Ралф Питърс
Изменникът (7)

Седма глава

Знаменцето на пощенската кутия изщрака секунда след като вестниците тупнаха на площадката пред вратата ми. Пъхнах револвера в чекмеджето при покривките за чай. „Атлантик“ за мен, „Ролинг Стоунс“ за Тиш. Листовка за изчезнало дете. Сметката за телефона и за замазване на очите, обещание, че издателство „Клиърхауз“ ще ме научи как да забогатея. Никакви заплахи или бележки с искане на откуп.

Телефонът отново иззвъня.

Реших, че може да е Алстрьом, и се обадих в подходящ дух. Беше полковник Мори.

— Атаката не е особено подходяща за случая, така че превключи на режим приемане.

— Да, сър.

— Когато се обаждам и оставям съобщение да ме потърсиш, трябва да го направиш, ясен ли съм?

— Да, сър.

— Искам да знам в какво, по дяволите, си се забъркал, Джон. Но това може и да почака. Генерал Габриели иска да те види. Опитваме се да се свържем с теб от вчера сутринта.

— Сър, първата ми работа в понеделник ще е да дойда при вас. С глава, посипана с пепел.

— Понеделник е късно. Запиши си това. — Продиктува ми телефонен номер. — Номерът на пейджъра на адютанта му. Обади се незабавно. Онзи съвсем е подгрял.

— Знаете ли за какво става дума?

— Полковниците не искат обяснения от тия с три звезди.

— Да, сър.

Бях се срещал с Габриели на няколко пъти. Царят на армейските доставки, генерал Спешна покупка. Беше типичен представител на чина си. Отвън ламиниран със скромност, иначе суетен до мозъка на костите си. Подчинените му твърдяха, че го харесват, но след второто изречение започваха да злословят по негов адрес. Беше предвождал бригада в „Пустинна буря“ под командването на муден и внимателен корпусен командир и успял да опази танковете си в перфектно състояние. Клюкарите в Пентагона твърдяха, че върши голяма работа от другата страна на реката.

Предстоящият ни разговор ме плашеше.

Набрах номера на пейджъра на адютанта му и веднага ми се обадиха от мобифон. Адютантът се представи като майор Рипли, а тонът му ми даде да разбера, че поради поста си по-високо от него в йерархията стоят само няколко подполковници. Все пак не пропусна да се обърне към мен със „сър“.

— Разбрах, че генерал Габриели иска да ме види.

Понижи глас.

— Сър, генералът почти приключи за днес с голфа си. Удобно ли ви е да изчакате за малко?

— Не е ли малко горещо за голф?

— Генералът е страстен играч.

— Печели или?

— Генерал Габриели никога не губи.

— Случайно да сте син на генерал Рипли?

— Да, сър.

Беше близо до ума. По неписан закон много от генералските деца минаваха през Пентагона като капитани или майори. Системата беше толкова затворена и работеше така безотказно, че пред нея мафията изглеждаше направо сбирщина мърлячи.

— Полковник Рейнолдс — каза адютантът. — Задръжте само за момент, сър. — Чувах гласове и откъслечни думи, нормалните шумове.

Рипли се върна на телефона.

— Сър, генералът ще ви очаква в дома си във Форт Макнеър, 1800. Не е задължително да идвате с униформа.

Последното си беше божия благословия. Предвид времето. Най-добрата армия в света обличаше офицерите си в полиестер, чудото на текстилната промишленост. Държеше топло през лятото и хладно през зимата. Може би, защото в суматохата след сексуалната революция съпругата на някой от главнокомандващите твърдо да е отказала да глади повече проклетите му панталони.

Пооправих малко от разрушенията, които си бяхме нанесли с Рогоносеца, и пак си взех душ. Водата пареше на устната ми, която беше подута и чудесно цепната на едно място. На милиметри от лявото ми око се появяваха лилави петна. Хубавото беше, че урината ми бе избледняла до розово.

