Ралф Питърс
Изменникът (1)

Първа глава

Изчаках тълпата да се разотиде и се върнах при гроба. Вашингтон през юли. Униформата се впиваше в тялото ми.

Вече бяха изпратили минибагер, който да запълни дупката. На Арлингтън^[1] всичко се върши експедитивно. Работник със сивееща коса и мускули на щангист се беше навел над сгъваемите столове и събираше разпилените след салюта гилзи.

Щом ме усети, изпъна гръб.

— Върна са да фърлиш още едно око, а, полковник?

Кимнах. Страшен полковник, със сребърни нашивки.

— Кой е джентълмена, ако мога да попитам? — Лицето му просветна.

— Генерал Фарнсуърт. Мики.

— Добър човек?

— От най-добрите.

Работникът показа ред изпочупени зъби.

— Ша са погрижим добре за него. Ни са тревожи.

— Работи си. Не ми пречиш. — А трябваше да ми пречи. Металният ковчег лежеше мирно в изкопа под целувките на пръстта.

— Не, сър. Ний не правим така. Никога не почваме, преди всички да са си отишли. Заповед.

На една от зелените пейки кацна черна птица и слънцето омазни до блясък перата й.

— Стой си спокойно — продължи работникът. — Винаги са радвам, като са върни някой. Хората вече не са връщат. Чаткаш ли? Е, може жените. За малко. Ама всеки го забравят след време.

Мери Фарнсуърт, застанала до гроба, стараеща се да запази отговарящо на положението на съпруга си достойнство. Стоеше изправена, церемонията беше дълга и се страхувах, че ще припадне от жегата. След като всичко свърши, тръгнах към нея, но останалите генерали, изгубили съперник в повишенията, я заобиколиха, гукайки съчувствено. Адютантите им не ме пуснаха да мина.

— Той беше голям човек — казах на работника. — Герой. Никой не очакваше да свърши така.

— Сърцето, а?

Едва не се изсмях.

— Сърцето беше последната му грижа. — Фарнсуърт беше в по-добра форма от лейтенант, току-що завършил школата за рейнджъри. А и имаше сърце намясто. Опитах се да го кажа спокойно. — Блъснали го, както си бягал една сутрин.

Погледнах нагоре и присвих очи. Всички си мислехме, че Фарнсуърт ще е следващият Колин Пауъл, а ето че беше невъзвратимо мъртъв.

Работникът размаза потта по челото си и въздъхна. Гледаше надолу през дърветата, отвъд реката. Към града от мрамор.

— В очите на Господ всички сме песъчинки. — Размаха силната си ръка, обхващайки с жеста белите редици гробове и хилядите мъртви. — Това тук е почти като в рая, полковник. Всички са равни. Никой няма камък по-голям от на другия. На всеки поравно. Чаткаш ли? — Пак ме погледна. — Но хората не са връщат. Всеки го забравят след време. Така си е писано.

— Аз ще се върна.

Работникът се усмихна.

— Ша са радвам да та видя.

И аз се усмихнах за момент.

— Не ми вярваш?

Той сви рамене:

— Не са впрягай. Що, може и да идваш за известно време. После ша забравиш. Така е устроен светът. И правилно. Той ша си остане твой приятел горе на небето. Ша чува всяка твоя дума. Може вече и да я чува.

— Няма скоро да се роди друг такъв.

Работникът бавно кимна. С неизмерима нежност. „А, това е хубаво.“ Обърна се и слънцето го сграбчи в прегръдките си. Едното му око изглеждаше така, сякаш някой беше капнал в него мляко. Беше от нещата, които забелязваш веднага. Ако си буден.

Изведнъж се почувствах отвратен. От себе си и от света.

Усетих, че съм пропуснал много важни неща, но нямах и представа точно какви. Бях просто един ядосан глупак.

— Слушай, господин полковник. Искаш ли нещо тука, само питай за стария Ричи Йорк. К’вото и да ти трябва. Разбра ли?

— Благодаря.

— Бъди спокоен. — Той се затътри към сянката. — И Господ да та благослови.

