласнато. Най-после се осмели да вземе лъжичката с дълга дръжка и с въздишка на блаженство я потопи в сметаната. Устата му се беше наляла със слюнка. Искаше му се да продължи този миг колкото може повече, да го разтегли до безкрай. Започна да разбърква, като гледаше как тъмната течност в чашата се размесва с пяната на сметаната. Разбърква, разбърква, разбърква… Но не щеш ли, върхът на лъжичката чукна кристала и проби дупка, през която кафето изтече на силна струя и му оля дрехите. Естебан видя с ужас как съдържанието на чашата се разлива по единствения му костюм пред насмешливите погледи на хората по съседните маси. Пребледнял от провала си, той стана и излезе от Френския хотел с петдесет сентавос по-малко, като оставяше диря от виенско кафе по меките килими. Вкъщи се върна изпоцапан, разстроен, освирепял. Като научи за станалото, Ферула му се сопна злъчно: „Така ти се пада, като прахосваш за прищевките си парите за лекарствата на мама. Господ те наказа.“ В този миг Естебан прозря ясно какви механизми използуваше сестра му, за да му се качи на главата, как сполучваше да му внушава чувство за вина, и разбра, че трябва да намери избавление. Колкото повече се откъсваше той от нейната опека, толкова по-неприязнено се отнасяше Ферула с него. Неговата свобода я болеше като упрек, като несправедливост. Когато той се влюби в Роса и тя го видя отчаян, като същинско дете, когато я молеше за помощ, нуждаеше се от нея, преследваше я из къщата, за да я умолява да се сближи със семейство Дел Вале, да говори с Роса, да подкупи Бавачката, Ферула отново се почувствува от значение за Естебан. Известно време изглеждаха сдобрени. Но помирението не трая дълго и Ферула скоро проумя, че брат й само я е използвал. Когато той тръгна за мината, тя се зарадва. Откакто започна да работи на петнайсет години, Естебан издържаше къщата и обеща да я издържа, докато е жив, ала за Ферула това не беше достатъчно. Ядосваше се, че трябва да остава затворена между тия стени, вонящи на старост и на церове, да се буди от стоновете на болната, да следи часовника, за да й дава лекарствата отегчена, уморена, унила, докато брат й не познаваше тия задължения. Той можеше да има светли, свободни, изпълнени с успехи бъднини. Можеше да се ожени, да има деца, да познае любовта. Когато изпрати телеграмата с известието за смъртта на Роса, тя изпита особен, почти радостен гъдел.

— Трябва да работиш нещо — повтори Ферула.

— Никога нищо няма да ви липсва, докато съм жив — рече той.

— Лесно е да се каже — отвърна Ферула и извади една рибена кост измежду зъбите си.

— Смятам да отида на село, в „Трите Марии“.

— Ти тая я отпиши, Естебан. Винаги съм ти казвала, че е по-добре да се продаде този имот, но ти си твърдоглав като муле.

— Никога не бива да се продава земята. Единствено тя остава, когато всичко друго свършва.

— Не съм съгласна. Земята е вятърничава работа. Не земя им трябва на мъжете, за да се замогнат, а добър нюх към сделките — занатяква Ферула. — Ама на, ти винаги си казвал, че някой ден ще отидеш да живееш на село.

— Сега този ден дойде. Мразя тоя град.

— Защо по-добре не кажеш, че мразиш този дом.

— И него също — безцеремонно отвърна той.

— Уф, да се бях родила мъж, та да можех да ида и аз — ядосано рече тя.

— Аз пък не съжалявам, че не съм се родил жена — каза той.

Донахраниха се мълчаливо.

Братът и сестрата се бяха отчуждили много един от друг и ако все още нещо ги свързваше, то бе единствено присъствието на майката и избледнелият спомен за взаимната им обич в детските им години. Израснаха в една разсипана къща, където бяха свидетели на моралната и финансовата разруха на бащата, а по-късно — на продължителното боледуване на майката. Доня Естер започна да страда от артрит още в девическите си години, продължи да се вдървява, докато стигна дотам, че едва-едва се движеше, сякаш още приживе я бяха покрили със саван, и най-сетне, когато вече не можеше да си сгъва коленете, се настани окончателно в инвалидната си количка, във вдовството и отчаянието си. Естебан си спомняше детските и юношеските си години, тесните си костюми, връвта на свети Франциск, който го задължаваха да носи заради дявол знае какъв обет, даден от майка му или от сестра му, грижливо закърпените ризи и самотата си. Пет години по-голяма от него, Ферула переше и колосваше през ден единствените му две ризи, за да е винаги спретнат и прилично облечен, и му напомняше, че по майчина линия носи най-благородното и знатно родово име във вицекралство Лима^[1]. Труеба се бе оказал просто една злополучна случайност в живота на доня Естер, на която бе предопределено да се омъжи за човек от нейния сой, но се влюби до полуда в тоя щурак, преселник от първо поколение, който за броени години прахоса зестрата, а после и наследството й. Ала синекръвното минало не вършеше работа на Естебан, щом в къщи нямаха с какво да плащат сметките на бакалина и трябваше да ходи на училище пеш — откъде да намери едното сентаво за трамвай. Спомняше си, че преди да го изпратят на училище, подпълваха на гърдите и на гърба му вестници, защото нямаше вълнени долни дрехи и палтото му беше направо жалко. Страшно се притесняваше, че съучениците му могат да чуят как хартията шумоли, като се търка о тялото му. Зиме се топлеха само с един мангал в стаята на майка му, където се събираха и тримата, за да пестят свещите и въглищата. Детството му премина в лишения, в несгоди, в суровост, в безкрайни нощни молитви, в страхове и крамоли. Всичко това му докара само избухливост и извънмерна гордост.

След два дена Естебан замина за село. Ферула го изпрати на гарата. На раздяла го целуна хладно по бузата и изчака той да се качи във влака с двата си кожени куфара с бронзови ключалки — същите, които бе купил на тръгване за мината и които трябваше да му вършат работа цял живот, както му бе обещал продавачът. Тя му заръча да се пази и да гледа да ги навестява от време на време, каза, че ще й липсва, но и двамата знаеха, че им е съдено да не се видят дълги години и че в дъното на душата си чувстваха известно облекчение.

— Обади ми се, ако състоянието на мама се влоши! — извика Естебан през прозореца, когато влакът потегли.

— Бъди спокоен! — отвърна Ферула и замаха с кърпичката си от перона.

Естебан Труеба се отпусна на тапицираната с червено кадифе облегалка и мислено благодари на англичаните, че са се сетили да направят вагони първа класа, в които човек може да пътува като големец и не му се налага да понася обкръжението на кокошки, кошове, смачкани мукавени кутии, овързани с канап, и хленчения на чужди деца. Поздрави се, че за първи път бе решил да се охарчи за по-скъп билет, и си каза, че разликата между изискания мъж и селяка е именно в дребните неща. Затова, оттогава нататък, дори да не му беше никак широко около врата, никога нямаше да се стиска за дребните удобства които му създаваха самочувствие на богаташ.

— Никога повече няма да съм беден! — зарече се той, мислейки за златоносната жила.

През прозореца на влака пред очите му се заизнизва пейзажът на централната равнина. Обширни поля, опънали се в полите на планинската верига, плодородни лозя, ниви с пшеница, люцерна и чудоцвет. Колко различно от яловите високи плата на Севера, където бе прекарал две години, заврян в една дупка, сред дива, лунна природа, чиято потресаваща красота не му дотягаше да гледа, омаян от багрите на пустинята, от сините, морави, жълти цветове на минералите, подаващи се току до земната повърхност.

— Започвам нов живот — измърмори той.

Затвори очи и заспа.