Застанах пред голямото огледало на гърба на вратата. Тялото ми беше цялото в синини и не можех да се изправя. По времето, когато животът ми течеше нормално, работех много. Добрата ми форма беше едно от нещата, с които се гордеех, нещо като основно задължение. Сега от нея не беше останало много. Облякох риза и меки панталони. На излизане се обадих на погребалната агенция и съобщих на телефонния секретар, че клиентът им е възкръснал.

Включих се към ленивото съботно движение на магистралата през отбивката на 6-а улица. Жегата беше размила очертанията на града. Отклоних се преди мостовете и до ресторантите на реката карах след един туристически автобус. В Макнеър дежурният офицер провери документите ми.

Форт Макнеър е построен на най-хубавия парцел край Вашингтон, райско кътче точно на мястото, където река Анакостия се влива в Потомак. В предната част на малкия полуостров се намира разкошната, екстравагантно построена по времето на Теди Рузвелт^[1] сграда, в която сега се помещава Националният военен колеж. Истинските обитатели на Форт Макнеър обаче са генералите, разпръснати из подредени в спретната редица домове край реката. С изглед — мечта за всеки строителен предприемач.

Името на Габриели беше написано на табелка пред къща на два етажа, която само поколение преди моето би минала за огромна. Сега повечето еднофамилни къщи в предградията бяха също толкова или дори по-големи. Но тълпите от магистрала №7 си нямаха изглед към реката.

Адютантът ми отвори вратата и ме съпроводи през няколко стаи, обзаведени с боклуците, които отегчени съпруги обикновено купуват, докато са на разни панорамни екскурзии. От климатика въздухът вътре намирисваше леко на мазе. Габриели ме чакаше в кабинет, който беше успял да улови малко от речната светлина. Не се беше преоблякъл след голфа. Оранжева тениска с V-образно петно пот на гърдите. Три четвърти панталони на зелени и бели карета. Генералите не трябва да бъдат оставяни сами да избират цивилните си дрехи.

 

 

Габриели беше едър човек. По-висок от мен. Поздрави ме, сякаш си прочистваше гърлото. Ръката му беше потна, със силни пръсти, но мека длан.

— Сядай, сядай. Искаш ли кола? Дан, ще бъдеш ли така добър да донесеш на подполковник Рейнолдс една кола? И се обади във военния клуб. Остави съобщение за Пънчи Хънт. Кажи му, че двамата с Гейл може да позакъснеем малко.

Габриели седна с гръб към клонящото на запад слънце, така че лицето му оставаше в сянка. Започна меко:

— Подполковник Джон Рейнолдс. Оценявам, че ми отдели време от уикенда си. Изглежда, си много зает човек. Началникът ти не можа да те открие. — Усмихна се за момент. — Горкият Мори наистина се видя в чудо.

— Бях в отпуска, сър.

Той пренебрегна извинението ми.

— Тури му пепел. Джон, винаги си ми правил впечатление на талантлив военен. Добър на инструктажите. Уверен в себе си. Начетен. Имаш ли вече подразделение?

— Не, сър. Работя към външния сектор.

— Е, ще видим. Нещата се променят. Разбрах, че служебното ти досие е повече от задоволително?

Придадох си съответния скромен вид. Адютантът остави на масата чаша вода с лед и кутийка кола и отново излезе.

— Изглеждаш ми от този вид военни, които наистина обичат армията. За които тя е като втори дом.

— Не мога да се оплача от армията, сър.

— А и обичаш родината си. На бас се хващам. И то не само на думи.

Свих рамене и кимнах. Точно в момента родината ми изглеждаше страшно отвлечено понятие.

Брадичката му се повдигна нагоре като лопатата на булдозер.