Времето ми беше свършило. Трябваше да се връщам на работа. После да купя подарък на Тиш, преди магазинът да затвори. И да загубя следобеда си със стар приятел — вече не и приятел — защото не ми стиска да му кажа: „Разкарай се, Ем. Ти дори не ми се обаждаше, като те търсех. Отивам вкъщи да честитя рождения ден на момичето си.“

Знаех, че трябва да направя още нещо за генерал Фарнсуърт. Но човешкият репертоар е ограничен.

От жегата очите започваха да ме болят. Погледнах надолу към гроба и си обещах да се върна.

 

 

Клуб „Айви“ е на две пресечки от Белия дом и костюмите, които влизат и излизат от него, прилягат перфектно по раменете на притежателите си, но не и по талията им. Вместо портиер клубът е наел човекоподобна бейзболна ръкавица. Тя погледна униформата ми така, сякаш съм се заблудил и мястото ми е при черния вход.

— Имам среща с Емерсън Карол.

— Заповядайте, сър. Мистър Карол ви очаква на бара. Знаете ли как да стигнете дотам, сър? Барът е на втория етаж.

Стари персийски килими по пода. Дървени антики. Мирис на задушени зеленчуци и восък.

Беше вторник вечер и клубът бе почти празен. Ем стоеше сам на бара и гарнираше с пура уискито си. На погребението представляваше ужасна гледка и дори и на приглушената светлина вътре лицето му изглеждаше съсипано. Не знам дали бях по-изненадан от скоростта, с която се беше състарил, или от това, че си беше направил труда въобще да се появи на гроба на Фарнсуърт. Емерсън Карол беше второразреден играч, тръгнал към първа дивизия. Голяма клечка в града си. Мъртвите генерали не можеха да помогнат с нищо. Казах:

— Приличаш на Корнелиус Вандербилт^[2].

Ем не стана да ме посрещне. Усмихна се и през стиснатите му устни усетих миризмата на уиски. Едно от основните правила на социалната биология е, че твърдият алкохол се отразява особено твърдо върху златните момчета. Той прекара пръсти през посивялата си коса, като при това за малко изпъна кожата по челото си. Не ми предложи ръката си.

— Джон, нито за момент не мога да повярвам, че имаш и най-малка представа как всъщност е изглеждал Корнелиус Вандербилт. Сядай. — Акцентът му беше наследство от семейство, занимавало се с търговия с порцелан още от основаването на Ню Ингланд. Като лейтенант Ем беше смел и забавен, пълен с пикантни историйки за братята Кенеди. Беше постъпил в армията, за да ядоса баща си, но тръпката се беше поизтъркала след първите няколко наряда. Въпреки това притежаваше талант за войник, за предводител. И го беше пропилял.

Отначало поддържахме контакт. Но връзката се разпадна с течение на годините. Срещах името му по вестниците. Понякога в политическите клюки, обикновено в бизнес раздела. Емерсън Карол завеждаше отдел „Правителствени връзки“ на „Макон-Болт“, най-голямата компания в света в областта на оръжейната промишленост. Ем участваше и във всеки отбранителен проект и международен комитет на Потомак^[3]. Покани ме на едно от партитата им. Мъжете разговаряха с конгресмените, които купуваха, а жените шепнеха на конгресмените, които купуваха тях. Така и не се вместих никъде.

И най-неочаквано Ем, който на погребението изглеждаше като невротичен дебелак, ме помоли да се видим. Явно в промеждутъка беше успял да се съвземе. Може да беше и от пиенето.

— Мислех, че за да членуваш тук, трябва да си умрял.

Сви рамене.

— Ще ти бъде по-лесно. Но не е задължително. — Забеляза, че гледам към пурата му. — Искаш ли една?

— Продължавам да не пуша.

— Пурите не се броят.

— Всичко се брои.

Устните му бяха тънки като белег от кама.

— Все същият пуритан. Но не във всичко, доколкото си спомням. Всъщност при това правителство имаш всички шансове да успееш. Президентът притежава забележителни негативни способности. — Той угаси пурата си в пепелника. — „Монте Кристо“. Не е същата, ако я запалиш пак. Нещо за пиене?

