Исабел Алиенде
Къщата на духовете (5)

V
Любовниците

Детството на Бланка премина без особени стресове. Онези топли лета в „Трите Марии“, където откриваше силата на едно чувство, което растеше заедно с нея, се редуваха със столичното еднообразие, ни повече, ни по-малко сиво от всекидневието на други момичета на нейната възраст и от нейната среда, при все че присъствието на Клара слагаше своеобразен отпечатък върху живота й. Всяка сутрин Бавачката идваше със закуската, разсънваше я, преглеждаше униформата й, изпъваше чорапите й, слагаше й шапката, ръкавиците и чиста носна кърпа, нареждаше книгите й в чантата и между другото баеше шепнешком молитви за успокоение на душите на покойниците, а на глас вмъкваше напътствия към Бланка в смисъл да не се оставя монахините да й объркват главата.

— Тия жени до една са покварени — предупреждаваше я тя, — избират най-хубавите и най-умни ученички от добри семейства, та после да ги наврат в манастирите си, бръснат главите на послушничките, горките момичета, и им почернят младините. Веднъж пуснат ли им мухата, после ги карат цял живот да правят торти за продан и да гледат чужди старчоци.

Шофьорът откарваше девойката до колежа, където денят започваше с църковна служба и задължително причестяване. Коленичила пред скамейката си, Бланка вдъхваше натрапчивия мирис на тамяна и на белите кринове и се измъчваше от съчетания тормоз на тежкия дъх, от който й се повдигаше, чувството за вина и досадата. Само това не харесваше на колежа. Обичаше високите каменни коридори, безупречната чистота на мраморните подове, голите бели стени, железния Христос, застанал на стража на входа. Романтично и сантиментално същество, склонно към самота, необщително, тя можеше да се разчувства до сълзи, когато разцъфваха розите в градината, когато усещаше лекия дъх на плат и сапун на монахините, навели се над домашните и над класните й работи, когато нарочно изоставаше от другите, за да почувствува навяващото тъга безмълвие на празните класни стаи. Минаваше за свита и меланхолична. Усмихната и весела беше само на село, когато, с позлатена от слънцето кожа и наяла се до насита с росни плодове, тичаше с Педро Трети по ливадите. Майка й казваше, че това е истинската Бланка и че другата, градската, е Бланка в зимен сън. В голямата къща на ъгъла постоянно цареше суетня, та затова никой освен Бавачката не забеляза, че Бланка лека-полека става жена. В моминството тя навлезе изведнъж. Бе наследила от рода Труеба испанската и арабската кръв, гордата осанка, надменната гънка на устата, маслинената кожа и тъмните очи на средиземноморските гени на прадедите си по бащина линия, ала обагрени с мекотата, която беше взела от майка си и каквато не бе притежавал нито един Труеба. Беше кротко момиче, забавляваше си се сама, учеше, играеше с куклите си и не проявяваше ни най-малка естествена склонност към спиритизма на майка си или към гневните избухвания на баща си. Семейството разправяше на шега, че тя е единственият нормален човек от няколко поколения насам и наистина изглеждаше чудо на уравновесеността и спокойствието. Като наближи тринайсет години, започнаха да й растат гърдите и да изтънява в кръста, отслабна и се източи като добре поливано и подхранвано растение. Бавачката прибра косата й на кок, придружи я да си купи първия сутиен, първия чифт копринени чорапи, първата дамска рокля и цял куп съвсем малки пешкирчета за онова, което тя наричаше демонстрацията. Междувременно майка й продължаваше да кара да танцуват столовете из цялата къща, да свири Шопен със затворен капак на пианото и да декламира прекрасните стихове без рима, тема и логика на един млад поет, когото бе приютила в дома и за когото започваха да говорят навсякъде, и нито забелязваше промените у дъщеря си, нито виждаше, че униформата й за колежа е цъфнала по шевовете, нито забелязваше, че прасковеното й лице се е изфинило и превърнало в лице на жена — просто защото Клара обръщаше повече внимание на излъчванията и флуидите, отколкото на килата или сантиметрите. Един ден я видя да влиза с официалната си рокля в стаичката за шев и се учуди, че тази висока мургава госпожица е нейната малка Бланка. Прегърна я, нацелува я и я предупреди, че скоро ще й дойде менструацията.

— Седни да ти обясня какво е това — каза Клара.

— Не се притеснявай, мамо, вече почти от година ми идва всеки месец — засмя се Бланка.

С развитието на девойката връзката между двете не претърпя съществени промени, защото се основаваше върху здравите принципи на пълното взаимно приемане и на способността да се надсмиват заедно над почти всички неща в живота.

Тая година лятото извести отрано за пристигането си със суха и знойна жега, която покри града с мараня от безсъние, и затова решиха да тръгнат за „Трите Марии“ няколко седмици по-рано от обикновено. Както всяка година, Бланка зачака нетърпеливо момента, в който щеше да види Педро Трети, и както всяка година, щом слезе от колата, веднага го потърси с поглед на обичайното му място. Различи сянката му, скрита на прага на вратата, скочи от колата и се втурна насреща му с горестта на многомесечната мечта за него, но се стъписа, като видя, че момчето се обърна кръгом и побягна от нея.

Цял следобед Бланка обикаля местата, където се събираха, разпитва за него, вика го на висок глас, потърси го в дома на Педро Гарсия Стария и най-сетне, като се стъмни, си легна сломена, без да вечеря. В огромното си бронзово легло, засегната и недоумяваща, тя зарови глава във възглавницата и заплака безутешно. Бавачката й занесе чаша мляко с мед и тутакси отгатна причината за терзанието й.

— Нека! — каза тя с разкривена усмивка. — На тия години вече не ти приляга да играеш с тоя пършив сополанко.

Половин час по-късно майка й влезе да я целуне и я завари да доизплаква последните спазми на своя мелодраматичен плач. За момент Клара престана да бъде разсеян ангел и влезе в положението на обикновените смъртни, когато на четиринайсет години преживяват първата си любовна мъка. Реши да я подпита, но Бланка беше много горда или вече бе прекалено жена и не й даде обяснения, така че Клара просто поседя в нейното легло и я гали, докато тя се успокои.

Тая нощ Бланка спа зле и се събуди призори, заобиколена от сенките в просторната стая. Вдигна очи към украсения с фигурки таван и стоя така, докато чу как петелът пропя. Тогава стана, дръпна пердетата и пусна в стаята меката утринна виделина и първите шумове на външния свят. Пристъпи до огледалото на дрешника и се заоглежда дълго и обстойно. Свали си ризата, за първи път се зае да проучва тялото си до най-малките подробности и разбра, че приятелят й е избягал от нея не за друго, а поради всичките настъпили промени, които видя в огледалото. Усмихна се с нова и деликатна усмивка на жена. Облече си старите дрехи от предишното лято, които почти не й ставаха, загърна се с одеяло и излезе на пръсти, за да не събуди семейството. Навън полето се отърсваше от нощната дрямка и първите слънчеви лъчи разсичаха като саблени удари планинските върхове, стопляха земята, изпаряваха росата и я правеха на ситна бяла пяна, която изтриваше очертанията на нещата и превръщаше пейзажа във вълшебно видение. Бланка се упъти към реката. Всичко беше още в покой, краката й стъпваха върху нападалата шума и сухите клончета и от тях се разнасяше лек пукот — единственият звук, който се чуваше в заспалия простор наоколо. Обзе я чувството, че неочертаните пътечки, златистите жита и далечните виолетови хребети, губещи се в бистрото утринно небе, са отдавнашен спомен в паметта й, нещо, което е виждала преди точно такова, каквото бе сега пред очите й, и че вече е преживявала някога този миг. Лекият нощен дъждец бе напоил земята и дърветата и тя усети, че дрехите й са малко влажни, а обувките й — студени. Вдъхна аромата на мократа земя, на гнилите листа, на хумуса — мирис, който пробуждаше непозната наслада в сетивата й. Бланка стигна до реката и видя приятеля си от детинство седнал на същото място, където се бяха срещали толкова пъти. Тази година Педро Трети не беше пораснал като нея, а си беше все същото слабо, кореместо и смугло дете с мъдър старчески израз в черните очи. Като я видя, той се изправи и тя пресметна, че е с половин глава по-висока от него. Спогледаха се смутено и за първи път почувстваха, че са си почти чужди. Известно време, което изглеждаше безкрайно, двамата стояха неподвижно — свикваха с промените и с новите разстояния. Но не щеш ли, изчурулика едно врабче и всичко си стана отново както предното лято. Те пак станаха две деца, които тичат, прегръщат се и се смеят, падат и се търкалят по земята, удрят се о камъните и неуморно шепнат имената си, щастливи, че отново са заедно. Най-сетне се успокоиха. Косата й беше цялата в сухи листа и той й ги махна едно по едно. — Ела, искам да ти покажа нещо — каза Педро Трети.

Поведе я за ръка. Двамата тръгнаха, вкусваха пробуждането на света, газеха калта, събираха нежни стръкове, за да им смучат сока, гледаха се и се усмихваха без думи, докато стигнаха до една далечна ливада. Слънцето надничаше над вулкана, но денят още не се беше донастанил и земята се прозяваше. Педро й направи знак да легне и да пази тишина. Запълзяха към едни храсталаци, заобиколиха ги набързо и тогава Бланка я видя. Красива светложълта кобила раждаше сама на хълма. Спотаили се, затаили дъх, децата я гледаха как пъхти и се напъва, докато се появи главата на жребчето, а после, дълго след това, цялото му тяло. Кончето тупна на земята, майката го заблиза, докато то стана чисто и лъскаво като намазано с восък дърво, и току го побутваше с муцуна, за да се опита да стане. Жребчето се помъчи да се изправи, но крехките му крака на новородено се подгъваха, то остана да лежи и само гледаше майка си с безпомощен вид, докато тя цвилеше за поздрав на утринното слънце. Бланка почувствува как щастието напира в гърдите й и бликва на сълзи от очите й.

