Клара и Бланка пристигнаха в столицата в такъв окаян вид, че направо да ги оплачеш. И двете бяха с подпухнали лица, със зачервени от плач очи и с омачкани от дългото пътуване с влака дрехи. Бланка — по-кекава от майка си, макар че беше къде-къде по-висока, по-млада и по-налята, въздишаше наяве и хлипаше насън, изобщо беше го ударила на жалба и рев, които така и не секваха от деня на побоя. Клара обаче съвсем не мислеше да се разкисва и заради сполетелите ги беди да си посипва главата с пепел. Така че, щом се прибра в голямата къща на ъгъла, празна и неприветлива като мавзолей, тя реши — стига толкова циврене и хленч, време е да се заживее по-весело. Накара дъщеря си да й помогне да наемат нови прислужници, да отворят малките прозорчета за проветрение, да свалят чаршафите, с които бяха покрили мебелите, калъфите от лампионите, катинарите от вратите, да избършат праха, домът да се изпълни със светлина и въздух. Тъкмо се бяха захванали за работа, когато в къщата нахлу безподобният аромат на горски теменужки, и така разбраха, че трите сестри Мора, водени от телепатия или просто от приятелски чувства, са им дошли на гости. Радостната им гълчава, компресите им със студена вода, духовните им мехлеми и вроденото им обаяние помогнаха на майката и на дъщерята да се възстановят от телесните контузии и от душевните болки.

— Ще трябва да купим нови птички — каза Клара, загледана през прозореца в празните клетки и в занемарената и буренясала градина, където статуите на олимпийски богове се мъдреха голи и нацвъкани от гълъбите.

— Не проумявам как ти идва наум за птичките, като ти ги няма зъбите, мамо — обади се Бланка, която така и не можеше да свикне с новото, беззъбо лице на майка си.

Клара реши да се справи с всичко, но постепенно — всяко нещо с времето си. За няколко седмици изпълни старите клетки с нови птички и си поръча порцеланова протеза, която се закачаше за оцелелите й кътници посредством остроумно изобретено приспособление. Системата обаче се оказа толкова неудобна, че тя предпочете да носи изкуствената челюст на корделка, увесена на врата й. Слагаше си я само при хранене и понякога при светски събирания. Клара отново вдъхна живот на дома. Нареди на готвачката да поддържа огнището денонощно, за да имат готовност да изхранват по всяко време променлив брой гости. Знаеше защо го казва. След няколко дена запристигаха приятелите и розенкройцовците, спиритистите, теософите, иглотерапевтите, телепатите, дъждотворците, перипатетиците, съботяните, закъсалите или изпадналите в немилост хора на изкуството — с една дума всички онези, които традиционно съставяха придворната й свита. Клара царуваше сред тях като малка, весела и беззъба кралица. По това време те предприеха първите си сериозни опити да установят връзка с извънземните същества и, както самата Клара е записала, именно тогава я налегнаха първите съмнения относно произхода на духовните послания, които получаваше чрез махалото или чрез трикраката маса. Често я чуваха да казва, че може би не душите на умрелите, бродещи в друго измерение, а просто същества от други планети се опитват да се свържат със земните жители, но че тези същества са направени от неосезаема материя и следователно лесно могат да се объркат с душите на покойниците. Това научно обяснение възхити Николас. Далеч по-хладно обаче го приеха трите сестри Мора — те бяха много консервативни.

Бланка не си блъскаше главата над тия догадки. Тя причисляваше съществата от други планети и душите на мъртъвците към една и съща категория и затова не можеше да проумее за какво на майка й и на останалите толкова им е притрябвало да определят тяхната самоличност. Голяма шетня й се беше отворила в къщата, защото Клара заряза всякаква домакинска работа под предлог, че и без това никога не я е бивало като къщовница. Голямата къща на ъгъла се нуждаеше от цяла армия слуги, за да я поддържат чиста, пък и майчината й свита налагаше денонощно дежурство в кухнята. Трябваше да се приготвят варива и треволяци за едни, зеленчуци и сурова риба за други, плодове и кисело мляко за трите сестри Мора и вкусни и питателни месни блюда, сладкиши и други отрови за Хайме и Николас, които бяха страшни гладници и все още не подбираха с какво се засищат. След години и двамата щяха да гладуват — Хайме от солидарност с бедните, а Николас с цел да пречиства душата си. Но по онова време те още си бяха просто двама млади здравеняци, жадни да се радват на житейските наслади.

Хайме беше постъпил в университета, а Николас се шляеше и търсеше с какво да се залови. Имаха един допотопен автомобил, купен с парите, получени срещу сребърните подноси, които бяха крали от къщата на родителите си. Кръстиха го Ковадонга — в памет на баба и на дядо Дел Вале. Ковадонга беше разглобяван и отново сглобяван толкова пъти с какви ли не части, че едва креташе. Като вървеше, от разбрицания му мотор се разнасяха трясъци, а отзад, през ауспуха, бълваше пушек и плюеше гайки. Братята бяха взели соломоновско решение относно използването му — в четните дни го караше Хайме, а в нечетните — Николас.

Клара беше щастлива, че синовете й са до нея и се зае да се сприятели с тях. В детството им тя общува малко с двамата, искаше те „да станат мъже“ и затова пропусна най-хубавите часове на синовете си и си наложи да ги лиши от цялата си майчина нежност. Сега, когато вече бяха изкласили и най-сетне бяха станали мъже, можеше да си позволи удоволствието да ги глези, което всъщност трябваше да прави, докато бяха малки. Сега обаче беше късно, защото близнаците бяха отрасли без нейните ласки и вече прекрасно можеха да минат и без тях. Клара си даде сметка, че двамата не й принадлежат. Не седна да се вайка, ведрото й настроение не я напусна. Просто прие младежите такива, каквито бяха, и се подготви вътрешно да се радва на присъствието им, без да иска нищо в замяна.

Бланка обаче мърмореше и натякваше, че братята й са превърнали къщата в бунище. Че където минели, оставяли след себе си само безпорядък, че всичко съсипвали и вдигали голяма врява. Момичето пълнееше очебийно и от ден на ден изглеждаше все по-отпаднало, умърлушено и кисело. Хайме забеляза корема на сестра си и отиде при майка си.

— Бланка май е бременна, мамо — без заобикалки каза той.

— И аз тъй мисля, сине — въздъхна Клара.

Бланка не седна да отрича и щом новината се потвърди, Клара я записа със закръгления си красив почерк в тетрадката — дневник. Николас вдигна глава от китайския хороскоп, с който се занимаваше тогава, и препоръча да се съобщи на бащата, защото след някоя и друга седмица тая работа вече няма да може да остане скрита — покрита и че всички ще разберат.

— Никога няма да кажа кой е бащата — твърдо заяви Бланка.

— Аз не говоря за бащата на детето, а за нашия — рече брат й. — Ние сме длъжни да известим татко, преди да му го е разказал някой друг.

— Пратете телеграма в селото — печално предложи Клара. Съзнаваше, че когато Естебан Труеба научи, детето на Бланка ще се превърне в истинска трагедия.

Текста съчини Николас. Шифрова го в същия дух, в който пишеше стихове на Аманда, за да не може телеграфистката на селото да разбере телеграмата и да пусне клюката. Подаденият текст гласеше: „Изпрати указания бре мен нае бяла точка“^[1]. Телеграфистката не го схвана. Не успя да го разбере и Естебан Труеба, та му се наложи да телефонира в дома си в столицата, за да проумее за какво става дума. На телефона се падна Хайме и в края на обяснението си той добави, че бременността е толкова напреднала, че е изключено да се мисли за прекъсването й с драстична намеса. От другата страна на линията се възцари продължително и злокобно мълчание, после баща му окачи слушалката. В „Трите Марии“ Естебан Труеба, побледнял като мъртвец от изненада и от ярост, грабна бастуна си и за втори път строши телефона. Никога не му бе минавало през ум, че дъщеря му може да извърши толкова чудовищно безразсъдство. Като знаеше кой е бащата, след по-малко от секунда той вече се разкайваше, че не му е теглил куршума, когато му се удаде възможност. Беше сигурен, че ще се вдигне еднакъв скандал, ако тя роди копеле или ако се омъжи за син на селянин — и в двата случая обществото ще я отритне като прокажена.

Няколко часа Естебан Труеба снова из къщата с едри крачки, бъхти с бастуна мебелите и стените, псува и проклина през зъби и крои налудничави планове — дали да прати Бланка в манастир в Екстремадура^[2], или направо да я смаже от бой, да я убие. Най-сетне, когато се поукроти, внезапно го осени спасителна мисъл. Накара да оседлаят коня му и препусна в галоп към селото.

Жан дьо Сатини не му се беше мяркал пред очите от оная злощастна нощ, когато го събуди, за да му разкаже за любовната история на Бланка. Труеба го намери в единствената сладкарница на селото. Сърбаше сок от диня без захар в компанията на сина на Индалесио Агирасабал — конте с подозрително предвзети маниери, което говореше със сопранов глас и рецитираше Рубен Дарио^[3]. Без изобщо да му цепи басма, Труеба хвана френския граф за реверите на безупречното шотландско сако, вдигна го, изведе го — по-право изнесе го — от сладкарницата пред смаяните погледи на останалите клиенти и го пусна на тротоара.

— Вие, младежо, ми създадохте доста ядове. Първо с проклетите си чинчили, а после с дъщеря ми. Вече ми дойде до гуша. Вървете да си съберете партакешите — идвате в столицата с мене. Ще се ожените за Бланка.

Не му даде време да се опомни от изненадата. Заведе го до хотела на селото, където изчака с камшик в едната ръка и с бастун в другата, докато Жан дьо Сатини си нареди куфарите. После го закара направо на гарата и без много да се церемони, го качи на влака. Докато пътуваха, графът се опита да му обясни, че няма нищо общо с тая работа, че никога не се е докосвал и с пръст до Бланка Труеба, че най-вероятно отговорен за случилото се е брадатият монах, с когото Бланка се е срещала нощем на брега на реката. Естебан Труеба го прониза със свиреп поглед.

— Какви ги дрънкате, човече! Това сте го сънували — рече му той.

После Труеба се зае да му обяснява условията на брачния договор, което подейства твърде успокоително на французина. Зестрата на Бланка, месечната й рента и изгледите да наследи цяло състояние я правеха добра партия.

— Както виждате, тази сделка е по-добра, отколкото оная с чинчилите — завърши бъдещият тъст, без да обръща внимание на нервното циврене на младежа.