Поръчах си бира. Ем потупа чашата си за още едно уиски, отпусна се в стола си и ме изгледа изпитателно.

— Е, изглеждаш добре, Джон. При все природосъобразния си живот. Още ли бягаш всеки ден?

— Защо ме извика, Ем? Или погребенията те настройват носталгично?

— Не бъди гаден — каза той накрая. — Все още те имам за приятел, Джон. Пренебрегван, но приятел. Вашингтон се отразява така на хората, нали знаеш. Всички сме хванати в този държавен бизнес. Начинът, по който управляваме тази страна, е невероятно неефикасен. Времето никога не стига за важните неща. — Той жално изгледа похабената си пура.

— И така да е. Какво искаш? — Тия дни бях особено зле настроен към Ем. Бях един от легиона кадрови офицери, полагащи отчаяни усилия да закрепят недостатъчно финансираната армия. Докато корпорацията на Ем си беше поставила за цел да й продаде самолет, който дори според официалните изчисления щеше да ни струва двеста милиарда за следващите десет години — което означаваше минимум триста.

Бойният бомбардировач на следващото поколение щеше да прави всичко перфектно. Щеше да бъде най-способният, издръжлив и смъртоносен бомбардировач в историята. Като се изключи фактът, че не ни трябваше и не можехме да си го позволим, ББСП можеше да мине за страшно полезен за Америка. Корпоративните социални грижи като естетика.

При нас бяха зачислени войници, които бяха на хранителни дажби и живееха в палатки. Нямахме средства за обучение, а парите за медицинска осигуровка се бяха сгромолясали до нивото на Испано-американската война^[4]. На международната сцена бяхме застрашени от гангстери, въоръжени със стари калашници, масови убийци с прически като на Елвис и играещи си на криеница терористи. Нямаше мисия, която да се нуждае от струващия триста милиарда долара бомбардировач на Ем. А и да се появеше такава, вече си имахме достатъчно технически боклук, с който да свършим работата. Не ни достигаха по-простите неща. Пехота и камиони например. ББСП щеше да взриви бюджета на отбраната. Но Конгресът щеше да го финансира, гласуването беше въпрос на дни.

И в случай че дебелокожите сенатори ги хване шубето, „Макон-Болт“ публикуваше на цели страници из големите ежедневници реклами, уведомяващи страната каква сделка за националната отбрана и човечеството е ББСП. ББСП ще запази живота на американските синове и дъщери. Армията и пехотинците дори няма да трябва да си помръдват пръста. ББСП ще бомбардира с вуду точност, която и да е точка по света. Рекламите за „общественото благо“ влизаха в графата производствени разходи, които щяха да се начислят обратно на данъкоплатците при финансирането на ББСП. Най-после беше създадена самоизяждаща се фунийка сладолед.

По една случайност „Макон-Болт“ беше и компанията с най-голям дял във финансирането на предизборни кампании. И за двете партии. Както и за всеки регистриран във Вашингтон начинаещ политик. Като мярка за сигурност шефът на корпорацията Боб Нечестни беше натъпкал борда на директорите си с пенсионирани генерали и адмирали, които трябваше да се появяват веднъж в годината, за да заслужат заплатата си от половин милион долара. Те се мотаеха из Пентагона в непривичните си цивилни костюми и пътьом набързо поздравяваха бившите си подчинени. Мексиканците си имат своята корупция, ние си имаме нашата.

Ем се размърда на стола си.

— Добре. Виж, съжалявам. Бях пълно копеле. Прословутият неблагодарен приятел. Но наистина трябва да ти задам няколко въпроса, Джон. Неща… за които не мога да попитам кого да е. — Погледна ме с настойчивост, която ме върна към добрите стари времена. — Моля те да ми помогнеш. Или поне ме изслушай. Моля те в непривичен дух на смиреност. Представи си, че не е останал никой друг, на когото да мога да се доверя.

Знаех, че Ем е артист, и веднага вдигнах отново гарда. Чудех се колко въпроса си е приготвил. Мисълта ми непрекъснато прескачаше към Тиш, подаръка в багажника на колата ми и към секс. Сянката на смъртта винаги ме настройва така.

