Ралф Питърс
Изменникът (2)

Втора глава

Истерията може да те хване по почти толкова начина, колкото и любовта. Наблюдавал съм я в леко ранени мъже, в бежанци, оставили зад гърба си изклани роднини и опожарени домове, в тълпи, в джамии. Истерията беше част от декора в армията в периода след Студената война. При Кори Невърс истерията се прояви в една от най-тихите си форми. Беше нечовешки напрегната, трепереше и отговаряше на въпросите ми чак след третото им задаване. След което бълваше лавина от думи.

С Ем отишли да вечерят в „Леспиназ“. Ресторантът, само за важни клечки, беше почти на 16-а улица, в охраняемата зона около Белия дом. На връщане към колата на Ем от един вход излезли двама мъже. Били въоръжени и поискали пари. Стреляли в Ем няколко пъти и избягали, без да вземат нищо, като оставили пищящата Кори на тротоара. Следва поредният триумф на гвардията на кмета — ченгетата я отвели в управлението и й крещели в продължение на часове, колкото да се застраховат, в случай че тя е убийцата.

Беше толкова наплашена, че ме помоли да се качи горе, докато се облека. Разтреперваше се като клонка при всяко по-рязко движение от моя страна. Заведох я в кухнята и й направих чай, който дори не опита.

Искаше ми се предната вечер да се бях държал малко по-добре с Ем.

Кори избягваше погледа ми. Беше толкова напрегната, че можеше да експлодира всеки момент.

— Не мога да го повярвам — повтаряше отново и отново. — Все още не мога да го повярвам. Трябваше да…

— Нищо не си можела да направиш. Слушай, отговори ми само на един въпрос, става ли. Защо дойде при мен?

— Какво?

— Откъде знаеш къде живея?

Тя заразбърква чая, от който не беше отпила. Стискаше лъжицата толкова силно, че кокалчетата на пръстите й се зачервиха.

— Кой те изпрати при мен, Кори?

На лицето й се изписа изненада.

— Ем ти имаше доверие. Говореше за теб. Често. Все по-често напоследък. Каза ми… каза ми, че мога да разчитам на теб. Ако възникнат проблеми. — Лицевите й мускули предсказваха неприятности. — Мислех, че е полудял. — Сълзи. Като че ли първите досега. — Имам предвид, сякаш предчувстваше какво ще се случи с него. — Влажните й очи ме потърсиха. — Дали е било така?

Един лош ден се преливаше в друг. Бях се държал зле с Ем и не се чувствах особено горд от това. А и не харесвах Кори Невърс особено. Може и да беше ревност. Дори в това състояние у нея имаше нещо класическо, което Тиш никога нямаше да притежава. След Тиш можеше да се обърнеш, Кори Невърс променяше целия ти живот.

— Страх ме е да се прибера вкъщи. Знам, че е глупаво. Но имам чувството, че те ще ме чакат там. Че знаят къде живея. Аз съм единственият свидетел.

Обикновените улични мародери не работят така. Питах я тъпо:

— Носеха ли маски или нещо подобно? Успя ли да ги разгледаш добре? — Думите ми не достигнаха до съзнанието й.

 

 

Бях готов да повторя въпроса си, когато чух познати стъпки по алеята.

Тиш си отключи вратата и влезе директно в кухнята. Навсякъде светеше и сигурно си беше помислила, че съм останал да я чакам. Трябва да й се признае, че веднага забеляза Кори.

— И коя, по дяволите, е тая?

— Аз ще я откарам до тях — каза Тиш. — Ти трябва да поспиш.

Бях се качил да взема шофьорската си книжка. Тиш ме последва в настроение стил „хеви метал“.

— Тиш, тя е изплашена. Сигурно ще се чувства в по-голяма безопасност, ако я откарам аз.

Тиш завъртя бясно очи, но накрая отново ги установи върху мен.

— Изплашена? Гарантирам ти, че не е била изплашена от деня, в който се е родила. Господи, понякога си толкова сляп.

Усмихнах се.

— Говори по-тихо, може ли?

Тиш се наведе над леглото.

— Знам какво иска тя.

— По дяволите, Тиш. Току-що са застреляли гаджето й. Гледала го е как умира. Позволено й е да не е на себе си.

Тиш рязко постави юмруци на хълбоците си.

— Така ли? Ами тогава защо първото, което прави, е да вземе такси до дома на някого, когото току-що е срещнала? Доста добре се справя, може да й се признае.

— Тя ми обясни.

— Естествено.

— Ако искаш да дойдеш и ти.

— Защо да не може да я закарам аз? Какво ще му е толкова лошото? — Тиш поклати глава. — За бога, Джон. Може и да си обиколил света, но понякога нищо не разбираш.

— Трябва да тръгвам.

Тиш смени подхода.