 

Слезе от влака на гара Сан Лукас. Затънтеност за окайване. В този час не се мяркаше жива душа по дъсчения перон с порутен от атмосферните промени и от мравките покрив. Оттам можеше да се обгърне с поглед цялата долина през леката мъглица, която се вдигаше от земята, мокра от нощния дъжд. Далечните планини се губеха сред къделите облаци по навъсеното небе, различаваше се отчетливо само заснеженият връх на вулкана, изрязан на фона на околния пейзаж и осветяван от плахото зимно слънце. Огледа се наоколо. В детството си, през единствените щастливи години, които си спомняше, преди баща му да се доразори и да се удави в пиене и в собствения си срам, той бе яздил заедно с него по тия краища. Спомняше си, че някое и друго лято бе играл в „Трите Марии“, ала оттогава бяха минали толкова години, че всичко почти се беше изличило в паметта му и не можеше да познае мястото. Потърси с поглед село Сан Лукас, но различи само някакви далечни скупчени колиби, посивели от утринната влага. Обиколи гарата. Вратата на единствената канцелария беше заключена с катинар. Имаше някакво написано с молив обявление, но буквите бяха толкова изтрити, че не можа да го разчете. Чу, че зад гърба му влакът потегли и се заотдалечава, оставяйки след себе си къделя бял пушек. Беше сам в тая безмълвна пустош. Взе куфарите си и закрачи по камъните на една пътечка през калището, която водеше към селото. Вървя повече от десет минути и се радваше, че не вали, защото и така с тежките си куфари едва успяваше да се придвижва по този път, а прецени, че ако на това отгоре и завали, един дъжд за няколко секунди би го превърнал в непроходимо блато. Като наближи, видя, че няколко комина пушат, и си отдъхна облекчено, защото отначало, като гледаше каква е запуснатост и мъртвило, си помисли, че селището е изоставено.

На влизане в селото спря да се огледа, но не видя жива душа. Единствената улица с прости кирпичени къщи от двете й страни тънеше в безмълвие и му се стори, че върви насън. Пристъпи към най-близката къща. Тя нямаше никакъв прозорец и вратата й зееше отворена. Остави куфарите си на плочника, влезе и повика високо. Вътре беше тъмно, нямаше друга светлина освен дневната, която влизаше през вратата, та му трябваха няколко секунди, за да му свикнат очите с полумрака. Тогава съзря две деца, заиграли на голия пръстен под и вторачили големите си уплашени очи в него, а оттатък на двора — една жена, която идваше към него и си бършеше ръцете в края на престилката. Като го видя, тя инстинктивно понечи да си оправи кичура коса, който падаше на челото й. Каза й „добър ден“ и тя, като отвръщаше на поздрава му, затули с длан устата си, за да скрие беззъбите си венци. Труеба й обясни, че иска да наеме кола, но тя, изглежда, не го разбра и с безизразен поглед просто скри децата между гънките на престилката си. Той излезе, взе си багажа и продължи нататък.

Прекоси почти цялото село, без да срещне жив човек, и когато вече започваше да се отчайва, чу зад гърба си тропот на конски копита. Един дървар караше разбрицана каруца. Труеба застана на пътя и махна на каруцаря да спре.

— Може ли да ме закарате до „Трите Марин“? Ще ви платя добре! — извика му той.

— За какво ви е притрябвало да ходите там, господине? — попита човекът. — Ничия земя, голи чукари без стопанин.

Все пак склони да го закара и му помогна да си намести багажа между наръчите дърва. Труеба седна до него на капрата. От няколко къщи наизлязоха деца и затичаха след каруцата. Труеба се почувствува по-самотен от всякога.

Караха единадесет километра от село Сан Лукас по един разнебитен и буренясал път, целия в дупки когато се появи дървената табелка с името на чифлика. Тя висеше на счупена верига и вятърът я удряше о стълба. Глухият звук отекна в ушите му като думкане на тъпан за умряло. От пръв поглед разбра, че само херкулесова сила може да се справи с всичката тая съсипия. Буренаците бяха видели сметката на пътеката и накъдето и да се озърнеше, виждаше само зъбери, храсталаци и ридове. Нямаше и помен от разградени пасища, нито следа от лозята, които помнеше, никой не излезе да го посрещне. Каруцата потегли бавно по едно вървище, което стъпките на животните и на хората бяха прокарали през пущинака. След малко съгледа чифликчийската къща. Тя още се държеше на крака, но имаше кошмарен вид. Пръснати по целия под отломки, тел за курници, смет. Половината й керемиди бяха счупени, почти всички стени бяха обрасли с някакво диворастящо увивно растение, което се беше намъкнало през прозорците. Около къщата видя няколко кирпичени колиби — неваросани, без прозорци, със сламени покриви, черни от сажди. На двора две кучета се бяха сдавили на кръв.

Скрибуцането на колелата на каруцата и ругатните на дърваря привлякоха вниманието на обитателите на колибите и те заизлизаха един по един. Гледаха новодошлите учудено и подозрително. От петнайсет години не бяха виждали никого от собствениците и си бяха теглили заключението, че просто нямат господар. Не можеха да познаят в този висок и властен мъж момченцето с кафяви къдрици, което много отдавна играеше в същия този двор. Естебан ги огледа и също не можа да си спомни никого. Съставяха жалка група. Видя няколко жени на неопределена възраст, с напукана и суха кожа, някои — бременни или поне така изглеждаха, до една облечена в избелели дрипи и боси. Преброи поне дузина деца от всички възрасти. По-малките ходеха голи. От вратниците надничаха още лица, но хората не смееха да излязат. Естебан помаха на събралите се, един вид като за поздрав, но никой не му отвърна. Няколко деца хукнаха да се скрият зад жените.

Естебан слезе от каруцата, свали двата си куфара и подаде няколко монети на дърваря.

— Ако искате, ще ви почакам, господарю — каза човекът.

— Не. Оставам тук.

Запъти се към къщата, блъсна вратата и влезе. Вътре беше достатъчно светло, защото утрото влизаше през счупените прозорчета и през дупките на покрива, където керемидите се бяха продънили. Всичко беше в прах и паяжини, лъхаше на пълна запуснатост и очевидно през тия години никой от селяните не се бе престрашил да зареже колибата си и да се засели в голямата празна господарска къща. Не бяха пипнали мебелите — те си бяха все същите от детството му, стояха си на старите места, но доколкото можеше да си ги спомни, сега изглеждаха овехтели, унили и разнебитени. Цялата къща беше покрита като с килим от пласт трева, прах и опадала шума. Миришеше на гроб. Едно изпосталяло куче го залая запенено, но той не му обърна внимание и накрая песът се умори и се просна в един ъгъл да се пощи. Естебан остави куфарите си на една маса и тръгна да огледа къщата, мъчейки се да надвие покрусата, която започваше да го обзема. Като минаваше от стая в стая, видя развалата, с която времето бе белязало всички вещи, видя бедността и мръсотията и проумя, че тази дупка е много по-лоша от рудничната. Кухнята — широко помещение с висок таван и омазани стени, почернели от пушека на дървата и въглищата, беше цялата плесенясала и порутена. На няколко гвоздея по стените още висяха бакърените и железните тенджери и тигани, които не бяха използвани петнайсет години и през това време никой не ги бе докосвал. В спалнята си стояха леглата и големите дрешници с огледала, купени навремето от баща му, но дюшеците се бяха превърнали в купчина прогнила вълна, пълна с гадини, които бяха снасяли яйцата си в тях поколения наред. Чу лекото топуркане на плъховете в гредореда на покрива. Не успя да разбере дали подът е дъсчен или от плочки, защото никъде не се показваше на голо, навсякъде го покриваше мръсотия. От сивия пласт прах мебелите губеха очертанията си. В помещението, служило някога за гостна, още си стоеше немското пиано. Единият му крак беше счупен, клавишите — пожълтели, и звучеше като разстроен клавесин. По етажерките се мъдреха няколко книги с нечетливи, проядени от влагата листове, а по пода се въргаляха останки от списания от памтивека, разпилени от вятъра. Пружините на фотьойлите стърчаха навън, а тежкото кресло, в което майка му сядаше да плете, преди болестта да направи ръцете й като куки, се бе превърнало в свърталище на мишки.

Като приключи обиколката си, Естебан вече беше по-наясно. Съзнаваше, че му предстои къртовска работа — щом къщата беше толкова запусната, не можеше да очаква, че останалата част от имота ще е в по-добро състояние. За миг го обзе изкушение да натовари двата си куфара на каруцата и да се върне обратно по същия път, откъдето беше дошъл, ала тутакси прогони тази мисъл и реши, че ако нещо може да уталожи мъката и яда му от загубата на Роса, то е да не подвива коляно от работа из тая съсипана земя. Свали си палтото, пое дълбоко дъх и излезе на двора, където дърварят още стоеше, а аргатите се бяха скупчили на известно разстояние, с присъщата за селските хора свенливост. Любопитство се четеше и в неговия, и в техните погледи, когато се заизмерваха с очи. Труеба направи няколко крачки към тях и долови, че групата леко заотстъпва. Погледът му пробяга по окъсаните и немити селяни. Помъчи се да се поусмихне дружелюбно на сополивите деца, на гуреливите старци и на жените, които гледаха като пред заколение, но усмивката му излезе като гримаса.