— Не мога да остана за пълна сесия глупости, Ем. Имам си други планове за вечерта.

Ем отхвърли с ръка предупреждението ми.

— Няма да отнеме много време. Дай ми половин час.

Той се намести и затегна възела на вратовръзката си. Изведнъж ми заприлича на изправен пред съда лъжесвидетел. — Джон… знаеш ли нещо за вчерашната експлозия във френския изследователски център за военни самолети?

— За бомбата ли?

— Бомба ли е било?

Свих рамене и отпих. Бирата беше добра, но бира можех да пия навсякъде.

— Така мислят журналистите.

— Не се измъквай. Знаеш, че не ме интересува какво мислят журналистите. — Гласът беше вече хладен. Много подходящ за момчето за всичко на корпорацията. Явно си беше пийнал повечко.

— Стига, Ем. Искаш поверителна информация? От мен? Не ти дължа нищо и не съм свикнал да нарушавам правилата.

— В течение съм на всичко. За бога, Джон, аз имам сведения за програми, за които ти дори не подозираш. Оръжейната ни индустрия има.

— А, не. Повикай си някой от твоите задници с четири звезди. Както и да е, моята част не е Франция. Вече не се занимавам с разузнаване. Просто се опитвам да направя така, че да продължим да имаме армия, след като вие сте си взели паричките.

— Само ми кажи какво се говори из Управлението.

Тогава разбрах накъде бие. Или си мислех, че съм разбрал.

— Страхотно, а, Ем? Тази лаборатория ви конкурираше, нали? Френското самолетостроене? — Изсмях се. — Вие сами сте я хвърлили във въздуха? Или просто сте извадили късмет?

Ем не реагира, както очаквах. Приближи съсипаното си от годините лице към мен и за момент си помислих, че животът му може и да не се състоеше само от успехи и повишения.

— Моля те, Джон. Трябва да ми кажеш. По-важно е, отколкото си мислиш. Много щекотлив въпрос. Можеш ли да предположиш кой го е направил?

Отговорът ми беше не. Гледах репортажа по Си Ен Ен, четох „Поуст“ сутринта и бях прегледал „Ърли Бърд“. Бомба изравнява със земята силно защитен изследователски център край Тулуза. Някъде към 10 предобед, така че максимален брой от работещите да са там. Стотици мъртви, включително няколко важни клечки. Дива история, гарнирана с доста кръв. Но не бях чел никаква поверителна информация по случая.

— Запознат съм само с клюките — му казах. — Информация направо от извора. Същото, което чуваш и от медиите. Алжирци. Глупаците от разузнаването. Отмъщението на Аллах. Жабарите си имат пълна колекция заподозрени. „Империята отвръща на удара“.

Ем приключи с уискито и направи знак към бара.

— Искаш ли още една бира?

Поклатих глава. Грешеше, ако си мислеше, че ще се натряскаме заедно.

— Дръж ме в течение. Каквото и да чуеш. Моля те, Джон? По-важно е, отколкото мога да ти кажа в момента.

— Не съм си мислел, че французите са ви толкова сериозна конкуренция.

— Те и не са. Дори не могат да изпълнят чертежите, които крадат. Цялата страна е една музейна сбирка.

— Тогава защо се интересуваш от тях?

— Не става дума за конкуренция.

— А за какво тогава?

— Не мога да ти кажа. — По лицето му премина мрачна тръпка. — А и не ти трябва да знаеш. — Затърси портфейла си. От усилието по челото му изби пот. Подаде ми визитката си:

— Вземи я. Телефонът го няма в указателя. Обади ми се.

— Ем, току-що ти спря да се отнасяш с един стар приятел като с лайно и започна да го имаш за тъпо лайно. Защо да ти помагам? За това или за каквото и да било друго. Така, че после „Макон-Болт“ да измъкне още двайсет или трийсет милиарда от данъкоплатците? Не си падам по вашингтонските интриги. И ти нямам доверие.

Барманът отново се появи. Ем се усмихна.

— Наистина ми беше приятно да те видя. Също като в доброто старо време. Винаги си притежавал тази черта в характера. На кръстоносец. — Можеше и да продължи: което е причината все още да си само подполковник.

