Ралф Питърс
Изменникът (14)

Четиринадесета глава

Вратите на имението на Хънт зееха отворени. Изглеждаше безлюдно, но бях сигурен, че момчетата му ме наблюдават. Около миля карах по служещия за алея селски път, обграден от шпалир черни на светлината на фаровете дървета. Пътят беше равен, но създаваше илюзията, че се спускаш надолу към все по-дълбока тъмнина.

Изведнъж дърветата свършиха и теренът стана по-стръмен. Изкачих се на малък хълм. Отвъд равнината пред мен различих два силуета, въоръжени с ръбатите, къси автоматични карабини, които приличат на произведения на модерната скулптура.

Зад тях над дърветата разпръскваха светлината си два червени прожектора. Спуснах стъклото на прозореца и шумът от двигателя потвърди подозренията ми: от частното летище на Хънт току-що беше излетял самолет. Интересно дали излитането беше свързано с моя проблем или с поредната велика конспирация по превземането на света — с оръжие или пари, за Хънт това нямаше значение.

Още един отбранителен вал дървета. Леко движение, но може и само да ми се беше сторило. Добри войници, застинали в очакване на вражеската атака. Почти очаквах да видя очертанията на вкопани в земята танкове.

Разпознах голямата къща по ярката светлина. В последния момент успях да натисна рязко спирачките и да избягна металната врата на портала. Не си я спомнях. Но от последната ми визита се бяха случили още много други неща.

От храстите се появиха три момчета, облечени в черно. Единият застана пред вратата, в светлината на фаровете. Насочи към предното стъкло на колата ми оръжие, толкова ръбато, че почти наподобяваше свастика. Останалите двама безшумно минаха от двете страни на пътя. Беше ми заповядано: „Излез от колата. Ръцете на тила.“ В гласа нямаше злоба. Изпълняваха задълженията си със същото професионално безразличие, с което тийнейджър взима поръчката ти в „Макдоналдс“.

Едно от момчетата ме претърси по начин толкова обстоен, че би направил добро впечатление на клиентите на „Мосю Пол“. Ставаше за охрана на някой затвор с особено тежък режим. След мен се прехвърлиха на колата. Прегледаха я от всички страни, дори и отдолу. С фенерчета.

Сред мангизлийското спокойствие на Мидълбърг Хънт си беше спретнал малка армия от командоси. С черни униформи. И почернени лица. За тия тук военният живот не беше просто хоби. Когато делегацията по посрещането привърши с мен и взетата ми под наем кола, един от тримата просто съобщи нататък: „Чист е.“ Онзи със смешно малкия автомат отвори портала.

Подкарах по нагорнището до къщата и паркирах до два камиона. Още проверки. Когато стигнах до входната врата, Хънт вече я беше изпълнил с тялото си. Минотавър, черен на фона на осветеното антре.

— Чудех се дали няма да те хване шубето в последната минута. После си казах, не, тоя тук мина през прекалено много неща, така че ще държи да доиграе партията. Влизай.

Обърна се и закрачи надолу по коридора. На гърба на халата му беше избродиран червен дракон. Хънт беше бос и от късите му панталони в цвят каки се показваха масивните му, покрити с белези крака. Черните косми по единия му прасец бяха изгорени. По тия крака беше закодирана цялата му кариера. Погледът ми обаче продължаваше да се връща към дракона. Беше избродиран върху прелъстително синя коприна и провираше аморфното си тяло между китайски йероглифи, които не можех да разчета. Дрехата беше скроена като старомоден смокинг, явно по поръчка. По тила на Хънт, точно над яката, се проточваше ален белег. Но всяка останала част от тялото му сякаш беше съсредоточена върху дракона.

Първият път си бях помислил същото: мъж, който е бил разглобен на парчета и после отново сглобен.

— Е, нека отидем в библиотеката — ми каза. — Проклетата стая с колекцията още не е почистена до стерилност. — Побутна една врата. Предварително беше решил коя стая да използва — лампите на библиотеката бяха запалени. Беше от тоя тип хора, които знаят с колко амуниции да се запасят и никога не забравят да вземат резервна батерия за радиото. Беше се погрижил и за подноса с двете чаши. — Сядай, сядай. Ще пийнеш ли?

— С кола съм.

Отговорът ми го развесели.

— Може и да е така. А може и въобще да не си тръгнеш оттук. Сигурен ли си за пиенето?

Поклатих глава.