И тъй, в събота Естебан Труеба пристигна в голямата къща на ъгъла с жених за своята изгубила девствеността си дъщеря и с баща за малкото копеле. Фучеше и се пръскаше от яд. С едно замахване прекатури вазата с хризантеми на входната врата, зашлеви един на Николас, който понечи да се застъпи и да обясни положението, и обяви гръмко, че не иска Бланка да му се мярка пред очите — ще стои затворена до деня на сватбата. Клара не излезе да го посрещне. Остана в стаята си и не му отвори дори когато той счупи сребърния си бастун от блъскане по вратата.

Къщата се завъртя във вихрушка от шетня и караници. Въздухът сякаш не можеше да се диша от напрежение и дори птичките се смълчаха в клетките си. Прислужниците се трепеха да тичат по заповедите на тоя припрян и груб господар, който искаше желанията му да се изпълняват незабавно. Клара продължи да си живее както преди — не обръщаше внимание на мъжа си, все едно, че го нямаше, и не му проговаряше. Женихът — на практика пленник на бъдещия си тъст — бе настанен в една от многобройните стаи за гости, където по цял ден крачеше напред-назад и от нямане какво да прави го беше хванал съклет — хем не виждаше Бланка, хем така и не проумяваше как се е насадил на тия пачи яйца. Не знаеше дали да се тюхка, че е станал жертва на тия диви туземци, или да се радва, че ще осъществи мечтата си да се ожени за млада, красива и имотна южноамериканка. Тъй като падаше оптимист по природа и беше надарен с практичния нюх, присъщ на съотечествениците му, той предпочете второто и докато се изниза седмицата, лека-полека миряса.

Естебан Труеба определи датата за бракосъчетанието за след петнайсет дена. Реши, че най-добрият начин да се избегне скандалът е да се вдигне нечувано пищна сватба. Искаше да види дъщеря си венчана от епископа, в бяла рокля с шестметров шлейф, носен от шаферчета момченца и момиченца, фотографирана в светската хроника на вестника, искаше гуляй с ядене и пиене до пръсване, с голяма дандания и разточителство, та никой да не се заглежда в корема на младоженката. Единственият, който подкрепи замислите му, бе Жан дьо Сатини.

Един ден Естебан Труеба повика дъщеря си, за да я прати при шивача на проба за булчинската й рокля. Не я беше виждал от нощта на побоя. Като я съзря дебела и с петна по лицето, направо се ужаси.

— Няма да се омъжа, татко — рече тя.

— Млък! — изръмжа той. — Ще се омъжиш, защото не са ми потрябвали копелета в семейството, чу ли?

— Мислех, че вече си имаме няколко, макар и извън него — отвърна Бланка.

— Не ми отговаряй! Държа да знаеш, че Педро Трети Гарсия е мъртъв. Убих го със собствената си ръка, тъй че забрави за него и се постарай да бъдеш достойна съпруга на човека, който те отвежда пред олтара.

Бланка се разрева и не престана да плаче неуморно през следващите дни.

Венчавката, която Бланка не желаеше, стана в катедралата, с благословия от епископа и с рокля на кралица, ушита от най-добрия шивач в страната, който направи чудеса, за да прикрие издутия корем на булката с волани от бухнали цветя и с гръкоримски басти. Гвоздеят на сватбената програма бе празненството за чудо и приказ, с петстотин гости в официално облекло, които заляха голямата къща на ъгъла. Свиреше оркестър от специално наети за случая музиканти. Направо да му се уплаши окото на човек от неимоверните количества говеждо, подправено с фини дъхави треви, пресни раци, миди и тем подобни, хайвер от Балтика, сьомга от Норвегия, пълнени с трюфели птици, лееше се поток от екзотични напитки, непрестанно струеше шампанско; разточителство на сладки, целувки, чудесии от хилядолистно тесто, еклери, ронливки с пудра захар, високи кристални чаши със захаросани или желирани плодове — ягоди от Аржентина, кокосови орехи от Бразилия, особен вид пъпеши от Чили, ананаси от Куба и какви ли не още вкуснотии, невъзможни да се изброят, наредени върху страхотно дълга маса, която лъкатушеше из градината и завършваше с исполинска торта на три етажа, сътворена от италиански майстор, приятел на Жан дьо Сатини и сам родом от Неапол, превърнал непретенциозните материали — яйца, брашно и захар — в макет на Акропола, увенчан с облак от целувки, върху който се мъдреха двама влюбени от митологията — Венера и Адонис, изработени от бадемово тесто, надлежно боядисано, за да наподобят розовата плът, русите коси, кобалтовосините очи, в компанията на леко тантуресто амурче, и то годно за консумация, торта, която бе разрязана със сребърен нож от гордия младоженец и безутешната булка.

Клара, която още от самото начало се възпротиви на идеята да омъжат Бланка против волята й, реши да не присъства на празненството. Остана в шивалнята и се захвана да прави предсказания за младоженците, те излязоха все тъжовни и отгоре на това се сбъднаха до едно, както всички можаха да се убедят с времето. Най-подир мъжът й влезе и настойчиво я помоли да се преоблече и да се появи в градината, пък ако ще да е само за десет минути, за да престанат да ги одумват гостите. Клара отиде с нежелание, но от обич към щерка си взе, че си сложи зъбите, и гледаше да се усмихва на всички присъстващи.

Хайме пристигна едва в края на празненството, защото остана да си довърши работата в болницата за бедни, където бе започнал първия си стаж като студент по медицина. Николас дойде заедно с красивата Аманда, която тъкмо бе открила Сартър и държеше да изглежда като фатална жена, подобно на европейските екзистенциалистки — цялата в черно, бледа, с гарванови очи, подсилени с аркансил, с тъмни, разпуснати до кръста коси, дрънчаща до немай-къде от огърлици, гривни, обеци и друга железария, с която предизвикваше смут наоколо си. Николас от своя страна се беше докарал целия в бяло, като санитар, и от врата му бяха провиснали муски. Баща му го пресрещна, хвана го за ръката и го напъха насила в една тоалетна, където безцеремонно се зае да му окъса талисманите.

— Иди си в стаята и си сложи прилична вратовръзка! После се върни при хората и се дръж като възпитан човек! Да не си посмял да седнеш да проповядваш някаква еретична религия сред гостите! И кажи на тая кикимора, дето е с тебе, да си затвори деколтето! — заповяда Естебан на сина си.

Николас се подчини, но изпадна в отвратително настроение. По принцип беше въздържател, но от яд гаврътна няколко чаши, направи главата и се хвърли с дрехите в градинския водоскок, откъдето се наложи да го вадят с измокрено до костите достойнство.

Бланка цялата вечер седя на един стол, гледа тортата с оглупял израз и плака, докато новоизлюпеният й съпруг пърхаше между гостите и обясняваше отсъствието на тъща си с пристъп на астма, а плача на булката — с вълнението от венчавката. Никой не му повярва. Жан дьо Сатини лепеше целувчици по врата на Бланка, хващаше я за ръката и се мъчеше да я утеши с глътки шампанско и с избрани с обич и сервирани собственоръчно омари, но напразно — тя продължаваше да плаче. Въпреки всичко празненството беше истинско събитие, както беше предвидил Естебан Труеба. Ядоха и пиха до пръсване и посрещнаха изгрева с танци под звуците на оркестъра, докато в центъра на града скупчилите се на групи безработни се грееха на малки огньове от стари вестници, тайфи младоци с кафяви ризи маршируваха с изопната за поздрав ръка, както бяха гледали по филмите за Германия, а в клубовете на политическите партии довършваха последните приготовления за изборната кампания.

— Ще спечелят социалистите — бе казал Хайме, който от дългото съжителстване с пролетариата в болницата за бедни беше леко мръднал.

— Не, сине, ще спечелят ония, дето винаги са печелили — му беше възразила Клара. Едно, че й го бяха предсказали картите, и второ — същото й подсказваше и здравият й разум.

След празненството Естебан Труеба заведе зет си в библиотеката и му подаде един чек. Това беше сватбеният му подарък. Беше уредил всичко, за да може брачната двойка да замине за една северна провинция, където Жан дьо Сатини възнамеряваше да заживее леко и спокойно от рентите на жена си, далеч от злите езици на зяпачите, които нямаше да престанат да се заглеждат в нейния преждевременно набъбнал корем. Беше намислил да завърти търговия с делви, производство на туземните художествени занаяти, и с индиански мумии.

Преди да напуснат празненството, младоженците отидоха да се сбогуват с Клара. Тя отведе настрани Бланка, която не беше преставала да плаче, и й заговори поверително.

— Стига си ревала, дъще. От толкова плач бебето ще се повреди и може би няма да е щастливо — каза Клара.

В отговор Бланка изхлипа още веднъж.

— Педро Трети Гарсия е жив, дъще — добави Клара.

Бланка преглътна хълцането и се изсекна.

— Откъде знаеш, мамо? — попита тя.

— Зная, защото ми се присъни — отвърна Клара. Това бе достатъчно, за да успокои напълно Бланка.

Тя си избърса сълзите, изправи глава и въпреки че не й липсваха нито мъки, нито самота, нито други причини, повече не плака до деня, когато умря майка й, седем години по-късно.

Разделена от дъщеря си, към която открай време беше много привързана, Клара отново изпадна в период на объркване и депресия. Продължи да си живее постарому, голямата къща си стоеше отворена и винаги пълна с хора, не спряха нейните събирания на спиритисти и литературните й вечеринки, но загуби способността да се смее за щяло и нещяло и често оставаше загледана втренчено пред себе си, унесена в мисли. Опита се да въведе система за пряко общуване с Бланка, за да не зависи от капризите на мудната поща, ала телепатията невинаги действаше и нямаше гаранция, че посланията й се приемат качествено. Успя да установи, че съобщенията й се преиначават поради неподдаващи се на контрол смущения и че се разбира нещо съвсем различно от онова, което е искала да предаде. Освен това Бланка не се увличаше по психическите експерименти и въпреки че винаги я бе свързвала голяма близост с майка й, никога не прояви и капка любопитство към парапсихологията. Беше си практична, мнителна и здраво стъпила на земята жена със съвременни разбирания, което създаваше сериозни затруднения за осъществяването на телепатични връзки. Клара трябваше да се примири и да използва по-общоприети методи. Майката и дъщерята си пишеха почти всекидневно и обемистата им кореспонденция замести за няколко месеца тетрадките за животоописание. По такъв начин Бланка беше в течение на всичко, което ставаше в голямата къща на ъгъла, и можеше да се разтушава с илюзията, че все още не е скъсала със семейството си и че бракът й е само един лош сън.