— Чакай. Моля те. Е, добре. Ревнувам. Кой не би го направил? — Келтски очи, програмирани да страдат. — Искам да кажа… Нямам търпение да се прибера. Мисля си го цяла вечер. Прибирам се. И ето те теб, уютно настанил се с госпожица „Риц-Карлтън“.

— Тиш, въобще не се интересувам.

— Джон, ти не знаеш от какво се интересуваш. Тогава, първата нощ… не мислеше, че се интересуваш и от мен.

— Тиш, почти 4 сутринта е.

Тя скръсти ръце.

— Там е работата. Ако си легнеш веднага, ще можеш да поспиш малко повече от час. А ти гарантирам, че тя и гаджето й са си свили гнездо далече на североизток. На бас за пет долара, че къщата им е с изглед към реката. Няма начин да се върнеш навреме.

Истината беше, че умирах за сън. Не разбирах напълно какво става. Прекалено много неща се бяха случили прекалено бързо. А и Тиш беше улучила в десетката: Ем живееше далеч на североизток. Дълъг път с кола, дори и в ненатоварените часове.

— Не я оставяй просто така. Влез с нея, увери се, че е по-добре. Тя наистина е изплашена.

— Ще държа нежната й ръчица — каза Тиш.

През цялата си кариера са ме тренирали да се вслушвам в инстинктите си. Сега, когато наистина имах нужда от тях, не им обърнах внимание. Казах само:

— Обади ми се, ако има нещо.

Тиш ме погледна със съжаление.

— Джон, кълна се. Ти наистина имаш нужда от някой, който да те пази от големия, лош свят.

Кори Невърс прие смяната на шофьорите, без да я коментира, но усетих, че не й се понрави особено. Беше използвала времето, през което ние с Тиш се карахме, да се преобрази обратно в жена, която излиза от асансьор на К стрийт и гледа като през стъкло всеки мъж, който не печели по неколкостотин хиляди долара годишно.

На излизане сграбчи ръката ми. Очите й, само допреди час индигови, бяха избледнели до предишното леденосиньо.

— Благодаря. Наистина ми помогнахте. Ем беше прав.

Задържа ръката ми колкото наистина да вбеси Тиш.

Когато най-после се върнах в леглото, имах по-малко от час, преди да вляза под душа и да навлека униформата. Тръшнах се по корем и заспах дълбоко.

В първия момент помислих, че звъни будилникът. Но се оказа телефонът. Докато го разбера, вече бях съборил часовника на пода и замалко не закачих и нощната лампа.

 

 

— Ало?

Беше Тиш. Тонът й ме събуди окончателно. Едва тогава чух писъците.

— Джон — каза Тиш. — Трябва да дойдеш. Веднага.

— Откъде се обаждаш? Случило ли се е нещо?

Тиш вече крещеше, но не в слушалката:

— Какъв ти е адресът, по дяволите? Кажи ми проклетия адрес!

— Спокойно, Тиш. Имам адреса на Ем. Успокой се. Какво става там?

Тиш понижи гласа си, но все така усещах страха в него. Истински страх.

— Просто побързай, Джон. Трябва да дойдеш.

— Какво става? Извика ли полицията? Какво.

— Не мога да извикам полицията — каза Тиш, но тогава не обърнах внимание на думите й. — Трябва да дойдеш.

— Тиш, колата ми е в теб.

— Вземи такси. Направи нещо. Моля те.

 

 

— Приятел — каза ми детективът. — Направо си играеш с търпението ми.

Беше се представил като детектив лейтенант Дики. За части от секундата името му почти ме накара да изпитам симпатия към него.

Той потърка брадичка с опакото на ръката си.

— Мога да повярвам, че русата се е втурнала при тебе за професионален съвет, след като гаджето й е хвърлило петалата. Хората правят глупости, когато са изплашени. Мога да разбера и това, че съседът отдолу чува повече, отколкото му трябва и се намърдва в цялата история, за да я приключи като доброволец кръводарител. — Огледа се из спалнята, в която ме беше отвел за разпит. Беше в ужасно състояние, както и останалите стаи в апартамента на Ем. Някой беше разкъртил стените и избил тежкия паркет по пода. Който и да е, здравата се беше потрудил. — Мога дори да разбера защо гаджето ти докарва русата дотук — продължи детективът. — Това го разбирам. — Примъкна стола си до моя. — Това, което още не мога да разбера, е, защо тя се обажда първо на теб, а не на полицията. — Лицето му придоби всезнаещ вид. — В този град, господинчо, ако има проблем, викаш ченгетата. Не армията. Така, че какво ще кажеш да ме пуснеш за малко във века на информацията и да ми светнеш къде се връзваш ти във всичко това?

Можех да му кажа, стига да знаех. Имах чувството, че всичко около мен се сгромолясва. А що се отнася до викането на ченгетата, детективът не беше много наясно с действителността. Местните ги беше страх от полицията също толкова, колкото и от престъпниците.