— Когато порасна, ще се омъжа за тебе и ще живеем тук, в „Трите Марии“ — прошепна тя.

Педро се загледа в нея с тъжен старчески израз и поклати глава отрицателно. Все още беше много по дете от нея, но вече знаеше мястото си под слънцето. Знаеше и друго — че ще обича това момиче, докато е жив, че тази утрин ще се запечата в паметта му и че ще бъде последното, което ще види в смъртния си час.

Цяло лято те се люшкаха между детството, което все още ги задържаше, и пробудата на мъжа и на жената. На моменти тичаха като малчугани, гонеха кокошките и плашеха кравите, наливаха се с току-що издоено, още топло мляко и им ставаха мустаци от пяна, задигаха хляба, едва изваден от пещта, катереха се по дърветата да правят къщички от клони. Друг път се криеха в най-затулените горски гъсталаци, гласяха легла от шума, играеха на женени и се галеха до изтощение. Не бяха загубили невинността си, та се събличаха, без да проявяват любопитство един към друг, и се къпеха голи в реката, както го бяха правили винаги, цамбуркаха се в студената вода и се оставяха течението да ги носи над огладените камъни по дъното. Ала имаше неща, които вече не правеха заедно, както преди. Научиха се да се срамуват донякъде един от друг. Вече не се състезаваха кой ще изпишка по-голяма локвичка и Бланка не му спомена за онази тъмна материя, която й цапаше пликчетата веднъж в месеца. Без никой да им го внушава, разбраха, че не бива близостта им да се набива в очите на останалите. Когато Бланка се обличаше като госпожица и сядаше следобед на терасата да пие лимонада със семейството си, Педро Трети я гледаше отдалеч и не пристъпваше. Започнаха да се крият, за да могат да играят. Пред възрастните престанаха да се държат за ръце и страняха един от друг, за да не привличат вниманието им. Бавачката си отдъхна с облекчение, но Клара започна да ги наблюдава по-внимателно.

Ваканцията свърши и Труеба се върнаха в столицата, натоварени с буркани сладка, компоти, щайги плодове, сирена, мариновани кокошки и зайци, кошове яйца. Докато нареждаха всичко в колите, които щяха да ги закарат до влака, Бланка и Педро Трети се скриха в хамбара да се сбогуват. За тия три месеца се бяха обикнали с онази изпепеляваща страст, която им размъти главите за цял живот. С времето тази любов стана по-неуязвима и трайна, но още тогава си беше така дълбока и вярна, каквато щеше да бъде и по-късно. Върху камара жито, вдъхвайки уханния прашец на хамбара в златистата разсеяна светлина на утрото, която се процеждаше между дъските, те се целуваха навсякъде, близаха се, хапаха се, смукаха се, ридаха и пиха ведно сълзите си, заклеха се във вярност и се договориха за тайния шифър, с чиято помощ щяха да се свързват през месеците раздяла.

 

Всички преживели този момент са единодушни, че Ферула се появи някъде към осем часа вечерта. Нищо не бе предизвестило за идването й. Всички я видяха с колосаната й блуза, с връзката ключове на кръста и с кока на стара мома — такава, каквато винаги я бяха виждали из къщата. Влезе през вратата на трапезарията тъкмо когато Естебан се канеше да разреже печеното и веднага я познаха, въпреки че не я бяха виждали от шест години и че изглеждаше много бледа и съвсем състарена. Беше събота и близнаците Хайме и Николас си бяха дошли от интерната да прекарат края на седмицата със семейството си, така че и те седяха на масата. Тяхното свидетелство е много важно — строгият английски колеж ги бе направил неподатливи на магии и спиритизъм, от трикраката маса си нямаха и хабер и затова бяха единствените безпристрастни членове от семейството. Най-напред в трапезарията усетиха внезапен хлад и Клара накара да затворят прозорците — помисли, че е станало течение. После чуха подрънкването на ключовете и почти веднага вратата се отвори и се появи Ферула, мълчалива и с разсеян вид, точно когато през другата, кухненската врата влизаше Бавачката с купата салата. Естебан Труеба замръзна на място от изненада, както беше вдигнал ножа и вилицата, а трите деца извикаха почти в един глас „леля Ферула!“. Бланка успя да стане и понечи да я пресрещне, но Клара, която седеше до нея, протегна ръка и я хвана за лакътя. Всъщност от всички единствено Клара схвана от пръв поглед какво става — не от вчера си имаше вземане-даване със свръхестествени неща, макар че нищо във вида на зълва й не издаваше нейното истинско състояние. Ферула спря на метър от масата, изгледа всички с празни и безразлични очи и после пристъпи към Клара, която се изправи, но не понечи да тръгне към нея, а само затвори очи и задиша развълнувано, сякаш мътеше поредния си пристъп на астма. Ферула се приближи до нея, положи ръце на раменете й и я целуна по челото. В столовата се чуваше само задъханото дишане на Клара и металният звън на ключовете на кръста на Ферула. След като целуна снаха си, тя мина покрай нея и излезе точно оттам, откъдето беше влязла, като притвори леко вратата зад гърба си. В трапезарията остана вцепененото семейство — като в кошмар. Изведнъж Бавачката затрепери толкова силно, че изпусна големите лъжици за салатата, среброто се удари о паркета, издрънча и стресна всички. Клара отвори очи. Продължаваше да диша тежко, по бузите и по врата й се стичаха сълзи и капеха по блузата й.

— Ферула е умряла — обяви тя.

Естебан Труеба изпусна на покривката приборите за разрязване на печеното и изтича от трапезарията. Завика сестра си, не престана да я вика чак докато излезе на улицата, но не откри и следа от нея. В това време Клара накара един прислужник да донесе палтата и когато съпругът й се върна, тя вече обличаше своето и държеше ключовете от автомобила.

— Отиваме при отец Антонио — каза му тя.

През целия път не пророниха нито дума. Естебан караше със свито сърце и търсеше старата църква на отец Антонио из тия бедняшки квартали, където кракът му не бе стъпвал от много години. Свещеникът шиеше копче на протритото си расо, когато те нахълтаха с вестта, че Ферула е умряла.

— Не може да бъде! — възкликна той. — Видях се с нея преди два дена и беше добре и телом, и духом.

— Заведете ни у дома й, отче, моля ви — рече Клара. — Знам защо ви го казвам. Тя е мъртва.

Отец Антонио отстъпи пред настойчивостта на Клара и склони да ги придружи. Поведе Естебан по някакви криви улички, по които едва намериха жилището на Ферула. През тези години самота тя бе живяла в един от ония бедняшки домове, където на младини ходеше да чете молитви пряко волята на обитателите. Наложи се да оставят колата на няколко пресечки оттам, защото улиците все повече се стесняваха. Най-сетне проумяха, че са ги правили не за коли, а за да се минава пеш, най-много на колело. Продължиха пешком, като гледаха да не стъпват в локвите мръсна вода от прелелите канавки и заобикаляха натрупаната на купчини смет, в която като безмълвни сенки ровеха котки. Бедняшката махала представляваше дълъг пасаж с редици порутени къщи от двете му страни — еднотипни, малки и сиромашки циментови постройки с по два прозореца и една врата, боядисани в сиво-кафеникаво, проядени от влагата, с опънати през пасажа телове, на които денем се простираше пране, но в този вечерен час бяха празни и едва забележимо се полюляваха. По средата на уличката имаше една-единствена каменна чешма, от която черпеха вода всички живеещи там семейства. Прохода между къщите осветяваха два самотни фенера. Отец Антонио се обърна към една старица, която стоеше до чешмата и чакаше жалката струйка вода от отворения кран да напълни ведрото и.

— Виждали ли сте госпожица Ферула? — попита я той.

— Трябва да си е вкъщи, отче. Не съм я виждала през последните дни — отвърна старицата.

Отец Антонио посочи някаква къща, и тя унила, мръсна и с олющена мазилка като другите, но все пак единствената, на която от двете страни на вратата висеше по една тенекия с дребни храстчета мушкато — цветето на сиромаха. Свещеникът почука на вратата.

— Влизайте направо! — подвикна старицата откъм чешмата. — Женицата никога не заключва. Там няма нищо за крадене!

Естебан Труеба отвори и повика сестра си, ала не посмя да влезе. Първа прекрачи прага Клара. Вътре беше тъмно и ги пресрещна познатата до болка миризма на лавандула и на лимон. Отец Антонио запали кибритена клечка. Слабият пламък отвори кръг от светлина в полумрака, но преди да успеят да се придвижат навътре или да разберат какво ги заобикаля, клечката угасна.

— Почакайте тук — каза свещеникът. — Аз познавам къщата.

