Ралф Питърс
Изменникът (13)

Тринадесета глава

Мъжът до мен приличаше на Гъртруд Стайн^[1] с рокерско яке. В „Мосю Пол“ ходеха предимно гейове, но входът беше свободен за представители и на други породи хора. С Тиш бяхме ходили там да слушаме джаз изпълненията на нейни познати. Сметнах, че от всички места, които можех да избера за срещата, „Мосю Пол“ беше най-вероятно да изненада и извади от релси Али. Освен това можеха да се похвалят с добра кухня.

Когато той влезе, вече привършвах сандвича си. Бях предвидил правилно реакцията му. Независимо че беше от Ел Ей, обстановката му дойде в повече. Видя тълпата, не мен.

Управата поддържаше бара полутъмен. Дневните птици обядваха и пиеха бирите си на масите навън. С падането на нощта се появяваха вампирите. И привлечените от чара им жертви. Мястото непрекъснато беше пълно с хора. Да гледам Али беше наслада за очите.

Оставих сандвича си и си проправих път към него през участниците в програмата. Най-после ме видя. На устните му се появи едно „Какво става, по дяволите?“

Не си стиснахме ръцете.

— Да не си обърнал и резбата? — ме попита.

— Проблемът ти е, че не си срещнал Истинския Мъж.

— Тогава ще изчукам твоя, Джони.

— Мястото е тъкмо като за теб. Сядай. В ъгъла. По-романтично е.

Оставих го да води. Ризата му беше прекалено лъскава. Линията на скъпото сако се разваляше от издайническите петна страх под мишниците. Рамене с подплънки. Панталони, поръбени с кантове от органична тъкан. Борец тежка категория, потящ се в жегата. Доколкото виждах, не носеше оръжие.

— За какво е целият този цирк?

Появи се прекрасен човешки екземпляр с акцент от Карибите.

— Какво може вас задоволи?

— Две бири — казах. — Няма значение какви.

— Затънал си дълбоко в лайна — уведоми ме Али. — До шията. Така че говори. В теб ли е стоката или не?

Сякаш се плъзгах по лед. През цялото време продължавах да се чудя колко знае. Благодарение на Мери Фарнсуърт вече бях наясно, че Кори си е поставила за цел да ме изкара от играта. Но дали все пак играеше заедно с Али? Или искаше да елиминира и него? На обложката на дискетата, която ми беше дала, бяха напечатани някакви числа. Беше убедително, ако не знаеш как точно изглежда това, което търсиш. Но беше съвсем различно от дискетите, които ми беше описала Мери.

Кой знаеше как изглеждат истинските дискети? Хънт, с положителност. Дали Кори и Али наистина вярваха, че могат да излъжат големите риби? Не изключвах напълно тази възможност. Парите заслепяват хората дори повече от перспективата за безплатен секс.

Държах асата. Или щях да ги държа веднага щом прекосях реката и стигнех къщата на Мери. Което не значеше, че си бях подсигурил добре гърба.

Ако се бях отправил надолу, поне не бях сам. Щеше да бъде оспорвана битка. Моята задача беше да запазя живота на Тиш, ясна и заслужаваща си мисия. Може и да имахме някакви шансове. Но не можех да очаквам да измамя всички останали — трябваше да ги оставя да свършат тая работа помежду си.

Подхвърлих дискетата на масата. Очаквах да я сграбчи. Но той само се втренчи в нея.

— Откъде да знам, че е истинска? — попита. — Можеш да ми пробуташ каквото си поискаш.

— Ако не я искаш, си тръгвам. — Пресегнах се за дискетата.

Покри я с подпухналата си ръка.

— Чакай, майната ти. Изслушай ме. Ако се окаже, че се опитваш да ми пробутваш номера, ще направя живота ти толкова черен, колкото не си си и представял, че може да стане. Без да споменавам какво ще стане с ирландската ти кучка.

— Али, изглеждаш по-внушителен, когато си държиш устата затворена. И точно това искам да направиш. Докато не ти кажа да я отвориш.

Сервитьорът ни донесе бирите. Предполагам, че беше една от основните атракции на бара. Понесе се обратно, въртейки подноса на показалеца си, целия мускули и самочувствие.