— Добре — казах. — Аз съм наред. Само за да спре да ме гризе любопитството. Какво те доведе на погребението на Фарнсуърт? Мислех, че се целиш много над генерал-майорите.

— За бога, Джон. С Фарнсуърт сме приятели отдавна. — Превключи на нова вълна. — Както и с теб. И двамата сме му задължени. Всеки друг батальонен командир отдавна да ни е изритал към военния съд. Ти нямаше да си дори капитан, а момчетата от личен състав отдавна щяха да са изхвърлили кандидатурата ми.

— Не съм забелязал напоследък да си се отдал на благодарности.

Ем изглеждаше искрено учуден.

— Джон… С Фарнсуърт бяхме приятели. Е… може би не точно това, което ти би нарекъл приятели. Не сме полагали кръвната клетва на тамплиерите. Но през последните няколко месеца се виждахме доста често.

Явно лъжеше. В Пентагона не бях подчинен директно на Фарнсуърт, но задачите ни се препокриваха и често се виждахме. Той и Мери редовно ме канеха у тях на вечеря. Поне докато Тиш не се намеси в картинката. Мери не я одобряваше. Но генералът дори не беше споменал, че се е срещал с Ем. Корпорацията на Ем беше тъмната половина, решена да намали армията до параден батальон, така че Министерството на отбраната да може да купи повече от златните крилати играчки.

— Никога не е споменавал да сте се виждали.

Ем отбягна погледа ми.

— Беше нещо като секретен проект. Пазехме го в тайна.

— Не ми пробутвай плитките си лъжи.

Той повдигна глава. Сякаш се отърси от тонове мрачни мисли.

— Виж, не знам защо не ти е казал нищо. Не се обиждай. Знам, че наистина те ценеше. Гордееше се с теб. Но проектът наистина съществуваше. Всъщност вече казах повече, отколкото трябваше.

— Не ти вярвам. — Извърнах поглед и се зазяпах в прозорците на насрещната сграда. Последните чиновници прибираха нещата в куфарчетата си.

— Джон? — каза Ем след малко. — Моля те. Забрави за това. Има още нещо, за което трябва да те попитам. Още по-важно.

Изглеждаше десет години по-стар, отколкото всъщност беше. Може и петнайсет. Играеше си с празната си чаша.

— Джон… вярваш ли в изкуплението?

— Какво?

— Изкуплението.

— Като в Библията, в разкаянието и прошката?

— Не точно. Всъщност, да. Но тук, на земята, сега. Мислиш ли, че можем да изкупим грешките си?

— Какви грешки?

— Лошите.

Ръцете му трепереха. Щом видя, че ги гледам, ги стисна здраво една в друга. Но кожата му продължаваше да трепери.

— По дяволите, Ем.

Мислех си, че ще изпадне в нервна криза. Но настроението му отново се промени. Стана. И се усмихна. Усмивка, издялана по лицето на труп. Кимна към входа на бара.

В подножието на стълбите стоеше млада жена в синя рокля. Позираше на вратата така, че да можем да й се полюбуваме. Роклята беше тънка — лек полъх беше достатъчен, за да се разпадне, — а краката й — дълги, като списък извинения на политик. Носеше плоско куфарче. Чертите на лицето й бяха от типа, който те кара да подозираш семействата с традиции, че нарочно избиват пеленачета, за да подобрят породата. Руса къса коса. Никакви бижута. Момиче от тия, на които етикетите никога не стърчат отзад.

Тя театрално задържа позата още няколко секунди, преди да тръгне към нас.

Ем стана. Последвах примера му. Без да спира да се усмихва, той прошепна:

— Всеки момент ще ме напусне. С времето започваш да разпознаваш симптомите.

Успях само да си помисля, че това момиче няма нужда от Ем.

— Кори, приятно ми е да те запозная с Джон Рейнолдс, стар приятел от армията. Джон, Кори Невърс.

Беше по-ниска, отколкото изглеждаше. Подаде ми ръка. Беше суха и хладна.

— Емерсън ми е говорил толкова много за вас.