— Велика страна е родината ни. Най-великата в историята на човечеството. А армията, е, армията е била добра към всички ни. Страшно добра. — Наклони глава и сенките се спуснаха по лицето му като воал. — Но живеем в такива времена, че трябва да мислим реалистично. Един военен може да има прекрасно служебно досие — прекрасно — и пак да го пропуснат при повишенията. Днес не можеш да предвидиш нищо. Достатъчно често съм го виждал сред съвипускниците си от Уест Пойнт. Дори в собствения си персонал. Съставът на армията става все по-малък. Не всеки се задържа след съкращенията. Сигурен съм, че си бил свидетел как се сгромолясва кариерата на много от твоите приятели и колеги. — Въздъхна. Прозвуча като хрип. — Не можем да удържаме повече фронта. Тия от Хълма не ни разбират. В Белия дом ни мразят. Освен в случаите, когато сме им нужни за някой рекламен фотос. А американците са неблагодарен народ. Вече са забравили колко различен беше светът само допреди няколко години. Ние свършихме своята работа — и все още я вършим. Но кариерата е… да приемем, че кариерата тук вече не е така сигурна като едно време. Човек трябва да си има резервен план. — Наведе се напред, сякаш да оправи значка или ширит по несъществуващата ми униформа. — Какъв е твоят резервен план, Джон?

Имах половинчати планове. Алтернативи. Но през последните няколко дни те се бяха отдръпнали на заден план. Интересуваха ме по-неотложни проблеми.

Габриели се отпусна назад.

— Помниш ли генерал Хънт? Пънчи Хънт?

Никога не се бях срещал с Роско „Пънчи“ Хънт. Но бях чувал много за него. Винаги готов да пъхне глава в устата на лъва. Луд по джунглата. Никое място не му изглеждаше невъзможно за провеждане на успешна операция. Говореше се, че като редник е прегризал гърлото на някакъв виетнамец, докато онзи се опитвал да го прескочи. И междувременно избил останалите му сънародници с оръжие 45-и калибър. Понякога случката се разказваше с шест застреляни виетнамци, понякога със седем. Според друга история в Ел Сал^[2] бил удушил човек на ЦРУ, който според него преминал към врага. Беше от тия военни, за чиито подвизи се носеха легенди. Преди няколко години неочаквано се беше уволнил с три звезди на пагона, почести пред себе си и шушукания зад гърба.

— Чувал съм за него, сър. Но никога не сме се срещали.

— Знаеш ли какво си постави за цел той, след като се уволни? — Направи пауза, недостатъчно голяма да мога да отговоря. — Пънчи събра свой собствен екип. Най-добрите от най-добрите. Наскоро уволнили се военни, сержанти, които е познавал лично, талантливи момчета за специални операции, малко подранили със захвърлянето на униформите. Сега те работят за Пънчи. Наричат ги клуба „Хънт“.^[3] Неофициално, естествено, имат си и обичайните инициали. Но са най-известни като клуба „Хънт“. Не съм те извикал да си говорим по работа и не искам да започна да изброявам имена, но Пънчи има споразумение с една от най-големите ни компании в областта на отбраната — истински патриоти, между другото — да върши някои неща, които военни на действителна служба вече не могат да вършат. Специални мисии за международна свръзка. Разследвания. Преговори, за които медиите не знаят. И като стана дума, управление на медиите. Хората му правят страшно много за тази страна — и никой не знае нищо за дейността им. И смея да твърдя, че са много добре обезпечени финансово. Пънчи винаги е полагал грижи за подчинените си. Наистина добри грижи. — Разтегна устни в усмивка. — За него това е вид компенсация за студените нощи, през които са киснали на германската граница или са се били с гърмящите змии долу в Худ^[4]. Може и да се заинтересуваш, ако си търсиш работа.

Наведе тяло напред и попадна в по-плътната сянка, хвърляна от едно бюро с подвижен плот.