— Мога да мина и без него.

Получих изсумтяване.

— По дяволите, синко, преди няколко дни си мислех, че можеш да минеш без много неща. — Изгледа ме с очи от чист нефрит. — Сега не съм чак толкова сигурен в това. Предполагам, нямаш нищо против аз да си налея?

Наведе се над едно чекмедже, зад което беше замаскиран миниатюрен хладилник. В дясната му лапа се появи бутилка „Столичная“. Лявата измъкна кутия натурален сок.

— Не пия нищо друго освен проклети витамини — ми каза. — Грижи се за тялото си и то ще се погрижи за теб. Оправи ми настроението и ми кажи, че преди малко си се майтапил с моя човек. Кажи ми, че дискетите са у теб.

— Не са.

— Алстрьом ми каза, че си ги намерил. Къде са тогава?

— Никога не са били у мен. Али е един лъжец.

— Тогава защо си му казал, че ги имаш? Дори каза, че си му дал една, за доказателство. — Отпусна се в едно от прилягащите като женска прегръдка към тялото кожени кресла. От сока водката стана яркочервена, сякаш пиеше кръв.

— Той има една дискета — казах. — Фалшива е. Поне така мисля.

— Не си ли сигурен, по дяволите?

— Получих я от жена му. За да му я подхвърля.

Повдигна едната си вежда. Сякаш повдигаше мерника на карабина.

— Искат да се прецакат един друг — му казах. — Но съм сто процента сигурен, че и двамата искат да прецакат теб.

Хънт се намръщи и заразглежда съдържанието на чашата си.

— Знаеш ли, тази жена има заложби на велика куртизанка. Липсва й само търпение. Не са ме шибали така, откакто напуснах Тайван. — Усмихна се с крайчеца на устата си. — Реших, че трябва да я пробвам. Предполагам, че ти още не си го направил?

— Не си падам по тоя тип.

— По дяволите, всички си падат по нейния тип. Трябва да си тъп като кучешка фъшкия, за да изтървеш такава възможност. Значи ти е дала дискетата. Защо? Да ме подразниш с нея? Да я дадеш на Али? Хайде да обясниш тая работа на един стар войник, на който ударите в главата са дошли малко в повече.

Отпуснах се назад. Почти очаквах около китките ми да изщракат метални скоби и да се озова прикован към стол за мъчения. Но креслото си остана единствено разкошно меко.

— Това са мои предположения — започнах. — Ти ще отсъдиш доколко са правилни. Или тя иска да излъже всички, включително Али, или двамата с него играят двойна игра. Както и да го формулираме, и двамата искат да ме използват, за да ти замажат очите. За парите. Готов съм да заложа живота си, че дискетата, която ми даде Кори, е фалшива. Подготвили са сценарий, според който ти трябва да преведеш парите. Временно, както знаеш и ти. Така че аз да потвърдя и да се почувствам в безопасност. Да си представя, че съм поел нещата в свои ръце. За милионна част от секундата. В момента, в който се обадя, за да потвърдя превода, се извършва друг електронен трансфер. Изведнъж изскачат бариерите на международните граници. Десетте милиона изчезват. И двамата сме изиграни. Благодарение на чудесата, които банките могат да извършат във века на информацията.

Лицето му остана безизразно.

— Ти няма как да разбереш какво става — продължих. — Поне не веднага. Ще си имаш други грижи. Пожари, дракони и какво ли още не за елиминиране. Сметки за оправяне. И когато напуснеш бойното поле и ти остане време да седнеш и да прегледаш дискетите, те двамата вече ще са хванали самолет за нанякъде. Няма да имаш код, за да проследиш парите. Трябват им само няколко часа. Може и по-малко.

— Рано или късно ще ги открия — каза Хънт. С леден глас.

— Естествено. Но те не вярват. Мислят си, че ще успеят да се измъкнат. Тя е сигурна в това. Подозирам, че дори е готова да ти подхвърли Али. Не е голяма жертва. А и дори и да ги откриеш, какво? Свършили са си работата. Ще излезе наяве, че конците са ти се изплъзнали. И ще изглеждаш като пълен глупак. Изигран от един наднормен алкохолик и една курва.

Стараех се гласът ми да звучи безизразно и твърдо.

Въпреки че най-вероятно говорех като осъден на смърт, който моли палача си за още пет минути.