Тази година пътищата на Хайме и на Николас се разделиха окончателно, защото между двамата братя съществуваха непримирими противоречия. По това време Николас беше пощурял по танца „фламенко“ и разправяше, че го бил научил от циганите по кръчмите в Гранада, Испания, макар че всъщност никога не беше и помирисвал чужбина. Но така го биваше да баламосва, че дори в собственото му семейство взеха да си казват „ами ако все пак“. Само чакаше някой да го подкачи, за да се изяви. Скачаше върху масата в трапезарията — голямата дъбова маса, на която бяха положили едно време мъртвата Роса и която бе наследила Клара, и започваше своята — пляскаше като побъркан, тропаше и ситнеше като въртоглав, подскачаше и надаваше пронизителни викове, докато успяваше да привлече всички обитатели на къщата, някой и друг съсед, а веднъж и карабинерите, които надойдоха с извадени от калъфите палки и окаляха килимите с ботушите си, но и те, както всички останали, най-накрая ръкопляскаха и викаха „оле“. Масата издържа геройски, но още след седмица заприлича на месарски тезгях за разфасоване на говеждо. Андалуското фламенко не се радваше на никаква почит сред тогавашното еснафско столично общество, но Николас подаде скромно обявление във вестника, че си предлага услугите като учител по този пламенен танц. На другия ден дойде първата му ученичка, а след седмица вече бе плъзнала мълвата колко бил очарователен. Момичетата идваха на тумби, отначало засрамени и сковани, но той така започваше да се увърта около тях, така ситнеше, обгърнал ги през кръста, така им се усмихваше коцкарски — биваше го по тая част, — че на бърза ръка успяваше да ги запали.

Уроците му донесоха успех. Малко оставаше масата в трапезарията да се разпадне на трески, Клара започна да се оплаква от главоболие, а Хайме се затваряше в стаята си и се мъчеше да учи с две топчета восък в ушите. Когато научи какви ги върши синът му в къщи в негово отсъствие, Естебан Труеба се ядоса страшно — впрочем с право — и му забрани да използва дома като школа по фламенко и тем подобни. Николас трябваше да се откаже да се кълчи, но начинанието му го превърна в най-нашумелия младеж за сезона, в крал на вечеринките и на всички женски сърца, защото докато другите учеха, обличаха се в сиви двуредни костюми и си подрязваха мустачките като изпълнители на „болеро“, той проповядваше свободната любов, цитираше Фройд, пиеше перно и танцуваше фламенко. Успехът му в обществото обаче така и не притъпи неговия интерес към психическите умения на майка му. Опитваше се да й съперничи, но къде ти. Занимаваше се усърдно, упражняваше се толкова ревностно, че рискуваше да си опропасти здравето, и не пропускаше петъчните събирания с трите сестри Мора, въпреки изричната забрана на баща му, който му натякваше, че това не били работи за мъже. Клара се мъчеше да го утешава заради несполуките му.

— То това, сине, нито се научава, нито се предава по наследство — казваше тя, като го гледаше как от съсредоточаване става чак разноглед, докато се напъва до посиняване да премести солницата, без да я докосне.

Трите сестри Мора много обичаха момчето. Даваха му да чете специалните книги и му помагаха да търси ключа за разгадаване тайните на хороскопите и на картите за гледане. Хванати за ръка, те присядаха край него, за да го заредят с благотворни флуиди, ала и това не наспори у Николас мисловни свръхсили. Взеха под свое покровителство любовната му връзка с Аманда. Отначало девойката май се позахласна по трикраката маса и по дългокосите артисти и художници в къщата на Николас, ала не след дълго и дотегна да призовава призраци и да рецитира Поета, чиито стихове се предаваха от уста на уста, и постъпи като репортерка в един вестник.

— Мошеническа професия — отсече Естебан Труеба, като научи.

Труеба не харесваше Аманда. Не обичаше да я вижда в дома си. Мислеше, че влияе зле на сина му, и си беше втълпил, че дългата й коса, силно гримираните й очи и мънистата й говорят за някакъв скрит порок, а привичката й да си събува обувките и да сяда на пода с кръстосани крака, като същински туземец — за обноски на мъжкарана.

Аманда гледаше песимистично на света и за да понася по-леко депресиите си, пушеше хашиш. Николас, за да не пада по-долу — и той. Клара забелязваше, че синът й хич не го бива от време на време, но макар и надарена с неимоверна интуиция, тя не свърза ориенталските лули, които пушеше Николас, със странните състояния, в които изпадаше той — гледаше отнесено, като ударен с мокър парцал, ту се разкисваше, ту се хилеше с повод и без повод. Просто Клара никога не бе чувала нито за хашиш, нито за опиати изобщо. „От възрастта е, ще му мине“, казваше тя, като го гледаше как се държи като ненормален, и забравяше, че Хайме е роден в същия ден, а не проявява братовите си чудачества.

Щуротиите на Хайме бяха от друг род. Него пък го избиваше на самопожертвователност и строг живот. В гардероба му имаше само три ризи и два панталона. Клара по цяла зима си вадеше очите да му плете дебели вълнени дрехи, та да е топло облечен, но изпречеше ли му се някой голтак, той ги сваляше от гърба си. Колкото пари му даваше баща му, отиваха в джобовете на бедняците, за които Хайме се грижеше в болницата. Нямаше случай изпосталяло куче да тръгне подире му по улицата и той да не го приюти у дома си. Щом научеше за изоставено дете, за самотна майка или за безпомощна старица, нуждаеща се от закрила, той ги водеше при Клара и й ги оставяше тя да им търси оправия. Майка му стана специалист по обществена благотворителност, знаеше на пръсти всички държавни и църковни служби и приюти за настаняване на бедняци и когато навсякъде удареше на камък, най-накрая приемаше закъсалите в дома си. Приятелките й се бояха от нея, защото отидеше ли им на гости, нямаше начин да не ги помоли за някаква помощ или ходатайство. Мрежата от нуждаещи се, взети под попечителство от Клара и от Хайме, толкова се разрасна, че понякога двамата се стъписваха, когато ни в туй, ни в онуй време идваше някой да им благодари за услуга, която те не си спомняха кога са направили. Хайме смяташе следването си във факултета по медицина като призвание свише. Струваше му се, че всяко развлечение, което го откъсва от книгите или му отнема време, е предателство към човечеството, на което се бе заклел да служи. „Туй момче трябваше да стане свещеник“, казваше Клара. Според Хайме нямаше нищо осъдително в обетите за смиреност, бедност и целомъдрие на свещеника. Той обаче смяташе, че самата религия е причинила половината беди на света, и затова направо побесняваше, когато майка му започваше да му говори така. Хайме казваше, че християнството, както почти всички суеверия, прави хората безропотни и слаби и че човек не бива да се уповава, че ще получи отплата на небето, а трябва да се бори за правата си на земята. На тая тема си имаше разправии с майка си. Само с нея — невъзможно му беше да спори с Естебан Труеба, който бързо губеше търпение и най-накрая се разфучаваше и блъскаше вратата, защото, както сам казваше, му било омръзнало да живее под един покрив с побъркани до немай-къде хора и че бил петимен за що-годе нормални отношения, ама на, такъв му бил късметът — да се ожени за чудачка и да му се родят трима щураци, дето за нищо не ги бива и само му вгорчават живота. Хайме не влизаше в пререкания с баща си. Минаваше през къщата като през турски гробища, целуваше разсеяно майка си, ако я видеше, и отиваше право в кухнята, изяждаше на крак каквото беше останало от вечерята и после се затваряше в стаята си да чете или да учи. Спалнята му представляваше тунел от книги, всички стени бяха покрити от пода до тавана с дървени етажерки, отрупани с томове, на които никой не обираше праха, защото той държеше стаята си заключена. Бяха идеално свърталище за паяците и мишките. В средата на стаята — леглото му, същински одър на новобранец. Над него — гола крушка, провиснала от тавана до възглавницата. По време на един земетръс, който Клара забрави да предскаже, се чу грохот на дерайлирал влак и когато успяха да отворят вратата, видяха, че леглото е погребано под планина книги. Откачилите се от стените етажерки бяха затиснали Хайме. Избавиха го без драскотина. Докато Клара махаше книга след книга, в главата и изплуваше голямото земетресение и си мислеше, че вече е преживявала този момент. Все пак използваха случая, почистиха тая бърлога от прахта и като се развъртяха с метлите, разгониха от нея пълзящите и хвърковатите гадини.

Хайме фокусираше погледа си, за да възприеме къщната действителност, единствено когато виждаше да минава Аманда, хванала Николас под ръка. Почти никога не я заговаряше, а обърнеше ли се тя към него, той се изчервяваше като рак. Нямаше добро мнение за причудливата й външност и беше убеден, че ако се среше като хората и си свали грима от очите, ще заприлича на изпосталяла зеленикава мишка. Но продължаваше да се зазяпва в нея — просто не можеше иначе. Дрънченето на гривни, което се разнасяше от девойката, го отвличаше от ученето и той с голямо усилие си налагаше да не тръгне подире й из къщата като хипнотизирана кокошка. В самотното си легло, неуспял да се съсредоточи в четенето, Хайме си представяше Аманда гола, обгърната от черната й коса, с всичките й дрънчащи украшения, като идол. Като дете той бе саможив, а после стана стеснителен мъж. Не обичаше себе си и може би затова мислеше, че не заслужава обичта и на другите хора. Най-малката проява на грижа или на благодарност към него го засрамваше и му причиняваше страдание. Аманда въплъщаваше за него цялата женска същност, а тъй като беше приятелката на Николас — и всичко забранено. Свободната, приветлива и авантюристична по природа млада жена го омайваше, а видът й — вид на дегизирана мишка — пораждаше у него горестен копнеж да я закриля. Желаеше я болезнено, но никога не посмя да си го признае, дори в най-съкровените си мисли.