— Къде са мъжете? — попита той.

Единственият младеж пристъпи напред. Навярно беше връстник на Естебан Труеба, но изглеждаше по-стар.

— Разотидоха се.

— Как се казваш?

— Педро Втори Гарсия, господине — отвърна другият.

— Сега аз съм собственикът. Тая, дето е била досега, вече няма да я бъде. Край! Ще работим. Който не ще — прав му път, и то веднага. Който остане, гладен няма да ходи, но ще трябва да заляга. Не искам лентяи и кръшкачи и каквото кажа, ще се изпълнява, чухте ли ме?

Спогледаха се учудено. Не бяха схванали и половината от тази реч, но умееха да разпознават господарския глас само като го слушаха.

— Разбрахме, господарю — каза Педро Втори. — Няма къде да отидем, винаги тук сме живели. Оставаме.

Едно дете клекна и започна да ходи по голяма нужда, някакво краставо куче се примъкна да го подуши. Отвратен, Естебан заповяда да приберат детето, да измият двора и да убият кучето. Така започна новият живот, който с времето щеше да го накара да забрави Роса.

 

Никой не може да ми избие от главата убеждението, че бях добър господар. Който и да беше видял „Трите Марии“ по онова време на занемара и да го видеше сега, когато е образцов чифлик, би следвало да се съгласи с мене. Затова на друг да ги разправя внучката ми своите бабини деветини за класовата борба — вари го, печи го, тия окаяни селяни са много по-зле сега, отколкото преди петдесет години. Аз бях като баща за тях. С аграрната реформа ни се разплака майката на всички.

За да изправя на крака „Трите Марии“ от разрухата, вложих целия си капитал, спестен за сватбата с Роса, и всичко, каквото ми изпращаше управителят на мината. Ала не парите, а трудът и организацията измъкнаха от калта тази земя. От уста на уста се разнесе, че в „Трите Марии“ е дошъл новият собственик и че вадим камъните с волове и орем ливадите, за да сеем. Скоро взеха да идват хора, искаха да се главят за общи работници, защото аз плащах добри надници и давах ядене на корем. Купих животни. За мене животните бяха неприкосновени и дори година да изкарахме, без да опитаме месо, не ги колехме. Така добитъкът се умножи. Разпределих хората в бригади и след работа на къра се захващахме да стягаме господарската къща. Не бяха дърводелци и зидари, на всичко трябваше да ги уча аз по някои учебници, които купих. С тях дори канализация прокарахме, поправихме таваните и покрива, варосахме навсякъде, почистихме — и къщата светна отвътре и отвън. Мебелите раздадох на аргатите. Задържах само масата в трапезарията, тя още си беше здрава и читава въпреки дървоядите, които бяха прояли всичко. Оставих и кревата от ковано желязо на родителите ми. Заживях в празната къща само с тия два мебела и с няколко сандъка вместо столове, докато Ферула ми изпрати от столицата новата покъщнина, която й заръчах да купи. Новите мебели бяха масивни, тежки, разлати — да бият на очи, да издържат много поколения и да подхождат за живот на село. Ако не ги беше изпотрошило земетресението и досега щяха да си стоят непокътнати, толкова бяха здрави. Наредих ги край стените — от съображения за удобство, а не за естетичност, и когато къщата придоби уют, ми стана драго на сърцето и започнах да свиквам с мисълта, че ще прекарам много години, може би цял живот, в „Трите Марии“.

За домакинската работа в господарската къща се грижеха подред жените на селяните. Те ми наглеждаха и бахчата. Скоро ми зарадваха очите първите цветя в градината, която разчертах собственоръчно. С малки изменения тя си е същата и до ден-днешен. По онова време хората работеха, без да роптаят. Мисля, че моето присъствие им възвърна чувството за сигурност и те видяха как лека-полека тая земя се превръща в процъфтяващ кът. Бяха добри и прости хорица, размирници сред тях нямаше. Не ще и дума — тънеха в немотия и невежество. Преди да дойда, чоплеха жалките си кръпки земя, от които изкарваха колкото да не изпукат от глад, и то ако не ги сполетеше някакво бедствие — я суша, я слана, я мор, я нашествие на мравки или на охлюви. Не дай си боже — тогава съвсем се озорваха. С моето идване всичко се промени. Наново разградихме пасищата, поправихме курника и оборите и се запретнахме да прокараме вади за поливане, та посевите да не зависят от прищевките на времето, започнахме да прилагаме научни разработки. Вярно, животът не беше лек. Къде ти — тегло, тегло, не е за разправяне. Сегиз-тогиз прескачах до селото и се връщах с един ветеринар, който преглеждаше кравите и кокошките, а между другото хвърляше по един поглед и на болните — на болните хора де. Не е вярно, че съм изхождал от принципа, че щом знанията на ветеринаря стигат за кокошките, защо да не влязат в работа и за бедняците, както ми натяква внучката ми, когато иска да ме ядоса. Работата беше там, че из тоя затънтен край не се намираха лекари. При болест селяните прибягваха до една местна знахарка, която познаваше лечебната сила на билките и на внушението, и си й имаха голямо доверие. Далеч по-голямо, отколкото на ветеринаря. Родилките се освобождаваха с помощта на съседките, на молитвите и на една баба, която почти никога не смогваше да дойде навреме, защото трябваше да бие път на магаре, но пък много й идеше отръки както дете да ти пръкне, така и да ти извади застанало напреки теле от утробата на крава. Тежко болните, които не можеше да излекува никоя магия на знахарката и никой илач на ветеринаря, откарвахме с каруца или аз, или Педро Втори Гарсия в болницата на монахините, където понякога имаше дежурен лекар, който им помагаше да отидат по-бързо на онзи свят. Мъртъвците заравяхме в малко гробище до запустялата църквица в подножието на вулкана. Сега там има гробище като хората. Веднъж или дваж в годината намирах свещеник да идва да благославя бракосъчетанията, животните и машините, да кръщава децата и да прочита по някоя закъсняла молитва за умрелите. Единствените развлечения бяха скопяването на нерезите и биковете, боевете с петли, игрите на дама и невероятните истории на Педро Гарсия Стария, лека му пръст. Беше баща на Педро Втори и разправяше, че дядо му се е сражавал в редиците на патриотите, които изгониха испанците от Америка. Учеше децата, че ако се оставели да ги хапят паяци и ако пиели урина от бременна жена, нямало да ги хваща еди-какво си и еди-що си. Познаваше почти толкова билки, колкото знахарката, но когато трябваше да решава за какво да се дават, се объркваше и допускаше непоправими грешки. Виж, което си е право, право е — имаше ненадмината система за вадене на зъби, която му бе спечелила заслужена слава в целия този край. Съчетаваше наливане с червено вино и баения с молитви и от това пациентът изпадаше в хипнотичен транс. На мене ми извади един зъб безболезнено по тоя метод и ако беше жив, никога нямаше да стъпя при друг зъболекар.

Много скоро започнах да чувствувам, че на село ми е добре. До най-близките ми съседи имаше да се бие немалко път на кон, но мене и така не ме влечеше към светски живот, намирах удоволствие в самотата, пък и имах да отхвърлям много работа. Започнах да подивявам, да забравям думи, речникът ми обедня, станах страшен заповедник. Тъй като нямаше нужда да се преструвам пред никого, присъщият ми открай време зъл нрав се изостри. Всичко ме дразнеше, ядосвах се, когато гледах как децата се навъртат из кухните да отмъкнат някой комат, когато кокошките вдигаха врява на двора, когато врабците налитаха в царевичака. Стегнеше ли ми се душата, усетех ли, че ще се пръсна отвътре, тръгвах на лов. Ставах много преди да се зазори и поемах с пушка на рамо, с раницата и с ловджийското си куче. Обичах ездата в тъмното, утринния хлад, дългото дебнене в сумрака, мириса на барут и на кръв, обичах да усещам как оръжието ме рита с тъп удар в рамото и да виждам как жертвата пада и се загърчва, това ме успокояваше и когато се връщах от лов с два-три нищо и никакви заека в раницата и с няколко яребици, толкова надупчени от сачми, че не ставаха за готвене, полумъртъв от умора и целият в кал, на душата ми олекваше и се чувствах щастлив.