— Виждаш ли, Джон, родината може и да ни забрави. Хората горе не се интересуват от нищо друго, освен пари и преходни забавления. Нямат ценностна система, нямат чувство за чест. Ами погледни ги. — Посочи надолу към центъра на града. — Липсва им достойнство в обикновените неща. Мръсни, безскрупулни, егоистични дребни хора. — Потърка нос с кокалчетата на дясната си ръка — Но ние още имаме приятели, на които да можем да разчитаме. В отбранителния бизнес. Те имат нужда от нас също толкова, колкото и ние имаме нужда от тях. Заедно спечелихме Студената война. Победихме руската икономика. Можехме и да се бием с копелетата, но не стана необходимо да се стига дотам. Сега трябва да направим всичко възможно да не се отпускаме. Китайците само това чакат. — Помръдна едната от веждите си в сянката. — И руснаците. Никога не знаеш какво може да ти се случи. Може и да се върнат. Те са зъл народ.

— Сър, руснаците няма да се размърдат поне още половин век. А китайците.

Прекъсна ме с властен жест на голямата си ръка. Все едно регулираше потока на думите.

— Джон, не искам да изпадаме в политическа дискусия.

Имам друга работа. Въпреки че с удоволствие бих разисквал проблема с теб в един по-късен момент. — Наклони глава под любимия на боксьорите тъп ъгъл. Залязващото слънце близна с лъчите си кожата му и освети покаралата около челюстта брада. — Сега, за тази работа из вестниците. Плюс всички намеци. Не е добре за армията, Джон. Въобще не е. Бомба в колата на военен. Полицейска намеса. Мъртва жена. Жена, за която е… съмнително дали е отговаряла на стандартите за съпруга на един военен. А и чух слухове — нищо определено, да сме наясно, че си се забъркал и в по-сериозни неща. — Голямата му глава се поклати като излизаща от чувала си кобра.

— Сериозни обвинения, Джон. Такова нещо може да съсипе една обещаваща кариера. Или дори по-лошо. Правилникът на Военния съд може да бъде много строг.

— Сър.

— Не ме прекъсвай. Опитвам се да ти помогна. — Намести се в стола си и към очите му плъпнаха кафяви сенки. — Реших да не те предавам на правосъдието. Лично се намесих в твоя полза. Заради добрата ти служба досега. Армията няма нужда от още скандали, Джон. Моментът е такъв, че не можем да си го позволим. — Видях очите му. Бяха ярки като кехлибар, единствената част от лицето му, която не беше потънала в мрак. — Искаш ли да навредиш на армията? Точно когато се борим за съществуването си покрай тази проклета история с бюджета? Искаш ли да предадеш приятелите, другарите си и всичко, в което досега си вярвал?

— Сър, какво…

— Не ме разбирай неправилно. Не те карам да правиш нещо, което противоречи на съвестта ти. Просто искам да постъпиш правилно. Да допринесеш за отбраната на тази страна.

— Изсумтя. — По дяволите, не я предавай.

— Сър, какво точно искате да направя?

Погледна ме, изпъна се в стола и тялото му най-после излезе от сянката. Отново напомняше на кобра. Вече ядосана. Много. Изразът на лицето му дори в тази поза изразяваше настървение. Много над нормалното. Джон Браун^[5], готов да се срещне с осемнайсетте куршума.

— Знаеш какво трябва да направиш, Джон. Това е, което исках да ти кажа, полковник Рейнолдс. Имаш право на избор.

 

 

Да се погрижиш за страната си — и собственото си бъдеще — или да съдействаш за гибелта ни.

— Сър, ако става дума за дискетите, трябва да… Скочи от стола си. Сякаш невидим французин му беше пуснал машинката си.

— Не знам за какво говориш. Не съм запознат с подробности. Извиках те просто да те посъветвам. За твое добро. Ние сме загрижени за теб. А сега, ако ме извиниш.

Излезе бързо. След секунди адютантът се появи, за да почисти стаята. Изгледа ме със съчувствие.

— Господи — каза. — Не е трябвало да му противоречите.