Пристъпи пипнешком напред и след малко запали една свещ. Фигурата му се очерта комично — уродливо, съзряха лицето му, изкривено от зрака на пламъка, който потрепваше на височина по средата между тавана и пода и го осветяваше изотдолу, докато исполинската му сянка танцуваше нескопосно по стените. Клара описа обстойно тази сцена в дневника си, обрисува подробно двете тъмни стаи, чиито стени бяха станали на петна от влагата, малката мръсна баня без течаща вода, кухнята, където имаше само огризки от отдавнашен хляб и буркан с малко чай. Останалата част от жилището на Ферула се стори на Клара сходно с кошмара, започнал, когато зълва й се появи в столовата на голямата къща на ъгъла да се сбогува. Сякаш се намираше в задната стаичка на вехтошарски дюкян или пред реквизита на долнопробна театрална трупа на турне. На заковани по стените пирони висяха старомодни костюми, проскубани пухени шалове, мършави парчета кожи, огърлици от фалшиви скъпоценни камъни, шапки, излезли от мода преди половин век, избелели фусти с протрити дантели, пищни някога рокли с вече изчезнал блясък, неуместни адмиралски кители и епископски епитрахили. Всичко това съжителстваше в гротескно братство, в което гнездеше дълголетен прах. По пода се въргаляха атлазени обувки, чанти за начинаещи актриси от миманса, обшити с мъниста, колани, тиранти и дори една нова-новеничка шпага на кадет. Видя унили перуки, шишенца с мазила и червила, празни бурканчета и какви ли не още безобразно пръснати навсякъде невъзможни неща.

Единствените две обитаеми помещения делеше тясна врата. В другата стая Ферула лежеше в кревата си. Натруфена като австрийска кралица, тя се беше докарала с прояден от молци кадифен костюм, под него — фусти от жълта тафта, а на главата й се мъдреше здраво нахлупена невероятно къдрава перука на оперна певица. При нея нямаше никой, никой не бе разбрал, че бере душа, и пресметнаха, че е мъртва вече цели часове, защото мишките току захапваха краката й и се мъчеха да изгризат пръстите й. Беше великолепна в царствената си мирова скръб и на лицето й бе изписан благ и безметежен израз, какъвто никога не бе имала приживе, по време на вялото си съществуване.

— Обичаше да се облича със стари дрехи, с които се сдобиваше от втора ръка или събираше по бунищата, червеше се и си слагаше тия перуки, но никога не стори зло никому, напротив, до края на дните си се молеше за спасението на душите на грешниците — обясни отец Антонио.

— Оставете ме насаме с нея — твърдо каза Клара.

Двамата мъже излязоха на улицата, където вече започваха да се събират съседите. Клара съблече бялото си вълнено палто, запретна ръкави, пристъпи към зълва си, свали полека перуката й и пред очите й се показа една почти плешива, стара и безпомощна Ферула. Целуна я по челото, както тя я беше целунала няколко часа по-рано в трапезарията на нейния дом, и веднага след това се зае мирно и тихо да изпълни, доколкото може, смъртните обреди. Съблече я, изми я, насапуниса я старателно до последното кътче на тялото й, разтри я с одеколон, напудри я, среса с обич няколкото й рехави косъма, облече я с най-чудатите и елегантни труфила, които намери, сложи й нейната перука на сопрано. Върна й в смъртта ония безкрайни грижи, с които Ферула я бе обграждала приживе. Докато работеше и се бореше с астмата, тя й разказваше за Бланка, която вече беше цяла госпожица, за близнаците, за голямата къща на ъгъла, за село „и да знаеше само как ни липсваш, зълво, колко си ми нужна, за да се оправиш с туй семейство, нали знаеш, че мене не ме бива за къщните работи, момчетата са непоносими, виж, Бланка е прелестно момиче, а пък хортензиите, дето ти засади със собствените си ръце в «Трите Марии», са станали за чудо и приказ, има няколко сини, защото аз сложих медни монети в торната пръст, та да поникнат именно сини, това е тайна на природата, и всеки път, когато ги слагам във вазите, си спомням за тебе, ама си спомням за тебе и когато няма хортензии, спомням си винаги, Ферула, защото, истина ти казвам, откакто ти си отиде от мене, повече никой не ми е давал толкова обич“.

Донагласи я, поговори й, помилва я още малко и после извика мъжа си и отец Антонио, за да се разшета за погребението. В една кутия от бисквити намериха непипнати пликовете с парите, които Естебан бе изпращал всеки месец на сестра си през тия години. Клара ги даде на свещеника, за да ги използва за своите благочестиви дела — беше уверена, че Ферула така или иначе е мислела да ги употреби за същата цел.

Свещеникът остана при покойницата, за да не кощунствуват мишките с нея. Излязоха чак към полунощ. На вратата се бяха струпали съседите от махалата и коментираха новината. Никой не им направи път, та се наложи да разбутат зяпачите и да разпъдят кучетата, които душеха след навалицата. Естебан се отдалечи с едри крачки, беше хванал Клара за лакътя, почти я влачеше и не обръщаше внимание на мръсната вода, която пръскаше безупречните му сиви панталони, ушити от английски шивач. Беснееше вътрешно — дори след смъртта си сестра му бе успяла да му внуши чувство за вина, също както в детството му. Спомни си детските си години, когато тя го ограждаше с тъмните си грижи, оплиташе го в толкова големи дългове на благодарност, че и до края на живота си нямаше да може да ги изплати. Отново го обзе чувството за низост, което често го тормозеше в нейно присъствие, и пак намрази нейния самопожертвователен дух, строгостта й, самообричането й на бедност и непоклатимото й целомъдрие, които той възприемаше като упрек за своята себелюбива, чувствена и жадна за власт природа. Дявол да те вземе, проклетнице! — процеди той, отказвайки обаче да признае, дори най-дълбоко в сърцето си, че и жена му престана да му принадлежи, след като той изгони Ферула от къщата.

— Защо е живяла така, като е била червива с пари? — извика Естебан.

— Защото й е липсвало всичко останало — незлобиво отвърна Клара.

 

През месеците раздяла Бланка и Педро Трети си разменяха по пощата пламенни послания. Своите той подписваше с женско име и тя ги скриваше веднага щом пристигаха. Бавачката успя да засече едно-две, но не знаеше да чете, а дори и да знаеше, тайният шифър щеше да й попречи да вникне в съдържанието им — за нейно щастие, защото иначе щеше да получи разрив на сърцето. Цяла зима Бланка плете пуловер от шотландска вълна в часовете по трудово обучение в колежа, като се стараеше да докара по памет мерките на момчето. Нощем спеше прегърнала пуловера, вдъхваше мириса на вълната и сънуваше, че в леглото й до нея спи той. От своя страна Педро Трети цяла зима композира на китарата песни, посветени на Бланка, и дълба образа й във всяко парченце дърво, попаднало в ръцете му. Представяше си момичето като невинен ангел — образ, неподвластен на онези бури, които бушуваха в кръвта му и му размекваха костите и от които гласът му надебеляваше и лицето му се окосмяваше. Люшкаше се неспокойно между смутните желания на тялото си, което постепенно ставаше тяло на мъж, и негата на едно чувство, все още обагрено с цветовете на невинните детски игри. И двамата изчакаха с мъчително нетърпение да дойде лятото и накрая, когато то дойде и те отново се срещнаха, главата на Педро Трети не влизаше в оплетения от Бланка пуловер, защото през тези месеци той бе оставил детството зад себе си и бе достигнал пропорциите си на пълнолетен мъж, а нежните песни за цветя и пукнали се зори, които той пък бе съчинил за нея, й прозвучаха смешно, защото вече си беше жена — и по държане, и по потребности.

Педро Трети си беше все така слаб, с права като четка коса и тъжни очи, но с мутирането гласът му доби дрезгав и страстен тембър, с който щеше да се прочуе по-късно, когато пееше за революцията. Говореше малко, падаше саможив и недодялан в обноските, ала в замяна на това пък нежен и изтънчен в ръцете. Имаше дълги артистични пръсти, с които изрязваше фигурки от дърво, изтръгваше жалби от струните на китарата и рисуваше със същата лекота, с която държеше юздите на коня, въртеше брадвата, когато сечеше дърва, или водеше ралото. В „Трите Марии“ единствено той излизаше на глава с господаря. Баща му, Педро Втори, му каза хиляди пъти да не гледа господаря в очите, да не му възразява, да не се препира с него, и в желанието си да го предпази, неведнъж го пердаши здравата, за да му се смачка фасонът и да му уври главата. Ала синът беше непокорен. На десет години знаеше колкото учителката от школото в „Трите Марии“, а на дванайсет настояваше да ходи чак до училището в селото, на кон или пеш, и поемаше от тухлената си къщурка в пет сутринта и да валеше, и да трещеше. Прочете и препрочете по сто пъти магическите книги от вълшебните сандъци на вуйчо Маркос и премина на други, които също гълташе като топъл хляб. Заемаха му ги синдикалистите в кръчмата и отец Хосе Дулсе Мария, който освен това го научи да развива вроденото си умение да пише стихове и да изразява мислите си в песни.

— Сине мой, светата майка Църква е надясно, ала Исус Христос винаги е бил наляво — загадъчно му казваше той и сръбваше нова глътка от виното за комка, с което се черпеше по случай посещенията на Педро Трети.

Не щеш ли, един ден Естебан Труеба, както си почиваше на терасата след обед, го чу да пее нещо си там за някакви организирани кокошки, които се сплотявали, за да се преборят с лисицата, и я надвивали. Извика го.

— Искам да те чуя. Хайде, пей! — нареди му той.