— Казах ви всичко, за което се сещам — отговорих. — Самият вие казахте, че при стрес хората невинаги взимат правилните решения. Тиш сигурно е мислела, че аз ще знам какво да направя.

Детективът ме погледна така, сякаш ме беше спипал с пистолет в ръка, а аз се опитвах да му докажа, че пистолетът всъщност е букет рози.

— Приятел, гаджето ти няма вид точно на безпомощна.

Около нас лежеше това, което до вчера е било светът на Ем. Натрошени антики, накълцани възглавници. Чекмеджета, изпразнени на пода. Не виждах нищо, което можеше да е на Кори. Явно не бяха живели дълго заедно.

Поредният редови полицай почука проформа и влетя в стаята. Носеше някакви документи. Дики го погледна и онзи му се ухили.

— Интересни новини, лейтенант. Проверих досието на червенокосата.

Тиш не ми беше споменавала да има досие в полицията.

Детективът пое документите и демонстративно се престори, че ги чете. Цъкна с език, поклати глава и се усмихна по начин, от който ми се прииска да го изритам от стола му. Исках да разбера какво пише за Тиш и той го знаеше.

— Е, полковник. Изглежда, си примерен гражданин. Няма даже талон за превишена скорост. И как точно се забърка с госпожица О’Мейли? Ако приемем, че си… запознат с това, което пише в досието й?

Излъгах:

— Знам всичко, което ме интересува.

— И не ти пука, че е признала притежаването на кокаин? Че едногодишният й изпитателен срок още не е изтекъл? Да ти кажа право, като гледам количеството, е трябвало да й лепнат по-голяма присъда. — Той отново се усмихна. — Сигурно е много готина. Ако си падаш по хърбавите. Явно е знаела как да се отърве. Има и „Подозрения за участие в канал за крадени стоки“. Ама ти знаеш всичко това.

Тиш ми беше отворила вратата като робот. Когато влязох, беше седнала на един счупен стол и се взираше в тялото. Кори Невърс се беше свила в ъгъла и тихичко ридаеше и трепереше, прекалено изморена да пищи. Веднага извиках ченгетата, явно прекалено тъп дори да се замисля защо им е на нападателите да оставят телефона в пълна изправност.

Тиш заряза ролята си на мъжко момиче и трепереща се притисна в мен, с гръб към тялото ми. Държах я така, докато дойде полицията.

Не можех да помогна на Кори. Оставих я да ридае.

Виждал съм доста трупове. Не толкова много колкото други военни с едно-две десетилетия зад гърба си, но повече от много от командосите на Студената война. Мога да разпозная професионалиста. Един разрез през гърлото почти беше отнесъл главата на стареца.

В човек има страшно много кръв.

Ченгетата успяха да успокоят Кори, колкото да разберат, че мъртвият е съседът отдясно. Нещастникът трябва да бе чул звуци, които му се сторили подозрителни, а и спадаше към поколение, което не беше свикнало да гледа безразлично проблемите на съседите.

Погледнах детектива и казах:

— Ако ще ме държите тук, бих искал да се обадя в службата и да им кажа, че не съм се чупил от работа по собствено желание.

Дики сложи ръце на коленете си. Сякаш искаше да се изправи. Не го направи, само каза:

— Човече, свързан си с две убийства. И гаджето ти има досие. Но хич да не ти пука. Върви, сложи си чистичка униформа и иди да ни пазиш от руснаците, сърбите, проклетите канадци или който и да е наред тази седмица. — Прекара ръка през остатъка от косата си. — Свободен си.

— А госпожица О’Мейли? Тя не е направила нищо.

Детективът се изсмя.

— Какво ще кажеш за разместване на улики на местопрестъплението? Може и възпрепятстване на правосъдието, стига да го напиша както трябва. В този окръг си имаме и обвинение за „неуведомяване за извършено престъпление“. — Той прогони с ръка една муха. — Разкарай я оттук. И я дръж далеч от коката, разбра ли?

— Ами госпожица Невърс? Какво ще стане с нея?

Детективът отново ме изгледа преценяващо.

— Май си решил да ги размениш, а?

— Тя е съвсем сама.

Той се ухили.

— Жена като нея остава сама само в случай, че тя го поиска.

Изправих се да си ходя. Но детектив Дики не беше свършил със сбогуването:

— Хей, войниче. Сигурно си мислиш, че съм пълен лайнар? Некадърно вашингтонско ченге, а? Хайде тогава ти се опитай да държиш това място чисто, ако нямаш бюджет и на никой горе не му пука. — Изгледа ме с омраза. — Такива като тебе, дето само тоалетните ви чинии струват милиони долари.

Бяха оставили Тиш в преддверието. Двама дебелаци в бели униформи качваха чувала с трупа на носилка, а едно ченге безразлично ги наблюдаваше, докато предъвкваше кифлата от „Макдоналдс“.