Не го погледнах. За последен път се насладих на генералския изглед към реката. Слънцето беше превърнало калната вода в посипано с диаманти злато.

— Генерал Габриели винаги печели — ми напомни адютантът.

 

 

Човек не може непрекъснато да се страхува. Подкарах обратно към Хълма и завих към авеню „Пенсилвания“. Там имаше един малък гръцки ресторант, в който двамата с Тиш веднъж си бяхме запазили маса. Знаех, че е глупаво, но бях решил с вечерята да изпия повече от една чаша вино. Ако навремето бях пътувал с „Титаник“, водолазите щяха да намерят скелета ми в килера с шампанското.

След разговора с Габриели изчезна и последната ми надежда. Досега упорито си бях повтарял, че мога да разчитам на армията. Но Габриели беше армията. И щеше да уреди да е някъде другаде в момента, в който работата се размирише.

Паркирах малко под ресторанта. Беше нетърпимо горещо. Малцината пешеходци изглеждаха така, сякаш са излезли по улиците по липса на друга алтернатива. Заключих колата и поех дълбоко миризмата на града.

Пежото ме причака изотзад. Беше кафяво, цялото в ръжда и боботеше като стара прахосмукачка. Спря под ъгъл, като ме заклещи между мястото на шофьора и собствената ми кола. От задната седалка изскочи Рогоносеца. Увит в метри бинт и лейкопласт около носа си. Плюс насочен 9-мм пистолет.

— Качвай се. — Звучеше, сякаш ноздрите му бяха залепени една за друга. — Или ще те убием намясто.

Отстъпи, колкото да ме пропусне да мина и ме побутна с дулото на пистолета. Джери седеше отпред, барабанеше по кормилото и наблюдаваше в огледалото какво става отзад. Цигарата беше като залепнала за долната му устна. Рогоносеца скочи до мен, Джери натисна педала, колата затрещя надолу по авеню „Пенсилвания“ и остави цивилизацията зад гърба си.

— Наистина имаш дипломатически имунитет — казах. — Е, за Дьо ла Вер ли работиш, или той работи за теб?

Рогоносеца паркира пистолета до крака си.

— Беше глупаво. Много глупаво. Имам предвид това, което направи днес. Ти си глупак. А полицаите ви са гадняри. Исках да ти помогна.

— Всички искат да ми помогнат.

Джери направи няколко завоя и накрая свърна вдясно. Караше по задните улички. След няколко минути бяхме в тази част на града, в която не е препоръчително да замръкваш. Джери или се мъчеше да се освободи от опашка, или беше объркал посоката. Спряхме срещу входа на някакво гробище. Познавах квартала от сутрешните си кросове. Но тогава гангстерите си почиват, за да са хубави вечерта.

— Излизай — каза Рогоносеца. — Усмихни се и тръгни към гробището.

— Страшно весело.

Когато излязохме, изтегналите се в сянката на верандите си местни ни изгледаха, сякаш бяхме кацнали от Марс. Едно сплетено на ситни плитки момиченце дори изтърва въжето си. Някакъв старец поклати глава. Рогоносеца може и да беше скрил пистолета в джоба си, но не можеше да излъже никого на тази улица.

— Дано да сте въоръжени — казах.

— Млъкни. Влизай вътре. Върви по пътеката.

През първата нощ Рогоносеца ме беше нарекъл аматьор. Но аз дори не бях в играта. Предполагаше се той и Джери да са професионалисти. Съвсем бяха оплескали нещата. Явно гробището беше техният начин да ме сплашат. Докато нормалните хора вършеха същото по Интернет.

Надгробните плочи бяха стари и натрошени. Безнос ангел със счупени крила се извисяваше над купчина бутилки от уиски и използван розов презерватив. Джери свърна зад един мавзолей и се спъна в двама изтегнали се с гръб към гранита наркомани. Дори не ни погледнаха.

Върнахме се да потърсим друго място.