По онова време Аманда ходеше често у Труебови. Нямаше строго определено работно време във вестника и при всяка възможност се отбиваше в голямата къща на ъгъла заедно с братчето си Мигел. Присъствието на двамата не биеше на очи в голямата сграда, винаги изпълнена с хора и с оживление. Мигел, тогава към петгодишен, беше спретнат и сдържан, не правеше никакви пакости, никой не го забелязваше, сливаше се с шарките на тапетите по стените и с мебелите, играеше сам в градината и вървеше след Клара из цялата къща и й викаше „мамо“. На Хайме пък викаше „татко“ и затова предположиха, че Аманда и Мигел са сираци. Аманда не се делеше от брат си, водеше го в работата си, приучи го да яде всичко, по всяко време, и да спи, където го сварата свари. Ограждаше го с пламенна, необуздана нежност, чешеше го като кученце, хокаше го, когато я ядосаше, а после се втурваше да го прегърне. Не даваше никой да прави забележки или да заповядва на брат й, не допускаше да й натякват за странния живот, който го караше да води, и го бранеше като лъвица, макар че никой не се канеше да го напада. Единствено на Клара разрешаваше да изказва мнения за възпитанието на Мигел и тя сполучи да я убеди, че трябва да го пратят на училище, за да не остане неграмотен борсук. Не че Клара беше чак ревностна привърженичка на системното и редовно обучение, но специално за Мигел реши, че никак няма да е излишно да ходи на училище по няколко часа дневно, за да се приучи на дисциплина и да свикне да общува с други деца на неговата възраст. Тя лично го записа, купи му учебни пособия и униформа и двете с Аманда го заведоха на училище първия ден. На входа Аманда и Мигел се прегърнаха разплакани. Учителката се видя в чудо — не можеше да откъсне детето от полите на сестра му, за които то се държеше със зъби и нокти, пищеше и раздаваше отчаяни ритници на всеки приближил се. Най-сетне с помощта на Клара учителката успя да завлече детето навътре и училищната врата се хлопна зад гърба му. Аманда седна на бордюра и клеча там цялата сутрин. Клара също, защото се чувствуваше виновна за тази чужда мъка и започваше да се съмнява дали пък не е сбъркала с начинанието си. На обед би звънецът и голямата врата се отвори. Видяха да излиза стадо ученици. Сред тях, кротък, мълчалив и без сълзи, с черта от молив на носа и със смъкнати и подпетени чорапи вървеше малкият Мигел. За тези няколко часа той се бе научил да крачи в живота, без да се държи за ръката на сестра си. Аманда го притисна буйно до гърдите си и в прилив на нежност му каза: „Живота си бих дала за тебе, Мигелито!“ Не знаеше, че един ден ще й се наложи да го стори.

Междувременно с всеки изминал ден Естебан Труеба се чувстваше по-самотен и гневен. Примири се с мисълта, че жена му никога повече няма да му проговори и като се умори да я преследва по ъглите, да я умолява с поглед и да пробива дупки в стените на банята, реши да се посвети на политика. Както бе предсказала Клара, изборите спечелиха онези, дето винаги ги бяха печелили, но с толкова незначителна преднина, че в цялата страна духовете се развълнуваха. Труеба сметка, че е ударил часът да блесне като поборник за интересите на родината и на Консервативната партия, тъй като със свещ не можело да се намери по-честен и неподкупен политик от него, както сам казваше, и добавяше, че ако е преуспял, то е, защото сам се е блъскал. Кой ще му отрече, че е осигурил работа и добри битови условия на служителите си, че единствено в неговия чифлик хората живеели не в съборетини, а в тухлени къщички. Почитал закона, родината и традицията и никой не можел да го упрекне, че е извършил каквото и да е престъпление. Е, най-много да е укрил по нещо от доходите си, за да плаща по-малки данъци — това да му е прегрешението. Нае нов управител на мястото на Педро Втори Гарсия и го остави в „Трите Марии“ да се разправя с кокошките му носачки и с вносните му крави и се пресели окончателно в столицата. Няколко месеца се занимава само със своята кампания. Осланяше се на поддръжката на Консервативната партия, петимна за хора, които да кандидатира за предстоящите парламентарни избори, и на собственото си имотно състояние, което принесе в служба на делото. Къщата се превърна в политическо сборище и се изпълни с негови привърженици, които буквално я превзеха с щурм и започнаха да се разминават по коридорите с призраците, с розенкройцовците и с трите сестри Мора. Лека-полека свитата на Клара бе изтласкана към задните стаи на къщата. Установи се невидима граница между владенията на Естебан Труеба и на жена му. В зависимост от вдъхновението на Клара и от потребностите на момента, на тежката и благородна архитектура на къщата взеха да й никнат стаички, стълби, кулички, тераси. Винаги, когато трябваше да се настанява някой нов гост, викаха зидарите от предишния път и те пристрояваха нова стая. И тъй, голямата къща на ъгъла в крайна сметка заприлича на лабиринт.

— Някой ден тая къща ще се превърне в хотел — разправяше Николас.

— Или в малка болница — добавяше Хайме, който вече си мечтаеше как ще засели своите бедняци в Богаташкия квартал.

Фасадата на къщата остана непроменена. Отпред си стояха достолепните колони и градината от версайски тип, но отзад безстилието ставаше все по-очевадно. В градината зад къщата, същинска джунгла, се плодяха на воля всякакви видове растения и цветя и вдигаха врява до небесата птичките на Клара заедно с няколко поколения кучета и котки. От цялата тази домашна фауна семейството запази що-годе отчетлив спомен само за един нищо и никакъв заек, донесен от Мигел. Кучетата ближеха неспирно горкия заек, докато козината му опада и той се превърна в единствения плешив екземпляр от този животински вид. На светлината кожата му лъщеше в преливащи се цветове и той заприличваше на дългоухо влечуго.

Колкото повече наближаваше датата на изборите, толкова по-нервен ставаше Естебан Труеба. В политическата си авантюра той бе заложил на карта всичко, каквото притежаваше. Една вечер не издържа повече и почука на вратата на спалнята на Клара. Тя му отвори. Беше по нощница и си бе сложила зъбите, защото обичаше да гризе бисквити, докато пише в тетрадката си за животоописание. Видя му се толкова млада и хубава, колкото в онзи първи ден, когато я доведе за ръка в тази тапицирана в синя коприна спалня и я накара да стъпи върху кожата на Барабас. При този спомен Естебан се усмихна.

— Прощавай, Клара — каза той и се изчерви като ученик. — Чувствам се самотен и ми е тежко. Нека да постоя малко тук, ако не те притеснявам.

Клара също се усмихна, но не каза нищо. Посочи му креслото и Естебан седна. Постояха някое време умълчани, вземаха си от чинията с бисквити и се гледаха удивено, защото отдавна живееха под един покрив, а не се виждаха.

— Предполагам знаеш какво ме гнети — не се сдържа най-накрая Естебан Труеба.

Клара кимна утвърдително.

— Мислиш ли, че ще ме изберат?

Клара пак кимна и тогава на Труеба му олекна напълно, сякаш му бе дала писмена гаранция. Изсмя се весело и звънко, изправи се, сложи ръце на раменете й и я целуна по челото.

— Златни ти уста, Клара! Щом ти го казваш, ще стана сенатор — извика той.

От тази вечер нататък враждебността между двамата намаля. Клара все така не му обелваше и дума, но той се правеше, че не забелязва нейното мълчание, говореше й нормално и тълкуваше и най-малкия неин жест като отговор. В случай на нужда Клара му изпращаше известия по прислужниците или по синовете си. Гледаше на мъжа й да му е добре, подкрепяше го в го насърчаваше в работата му, а и го придружаваше, когато той я помолеше. Сегиз-тогиз му се усмихваше.

След десет дена Естебан Труеба бе избран за сенатор на републиката, както бе предсказала Клара. За да отпразнува събитието, той вдигна гуляй за приятелите и за съмишлениците си, раздаде пари на служителите си и на селяните в „Трите Марии“ и остави на леглото на Клара огърлица от изумруди заедно с китка теменужки. Клара започна да посещава светските приеми и политическите събрания — нейното присъствие там бе необходимо, за да може мъжът й да се изявява като скромен и привързан към семейството си съпруг, който допада хем на публиката, хем на Консервативната партия. В тези случаи Клара си слагаше зъбите и някои скъпоценности, които й бе подарил Естебан. Минаваше за най-елегантната, дискретна и очарователна дама в неговите среди и никой не подозираше, че тази изискана двойка изобщо не си говори. С новото обществено положение на Естебан Труеба се умножиха хората, на които трябваше да се оказва внимание в голямата къща на ъгъла. Клара не водеше сметка колко гърла изхранва и какви домакински разходи прави. Фактурите отиваха направо в канцеларията на сенатора Труеба в Конгреса и той плащаше и не питаше, защото беше открил, че колкото по-нашироко харчеше, май повече нарастваше състоянието му, и стигна до извода, че Клара, с цялото си безразборно гостоприемство и с всичките си благотворителни дейности, все пак не ще успее да го разори. Отначало гледаше на политическата си власт като на нова играчка. Достигнал бе зрялата си възраст като богат и уважаван човек, какъвто се бе заклел да стане още в бедните си юношески години. Беше преуспял без вуйчо владика и без друг капитал освен гордостта и амбицията си. Ала скоро разбра, че си е останал все така самотен. Двамата му синове го избягваха, а с Бланка повече ни се бе чувал, ни виждал. За живота й научаваше от разказите на братята й, а сам той, верен на обещанието, което бе поел пред Жан дьо Сатани, всеки месец й изпращаше чек — и толкова. До такава степен се беше отчуждил от синовете си, че не можеше да започне разговор с тях и да не го завърши с крясъци. Труеба узнаваше за лудориите на Николас, когато вече беше прекалено късно, тоест когато всички ги одумваха. Нищо не знаеше и за живота на Хайме. Ако можеше да си представи, че той се е сдушил с Педро Трети Гарсия и двамата са се привързали един към друг като братя, щеше да получи удар. Но Хайме много внимаваше да не се изтърве за тия неща пред баща си.

Педро Трети Гарсия беше напуснал село. След ужасната му среща с господаря отец Хосе Дулсе Мария го приюти в църквата и му излекува ръката. Но младежът бе изпаднал в униние и повтаряше до втръсване, че нямало никакъв смисъл да живее повече, щом е загубил Бланка, а на всичко отгоре не ще може вече да свири на китара — единствената му разтуха. Отец Хосе Дулсе Мария изчака жилавият корен на момчето да си каже своето, та ранената му ръка да заздравее, и после го качи на една двуколка и го закара в индианския резерват. Там го представи на една стогодишна баба, сляпа и с ръце, сгърчени като куки от ревматизъм, но със силна воля, с която и на тия години още се занимаваше с кошничарство, при това с краката си. „Щом тя може да плете кошници с крака, защо ти да не свириш на китара без пръсти“, рече му той. После свещеникът — йезуит му разказа собствената си история.