Педро Трети взе китарата благоговейно, положи крак на един стол и подръпна струните. Докато кадифеният му глас се издигаше страстно в знойното пладне, той гледаше втренчено господаря и нито за миг не отклони поглед встрани. Естебан Труеба не беше глупав и схвана предизвикателството.

— Аха! Виждам, че и най-голямата безсмислица може да се изкара на песен — изръмжа той. — По-добре се научи да пееш любовни песни!

— Аз си я харесвам, господарю. Съединението прави силата, както казва отец Хосе Дулсе Мария. Щом срещу лисицата могат да се опълчат кокошките, какво остава пък за хората?

Прибра китарата си и излезе с провлачена походка. Труеба така и не измисли какво да му каже, макар че ядът беше готов да блъвне из устата му и започваше да му се качва кръвното. От този ден Естебан Труеба го хвана на мушка, наблюдаваше го, дебнеше го. Опита се да го откаже да ходи на училище, като нарочно го товареше с работа за възрастен човек, но момчето ставаше по-рано и си лягаше по-късно, за да свърши каквото му бе възложил. Именно тази година Естебан го нашиба с камшик пред баща му, задето разпространяваше сред селяните новите идеи, намерили почва сред синдикалистите в селото — идеите за неделен почивен ден, за минимална заплата, за пенсии и медицинска помощ, за отпуск по майчинство за бременните жени, за избори без натиск и принуда и, което беше най-опасно — идеята за организиране на селячеството за отпор срещу земевладелците.

Това лято, когато отиде да прекара ваканцията в „Трите Марии“, Бланка едва го позна — беше се източил с петнайсет сантиметра и вече никак не приличаше на онова момченце с издут тумбак, с което тя бе другарувала всяко лято в детството си. Тя слезе от колата, приглади полата си и за първи път не изтича да го прегърне, а само му кимна за поздрав, макар че с очи му каза онова, което другите не биваше да чуят и което от друга страна вече му бе казала в лишената от свян шифрована кореспонденция. Бавачката проследи сцената с крайчеца на окото си и се усмихна с насмешка. Като мина край Педро Трети, тя му се начумери.

— Да ти уври главата, сополанко, че мястото ти е сред хората от твоята черга, с госпожици нямаш работа — заядливо процеди тя.

Вечерта Бланка хапна в столовата заедно с цялото семейство от кокошката в пръстено гърне, с която ги гощаваха при всяко тяхно пристигане в „Трите Марии“. Никой не забеляза, че не я свърта на едно място след вечерята, когато се застояха задълго на масата и баща й пи коняк и приказва за вносни крави и златни мини. Изчака майка й да ги подкани да стават, после се изправи без да бърза, пожела на всички лека нощ и се прибра в стаята си. За първи път в живота си заключи вратата. Седна в леглото, без да се съблича, и зачака в тъмното, докато утихнаха гласовете на вилнеещите в съседната стая близнаци, стъпките на прислугата, вратите, ключалките, и къщата се унесе в сън. Тогава отвори прозореца и скочи. Падна върху храстите хортензии, засадени много отдавна от леля й Ферула. Нощта беше ясна, чуваха се щурците и жабите. Пое си дълбоко дъх и в носа я удари сладникавият мирис на прасковите в двора, които се сушаха за зимнина. Почака очите й да привикнат с тъмнината и после понечи да тръгне напред, ала не можа да продължи, защото чу бесния лай на кучетата — пазачи — четирите едри овчарски песа бяха отрасли със синджири на вратовете, денем ги държаха запрени, а нощем ги пускаха. Никога не ги беше виждала отблизо и знаеше, че е изключено да я познаят. За миг почувствува, че от страх губи и ума, и дума, и малко остана да се развика, но тогава си спомни, че Педро Гарсия Стария й беше казал, че за да не им се хвърлят кучетата, крадците ходят голи. Без много да му мисли, тя се съблече набързо, макар че от нервност движенията й се сковаваха, сви дрехите си на вързоп, взе ги под мишница и продължи да вървя със спокойна и отмерена крачка, молейки се зверовете да не подушат страха й. Видя ги, че връхлитат запенени от лай, и продължи напред, като успя да не наруши ритъма на хода си. Кучетата дойдоха наблизо и заръмжаха нерешително, но тя не спря. Едното, явно по-наперено от другите, изскочи напред да я подуши. Топлият му дъх я блъсна в гърба, но тя не се стъписа. Ръмжаха и лаяха още някое време, следваха я още малко, най-сетне им дотегна и се връцнаха. Бланка си отдъхна с облекчение и усети, че трепери и е плувнала в пот. Облегна се на едно дърво и изчака да се съвземе — толкова беше отпаднала, че й се подгъваха коленете. После се облече бързешком и се затича към реката.

Педро Трети я чакаше на същото място, където се бяха срещнали предното лято и където много години по-рано Естебан Труеба бе отнел скромната девственост на Панча Гарсия. Като съгледа момчето, Бланка се изчерви като рак. През месеците раздяла той се закали в трудния занаят на възмъжаването, докато тя стоя затворена между стените на дома си и на училището на монахините, предпазена от досега на живота, и подхранва романтичните си блянове с куки за плетене и шотландска вълна. Ала образът от мечтите й не се покриваше с този висок младеж, който пристъпваше към нея и мълвеше името й. Педро Трети протегна ръка и я докосна по врата зад ухото. Бланка усети как нещо топло се разлива по костите й и размеква краката й, затвори очи и се отпусна. Той я привлече нежно, обгърна я цяла с ръцете си, тя зарови нос в гърдите на този непознат мъж, толкова различен от кльощавото момченце, с което се галеше до изтощение преди няколко месеца. Вдъхна новата му миризма, отърка се о грапавата му кожа, опипа това сухо, стегнато и силно тяло и почувствува величествен и пълен покой, съвсем различен от вълнението, което бе обхванало него. Потърсиха се с езици, както правеха по-рано, но сега това приличаше на новоизмислена ласка, коленичиха, слети в жадна до полуда целувка, и после се претърколиха в мекото легло от влажна земя. Откриваха се за първи път и нямаха какво да си кажат. Луната премина през целия небосклон, но те не я видяха, защото бяха заети — опознаваха най-дълбоката си интимност, сливаха се ненаситно, преминаваха от собствената си кожа в кожата на другия.

От тази нощ нататък Бланка и Педро Трети се срещаха винаги на същото място в същия час. През деня тя бродираше, четеше и цапотеше безвкусни рисунки с водни бои, седнала край къщата пред блажения поглед на Бавачката, която най-сетне можеше да спи спокойно. Клара, напротив, долавяше, че става нещо странно, защото съзираше нов цвят в излъчването на дъщеря си и смяташе, че отгатва причината. Педро Трети си вършеше работата на полето и не престана да ходи в селото, за да се вижда с приятелите си. Връщаше се късно вечер капнал от умора, но мисълта, че ще се срещне с Бланка, му възвръщаше силите. Ненапразнобеше петнайсетгодишен. Така изкараха цялото лято и много години по-късно двамата щяха да си спомнят за тези бурни нощи като за най-хубавия период от живота си.

Междувременно Хайме и Николас използваха ваканцията, за да вършат всичко онова, което им беше забранено в английския интернат — крещяха до прегракване, биеха се за щяло и нещяло, бяха се превърнали в двама мръсни и парцаливи сополанковци с корясали колене и въшлясали глави и се засищаха с хладни, току-що откъснати плодове, със слънце и със свобода. Излизаха призори и се прибираха чак по тъмно, след като по цял ден замеряха зайци с камъни, препускаха до изнемога или гледаха скришом жените, които перяха на реката.

 

Така изминаха три години, докато земетресението промени нещата. В края на тази ваканция близнаците се прибраха в столицата преди останалата част от семейството. С тях заминаха Бавачката, градската прислуга и повечето багаж. Момчетата отиваха направо в колежа, а Бавачката и другите прислужници трябваше да сложат в ред голямата къща на ъгъла за пристигането на господарите.

Бланка остана с родителите си на село още няколко дена. Точно тогава Клара взе да сънува кошмари, пак започна да върви като сомнамбул по коридорите и да се буди с викове. Денем ходеше като завеяна и виждаше поличби в поведението на животните — кокошките не били снасяли всеки ден, кравите били наплашени, кучетата виели на умряло, плъховете, паяците и червеите излизали от скривалищата си, птиците били напуснали гнездата си и отлитали на ята, докато пиленцата им пищели от глад по дърветата. Очите й бяха все в тънкия стълб бял дим над вулкана, мъчеше се да прави изводи от промените в цвета на небето. Бланка я подхвана с успокоителни чайове и хладки бани, а Естебан прибягна до старата кутийка хомеопатични хапчета, дано уталожат възбудата й, но кошмарите продължиха.

— Ще се разтрепери земята! — казваше Клара, все по-бледа и нервна.

— Винаги трепери, Клара, за бога! — отвръщаше Естебан.

— Този път ще е различно. Ще има десет хиляди убити.

— Толкова хора няма в цялата страна — закачаше я той.

