Исабел Алиенде
Къщата на духовете (3)

III
Клара Ясновидката

Клара беше на десет години, когато реши, че не си струва да говори, и се затвори в мълчанието си. Животът й се промени видимо. Семейният лекар — добрият и приветлив доктор Куевас — се опита да я излекува от безмълвието й с измислени от самия него хапчета, сиропи от витамини и мазане на гърлото с бораксов мед, но не пролича да е постигнал някакъв ефект. Проумя, че лековете му са безрезултатни и че самото му присъствие хвърля момичето в ужас. Видеше ли го, Клара се разпищяваше, криеше се вдън земя и се свиваше като хванато натясно животно. Така че заряза лечебните си процедури и препоръча на Нивеа и Северо да я заведат при един румънец на име Ростипов, който беше сензацията на сезона. Ростипов си изкарваше хляба с фокуснически номера из вариететните театри и бе извършил невероятен подвиг — опъна една тел от върха на катедралата до купола на сградата на Галисийското землячество, от другата страна на площада, и по нея премина над бездната като си помагаше само с един прът. Но не тази малко вятърничава постъпка, а друго всяваше смут сред научните среди — в свободните си часове Ростипов цереше болни от истерия с магнетични пръчки и хипнотични сеанси. Нивеа и Северо заведоха Клара в лекарската консултация, която румънецът бе уредил временно в хотела си. Ростипов я прегледа обстойно и накрая заяви, че случаят не е от неговата компетентност тъй като малката не говорела не защото не можела, а защото не искала. Все пак, предвид родителските настоявания, той измайстори хапчета от захар, оцветени във виолетово, и като ги предписваше, предупреди, че това било сибирски цяр за лекуване на глухонеми. Този път обаче внушението не даде резултат и веднъж в залисията второто флаконче бе погълнато от Барабас, без това да доведе до някаква по-особена реакция у животното. Северо и Нивеа се опитаха да я накарат да проговори с домашни способи, със заплахи и увещания, дори я оставяха без ядене, за да видят дали гладът няма да я принуди да си отвори устата, за да си поиска вечеря, но и това не помогна. Бавачката си беше наумила, че момиченцето може да проговори, ако се уплаши здравата, и цели девет години измисля отчаяни средства, за да го стряска, с което само успя да направи Клара неуязвима за изненади и страх. Не след дълго малката не се плашеше от нищо, не си глътваше езика нито от появите на мъртвешки бледни и изпосталели таласъми в стаята й, нито от чукането на вампири и демони по прозореца й. Бавачката се дегизираше като безглав пират, като палач от лондонския Тауър, като увълчило се куче и като рогат дявол — според вдъхновението си в момента. Идеи черпеше от едни ужасяващи книжлета, които купуваше за целта, и макар че не можеше да ги прочете, заимстваше от картинките. Стана й навик да се промъква безшумно по коридорите, причакваше момичето в тъмното и му се хвърляше отгоре, виеше като вълк зад вратите и му завираше живи гадини в леглото, ала така и не успя да изтръгне и дума от устата му. Понякога Клара губеше търпение, хвърляше се на пода, риташе и крещеше, но не учленяваше нито звук на който и да е познат език, само сегиз-тогиз написваше на черната дъсчица, с която никога не се разделяше, най-долните възможни ругатни по адрес на клетата жена и тя се затваряше в кухнята да плаче от мъка, че се проявява такова неразбиране към нея.

— Правя го за твое добро, ангелче! — хлипаше Бавачката, увита в чаршаф с кървави петна и с почернено с горена тапа лице.

Нивеа й забрани да плаши повече дъщеря й. Проумя, че в състояние на смут мисловните сили на момичето нарастваха и настъпваше суматоха сред привиденията, които се навъртаха около него. На всичко отгоре това шествие на страшилища разнебитваше нервната система на Барабас, който поначало не се отличаваше с добро обоняние и не смогваше да познае Бавачката под нейните реквизити. Кучето започна да се напикава в седнало положение, оставяйки наоколо си огромна локва, и често му тракаха зъбите. Ала Бавачката само чакаше майката да се залиса и тутакси подновяваше опитите си да излекува немотата със същото средство, с което се спира хълцане.

Спряха Клара от колежа на монахините, в който се бяха изучили всичките и сестри, и й взеха домашни учители. Северо изписа от Англия една гувернантка, мис Агата, висока, цялата кехлибарена на цвят и с едри ръце на зидар, но тя не понесе смяната на климата, лютата храна и самоуправляемия полет на солницата, която се носеше над масата в трапезарията, та трябваше да си се прибере в Ливърпул. Следващата бе швейцарка, и на нея не провървя, а французойката, която пристигна благодарение на връзките на семейството с посланика на тази страна, се оказа толкова розова, закръглена и сладка, че след някой и друг месец забременя и като разследваха случая, се изясни че бащата е Луис, по-голям брат на Клара. Северо ги ожени, без да ги пита искат ли, или не, и противно на всички пророкувания на Нивеа и нейните приятелки двамата живяха много щастливо. Предвид тези преживелици Нивеа убеди мъжа си, че за дете с телепатични способности като Клара не е важно да знае чужди езици и че ще прокопса далеч повече, ако заляга над уроците по пиано и се научи да бродира.

Малката Клара четеше много и каквото й падне. С еднакъв интерес зобеше магическите книги от вълшебните куфари на вуйчо си Маркос и документите на Либералната партия, които баща й държеше в кабинета си. Изпълваше със записки от личен характер безбройни тетрадки, в които описваше събитията от онова време. Благодарение на тези дневници те не са пропаднали безследно, изличени от мъглата на забравата. И сега аз мога да използувам нейните бележки за да вдъхна живот на спомена за разказаното в тях. Клара Ясновидката можеше да тълкува сънища. Това умение беше естествено заложено в нея и не изискваше онези изтощителни проучвания в областта на кабалистиката, с които се бе занимавал вуйчо Маркос с повече усилия и по-малко сполука. Първи проумя способностите й домашният градинар Онорио. Веднъж му се присъниха змии. Те му се мотаеха между краката и за да се отърве от тях, той ги тъпка насън, докато успя да смаже деветнайсет. Както подрязваше розите, той разказа съня си на момиченцето просто за да го поразсее с нещо, защото много го обичаше и му беше жал, че е нямо. Клара извади своята дъсчица от джоба на престилката си и написа как се тълкува сънят на Онорио — ще имаш много пари, бързо ще ти се свършат, ще ги спечелиш без усилие, играй на деветнайсет. Онорио беше неграмотен, отиде при Нивеа и тя му прочете написаното. Падна голям смях и закачки. Градинарят постъпи съгласно инструкцията от дъсчицата и спечели осемдесет песос в едно комарджийско свърталище, което действаше нелегално зад един склад за въглища. Изхарчи парите за нов костюм, юнашко напиване с всичките си приятели и порцеланова кукла за Клара. Оттогава на малката се отвори много работа, налагаше й се да тълкува скришом от майка си какви ли не сънища. Като се разчу историята с Онорио, хората направиха пътека да се съветват с Клара. Питаха я какво значи, когато ти се е присънило, че летиш с лебедови криле над кула; че си в лодка, вълните те носят напосоки и изведнъж пропява сирена с вдовишки глас; че се раждат близнаци със залепени един за друг гърбове и всеки държи в ръката си меч. И Клара пишеше на дъсчицата, без изобщо да се двоуми, че кулата — това е смъртта, и че който лети над нея, ще се спаси от сигурна гибел при злополука; който е претърпял насън корабокрушение и е чул сирена, ще си загуби работата и големи неволи ще му минат през главата, но ще му помогне жена, с която ще направи пазарлък; близнаците — това са мъж и жена, впрегнати в един и същи житейски ярем, та затуй се бъхтят един друг с мечове.