— Открили са единствената ти слабост. — Преди да го кажа, внимателно отбягнах погледа му. Гледах малко встрани, към обгърналата рамото му синя коприна. По същия начин избягваш да гледаш в очите наистина злите кучета. — Прекалено си самоуверен. А и не са толкова тъпи, колкото изглеждат. На Али може и да му липсват маниери, но пък компенсира с познанията си по международно банково дело. А тя знае даже повече от него. Много повече. Способна е да открадне и от дявола. И да го направи така, че кражбата да му се хареса.

Погледнах към очите му. Непроницаеми. Със същия успех можех да говоря на идол, издялан в стената на някоя пещера.

— Обмислили са всичко. Имат извинение за всеки ход. Лъжи, с които да обяснят собствените си лъжи. Веднага след сделката те се изпаряват. Все едно от страх. След цялата касапница. Предполага се, че ти ще обвиниш за фалшивите дискети и липсващите пари мен. Мъртъв съм, олекнал си с десет милиона, реномето ти се валя в калта, а „Макон-Болт“ тръгва да си търси друга месиански настроена охранителна фирма.

Лицата и на двама ни бяха като маски. Само че моята беше дървена, нескопосано изработена и ми служеше да прикривам страха си.

Хънт потри чашата с палец. По лицето му си личеше, че се забавлява. Беше от тия изражения, които граничат на косъм с безумието.

— Е, по дяволите, ако… И какво ще ме спре да убия тебе и гаджето ти и да потуля всичко? Преди да се занимая със семейство Алстрьом.

Наведох се напред.

— Две неща. Първо, очаквам да защитиш репутацията си. Слуховете твърдят, че си плащаш дълговете, нищо че си най-подлото копеле в тия среди. Че никога не си изоставял другар. Че още като млад лейтенант си пренесъл през планините на Лаос трупа на командира си независимо от факта, че не си изпитвал особено топли чувства към него. И че са те простреляли, докато си го правел.

Очите му отново промениха изражението си. Спокойно можеше да работи и като звероукротител.

— Може и да съм нищо — казах, — но мисля, че си ми задължен. За предварителната информация. Спестявам ти десет милиона долара и огромен фал. В замяна искам само да ми върнеш момичето. — Щеше ми се да звучах по-самоуверено, по-убедително. — Тя няма да каже нищо. Ще прави каквото аз й кажа. Каквото ти кажеш. Само я освободи.

Хънт пресуши чашата и избърса устни с ръка.

— Рейнолдс, тази твоя мадама трябва да е страхотна в леглото. В противен случай притежава таланти, все още необясними за стария Пънчи Хънт. Знаеш ли, помоли момчетата ми за лист и химикал. Искала да ти напише сладко малко писъмце. В случай че повече не се озове в любещите ти прегръдки. Всемогъщи боже, сякаш съм изправен пред истинската любов. Но все пак мога да те убия. Оставаш си страхотна заплаха за сигурността ми. Мисля си за нещо друго. Каза, че има две причини да не те убия и захвърля тялото ти на бунището. Да чуем номер две.

Прииска ми се да бях приел предложения алкохол. Бях се постарал да се държа като мъжко момче, да бъда силен, честен, самоуверен. В момента бях готов да пия направо от бутилката.

— Имаш нужда от мен, за да изиграеш сценария. Аз съм живото ти доказателство. Казах на Али…

— Знам какво си казал на Алстрьом. Давай по същество.

— Добре. Утре вечер, точно в осемнайсет нула, нула Кори, или Карин — или както и да е името й — и аз ще се срещнем с Али на „Юниън Стейшън“. Ти ще ни чакаш за предаването на дискетите в главната чакалня. Тя и Али още не знаят за тия места, нито за другите подробности. Гледах да не им казвам нищо. Все едно че съм изплашен и стискам последния си коз.

Погледнах непроницаемото му лице. Може и да се дължеше на светлината, но сега скулите му изглеждаха по-високи. Барикади за очите му. Приличаше на дявола в японска пантомима.

— Един от нас ще носи фалшивите дискети — продължих.