Бедствието започна в четири часа през нощта. Клара се събуди малко по-рано от апокалиптичен кошмар, в който имаше разкъсани коне, отнесени от морето крави, изпълзяващи изпод камъните хора и зейнали в земята пропасти, в които се сриваха цели къщи. Мъртвешки бледа от ужас, тя стана и изтича до стаята на Бланка. Ала Бланка, както всяка нощ, бе заключила вратата си и се бе измъкнала през прозореца към реката. През тези последни дни преди тя да се върне в града лятната страст на двамата млади бе добила драматичен характер, защото пред мисълта за скорошната нова раздяла те използваха всички възможни моменти, за да се любят до изнемога. Нощите прекарваха на реката, не сещаха студ или умора и се обичаха със силата на отчаянието и едва когато съглеждаха първите лъчи на зората, Бланка се прибираше вкъщи и влизаше през прозореца в стаята си, където стигаше точно навреме, за да чуе как пропяват петлите. Клара дотича до стаята на дъщеря си, понечи да отвори вратата, но тя беше заключена. Почука и като не получи отговор, изтича навън, заобиколи къщата и тогава видя широко отворения прозорец и отъпканите хортензии, посадени от Ферула. Тутакси разбра причината за цвета на сиянието около Бланка, за торбичките под очите й, за отпуснатостта и мълчаливостта й, за сутрешната й сънливост и за следобедните й рисунки с водни бои. Точно в този миг започна земетресението.

Клара усети, че земята се разтресе, и не можа да се задържи на крака. Падна на колене. Керемидите се откъснаха от покрива и се посипаха наоколо с оглушително гърмолене. Видя как кирпичената стена на къщата се разчупи на две, сякаш я бяха разсекли с брадва, земята се разтвори, както тя беше виждала в сънищата си, и пред нея зейна огромна пукнатина, в която се сринаха един след друг курниците, коритата за пране и част от обора. Водният резервоар се кандилна, сгромоляса се и изсипа хиляда литра вода върху оцелелите кокошки, които пърхаха отчаяно. В далечината вулканът бълваше огън и пушек като разгневен дракон. Кучетата се откъснаха от веригите и се разбягаха влудени, конете от несрутената част на обора издуваха ноздри, душеха въздуха, цвилеха от ужас и току се втурваха в необуздан бяг към открито поле, тополите се заклатиха като пияни, няколко се строполиха с оголени коренища и премазаха гнездата на врабците. А най-страшното беше оня рев, излязъл от вдън земя, онова изпъхтяване на великан, което отекна задълго и изпълни въздуха с ужас. Клара викаше Бланка и се опитваше да се добере до къщата, но предсмъртните хрипове на земята й попречиха. Видя как селяните наизлязоха уплашени от къщите си, призоваваха небето на помощ, прегръщаха се един друг, дърпаха децата, ритаха кучетата, блъскаха старците И се мъчеха да спасят жалките си партакеши сред грохота на тухли и керемиди, които изригваха от самите недра на земята като безкрайно гъргорене, сякаш бе настъпил свършекът на света.

В същия миг, когато Естебан Труеба се появи на прага, къщата се разцепи като яйчена черупка, срина се в облак прах и го смаза под планина отломки. Клара допълзя дотам, вика го, крещя, ала никой не й отвърна.

 

Първият трус трая почти минута и бе най-силният от всички зарегистрирани дотогава в тази страна на природни бедствия. Изтръшка на земята кажи-речи де що имаше, а каквото не успя, бе повалено от броеницата по-слаби трусове, която продължи да раздрусва света, докато съмна. В „Трите Марии“ изчакаха да изгрее слънцето, за да преброят умрелите и да изровят погребаните под развалините, които още стенеха. Сред тях беше и Естебан Труеба, всички знаеха къде е, ала никой не хранеше надежда, че ще го извадят жив. Четирима мъже под командването на Педро Втори се заловиха да разриват могилата от прахоляк, цигли и кирпич, която го покриваше. Клара бе изоставила ангелската си разсеяност и помагаше с мъжка сила да разчистват камъните.

— Трябва да го извадим! Жив е и ни чува! — твърдеше Клара и това ги насърчаваше да продължат.

С първите слънчеви лъчи довтасаха Бланка и Педро Трети, здрави и читави. Клара се нахвърли върху дъщеря си и й удари няколко плесници, но после я прегърна разплакана от облекчение, че я вижда невредима и че е до нея.

— Баща ти е там! — посочи Клара.

Двамата млади се хванаха заедно с другите и след час, когато слънцето вече бе изгряло над тоя тъжовен свят, извадиха господаря от гроба му. Счупените му кости не можеха да се преброят, но беше жив и с отворени очи.

— Трябва да го закараме в селото да го видят лекарите — каза Педро Втори.

Тъкмо се препираха как да го пренесат, без костите му да изскочат отвсякъде като от съдран чувал, когато дойде Педро Гарсия Стария, който благодарение на своята слепота и старост бе понесъл земетресението, без да изгуби ума и дума. Клекна до ранения и много внимателно запреглежда цялото му тяло, опипва го с ръцете си, гледа го с отколешните си пръсти, докато не остави неотчетена нито една пролука и не пропусна нито едно счупване.

— Ако го размърдате, ще умре — отсъди той.

Естебан Труеба беше в съзнание, та го чу съвсем ясно, спомни си за нашествието на мравките и реши, че старецът е единствената му надежда.

— Оставете го, той си знае работата — смотолеви раненият.

Педро Гарсия накара да изнесат едно одеяло, синът му и внукът му преместиха господаря върху него, вдигнаха го внимателно и го положиха на импровизирана маса, скована набързо и поставена насред мястото, което по-рано беше дворът, а сега представляваше просто малка полянка в тоя кошмар от парчетии, трупове на животни, плачове на деца, вой на кучета и молитви на жени. От развалините измъкнаха оцелял по чудо мях с вино, което Педро Гарсия разпредели на три части — с едната изми тялото на ранения, втората му даде да изпие, а третата изцока сам на бавни глътки и после започна да намества костите една по една, търпеливо и спокойно. Тук изтегляше, там нагласяше, слагаше всяка на мястото й, шинираше, като ги увиваше в ивици от чаршафи, за да ги обездвижи, баеше молитви за светци лечители, зовеше на помощ сполуката и Дева Мария и понасяше стоически виковете и ругатните на Естебан Труеба, които изобщо не действаха върху блажения му израз на слепец. Пипнешком той му възстанови тялото толкова изкусно, че лекарите, които го прегледаха по-късно, не можеха да повярват, че е възможно такова нещо.

— Аз дори не бих се опитал — призна доктор Куевас, когато научи.

Опустошенията, причинени от земетресението, потопиха страната в продължителен траур. Земята се разтресе и изпосъбори всичко, но това сякаш й беше малко, та морето се отдръпна няколко мили навътре и после се върна в една-единствена огромна вълна, която запокити кораби върху хълмовете, много далеч от брега, отнесе чифлици, пътища и животни и потопи няколко острова на юг на повече от метър под равнището на водата. Едни сгради рухнаха като ранени динозаври, други се разпаднаха като замъци от карти, убитите се брояха с хиляди и не остана семейство да не жали за някого. Солената морска вода съсипа посевите, пожарите превърнаха в пепелища цели градски райони и селища и накрая, сякаш другите беди бяха малко, лавата заля и пепелта засипа селата в близост до вулканите. Ужасени от мисълта, че бедствието може да се повтори, хората престанаха да спят по къщите си, опъваха надве-натри палатки на незастроени места, спяха по площади и улици. Наложи се войниците да се нагърбят да сложат край на безредието. Те разстрелваха без съд и присъда, на място, когото хванеха да краде — докато най-набожните хора пълнеха църквите и молеха всевишния да усмири гнева си и да им даде прошка за греховете, крадците се въртяха из развалините и де що видеха да се показва ухо с обеца или пръст с халка, му теглеха ножа и го отмъкваха, без да ги е грижа дали жертвата е мъртва или само затисната под отломките. Развилняха се микроби и бацили и причиниха разни епидемии и мор из цялата страна. Прекалено зает с нова война, останалият свят почти не разбра, че в този далечен кът от планетата природата бе полудяла. Все пак дойдоха пратки лекарства, одеяла, храни и строителни материали. Те потънаха из тайнствените ходници на държавната администрация, та цели години по-късно човек още можеше да си купи — по цени на фини деликатеси в най-скъпите магазини — консервите готвено от Щатите и млякото на прах от Европа.

Естебан Труеба лежа четири месеца увит в бинтове, прикован от шини, пластири и куки, жестоко измъчван от сърбеж и неподвижност, разяждан от нетърпение. Стана толкова злобен и зъл, че вече никой не можеше да го понася. Клара остана на село да го гледа, а щом се нормализира транспортът и се възстанови редът, изпратиха Бланка в колежа — майка й не можеше да се оправя и с нея.

В столицата земетресението завари Бавачката в леглото и въпреки че там го усетиха по-слабо, отколкото на юг, уплахата я прати на онзи свят. Голямата къща на ъгъла запращя като орех, стените й се напукаха и огромният кристален полилей в трапезарията падна с кънтеж на хиляда камбани и стана на сол. Освен полилея единствената сериозна последица от земетръса бе смъртта на Бавачката. Когато попремина първоначалният страх, слугите забелязаха, че старицата не е избягала на улицата заедно с другите. Влязоха да я потърсят и я намериха на одъра й с изцъклени очи, няколкото косъма, които й оставаха, бяха настръхнали от ужас. Тези дни цареше голяма бъркотия, та не успяха да я изпратят по достойнство, както й се полагаше, наложи се да я погребат на бърза ръка, без заупокойни слова и без сълзи. На погребението не присъства никой от многобройната чужда челяд, която тя бе отгледала с толкова обич.