— На твоята възраст и аз бях влюбен, синко. Бях сгоден за най-хубавото момиче в моето село. Щяхме да се женим и тя тъкмо започваше да си шие чеиза, а аз да заделям настрана по някоя пара, за да си вдигнем къщичка, когато ме пратиха войник. Като се върнах, тя се беше омъжила за месаря и се беше превърнала в дебела стринка. Идеше ми да си вържа един камък за краката и да се хвърля в реката, но лека-полека ми се размина и реших да стана свещеник. Година след като облякох расото, тя овдовя и взе да ми се мъкне в църквата и да ме гледа с влажен чезнещ поглед. — Исполинът йезуит се изсмя от душа, това повдигна духа на Педро Трети и го накара да се усмихне за първи път от три седмици насам. — Та ти разправям, сине — завърши отец Хосе Дулсе Мария, — че човек никога не бива да се отчайва. Когато най-малко очакваш, пак ще видиш твоята Бланка.

Излекуван телом и духом, Педро Трети Гарсия замина за столицата с вързопче дрехи и с няколко монети в джоба, които свещеникът задигна от неделната лепта на енориашите. Даде му и адреса на един столичен социалистически деятел, който го прие у дома си в първите дни, а после му намери работа като певец в една бохемска механа. Младежът се засели в дървена къщурка в едно работническо предградие. Тя му се стори истински палат, нищо че цялата й мебелировка се състоеше от пружина с крака, дюшек, стол и два сандъка, които пригоди за маса. Оттам пропагандираше социализма и предъвкваше яда си, че Бланка се е омъжила за друг, като отказваше да приеме обясненията и утешителните думи на Хайме. Не след дълго вече си служеше сносно с дясната ръка, използуваше многократно по-сръчно останалите си два пръста и продължи да композира песни за кокошки и подгонени лисици. Един ден го поканиха да участва в радиопредаване и това бе началото на една шеметно растяща популярност, каквато дори и той самият не бе очаквал. Гласът му започна да се чува често по радиото и името му доби известност. За сенатора Труеба обаче то остана неизвестно, защото той не разрешаваше в дома му да се държат радиоапарати. Смяташе ги за празнодумни кутии за некултурни хора, за проводници на пагубни влияния и на пошли идеи. Нямаше човек, който да ненавижда забавните и народните песни повече от него. Понасяше единствено операта — по време на театралния сезон — и трупата за сарсуели^[4], която всяка зима идваше да гастролира от Испания. Друга музика не изтрайваше.

Един ден Хайме се прибра вкъщи и отсече, че искал да си смени презимето — откак баща му станал сенатор от Консервативната партия, състудентите му го правели за посмешище в университета, а приятелите му в Бедняшкия квартал гледали на него с недоверие. Естебан Труеба избухна, малко остана да се нахвърли отгоре му с плесници, но се сдържа навреме — по погледа му разбра, че този път Хайме няма да му се остави.

— Ожених се, за да имам законни синове, които да носят моето презиме, а не копелета, дето ще се закичат с майчиното си! — кресна му той, прежълтял от гняв.

След две седмици чу да разправят по коридорите на Конгреса и в салоните на Клуба, че синът му Хайме си събул панталоните на площад „Бразилия“, дал ги на някакъв голтак и вървял по долни гащи петнайсет пресечки до къщи, следван от цяла сюрия деца и зяпачи, които му викали „браво“. Като му омръзна да брани честта си от присмеха и от клюките, Труеба вдигна ръце и се съгласи синът му да носи каквото му се прище презиме, само да не е неговото. Този ден се затвори в кабинета си и плака от огорчение и от ярост. Опита се да си внуши, че Хайме ще се отърси от тези свои чудачества, когато узрее и рано или късно стане уравновесен мъж, негов помощник в сделките, негова опора и отмяна в старините. Виж, за другия си син бе загубил всякаква надежда. Николас се впускаше в нови и нови начинания, кое от кое по-безразсъдно. Тия дни му беше влязла мухата да прелети високата планина, както много години по-рано се беше опитал да го стори и вуйчо му Маркос, с твърде необичайно превозно средство. Науми си да се издигне с балон — гледката на оня ми ти огромен балон, увиснал сред облаците, би представлявала безподобна, неотразима реклама и всяка уважаваща себе си фирма за газирани напитки би приела да го субсидира. Модела заимства от един германски цепелин отпреди войната, който се издигаше чрез система от топъл въздух и можеше да побере цели няколко души с дръзновени сърца. Въртелът около сглобяването на грамадния надуваем кренвирш, проучването на тайните му механизми, на въздушните течения, на предсказанията на картите и на законите на аеродинамиката му отнеха много време. Загърби за цели седмици петъчните спиритически сеанси с майка си и с трите сестри Мора и изобщо не забеляза, че Аманда е престанала да идва у тях. Летящият му кораб беше вече готов, когато, не щеш ли, се натъкна на препятствие, което не беше предвидил. Управителят на предприятието за газирани напитки, един загубен американец от Арканзас, отказа да финансира проекта под предлог, че ако Николас се претрепел със своя апарат, щяла да спадне, видите ли, продажбата на блудкавото му питие. Николас се разтича да намери други фирми, които да поемат шефство над неговото начинание, но навсякъде удари на камък. Ала и това не го разубеди и той реши да се издигне каквото и да става, пък ако ще да е и безвъзмездно. В уречения ден Клара продължи да плете невъзмутимо, без да обръща внимание на приготовленията на сина си, въпреки че семейството, съседите и приятелите бяха направо ужасени от безразсъдния замисъл да се прелетят планините с тая чудата машина.

— Нещо ми казва отвътре, че той няма да се издигне — обади се Клара, както си плетеше.

Така и стана. В последния момент в общинския парк, избран от Николас за стартова площадка, пристигна камионетка с полицаи. Накараха го да им представи разрешително от общината, каквото той естествено нямаше. А и впоследствие не успя да се сдобие с такъв документ. Четири дена тича по канцеларии и прави отчаяни постъпки, които се разбиваха в стена от бюрократично бездушие. Той така и не разбра никога, че зад камионетката с полицаи и зад безкрайните преписки и разтакавания е стоял с цялото си влияние баща му, решил да не допусне подобна авантюра. Като се умори да се бори с нерешителността на фирмите за газирани напитки и с бюрокрацията в областта на въздухоплаването, той се убеди, че не ще може да полети, освен ако не хвръкне тайно, което обаче беше невъзможно предвид размерите на кораба му. Изпадна в криза на отчаяние, от която го избави майка му — за да не отидат на вятъра вложените усилия и средства, тя го посъветва да намери някакво практическо приложение на материалите от балона. Тогава Николас измисли фабриката за сандвичи. Възнамеряваше да прави сандвичи с пилешко месо, да ги опакова в плата от балона, нарязан на парченца, и да ги продава на чиновниците. Просторната кухня на техния дом му се стори идеално място за разгръщане на промишленото производство. Градините зад къщата се заизпълваха с вързани за краката птици, които очакваха реда си, за да бъдат обезглавявани серийно от двама специално наети колачи. Дворът потъна в перушина, кръвта оплеска статуите на олимпийски величия, от мириса на бульон на всички им се повдигаше, а от клането целият квартал се напълни с мухи. Тогава Клара сложи край на сечта с една нервна криза, от която едва не онемя отново, както едно време. Николас не се разстрои чак толкова от поредния си търговски провал — и на него от тази касапница му се гадеше в стомаха и на съвестта. Преглътна загубата на сумите, които бе вложил в това предприятие, и се затвори в стаята си да крои нови планове — хем за замогване, хем за забавление.

— Отдавна не виждам Аманда насам — подхвърли Хайме, когато вече не му изтрая сърцето.

Едва тогава Николас се сети за Аманда и пресметна, че не я е виждал да се мярка из къщата от три седмици и че тя не е присъствала нито на пропадналия му опит да излети с балона, нито на откриването на домашния промкомбинат за сандвичи с пилешко. Отиде да попита Клара, но майка му също не знаеше къде се е изгубила девойката и започваше да я забравя, тъй като й се бе наложило да свикне с мисълта, че къщата й е истински върволяк от хора, а, както сама казваше, имала само една душа и тя не й стигала, за да й домъчнее поотделно за всеки отсъстващ.

Тогава Николас реши да отиде да потърси Аманда, защото разбра, че му липсва самото присъствие на тази неспокойна пеперуда, а и знойните й и мълчаливи прегръдки в празните стаи на голямата къща на ъгъла, където двамата се отдаваха на любов всеки път, когато Клара притъпяваше своята бдителност, а Мигел се заплесваше в игри или се укротяваше заспал в някой ъгъл. Пансионът, където живееше Аманда с братчето си, се оказа стара-прастара къща, която половин век по-рано навярно не е била лишена от известен блясък, ала той бе помръкнал, когато градът се бе разпрострял към подножието на планинската верига. Най-напред сградата била обитавана от арабски заселници — търговци, които й лепнали претенциозни гипсови корнизи в пембено, а по-късно, когато арабите преместили дюкяните си в Турската махала, собственикът я превърнал в пансион, като я преградил и разделил на унили, зле осветени стаи — неугледни и неудобни кутийки за наематели с тънки кесии. В невъзможната география на нейните тесни и влажни коридори вечно властваше дъхът на супа от карфиол и на зелева яхния. Излезе да му отвори лично съдържателката на пансиона — огромно женище с величествена тройна гуша и ориенталски очички, потънали сред вкаменени дипли тлъстина, с пръстени на всички пръсти и с превземки на манастирска послушница.

— Не се допускат посетители от противния пол — каза тя на Николас.

Той обаче разстла неотразимата си усмивка на прелъстител, целуна й ръка, без изобщо да помисли за отстъпление пред олющения пурпур на мръсните й нокти, изпадна в захлас от пръстените и се представи за братовчед на Аманда. В крайна сметка тя, сразена, се закърши в кокетен кикот, поведе го по прашните стълби до третия етаж, тресейки меса като слоница, и му посочи вратата на Аманда. Николас завари девойката в леглото. Загърнала се с избелял шал, тя играеше на дама с брат си Мигел. Беше толкова прежълтяла, че чак биеше на зелено, и толкова смалена, че той едва я позна. Аманда го погледна, но не му се усмихна и с нищо не му показа, че е добре дошъл. Виж, Мигел застана насреща му с ръце на хълбоците.

— Значи най-сетне дойде — каза му детето.

Николас пристъпи към леглото и се опита да си припомни кръшната и смугла Аманда, онази Аманда — плод и струна — от срещите им в тъмнината на заключените стаи, ала между сплъстените фъндъци на шала и сивите чаршафи се беше свила една непозната с големи блуждаещи очи, която го гледаше с необяснима суровост. „Аманда“, промълви той и взе ръката й. Без пръстените и сребърните гривни тази ръка изглеждаше съвсем безпомощна — като крак на умираща птица. Аманда повика брат си. Мигел отиде до леглото и тя му прошепна нещо на ухото. Детето се запъти бавно към изхода, от прага стрелна с последен гневен поглед Николас, излезе и затвори безшумно вратата.