— Като преценявам развоя на събитията, най-вероятно това ще бъде Али. Той ще ги вземе при всички случаи. От нерви. Няма да му се обадя преди 16:30. Така че ще е здравата изпотен. И вбесен. След моето позвъняване ще му трябват няколко минути, за да реши доколко може да си позволи да рискува с теб. После ще се паникьоса да не оплеска цялата работа и ще ти се обади. Да кажем, малко преди 17. Ще ти каже за мястото, а и ще иска да се увери, че си прехвърлил парите. Когато всички се съберем на „Юниън Стейшън“, Али вече ще е нервен като проститутка на литургия. Тя ще гледа него, не тебе. Той е този, на когото няма доверие. Но ти си получил информацията предварително. Можеш да го нагласиш, да ускориш банковите трансфери и между другото да хванеш и Дик и Хариет. Или да ги проследиш, както ти решиш. Във всички случаи ще ги хванеш в крачка.

Хънт потърка челюстта си. Не се беше бръснал от предната сутрин. Чувах как косъмчетата пукат под пръстите му.

— Ами ако грешиш? Ами ако Али вече ми е предал дискетата и тя е истинска като златото във Федералния резерв?

— Не го е направил.

Ухили се. Отново фалшивите зъби. Оригиналите сигурно вече щяха да са почернели от кафето и разните тропически лекарства.

— Не. Но може и да го направи.

— Няма. Не и ако играе заедно с Кори. А според мен той си мисли, че прави точно това. Въпреки че тя най-вероятно се цели към тройната игра.

— Малко е объркано, не мислиш ли? Нещо като упражнение по приложна етика.

— Кажи му да ти донесе дискетата, която му дадох. Ще измисли всякакви извинения, само и само да се забави.

— Но… ако си прав и го притисна, той ще се скрие в миша дупка.

— Ето защо съм ти необходим аз. Той ще се появи. Точно в 18 часа утре.

Хънт се изправи. И спокойно остави чашата си на масичка, отрупана със снимки на един млад войник и отдавна изчезналите му колеги. Загледах се в една от тях. За радост Хънт беше с гръб към мен и нямаше как да види изненадата изписана по лицето ми. Току-що бях намерил отговора и на последния си въпрос.

Хънт се приближи до картината с кученцата на Ландсиър и се втренчи в нея. Все още беше с гръб към мен. Стоеше с разтворени крака, сякаш вкопани в пода. Драконът се извиваше по гърба му. Мускулите под тъканта напираха да излязат навън.

— По дяволите! — изръмжа. Като прободен звяр. — Тази кучка!

Много бавно свали картината от стената и я подхвърли нагоре.

Никога не бях виждал нищо подобно. Поне не и извън каратистките филми. Платното достигна връхната точка на полета си и започна да се спуска. Хънт го посрещна с юмрук. Ръцете му се движеха прекалено бързо, за да мога да ги проследя. От ударите картината се задържа във въздуха. От нея оставаха все по-малки и по-малки парчета. Беше като представленията на жонгльорите в цирка. Изведнъж Хънт изкрещя и я натроши на още по-ситно. Треските се разхвърчаха, той ги удряше с длани, без да спира да вие от гняв.

След около десет секунди се успокои. Подът беше отрупан с трески и накъсано платно. Очертаваше му се многообещаваща кариера като художествен критик.

Тръшна се обратно в стола си. Дишаше тежко. За пръв път наистина изглеждаше стар.

— Проклетата кучка — повтори. — Проклетата малка кучка.

Изведнъж се овладя. Но лицето му беше още ядосано. Беше извършил непростимото. Беше загубил самоконтрол и се срамуваше заради това. И като всеки друг се опита да го изкара на шега. По своя си недодялан начин.

— Моята теория за стойността на предметите на изкуството — каза меко, все още не му достигаше въздух — е, че имаш ограничен запас от стоката. Ако се унищожи нещо ценно, относителната стойност на оцелелите предмети се покачва. Успоредно, макар и по непредвидим начин, се покачва и цената им в долари. — Зачервеното му лице беше насечено от по-тъмни петна и резки. — Така че процесът на унищожаване се явява всъщност градивен.

Наведе очи към ръцете си. Един от пръстите му кървеше. Капката се оформи и потече надолу.

— С възрастта сами откриваме закона на ентропията. По самите себе си. И все пак идеята да разруша плът, красива като на онази руса кучка, не ми допада. Аз… налагало ми се е да правя много неща, които не ми допадат. От които е зависел животът ми. Можеш ли да ме разбереш?

Можех, но все пак казах:

— Не е задължително да я убиваш.

В продължение на две секунди очите му излъчваха презрение. После поклати глава.

— Изморен съм. От цялата тази история. А в началото беше нищо. Искам да приключа с това. — Янтарът в очите му сякаш се пръсна. — Наистина ли не знаеш къде са дискетите? Мога да те направя богат.