 

 

Сутрешното движение пълзеше покрай авеню „Масачузетс“.

— Не си ми казвала, че имаш полицейско досие — рекох.

Тиш са наведе и закри лице с длани.

— Моля те, нека да говорим за това по-късно.

На калника на волвото, което се мотаеше пред мен, беше залепен стикер с надпис: „Детето ми е отличник в подготвителното училище за мангизлии“.

— Да. — Превключих на втора. — По-късно.

Тиш се разплака.

— Искаш ли да сляза от колата?

Хвана ме още един поток червено.

— И аз не знам какво искам — отговорих й честно.

Тя ме докосна по рамото, после бързо отдръпна ръката си. Сякаш ме беше опарила. Аз следях движението, но с периферното си зрение виждах сведената й глава, почти докосваше колана.

— Коката не беше моя. И стереоуредбите. Излизах с едно момче, което се оказа копеле. Криеше ги в апартамента ми. Не знаех за дрогата. Нито че уредбите са били крадени. Кълна се, не знаех. Заключваше коката в едно куфарче. Правил си срещи с купувачите, докато свирех по клубовете. Не знаех — тя потрепери. — Толкова съм тъпа. Накисна ме в ужасна каша.

Ръката й помръдна, повдигна се, после пак се върна на мястото си. Клаксоните изреваваха всеки път, когато някоя кола не реагираше веднага на смяната на светлините.

— Ти ме излъга.

— Не съм те лъгала.

— Мълчанието е един вид лъжа.

Тя се разплака.

— Не исках да те загубя. Беше ме страх. Не разбираш ли?

Беше мой ред да запазя мълчание.

— Никога ли не ти се е случвало… никога ли не си се влюбвал в погрешния човек? Никога ли не си грешил? Нито веднъж?

Смачкан отстрани додж ме изпревари и трябваше да натисна спирачките.

— Може би и аз съм грешил — казах й.

 

 

Когато стигнах в службата, заварих момчетата събрани около телевизора в залата за конференции.

— Как може това копеле да каже подобно нещо? — Скоти току-що се беше върнал от Босна, където мина беше отнесла две от момчетата му само защото армията не можеше да си позволи да закупи свестни минни детектори.

Секретарят по отбраната отговаряше на въпросите на Комисията по въоръжените сили към Сената. Като се изключи изблика на Скоти, в стаята цареше мъртва тишина.

— … експертите не изпитват никакво съмнение, сенаторе. Нашата армия се нуждае от този самолет. И като поддържаме предложеното за покупката количество, ще намалим стойността на отделните машини. Наистина ще струва скъпо, но службите са готови да поемат тази стойност. Сумата въобще не е толкова голяма, ако я поставим срещу живота на американските войници, които бойният бомбардировач на следващото поколение ще спаси.

Полковник Мори — шефът, полковник от главата до петите, със сребърни орли и прическа, стил канадска ливада — изключи телевизора.

— Добре. Хайде на работа. Да се опитаме да удържим още малко, докато самолетът чудо ни дойде на помощ.

Беше сърцераздирателно да чуеш как секретарят по отбраната изрича такава лъжа. Всеки един от нас знаеше, че този самолет не ни трябва и че покупката му ще разбие бюджета по отбраната. Ако ги хванеш насаме, дори и пилотите от въздушните сили и морската пехота щяха да го признаят. Но това не им пречеше да го искат, бяха попаднали в плен на магията на техниката. Невидим за радарите, с междуконтинентален обхват, максимално количество боен товар, предпазни щитове като излезли от „Междузвездни войни“. Морската пехота никога вече нямаше да е същата. Генералите и адмиралите се държаха като мъже на средна възраст, които купуват поршета, когато в действителност им трябват семейни микробуси.

Последвах полковник Мори в офиса му и му предадох набързо най-важното от последните двайсет и четири часа. Той беше от тия хора, които са можели да ходят с добре ушити костюми и да си имат уютен офис. Вместо това носеше униформа от полиестер и работеше на омазано бюро в кибритена кутийка без прозорци.

Той се облегна назад и попита:

— Колко време ти трябва?

— Сър, бих искал да си взема отпуска до края на тази седмица. Да отида на погребението на приятеля си. Да се обадя на Мери Фарнсуърт и да разбера дали не мога да й бъда полезен с нещо. Да обмисля някои неща.

— Какъв ти е графикът за тази седмица?

— Нищо особено важно. Ник може да покрие приема на аташето вместо мен. Щях да хващам автобуса за надолу в петък, но то си беше просто за морална подкрепа.

— Изпрати ми молбата си за отпуска по електронната поща. — Скръсти ръце зад тила си. — Изглежда, напоследък не ти върви, а, Джон? Пази се, чуваш ли?

— Да, сър.

— Как беше погребението на Фарнсуърт? Задържаха ме отгоре.