Освен дето тълкуваше сънища, Клара предвиждаше бъдещето и предугаждаше намеренията на хората. Тези нейни умения се запазиха за цял живот и с времето се задълбочиха. Тя предрече смъртта на кръстника си дон Саломон Валдес. Той беше посредник в Търговската борса; един ден реши, че е загубил всичко, и се обеси на лампата в луксозната си кантора. Отидоха там по настояване на Клара и го намериха увиснал и замязал на посърнал коч, както тя го описа на дъсчицата. Предсказа хернията на баща си, всички земетресения и други природни бедствия, единствения снеговалеж в столицата, когато от студа погинаха бедняците по селата и розовите храсти в градините на богаташите. Разкри самоличността на убиеца на ученичките много преди полицията да намери втория труп, ала никой не й повярва и Северо не искаше дъщеря му да дава мнения по афери с престъпници, които не са в родствени връзки със семейството. Клара разбра от пръв поглед, че Хетулио Армандо ще изиграе баща й в сделката с австралийските овце — за нея това си личеше по цвета на флуидите му. Написа на баща си какво му се крои, но той не й обърна внимание и когато се сети за предсказанията на най-малката си дъщеря, бе загубил половината си състояние, а забогателият му съдружник се развяваше из Карибско море със собствена яхта за слънчеви бани и с цял сарай негърки на борда с ей такива задници.

Умението на Клара да движи предмети, без да ги докосва, не изчезна с първата й менструация, както вещаеше Бавачката. Напротив, засили се и момичето постигна толкова високо майсторство, че можеше да движи клавишите на пианото със затворен капак, при все че въпреки желанието си така и не успя да премести из стаята и самия инструмент. На тия чудатости посвещаваше по-голямата част от енергията и от времето си. Разви способността да познава учудващо голям процент от картите в колодата и измисли игри със смайващи трикове, с които развличаше братята си. Баща й Северо й забрани да гадае бъдещето по картите и да вика призраци и палави духове, които притесняваха останалите членове на семейството и изправяха косите на прислугата. Нивеа обаче прецени, че колкото повече ограничават и плашат най-малката й дъщеря, толкова повече се засилва нейният лунатизъм, тъй че реши да я остави на мира със спиритическите й номера, игрите й на врачка и пещерното й безмълвие и се постара да я обича без условности и да я приеме такава, каквато беше. Не се вслушаха в препоръките на доктор Куевас, който донесе от Европа новата мода лудите да се лекуват със студени бани и електрошокове, и Клара израсна на воля, като диво растение.

Барабас не се отлъчваше от малката ни денем, ни нощем, освен в естествените си периоди на полова активност. Винаги се въртеше край нея като огромна сянка, между другото и мълчеше като нея, лягаше в краката й, когато тя сядаше, а през нощта спеше до леглото й и пухтеше като локомотив. Толкова здраво се бе сдушил с господарката си, че тръгнеше ли тя да ходи като сомнамбул из къщата, кучето вървеше след нея в същата поза. При пълнолуние беше нещо обичайно да ги виждат как сноват по късна доба из коридорите като два призрака, витаещи в бледия светлик. С времето започна все по-явно да проличава, че кучето е голям заплес. Никога не можа да проумее, че стъклото притежава свойството прозрачност, и когато се разлудуваше, често се понасяше в тръс срещу прозорците с невинното намерение да хване някоя муха. Падаше от другата страна с трясък на счупени стъкла, озадачено, умърлушено и гузно. По онова време стъклата идваха от Франция с кораб и манията на животното да се хвърля срещу прозорците стана истински проблем, докато Клара не измисли като крайно средство по тях да нарисуват котки. Щом поотрасна, Барабас преустанови детинските си полови упражнения с краката на пианото, но инстинктът му за възпроизвеждане се проявяваше само когато надушеше наблизо някоя разгонена кучка. Тогава не можеше да го възпре никоя верига и никоя врата, преодоляваше всички изпречили се насреща му препятствия, втурваше се на улицата и изчезваше за два-три дена. И всеки път, когато се връщаше, горката кучка, заклещена и направо увиснала във въздуха, се влачеше отзаде му. Налагаше се да прибират децата, за да не гледат ужасното зрелище. Градинарят заливаше двойката със студена вода, докато най-сетне, след дълго поливане, ритници и други срамотии, Барабас се отклещваше от възлюблената си и я оставяше да бере душа в двора на къщата, където Северо трябваше да я доубива с пушката.

Девическите години на Клара преминаха безбурно в голямата къща с три двора на родителите й. Глезеха я по-големите й братя и сестри, глезеше я Северо, тя му беше любимката, глезеха я Нивеа и Бавачката, която продължи зловещите си набези, маскирана като върколак, но в останалото време я обграждаше с най-нежни грижи. Почти всичките й братя се бяха задомили или заминали, едни пътуваха, други работеха в провинцията, и голямата къща, която по-рано приютяваше многобройна челяд, беше почти празна и много от стаите й не се използваха. През свободното си от наставници и гувернантки време момичето четеше, движеше най-различни предмети, без да ги докосва, гонеше се с Барабас, упражняваше се в разни игри на отгатване и се учеше да плете. От всички домашни дейности тя успя да овладее единствено ръкоделието. От онзи четвъртък преди Великден, когато отец Рестрепо я обвини, че дяволът се е вселил в нея, над главата й се появи лек ореол, който обичта на родителите и дискретността на братята й успяха да опазят от дебнещите хорски очи, но мълвата за чудатите й умения плъзна шепнешком по женските събирания. Нивеа си даде сметка, че никой не кани дъщеря й и че дори собствените й братовчеди я избягват. Помъчи се да компенсира тази липса на приятели с пълната си всеотдайност и го стори толкова успешно, че Клара има радостно детство, за което в следващите години щеше да си спомня като за светъл период от своя живот въпреки самотата и немотата си. Завинаги щеше да запази в паметта си следобедите, които двете с майка й прекарваха в стаичката за шев, където Нивеа шиеше на машина дрехи за бедните и й разказваше приказки и семейни истории. Сочеше й старовремските фотографии на стената и й говореше за миналото.

— Виждаш ли този строг човек с брада на морски разбойник? Това е чичо Матео. Замина за Бразилия, беше завъртял търговия с изумруди, но една пламенна мулатка го урочасала. Окапала му косата, опадали му ноктите, разклатили му се зъбите. Наложило се да отиде при един магьосник, жрец на племето воду, негър, черен като катран. Дал му жрецът някаква муска и зъбите му укрепнали, поникнали му нови нокти и пак му покарала косата. Погледни го, дъще, косата му е по-обрасла, отколкото на индианец. Той е единственият плешив човек на света, на когото отново е поникнала коса.

Клара се усмихваше и не казваше нищо, но Нивеа продължаваше да си нарежда — беше свикнала с мълчанието на дъщеря си. От друга страна таеше надежда, че като не престава да й пълни главата, малката рано или късно ще я попита нещо и ще си възвърне говора.

— А този пък — разправяше Нивеа — е чичо Хуан. Аз много го обичах. Веднъж пръдна и с това си подписа смъртната присъда. Голямо нещастие. Случи се на един пикник. Беше уханен пролетен ден, всички братовчедки се бяхме докарали с муселинени рокли и с шапки с цветя и финтифлюшки, а момчетата се кипреха в най-хубавите си неделни костюми. Хуан си свали бялото сетре, сякаш ми е пред очите! Запретна си ръкавите на ризата и се увеси гордо на клона на едно дърво, за да предизвика с гимнастическите си подвизи възхищението на Констанса Андраде — бяха я избрали за кралица на празника на гроздобера и той още от пръв поглед пощуря по нея. Хуан се вдигна безупречно два пъти на мускули, направи едно пълно превъртане и при следващото движение току пусна една звучна. Не се смей, Кларита! Беше ужасно. Възцари се неловко мълчание и по едно време кралицата на гроздобера се разсмя неистово. Хуан си облече сетрето, беше пребледнял като вар, отдалечи се е бавни крачки от групата и повече не го видяхме. Търсиха го чак в Чуждестранния легион, разпитваха за него по всички консулства, но къде ти — ни вест, ни кост. Аз мисля, че е станал мисионер и е отишъл да се грижи за прокажените на остров Пасха — по-далеч не можеш стигна, за да забравиш и да те забравят, защото е встрани от морските пътища и го няма дори в холандските карти. Оттогава хората си го спомнят като Хуан Пръднята.

Нивеа отвеждаше дъщеря си до прозореца и й показваше сухия пън на тополата.