— Съжалявам.

Сбръчка лице.

— Нечестни е глупак, разбира се. Алчен е. Можеше да направи и свестен самолет. С повече истински потенциал. Можеше вече да го е продал на армията и да изготвя втори, още по-добър. Но не. Старият Боб се целеше нависоко. За него всичко е игра. — Демонстрацията на бойни изкуства преди малко беше страхотна, но явно го беше изморила. Думите идваха след дълги, неочаквани паузи. — Не очаквам да ми повярваш, Джон… но винаги съм мислел, че честността е най-добрата политика. Този свят е толкова порочен… че честността минава за отживелица. Е, може да не си сред първите, но е сигурно, че ще стигнеш на финала… жив. — Спря да си поеме въздух. Умиращ Минотавър. — Аз съм човек на насилието, такава ми е професията. Но не ми се ще да мисля, че съм напълно лишен от честност. Човек… трябва да се преструва. За да си върши работата. Естествено, за теб честността може и да е нещо по-различно, но…

Изведнъж си беше пак старият Пънчи Хънт.

— По дяволите, няма смисъл. Нищо няма смисъл. Изморен съм и дрънкам глупости. Така че просто ме чуй. Ти удари проклетия джакпот. Не знам дали защото прояви повече разум или повече кураж. Но ще си тръгнеш жив. С червенокосата. След като предадеш в любещите ми прегръдки двете мръсни предателчета. — Потупа бузата си и кръвта се размаза и по нея. — Значи „Юниън Стейшън“?

— Най-безопасно е. Тълпи, свидетели.

Хънт се изсмя. Беше принудил дробовете си да функционират отново нормално. Цапна с длан по разголеното си коляно.

— По дяволите, не си толкова тъп, колкото изглеждаш.

Сега… какви са тези глупости, които ми надрънка Али? Че искаш и Габриели да е там? С униформа?

— За по-сигурно. Габриели е изплашен. Ако е там, целият в зелено и с всичките си нашивки, ще привлича вниманието на тълпата. Предполагам, че няма да му хареса, ако започнеш да стреляш. Не и на място, където могат да го снимат за следващата му кампания.

Усмихна се замислено.

— Защо не? На стария Гейб ще му се отрази добре. Малко страх има страшно терапевтично действие. Не мога да разбера как оставихме бъзливо копеле като него да стигне до такъв чин. Проклетата разложена армия.

— Сега за Тиш.

Кимна.

— Ъхъ. В момента, в който получа дискетите, искам да изчистиш терена от присъствието си. Това е заповед. Измъкни и момичето си. Не чакай разрешение да се оттеглиш. Напусни с максимална скорост. Ще имам малко сметки за уреждане с калифорнийските ни приятели.

— Обади се на Габриели. Искам да се върна на работа.

— Не се тревожи за Гейб, той прави каквото му кажа. А… още нещо. Доволен ли си от работата си?

Повдигнах рамене.

— Преди бях.

Хънт сви устни. Отново мислеше.

— Ще ти предложа нещо. Когато решиш да приключиш там… да се пенсионираш… обади ми се. Диваците, които работят за мен, имат нужда от малко свети дух. Ти си уравновесен. И смел. Ще ти отворя много работа. Честна, не като тази мръсотия с Нечестни. Господи, съжалявам, че изобщо се забърках с него. — Протегна огромната си ръка, сякаш ми поднасяше невидим дар. — Не бързай да си вадиш изводи. Знам, че си мислиш, майната му на този човекоподобен, никога няма да работя за него. Но си помисли добре. На трезво. Когато опасността е останала зад гърба ти. Аз ще се грижа за теб. А и не всичко, с което се захвана, тъне в мръсотия. Страната ни има нужда от кадърни хора, които да работят в сянка.

— Няма да забравя предложението.

Усмихна се. Ред фалшиви бели зъби.

— Дипломатичен си. Но нека те открехна още малко. Светът не е това, което си мислиш. Не и това, което си мисли средностатистическият американец. В момента строим тази страна наново. Модернизираме я. Поставяме ключови хора… в индустрията, правителството… в армията. Искаме да сме сигурни, че талантът ще продължи да се цени, че Америка не само ще запази лидерството си, но и ще го наложи в нови сфери.

Махна небрежно с ръка.