— Кори е в екипа на сенатор Фауст. Тя е тази, която отговаря за отбранителната политика на Хълма.

Погледнах крадешком часовника си. Мислейки за Тиш. По-нетърпелив отвсякога да си тръгна.

— Защо вие двамата не седнете и не си поприказвате малко — каза Ем. — Винаги си обичал хубавото вино, Джон. Кори също. Ще отида да потърся нещо по-добро от това, което се предлага на бара.

С което ни остави сами. Още не беше излязъл и тя се наведе към мен, обля ме с дъх на ванилия и каза:

— Не изглеждаш достатъчно стар, за да си съвипускник на Ем.

Беше от тия реплики, на които ти се ще да отговориш с нещо остроумно, но така и не намираш какво да кажеш.

Тя се наведе още по-близо.

— Предполагам, че пак е досаждал с маниите си за изкупление. — Показа ми чисто белите си зъби по начин, по който друга жена би разголила бедрата си. — Напоследък става все по-скучен.

 

 

Едно от най-хубавите неща в този живот е гадже, което истински се радва да те види. Тиш ме целуна така, че ципът на дънките й се впи в слабините ми.

— Честит ми рожден ден.

— Честит рожден ден, Тиш.

— Страх ме беше, че няма да мога да те дочакам.

Можех да усетя уханието на вечерята, която беше приготвила за собствения си рожден ден.

— Извинявай, трябваше да се срещна с едни приятел. По работа.

Не бяхме заедно от толкова дълго, че да позволяваме подобни неща да ни развалят настроението.

— Така ли? Кой? — попитано с привичната си, запазена по чудо невинност. Въпреки професията, която си беше избрала, и татуировката на рамото. Пак ме прегърна. — Понякога ми се иска да те задуша.

— Емерсън Карол. Не вярвам да съм ти говорил за него. Преди ми беше приятел. Много, много отдавна. Заедно се забърквахме в разни каши.

Тиш се изсмя.

— Не мога да си те представя забъркан в нещо. Ти си абсолютно съвършен.

— Всички сме били млади.

Тя си придаде абсурдно сериозен вид.

— Още си млад.

Десетгодишната разлика във възрастта ни още й беше болна тема. На Тиш не й пукаше, но приятелите й бяха лайна. В много отношения.

— Е, Ем вече не е. С единия крак е в гроба. Пие. Жъне успехи все там, където не му трябват. Нямаше да ти хареса.

— Харесвам приятелите ти. — Което беше истина. Тиш харесваше всички. А на мен ми се искаше повече от моите приятели да я харесват. Мъжете се подхилкваха, а жените се съюзяваха срещу възрастта й, тупираната червена коса, котешки слабото й тяло. И музиката й.

— Слушай, каубой. Искам да се обърнеш с гръб към вратата. Без да мърдаш. И не надничай. Трябва да донеса нещо от колата.

Обърна се стегнато като войник и застана с повдигнато коляно. Искаше ми се да я отнеса горе в спалнята.

Когато се върнах, я заварих в стойка „свободно“.

— Добре. Обърни се.

Тиш е свирила на китара още от хлапе в Индиана, така че само по формата трябваше да познае, че китарата е „Гибсън“, а приблизително и моделът й. Но изненадата си оставаше за повдигането на калъфа.

— Джон! — Очите й щяха да изскочат от орбитите си.

— Ами пробвай я. И честит рожден ден.

Тя отключи калъфа, също както дете би разкъсало шарената опаковка на подаръка си, и се наведе над зеещия ковчег на китарата. Будист пред олтара си. Дори не докосна инструмента.

— Джон, наистина ли е…

— Оригинална? За най-оригиналната жена, която познавам.

Чак тогава я докосна. Погали шийката. Гриф от слонова кост, седефени инкрустации. Беше стара „Пол Гибсън“, рокерският еквивалент на „Страдивариус“. Най-после я извади от калъфа. Този модел е удобен само ако ремъкът е прехвърлен през рамото. Тиш просто я притисна към гърдите си. Без да се опита да вземе дори един акорд. Изведнъж се разплака.

— Никой не е бил толкова добър с мен. През целия ми живот. Никой.