— Беше огромно дърво — разказваше майката. — Накарах да го отсекат преди да се роди най-големият ми син. Разправят, било толкова високо, че от върха му можело да се обгърне с поглед целия град, но единственият, който се изкачи догоре, нямаше очи, за да го види. Поискаше ли да обуе дълги панталони, всеки мъж от рода Дел Вале трябваше да се покатери на дървото, за да изпита смелостта си. Това беше нещо като ритуал при посвещаване. Дървото беше цялото в резки. Аз сама се убедих в това, когато го отсякоха. Още от първите междинни клони, дебели колкото комини, личаха резките, оставени от прадедите, които са се катерили нагоре по свое време. По инициалите, изрязани в стъблото, се знаеше кои са се качили най-високо, кои са били най-смели, а също и кои са се запънали от страх. Не щеш ли, веднъж дойде редът и на братовчеда Херонимо, той беше сляп. Закатери се той, като опипваше клоните, без да се двоуми, защото не виждаше колко е високо и нямаше чувството, че отдолу му е бездна. Стигна до върха, но не можа да довърши „Х“-то от инициалите си, защото се откъсна като зряла круша и тупна на главата си на земята, току до краката на баща си и на братята си. Беше петнайсетгодишен. Занесоха увитото му в чаршаф тяло на майка му, клетата жена заплю всички в лицето, наруга ги с моряшки псувни и прокле човешкото племе, накарало сина й да се качи на дървото, докато най-сетне дойдоха милосърдните сестри — монахини и я отведоха в усмирителна риза. Знаех, че моите синове един ден ще трябва да продължат тази дивашка традиция. Затова накарах да го отсекат. Не исках, докато Луисито и другите момчета растат, в прозореца им да тъмнее сянката на тоя ешафод.

Понякога Клара придружаваше майка си и две-три нейни приятелки — феминистки. Те ходеха по разни фабрики, качваха се на сандъци и държаха речи на работничките, а през това време надзирателите и собствениците, застанали на благоразумно разстояние, ги измерваха с насмешливи и враждебни погледи. Въпреки крехката си възраст и пълното си невежество по житейските проблеми Клара долавяше колко нелепо е това положение и описваше в тетрадките си контраста между нейната майка и приятелките й, докарани с кожени палта и велурени обувки, и унилата и примирена група работнички с груби дочени престилки и напукани до кръв ръце, на която те говореха за потисничество, за равенство и за права. От фабриката феминистките отиваха право в сладкарницата на Оръжейния площад да се черпят с чай, с пасти и да разискват как върви тяхната кампания. Това безобидно развлечение ни най-малко не беше в разнобой с разпалените им идеали, къде ти! Друг път майка й я водеше в крайните квартали и в свръхнаселените жилищни сгради за сиромашията. Ходеха с колата, претъпкана с храна и с дрехи, които Нивеа и приятелките й шиеха за бедните. И в тези случаи момичето пишеше с учудващо прозрение, че благотворителните дела не са лек за огромните неправди. Иначе отношенията между нея и майка й бяха приветливи и задушевни и въпреки че бе родила петнайсет деца, Нивеа се държеше така с нея, сякаш й беше едничка рожба. Между двете се създаде толкова здрава връзка, че следващите поколения я продължиха вече като семейна традиция.

Бавачката се бе превърнала в жена без възраст, оставаше си държелива като на млади години и както не се уморяваше да подскача на два крака по ъглите, за да плаши немотата, така по цял ден можеше да разбърква с дървена пръчка бакърения казан, врящ на адски огън насред третия двор. В казана бълбукаше дюлевото сладко — гъста течност с цвят на топаз. Изливаха я във форми и като изстинеше, се превръщаше в правилни калъпи с най-различни размери, които Клара раздаваше на бедните. Когато другите хлапетии пораснаха и се разпиляха на разни страни, Бавачката, свикнала да живее в детско обкръжение, съсредоточи цялата си нежност върху Клара. Макар че момичето отдавна не беше пеленаче, тя си го къпеше по бебешки, киснеше го в емайлираната вана с дъхаща на босилек и жасмин вода, триеше го със сюнгер, сапунисваше го най-старателно навсякъде, дори в ушите и между пръстите на краката, разтриваше го с одеколон, пудреше го с четчица от лебедов пух и му решеше косата безкрайно търпеливо, докато тя станеше лъскава и покорна като водорасло. Обличаше го, дърпаше завеските около леглото му, носеше му закуската на табла, караше го да пие липов чай за нервите, чай от лайка за стомаха, от лимонов цвят за кожата, от седефче за жлъчката и от мента за свеж дъх, докато момичето се превърна в ангелски благо и красиво същество, което витаеше по дворовете и коридорите, обгърнато от ухание на цветя, шумолене на колосани фусти и ореол от букли и панделки.

Клара прекара детството и навлезе в моминството между четирите стени на своя дом, в един свят на чудати истории, на спокойна и ведра тишина, където времето не се измерваше с часовници и календари, вещите имаха собствен живот, привиденията сядаха на масата и говореха с хората, миналото и бъдещето съставяха едно общо цяло и реалността на настоящето беше калейдоскоп от безразборно пръснати огледалца, в който можеше да се случи всичко. Изпитвам особена наслада, когато чета тетрадките от онова време, в които се описва един вече отишъл си вълшебен свят. Защитена от житейски несгоди, Клара обитаваше една измислена за нея вселена, където прозаичната истина на материалните неща се смесваше с бушуващата истина на сънищата и където законите на физиката или на логиката невинаги действаха. Унесена в своите фантазии, Клара изживя този период в компанията на въздушните, водните и земните духове и бе толкова щастлива, че не почувствува нужда да говори цели девет години. Когато всички бяха загубили надежда, че някога отново ще я чуят да проговори, на рождения си ден, след като духна деветнайсетте свещи на шоколадовата си торта, тя за първи път се обади с глас, който бе държала прибран през цялото това време и който звучеше като разстроен инструмент.

— Скоро ще се омъжа — изрече тя.

— За кого? — попита Северо.

— За годеника на Роса — отвърна тя.

И тогава си дадоха сметка, че е проговорила за първи път след толкова години, и чудото разтърси къщата из основи и разрева цялото семейство. Този се обади на онзи, онзи на трети, вестта се разнесе из града, обърнаха се за съвет към доктор Куевас, той направо не можеше да повярва, и в суматохата около радостта, че Клара е проговорила, всички забравиха какво бе казала. Спомниха си чак два месеца по-късно, когато Естебан Труеба, когото не бяха виждали от погребението на Роса, дойде да поиска ръката на Клара.

 

Естебан Труеба слезе на перона и понесе сам двата си куфара. Железният купол, заимстван от лондонската гара „Виктория“ и построен от англичаните още по времето, когато притежаваха концесията за националните железници, не се беше променил никак, откакто той мина оттук за последен път преди години — същите мръсни прозорци, ваксаджийчетата, продавачите на милинки и местни сладкиши и носачите с тъмните си фуражки с емблемата на британската корона, която никой не се бе сетил да смени с друга, с цветовете на националното знаме. Нае файтон и даде адреса на майчината си къща. Направо не можа да познае града — бяха го ударили на безразборен модернизъм, по улиците — наплив от жени с оголени прасци и от мъже с жилетки и панталони с басти, работници вдигаха дандания, пробиваха дупки в паважа, махаха дървета, за да слагат стълбове, махаха стълбове, за да строят сгради, махаха сгради, за да садят дървета, между хората се пречкаха улични продавачи и си деряха гърлата да превъзнасят до небето машинката за точене на ножове, печените фъстъци, кукличката, която танцува сама, без жици, без конци, вие сам можете да се уверите, пипнете я, не се бойте, вятърът носеше мирис на бунища, на пържено, на фабрики, на автомобили, които се мъчеха да се провират между файтоните и трамваите с кръвна тяга, както наричаха старите коне, обслужващи обществения транспорт, пъхтеж на човешко множество, топуркане на подтичващи крака, глъчка от забързан вървеж насам и натам от припряност и от твърдо работно време. Естебан се почувствува потиснат. Мразеше този град много повече, отколкото преди. Мислено се пренесе на село, припомни си пътеките из полето, с две редици дървета отстрани, времето, измервано по дъждовете, необятната самота на ливадите си, прохладния покой на реката и на тихия си дом.

— Отвратителен град — отсече той.