— Дискетата е истинска — казах. — И ти го знаеш. А сега нека ти кажа какво ще се споразумеем за бойните планове. Ще ми дадеш телефонен номер. И ще стоиш на телефона утре следобед в пет без петнайсет. 16:45. Тогава ще ти кажа мястото. Ще бъде някъде във Вашингтон. Ще отидеш там в 6. Точно 18:00 до секундата. Ще назова много оживено място с повече свидетели, отколкото дори Хънт може да отстрани. Ще водиш Тиш О’Мейли. Пращяща от здраве. Генерал Хънт също трябва да присъства. Гледай да го уредиш. Не приемам заместители.

Али отвори уста и вдигна и двете си ръце във въздуха.

— Задръж. Или ще играеш по моите условия, или сделката се отменя. Ако някое от момчетата от клуба „Хънт“ се опита да ми направи нещо в промеждутъка до утре, дискетите ще бъдат във френски ръце, преди да успееш да гъкнеш. А, и още нещо. Генерал Габриели също трябва да е там. С пълна униформа. Кажи на Хънт, че държа на това.

— Какво общо има маймунката Габриели с големите горили?

Отпих от бирата си. Надявах се, че изглеждам по-спокоен, отколкото се чувствах.

— Застраховка. Ако Габриели е там с всичките си звезди и табелката с името, той няма да позволи да се случи нещо, което да го омърси в очите на обществеността. Така ще се предпазим от кървищата. Няма да има двойни игри. И аз ще съм си подсигурил гърба.

Али изцъка с език.

— Глупак. Толкова си затънал в лайна, че няма да намериш даже кой да ти носи ковчега на погребението. Опомни се.

— Знаеш ли защо те поканих тук, Али? Защото никога не си бил нещо повече от путка с хормонален дисбаланс. Нека минем на парите. Десет милиона. Не пет. Хънт ми каза. Да, виждам, че добре се владееш. Толкова си хитър, толкова печен. Е, нека ти предложа най-големия шанс в живота ти. Предлагам ти пет. И няма да те предам на Хънт. — Наистина не ставаше за нищо. Като проститутка Кори беше много по-добра. — Твой ред е да говориш. Разкажи ми за парите. Как ще стане прехвърлянето.

Поклати отвратено глава.

— Майната ти. Отиват на Кайманите. Всичко е нагласено. Ето как ще стане…

Нахвърля плана. Точно както ми го беше описала Кори. Не можех да преценя с точност кой колко знае, но, изглежда, Кори беше по-навътре в нещата от Али. Може и още да играеха заедно. Но започвах да си мисля, че Кори играе на три места. И може би й се искаше да станат четири.

Цялата история беше толкова пълна с лъжи, че дори и кокетка от Юга нямаше да може да се оправи с тях. Оставих Али да говори. После го оставих и да плати бирите. Той се засили да стане, но петата ми вече беше зад единия от краката на стола му. Бутнах стола напред между коленете на Али.

— Още нещо. Ти уби Фарнсуърт, нали?

— Какво искаш ти бе? Да не си изперкал? Говориш глупости.

— Просто искам да знам. Да се уверя. Говори, Али.

— Има ли значение кой го е убил? Шибан черен клюкар. И без това ги има много.

— Просто съм сантиментален. Кажи ми, че ти си го убил.

— Джон, говорим за десет милиона долара. Нормално е ние, дребните риби, да се чувстваме така. Дъртото копеле го чакаше инсулта. Беше стар и се пречкаше.

— Само ми кажи, че ти си го убил. Дори не ти искам подробности как.

— Да не ни подслушват? За какво ти е да знаеш?

— Никой не подслушва. Но ето какво ти предлагам. Опитай се да ме оставиш без петте ми милиона и ще те натопя за убийството на Фарнсуърт. Честното си е честно.

Али се изсмя победоносно.

— Майната ти. Всички си имаме цена, а, Джон?

 

 

Кухнята на Мери Фарнсуърт. Със спуснати щори. Дискетите лежаха на масата. Изглеждаха истински. Трябваше да са истински. На това бях заложил живота си.

— Мери, седиш пред триста милиарда долара. Плюс-минус някой милиард. — Беше от тия неща, което нямаше нужда да й казвам. Но и които не можеш да сдържиш в тайна. — Ако ми ги дадеш сега, нито един от двама ни няма да види и стотинка от милиардите.

— Не искам пари.

— Знам. Просто си говорех. Човешко е, нали знаеш.

Мери се усмихна. Но дръзкият ми опит да внеса малко весела нотка се провали.

— Още кафе, Джон?

— Да, моля.