Свих рамене.

— Шефът дойде, но не и секретарят. Стандартната смес от скръб и крокодилски сълзи. По-малко, отколкото заслужаваше.

— Фарнсуърт ще ни липсва — каза Мори. Изречени от него, тези четири думи казваха повече от некролог на цяла страница в „Поуст“. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

 

 

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — казах на Мери Фарнсуърт. — Каквото и да е то. Моля те.

Тя ме погледна нежно. Сякаш аз бях този, който имаше нужда от грижи. Мери принадлежеше към това, което южняците наричат „Другата аристокрация“, и притежаваше грация, която би засрамила и кралица. Беше единственият човек, който независимо от госта си поднасяше кафето в сребърен кафеник.

— Оценявам загрижеността ти, Джон. Но няма нещо, за което да се сещам.

Тук всеки друг би избухнал в сълзи. Но не и Мери. Тя стоеше изправена и изрече думите със същото спокойствие, с което преди малко беше поела с щипките бучката захар. Със спокойствието, което така контрастираше на фурията, за когото се беше омъжила.

Отпих от кафето си и се огледах почти очаквайки да открия някаква промяна. Но всичко си беше така, както го помнех. Антики от семейството на Мери, толкова потъмнели от времето, че дървената им повърхност изглеждаше почти черна. И репродукцията на Фарнсуърт — „Ловците на бизони“ — над камината, безвредна безвкусица, която Мери търпеше. Фарнсуърт беше роден през 1947 в барака на по-малко от двайсет мили от огромната къща, която семейството на Мери построило по време на Реконструкцията^[1], когато корупцията замалко прескочи расовите граници. Бащата на Фарнсуърт орял с муле, майката на Мери яздела арабски коне. Приживе Фарнсуърт беше огромен мъж и навремето беше играл защитник в отбора на Уест Пойнт^[2]. Мери изглеждаше измамно крехка. Бяха живели щастливо. Като се изключи фактът, че нямаха деца, само по-младите офицери, чиито кариери Фарнсуърт беше наглеждал.

Мери се засмя:

— Джон, винаги си бил толкова прозрачен, дори за Мики. Той знаеше какво мислиш за картината му — че е ужасна. Според мен беше решил, че двамата с теб сме се съюзили. — Преди да успея да отговоря, тя продължи: — Как е Тиш?

Казано от Мери, това си беше маслинено клонче с размерите на вековен дъб.

— Добре е.

— Не бях справедлива спрямо нея. Държах се низко и жестоко. — Очите й ме убедиха, че кафявото е цветът на милосърдието. — Предполагам, че двамата с Мики обитавахме един вид рай за глупци, цял живот заобиколени от военни. Като че ли бяхме изгубили връзката с реалността. — Тя въздъхна. — Изглежда, младите днес имат съвсем различен подход към живота. — Добрата, безупречна Мери. — Мислиш ли, че Тиш някога ще ми прости?

— Тя наистина се старае.

— Не се извинявай. Дори не се опитах да я опозная. А тя е твоето момиче. Момичето на нашия Джон.

— Тя е различна. Само дето. — Истината беше, че точно в момента не ми се говореше за Тиш.

— О, Джон! — Сега тя почти се разплака. — Работата е там, че… Мики и аз… ние се опитвахме да планираме и твоя живот. Мислех си, че знам за какво момиче трябва да се ожениш. По същия начин, по който Мики планираше кариерата ти. Исках да имаш идеалната съпруга. И се самоназначих за арбитър на съвършенството. — Докосна очи с пръста си с цвят на капучино. — Правехме го за твое добро, Джон.

— Още не съм тръгнал да се женя.

Мери се овладя и леко поправи стойката си, след което с привичното си чувство за такт промени темата:

— Сигурно си десетият посетител днес. Дори ме е страх да си помисля какво ще стане довечера. Но си единственият, за когото мисля, че наистина е искал да дойде. Благодаря ти за това, Джон.

На устата ми беше да й кажа, че Мики ми е бил като втори баща. Вместо това попитах:

— Реши ли вече какво ще правиш? Или още е много рано?

Мери извърна глава. Все още беше красива жена и можех да си представя впечатлението, което е направила на младия лейтенант, върнал се вкъщи за първата си отпуска. Кратка почивка в Батон Руж на път за Виетнам.

— Не знам. Толкова беше внезапно, толкова. — Тя отново си наложи да остане спокойна. — Още кафе, Джон? Мисля си, че може и да ми хареса отново да преподавам. В града. Мики би го одобрил.

— Мери, трябва да те питам нещо. Обаждал ли ви се е Ем Карол? Наскоро имам предвид.

Можех да чета по лицето й.

— О, да. Все по-често. Толкова бях щастлива, че двамата с Мики са надживели старите дрязги.

— Бяха се сдобрили?