Файтонът дотрополи до къщата, където бе отрасъл. Стресна се, като видя до каква степен се е съсипал кварталът през тия години, откакто на богатите се бе прищяло да живеят по-нависоко от останалите хора и градът се бе разраснал до подножието на планината. От площада, където играеше като дете, нямаше и помен, беше се превърнал в пущинак, задръстен от пазарски каруци, зарязани насред боклуците, в които ровеха безпризорни кучета. Къщата му бе в окаяно състояние. Видя всички белези на разруха, които ходът на времето бе оставил по нея. На старомодната и разнебитена остъклена врата с релефни мотиви на екзотични птици имаше бронзово чукче във формата на женска ръка, придържаща топка. Почука и му се наложи да чака дълго — цяла вечност, както му се стори, докато най-сетне някой дръпна въжето, което тръгваше от мандалото и стигаше до горната площадка на стълбището, и вратата се отвори. Майка му държеше само горния етаж, долния бе дала под наем на една работилница за копчета. Естебан се заизкачва по скърцащите стъпала, които отдавна не бяха виждали подово масло. Горе го чакаше престаряла прислужница, за чието съществуване съвсем бе забравил. Тя го посрещна със сълзливи изблици на обич, също както едно време, когато той беше петнайсетгодишен и се връщаше от нотариалното, където си вадеше хляба от преписи на покупко-продажби на имоти и пълномощни на непознати хора. Нищо не се беше променило, дори разположението на мебелите, но всичко му се стори различно — коридорът със захабен дъсчен под, счупените прозорци, затулени надве-натри с мукава, няколкото прашни папрати, линеещи в ръждясали тенекии и изпотрошени фаянсови саксии, вонята на ядене и на пикоч, която сгърчваше стомаха. „Каква беднотия!“, помисли си Естебан, недоумявайки къде бяха отишли всичките пари, които изпращаше на сестра си, за да живеят прилично.

Ферула излезе да го посрещне с тъжна гримаса за добре дошъл. Намери я много променена, вече не беше онази напращяла жена, която остави преди години, беше отслабнала и носът й изпъкваше властно на ъгловатото лице, имаше опечален и разсеян вид и от нея се носеше силен дъх на лавандула и на вехти дрехи. Двамата се прегърнаха мълчаливо.

— Как е мама? — попита Естебан.

— Ела да я видиш, чака те — каза тя.

Минаха по коридор от свързани помежду си стаи. Всичките бяха еднакви, тъмни, с погребални стени, високи тавани и тесни прозорци, с избелели цветя и отмалели от нега девици по тапетите, зацапани със сажди от мангалите и зеленясали от времето и от беднотията. Някъде много отдалеч идваше гласът на някакъв радиоговорител, който рекламираше хапченцата на доктор Рос, дребнички, но крайно ефикасни при запек, безсъние и лош дъх. Двамата спряха пред затворената врата на спалнята на доня Естер Труеба.

— Тука е — каза Ферула.

Естебан отвори вратата. Трябваха му няколко секунди, за да прогледне в тъмното. В лицето го блъсна миризма на лекарства, сладникав мирис на пот, влага, спареност и нещо, което отначало не можа да определи, но то скоро му се прилепи като чума — мириса на разлагаща се плът. През открехнатия прозорец се процеждаше тънко снопче светлина и той съзря широкото легло, в което издъхна баща му и в което майка му спеше от деня на сватбата си. Креват с черна дърворезба, с балдахин на релефни фигурки на ангели и с покривка от червен брокат, избеляла и станала на парцали от дълга употреба. Майка му беше в полуседнало положение. Представляваше блок от набита, масивна плът, чудовищна пирамида от лой и дрипи, увенчана с малка плешива главичка с кротки, изненадващо живи, сини и невинни очи. Артритът я бе превърнал в монолитно същество, не можеше да си сгъва ставите и да си върти главата, пръстите й бяха станали като вкочанени куки, като лапи на изкопаемо, и за да не се изхлузва от леглото, зад гърба й беше сложено сандъче, крепено от дебела дъска, която на свой ред бе подпряна на стената. Годините личаха по следите, оставени от дъската по стената — диря от страдание, пътечка от мъка.

— Мамо… — промълви Естебан и гласът му се пречупи в гърдите, разтроши се на сдържан плач и той изтри с един замах от паметта му тъжните спомени, несретното детство, тежките миризми, мразовитите утрини и мазната супа от момчешките му години, болната майка, отсъстващия баща и яда, който гризеше вътрешностите му от деня, когато започна да разсъждава като разумен човек, и забрави всичко, всичко, освен единствените светли мигове, когато тази непозната жена, сега простряна в леглото, го люлееше в ръцете си, пипаше му челото, да не би да има температура, пееше му приспивни песни, навеждаше се с него над страниците на някоя книга, ридаеше от мъка, когато той, още дете, ставаше призори, за да отива на работа, ридаеше от радост, когато го виждаше да се връща вечер, ридаеше, майко, за мене.

Доня Естер протегна ръка, ала не за поздрав, а за да го спре.

— Сине, не се приближавай — гласът й беше държелив, както той си го спомняше, звънък и бодър момински глас.

— Заради миризмата — сухо поясни Ферула. — Прилепчива е.

Естебан отметна оръфания юрган от дамаска и видя краката на майка си. Бяха два засинени, подпухнали, покрити с язви дирека, в които се люпеха ларви на мухи и червеи копаеха тунели, два крака, които се разлагаха още приживе, с две огромни бледосини стъпала, без нокти на пръстите. Те гниеха и гинеха в собствената си гной, в черната кръв, в отвратителните твари, които се хранеха от тяхната плът, от твоята плът, майко, боже мой, от моята плът.

— Докторът иска да ми ги отреже, сине — каза доня Естер със спокойния си глас на момиче, — но аз съм вече много стара за такива работи и ми е дошло до гуша да страдам, та ще е по-добре да си отида. Но не исках да умра, преди да съм те видяла, защото през всичките тия години все си мислех, че си мъртъв и че твоите писма ги пише сестра ти, за да не ми е мъчно. Застани на светло, сине, да те видя хубаво. Господи! Заприличал си на дивак!

— От селския живот е, мамо — смотолеви той.

— Тъй де, тъй! Ама инак изглеждаш още силен. На колко си години?

— На трийсет и пет.

— Добра възраст, за да се ожениш и да улегнеш, та аз да мога да си умра спокойно.

— Ти няма да умреш, мамо! — умолително каза Естебан.

— Искам да съм сигурна, че ще имам внуци, че някой ще носи моята кръв, че ще продължи името ни. Тя Ферула изгуби надежда, че ще се омъжи, но ти трябва да си потърсиш съпруга. Жена свястна и почтена и да има страх от бога. Ама преди туй да вземеш да ги отрежеш тия космалаци и тая брада, чуваш ли ме?

Естебан кимна. Коленичи до майка си и зарови лице в подпухналата й ръка, ала миризмата го блъсна назад. Ферула го хвана за лакътя и го изведе от тая стая на мъка и тягост. Навън той си пое дълбоко дъх, полепилата се по ноздрите му миризма го блъсна в носа и тогава той почувствува яростта, усети как тя, тъй познатата му ярост, го удря като гореща вълна в главата, налива с кръв очите му, слага моряшки псувни на устните му — ярост заради отминалото време, през което не съм мислил за тебе, майко, ярост, че те бях зарязал, че не те обичах и не се грижих достатъчно за тебе, ярост, че съм долен кучи син, не, прощавай, майко, не исках да кажа това, дявол да го вземе, ти умираш, майко, а аз не мога да сторя нищо, не мога дори да ти успокоя болката, да ти облекча гниенето, да ти махна тая ужасна миризма, тая чорба от смърт, в която се вариш, майко.

След два дена доня Естер Труеба умря в леглото на мъченията, в което бе изстрадала последните години от живота си. Беше сама, защото дъщеря й Ферула бе отишла както всеки петък в бедняшкия квартал да чете молитви на просяците, на безбожниците, на проститутките и на сираците. Те я замеряха с боклуци, изливаха отгоре й нощни гърнета и я плюеха, докато тя, коленичила на сокака пред сградата със стаи — кутийки, нижеше неуморно, монотонно и до прегракване своите молитви, своите „Отче наш“ и „Аве Мария“. По нея се стичаха нечистотиите на просяците, плюнките на безбожниците, мръсотиите на проститутките и сметта на сираците, тя плачеше от унижение, молеше се за прошка за ония, които не съзнават какво вършат, и усещаше, че костите й се размекват, че смъртна отпадналост превръща краката й в памук, че летен зной вселява греховност между бедрата й, не введи меня в изкушение, господи, че коремът й се пръскаше в пламъци от пъкъла, ах, от святост и от страх, отче наш, не ме оставяй да се поддам на изкушението, Исусе Христе.