Помисля ли си за тия времена, много ми домъчнява. Животът ми премина страшно бързо. Ако можех да започна отново, не бих допуснал някои грешки, но, общо взето, не се разкайвам за нищо. Така е, добър господар бях, две мнения няма.

 

Първите месеци Естебан Труеба не можеше да подгъне крак от работа — прокарва вади за напояване, копа кладенци, вади камъни, чисти пасища, поправя курниците и оборите, — та не му оставаше време да мисли за нищо. Лягаше си капнал от умора и ставаше призори, закусваше надве-натри в кухнята, яхваше коня и тръгваше да надзирава работата на полето. Прибираше се едва привечер. Тогава сядаше сам в трапезарията на къщата и се нахранваше. Това беше единственото му ядене като хората за целия ден. В първите месеци си беше навил на пръста да се къпе и преоблича всеки ден за вечеря, както бе чувал, че правели английските плантатори и в най-затънтените села на Азия и Африка, за да не губят достойнството и господарския си вид. Докарваше се с най-хубавите си дрехи, избръсваше се и всяка вечер пускаше на грамофона все същите арии от любимите си опери. Ала лека-полека се остави селящината да го надвие и призна пред себе си, че не му идва отвътре да се конти. Пък и нямаше кой да оцени старанието му. Престана да се бръсне, подстригваше се едва когато косата му стигнеше до раменете и продължи да се къпе само защото този навик беше дълбоко вкоренен в него, но се занемари в облеклото и в обноските. Постепенно започна да се превръща в дивак. Преди да заспи, четеше по малко или играеше на шах — беше развил умението да се състезава срещу едно ръководство, при това без да шмекерува, и не се ядосваше, когато губеше партиите. Ала умората от работата не беше достатъчна, за да заглуши природата му на здрав и чувствен мъж. Започна да спи зле, одеялата му се струваха прекалено тежки, чаршафите — прекалено меки. Конят му играеше лоши номера — внезапно се превръщаше в страхотна женска, в корава и дива планина от плът, върху която той яздеше, докато костите го заболяваха от премала. Хладните и уханни пъпеши от бостана му приличаха на огромни женски гърди. Улавяше се, че заравя глава в конското покривало и търси в киселия мирис от потта на животното прилика с далечната и забранена миризма на първите си проститутки. Нощем се въртеше в леглото възбуден, преследван от кошмари, в които му се присънваха развалени раци и миди, огромни късове от разчекнат добитък, кръв, семе, сълзи. Събуждаше се изнервен до полуда, напрегнат, между краката си сякаш имаше желязо. За да му олекне, тичаше и се цамбуркаше гол в реката, потапяше се в ледената вода, докато му се пресичаше дъхът, ала тогава пък усещаше друго — сякаш невидими ръце галеха краката му. Сломен, той се оставяше да го носи течението, чувстваше как водата го прегръща, поповите лъжички го целуват, крайбрежните тръстики го пошляпват. Не след дълго належащата му нужда от жена стана съвсем очебийна — не помагаха нито среднощните речни бани, нито отварата от канела, нито стипцата, която си слагаше под дюшека, нито дори срамните манипулации, от които момчетата в интернатите полудявали, ослепявали и сами се осъждали на вечно проклятие божие. Когато взе да гледа с похотлив поглед домашните птици, децата, които играеха голи в градината, и дори омесеното тесто за хляба, разбра, че мъжествеността му няма да се уталожи със заместители, към които прибягваха само клисари. Практичният му усет му подсказа, че трябва да си потърси женска, и щом взе решение да си намери, гнетящата го горест утихна и ядът му сякаш попремина. Тази сутрин за първи път от дълго време насам той се събуди усмихнат.

Педро Гарсия Стария го видя, че си подсвирква на път за обора, и загрижено поклати глава.

Господарят се разправя целия ден с разораването на една ливада, която по негово нареждане тъкмо бяха доизчистили от камъните, понеже бе решил да я засее с царевица. После отиде с Педро Втори Гарсия да окаже помощ на една крава, която се мъчеше да се отели, а плодът бе застанал напреки. Наложи се да си вкара ръката до лакътя, за да обърне телето и да му помогне да си покаже главата. Тъй или иначе, кравата умря, но това не му развали настроението. Нареди да захранят телето с бутилка мляко, изми се в едно ведро и пак възседна коня си. По това време обикновено се хранеше, но сега не беше гладен. Никак не бързаше, защото вече бе направил своя избор. Много пъти беше виждал девойката, понесла сополивото си братче, запасано с пояс към кръста й, плюс чувал на гърба или голяма стомна кладенчова вода на главата. Беше я наблюдавал, когато тя переше наведена на плоските камъни на реката, с лъснати от водата смугли крака, и търкаше избелелите парцали с грубите си ръце на селянка. Имаше едър кокал и широко мургаво лице индиански тип с кротък и нежен израз. В разлатата й месеста уста още си стояха на мястото всички зъби. Когато се усмихваше, цялата грейваше, ала това й се случваше съвсем рядко. Носеше хубостта на първата младост, ала за него беше ясно, че тя ще увехне много скоро, както става с жените, чиято съдба е да раждат много деца, да работят без отдих и да погребват своите мъртъвци. Казваше се Панча Гарсия и беше петнайсетгодишна.

Когато Естебан Труеба тръгна да я търси, вече започваше да се свечерява и беше захладяло. Премина ходом на коня си по дългите пътеки между заградените пасища и питаше за нея всеки срещнат, докато я съзря по пътя, който водеше за колибата й. Вървеше прегърбена под тежестта на наръч акациеви клони за огнището в кухнята, боса, свела глава. Погледна я отвисоко от коня и тутакси усети как го обзема желанието, което го беше измъчвало месеци наред. Приближи се в тръс и застана редом с нея, тя го чу, но продължи да върви, без да го поглежда, следвайки отколешната привичка на всички жени от нейната черга да свеждат глава пред мъжа. Естебан се наведе, дръпна й наръча, задържа го за момент във въздуха и после го запокити с все сила в крайпътната канавка, прихвана с една ръка момичето през кръста, вдигна го, като изпъхтя животински, и без то да окаже никаква съпротива, го намести пред седлото си. Пришпори коня и се понесе в галоп към реката. Двамата слязоха от коня, без да си проговорят нито дума, и се измериха с очи. Естебан свали широкия си кожен колан, тя понечи да отстъпи, но той протегна ръка и я сграбчи. Вкопчени един в друг, двамата се претърколиха сред евкалиптовата шума.

Естебан дори не си свали дрехите. Хвърли се отгоре й като звяр и я облада без каквито и да било въведения, с ненужна бруталност. После, като видя опръскалата й с кръв рокля, си даде сметка, че девойката е била девствена, но вече беше късно. Пък и да беше знаел, поради долния произход на Панча и настойчивия пристъп на желанието си изобщо не би се церемонил с нея. Панча Гарсия не се отбраняваше, не се оплакваше, не затвори очи. Остана по гръб, загледана в небето с уплашен поглед, докато усети, че мъжът изпъшка и се отпусна до нея. Тогава заплака тихо. Преди нея майка й, а преди майка й баба й бяха сполетени от същата участ на кучка. Естебан Труеба си оправи панталоните, закопча си колана, помогна й да се изправи и я сложи да седне зад него на коня. Потеглиха обратно. Той си подсвиркваше. Тя продължаваше да плаче. Преди да я остави пред колибата й, господарят я целуна в устата.

— От утре искам да работиш в моята къща — каза й той.

Панча не вдигна поглед, но кимна утвърдително. И майка й, и баба й бяха слугували в господарската къща.