— Първи приятели. И да ти кажа под секрет, бяха намислили нещо. Стояха в кабинета на Мики с часове. Всичко започна миналата зима. Не бяхме виждали Емерсън от векове. — Разпознах едно от социалните й мероприятия. — Накарах Мики да го покани на някоя от вечерите ни. Когато и ти щеше да си тук. Заради доброто старо време. Но Мики отказа. Нещо като тяхна си момчешка тайна. Затворен клуб. Понякога наистина се чудех защо не са включили и теб. Преди бяхте толкова близки.

— Мери, имаш ли някаква представа с какво се бяха забъркали? Може да се окаже важно.

По лицето й си личеше, че не знае.

— Като че ли беше някакъв проект, над който работеха заедно. Но Мики не ми каза нищо повече. Рядко говорехме за работата му.

— Знаеш ли кой от двамата пръв се е свързал с другия?

Мери се замисли за момент.

— Наистина не мога да ти кажа. Не и със сигурност. Имам чувството, че беше Ем. Май той се обади на Мики. Но не съм сигурна.

— Ем… изглеждаше ли ти Ем щастлив?

— Ем никога не ми е изглеждал щастлив. Не е от този тип хора.

— Все пак как ти се стори? Същият? Променен?

Мери ме погледна в очите.

— Имаш предвид пиенето? Естествено, от пръв поглед му личеше. Но не пиеше много, докато беше тук. Мики не би му позволил.

— Говореше ли за работата си? Изглеждаше ли ти нещастен?

— Джон, за какво изобщо става дума?

Не знаех. Лутах се. Главата ми цепеше един от тия махмурлуци, които се появяват след недоспиване. За малко да й кажа за Ем, но така и не можах да оформя думите.

Мери наруши мълчанието.

— Станало ли е нещо? Ем се е забъркал в някакви неприятности, нали? Това момче винаги си е патило. Спомням си, когато вие двамата.

— Мери, Ем е мъртъв. Застреляли са го на улицата вчера. Писаха в сутрешните вестници.

— Не може да бъде. Това е.

— Съжалявам, Мери. Не трябваше да ти казвам.

— Не мога да повярвам.

— Съжалявам.

— Веднага след.

Исках да го обсъдим. Да кажа: „Да, страхотно съвпадение.“ Историята започваше да намирисва. Дори аз го усещах, а поначало съм бавен.

На входната врата се позвъни. За момент Мери затвори очи, после се изправи.

Беше пасторът им. Потънал в собствените си загадки, се извиних и си тръгнах, макар да усещах, че Мери иска да остана.

— Обади ми се — ми каза. — Съобщи ми кога ще е погребението на Ем.

Не ми хрумна да й кажа да се пази.

 

 

Обадих се на Роб Бърнс — Робърт Мейхю Бърнс — и го помолих да се срещнем. Беше учтив, макар и озадачен от нетърпението ми. Бил зает до 6. Обикалях из града, колкото да убия времето. Не исках да се прибирам. Дори и за да се преоблека. Не бях готов да се срещна с Тиш.

От залива Чесапийк заваля. Лято във Вашингтон. Вали, после водата се връща обратно във вид на пара. Трябваше да пусна чистачките на максимална скорост. Накрая спрях в един от панорамните парцели по реката откъм страната на Вирджиния. Дори в това време хората продължаваха да бягат около Пентагона. Оставих прозорците да се замъглят.

Роб Бърнс е издънка на едно от тези сякаш пуснали корени във Вашингтон семейства, които никога не се кандидатират за държавни постове. Те следват право или може би политика и влизат в правителствата като „съветници“. За сто години от семейството му бяха излезли четири министри. Независимо че беше няколко години по-млад от мен, Роб вече беше изкарал две години като заместник-секретар по отбраната преди смяната на правителството. Излизах със сестра му — по-точно тя излизаше с мен — за няколко месеца. Докато разбрах, че съм само отметка в дневника й, спеше с войник по същата причина, по която други спят с негри или азиатци — да види как е. Ходеше на лов в западните части на Лудон и Фокуе и нито за минута нито в социално, нито в интелектуално отношение не ме прие като равен. Може да беше права и по двата показателя, но не и да ме накара това да ми харесва. С брат й обаче се разбирахме добре. Сега той си мируваше в просторен кабинет на 18-а улица и изчакваше електоратът да се обърне отново.

На връщане към града карах срещу тайфата, разбесняла се в посока към предградията. Униформата ми беше подгизнала от пот. Дори климатикът не успяваше да се справи с жегата.

Пуснах радиото. Доларът се покачваше. Акциите на самолета падаха. Първата дама беше на прага на съдебно обвинение. Краен либерал критикуваше последното изявление на секретаря по отбраната с въпроса дали парите, които хвърляме за оръжия, няма да са по-полезни за обучение и преквалификация. Имаше ужасен глас, но това, което казваше, беше разумно.

Започвах да се чувствам като предател на себеподобните си.