Естебан също не беше при доня Естер Труеба, когато тя притихна на смъртното ложе. Беше отишъл на гости у семейство Дел Вале, за да провери дали не им е останала някоя неомъжена дъщеря — след толкова години отсъствие и дивашки живот не знаеше откъде да започне да изпълнява поетия пред майка си обет да й даде законни внуци и реши, че щом Северо и Нивеа го приеха за зет по времето на Роса Красивата, нямаше причина да не го приемат отново, особено пък сега, когато беше богат и не трябваше да чопли земята, за да се добира до златото й, злато той имаше предостатъчно в банковата си сметка.

Вечерта Естебан и Ферула намериха майка си мъртва в леглото. Беше кротко усмихната, сякаш в сетния миг от живота й болестта бе пожелала да я пощади от всекидневното мъчение.

 

В деня, когато Естебан Труеба помоли да го приемат, Северо и Нивеа дел Вале си припомниха думите, с които Клара бе прекъснала дългата си немота, така че не проявиха никакво учудване, когато гостът ги попита дали имат някоя дъщеря, която по възраст и във всяко друго отношение да става за женене. Размислиха и го осведомиха, че Ана е станала монахиня, Тереса е много зле със здравето и всички останали са омъжени, с изключение на Клара, най-малката, която все още е свободна, но пада малко чудато създание, не я бива твърде за семейни отговорности и за домакински дейности. Честно и почтено му разказаха за странностите на най-малката си дъщеря, като не скриха, че половината си живот не е говорила не защото не е можела, а защото не й се е щяло, както бе изяснил така вещо румънецът Ростипов, а доктор Куевас бе потвърдил с безбройни прегледи. Ала Естебан Труеба не бе човек, който можеше да си глътне езика от истории за мотаещи се по коридорите призраци, от движени със силата на мисълта предмети или от лоши поличби, камо ли пък от продължително мълчание — него той смяташе направо за добродетел. Разсъди, че нито едно от тия неща не е пречка, за да се завъди здрава и законна челяд, и поиска да се запознае с Клара. Нивеа излезе да потърси дъщеря си и двамата мъже останаха сами в гостната. Труеба се възползува от това и с присъщата си откровеност заописва без предисловия имотното си положение.

— Моля ви, не прибързвайте, Естебан! — прекъсна го Северо. — Първо вижте момичето, опознайте го по-добре, а следва да се съобразим и с мнението на Клара, не мислите ли?

Нивеа се върна с Клара. Девойката влезе в гостната с поруменели бузи и черни нокти, защото бе помагала на градинаря да садят луковици от гергини. Този път ясновидството й бе изневерило, та не успя да се понагласи и понагизди за срещата с бъдещия си годеник. Като я видя, Естебан се изправи смаян. Помнеше я като кльощаво и астматично създание, лишено от всякакъв чар, а насреща си видя девойка, изящна като медальон от еленова кост, с нежно лице и немирна и бухлата кестенява коса, чиито къдрици не се подчиняваха на прическата. Имаше тъжни очи, но засмееше ли се, погледът й ставаше искрящ и закачлив. Смееше се чистосърдечно и открито с леко отметната назад глава. Стисна му ръката за добре дошъл без всякакво смущение.

— Чаках ви — просто каза тя.

Посещението на учтивост продължи още някой и друг час, говориха за театралния и оперния сезон, за пътуванията до Европа, за политическото положение и за зимните простуди, пиха леко вино и ядоха соленки. Естебан наблюдаваше Клара с цялата дискретност, на която беше способен, и чувстваше, че това момиче все повече го пленява. Не помнеше да се е прехласвал по-силно по някого от оня паметен ден, когато видя Роса Красивата да купува анасонови бонбони в сладкарницата на Оръжейния площад. Като сравняваше двете сестри, реши, че Клара е по-симпатична, макар че Роса несъмнено беше много по-красива. Свечери се, влязоха две прислужници да спуснат пердетата и да запалят лампите и тогава Естебан се досети, че се е застоял прекалено дълго. Съвсем не беше изискан в обноските си. Сбогува се непохватно със Северо и Нивеа и помоли да му разрешат пак да посети Клара.

— Надявам се, че не ви отегчавам, Клара — каза той и се изчерви. — Аз съм човек недодялан, от село, и съм най-малко петнайсет години по-голям от вас. Не зная как да се държа с девойка като вас…

— Искате ли да се ожените за мене? — попита Клара и той забеляза насмешливо пламъче в бадемовите й зеници.

— Клара, за бога! — ужасена извика майка й. — Прощавайте, Естебан, това момиче открай време си е крайно дръзко.

— Искам да съм наясно, мамо, за да не губим време — рече Клара.

— То и аз обичам нещата да се казват направо — щастливо се усмихна Естебан. — Да, Клара, за това съм дошъл.

Клара го хвана подръка и го изпрати до входната врата. По последния поглед, който си размениха, Естебан разбра, че тя го бе харесала, и не можеше да си намери място от радост. Като се качи във файтона, се усмихваше, не можеше да повярва, че така му е провървяло, и не проумяваше защо една толкова очарователна девойка като Клара го бе приела за съпруг, без изобщо да го познава. Нямаше как да знае, че тя предварително бе прозряла съдбата си и затова го бе повикала с мисълта си и беше готова да се омъжи за него, без да го обича.

Изчакаха да минат няколко месеца от уважение към траура на Естебан Труеба. През това време той я ухажваше постарому, по същия начин, както бе ухажвал и сестра й Роса. Не знаеше, че Клара не понася анасонови бонбони и че акростиховете й действат смехотворно. Към края на годината, около Коледа, обявиха официално годежа си чрез вестника и си размениха халките в присъствието на роднините и на най-близките приятели, общо над сто души, на невиждан банкет, на който дефилираха подноси с пълнени пуйки, карамелизирани прасета, студени змиорки, омари на фурна, живи стриди, портокалови и лимонови торти по рецепта на монахините — кармелитки, бадемови и орехови — на доминиканките, шоколадови и яйчени с ром — на кларетките, и каси шампанско, докарани от Франция чрез консула, който използуваше дипломатическите си привилегии, за да върти контрабанда, но всичко поднесено и представено съвсем скромно от старите прислужнички в къщата с черните си всекидневни престилки, за да се придаде на гуляя вид на непретенциозно семейно тържество, защото и на най-малката проява на екстравагантност се гледаше като на белег за пошлост и биваше осъждана като греховно светско тщеславие и като признак на лош вкус от страна на строгото и мрачновато общество, събрано в салоните, което водеше потеклото си от най-достолепните кастилски и баски преселници. Клара беше феерично видение от бели дантели от Шантийи^[1] и естествени камелии, наваксваше като блажен папагал деветте години мълчание, танцуваше с годеника си под навесите и фенерите и нехаеше за предупрежденията на духовете, които й правеха отчаяни знаци от пердетата, но в навалицата и суматохата тя не ги виждаше. Церемонията с халките си оставаше непроменена още от колониалната епоха. В десет часа вечерта един прислужник се раззвъня с кристално звънче и заснова сред множеството, музиката замлъкна, танците спряха и гостите се събраха в главния салон. Един дребноват и леко завеян свещеник, пременен с одеждите си за тържествена литургия, прочете объркана, предварително подготвена проповед, в която отдаде възхвала на неясни и невъзможни за спазване добродетели. Клара не го чу, защото щом заглъхна данданията на музиката и тупурдията на танцуващите, се заслуша в шепота на духовете между завесите и се сети, че вече няколко часа не е виждала Барабас. Потърси го с поглед, наостри всичките си сетива, но майка й я сръга с лакът и я накара да съсредоточи вниманието си върху церемонията. Свещеникът завърши словото си, благослови златните халки и Естебан тутакси сложи едната на пръста на годеницата си, а другата — на своя.