Земетресението внесе толкова съществени промени в живота на семейство Труеба, че оттогава започнаха да делят събитията на станали преди и след тази дата. В „Трите Марии“ Педро Втори отново пое длъжността управител, тъй като господарят не можеше да се помръдне от леглото. Възложена му бе задачата да организира селяните, отново да въдвори ред и спокойствие и да изправи на крака разсипания имот. Като начало заровиха мъртвите в гробището в подножието на вулкана, по чудо отминато от реката лава, която се изля по склоновете на проклетата планина. Новите гробове придадоха празничен вид на скромното гробище, посадиха и няколко редици брези, за да пазят сянка на хората, които ходеха да навестяват своите покойници. Пак построиха тухлените къщички една по една и ги направиха точно каквито си бяха преди, отново вдигнаха оборите, краварника и хамбара, преораха земята и я подготвиха за нова сеитба — пак добре, че лавата и пепелта се бяха свлекли от оттатъшната страна и бяха пощадили чифлика. Наложи се Педро Трети да прекрати разходките си до селото — трябваше на баща си. Помагаше му с нежелание и се мъчеше да му втълпи, че докато се трепят от работа, за да възстановят имота и богатството на господаря, самите те си остават все толкова бедни, колкото и преди.

— Винаги си е било така, сине. Няма как да промениш божия закон — отвръщаше баща му.

— Може да се промени, тате, може. Има хора, които са го променили и го променят, но до нас така и не стигат новините за тях. Големи неща стават по света — казваше Педро Трети и му преповтаряше на един дъх речта на учителя комунист или словото на отец Хосе Дулсе Мария.

Педро Втори не отговаряше и веднага се захващаше все така усърдно за работа. Е, затваряше си очите, когато синът му, използвайки понижената от болестта бдителност на господаря, пробиваше обръча на цензурата и внасяше в „Трите Марии“ забранените брошури на синдикалистите, политическите вестници на учителя и странните тълкувания на Библията, които правеше испанският свещеник.

По нареждане на Естебан Труеба управителят започна да престроява господарската къща, като следваше първоначалния й план. Нищо не промениха — нито заместиха кирпичите от слама и печена глина с тухли, нито разшириха прекалено тесните прозорци. Внесоха се само две подобрения — прокараха топла вода в баните и на мястото на старата кухненска печка с дърва сложиха нафтова. Ала с нея не можа да свикне нито една готвачка и тя свърши дните си в заточение на двора, където кокошките я използваха най-безогледно за свои цели. Докато се строеше къщата, стегнаха набързо дъсчена хижа с ламаринен покрив, в нея настаниха Естебан в леглото му на инвалид и оттам той следеше през един прозорец как върви строежът, даваше с викове наставленията си и се пръскаше от яд, че е принуден да лежи неподвижно.

През тези месеци Клара много се промени. Заедно с Педро Втори Гарсия трябваше да се нагърби със задачата да спаси каквото можеше да бъде спасено. За първи път в живота си се занимаваше с материални неща, и то без ничия помощ — вече не можеше да разчита на мъжа си, на Ферула или на Бавачката. Най-сетне се пробуди от едно дълго детство, в което винаги беше закриляна, обградена с грижи и удобства и лишена от задължения. Естебан Труеба си беше втълпил, че само от нейните гозби не му ставало тежко на стомаха, и тя кажи-речи по цял ден шеташе в кухнята, скубеше кокошки, за да върти супички като за болник, и месеше хляб. Трябваше да върши работа и на болногледачка — миеше го с гъба, сменяше му превръзките, махаше му цукалото. С всеки изминал ден той ставаше все по-сприхав и деспотичен, викаше я за щяло и нещяло — подложи ми възглавница ей тука, не, по-нагоре, донеси ми вино, не, казах ти, че искам бяло, отвори прозореца, затвори го, ей тука ме боли, гладен съм, горещо ми е, почеши ме по гърба, по-надолу. Клара стигна до там, че започна да се страхува от него далеч повече, отколкото по времето, когато той, здрав и силен мъж, се вмъкваше в спокойствието на живота й с мириса си на зажаднял мъжкар, с гласището си на фъртуна, с борбата си докрай, с високомерието си на важен господин, и кога налагаше волята си, кога разбиваше прищевките си о поддържаното от нея крехко равновесие между духовете от Отвъдното и нуждаещите се души от Отсамното. Стана й отвратителен. Едва-що му се сраснаха костите и можеше да се движи по-малко, Естебан Труеба отново бе обладан от бурно желание да я прегръща и всеки път, когато минаваше покрай него, той посягаше към нея, обърквайки я в изкривеното си съзнание на болен с яките селянки, които в младите му години го обслужваха в кухнята и в леглото. Клара чувстваше, че вече не я влече към предишните лудории. Преживените нещастия и възрастта бяха уталожили повика на плътта и тъй като не обичаше мъжа си, започна да гледа на половите изяви като на малко дебелашко забавление, от което после я боляха ставите, пък и стаята се разхвърляше. За няколко часа земетресението я накара да слезе на земята и да се срещне очи с очи с терзанието, смъртта и пошлото всекидневие и да опознае насъщните човешки нужди, от които по-рано си нямаше и представа. За нищо не можаха да й послужат трикраката маса или способността да отгатва бъдещето по чаените листа, когато й се наложи да предпази селяните от епидемиите и смута, земята — от сушата и от напастта на охлювите, кравите — от шапа, кокошките — от пипката, дрехите — от молците, децата си — от занемарата, съпруга си — от смъртта и от собствената му необуздана проклетия. Клара беше изморена до немай-къде. Чувстваше се самотна и объркана и когато трябваше да взема решения, можеше да се обърне за помощ единствено към Педро Втори Гарсия. Този предан, честен и мълчалив мъж беше винаги край нея, тя знаеше, че ако го повика, веднага ще се отзове, че й е донякъде опора в живота, разлюлял се като кораб при буря. Като свършеха работата за деня, Клара често го търсеше да го почерпи с чаша чай. Двамата сядаха на плетени столове под едни навес, за да изчакат да се стъмни и нощта да облекчи натрупаното през деня напрежение. Гледаха как се свечерява бавно и как първите звезди заблестяват на небосвода, чуваха как жабите квакат и мълчаха. Имаха да говорят за много неща, да решават много проблеми, да се договарят по много въпроси, но и двамата разбираха, че този половин час в мълчание е заслужената им награда, сърбаха чая си на бавни глътки, за да им държи влага по-дълго, и всеки мислеше за живота на другия. Познаваха се от повече от петнайсет години, общуваха всяко лято, но едно на друго я бяха разменили няколко изречения, я не. Той гледаше на господарката като на сияйно лятно видение, като на жена от друга порода, различна от останалите жени, които бе срещал в живота си. Дори когато я виждаше с ръце, заровени до лакти в тестото, или с престилка, окървавена от кокошката за обеда, тя му се струваше мираж в яркия дневен светлик. Единствено надвечер, в покоя на тези мигове, които двамата споделяха с чаша чай в ръка, можеше да я съзре в човешкото й измерение. Тайно в себе си й се беше заклел във вярност и като същински юноша понякога бленуваше да даде живота си за нея. Тачеше я толкова много, колкото мразеше Естебан Труеба.

Когато дойдоха да им прокарат телефон, къщата още далеч не беше станала обитаема. От четири години Естебан Труеба се бореше за телефон и дойдоха да го сложат точно когато нямаше и покрив, под който да го запази от дъжд, пек и студ. Апаратът не просъществува дълго, но все пак влезе в работа, за да се обадят на близнаците. Чуха им гласовете толкова отдалеч, сякаш идваха от друга галактика, всред оглушително мъркане и със съответните прекъсвания от страна на телефонистката на селото, която явно държеше да участва в разговора. По телефона научиха, че Бланка е болна и че монахините били вдигнали ръце от нея. Момичето непрекъснато кашляло, често вдигало температура и го тресяло. Ужасът от туберкулозата се беше загнездил във всеки дом — нямаше семейство, от което проклетата болест да не беше отнесла някого, та Клара реши да отиде да прибере дъщеря си. Същия ден, когато тя замина, Естебан Труеба счупи телефона. Апаратът се раззвъня, той му извика, че идва, да млъкне, но телефонът продължи да звъни и той в пристъп на ярост го заудря с бастуна и го направи на парчета, като между другото си изметна ключицата, която Педро Гарсия Стария бе наместил и закърпил с толкова усилия.

 

Клара за първи път пътуваше сама. Години наред бе минавала по същия маршрут, но винаги се беше разсейвала — все някой друг се нагърбваше с прозаичните подробности, докато тя мечтаеше, загледана през прозореца в пейзажа. Педро Втори Гарсия я закара до гарата и я настани на мястото й във влака. На сбогуване тя се наведе, целуна го леко по бузата и се усмихна. Той вдигна ръка към лицето си, за да запази от вятъра тази бегла целувка, но не се усмихна — беше му тъжно.

Водена по-скоро от интуиция, отколкото от житейски познания или от логика, Клара успя да се добере без премеждия до колежа на дъщеря си. Игуменката я прие в спартанския си кабинет с огромен кървящ Христос на стената и с неуместен букет червени рози на масата.

— Викахме лекар, госпожо Труеба — каза й тя. — Белите дробове на момичето не са засегнати, но все пак по-добре ще е да си го вземете, ще му се отрази добре да поживее на село. Ние не можем да поемем тази отговорност, разберете ме.