— Прости ми, Аманда — измънка Николас. — Бях много зает. Защо не ми се обади, че си болна?

— Не съм болна — отвърна тя. — Бременна съм.

Тази дума шибна Николас болезнено като плесница. Той заотстъпва, докато усети стъклото на прозореца о гърба си. Още първия път, когато съблече Аманда, опипвайки я напосоки в тъмнината, заплитайки ръце в труфилата на екзистенциалистичната й дегизировка, и тръпнеше, като предвкусваше досега си с издаденостите и вдлъбнатините, които си бе представял толкова пъти, а никога не бе успял да опознае в пищната им голота, той предположи, че тя ще е достатъчно опитна, за да не допусне той да стане баща на семейство на двайсет и една години, а тя — самотна майка на двайсет и пет. Аманда и по-рано си беше имала вземане-даване с мъже и първа му заговори за свободната любов. Държеше на непреклонното си решение да бъдат заедно само докато се привличат взаимно, без да се обвързват и да се заричат за бъдещето — както Сартър и Бовуар. Тази уговорка, която отначало се стори на Николас проява на студенина и на малко смущаващо отсъствие на всякакви задръжки и свян, по-нататък се оказа много удобна за него. Освободен от обвързаност, весел и безгрижен като щурец, какъвто си беше за всичко в живота, той се впусна в любовната връзка, без да си прави сметка за последствията.

— Какво ще правим сега! — извика той.

— Аборт, естествено — отвърна тя.

Вълна от облекчение разтърси Николас. Още веднъж беше избягнал пропастта. Както винаги, когато играеше на ръба на бездната, и сега до него се бе появил друг, по-силен човек, за да се нагърби да му търси оправията. Едно време в колежа той се ежеше на момчетата в междучасията и ги настървяваше срещу себе си, докато си изпросваше боя. Тогава в последния момент, в мига, когато се вцепеняваше от ужас, идваше Хайме и се изпречваше пред него, превръщаше паниката му в лудешка радост и му даваше възможност да се затули между колоните в двора и да бълва обиди и ругатни от скривалището си, докато брат му, с разкървавен нос, раздаваше юмруци с мълчаливата упоритост на машина. Сега вместо него отговорността поемаше Аманда.

— Можем да се оженим, Аманда… ако искаш — измънка той, от кумова срама.

— Не! — отговори тя без колебание. — Не те обичам достатъчно, за да се омъжа за тебе, Николас.

Тутакси в чувствата му настъпи рязък обрат — и през ум не му беше минавало, че могат да му кажат такова нещо. Никога дотогава не беше се чувствал отблъснат или изоставен и при всяка любовна връзка трябваше да прибягва до целия си такт, за да се измъкне така, че да не засегне прекалено болезнено поредното момиче. Помисли в колко трудно положение се намираше Аманда — бедна, сама, очакваща дете. Каза си също, че една негова дума може да промени съдбата и, като я превърне в уважаваната съпруга на един Труеба. Тези сметки му минаха през главата за част от секундата, но веднага го досрамя и се изчерви, като се хвана, че се е унесъл в подобни мисли. Изведнъж Аманда му се стори чудесна. В паметта му изплуваха всички хубави мигове, които бяха преживели заедно, спомни си колко пъти се изтягаха на пода и пушеха една и съща лула, за да им се позамаят главите заедно, смееха се на пустата му трева, дето имаше вкус на сухи фъшкии и почти не ги упояваше, но пък задействаше силата на внушението. Спомни си как правеха упражненията на йогите и медитираха в двойка. Как, седнали един срещу друг, напълно отпуснати, се гледаха в очите и мълвяха думи на санскритски, които би трябвало да ги пренесат в Нирвана, ала обикновено имаха обратен ефект и в крайна сметка двамата се изплъзваха от чуждите погледи, шмугваха се сред храсталаците в градината и се любеха като невидели; за книгите, които четяха само на светлината на свещ, задавени от страст и от пушек; за вечните събирания, на които спореха за следвоенните философи — песимисти или се съсредоточаваха, за да накарат трикраката маса да се помръдне — ако се чуят две почуквания, значи да, ако се чуят три, значи не, а през това време Клара им се надсмиваше. Падна на колене до леглото, взе да моли Аманда да не го оставя, да му прости, да продължат да са си заедно, все едно, че нищо не се е случило, че това е чисто и просто досадна неприятност, която не може да уязви ненакърнимия живец на тяхната връзка. Но тя сякаш не го слушаше. Галеше го по главата майчински и отсъстващо.

— Безполезно е, Николас. Не виждаш ли, че по душа аз съм много стара, а ти си още дете? Винаги ще си останеш дете — каза му тя.

Продължиха да се галят безстрастно и да се терзаят с молби и спомени. Вкусваха горчилката на една раздяла, която предчувстваха, но все още можеха да се залъгват, че всъщност е сдобряване. Тя стана от леглото да приготви по чаша чай за двамата и Николас забеляза, че за нощница използва стара фуста. Беше отслабнала и като видя прасците й, направо му домъчня. Тя сновеше из стаята боса, с шала на раменете и с разрошена коса, и се суетеше около примуса, поставен на маса, която използуваше и за писане, и за хранене, и за готвене. Видя безпорядъка, в който живееше Аманда, и проумя, че дотогава не е знаел почти нищо за нея. Предполагал бе, че тя няма други близки родственици освен брат си и че живее с оскъдни средства, но далеч не си бе дал труда да вникне в истинското й положение. За него бедността беше отвлечено и далечно понятие, приложимо към селяните в „Трите Марии“ и към несретниците, на които помагаше брат му Хайме, но той никога не бе общувал с тях. Аманда, неговата толкова близка и така позната Аманда, изведнъж бе станала далечна и чужда. Гледаше роклите й — когато бе облечена в тях, те наподобяваха маскарадни одежди на кралица, а сега висяха, закачени на няколко гвоздея на стената, като жалки дрипи на просякиня. Виждаше четката й за зъби в една чаша върху ръждясалия умивалник, ученическите обувки на Мигел, толкова пъти мазани и замазвани с вакса, че вече бяха изгубили първоначалната си форма, старата пишеща машина до примуса, книгите между чашите, счупеното стъкло на прозореца, затулено с изрезка от списание. Това беше друг свят. Свят, за чието съществуване и не подозираше. Дотогава от едната страна на разделителната линия бяха бедняците, боси и голи като пушка, а от другата — хората от неговата черга, сред които бе поставил и Аманда. Не знаеше нищо за тази мълчалива средна класа, която се бореше със зъби и нокти да се задържи на повърхността, раздвоена между своята нищета, прикрита зад фалшивата яка и вратовръзката, и невъзможното желание да дели мегдан със златната върхушка от негодници, към която принадлежеше той. Стана му неловко и срамно, като си помисли колко ли пъти тя навярно е трябвало да ги омагьосва, за да не се забележи немотията й в дома на Труеба, а той, безсъвестен до немай-къде, не й се беше притекъл на помощ. Спомни си разказите на своя баща, когато му говореше за сиромашкото си детство и че на неговата възраст работел, за да издържа майка си и сестра си, и за първи път можа да свърже тези нравоучения с една жива действителност. Такъв е животът и на Аманда, каза си той.

Изпиха по чаша чай, седнали на леглото, защото имаше само един стол. Аманда му разказа за миналото си, за семейството си, за един баща алкохолик, учител в една провинция на север, за една отрудена и тъжна майка, която се съсипвала от работа, за да изхранва шест деца, и за себе си — как, още невръстно момиче, се махнала от къщи. Дошла в столицата на петнайсет години, приютила я нейната кръстница, жена с добро сърце, която й помогнала за известно време. После, когато майка й умряла, отишла да я погребе и да вземе Мигел, който бил още пеленаче. Оттогава му била като майка. За баща си, за братята, и сестрите си изобщо не била чувала повече. Николас чувстваше как вътре в него се надига желание да я закриля и да се грижи за нея, да й даде всичко, което й бе липсвало досега. Никога не я беше обичал повече.

Привечер Мигел се прибра със заруменели бузи. Извиваше снага мълчаливо и дяволито, за да скрие зад гърба си подаръка, който носеше за сестра си. Един хляб. В найлонова торбичка. Остави го на леглото, целуна я с обич, приглади косата и с ръчичката си на дребосък, намести по-удобно възглавниците й. Николас изтръпна — в движенията на детето имаше повече грижа и нежност, отколкото във всичките ласки, раздадени от него на която и да е жена през целия му живот. Тогава проумя какво е искала да му каже Аманда. „Много имам да се уча“, промълви той. Опря чело о нечистото стъкло на прозореца и се запита дали някога ще бъде способен да дава в същата степен, в която бе свикнал да получава.

— Как ще го направим? — попита той и не посмя да изрече ужасната дума.

— Виж дали не може да помогне брат ти Хайме — предложи Аманда.

Хайме прие брат си в своя тунел от книги. Беше се излегнал в кревата си на новобранец, върху който падаше светлината на провисналата от тавана самотна крушка. Четеше любовните сонети на Поета — по онова време той вече беше станал световноизвестен, както бе предрекла Клара още първия път, когато го чу да рецитира стиховете си на нейната литературна сбирка с глас, извиращ сякаш от земните дълбини. Хайме подозираше, че сонетите като нищо може да са били вдъхновени от Аманда — нали и тя се навърташе в градината на Труеба. Там Поета обикновено се заседяваше в часа за следобедния чай и говореше за песни на отчаянието^[5] по времето, когато беше чест гост на голямата къща на ъгъла. Посещението на Николас изненада брат му — откакто бяха завършили колежа, отчуждението между двамата се задълбочаваше с всеки изминал ден. Напоследък нямаха за какво да си говорят и само си кимаха за поздрав рядкото пъти, когато се разминаваха на къщния праг. Хайме се бе отказал от намерението си да накара Николас да слезе от облаците и да погледне сериозно на живота.