Тази нощ Естебан Труеба спа като младенец и не сънува Роса. На сутринта се чувстваше изпълнен с енергия, по-голям и могъщ. Като тръгваше за полето, си тананикаше. Когато се прибра, Панча се суетеше из кухнята и бъркаше млечното сладко в голяма бакърена тенджера. Вечерта той я зачака нетърпеливо и когато шумовете от шетнята в голямата стара кирпичена къща утихнаха и започна нощното щъкане на плъховете, усети, че момичето стои на прага на вратата му.

— Ела, Панча — повика я той. Не беше заповед, по-скоро молба.

Този път Естебан не я облада бързешката — искаше да й се наслади лека-полека, а и нея да накара да изпита наслада. Ръцете и очите му я обходиха спокойно, запомни наизуст опушения мирис на тялото и на дрехите й, изпрани с луга и изгладени с ютия с въглища, позна гладката й черна коса, кожата й — нежна на най-прикътаните места, грапава и мазолеста на останалите, свежите й устни, широкия й корем и кротките й слабини. Пожела я полека и я посвети в най-съкровената и древна наука. Навярно бе щастлив тази и още няколко нощи, когато двамата палуваха като две малки зверчета в голямото легло от ковано желязо, останало от първия Труеба. То вече се клатеше здравата, но още можеше да издържи поривите на любовта.

На Панча Гарсия й се наляха гърдите и се закръгли в ханша. На Естебан Труеба за някое време му се оправи лошото настроение и започна да проявява интерес към своите ратаи. Взе да се отбива в жалките им колиби. В полумрака на една от тях откри настлан с вестници сандък, в който спяха заедно пеленаче и току-що окучила се кучка. В друга видя бабичка, която умираше от четири години и костите й се показваха през откритите й рани на гърба. В един двор пред очите му се изпречи малоумно момче. Беше вързано за един кол, с въже на врата, лигите му течаха, бръщолевеше неразбираеми дивотии. Беше голо и срамотията му, дълга колкото на муле, се търкаше неспирно о земята. Едва тогава Труеба проумя за първи път, че в най-страшната и глуха занемара са потънали не земите и животните, а самите селяни в „Трите Марии“, оставени на произвола на съдбата от времето, когато баща му проигра зестрата и наследството на майка му. Реши, че вече е време да приобщи поне малко тоя забутан между планината и морето край към плодовете на цивилизацията.

 

В „Трите Марии“ закипя трескава дейност, свърши се с предишното мъртвило. Естебан Труеба накара селяните да работят както никога дотогава. Решил да навакса за няколко месеца годините запуснатост, господарят намери занимание на всеки мъж, жена, старец или дете — който можеше да се държи на крака. Нареди да построят хамбар и складове, за да се запасят с храна за зимата, разпореди се конското месо да се осолява, а свинското да се опушва, и възложи на жените да правят сладка и да консервират плодове. Модернизира краварника — съборетина, пълна с тор и мухи, и принуди кравите да дават достатъчно мляко. Започна да строи училище с шест класни стаи, защото си нави на пръста, че всички деца и възрастни в „Трите Марии“ трябва да се научат да четат, пишат и събират, макар че не намираше за необходимо да получат и други знания — защо да им се пълнят главите с идеи, нецелесъобразни за положението и за умственото им равнище. Но като не намери учител, съгласен да работи в този затънтен край, и разбра, че ще му е трудно да излиза на глава с момчетиите — да ги заплашва с бой с камшици и да им обещава бонбони, та да идват при него да ги ограмотява собственоръчно, заряза тия мераци и реши училищната сграда да влезе в работа за други дейности. Сестра му Ферула изпращаше от столицата книгите, които той й поръчваше — литература с практическо приложение. С тяхна помощ се научи да поставя инжекции, като първо си ги биеше сам в бедрата, и измайстори радио с галенови елементи. С първите си печалби купи груби, но здрави платове, шевна машина, кутия хапчета с билкови екстракти и наръчник с наставления за използването им, енциклопедия и пратка буквари, тетрадки и моливи. Замисли да уреди столова, където всички деца да получават по едно пълно ядене на ден, за да растат силни и здрави и за да могат да работят от малки, ала проумя, че ще е истинско безумие да кара децата да се разкарват от всички краища на имота за паница ядене, така че промени плановете си и вместо столова направи шивалня. На Панча Гарсия бе възложено да разгадае тайните на шевната машина. Отначало тя мислеше, че това е дяволски уред, надарен със собствен живот, и отказваше да се доближи до нея, ала Естебан беше непреклонен и тя в края на краищата се научи да борави с машината. Труеба уреди и селски магазин. В скромното дюкянче аргатите можеха да си набавят каквото им трябва, без да им се налага да бъхтят път с каруца до Сан Лукас. Господарят купуваше стоките на едро и ги продаваше без надценка на своите работници. Въведе система от бонове, която отначало действаше като кредитна форма, но с течение на времето се превърна в заместител на редовните пари. С неговите розови хартийки се купуваше всичко в магазина, пак с тях се изплащаха и заплатите. Отделно от прословутите хартийки на всеки селянин се предоставяше за лично ползване парче земя, за да го обработва в свободното си време, шест кокошки на семейство годишно, известно количество семе за посев, част от реколтата, за да покрива нуждите си, хляб и мляко всекидневно и петдесет песос на ръка, които се раздаваха на мъжете за Коледа и за националните празници. Макар че работеха на равна нога с мъжете, жените не се ползваха от тази облага, защото не ги смятаха за глави на семейства. Изключение се правеше за вдовиците. Сапунът за пране, вълната за тъкане и сиропът за укрепване на белите дробове се раздаваха безплатно, защото Труеба не искаше да гледа наоколо си мръсни, мръзнещи или болни хора. Един ден прочете в енциклопедията за предимствата на балансираното хранене и оттогава го прихвана манията за витамините, която нямаше да го напусне цял живот. Кипваше всеки път, когато научаваше, че селяните дават на децата само хляба, а с млякото и яйцата хранят прасетата. Започна да свиква събрания със задължително присъствие в училището, за да им говори за витамините и между другото да ги осведомява за новините, които успяваше да хване, докато шареше по скалата на галеновото радио. Скоро му дойде до гуша да се разправя с тоя апарат, с който не можеше да улови като хората нито една станция, и поръча в столицата европейско радио, захранвано от две огромни акумулаторни батерии. С него по-често успяваше да хване по някое свързано съобщение сред оглушителната шумотевица отвъдокеански звуци. Така научи за Европейската война и проследи военните действия на една карта. Закачи я на училищната дъска и на нея си отбелязваше с карфици кой и докъде е настъпил или отстъпил по различните фронтове. Селяните го гледаха слисано и изобщо не проумяваха за какъв дявол един ден забожда карфица върху синия цвят, а на другия ден я премества върху зеления. Не можеха да си представят как тъй светът е с размери на някаква си закачена на дъската хартия и как армиите се свеждат до големината на главичка на топлийка. Всъщност те пет пари не даваха за войната, научните изобретения, промишления напредък, цената на златото и приумиците на модата. Тия небивалици и щуротии с нищо не променяха жалкото им съществуване. За тая равнодушна аудитория новините от радиото бяха далечни и чужди и апаратът на бърза ръка загуби престиж, когато стана ясно, че изобщо не го бива да предсказва времето. Единственият, който проявяваше интерес към идващите по ефира вести, беше Педро Втори Гарсия.

Естебан Труеба прекара дълги часове с него първо пред галеновото, после пред батерийното радио, в очакване да стане чудото — безименният и далечен глас на някой радиоговорител да им помогне да влязат в досег с цивилизацията. Това обаче не успя да ги сближи. Труеба съзнаваше, че този груб селянин е по-умен от останалите. Само той знаеше да чете и можеше да поддържа разговор, надхвърлящ три изречения. Беше му като приятел — единственият на сто километра наоколо, но болезнената гордост му пречеше да признае, че вижда у него някакви качества в повече от присъщите просто на един добър ратай. Пък и да се фамилиарничи с подчинените противоречеше на разбиранията му. От своя страна Педро Втори го мразеше, макар че никога не бе назовавал това мъчително чувство, което му изгаряше душата и го изпълваше със смут. В него се смесваха страх, възхищение и завист. Предчувстваше, че никога не ще дръзне да се опълчи срещу Труеба, защото беше господарят, че докато е жив, ще трябва да понася гневните му избухвания, необмислените му заповеди и високомерието му. В годините, когато „Трите Марии“ беше оставен на самотек, той бе поел командването на малкото племе, оцеляло из тия забравени от бога краища. Свикна да го уважават, да се разпорежда, да взима решения и само господ да стои по-високо от него. С идването на собственика животът му се промени, но той не можеше да не признае, че сега живееха по-добре, че не гладуваха и че имаха повече закрила и сигурност. Няколко пъти на Труеба се стори, че вижда убийствено пламъче в очите му, ала нито веднъж не му бе даден повод да го упреква за каквато и да е дързост или своеволие. Педро Втори превиваше врат, без да роптае, работеше, без да се оплаква, беше съвестен и изглеждаше честен. Видеше ли сестра си Панча да минава по коридора на господарската къща с полюляващия се вървеж на задоволена самка, свеждаше глава и си мълчеше.