Бях отишъл при Мери по възможно най-заобиколните и разкопани пътища. Паркирах на няколко пресечки и стигнах до къщата през задните дворове. Слава богу, че беше излязъл законът за кучешките каишки. Дадох на квартала доста повод за размишление. За времето, необходимо ми да стигна до задната врата и да почукам по кодовия начин — три пъти, — кафето беше вече готово. Сигурен съм, че в деня на Страшния съд Мери ще сервира чай с лед на прокълнатите души.

Наля ми още една чаша от специалното си нюорлеанско кафе. Смесено с цикория. Доля и на себе си, с обичайната си грация остави кафеника на масата и се облегна назад като жена, на която й тежи нещо.

— Джон… християнин ли си? Зададох неправилно въпроса. Искам да кажа, смяташ ли се за християнин? Съжалявам, питам те за нещо ужасно лично…

Не знаех как да й отговоря.

— Не съм от най-редовните в църквата.

— Но вярваш ли?

Отклоних погледа си надолу към дискетите. Не беше нещо, за което обичах да говоря. А и не бях очаквал да ми се наложи.

Смърт, дискети и теология. Предполагам, че си подхождаха добре.

— Мери, не съм убеден, че съм от тоя тип хора, които наистина знаят в какво вярват. Не приемам нищо, преди да съм го изпитал лично. — Усмихнах се и мислейки си за дългата серия увенчани с провал изпитания, усмивката ми излезе така, сякаш бях захапал лимон. — Може да се каже, че съм един от най-нередовните вярващи на този свят. Но… в края на краищата. Предполагам, че вярвам в нещо.

— Всички имаме нужда от вяра, Джон. Пожелавам ти да повярваш някой ден. Силно.

— Не се безпокой за мен.

Погледна ме с прекрасните си кафяви очи.

— Не се безпокоя. Не и за спасението ти. Винаги си ми правил впечатление на роден християнин. От типа, които притежават вяра, но им липсват навици. И това е по-важното. Не ритуалите, колкото и успокоително да действат те. Господ… всъщност е непознаваем. Прекалено сме малки, за да го достигнем. Но ти винаги си ми изглеждал като способен да вярваш. По свой собствен начин. Понякога да живееш според законите на съвестта си също е вид религия. Доста висши. — Стисна здраво ръцете си. Нетипичен за нея жест. — Толкова е… странно.

Отпих от убийствено силното кафе.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Мери?

Постави длани на покривката на масата. Сякаш изведнъж си беше възвърнала контрола над тях.

— Джон, знаеш, че Мики и аз винаги сме били много активни в местната църква.

Кимнах и отпих отново.

— Винаги съм мислила за себе си като за добър християнин. Господ ме е надарил с дарбата да мога да вярвам. — Леко извърна встрани красивото си лице. — И с много други неща. Знам, че не съм съвършена. Че съм доста несъвършена… и със сигурност съм се провинила по отношение на един от греховете — гордостта.

— Какво те измъчва, Мери?

На избледняващата светлина очите й приличаха на огромни, пусти салони.

— Винаги съм си мислела, че се придържам — доколкото мога — към основите на религията си. Оказа се просто суета.

Сега откривам, че не познавам самата себе си, че ми липсва критичност към важните неща. Само съм вярвала, че вярвам в християнските добродетели.

Опитах се да се усмихна.

— Мери, ти си по-близо до представата ми за светец от всеки друг, който познавам. Не можеш да отречеш, че обикновената доброта…

Тя поклати глава.

— Не. Лъжеш се. Душата ми… — Наклони се към мен и снижи гласа си до шепот. — Душата ми е изпълнена с грешни помисли. Които не мога да прогоня. — Очите й ме бяха приковали. Почти физически. — Джон, знаеш ли кой направи това с Мики? Кой го уби?

— Мисля, че да.

Нежно посочи към дискетите.

— Можеш ли да ги използваш, за да отмъстиш за Мики?

— Да, мога да го направя.

Никога не бих повярвал, че лицето й би се изменило по такъв начин. Лицето на когото и да е. Изведнъж заприлича на маска на отмъстителен езически пророк.

— Искам те да страдат! — извика. — Искам да си платят! Не ме интересува дали душата ми ще отиде в ада. — Гранитът започна да се пропуква, да се топи. Сълзите потекоха като прекалено дълго затворени в скалите реки. — Искам да ги боли, както ме боли мен. Както го е боляло Мики. И нищо друго не ме интересува.

 

 

За моя изненада телефонът на Дики го имаше в указателя. Бях се подготвил да го намеря след пълзене из дебрите на полицейската бюрокрация, но електронният глас ми продиктува номера и ако не се обаждах от обществен телефон в едно от предградията, щеше дори да го набере вместо мен.