Хайме продължаваше да приема вятърничавите развлечения на Николас като лична обида — не можеше да гледа как брат му си прахосва времето и силите в пътешествия с балони и в кланета на пилета, когато в Бедняшкия квартал имаше да се върши толкова работа. Но вече не се и опитваше да го замъкне в болницата, за да види страданието отблизо, та дано хорското тегло трогне сърцето му на прелетна птица. Престана да го кани й на сбирките със социалистите у Педро Трети Гарсия, на най-крайната улица в работническото предградие, където си правеха събрания всеки четвъртък под зоркото око на полицията. Николас му се подиграваше, задето се е загрижил толкова за обществото, и се мъчеше да му втълпи, че само глупак, дето се мисли призван за апостол, ще тръгне да търси със свещ нещастието и грозотата по света. Сега обаче Хайме виждаше, че брат му се е изправил насреща му и го гледа гузно и умоляващо. Позната картинка — така гледаше винаги, когато искаше да го разчувства.

— Аманда е бременна — каза Николас без предисловия.

Наложи се да го повтори, защото Хайме застина в обичайната си намусена поза и външно с нищо не показа, че го е чул. Отвътре обаче го давеше разочарование. Безгласно зовеше Аманда, името й му звучеше така нежно, че той се вкопчваше за него като удавник за сламка, за да не загуби самообладание. Толкова потребно му беше да подхранва своята илюзия, че бе успял да си самовнуши, че Аманда поддържа с Николас някаква едва ли не детинска любовна връзка, че отношенията им се свеждат до невинни разходки с хванати ръце, до мъдрувания около бутилка пелин, до няколкото мимолетни целувки, на които той бе станал неволен свидетел.

Беше отхвърлял в себе си мъчителната истина, срещу която сега трябваше да застане лице с лице.

— Не ми обяснявай как и какво. Изобщо не ми влиза в работата — отвърна той, когато най-после успя да проговори.

Николас подви колене, седна до леглото и захлупи глава в шепите си.

— Трябва да й помогнеш, за бога! — умолително каза той.

Хайме затвори очи и задиша тежко. Мъчеше се да овладее тези безумни чувства, които го подтикваха да убие брат си, да хукне да се ожени самият той за Аманда, да плаче от безсилие и разочарование. Пазеше в паметта си образа на девойката такава, каквато си я представяше всеки път, когато го връхлиташе сразяващият порив на любовната мъка. Виждаше я да влиза и да излиза от къщата като полъх свеж въздух, съзираше я как води братчето си за ръка, чуваше смеха й на терасата, усещаше едва доловимия и нежен дъх на кожата и на косата й, когато минаваше покрай него под жаркото обедно слънце. Виждаше я такава, каквато си я представяше в часовете на нега, когато чезнеше по нея. И най-вече изплуваше в съзнанието му онзи единствен отчетлив миг, когато Аманда влезе в спалнята му и двамата останаха сами в съкровения мир на неговото светилище. Той се бе изтегнал в кревата и четеше, когато тя нахълта, без да чука, изпълни тунела с пърхането на дългата си коса и с извивките на ръцете си, най-безцеремонно заопипва книгите и дори се осмели да ги вади от свещените им полици, духаше ги от праха без каквото и да е страхопочитание, после ги хвърляше на леглото и неспирно каканижеше, докато той тръпнеше от желание и от изненада и не намираше в целия си богат енциклопедичен речник една-единствена дума, за да я задържи. Най-накрая тя се сбогува с целувка, която залепи на бузата му. Тази целувка остана да му пари като рана от изгорено — една-единствена и ужасна целувка, от която той си построи лабиринт от блянове, където те двамата бяха влюбени един в друг принц и принцеса.

— Ти поназнайваш от медицина, Хайме. Трябва да направиш нещо — примоли му се Николас.

— Аз още следвам, има още много, докато стана лекар. Нищо не разбирам от тия работи. Но съм виждал много жени да умират, защото са се оставили в ръцете на невежи — каза Хайме.

— Тя разчита на тебе. Казва, че само ти можеш да й помогнеш — рече Николас.

Хайме сграбчи брат си за дрехите и го вдигна във въздуха, задруса го като чучело и му избълва всички ругатни, които му минаха през ума, докато най-сетне собствените му ридания го накараха да го пусне. Николас се разциври с облекчение. Познаваше Хайме и бе доловил, че, както винаги, той и сега приема ролята на закрилник.

— Благодаря ти, братко!

Хайме го зашлеви неохотно и го изблъска от стаята си. Заключи вратата и легна в кревата си по очи, разтърсван от оня дрезгав и страшен плач, с който мъжете изплакват любовните си мъки.

Изчакаха да дойде неделя. Хайме им определи среща в амбулаторията в Бедняшкия квартал, където стажуваше като студент. Ключът беше у него, тъй като винаги си отиваше последен, та влезе без затруднения, но се чувстваше като крадец, защото, ако станеше нужда, нямаше да може да обясни какво прави там по тази късна доба. От три дена изучаваше старателно всяка подробност от операцията, която му предстоеше да извърши. Можеше да повтори всяка дума от учебника — точно както си беше поред, но това не му вдъхваше повече увереност. Трепереше, стараеше се да не мисли за агонизиращите жени, които беше виждал да вкарват в отделението за спешни случаи на болницата, за ония, на които бе помагал да прескочат трапа в същия този кабинет, и за другите, които бяха издъхнали с мъртвешки бледи лица на същите тези легла, с рукнала между бедрата им река от кръв, и науката не можеше да стори нищо, за да попречи животът им да изтече през този отворен кран. Познаваше тази драма съвсем отблизо, но никога дотогава не му се беше налагало да поставя на изпитание собствената си съвест, за да помогне на една отчаяна жена. Още повече, че сега тази жена беше Аманда. Запали лампите, облече си бялата лекарска престилка и докато приготвяше инструментите, преговаряше на глас всяка подробност, която бе запаметил. Искаше му се да настъпи някакво страхотно бедствие, някакъв катаклизъм, който да разтърси планетата из основи, за да не трябва той да върши онова, което му предстоеше да извърши. Ала до уречения час не се случи нищо.

През това време Николас отиде да вземе Аманда със старата „Ковадонга“, която едва креташе като спънат кон с разнебитените си чаркове сред облак черен дим от изгоряло масло, но още им вършеше работа, когато нямаше накъде. Аманда го чакаше, седнала на единствения стол в стаята, държеше за ръката Мигел и двамата бяха потънали в някаква душевна симбиоза, от която Николас, както винаги, се почувства изключен. Момичето изглеждаше бледо и посърнало — от нерви, от неразположение, от преживените през последните седмици тревоги и страхове. Във всеки случай тя се държеше по-спокойно от Николас, който говореше едно през друго, не можеше да се свърти на едно място и се мъчеше да я ободри, като се преструваше на весел и пускаше неуместни и безсмислени шеги. Беше й занесъл подарък — стар пръстен с гранати и брилянти, който бе задигнал от стаята на майка си. Надяваше се, че тя никога не ще открие липсата му и че дори да го види на ръката на Аманда, за нищо на света няма да си го познае — Клара не се вглеждаше в тия неща. Аманда му го върна кротко.

— Виждаш ли, Николас, какво си дете — каза тя, без да се усмихва.

Когато тръгнаха да излизат, малкият Мигел се наметна с едно пончо и се вкопчи в ръката на сестра си. Николас трябваше да приложи отначало обаянието си, а после и груба сила, за да го остави в ръцете на съдържателката на пансиона, която през последните дни бе окончателно пленена от мнимия братовчед на своята наемателка и в разрез със собствените си правила бе приела да гледа детето тази нощ.

През целия път мълчаха, всеки погълнат от собствените си страхове. Николас възприемаше враждебността на Аманда като някаква прилепчива болест, която сякаш се бе настанила помежду им. През последните дни у нея бе назряла мисълта, че може да умре, но от смъртта се боеше по-малко, отколкото от болката и унижението, които трябваше да понесе тази вечер. Той караше „Ковадонга“ през непозната част на града, през тесни и тъмни улички, където сметта се трупаше на купчини до високите стени на фабриките, сред гора от комини, през които не проникваше небесната синева. Бездомните кучета душеха нечистотиите, а просяците, увили се във вестници, спяха във входовете на къщите. Значи това била сцената, на която всеки ден се изявява брат ми, слиса се той.

Хайме ги чакаше на вратата на амбулаторията. От бялата престилка и от обзелото го притеснение изглеждаше много по-възрастен. Поведе ги през лабиринт от ледени коридори до кабинета, който бе подготвил. По пътя гледаше да залисва Аманда, за да не вижда цялата грозота наоколо, да не забелязва банките с пожълтели кърпи, очакващи понеделнишката пералня, надрасканите по стените мръсни думи, откъртените плочки и ръждясалите тръби, които капеха неуморно. На вратата на манипулационната Аманда се стъписа ужасена — видяла бе инструментите и гинекологическия стол и онова, което дотогава изглеждаше само като отвлечена представа и кокетиране с възможността да умре, в този миг доби форма. Николас беше прежълтял, но Хайме ги прихвана под ръка и ги накара да влязат.

— Недей гледа, Аманда! Ще те приспя и няма да усетиш нищо — каза й той.

Никога не беше поставял упойка и не беше участвал в операция. Като студент бе вършил само административната работа, водеше статистики, попълваше формуляри и помагаше я превръзка да се направи, я рана да се зашие, изобщо опитът му се свеждаше до дребни манипулации. Беше по-изплашен и от Аманда, ала се помъчи да си придаде самонадеян вид и да изглежда небрежно отпуснат, както бе виждал да се държат лекарите, за да й внуши, че цялата тая работа за него е чиста рутина. Реши да й спести срама от събличането, а на себе си — вълнението да я види гола, и й помогна да легне облечена на гинекологическия стол. Докато се миеше и показваше на Николас как и той да свърши това, се мъчеше да я залисва с историята за испанския призрак, който се бил появил на Клара при един петъчен сеанс и й бил пошушнал, че в основите на къщата имало скрито съкровище. Разказваше й и за семейството си — за няколкото поколения побъркани чудаци, на които дори и привиденията са се надсмивали. Но Аманда не го слушаше, беше бледа като саван и зъбите й тракаха.

— За какво са тия ремъци? Не искам да ме връзваш! — потръпна тя.

— Няма да те връзвам. Николас ще ти даде етера. Дишай спокойно и не се бой. Като се събудиш, ще сме свършили — усмихна се с очи Хайме над маската си.