 

 

В края на редицата гробове се издигаше някаква служебна сграда. Рогоносеца каза:

— Там. Сядай.

Седнах на ниска каменна пейка. Рогоносеца остана прав, а Джери клекна като будистки идол. Имах няколко въпроса към les freres^[6], но исках първо да чуя какво ще ми кажат те.

— Слушай — каза Рогоносеца. — Франция не е виновна за това. Не сме слагали бомба в лабораторията ви.

— Знам.

— Истина е. Трябва да ме изслушаш. Нямаме много време. — Протегна ръце с обърнати нагоре длани, пръстите му сякаш искаха да се захванат за въздуха. — Не слагаме бомби. Бяхме изненадани колкото и вие. Не бихме го направили толкова явно. Нито толкова скоро. — Погледна към умиращото небе. — Искаме да… спрем хората, които ни причиниха това. Не просто да си отмъстим за жертвите. Така правят американците. Не ние.

— А аз съм само поредният тъп гринго.

— Не. Може и да си глупак. Но можеш да ни помогнеш. Как да те убедя, че не ние сме сложили бомбата?

— Тогава кой го е направил?

На фона на залеза край една по-долна редица гробове се очертаха няколко обути в увиснали шорти силуета, погълнати в средновековен надгробен танц.

Рогоносеца ме погледна с прямотата, която прави французите толкова комични:

— Не знаем. Не можем да разберем. Партньорът ми смята, че са същите, които са сложили бомбата и в нашия център. Може и да е вярно. Аз не съм убеден.

— И само за да не замира разговора, мога ли да ви попитам кои може да са тия хора? Кой е поставил и двете бомби?

Завиха сирени. Може някой от местните и да беше забелязал, че подутината на панталоните на Рогоносеца се пада прекалено встрани, и да се беше обадил в полицията. Съмнявах се обаче да е така.

— Не знаем — каза Рогоносеца. — Голяма загадка. Не знаем защо вашите хора ни нападнаха. И ето че сега взривявате собствената си лаборатория.

— Мислиш, че и двете бомби са дело на американци? Значи сме вдигнали във въздуха собствените си хора? Я стига!

Наивността ми го накара да се втрещи.

— Кой друг? Нищо друго не се връзва. Само че не знаем кои точно американци.

— Мислех, че европейците винаги обвиняват ЦРУ.

Бинтът по носа му се набразди.

— ЦРУ вече не са толкова смели. Прекалено много бюрокрация. Всички ги наблюдават. А и ние сме французи, не европейци.

В далечината се чу изстрел, последван от още два. Рогоносеца подскочи. Но Джери остана на мястото си.

— Изслушай ме — каза Рогоносеца и пристъпи по-близо. Въздухът се беше напълнил със сенки и той искаше да види лицето ми. Бяха избрали много глупаво място за среща, освен ако не бяха планирали да ме оставят тук. Но не изглеждаше да е така. Бяха готови на всичко, но искаха резултати, не още неприятности.

Все още бях убеден, че бомбата в нашата лаборатория е тяхно дело.

Отзад някой рязко изкрещя:

— Майната ти, кучко, направи го.

Джери и Рогоносеца си казаха нещо на френски. Не разбрах нито дума. Малките черни мушички ни откриха. Аз и Рогоносеца се опитвахме да ги прогоним с ръка. Джери не им обърна внимание.

Може Габриели да ми беше направил услуга. Като ме беше светнал за реалността. Дълго си бях мислил за армията като за последното убежище на добродетелта, но поне един блестящ генерал беше нагазил в лайната. Чакаше ме доста материал за размисъл.

Определено не харесвах тия момчета. Но бях снижил летвата до едно: да си върна Тиш жива.

Знаех две неща. Първо, независимо от цялата си драматичност и размахване на пистолети Балзак и Дюма нямаше да ме наранят. Поне засега. Второ, наистина имаха нужда от помощта ми.