Монахинята дръпна едно звънче и влезе Бланка. Изглеждаше отслабнала и побледняла, под очите й имаше морави сенки, които биха стъписали всяка майка, ала Клара тутакси разбра, че болестта на дъщеря й не е телесна, а душевна. Безобразната сива униформа я вдетиняваше, но формите й на жена напираха по шевовете. Като видя майка си, Бланка се изненада. Помнеше я като облечен в бяло, разсеян и весел ангел, а сега само за няколко месеца се беше превърнала в дейна жена с мазолести ръце и с две дълбоки бръчки край ъгълчетата на устата.

Отидоха да навестят близнаците в колежа. Срещаха се за първи път след земетресението и за своя изненада двете научиха, че единственото място от територията на страната, останало незасегнато от бедствието, е бил старият колеж, където изобщо не усетили трусовете. После дочули, че имало десет хиляди убити, но не се разстроили особено, продължили да си пеят на английски и да играят крикет и се трогвали само от новините, които пристигали от Великобритания с три седмици закъснение. Изумени, двете видяха, че близнаците, тези момчета с испанска и с арабска кръв във вените, родени в най-затънтения край на Америка, сега говореха испански с оксфордски акцент и от всички човешки чувства бяха способни да изразяват единствено удивление, като вдигат лявата си вежда. Нямаха нищо общо с двете преливащи от енергия въшливи хлапета, които прекарваха лятото на село. „Дано само цялата тая англосаксонска невъзмутимост не ви направи идиоти“, подметна Клара на раздяла със синовете си.

След смъртта на Бавачката, която въпреки преклонната си възраст въртеше с успех голямата къща на ъгъла в отсъствието на господарите, прислужниците се разпуснаха. Оставени без надзор, те занемариха работата си и по цял ден мързелуваха и клюкарстваха, докато неполятите растения съхнеха, а паяците си се разхождаха по ъглите. Занемарата беше толкова очебийна, че Клара реши да уволни всички и да тури ключа на къщата. После двете с Бланка се заловиха за работа. Покриха мебелите с чаршафи и навсякъде насипаха нафталин. Отвориха една по една клетките с птиците и небето се изпълни с канарчета, кадънки и други пернати. Ослепени от свободата, те запърхаха, подхвръкнаха и накрая се разлетяха във всички посоки. Бланка забеляза, че в цялата тая шетня иззад пердетата не се появи нито един призрак, не дойде нито един просветлен свише розенкройцовец, предизвестен от шестото си чувство, нито един гладен поет, подгонен от нуждата. Майка й, изглежда, се беше превърнала в най-обикновена оеснафена госпожа.

— Много си се променила, мамо — рече й Бланка.

— Не аз, дъще, светът се е променил — отвърна Клара.

Преди да си тръгнат, отидоха в стаята на Бавачката в двора за прислугата. Клара отвори сандъците и извади мукавения куфар, служил половин век на добрата жена, и огледа гардероба й. Вътре имаше съвсем малко дрехи, няколко чифта вехти платненки с конопени подметки и привързани с лентички и ластици кутии с всякакви размери, в които тя държеше щамповани иконички от първи причастия и от кръщавки, кичури коса, изрязани нокти, избелели снимки и няколко протрити от носене бебешки обувчици. Това бяха веществените й спомени от всички деца на семейство Дел Вале и после на Труеба, които бяха минали през ръцете й и които тя бе люляла на гърдите си. Под леглото й намери вързопче — вътре бяха маските, с които Бавачката се мъчеше да прогони немотата й. Седнала на одъра, взела тези съкровища в скута си, Клара дълго плака за жената, която цял живот се бе старала да направи по-лек и отраден живота на други хора, а умря сама като куче.

— След като толкова се мъчи да уплаши мене, самата тя умря от страх — каза Клара.

Накара да пренесат тялото в семейната гробница на Дел Вале в Католическото гробище — реши, че Бавачката не би искала да почива вовеки веков редом с протестанти и евреи и че би предпочела и в смъртта да е заедно с онези, на които бе служила приживе. Сложи букет цветя до надгробната плоча и тръгна с Бланка за гарата, за да се приберат в „Трите Марии“.

Докато пътуваха във влака, Клара запозна дъщеря си с всичко онова, което напоследък бе сполетяло семейството, разказа й как е със здравето баща й и през цялото време очакваше Бланка да й зададе единствения въпрос, който знаеше, че я вълнува. Ала Бланка изобщо не си направи устата да попита за Педро Трети Гарсия, а Клара също не посмя да заговори за него. Беше си втълпила, че назоват ли се, проблемите тутакси се овеществяват и вече е невъзможно да ги загърбиш; виж, ако ги задържиш на ръба на неизречените думи, може да изчезнат от само себе си с течение на времето. На гарата ги чакаше Педро Втори с колата и Бланка се учуди, като го чу да си подсвирква през целия път до „Трите Марии“ — всички го смятаха за саможив и мълчалив човек.

Завариха Естебан Труеба седнал на тапицирано със син плюш кресло, на което бяха монтирали колела на велосипед в очакване да пристигне от столицата поръчаната инвалидна количка. Клара я носеше с багажа. Той ръководеше преустройството на къщата с енергични размахвания на бастуна и с ругатни и беше толкова погълнат от работата си, че ги посрещна само с по една разсеяна целувка и забрави да попита дъщеря си как е със здравето.

Вечерта се нахраниха на груба дъсчена маса, на газена лампа. Бланка забеляза, че майка й поднася яденето в пръстени чинии, изпечени на място както тухлите за строежа — по време на земетресението се бяха изпочупили всичките сервизи. Нямаше я Бавачката да върти кухненската шетня, та и менюто беше от просто по-просто, направо оскъдно — залъгаха се с гъста супа от леща, хляб, сирене и дюлево сладко. Дори в постните петъчни дни в нейния интернат им даваха повече. Естебан нареждаше, че стъпи ли веднъж на двата си крака, ще отиде лично в столицата да купи най-отбрана и скъпа покъщнина, за да нареди дома си като палат, защото му било дошло до гуша да живее като прост селянин заради проклетата истерична природа на тая гадна страна. От всичко, което се говори на масата, Бланка запомни само, че е уволнил Педро Трети Гарсия и е забранил кракът му да стъпва в чифлика, защото го бил хванал, че разпространява комунистически идеи сред селяните. Като го чу, момичето пребледня и разля върху покривката цялата си лъжица. Забеляза само Клара — Естебан се беше увлякъл във вечния си монолог за голтаците, дето ухапвали ръката, която им давала хляб, „и за всичко са виновни ония политикани маскари! Като онзи, социалиста, новия кандидат за президент, не се вижда какво е чучело, ами на всичко отгоре му стиска да кръстосва страната от север до юг в загубения си влак и да пуска мухи на мирните хорица с високопарните си болшевишки дрънканици. Той да внимава да не си покаже носа тъдява, че само ако посмее да слезе от влака, ще го направим на пихтия, подготвили сме се, няма земевладелец в целия този край, който да не е с нас, не ще позволим да настройват хората с проповедите си против честния труд, против заслужената награда за онзи, който заляга, за да се издигне в живота; от къде на къде лентяите ще имат толкова, колкото и ние, дето се трепем от тъмно до тъмно и знаем в какво и как да си вложим капитала, поемаме рискове, нагърбваме се с отговорност; че то, вникнем ли в нещата, брътвежите им, че земята трябвало да принадлежи на онези, които я обработват, ще се обърнат против тях, защото тука единствено аз си върша свястно работата, когато ме нямаше, всичко това, дето го виждате наоколо, беше пущинак, съсипия, и щеше да продължи да си бъде; дори Христос не е казвал, че трябва да делим плодовете на нашия труд с лентяите, а тоя сополив мърльо, Педро Трети, седнал да разправя, и то в моя чифлик, че трябвало. Да му се не надяваш на тупето; не му теглих куршума само защото много ценя баща му и донякъде дължа живота си на дядо му, ама му казах добре да запомни, че видя ли го само веднъж да се навърта насам, ще му светя маслото с пушката и хич няма да ми мигне окото“.

Клара не следеше разговора. Вниманието й беше заето с друго — шеташе, слагаше и раздигаше масата, а освен туй наблюдаваше дъщеря си с крайчеца на окото, но като вдигна супника с недоизядената леща, дочу последните думи от опяването на мъжа си.

— Светът се променя, Естебан, и ти не можеш да го спреш. Ако не е Педро Трети, все ще се намери друг, който ще донесе новите идеи в „Трите Марии“.

Както жена му държеше с две ръце супника, Естебан Труеба стовари бастуна си върху него и го запрати надалеч. Лещата се разля по пода. Бланка се изправи ужасена. За първи път виждаше баща си да избухва яростно срещу Клара и помисли, че тя ще изпадне в лунатичен транс и ще полети през прозореца. Нищо подобно, Клара събра парчетата от счупения супник с обичайното си спокойствие и все едно, че до ушите й не достигаха моряшките псувни, които бълваше Естебан. Изчака го да престане да се пени, пожела му лека нощ с хладна целувка по бузата, хвана Бланка за ръката и я поведе навън.