Панча Гарсия беше млада, а господарят силен. Лесно бе да се предвиди до какъв резултат ще доведе връзката им и той започна да личи след няколко месеца. Вените на краката на момичето изпъкнаха като дъждовни червеи по мургавата й кожа, движенията й станаха по-мудни, погледът й — завеян, загуби интерес към срамотните лудории в кревата от ковано желязо, на бърза ръка наедря в кръста и гърдите й увиснаха под тежестта на един нов живот, който растеше в утробата й. Естебан разбра твърде късно, защото почти никога не я гледаше и след като уталожеше първоначалната си възбуда, не я и погалваше. Просто я използуваше като средство за здравословно упражнение, което го облекчаваше от дневното напрежение и му осигуряваше нощ без сънища. Ала дойде момент, когато дори за него стана пределно ясно, че Панча е бременна. Отврати се от нея. Взе да гледа на нея като на огромен съд, съдържащ някакво безформено и пихтиесто вещество, което той не можеше да признае за свое дете. Панча напусна къщата на господаря и се върна в колибата на родителите си, където не й зададоха никакви въпроси. Макар че бременността я деформираше все повече и повече, тя продължи да работи в кухнята на господаря — месеше хляба и шиеше на машината. Престана да поднася яденето на масата на Естебан и избягваше да се среща с него, защото вече нищо не ги свързваше. Седмица след като тя си отиде от леглото му, той отново сънува Роса и се събуди с влажни чаршафи. Погледна през прозореца и видя едно слабичко момиче, което простираше пране. Изглеждаше тринайсет или четиринайсетгодишно, не по-голямо, но беше напълно развито. В този миг то се обърна и го погледна — погледът му бе на жена.

Педро Гарсия видя, че господарят се запътва към обора и си подсвирква, и загрижено поклати глава.

 

В следващите десет години Естебан Труеба стана най-уважаваният земевладелец в областта, построи тухлени къщи за работниците си, намери учител за училището и повиши жизненото равнище на всички в земите си. „Трите Марии“ беше доходно предприятие, дотации от печалбите от златоносната жила не му трябваха, дори напротив — чифликът послужи като гаранция, за да се продължи концесията за мината. Проклетията на Труеба стана пословична и се усили дотолкова, че започна да ядосва и самия него. Не позволяваше на никого да му възразява, не допускаше и най-малко противоречие, смяташе и най-дребното несъгласие за предизвикателство. Нарасна и похотливостта му. Нямаше момиче от пубертета нагоре до зряла възраст, което той да не тръшне в кората, на речния бряг или в кревата от ковано желязо. Когато изреди до една жените в „Трите Марии“, хукна да гони фустите от други чифлици. Изнасилваше ги на бърза ръка, преди да са успели да гъкнат, където ги свари из полето, обикновено надвечер. Не се криеше, не го беше грижа, защото от никого нямаше страх. Няколко пъти идваха в „Трите Марии“ да му искат сметка я брат, я баща, я мъж, я чифликчия, но се стъписваха пред разпенилия се грубиян и тези посещения, преследващи справедливост или мъст, все повече оредяваха. Мълвата за неговата бруталност се разпространи из цялата област и предизвикваше завистливо възхищение сред мъжете от неговото съсловие. Селяните криеха момичетата си и стискаха юмруци, но напразно — не можеха да излязат на глава с него. Естебан Труеба беше по-силен и си разиграваше коня безнаказано. Два пъти откриха трупове на селяни от други стопанства, бяха направени на решето с ловджийска пушка и у никого не остана съмнение, че виновникът трябва да се търси в „Трите Марии“, ала намесата на селските стражари се сведе до това, че просто отбелязаха произшествията в протоколната книга с тромавия краснопис на полунеграмотните, добавиха, че селяните са били спипани и убити при кражба, и нещата се потулиха. Естебан продължи постарому — множеше славата си на голям развратник, осяваше целия край с незаконни деца, навличаше си хорската омраза и трупаше грехове, ала пет пари не даваше за това — душата му беше загрубяла и той не изпитваше угризения на съвестта, нали беше подобрил живота на своите селяни. Педро Втори Гарсия и старият свещеник в болницата на монахините се мъчеха да му внушат, че добър господар или добър християнин не се става с тухлени къщурки или с еди-колко си литра раздадено мляко. Внушаваха му да даде на хората прилична заплата вместо тия розови хартийки, работен ден, от който да не им се късат бъбреците, поне малко да ги уважава и да зачита достойнството им. Труеба не искаше и да чува за такива неща, които според него намирисвали на комунизъм.

— Разложителни мисли — цедеше той през зъби. — Болшевишки идеи за подстрекаване на селяните ми към бунт. Вие не проумявате, че тия окаяни хора са некултурни и необразовани, не могат да се нагърбят с отговорност за нищо, същински деца са. Как искате да знаят какво им изнася и какво не? Какво, нима без мене щяха да прокопсат повече? То и сега, само да си обърна гърба, всичко отива по дяволите и започват да правят магарии. Какво още да ви доказвам. Невежи са до немай-къде и сами с нищо не могат се оправи. Но инак хората ми живеят много добре, какво още искате? Нищо не им липсва. Ако се оплакват, то е от чиста неблагодарност. Вдигнах им тухлени къщи, следя да са издухани сополивите носове на дечурлигата им, да нямат въшки, трепя се да им нося ваксини и да ги уча на четмо. Има ли друг чифлик наоколо със собствено училище? Няма! Водя ли при всяка възможност свещеника да им прочете по някоя и друга молитва? Водя им го! Така че недоумявам защо точно свещеникът е седнал да ми приказва за справедливост. Няма защо да си пъха гагата в неща, от които нищо не разбира и които не са по неговата специалност. Де да го видех аз как щеше да се оправи с тоя имот, ако той му беше стопанин! И дали щеше да си поплюва. На тия нещастници постоянно трябва да им се дърпат юздите, те от друго не разбират. Отпуснеш ли ги, не те бръснат за слива. Неведнъж съм бил много строг, не отричам, но пък винаги съм бил справедлив. На всичко трябваше да ги уча, дори какво да ядат, защото, останеше ли на тях, щяха да карат на сух хляб. Не си ли държа очите отворени на четири, почват да дават млякото и яйцата на свинете. Не умеят задника да си избършат, а са тръгнали да искат право на глас! Щом не си знаят мястото и не могат да сметнат колко прави две и две, как ще ти разбират от политика? Току-виж, гласували за комунистите, както миньорите на север, дето със своите стачки пакостят на цялата страна точно когато цената на рудата е достигнала тавана си. Мене ако питаха, щях да пратя войската там, на север, да им пусне някой и друг куршум, че тогава да ги видим няма ли да им уврат главите веднъж завинаги. Но за беда в тия наши страни единствено гаротето^[2] си върши работата както трябва. Тук не е Европа. При нас трябва силно правителство, господар със здрава ръка. Щеше да е много хубаво всички да сме равни, ама на, не сме. Това е ясно като бял ден. Тук само аз си гледам свястно работата. Ха да ви видя с какво ще ме оборите. Ставам първи и си лягам последен в тоя проклет имот. Ако останеше само до мене, щях да пратя всичко на майната му, да си взема шапката и да отида да си живея като принц в столицата, ама на, тук трябва да клеча, защото само една седмица да ме няма, всичко ще се съборяса и тия нещастници ще започнат да мрат от глад. Спомнете си в какво състояние заварих всичко, когато дойдох преди девет-десет години, каква съсипия беше. Пущинак, камънаци и лешояди. Безстопанствена земя. Всички ниви и пасища — занемарени. Никой не се беше сетил да вземе да ти изкопае една вада за поливане. Набучваха пет-шест корена скапани марули по дворовете и си викаха „стига ми толкова“, а всичко друго оставяха да залинее и погине. Трябваше да дойда аз, за да се възцари ред, да има закон и работа. Как няма да се гордея? Ако не залягах и не ми спореше трудът, щях ли да купя двата съседни чифлика? Моят имот вече е най-големият и най-богатият в цялата област, всички го гледат със завист, за всички е пример — образцов чифлик, с една дума. А сега, когато и шосето минава покрай него, стойността му се удвои. Поискам ли да го продам, мога да отида в Европа и да си живея от рентите, ама на, не си отивам, оставам тук да се затривам, да се бъхтя и да си тровя живота. Правя го само заради тия хорица. Без мене щеше да им е спукана работата. Вари го, печи го — тях не ги бива за нищо. И пак повтарям — като деца са. Нито един не може да ти свърши каквото му е възложено, ако не съм аз да стоя зад гърба му и да го ръчкам. И на всичко отгоре вие сте седнали да ме увещавате, че сме били равни! Я не ме разсмивайте, мама му стара…