Рогоносеца се върна към мен, като пътьом подритна някакъв празен флакон от дезодорант.

— Партньорът ми — започна пак Рогоносеца — казва, че не разбира как можеш да се имаш за мъж. Казва, че е очевидно. Хората, които са поставили бомбите, са същите, които са убили момичето ти. Но на тебе не ти пука. Оставяш ги да я убият и не правиш нищо да си отмъстиш. Никога няма да ти позволи да се доближиш до сестра му.

— Тя бръсне ли си краката?

Лесно е да се правиш на остроумен, когато не ти се налага да се страхуваш. В момента ме побиваха тръпки повече от квартала, отколкото от Белмондо и Делон.

— Нищо ли не изпитваш към нея? — попита Рогоносеца. — Нищо след загубата на такова добро момиче? Или вече си я заменил с русата? После американците казват, че французите са циници.

Реших да му кажа.

— Не си в час, мой човек.

— Какво искаш да кажеш?

— Още не си научил. Тя е жива. Трябва ви някой добър консултант, въобще не сте в течение.

Рогоносеца погледна към Джери. И пусна нещо на френски. После пак се обърна към мен.

— Кой е жив?

— Тиш О’Мейли. Момичето ми.

Наистина не бяха в течение. И Депардьо не би могъл да изрази по-добре изненада. Рогоносеца изстреля още френски думи. Заразен от учудването му, Джери се приближи към мен. Умираше да ми каже нещо сам.

— Трябвало е да внимаваш повече в училище — му казах.

— Откъде знаеш? — попита Рогоносеца. — Всички знаят, че е мъртва. Писаха го по вестниците.

— Ти вярваш на медиите? — подчертано поклатих глава. — Приближи се и си води бележки. Ако искаш. Жива е. Имам една видеокасета. Или по-скоро имах видеокасета. Няма съмнение, че на записа е жива, и няма съмнение, че записът е правен, след като бомбата в колата ми изстреля нагоре коефициента ми за застраховка живот. — Погледнах го. — Вчера мъж на име Алстрьом ми я даде в едно заведение за бърза закуска. А-л-с-т-р-ь-о-м. Твърди, че идва от Ел Ей, но не съм съвсем сигурен къде си върти далаверите в момента. Изпълняваше поръчение за сериозни hombres^[7]. Може и да са хората от вашата лаборатория. Така че защо не го потърсите? А сега да се мятаме на конете и да изчезваме, преди да пристигнат ловците на скалпове.

Рогоносеца ме погледна изотгоре. Стъмваше се и наистина трябваше да тръгваме. Пистолетите нямаше да са от особена полза. Наоколо с пистолети си играеха децата до 14 години. Истинските герои носеха АК или нещо още по-добро.

— Лъжеш — каза. — Измислил си цялата история, за да ни объркаш.

— Позна. Но нали се предполага, че не вие сте хвърлили фойерверките в Джорджия? Помолихте за информация и аз ви я дадох. Ваша работа е дали ще ми повярвате.

— Опиши мъжа. Този Алстрьом.

— Среден на ръст. 42 номер талия, натъпкана в панталони номер 38. Пресметнете си го сами в метри. Лицето му е хванало прекалено много слънце и нередовен живот. На 40, но изглежда на 50. Оредяваща руса коса. Облича се като евробоклук. Ще ви хареса. Сигурно си ляга със слънчевите очила. Ако сте подслушвали телефона ми, имате гласа му.

— Не подслушваме телефона ти.

— Значи сте пропуснали шанса да го направите. Изпревариха ви.

— В твой интерес е да не си ни излъгал.

— Не мога ей така да си измисля за Алстрьом. Между другото, викат му Али. Няма как да го объркате. Представата за американски мъжкар на всеки европейски интелектуалец.

— Къде да го намерим?

Усмихнах се. Явно бях попаднал на състезание за титлата глупак на годината.