Бланка не се разстрои от отсъствието на Педро Трети. Ходеше всеки ден на реката и чакаше. Знаеше, че вестта за завръщането й на село рано или късно ще стигне до момчето и че зовът на любовта ще го намери, където и да беше той. Така и стана. На петия ден видя да се задава някакъв дрипльо, накачулен с шаячна наметка, на главата си с широкопола шапка и повлякъл след себе си магаре, натоварено с кухненски съдове — калайдисани тенджери, бакърени чайници, емайлирани железни ведра, черпаци с всякакви размери — и всичките тия съдини така дрънчаха на тенеке, че предизвестяваха за пристигането му десет минути предварително. Не го позна. Имаше вид на грохнал опърпан старец, взе го за един от ония окаяни странници, които обикалят по селата със стоката си и чукат от врата на врата. Той застана насреща й, свали си шапката и тогава тя съзря красивите черни очи, грейнали между дългата чорлава коса и рошавата брада. Магарето понесе своето отегчение и дрънчащите си тенджери и се зае да пощипва тревата, докато Бланка и Педро Трети утоляваха глада и жаждата си, натрупани за толкова месеци мълчание и раздяла, търкаляха се по камъните и из храсталаците и стенеха премалели от нега. После притихнаха прегърнати сред камъшите по брега. Докато водните кончета жужаха, а жабите квакаха, тя му разказа, че си е слагала бананови кори и попивателна хартия в обувките, за да й се качва температурата, и че е гълтала стрит тебешир, докато я хванала истинска кашлица, за да убеди монахините, че липсата на апетит и бледността й са сигурни признаци, че е болна от туберкулоза.

— Исках да бъда с теб! — каза тя и го целуна по врата.

Педро Трети й говори за онова, което ставаше в страната и по света, за далечната война, в която половината човечество се изтърбушваше взаимно с картеч, агонизираше в концентрационни лагери и сееше вдовици и сираци. Говори й за работниците в Европа и в Северна Америка, как там зачитали правата им, защото борбата на синдикалистите и на социалистите, в която през предишните десетилетия бяха дадени толкова жертви, довела до приемането на по-справедливи закони и се създали свестни републики, чиито управници не ограбвали млякото на прах, изпратено за пострадалите.

— Ние, селяните, винаги проумяваме последни нещата и все не знаем какво става другаде. Баща ти тука го мразят. Но толкова се страхуват от него, че са неспособни да се организират, за да излязат на глава с него. Разбираш ли, Бланка?

Тя разбираше, но в този миг единствено й се искаше да вдъхва мириса му на прясно зърно, да му ближе ушите, да заравя пръсти в гъстата му брада, да чува влюбените му стонове. Освен всичко я беше страх за него. Знаеше, че не само баща й, а и всеки друг земевладелец в областта на драго сърце би му теглил куршума. Бланка припомни на Педро Трети историята с онзи социалистически деец, дето преди години обикалял същия този край на колело, разнасял брошури по чифлиците и организирал селяните за борба, докато най-сетне братята Санчес го заловили, убили го с тояги и го обесили на телеграфен стълб на един кръстопът, та да могат всички да го видят. Така се люлял той под открито небе цяло денонощие, докато дошли конните полицаи и го свалили. За да потулят работата, набедили индианците от резервата, макар всички да знаели, че те са хора мирни и тихи и че и кокошка ги е страх да убият, камо ли човек. Ала братята Санчес го изровили от гробището и отново изложили трупа на показ, а това вече било прекалено, за да се припише на индианците. Но дори и тогава правосъдието не посмяло да се намеси и смъртта на социалиста бързо била потулена и забравена.

— Могат да те убият — умоляващо му каза Бланка и го прегърна.

— Ще се пазя — успокои я Педро Трети. — Няма да се застоявам дълго на едно място. Затова няма да мога да те виждам всеки ден. Чакай ме все на това място. Ще идвам винаги когато успея.

— Обичам те — изхлипа тя.

— И аз.

И пак се прегърнаха с неутолимия плам, присъщ на възрастта им. Магарето продължаваше да хрупа тревата.

 

Бланка успя да нагласи работите така, че да не се връща повече в колежа. Предизвикваше си повръщане с топла саламура, диария със зелени сливи и световъртежи с конска подпруга, с която си стягаше кръста, докато най-сетне постигна своето — излезе й дума, че хич не е добре със здравето. Имитираше толкова сполучливо симптомите на най-различни болести, че като нищо можеше да подведе цял лекарски колегиум, а на всичко отгоре започна и сама да си вярва, че е крайно болнава. Всяка сутрин, като се събудеше, правеше мислено преглед на организма си — да види къде я боли и каква нова болест е хванала. Научи се да използва всеки възможен повод, за да се почувствува зле — от промените в температурата до прашеца по цветята, и да превръща всяко най-дребно неразположение едва ли не в агония. Клара беше на мнение, че най-доброто нето за здравето на човека е ръцете му да са заети, та гледаше да не я оставя без работа. Момичето трябваше да става рано, както всички други, да се къпе със студена вода и без да се помайва, да се захваща с възложените му задачи. Те бяха най-разнообразни — преподаваше в училището, вадеше си очите в шивалнята и вършеше какво ли не в лечебницата — като се започне от слагане на клизми и се стигне до зашиване на рани с губерка и обикновени конци. Припадаше при вида на кръвта, обливаше я студена пот, когато й се налагаше да почисти повърнато, но не можеше да клинчи. Педро Гарсия Стария, който вече беше към деветдесетгодишен и едва влачеше стари кости, споделяше мисълта на Клара, че на човека ръцете са му дадени за работа. Затова един ден, когато Бланка се оплакваше от страшно главоболие, той я извика и без заобикалки й сложи топка глина върху полата. После цял следобед я учи да вае глината, за да прави кухненски съдове, и момичето изобщо не си спомни за своите болежки. Старецът не подозираше, че дава в ръцете на Бланка занимание, което след време ще й бъде единственото средство за препитание, разтухата й в най-скръбни часове. Научи я да върти грънчарското колело с крак, а през това време ръцете й да летят по меката глина, за да правят паници и гърнета. Ала много скоро Бланка откри, че утилитарното я отегчава и че й е много по-забавно да прави фигурки на животни и на хора. По едно време й хрумна да измайстори цял миниатюрен свят от домашни животни и представители на всички професии — дърводелци, перачки, готвачки и тъй нататък, всеки със сечивата си в умален вид и в свойственото си обкръжение, пак миниатюрно.

— Безполезно занимание! — отсече Естебан Труеба, когато видя творенията на дъщеря си.

— Да помислим как може да стане полезно — предложи Клара.

Така възникна идеята за коледните сценки. Бланка започна да произвежда фигурки за Коледа^[1] — не само влъхвите и пастирите, а цяло множество най-различни хора и всякакви животни — камили и зебри от Африка, игуани от Америка и тигри от Азия, без изобщо да се съобразява с присъщата за Витлеем зоология. После взе да притуря и измислени от самата нея животни — например залепяше половин слон с половин крокодил, без да знае, че прави с глината същото, което непознатата й леля Роса везеше с конци за бродиране на огромната си покривка. А Клара мъдруваше, че щом щуротиите се повтарят в рода, сигурно съществува генетична памет, която пречи да потънат в забрава. Многолюдните Рождества на Бланка станаха забележителност. Наложи се да обучи две момичета за помощнички, защото не смогваше да изпълнява поръчките — тая година всички искаха да си имат коледна сценка за Бъдни вечер, най-вече защото Бланка ги даваше безплатно. Естебан Труеба беше категоричен — каза, че тая мания с глината може да се приеме като развлечение на госпожица, но че ако Бланка започне да взема пари, името Труеба ще цъфне редом с имената на търговците, които продават гвоздеи по железариите и пържена риба на пазара.

Срещите на Бланка и Педро Трети станаха редки и нередовни, но точно затова пък и по-пламенни. През тия години тя свикна да се стряска и да чака, примири се с мисълта, че винаги ще се обичат скришом, и престана да лелее мечтата да се омъжи и да заживее в една от тухлените къщички на баща си. Често минаваха седмици без никаква вест от него, но неочаквано в землището на чифлика се появяваше пощенски раздавач на колело, протестантски проповедник с библия под мишница или циганин, приказващ на някакъв полуразбираем език. Всички те бяха толкова безобидни, че не събуждаха подозрение в зоркото око на господаря. Тя го познаваше по черните му ириси. Не беше единствената — чакаха го всички селяни в „Трите Марии“, а и мнозина от други чифлици. Откакто господарите започнаха да го преследват, младежът си спечели слава на герой. Всички се натискаха да го скрият за една нощ, жените му плетяха пончос и чорапи за зимата, а мъжете пазеха за него най-хубавата ракия и най-доброто осолено и сушено месо за сезона. Баща му Педро Втори Гарсия подозираше, че синът му престъпва забраната на Труеба, и забелязваше следите, които той оставяше след себе си. Раздвояваше се между обичта към сина и ролята си на пазител на имота. Освен това на него приписваше някои от странните неща, които ставаха сред селяните, и се радваше вътрешно, макар че се страхуваше да си признае и Естебан Труеба да прочете радостта в очите му. Единствено не му мина през ум, че посещенията на сина му могат да имат нещо общо с разходките на Бланка Труеба до реката — такава възможност не се вместваше в естествения ред на нещата в света. За сина си говореше само пред семейството си, пред други хора — никога, но се гордееше с него и предпочиташе да го види превърнат в беглец, отколкото в още една овца от човешкото стадо, което садеше картофи и събираше немотия. Когато слушаше как хората си тананикат някои от песните за кокошки и лисици, се усмихваше при мисълта, че синът му си беше спечелил повече привърженици с бунтовните си балади, отколкото с брошурите на Социалистическата партия, които разпространяваше неуморно.