На майка си и на сестра си изпращаше сандъци плодове, солено месо, шунка, пресни яйца, живи и мариновани кокошки, с чували брашно, ориз и варива, пити кашкавал и достатъчно пари — виж, от безпаричие не можеше да се оплаче. В „Трите Марии“ и в мината производството вървеше по мед и масло — за първи път, откакто господ ги бе наспорил, както обичаше да казва на малцината си слушатели. На доня Естер и на Ферула изпращаше повече, отколкото те се бяха надявали и в мечтите си, но през всичките тия години не намери време да ги навести. Не се отбиваше при тях дори когато минаваше през столицата на път за северната част на страната. Дотолкова го бяха погълнали полето, новозакупените земи и други сделки, с които се беше заловил, че не можеше да си губи времето до леглото на една болна. Пък и нали имаше пощи, чрез които поддържаше връзка с тях, и влак, по който можеше да им изпраща каквото поиска. Не изпитваше нужда да ги вижда. Всичко можеше да се каже с писмо. Всичко, освен онова, което не искаше да научат, например за сюрията незаконни деца, които се раждаха като с магическа пръчка. Щом тътнеше някое момиче в ливадата, то веднага забременяваше, дяволска работа, тая плодовитост му се виждаше необичайна, беше убеден, че поне половината от децата не са от него. Затова реши, че освен сина на Панча Гарсия, който се казваше Естебан като него и нямаше съмнение, че майка му беше девствена, когато я облада, останалите можеха да бъдат негови деца, но можеха и да не бъдат и винаги повече му изнасяше да мисли, че не са. Когато в къщата му идваше жена с дете на ръце да го моли за разрешение малкото да носи неговото презиме или просто за известна помощ, той я пропъждаше с няколко банкноти в ръката и със заплахата, че ако втори път дойде да му додява, ще я изгони с камшика, за да й се изпари желанието да върти опашка пред всеки срещнат мъж, а после да набеждава него. Тъй че никога не разбра точно колко деца има и всъщност нехаеше за това. Мислеше, че когато му се прииска да си има собствени деца, ще си потърси съпруга от добро семейство и ще се венчае с църковна благословия, защото за собствени деца се смятат само онези, които носят презимето на бащата, другите все едно, че не съществуват. Какво са тръгнали да му разправят врели-некипели, че всички се били раждали с равни права на живот и на наследство. Ако беше така, всичко щеше да се обърне с краката нагоре и цивилизацията щеше да се върне в каменната епоха. Сещаше се за Нивеа, майката на Роса. Когато мъжът й, ужасен от отровната ракия, се отказал да се занимава повече с политика, тя се захванала да прави своя политическа кампания. Заедно с други дами се приковавала с вериги за пръчките на оградите на Конгреса и на Върховния съд и срамното зрелище правело мъжете им за резил. Научи, че Нивеа излизала посред нощ да разлепва суфражистки плакати по стените на градските къщи и че една неделя по обед, без да й мигне окото, минала през центъра посред бял ден с метла в ръка и със съдийска шапка на главата, за да иска жените да имат равни права с мъжете, да могат да гласуват и да следват в университета, а на всичко отгоре и всички деца да бъдат под закрилата на закона, дори извънбрачните.

— Тая жена не е с всичкия си! — казваше Труеба. — Това би означавало да се върви против природата. Жените две и две не могат да съберат, камо ли със скалпел да се оправят. Призванието им е да раждат деца, дом да въртят. Както са тръгнали, нищо чудно някой ден и депутати да поискат да стават, и съдии, а току-виж са се наканили и за президент на републиката! А междувременно създават такава суматоха и такова безредие, че като нищо може да се стигне до катастрофални последици. Издават непристойни пасквили, дрънкат по радиото, връзват се с вериги на публични места и трябва полицията да ходи при тях като железар да им прерязва катинарите, иначе как да ги заведе в дранголника, където всъщност им е мястото. Жалко само, че все се намира някой влиятелен съпруг, мекушав съдия или депутат с бунтовни идеи — и ей ти ги пуснати на свобода… И тука трябва да се пипа здраво, ама на!

Войната в Европа бе свършила и вагоните, пълни с убити, виеха далече, но така и не отглъхваха. Размирните идеи идваха оттам. Донасяха ги неозаптимите ветрове на радиото, телеграфът и корабите с емигранти, които прииждаха като замаяна тълпа. Те бягаха от глада в своите страни, съсипани от воя на бомбите и от мъртъвците, които се разлагаха по браздите на орните им ниви. Беше година на президентски избори и на загриженост от обрата на събитията. Страната се събуждаше. Вълната недоволство, обхванало народа, биеше по солидните устои на това олигархично общество. Какво ли не мина през селата — суша, охлюви, шап. На север се ширеше безработица, в столицата усетиха последиците от далечната война. Беше година на немотия, в която липсваше само земетресение, та катастрофата да стане пълна.

Ала висшето общество, обсебило властта и богатствата, не си даде сметка, че над крехката устойчивост на положението му е надвиснала опасност. Богатите се забавляваха — танцуваха чарлстон, новите джазови ритми, фокстрот и прелестно неприлични негърски танци. Възобновиха се пътуванията с параход до Европа, прекъснати през четирите години война, стана модерно да се пътува и до Съединените щати. Дойде една новост — голфът, който събираше най-отбраното общество да пердаши с тояга една топчица, досущ както са правели индианците по същите тия места преди някое и друго столетие. Дамите носеха огърлици от фалшиви перли до коленете и капели като нощни гърнета, нахлупени до веждите, бяха се подстригали по мъжки и се цапотеха като проститутки, бяха зарязали корсетите и пушеха с вирнати кръстосани крака. Мъжете бяха пощурели по новите модели американски коли, които пристигаха в страната сутринта и се разпродаваха още следобед, въпреки че струваха горе-долу цяло състояние и само бълваха пушек, боботеха и плюеха развинтени гайки, докато се носеха със самоубийствена скорост по пътища, направени за движение на коне и други естествени твари, но в никакъв случай не и за шантави машини. По игралните маси се залагаха наследствата и лесните следвоенни богатства, лееше се шампанско, а за най-изтънчените и порочните дойде още една новост — кокаинът. Колективната лудост сякаш нямаше край.