— Ако знаех, щях да ви кажа. Плаче си някой да го пораздруса. Но не се безпокойте. Ще го намерите, освен ако не сте изтървали основните курсове в училище. Толкова е глупав, че използва собственото си име.

— Може би ще го намерим.

— Чуй ме, и без повече глупости. Алстрьом е дребна риба. Но работи за големите шефове. Подвизава се из шикозните квартали. Ако го пообработите, предполагам, ще ви даде даже повече от нужната информация. — Погледнах Джери. — Казах ви каквото знаех, момчета. От вас искам само едно. Да ми дадете каквато информация ви попадне за Тиш О’Мейли. Засега не ми пука за това какво сте или не сте направили. Искам Тиш. Жива. И непокътната. Споразумяхме ли се?

Рогоносеца сви рамене.

— Не се интересуваме от момичето. Ако я намерим, е твоя. Ако наистина е жива.

 

 

— И всякаква информация за нея. Вие ми казвате каквото знаете, и аз продължавам да ви информирам за това, което знам аз. Но без повече игрички.

Още френски.

Звуковият фон се беше покачил като водно ниво в плувен басейн. Гадни гласове и приглушени звуци, за които не ти се иска да разбираш откъде идват.

— Момчета, наистина трябва да се махаме оттук.

Рогоносеца клекна на няколко инча от лицето ми.

— Добре. Ще се споразумеем. Има и нещо друго. Носят се слухове за някакви дискети. Сигурно знаеш нещо и за тях.

— За пръв път чувам.

Бинтът по носа му беше уловил последните слънчеви лъчи. За разлика от очите му.

— Може информацията на тях да е важна. Нямаме подробности. — Погледна към тъмните очертания на партньора си. — Но ще ти предложа нещо, на доверие. Ако ти попаднат тия дискети — мисля, че ще ги разпознаеш, — в такъв случай ще получиш помощта на правителството на Франция. Ще ти платим. Ще можеш да започнеш нов живот с момичето си. На някое небиещо на очи място.

— Съжалявам, не знам нищо за дискетите ви. Но… от любопитство, колко предлагате?

Рогоносеца несигурно потърка наболата си брада.

— Да кажем… 100 000 щатски долара? Достатъчно за едно начало.

Франция наистина го беше закършила.

— Може ли вече да тръгваме? — попитах.

Тръгнахме си. След залез-слънце гробището се превръщаше в квартален клуб за всякакви мероприятия. За купони. Любовно гнезденце. Упражнение в стрелба. Вървях бързо и накарах и Бокус и Ескофие да ускорят крачка. Някой беше донесъл мощен касетофон. От рапа се носеше лесно различима стопроцентова омраза. Предположих, че щом може да си позволи да донесе електрониката си, без да се страхува, че ще се раздели с нея, собственикът й трябва да е яко момче. На оградата бях убеден, че изходът ще е заварден от местните гангстери, но сенките се оказаха просто деца. Може би щяха да си опитат късмета с един, но не и с трима.

— Приятел, имаш ли долар? — ме попита едно от по-малките.

— Глупак! — изсмя се по-голямо момче — Няма да ти дадат нищо, копеле.

Идването на тъмнината беше накарало обитателите на улицата да изчезнат от верандите. Навсякъде щорите бяха пуснати. Под една улична лампа, пънкар проповядваше нещо на две-три от приятелчетата си. Успокоих се чак когато влязохме в колата.

Пежото не пожела да запали. Джери натисна газта няколко пъти, после го изрита и накрая излезе и прегледа двигателя. След малко към него се присъедини и Рогоносеца. Мартин и Луис. Допълних бройката до трима.

Цяла лавина merde.

— Момчета — казах, — препоръчвам ви да я заключите добре и бързо да се придвижим до онзи мост там. Не се безпокойте за колата. Тия хлапета имат достойнство.

Рогоносеца ме изгледа патетично.

— Но аз съм се подписвал за тази кола. В посолството.