В този миг сред присъствуващите се разнесе вик на ужас. Хората се отдръпнаха и направиха път, по който влезе Барабас, по-черен и грамаден от всякога, с касапски нож, забит до дръжката в хълбока му. Кръвта му шуртеше като на заклан вол, дългите му крака на жребец трепереха, от муцуната му се стичаше кървава лига, пристъпяше крачка по крачка с помътнял от агонията поглед, влачейки лапите си една подир друга в криволичещ вървеж на ранен динозавър. Клара се строполи на канапето от френска коприна. Огромното куче се добра до нея, положи голямата си глава на хилядолетен звяр в скута й и се загледа в нея с влюбените си очи, които постепенно помътняха и ослепяха, докато бялата дантела от Шантийи, френската коприна на канапето, персийският килим и паркетът подгизваха от кръв. Барабас гаснеше полека с очи, вторачени в Клара, която го галеше по ушите и му шепнеше утешителни думи, докато най-накрая той се повали, изхърка само веднъж и притихна. Тогава всички сякаш се събудиха от кошмарен сън, по салона пробяга глъчка на ужас, гостите започнаха да се сбогуват припряно, заизнизваха се навън, като гледаха да заобикалят локвите кръв и прибираха в движение кожените си наметки, цилиндрите си, бастуните си, чадърите си, украсените си с фини маниста чанти. В празничния салон останаха само Клара, взела в скута си главата на животното, прегърнатите й родители, вцепенени от злата прокоба, и годеникът, който не проумяваше защо се е вдигнала цялата тая олелия заради някакво си умряло куче. Но когато забеляза, че Клара изглежда взела-дала, той я вдигна на ръце и я занесе примряла до спалнята й, където грижите на Бавачката и солите на доктор Куевас я възпряха отново да изпадне във вцепенение и немота. Естебан Труеба помоли градинаря да му помогне и двамата натовариха на файтона трупа на Барабас, който след смъртта си така бе натежал, че едва успяха да го вдигнат.

 

Годината се изниза в подготовка за сватбата. Нивеа се зае да натъкми чеиза на Клара, която не проявяваше никакъв интерес към съдържанието на сандъците от сандалово дърво и продължаваше да експериментира с трикраката маса и гадателските си карти. Изящно избродираните чаршафи, фините покривки и бельото, което десет години по-рано монахините бяха ушили за Роса с извезани вплетени инициали на Труеба и Дел Вале, сега влязоха в работа за чеиза на Клара. Нивеа поръча от Буенос Айрес, Париж и Лондон пътни костюми, дрехи за село, официални тоалети, модни шапки, обувки и чанти от гущерова кожа и от велур и куп други неща, които бяха прибрани, увити в копринена хартия и поръсени с лавандула и камфор. Годеницата обаче не ги удостои с никакво внимание, хвърлеше ли им по един разсеян поглед, пак беше добре.

Естебан Труеба пое командуването на група зидари, дърводелци и водопроводчици и се захвана да вдига най-солидната, просторна и слънчева къща, която можеше да си представи човек, замислена да просъществува хиляда години и да подслонява по няколко поколения наведнъж от един многочислен род законни Труеба. Плановете възложи на френски архитект и изписа от чужбина част от материалите, та неговата да е единствената къща с немски витражи, с ваяни в Австрия фризове, с бронзови английски кранове за чешмите, с подови настилки от италиански мрамор и с изписани по каталог от Съединените щати брави, които обаче дойдоха с погрешни упътвания и без ключове. Ужасена от разходите, Ферула се опита да го убеди да престане с тия лудости, да не купува повече френски мебели и турски полилеи и килими. Доводът й беше, че ще се разорят и ще повторят историята на чудака Труеба, който ги бе създал, ала Естебан я уверяваше, че е достатъчно богат, за да може да си позволи тези разкошества, и се закани, че ако продължава да му натяква, ще накара да обковат вратите със сребро. Тогава тя заяви, че няма начин това прекомерно разсипничество да не е смъртен грях и че господ ще ги накаже, задето се хвърлят на вятъра луди пари за новобогаташки безвкусици, вместо да се използват за по-благородна цел — да се помогне на бедните. При все че Естебан Труеба не беше любител на нововъведенията, дори напротив, гледаше с лошо око на модернистичните изсилвания, реши, че къщата му трябва да се построи по подобие на новите малки дворци в Европа и в Северна Америка, с всички удобства, но, общо взето, в класически стил. Държеше при нея да се робува колкото се може по-малко на местната архитектура. Не искаше три двора, чардаци, зеленясали водоскоци, тъмни стаи, белосани с вар кирпичени стени и прашни керемиди, а два или три високи етажа, бели колонади, големи и светли прозорци, внушително стълбище, което да се вие спираловидно около оста си и да се спуска до преддверие от бял мрамор. Изобщо да има такъв вид, че да внушава чувство за ред и сговор, за чистота и цивилизованост — вид, присъщ на домовете в свестните градове в чужбина и отговарящ на новия му живот. Къщата му трябваше да представя както подобава него, семейството му и престижа, който смяташе да придаде на родовото име, опетнено от баща му. Искаше блясъкът да си личи от улицата, затова поръча в плановете да се предвиди и френски парк с версайска беседка, цветни масиви, равна морава с правилни очертания, фонтани и няколко статуи — на олимпийски богове и може би на някой храбър индианец от историята на завладяването на Америка, гол и с увенчана с пера глава, тъй де, нека се отдаде дан и на патриотизма. Не можеше да знае, че тази тържествена, кубическа, масивна и наперена къща, поставена като шапка в зеленото си и геометрично правилно обкръжение, в крайна сметка ще се изпълни с издатини и пристройки, с многобройни вити стълби, водещи незнайно къде, с грамадни кули, с грозни задънени прозорци, с увиснали в празно пространство врати, с криволичещи коридори и с кръгли прозорчета в стените между спалните, за да можеш да си приказваш със съседа в другата стая по време на следобедната почивка. Всички тези промени щяха да зависят от вдъхновението на Клара — каквото си навиеше на пръста, това щеше да става. Всеки път, когато й се наложеше да настанява нов гост, тя щеше да кара да строят нова стая, където я сварата свари, а щом духовете й известяха, че в темелите има скрито съкровище или непогребан труп, щеше да събаря най-близката стена. В крайна сметка щеше да превърне къщата в омагьосан лабиринт. Освен дето беше немислимо да се почисти, той влизаше в остро противоречие с редица градоустройствени и общински закони. Ала когато построи сградата, която всички нарекоха „голямата къща на ъгъла“, Труеба сияеше. Спомняйки си преживените в детството лишения, сега той се мъчеше да придаде внушителен вид на всичко наоколо си. Докато къщата се строеше, Клара нито веднъж не отиде да я види. Нехаеше и за нея, и за чеиза си, и остави годеника и бъдещата си зълва да решават кое как ще бъде.

След смъртта на майка си Ферула се озова сама, без нищо полезно, на което да посвети живота си, и то на възраст, на която не хранеше илюзии да се омъжи. Известно време ходи всеки ден в бедняшките квартали, но трескавата й благотворителна и благочестива дейност само й докара хроничен бронхит и не донесе никакъв покой на измъчената й душа. Естебан я накара да пътува, да си купи дрехи и да си потърси развлечения — за първи път в нерадостното й съществуване, ала тя вече бе привикнала да води строг живот и прекалено дълго бе прекарвала дните си между четирите стени на своя дом. Всичко я плашеше. Бракът на брат й я изпълваше с неувереност в бъдещето, защото мислеше, че като се ожени, Естебан ще се отчужди още повече от нея, а нали той й беше единствената опора. Страхуваше се, че ще завърши дните си с плетиво в ръце в приют за стари моми от добри семейства, затова й стана много драго, когато откри, че Клара не я бива за никаква къщна работа и че винаги, когато й се налага да вземе решение, възприема разсеян и блуждаещ вид. „Пада малко идиотка“, възхитено заключи Ферула. Личеше си, че Клара няма да може да върти грамадната къща, която строеше Естебан, и че ще й е нужно здраво да се опре на някого. Хитричко се помъчи да внуши и на брат си, че трябва да отпише бъдещата си жена като къщовница и че тя, с изрядно доказаната си самопожертвователност, би могла да й е в помощ и е готова да го направи. Когато разговорът се отплесваше натам, Естебан не го следеше. Денят на сватбата приближаваше, Ферула трябваше да реши как ще живее по-нататък и започна да се отчайва. Убедена, че няма да постигне нищо с брат си, потърси случай да си поговори на четири очи с Клара. Една събота я видя да се разхожда по улицата в пет часа следобед, каза си, че не бива да пропуска тази възможност, и я покани на чай във Френския хотел. Двете жени се настаниха на една маса и докато седяха в обкръжението на сладки с крем и баварски порцелан, в дъното на салона дамски оркестър изпълняваше унил струнен квартет. Ферула наблюдаваше крадешком бъдещата си снаха — тя изглеждаше петнайсетгодишна и гласът й все още звучеше като разстроен инструмент, последица от годините мълчание — и не знаеше как да отвори дума по въпроса. След дълга, предълга пауза, през която двете жени изядоха цяла табла пастички и изпиха по две чаши жасминов чай, Клара приглади немирния кичур, който падаше върху очите й, усмихна се и ласкаво потупа Ферула по ръката.