 

 

Излежавахме се в леглото, а долу ни чакаше вечерята. Другите може и да се подиграваха на връзката ни, но тя си струваше в много отношения. През прозореца се промъкна здрачът и бялата кожа на Тиш заблестя.

— Ще ми се да не трябваше да свиря тази вечер.

— И на мен.

— Трябва да вървя.

— Добре.

Тя се претърколи по-близо и аз я притиснах към себе си. Носът ми докосваше тънката редица обици.

— Благодаря ти.

— Ще я вземеш ли довечера?

— Нямах предвид китарата. Благодаря ти, че те има. И за китарата. Чудесна е. Ти си съвсем като добрата фея от приказките.

— Нямам търпение да те чуя да свириш на нея.

Тя се притисна към мен. Тялото й беше студено, още потно. Обиците се отдръпнаха и по лицето ми пробяга кичур коса.

— Първо ще свиря за теб. Няма да я взимам тази вечер. Трябва да свикна с нея. — Лениво се обърна по гръб и отпусна глава на възглавницата. — Знаеш ли, страх ме е.

— От какво?

— От тази китара. Сигурно струва повече от колата ми.

Беше много по-скъпа от колата й, по която имаше повече ръжда, отколкото боя. Тиш не го каза с алчност, само учудване. Десетина години беше живяла в доброволно поетата от музикантите клетва за бедност. Когато я срещнах, живееше в една гола стая. Използваше кредитните карти, докато не ги обявяха за невалидни. Не беше нещо особено като готвачка, но наистина се стараеше и беше майстор на кухненските икономии. Най-ценното, което притежаваше, бяха китарата и усилвателят й.

— Щом мислиш за колата си, значи пак е счупена.

Усетих, че се изчерви.

— Мога ли да взема твоята? За последен път? Само до клуба. Ще я пазя.

— Знаеш, че можеш. — Повдигнат на лакътя си, се възхищавах на играта на сенките по тялото й. Не исках да отива, където и да било. — Имаш ли време за вечеря?

Тя се притисна към мен и сенките се срещнаха със сенки.

— Ще си взема сандвич в клуба. За групата е безплатно. Предпочитам да прекараме времето по друг начин.

Връзката ни имаше много недостатъци. В Пентагона работех по схема, срещу която профсъюзите се бяха борили до края на миналия век. Тиш свиреше вечер или в късни шоута като тази нощ. Приятелите й, които бяха пропуснали тръпката на 60-те, но не и предразсъдъците им, се чудеха какво толкова е намерила Тиш в едно фашистко изчадие. Моите приятели бяха убедени, че знаят какво търся в нея. На нас не ни пукаше и използвахме всяка минута, която можехме да откраднем между края на моето работно време и началото на нейното. Живеехме за съботните следобеди.

Срещнахме се в един музикален магазин в Джорджтаун, от тия, в които продавачите се обличат в черно и прекарват живота си в очакване на промяна във „временното“ си назначение. Минавах след работа, бях с униформа и на път да купя четвъртия си диск „Неправилен английски“ на Мариан Фейтфул. Беше един от дисковете, които никой никога не връща.

Тогава забелязах Тиш. Нямаше как да не го направя. Носеше се сред рафтовете с червената си коса и черното си сако от модел, с който евтините магазини отвръщаха на предизвикателството на „Армани“. Трябваха ми само няколко секунди, за да я причисля към типа „Какво правите с трупа на следващата сутрин?“

Тя започна всичко:

— Извинете, но този албум може и да не ви хареса.

Погледнах я, сякаш ме беше зашлевила през лицето.

— Искам да кажа, че… ами, не изглеждате… Слушали ли сте го някога? Той е… ами наситен. Нямах предвид, само исках да…

Попораснала скаутка, притекла се да ме приведе през джунглата на музикалната индустрия.

— Купих си го, когато излезе на дългосвиреща плоча. В Германия през 1979.

— Съжалявам, не исках да бъда груба, само си помислих… Изчервена, Тиш затъкна пламъче коса зад ухото си и се вторачи в мен. В очакване на наказанието си. След като видях лицето и прочетох погледа й, открих в нея уязвимост, която ме накара да смекча гласа си.