Позвъних. Вдигна Дики.

— Обажда се Джон Рейнолдс. Имам нужда от помощта ти.

— Обзалагам се, че е така. За какъв дявол ми се обаждаш вкъщи по това време? Дъщеря ми спи.

— Моля те. Наистина е важно.

— И не може да чака до утре, така ли?

— Не може.

— Доста си дързък, това може да ти се признае. Какво собствено ти трябва този път?

— Един телефонен номер. Няма го в указателя. Роско Хънт. Генерал в оставка. Известен и като Пънчи Хънт. Чувал ли си за него?

— Движим се в различни среди.

— Има огромно имение на десет или двайсет мили от Мидълбърг.

— Значи за това са отишли доларите, които плащаме за отбрана.

— Част от тях.

— Добре. Господи. Май напоследък съм започнал да омеквам. Кажи пак името.

— Хънт. Първото му име е Роско. Прякорът е Пънчи. Има ферма наоколо…

— Да, да. Записах си. Обади ми се, да кажем, след 20 минути. Всички нормални хора по това време спят.

— Наистина съм ти задължен.

— И Бил Гейтс не би могъл да изплати дълговете ти. — Затвори.

Предположих, че Дики ще се справи. Качих се в колата и подкарах на запад. Мислех си за една песен на Елвис Костело. Една от любимите на Тиш. „Мога да ти дам всичко, но не и време.“

Знаех закъде съм тръгнал. Просто не исках да ме застрелят с пристигането. Отивах с празни ръце. Нищо за продан. С Мери бяхме скрили дискетите в празния компютър в офиса на съпруга й, същият, на който бяха изтръгнали хард-диска. Стори ми се най-сигурното място в къщата. Много по-сигурно, отколкото ако ги бях взел със себе си.

Може да ме впишете към групата на „Неподготвените за XXI век“. Никога не съм имал телефон в колата си или мобифон. Едва сега оцених предимствата им. Да се намери уличен телефон в замислените като шикозни квартали зад шосе 66 беше почти невъзможно. Трябваше да карам до една бензиностанция на мястото, където шосе 50 се слива с 15 и жп линията от Мериланд и после се отделя на север.

Дики беше намерил номера.

— Ще ти се обадя утре — му казах. — Да си разплатим дълговете. В шест следобед ще имаш толкова убийци, колкото побира участъкът ти. Но не очаквай да влязат доброволно там.

Хънт не вдигаше телефона си сам. Някакъв глас излая „ало“ и зачака.

— Обажда се подполковник Джон Рейнолдс. Трябва да говоря с генерал Хънт.

Кучето пазач загряваше бавно. Сигналът не се промени, иначе щях да помисля, че е затворил. Накрая каза:

— Не сте в списъка. Обадете се през работно време.

— Трябва да говоря с него сега. Кажете му, че го търси Джон Рейнолдс.

— Не си в списъка, мой човек. — Можех да усетя как понечва да затвори слушалката.

— Чакай — му казах. Или извиках. — Триста милиарда долара. Дискети. Предай му това.

— Каква е тази глупост?

— Ако не го повикаш, Хънт ще изтърве доста пари. И ти гарантирам, че следващото, което изтърве, ще са нервите му. Нали знаеш какво се случи с лабрадора му?

— Изчакайте така.

Зачаках в почти хладната нощ. Загледан как страхотна мадама с ретро прическа зарежда пикапа си с газ. На колата й имаше стикер с надпис „Импийчмънт за президента — и за съпруга й“.

Гласът на Хънт прозвуча като гръмотевична буря.

— Какво си намерил? Какво има? Ти ли си, Рейнолдс? Говори.

— Аз съм. Искам да се срещнем.

— В теб ли са дискетите ми?

— Не.

Прати ритъма по дяволите и замълча.

— Алстрьом току-що ми каза, че са в теб.

— Трябва да те видя. Готвят ти номер. На шосе 50 съм, на петнайсет минути от Мидълбърг. Тръгнал съм към теб, но искам да съм жив, като се срещнем.

Хънт се изсмя, но веднага се усети и прекрати шума.

— Много си смел, Рейнолдс, да знаеш. Казваш, че дискетите ми не са у теб, но искаш да се набуташ направо в устата на лъва. Да не би и ти да се опитваш да ми въртиш номера? Или си се побъркал съвсем?

— Изпитай ме.

— Проклет да съм, ако не го направя. Идвай. Ще си поговорим и ако се ебаваш с мен, собственоръчно ще ти извия врата.