— Не се притеснявай. Ще живееш при нас и двете ще бъдем като сестри — каза момичето.

Ферула се стъписа и се запита дали пък няма да излязат верни клюките за способността на Клара да чете чуждите мисли. Първата и реакция бе да се престори на горда и тя тутакси се накани да отхвърли предложението ако не за друго, то поне от кумова срама, но Клара я изпревари, наведе се и я целуна по бузата толкова непринудено, че Ферула не се сдържа и се разплака. Отдавна не беше проронвала сълза и учудено осъзна колко много й е липсвал и най-малък жест на нежност. Не си спомняше откога не я бяха дарявали с чистосърдечна милувка. Плака дълго, изля си цялата преживяна мъка и самота, а през това време Клара я държеше за ръката, помагаше й да се секне и щом тя престанеше за миг да хлипа, пъхаше в устата й нови парчета торта и я караше да отпива от чая. Така двете плакаха и си приказваха до осем часа и този следобед във Френския хотел сключиха договор за приятелство, на което бе съдено да пребъде дълги години.

Веднага щом свърши траурът за доня Естер и голямата къща на ъгъла стана готова, Естебан Труеба и Клара дел Вале се ожениха. Брачната церемония бе скромна. Естебан подари на булката си комплект диамантени бижута, който тя намери за много хубав, прибра го в една кутия за обувки и веднага забрави къде го е сложила. Заминаха на сватбено пътешествие за Италия и на втория ден Естебан се чувстваше влюбен до уши, нищо, че корабът така се люлееше, че Клара хвана морска болест и се тръшна в каютата, където пък от теснотията получи астма. Естебан седеше до нея, слагаше й мокри кърпи на челото, придържаше я, докато повръщаше, чувстваше се безмерно щастлив и я желаеше неоправдано силно, като се имаше предвид окаяното й състояние. На четвъртия ден сутринта й просветна и двамата излязоха на палубата да съзерцават морето. Като я гледаше със зачервения й от вятъра нос и я слушаше как прихва да се смее за щяло и нещяло, Естебан се закле, че рано или късно ще я накара да го обикне така, както копнееше да бъде обичан, и че е готов да прибегне до всичко, за да постигне обичта й. Съзнаваше, че Клара не му принадлежи и че ако тя продължи да живее в своя свят на призраци, самодвижещи се трикраки маси и карти за предсказване на бъдещето, най-вероятно няма да му принадлежи никога. Безгрижната и лишена от свян чувственост на Клара също не му беше достатъчна. Желаеше тялото й и го имаше, но се стремеше към нещо много повече, искаше да покори неопределимата и светла материя, която се таеше вътре в това тяло и му се изплъзваше дори в миговете, когато тя примираше от наслада. Чувстваше, че ръцете му са много тежки, краката му много големи, гласът му много груб, брадата му много остра, привичката му да изнасилва и да ходи при проститутки много вкоренена, но дори ако трябваше да обърне себе си наопаки като ръкавица, беше готов да го стори, за да я направи своя.

От сватбеното пътешествие се върнаха след три месеца. Ферула ги чакаше в новата къща, която още миришеше на боя и на пресен цимент и беше пълна с цветя и фруктиери с плодове, както бе заръчал Естебан. На прага той вдигна жена си на ръце. Сестра му се изненада, че не изпитва ревност, и забеляза, че Естебан изглежда подмладен.

— Бракът ти се е отразил добре — каза тя.

После разведе Клара да разгледа къщата. Тя въртеше очи наляво и надясно и за всичко казваше, че е много хубаво — със същата любезност, с която даваше своя отзив за залеза в открито море, за площад „Сан Марко“ или за комплекта брилянтни бижута. На вратата на стаята, отредена за нея, Естебан я накара да затвори очи и я поведе за ръка до средата.

— Вече можеш да ги отвориш — радостно й рече той.

Клара се огледа наоколо. Беше голяма стая със сини копринени тапети, английски мебели, големи прозорци, балкони към градината и легло с балдахин и тюлени завески, което приличаше на платноход, заплувал в кротките води на синята коприна.

— Много хубаво — каза Клара.

Тогава Естебан й посочи мястото на пода, където бе застанала. Това беше чудесната изненада, която бе подготвил за нея. Клара погледна надолу и нададе страшен вик — беше стъпила върху черния гръб на Барабас, който лежеше разчекнат и превърнат в килим, главата му беше запазена и две стъклени очи я гледаха със свойствения за препарираните животни безпомощен израз. Преди да се строполи в несвяст на пода, мъжът й успя да я подхване.

— Казах ти, че няма да й хареса, Естебан — рече Ферула.

Изнесоха на бърза ръка от стаята ощавената кожа на Барабас и я захвърлиха в един ъгъл в мазето при магическите книги от вълшебните сандъци на вуйчо Маркос и други съкровища. Там кожата се брани от молците и от занемарата с достойно за по-благородна кауза упорство. Трябваше да дойдат други поколения, за да я отърват от този тормоз.

Много скоро пролича, че Клара е бременна. Обичта, която Ферула изпитваше към снаха си, се превърна в страст да се грижи за нея, във всеотдайност, за да й бъде в помощ, и в безгранично търпение, за да понася залисиите и странностите й. Ферула цял живот бе слугувала на една неотвратимо гниеща старица, затова сега за нея беше направо блаженство да тича около Клара. Къпеше я с ухаеща на босилек и жасмин вода, търкаше я със сюнгер, насапунисваше я, разтриваше я с одеколон, пудреше я с четчица от лебедов пух и й решеше косата, докато й я направи лъскава и покорна като водорасло, както по-рано бе вършила това Бавачката.

 

Далеч преди да е утолил глада си на младоженец Естебан Труеба трябваше да се върне в „Трите Марии“, където кракът му не бе стъпвал повече от година. Вярно, Педро Втори Гарсия се стараеше пряко сили, но присъствието на собственика бе станало наложително. Чифликът, който преди му се струваше рай и беше цялата му гордост, сега му опротивя. Гледаше как кравите преживят с безизразен поглед по ливадите как селяните се суетят в пипкавата полска работа и цял живот повтарят всекидневно едни и същи движения, взираше се в неизменната рамка на заснежената планина и в крехкия стълб дим над вулкана и се чувстваше като затворник.

Докато той стоеше на село, животът в голямата къща на ъгъла се променяше, за да се пригоди към едно безбурно всекидневие без мъже. Ферула се надигаше първа — от времето, когато се грижеше за болната си майка, й беше останал навикът да се буди рано, — ала оставяше снаха си да спи до късно. Като попревалеше сутринта, собственоръчно й занасяше закуската в леглото, дръпваше завесите от синя коприна, за да влезе слънцето през прозорците, пълнеше ваната от френски фаянс, изписана с водни лилии, и даваше време на Клара да се разсъни, като каже подред „добър ден“ на всички присъстващи духове, та после да придърпа таблата и да натопи препечените филийки в гъстия шоколад. Сетне я изкарваше от леглото, като я галеше с майчинска грижовност и й разказваше приятните новини от вестниците. Но приятните оредяваха от ден на ден, та й се налагаше да запълва празнотите с клюки за съседите, със задявки за къщни дреболии и с измислени истории, които Клара намираше за много хубави и само след пет минути забравяше, тъй че можеше да й се разправя едно и също нещо по няколко пъти — то все й беше занимателно, сякаш го чуваше за първи път.

Ферула я водеше на разходка, за да я види слънце, полезно е за бебето; на пазар, за да не му липсва нищо, когато се роди, и за да има най-хубавите дрешки на света; на обед в голф — клуба, за да видят всички колко си се разхубавила, откакто се омъжи за брат ми; на гости у родителите й, за да не помислят, че си ги забравила; на театър, за да не стоиш по цял ден затворена в къщи. Клара се оставяше да я води — послушно, но не от глупост, а от халосаност — и хабеше цялата си способност да се съсредоточава в безполезни опити да се свърже по телепатия с Естебан — посланията й така и не стигаха до него — и в усъвършенстване на ясновидството си.