Влязох в 14-а и свих наляво. През дъжда бягаха секретарки. Скитниците се мотаеха, слепи за останалата част от света. Костюмирани мъже се пазеха от дъжда с куфарчетата си или се мъчеха да отворят чадърите си. Едно такси се беше развалило насред „Кънектикът“.

Девет долара за паркинг. Трябваше да бягам през пороя, в армията все още важеше забраната на чадърите, правило, което нямаше да нарушим преди пехотинците. Докато стигна фоайето на сградата на Роб, униформата вече прилепваше към тялото ми като един от онези старомодни бански костюми.

Пред асансьора на етажа на Роб чакаше аташето по отбраната към френското посолство. Не показа да ме е познал, въпреки че се бяхме срещали на няколко от безбройните градски приеми. Може да се дължеше на това, че приличах на мокър плъх. Или на нещо друго. Просто се разминахме.

Момичето на рецепцията вече си тръгваше, но ме пусна вътре. Личната секретарка на Роб остави документите, които четеше, и се престори, че съм някой, когото си струва да познаваш. Роб ми махна да вляза. Говореше по телефона иззад бюро, отрупано със снимки на всички, които бяха играли някаква роля в историята на последните петнайсет години. Посочи ми един стол.

Останах прав. От мен се стичаше вода.

— Да, Трент — каза Роб. — Знам. Но той те изпревари. Погледни резултатите от проучването. Мисля, че трябва да зарежеш тази работа. Да. Абсолютно си прав. Съжалявам, че не мога да ти кажа нещо по-окуражително. Да. Ще се видим в петък.

Тръшна слушалката и ме погледна.

— Ужасно е трудно да накараш тия на Хълма да разберат, че „мнозинство“ вече не е предишното понятие. Все едно се мъчиш да дресираш котки. — Той се надигна в посока към вратата. — Джоан, няма да си ми нужна повече за днес, благодаря ти. Остави кафе машината да работи. — И вече седнал обратно в креслото си, каза:

— За бога, седни някъде.

— Целият съм вир-вода.

— Столовете се подменят. Приятелите не.

— Благодаря, че ме прие.

— Когато пожелаеш. Даже и да не те харесвах, щях да се появявам с теб само и само да ядосам сестра си.

— Как е тя?

— Вики винаги ми е напомняла за Боб Макнамара^[3]. Живо доказателство за това колко изтъркано нещо е злото. Какво те води насам?

— Видях Дьо ла Вер при асансьора.

Семейството на Роб поддържаше връзки в Лондон, не в Париж. Личното му отношение към французите беше типично американско и винаги с удоволствие го споделяше с приятели: „Горкичките, в депресия са, откакто Памела Хариман умря. Никой не ги разбира.“

— Дьо ла Вер е излязъл на бойната пътека заради Еврофайтъра и възможността „Макон-Болт“ да завладее самолетостроителния бизнес на цяло НАТО. Боб Нечестни се превръща в крал, докато „Дасо“ и „Аероспасиал“^[4] си заминават по реда. Виждаш ли оная снимка, на която Нечестни се ръкува с Хавел? Когато новите момичета в НАТО си получат униформите, те ще са с цветовете на „Макон-Болт“.

Експанзията е свързана със сериозни инвестиции и жабарите не могат да поддържат конкуренцията. А и тази експлозия в изследователския им център май е била якичка. Поне видимо е разтърсила Дьо ла Вер. Горкият, искаше да знае кой според мен го е направил. Явно и разузнаването им е в упадък. Направо патетично. Не заслужават актрисите си, онази, как й беше името.

— Роб, искам да те питам нещо. Лично.

— Питай. Искаш ли кафе? Сигурно не е прясно.

Поклатих глава.

— Познаваше Емерсон Каръл, нали?

Той се намръщи.

— Много добре. Тъжна история. Семейството му го прие много тежко. Единствен син. — Той заоправя гънките по вратовръзката си. — Познавам Ем, откакто се помня. От „Сидуел“. Тогава баща му работеше във Вашингтон. В началото на мандата на Никсън. Като си помисля, не съм много сигурен дали баща ми не проявяваше прекалено голям интерес към майката на бедния Ем. — Очите му се забулиха в спомени. — Знаеш как е. Вечери, тенис, обичайните заподозрени. Ако си спомняш, бащата на Ем подаде оставка малко внезапно. Премести семейството на Северния полюс. В Харвард, все тая.

— Кажи ми какво мислиш за Ем. Но честно. Моля те.

Боб пресметна.

— Познаваше ли го?

— Отдавна. Служехме заедно.

Той се облегна назад.