— Виж, не говоря глупости като тъпите политици отдясно. Или отляво. Политиката е за хора, които нямат власт и не знаят как да я получат. От политиците не зависи нищо. Това е истината, независимо дали ти харесва. Не, става дума за ядро — което ще продължи да се разширява — от хора, които разбират какво е нужно, които имат парите, властта, идеите… таланта. Смелостта. Хора, които разбират, че Конституцията може и да е красиво написан документ — аз лично й се възхищавам, — но разбират и че законът невинаги достига навсякъде. Хора, готови на всичко за тази страна.

Не знаех какво да кажа, но той и не очакваше да му отговоря.

— И не си губи времето да спираш проекта за ББСП. Няма да постигнеш нищо.

— Мразя този самолет.

— Е, насочи омразата си към нещо по-реално. Разбирам те, Джон. Не сме толкова различни, колкото си мислиш. Знам, че си мислиш за загиналите си другари. — Разтвори ръце като отдаващ благословия свещеник. Кръвта по тях и по лицето му още не беше засъхнала. — Е, те са мъртви. Не можем да ги върнем. В нашата работа всички сме се сблъсквали с мъртви другари. Но животът си тече.

Постави длани на коленете си и се надигна от стола.

— А сега си върви. Докато още съм в добро настроение.

 

 

Послушах съвета му и си тръгнах, но направих грешката да се замисля над думите му. Може и да не лъжеше за тълпата богоизбрани, които щяха да управляват света. Не исках да вярвам, че е така, но от друга страна, нищо не ми пречеше да продължа да се самозалъгвам. А и си имах по-неотложни проблеми. Поне така приглуших съвестта си.

Развитието на нещата ме плашеше.

Мидълбърг изглеждаше тузарски дори в два през нощта. Ловците на лисици. Копираха само най-лошото от англичаните. Бричове за езда и ландровъри. Прегоряла храна. Голф. Натруфени жени, които нямат друга работа, освен да безделничат. Отбори по поло. От време на време някоя наследница избягваше с аржентински каубой. Пред всичко това направо ти дожаляваше за Карл Маркс.

От друга страна, в момента не бях в състояние да съдя безпристрастно за каквото и да било.

Мислех за Тиш. Нямах гаранция, че Хънт ще ми я върне или че въобще е жива. Сетих се, че е трябвало да му поискам доказателство за последното, и в следващия момент се укорих, че въобще ми е хрумнала подобна глупост. И без това си бях поиграл с търпението на Хънт. И се бях отървал леко.

Засега.

Опитах се да се убедя, че ще доведе Тиш на „Юниън Стейшън“. И че тя ще разцъфне в усмивка, щом ме види. Ще се отскубне от пазачите си и ще хукне към мен. Виждах всичко, сякаш вече се беше случило.

Исках я жива. Вече не ми пукаше за миналото й. Във всеки случай и моето не беше безгрешно. Обичах я и друго нямаше значение. Оттук нататък все щяхме да измислим нещо.

Спрях на бензиностанцията, от която се бях обадил на идване, заредих и си взех диетична кола и няколко малки кексчета. Прибрах шепата монети ресто и си устроих пиршество на капака на колата. Ръцете ми трепереха. Тялото ми не ми беше изневерило в решителния момент, но запреният страх си искаше своето.

Преди да се прибера, трябваше да позвъня на още едно място. До сутринта на още няколко. Да предам един приятел. Както ме беше предал и той.

Набрах спешния телефон, който ми бяха оставили жабарите. Обади се Анри Рогоносеца.

— Джон Рейнолдс е. Кажи ми, като се разсъниш.

— Буден съм.

— Не ми звучиш така.

— Слушам те.

Представих си как търка ръбатото си лице и примига срещу светлината на нощната лампа.

— Връщам ви дълга за Лафайет^[1]. Чакай на същия телефон утре в 16:30. Тогава ще ти назова едно място във Вашингтон. Ако сте там точно в 18:00, ще видите как аз или някой от придружителите ми предава една чанта на няколко здравеняци, които приличат на военни. Вътре ще са дискетите. Хората, които ще ги получат, поставиха бомбата в лабораторията ви.

— В теб ли са дискетите? — Вече беше буден. — Защо не…

— Не, не са у мен. Но ще бъдат. Дълго е за обясняване. Не мога да ви ги дам преди това. Първо, няма да ги получа до последния момент. Второ, само така мога да си върна момичето. Обещахте да ми помогнете да я спася.

След кратко колебание каза:

— Ще спазим обещанието си.