Николас поднесе етера към лицето на девойката и последното, което тя видя, преди да потъне в мрак, бе Хайме, който я гледаше с любов, ала тя помисля, че сънува. Николас й свали дрехите и я привърза към гинекологическия стол със съзнанието, че това, което върши, е по-лошо от изнасилване, докато брат му чакаше с надянати ръкавици и се мъчеше да не вижда в нея жената, която заемаше всичките му мисли, а само едно тяло — тяло като всички други, които минаваха с вик на болка всеки ден през същия този стол. Започна да работи бавно и внимателно, повтаряше си какво трябва да направи, мънкаше си под носа научения наизуст текст от учебника, по очите му се стичаше пот, следеше дишането на девойката, цвета на кожата й, пулса й, за да знае дали да направи знак на брат си да й даде още етер, когато тя простенваше, молеше се да не възникне някакво усложнение, докато рови дълбоко в най-съкровената част на тялото й, и през цялото време не преставаше да проклина мислено брат си, защото ако това дете беше не на Николас, а негово, щеше да се роди живо и здраво, вместо да замине на парчета през отводния канал на тая загубена амбулатория, той би го взел на ръце, би го люлял и закрилял, вместо да го вади от гнездото му, да го изгребва като с лъжица. След двайсет и пет минути приключи и накара Николас да му помогне да я сложат да легне удобно, докато премине действието на етера, ала видя, че брат му се е опрял на стената, клати се като пиян и ужасно му се повдига.

— Идиот! — изръмжа Хайме. — Върви в клозета и като си изповърнеш вината, иди в чакалнята, че имаме да вършим още много неща.

Николас излезе кандилкайки се, а Хайме си свали ръкавиците и маската и отново се зае за работа — откопча коланите на Аманда, облече я внимателно, скри окървавените останки от делото си и махна от погледа й своите инструменти за мъчение. После я вдигна на ръце, вкусвайки насладата на този миг, в който можеше да я притисне до гърдите си, и я занесе на легло с постлани от него чисти чаршафи — повече от полагащото се на жените, които идваха да молят за помощ в амбулаторията. Зави я и седна до нея. За първи път в живота си можеше да я гледа колкото си иска. Беше по-дребна и нежна, отколкото изглеждаше, когато ходеше навсякъде дегизирана като врачка и дрънчеше с мънистата си. Както винаги бе подозирал, в слабото й тяло костите едва се отгатваха сред малките хълмове и равните котловини на женствеността й. Без скандално дългата си коса и очите си на сфинкс тя изглеждаше петнайсетгодишна. Заради уязвимостта й Хайме я пожела по-силно, отколкото заради всичко друго, което властно го бе привличало у нея по-рано. Чувстваше се дваж по-едър и тежък от нея и хиляди пъти по-силен, но съзнаваше, че е предварително обречен на поражение поради собствената си нежност и копнежа си да я закриля. Прокле непреодолимата си сантименталност и се помъчи да види в нея любовницата на брат си, на която току-що бе направил аборт, ала тутакси проумя, че е безполезно да се опитва, и се отдаде на насладата и на страданието да я обича. Погали прозрачните й ръце, тънките й пръсти, раковините на ушите й, врата й, чу недоловимия ромол на живота във вените й. Доближи уста до устните й, вдъхна жадно мириса на упойката, ала не посмя да ги докосне.

Аманда бавно започна да идва на себе си. Отначало усети хлад, след това гадене и тя се запревива надве. Хайме се зае да я утешава — говори й на онзи таен език, който пазеше за животните и за най-малките деца в болницата за бедни, докато тя лека-полека се успокои. Разплака се и той продължи да я гали. Умълчаха се — нея я гнетеше дрямката, гаденето, мъката и болката, която започваше да стиска в клещи корема й, а той копнееше тази нощ никога да не свършва.

— Мислиш ли, че ще мога да имам деца? — попита тя най-сетне.

— Предполагам, че ще можеш — отвърна той. — Но им потърси баща с чувство за отговорност.

Двамата се усмихнаха — беше им станало по-леко. Аманда потърси в смуглото лице на Хайме, наведено толкова близо до нейното, някаква прилика с лицето на Николас, ала не успя да открие никаква. За първи път в чергарското си съществуване се почувствува закриляна и в безопасност, въздъхна облекчено и забрави заобикалящата я грозота, стените с олющена мазилка, студените металически шкафове, страховитите инструменти, мириса на карбол, а също и тази стържеща болка, която се беше загнездила във вътрешностите й.

— Моля те, легни до мене и ме прегърни — каза тя.

Той се изтегна срамежливо в тясното легло и я обгърна с две ръце. Гледаше да не мърда, за да не я притеснява и за да не падне. Държеше се непохватно нежно като човек, който никога не е бил обичан и по липса на опит трябва да импровизира. Аманда затвори очи и се усмихна. Двамата лежаха така, дишайки един до друг в пълен покой, като брат и сестра, докато започна да се развиделява и светлината от прозореца стана по-силна от лампата. Тогава Хайме й помогна да се изправи на крака, облече й палтото и я заведе под ръка до чакалнята, където Николас бе заспал на един стол.

— Събуди се! Ще я заведем у нас — майка ми ще я погледа. По-добре няколко дена да не я оставяме сама — каза Хайме.

— Знаех, че можем да разчитаме на тебе, братко — развълнувано поблагодари Николас.

— Не го направих заради тебе, нещастнико, а заради нея — изръмжа Хайме и му обърна гръб.

В голямата къща на ъгъла Клара им отвори, без да задава въпроси, или може би ги беше задала направо на картите или на духовете. Наложи се да я събудят, защото едва се разсъмваше и още никой не беше станал.

— Мамо, помогни на Аманда — помоли Хайме с увереност, която черпеше от дългото им съучастничество в подобни работи. — Болна е и ще остане тук няколко дена.

— Ами Мигелито? — попита Аманда.

— Аз ще отида да го взема — каза Николас и излезе.

Приготвиха една от стаите за гости и Аманда си легна. Хайме й премери температурата и каза, че трябва да почива. Понечи да си излезе, но се спря нерешително на прага. Точно тогава Клара се върна. Носеше табличка с кафе за тримата.

— Предполагам, че ти дължим обяснение, мамо — смотолеви Хайме.

— Не, сине — приветливо отвърна Клара. — Ако е грях, предпочитам да не ми го разказвате. А щом Аманда ни е дошла на крака, тъкмо ще я поглезим малко, че като я гледам каква е светнала, май никак няма да й е излишно.

И излезе. Синът й я последва. Като гледаше как майка му върви по коридора боса, с разпусната на гърба коса, загърната в белия си пеньоар, Хайме забеляза, че не е висока и силна, каквато я беше виждал в детството си. Протегна ръка и я хвана за рамото. Тя възви глава, усмихна се и Хайме я прегърна поривисто, притисна я до гърдите си, ожули й челото с брадичката си, където ужасната му четина отново плачеше за бръснач. Даряваше й спонтанна ласка за първи път от онова време, когато той беше увиснало по необходимост на гърдите й бебе, и Клара се слиса, като осъзна колко голям е синът й — с гръден кош на щангист и с ръчища като чукове, които я стискаха със застрашителна сила и й вземаха дъха. Развълнувана и щастлива, тя се питаше как е възможно това космато мъжище, силно като мечка и невинно като послушница, да е било някога в нейния корем, при това в компанията на още един като него.

Следващите дни Аманда вдигна температура. Изплашен, Хайме я наглеждаше по всяко време и й даваше сулфамиди. Клара се грижеше за нея. Не й убягна от вниманието, че Николас пита дискретно за Аманда, ала изобщо не си прави устата да я навести. Виж, Хайме се затваряше с девойката, носеше й за прочит най-любимите си книги, ходеше като завеян, говореше несвързани неща, застояваше се из къщи, както никога по-рано, и дори стигна дотам, че в четвъртък забрави за събранието на социалистите.

Ето как Аманда стана член на семейството за известно време и ето защо пък Мигелито, поради особено стечение на обстоятелствата, скрит в гардероба, видя как Алба се роди в къщата на Труеба и завинаги запомни величественото и ужасно зрелище — как бебето се появи на бял свят обвито в кървава слуз, сред писъците на майката и врявата на жените, които се суетяха наоколо й.

Междувременно Естебан Труеба бе отпътувал за Съединените щати. Беше му дошло до гуша от болката в костите и от онази загадъчна болест, която само той забелязваше, и реши да се прегледа при чуждестранни лекари, защото бе стигнал до прибързаното заключение, че местните, латиноамерикански доктори са до един мошеници и празнодумци и че се доближават по-скоро до жреца — магьосник у туземците, отколкото до учения. Смаляваше се толкова бавно и неусетно, че никой друг не беше обърнал внимание. Трябваше да си купува един номер по-малки обувки, трябваше да си носи панталоните да му ги скъсяват, а ризите — да им слагат басти на ръкавите. Един ден си сложи широкополата шапка, за която не се бе сещал цялото лято, и видя, че му прихлупва напълно ушите, от което заключи с ужас, че ако се свива обемът на мозъка му, то навярно му намаляват и мислите. Американските лекари му измериха тялото, претеглиха му чарковете един по един, разпитваха го на английски, инжектираха му някакви течности с една игла, изтеглиха му ги с друга, направиха му снимки, обърнаха го наопаки като ръкавица и дори му навряха лампа в задника. Накрая заключиха, че всичко това са негови измишльотини. Че само си е втълпил, че се свива. Че винаги си е бил същият на ръст и сигурно е сънувал, че някога е бил висок метър и осемдесет и е носил обувки четирийсет и втори номер. В крайна сметка на Естебан Труеба му омръзна и се върна в родината си, твърдо решил да не обръща внимание на въпроса с ръста, тъй като всички политици в историята са били дребни — от Наполеон до Хитлер. Като се прибра у дома, видя, че Мигел играе в градината, а Аманда — отслабнала и с торбички под очите, без огърлици и гривни, седи с Хайме на терасата. Не зададе никакви въпроси — свикнал бе да вижда чужди хора, не от семейството, да живеят под собствения му покрив.

Бележки

[1] „Бланка“ в превод на български означава „бяла“. — Б. пр. ↑

[2] Слабо населена област със сух климат в Югозападна Испания. — Б. пр. ↑

[3] Рубен Дарио (1867–1916) — бележит никарагуански поет, смятан за родоначалник на модернизма в поезията на испански език. Много от стиховете му са подчертано сантиментални. — Б. пр. ↑

[4] Сарсуела — вид испанска оперета. — Б. пр. ↑

[5] Една от най-известните стихосбирки на големия чилийски поет — комунист Пабло Неруда е озаглавена „Двайсет стихотворения за любовта и една песен на отчаянието“. — Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Исабел Алиенде Къщата на духовете (7)

Метаданни

Данни

Къщата на духовете

Информация

История

Сваляне / Връзки

VIIБратята

Исабел Алиенде
Къщата на духовете (7)

VII
Братята