За първи път, откакто се помнеше, Ферула се чувстваше щастлива. Беше се сближила с Клара повече, отколкото с когото и да било другиго в живота си, повече дори, отколкото с майка си. Всеки по-малко чудат от Клара човек най-накрая или щеше да се умори от прекалените глезотии и постоянната грижа на Ферула, или щеше да се поддаде и предаде на властния й и педантичен характер. Но Клара живееше в друг свят. Ферула ненавиждаше моментите, когато брат й се връщаше от село и присъствието му изпълваше цялата къща и рушеше хармонията, която се създаваше в негово отсъствие. Щом той си беше у дома, тя трябваше да остава в сянка и да внимава как ще се държи с прислугата и с какви грижи ще обгражда Клара. Всяка вечер, когато съпрузите се оттеглеха в стаите си, усещаше, че я обзема непозната омраза, която не можеше да си обясни и която изпълваше душата й със зловещи чувства. За да се разсейва, отново се отдаваше на стария си порок — ходеше да чете молитви из бедняшките квартали и да се изповядва на отец Антонио.

— Слава на пречистата Дева Мария.

— Непорочно заченала.

— Слушам те, дъще.

— Отче, не зная как да започна. Мисля, че сторих грях…

— Плътски ли, дъще?

— Ах, плътта ми се е изсушила, отче, но духът не е. Лукавият ме мъчи.

— Безкрайна е милостта господня.

— Вие не знаете какви мисли могат да се вселят в главата на една самотна жена, отче, на една девственица, която не е познала мъж, и не от липса на възможности, а защото господ изпрати на майка ми дълга болест и аз трябваше да се грижа за нея.

— Тази саможертва е отбелязана в скрижалите на царството небесно, дъще.

— Дори да съм съгрешила в помислите си, отче?

— Е, зависи от помислите…

— Нощем не мога да спя, задушавам се. За да се успокоя, ставам и се разхождам из градината, снова из къщата, отивам до стаята на снаха ми, долепям ухо до вратата, понякога влизам на пръсти, за да я видя като спи, същински ангел е, идва ми да се пъхна в леглото й, за да усетя хладната й кожа и дъха й.

— Моли се, дъще. Молитвата помага.

— Почакайте, не съм ви казала всичко. Срам ме е.

— Не бива да се срамуваш от мене — аз съм просто слуга и наместник божи.

— Когато брат ми си идва от село, става много по-лошо, отче. От молитвите изобщо не ми олеква, сън не ме хваща, потя се, треперя, най-сетне ставам, прекосявам цялата къща в тъмното, прокрадвам се по коридорите на пръсти, за да не скърца подът. Чувам ги през вратата на спалнята им и дори веднъж ги видях, защото бяха оставили вратата открехната. Не мога да ви разкажа какво видях, отче, но сигурно е ужасен грях. Вината не е у Клара, тя е невинна като младенец. Брат ми я подкокоросва. Няма да му се размине без възмездие.

— Само богу е дадено да отсъжда и да наказва, дъще. Какво правеха?

И тогава Ферула можеше да изрежда подробности цял половин час, на един дъх и без да й мигне окото. Беше изумителна разказвачка, умееше да ти сложи пауза, да ти отмери интонацията, да ти обясни без ръкомахане, да обрисува толкова пластична картина, че слушателят сякаш я преживяваше, просто да не повярваш как долавяше през открехнатата врата доколко качествени са били тръпките, доколко обилни — секретите, какви думи са си прошепнали на ухото, какви са били най-закътаните им миризми — удивително, просто да й се не надяваш. Прочистила душата си от тия мъчителни душевни състояния, тя се връщаше в къщи, отново наложила маската си на идол, невъзмутима и строга, и се захващаше да командва — броеше приборите, нареждаше какво да се сготви, отключваше и главно заключваше, подай ми ей онова, викаше, подаваха й го, сменете цветята във вазите, сменяха ги, измийте прозорците, накарайте тия проклети птици да млъкнат, че сеньора Клара не може да мигне от тая патърдия, стига са каканизали, че бебето току-виж се сепне и като нищо ще вземе да се роди побъркано. Нищо не убягваше от зорките й очи и все не я свърташе на едно място, за разлика от Клара, която намираше всичко за много хубаво и й беше все едно дали ще яде пълнени трюфели или чорба от каквото е останало, дали ще спи на пухен дюшек или седнала на стол, дали ще се къпе в благоуханна вода или изобщо няма да се къпе. Колкото повече напредваше бременността й, толкова по-безвъзвратно се откъсваше тя от действителността, обръщаше се навътре към себе си и се впускаше в съкровен и неспирен диалог с бебето.

Естебан искаше син, който да се казва като него и да предаде на потомците си родовото име Труеба.

— Момиче е и се казва Бланка — рече Клара още първия ден, когато обяви, че е бременна.

И не сгреши.

Доктор Куевас, от когото Клара най-сетне престана да се страхува, пресмяташе, че тя трябва да роди към средата на октомври. Но в началото на ноември Клара продължаваше да клати огромния си корем. Ходеше почти като сомнамбул, стана още по-разсеяна, уморяваше се, задъхваше се, беше безразлична към всичко наоколо си, включително и към съпруга си, когото понякога дори не познаваше и като го зърнеше край себе си, го питаше „Кого търсите, моля?“. Щом лекарят отхвърли всякаква възможна грешка в математиките си и се изясни, че Клара няма никакво намерение да роди по естествен път, се наложи да играе ножът. Куевас разряза корема на майката и извади Бланка, която се пръкна по-космата и грозна от нормалното. Като я видя, Естебан изтръпна. Реши, че съдбата му е изиграла лоша шега и че вместо законния Труеба, който бе обещал на майка си на смъртното й легло, бе дал живот на едно чудовище, и то на всичко отгоре от женски пол. Прегледа лично бебето и се увери, че не му липсва нищо и че всичко си му е на съответното място, поне що се отнася до онова, което можеше да се види с просто око. Доктор Куевас се опита да го утеши, като му обясни, че отблъскващият вид на детето се дължи на това, че е престояло в майчината си утроба повече от нормалното време, на мъчителното цезарово сечение… е, и на туй, че се е родило дребно, слабо, определено не розово и малко нещо косматичко. Клара обаче беше във възторг от дъщеря си. Сякаш се пробуди от продължителен дълбок сън и откри радостта, че живее. Пое малката в ръцете си и повече не я пусна, носеше я увиснала на гръдта си, кърмеше я по всяко време и изобщо не се съобразяваше с никакви режими, добри обноски и свян — същинска туземка. Не даде да я повият, да я острижат, да й пробият ушите и да й наемат дойка и не искаше дори да чуе за захранване с мляко от лаборатория, към каквото прибягваха всички госпожи, които можеха да си позволят такъв разкош. Отхвърли и рецептата на Бавачката да й дава краве мляко, разредено с оризова вода — отсъди, че ако природата е искала хората да се откърмят с такова чудо, е щяла да направи така, че женските гърди да отделят именно тази комбинация, а не майчино мляко. Клара говореше на малката непрестанно, на правилен испански, без да изкълчва думите по бебешки и без да използва умалителни — все едно, че разговаряше със зряла жена — и също тъй отмерено и разсъдливо, както приказваше на животните и на растенията. Беше убедена, че щом по тази система й е провървяло с флората и фауната, няма никаква причина да не даде резултат и с детето. Съчетанието от майчино мляко и разговори се оказа сполучливо и превърна Бланка в здраво и почти красиво момиченце, което по нищо не приличаше на шебечето, каквото напомняше при появата си на бял свят.

Няколко седмици след раждането на Бланка Естебан Труеба успя да се убеди в платнохода сред кротките води от синя коприна, че с майчинството жена му не бе загубила охотата или благоразположението си към любовни изяви, дори точно обратното. От друга страна, на Ферула, прекалено заета с въртел около момиченцето, което имаше великолепни бели дробове, буен характер и страхотен апетит, не оставаше време да ходи да се моли в кварталите на беднотията и да се изповядва пред отец Антонио, камо ли пък да надзърта крадешком през открехнатата врата.