На село обаче новите автомобили бяха нещо толкова далечно, колкото и късите рокли. За ония, които не бяха сполетени от напаст на охлюви и от шап, тази година се запомни като спорна. Естебан Труеба и други земевладелци от областта се събираха в селския клуб да умуват по предизборната кампания. Селяните още живееха както по колониално време и не бяха чували за профсъюзи, за неделен почивен ден, за минимална заплата, но по чифлиците вече започваха да се навъртат делегатите на новите леви партии. Те се промъкваха предрешени като евангелисти, с библия под едната мишница и марксистки брошури под другата, и призоваваха народа хем да живее във въздържание, хем да умре за революцията. Съзаклятническите обеди на чифликчиите завършваха с разгулни пиянства или с боеве на петли, а щом мръкнеше, господарите превземаха с щурм „Червеното фенерче“, където дванайсетгодишните проститутки и Кармело — единственият педераст в публичния дом и в селото — танцуваха под звуците на допотопен грамофон под бдителния взор на София. Нея вече не я биваше за плътски лудории, но още имаше сили да управлява заведението с желязна ръка и да не допуска полицаите да си пъхат носа и да дотягат, а господарите да прекаляват с момичетата и да пропускат да си плащат за удоволствието. Най-добре от всички танцуваше Трансито Сото, пак тя най-юнашки се справяше с налетите на пияните мъже, беше неуморима и никога не се оплакваше от нищо, сякаш владееше тибетското изкуство да оставя жалкия си скелет на невръстно момиче в ръцете на клиента, а душата си да пренася някъде далече. Естебан Труеба я харесваше, защото тя понасяше без превземки и по-грубите изяви, и нововъведенията в любовта, защото умееше да пее с дрезгав птичи глас и защото веднъж му каза, че тя, Трансито Сото, ще стигне много далече, и това го развесели.

— Няма да остана цял живот в „Червеното фенерче“, господарю. Ще отида в столицата, защото искам, да стана богата и известна — рече тя.

Естебан ходеше в тоя бардак, защото друго място за развлечение в селото нямаше, но не беше мъж за проститутки. Не обичаше да плаща за нещо, което можеше да си набавя с други средства. Виж, що се отнася специално до Трансито Сото, нея той ценеше. Момичето му оправяше настроението.

Веднъж, след като се бяха любили, той се почувствува обладан от прилив на великодушие — нещо, което му се случваше изключително рядко, и попита Трансито Сото какъв подарък иска да й направи.

— Дай ми на заем петдесет песос, господарю! — тутакси го помоли тя.

— Това са много пари. За какво са ти?

— За един билет за влака, за червена рокля, за обувки с висок ток, за шише парфюм и за едно трайно къдрене. Като начало друго не ми е нужно. Ще ви ги върна някой ден, господарю. С лихва.

Естебан й даде петдесетте песос, защото този ден бе продал пет бичета и джобовете му бяха натъпкани с пари и защото отмалата от задоволеното желание го правеше малко сантиментален.

— Единственото, за което съжалявам, е, че повече няма да те видя, Трансито. Бях свикнал с тебе.

— А, ще се видим, господарю. Животът е дълъг и неведнъж се обръща.

Тия гуляи в клуба, боевете на петли и вечерите в бардака се увенчаха с хитроумен, макар и не съвсем оригинален план, с който накараха селяните да гласуват. Дадоха им гощавка с баници и много вино, заклаха и изпекоха няколко вола, свириха им песни на китара, държаха им патриотични речи и им обещаха, че ако спечели кандидатът на Консервативната партия, ще им подобрее, но ако спечели който и да е друг, ще останат без работа. Освен това поставиха свои хора при урните и подкупиха полицията. След гуляя натовариха селяните в няколко каруци и под добра охрана, с шеги и смехове, ги откараха да гласуват. За първи път им правеха мили очи, побратиме тъй, побратиме онъй, дадено, господарю, няма да ви скърша хатъра, тъй те искам, човече, да проличи, че имаш патриотично съзнание, че то либералите и радикалите, да знаеш, са мижитурки, а комунистите — безбожници и кучи синове и ядат деца.

В деня на изборите всичко стана, както беше предвидено, в пълен ред и спокойствие. Въоръжените сили осигуриха демократично гласоподаване, инциденти не се получиха. Изобщо — един пролетен ден, по-весел и слънчев от много други.

— Ние сме пример за този континент на индианци и негри, които друго не вършат, само революции вдигат, и за какво? За да свалят един диктатор, та на негово място да поставят друг. У нас такива работи не стават, нашата страна е истинска република, ние имаме гражданска гордост, тук Консервативната партия печели чисто, нямаме нужда от генерал с лампази, за да цари ред и спокойствие, не сме като ония регионални диктатури, където хората се избиват едни други, а през това време янките обсебват всички национални суровини и си ги отнасят у тях — заяви Труеба с чаша в ръка в ресторанта на клуба, когато научи резултатите от изборите.

Три дена по-късно, когато пак се бяха занизали делниците, писмото на Ферула пристигна в „Трите Марии“. Предната нощ на Естебан Труеба се присъни Роса. Не му се беше случвало отдавна. Тя му се яви с върбовата си коса, разпусната по гърба като растителна мантия, която я покриваше до кръста, кожата й беше корава и ледена и имаше цвета и жилчиците на алабастър. Беше гола и носеше някакъв вързоп в ръцете си, пристъпваше, както се пристъпва в сънищата, около тялото й се рееше зелено сияние и я обгръщаше като ореол. Приближаваше се полека и когато Естебан поиска да я докосне, тя хвърли вързопа на земята, той се удари в краката му и се разкъса. Естебан се наведе, взе го и видя едно момиченце без очи, което му викаше „татко“. Събуди се потиснат и цялата сутрин беше в лошо настроение. Много преди да получи писмото на Ферула, този сън го хвърли, в тревога. Влезе в кухнята да закуси както всеки ден и завари една кокошка да кълве трохите по пода. Така я изрита, че й разпра корема и тя запърха с крила из кухнята и после остана да бере душа посред вътрешности и перушина. Но това не го успокои, напротив, ядоса го още повече и той усети, че се задушава. Яхна коня и се понесе в галоп — отиде да види как дамгосват добитъка. През това време в къщата дойде Педро Втори Гарсия, който беше ходил на гара Сан Лукас да прати един колет и се беше отбил в селото да вземе пощата. Носеше писмото на Ферула.

Пликът стоя цялата сутрин на масата пред входната врата. Като се прибра, Естебан Труеба влезе направо да се изкъпе, защото беше потен, покрит с прах от главата до петите и пропит с миризмата на ужасените животни. После седна зад писалището си да оправи някакви сметки и нареди да му донесат там една табла с ядене. Писмото на сестра си видя едва вечерта, след редовния обход на къщата, който правеше преди да си легне, за да провери дали са угасени фенерите и затворени вратите. Наглед писмото на Ферула не се различаваше от всички други, които бе получил от нея, но като го взе в ръка, разбра, още преди да го е отворил, че неговото съдържание ще промени живота му. Обзе го същото чувство, което бе изпитал, когато преди години държеше телеграмата на сестра си с известието за смъртта на Роса.

Отвори го, усещаше как от предчувствието слепоочията му туптят. Писмото известяваше накратко, че доня Естер умира и че след толкова години грижи и робуване Ферула била доживяла още една горчивина — майка й дори не я познавала, а денем и нощем зовяла сина си Естебан, не искала да умре, без да го види. Естебан никога не беше обичал истински майка си, беше му неловко в нейно присъствие, но се разтрепери от вестта. Разбра, че повече не може да измисля все нови и нови претексти, за да не я спохожда, и че е дошло време да поеме обратно за столицата и да застане за последен път лице с лице с тая жена, която присъстваше в кошмарите му с тежкия си дъх на лекарства, с охканията си, с безкрайните си молитви, тая страдалка, която бе населила със забрани и ужаси детството му и обременила с отговорност и чувство за вина зрелите му години.

Извика Педро Втори Гарсия и му обясни положението. Заведе го до писалището и му показа счетоводната книга и сметките от селския магазин. Предаде му връзка с всичките ключове освен този за избата с вината и му каза, че от този момент нататък до връщането си него ще държи отговорен за всичко налично в „Трите Марии“ и че всяка необмислена постъпка ще му излезе през носа. Педро Втори Гарсия пое ключовете, сложи счетоводната книга под мишница и се усмихна невесело.

— Ще направя каквото ми е по силите, господарю, но за повече не обещавам — рече той и сви рамене.

На другия ден Естебан Труеба за първи път от толкова години извървя отново пътя, който го бе довел от майчината му къща на село. С двата си кожени куфара стигна с каруца до гара Сан Лукас, качи се във вагона първа класа, останал от времената на английската железопътна компания, и отново запрекосява обширните поля, опънали се в подножието на планинската верига.

Затвори очи и се помъчи да заспи, но образът на майка му прогони съня.