— Обичаш ли Мариан Фейтфул?

— Майтапите се! Тя е божествена! А този й е най-добрият. Един от най-добрите албуми въобще. Ако можех да запиша поне едно такова нещо…

Пихме кафе и тя ме покани да отида да чуя групата й. Музиката беше сносна, но нищо повече. Тиш свиреше със страст, граничеща с отчаяние, сякаш й беше невъзможно да накара музиката да премине от душата до пръстите й, без да загуби най-доброто от нея. Казах й, че съм си прекарал добре. И не лъжех. Харесваше ми да я гледам. Може и да нямаше дарба, но изглеждаше добре. Определих я като един от второстепенните таланти, обречени да обожават величието, без да могат да го притежават.

Харесваше ми да съм с нея. Възхищавах се от честността й и обичах ирландската й коса. В началото дори се мъчех да търпя приятелите й. Които тайно си представяха как разкъсват със зъби невинни младенци. В наивността си тя се появи на един от вечерните коктейли на Мери Фарнсуърт с черна къса рокля, която откриваше малката синя китара, татуирана на рамото й. След което задълбочи греха си и с искрено изказване по адрес на Нют Гингрич. Никой не си направи труда да проучи, че същата тази Тиш работи като доброволка с бездомни малолетни и обича да чете английски викториански романи, като вярва с детски плам на всяка дума в тях. Записвахме всички минисериали на Би Би Си, така че да можем да ги гледаме заедно. Нощем ме прегръщаше така, сякаш бях единственият мъж на света.

След малко моята рожденичка ме целуна и стана.

— Трябва да тръгвам.

— Събуди ме, като се върнеш.

Тя си взе душ и тръгна, без да си изсуши косата.

 

 

Стъпките й се отдалечиха по тротоара. Заслушах се в градските шумове. Въздишка на спиращ на ъгъла автобус, безгрижни веселяци на път към Индиън Кънтри^[5]. Градският прибой на колите. Сирени. Реклама, отричаща обречен на провал начин на живот. Шумът, с който климатикът си поемаше въздух. Капитолият, морското равнище на Америка.

Опипом обух шортите си и слязох долу. Тиш беше сготвила за празничната си вечеря вегетарианска лазаня. Под чинията ми на подредената за случая кухненска маса имаше бележка.

Това вече не е истинският ми рожден ден.

Животът ми започва от мига, в който те срещнах.

Изведнъж си помислих, че трябваше да отида да слушам как свири на рождения си ден. Започвах работа рано сутрин и си бяхме изработили график. Ходех на важните съботни сешъни и Тиш ме разбираше. Но сега стоях над лазанята, предвидена да изкара до следващата заплата, и се чувствах така, сякаш я бях предал.

Изхвърлих порцията си, за да си помисли, че съм я изял, и се върнах в леглото.

 

 

Още градски шумове. Домашна кавга в къщата през две врати от моята, която се даваше под наем. Аларма на автомобил. Тих джаз, долитащ от някой съсед.

Продължавах да мисля за Фарнсуърт. И за Ем. Чаршафите още миришеха на Тиш, тя ми липсваше. Най-хубавите нощи от живота ми бяха тези, през които оставаше вкъщи. Но, от друга страна, не можех да си представя едно по-далечно бъдеще с нея.

Лежах буден, с усещането, че точно там, където не мога да го видя, ме дебне нещо сериозно. Като се изключи прекарания с Тиш един час, бях имал лош ден.

Най-сетне заспах дълбоко. Не знам колко дълго се е звъняло на входната врата. Изправих се рязко. Тиш имаше навика да забравя ключовете си. Или ръчния часовник с аларма, който й бях подарил за Коледа. За пореден път нахлузих шортите си и се засмъквах надолу, крещейки: „Идвам!“

Отворих рязко вратата и се намерих на една ръка разстояние от момичето на Ем. Тя стоеше в светлината на коридора, все със същата „да подразним селяндурите“ рокля, все така перфектна. Но очите й бяха различни.

— Ем е мъртъв. Убиха го. Помогнете ми.