— Господи, никога не съм знаел, че е служил в армията. Трудно ми е да си го представя. — Наклони глава, сякаш преценяваше билярден удар. — Искаш да чуеш истината ли? Окей. Но да си остане между нас, Джон. — Той погледна мократа ми риза. — Като че ли не споделях конвенционалното мнение за него. Предполагаше се, че се издига, но за мен той вече си беше изпял песента. Някога тук човек можеше и да си позволи да бъде алкохолик, но тия времена са безвъзвратно отминали. А Ем можеше да бъде и учудващо глупав. Правеше дебелашки грешки в момента, в който си мислеше, че проявява особена хитрина. Начинът, по който принуди сенатор Фауст да наеме гаджето му например. Вече не можеш да прилагаш тия мръсни номера. Поне не често, хората ги помнят. — Той се усмихна.

— Но момичето си го бива, трябва да й се признае. Ледена блондинка с изваяни крака. Познаваш ли я?

Чувствах се толкова зле, че ми се прииска да стана и да си тръгна. Но нещо в главата ми се размърда:

— Роб, ти познаваш всички в този град.

— Звучиш като конгресмен, който ще ми иска услуга.

— Разкажи ми за „Макон-Болт“. Какво мислят вътрешните хора?

Той се размърда в стола си. Дъждът отвън промени посоката си и зачука в прозорците. Усещах миризмата, с която водата се изпаряваше от униформата ми.

— Тук няма нищо тайно. Боб Нечестни се превръща в идола на своето поколение. Казват, че индонезийците имали връзки. Ами Боб си влиза и излиза от Белия дом, когато си поиска. Както и във всеки офис на Хълма. Той е от тия, които наистина носят печалба на акционерите си, за което те му се отблагодаряват. И неслучайно „Макон-Болт“ са най-щедри във финансирането на предизборни кампании. Пари, спечелени и изхарчени по най-добрия начин. Боб Нечестни може да ти уреди всичко, освен може би решение на Върховния съд — а не съм много сигурен дали не може да нагласи и това. Ако наистина поиска. — Роб се усмихна. — Значи ти и останалата част от армията на Съединените щати сте ядосани заради бойния самолет? Или става дума за нещо лично?

— Може да се каже, че и за двете.

Той поклати глава.

— Е, моят съвет е да приемеш неизбежното. Не можеш да победиш Боб Нечестни и „Макон-Болт“. Няма смисъл дори да се опитваш.

— ББСП ще глътне целия бюджет на армията.

Роб се разсмя.

— Както и бюджета на всички останали. Някой ми подшушна, че дори духовият оркестър на Въздушните сили се е замислил. Като се вземат предвид цените, явно се планира след десет години въздушните сили да се състоят от този самолет и почти нищо друго.

— Мислиш ли, че ще го позволят? Има ли.

— Не и докато сме живи. Хайде, Джон. Знаеш как стават тия неща. Генералите и адмиралите са на страната на Нечестни, а когато се пенсионират, „Макон-Болт“ ги наема на работа. Най-съвършеният рекет в света. — Той погледна часовника си. — Джон, наистина ми беше приятно да те видя, но трябва да тръгвам. Довечера ще пушим лулата на мира с няколко сенатори от другия лагер. Усещам, че тази година все пак ще успеем да свалим данъците.

Изправих се. Чувствах се още по-зле, отколкото преди разговора.

— Благодаря.

— Придърпай външната врата на излизане, моля те. Скитниците непрекъснато влизат във фоайето. И, Джон? Бъди разумен и не се бъркай много-много в работите на „Макон-Болт“. Няма начин да спечелиш.

— Ще се видим ли на погребението на Ем?

Той кимна утвърдително.

— Сигурно ще се отбия. Майката е наистина сладурана. Но, Джон, ще се учудиш колко малко хора ще дойдат. Ако самият ти отидеш. Ще ти послужи за урок. Този град не е за всеки.

Пред сградата някакъв мъж с гнездо мръсна коса се беше увил с едно одеяло, пееше химни и псуваше. Дъждът беше намалял до зловонни изпарения. Сигурно, мислейки, съм забавил крачка, защото Роб ме настигна след по-малко от една пресечка.

— Забравих да те питам. — Беше негов ред да моли за информация. — Кой ще замести Фарнсуърт в проекта „Бъдещи разработки“.

— Нямам представа.

— Нали ще ми се обадиш, ако разбереш нещо? Ти си ми вътрешният човек там. И, Джон, това, което казах горе. Да си остане между нас, нали?

Спрях и се обърнах към него.

— Не че не ти вярвам — каза той. — Просто бях изключително откровен с теб. По дяволите, Джон, в теб има нещо, което кара човек да ти се доверява. Но в този град.

— Сигурно е заради липсата ми на въображение — успокоих го. — Не се притеснявай.

Той продължаваше да ме гледа.

— Разбира се, съжалявам. Но нека да те посъветвам нещо. Като приятел. — Очите му бяха непроницаеми, говореше само долната част на лицето му. И той на свой ред някой ден щеше да стане член на правителството. — Не се доверявай на никого.