Ралф Питърс
Изменникът (15)

Петнадесета глава

Знаех, че Кори ще ме чака да се върна. За да чуе версията ми за това как е протекла срещата с Али. И със сигурност щеше да иска да разбере къде съм се губил след това.

Устройваше ме. Тя трябваше да е изнервена, да се страхува, че губи контрол над нещата. В спокойно състояние Кори беше заплаха за човечеството.

В първия момент си реших, че съм се излъгал и тя си е тръгнала. Долу цареше мъртва тишина. Намерих я на втория етаж, свита на леглото ми. Не реагира, когато светнах лампите. Беше толкова изморена, че спеше с отворена уста.

И двамата бяхме на ръба на изтощението. Това също ме устройваше. Стига да не станеше причина някой да си изтърве нервите и да избърза да натисне спусъка.

Кори лежеше свита по детски на кълбо, с ръка върху револвера. Можех да го взема и да й го върна тъпкано. Но аз съм от глупаците, които се придържат към правилата на етикета.

— Ставай — й казах. С най-близкото си подобие на заповеден военен тон. — Леглото ми не влиза в сделката.

За пръв път, откакто я познавах, изпълнението на Кори Невърс, родена Корин Невровски, всъщност Карин Алстрьом, бивша Карин Хинкел, не беше на висота. Беше прекалено изморена, за да реагира на думите ми. Стресна се и полу се надигна, като при това изтърва револвера, изплашено се наведе да го хване и за момент успя да отвори очи, преди сънят отново да победи клепачите й. Изгледах я безстрастно, достатъчно, за да се превърне отново в любимата на Дракула.

В продължение на една неприятна секунда се страхувах какво ще направи с револвера. Стискаше го здраво с малката си ръка, пръстите й трепереха и помислих, че ще започне да стреля напосоки. Вместо това тръсна глава, решението й да дойде на себе си победи умората и тя с мъка отвори страхотните си сини очи.

— Къде беше? — Беше заповед да говоря, не въпрос. Едва сега се сети да погледне часовника на китката си. От това положението ми не се подобри. — Къде, по дяволите, беше?

— На малка среднощна разходка.

Повдигна револвера. Определено се нуждаеше от време да постави маската си на супер мадама.

— Натисни спусъка, Кори. И до края на живота си ще обслужваш тъпанарите на Ел Ей. Ако изкараш късмет.

Хвана револвера и с другата си ръка и успокои дулото. Чак сега ми хрумна, че Кори Невърс напоследък беше зле със самоконтрола. Трябваше да го разбера още след сцената в колата. Подлъгваше те способността й да се държи с кралско самочувствие. Когато се владееше. Можеше да мине и за най-невъзмутимото човешко същество.

— Искам да знам къде си бил досега. И не се опитвай да ме лъжеш.

Тръшнах се на стола, който си беше избрала и тя предната вечер.

— Гробището Арлингтън. Трябваше да помисля. Не съм умен като теб. Нито пък толкова самоуверен. Трябваше да се допитам до един приятел.

Паниката се върна в очите й.

— Кой е той?

— Един мъртвец.

— С кого си имал среща? Как може да си толкова глупав, никога не съм си…

— Къде забрави обноските си. Не съм се срещал с никой друг освен любещото ти мъжле.

— Какво си правил, Джон? Не ме лъжи.

Странно как лице, изразяващо такава омраза и белязано с резки от съня и възглавницата, може да продължи да изглежда красиво. Кори Невърс те караше да преосмислиш цялата история на човечеството. Да разбереш защо и великите мъже са правили глупости. Обсаждали са Троя например.

— Убий ме, няма да постигнеш нищо особено. Направих каквото се разбрахме. Али се държа по план. После отидох в Арлингтън и поседях малко в тъмното. Говорих си с мъртъвците. Всички си имаме малките странности.

— Али повярва ли ти? Беше ли…

— Взе дискетата. Ще чака на телефона.

Отпусна пистолета до бедрото си.

— Не се опитвай да си играеш с мен, Джон. Аз ще изпълня своята част от уговорката. Не проваляй всичко.

— Сега това зависи от теб. Дано да можеш да ми дадеш и останалите дискети. Иначе в близкото бъдеще ни чакат доста неприятни мигове.

— Не ме разочаровай, Джон.

Не успях да сдържа усмивката си.

— Просто спази своята част от уговорката. Нямам предвид парите. Не ми трябват. Искам, когато всичко свърши, да си тръгна и Тиш да върви до мен.

— Тя все ще сгафи някъде. Такива като нея винаги се препъват в нещо.

— Е, и да се препъне, ще има на кого да са облегне.

 

 

Кори си тръгна, любовно прегърнала дамската чантичка с револвера. Потенциална заплаха за всеки работещ нощна смяна крадец.

Чувствах се толкова добре, че трябваше да внимавам да не прекаля със самочувствието. Като че ли започвах да разбирам нещата. Дори бях предположил, че Кори ще си тръгне. Имаше да свърши доста неща. Трябваше да се срещне с Али и да обсъдят какво точно ще лъжат на другия ден. Може би да се отчете и пред Хънт. А и вече знаеше кога ще се извърши сделката и трябваше да поднови резервацията за самолетните си билети. Да вземе останалите фалшиви дискети, които се предполагаше да донесат богатство за нея и смърт за мен. Всичко това преди срещата ни в 17:30 следобед в бар „Дъблинчанинът“.

Легнах си и си отпуснах четири часа почивка. Сънищата ми не бяха особено приятни. Алармата на часовника ме завари в кръвожадно настроение. Нахлузих екипа си за джогинг. След накъсан сън, тежка седмица и няколко побоя кросът не беше точно любимият ми начин да си прекарам времето, но трябваше да следвам плана си.

Жегата вече напомняше за себе си. Бях сигурен, че някой ще ме проследи, най-вероятно с кола. Но аз познавах еднопосочните улици, празните парцели във всеки квартал, старите търговски тунелчета. На два пъти слизах в метрото, като и двата пъти се върнах така, че да не могат да ме последват с кола. Беше най-зрелищния крос в историята на Вашингтон.

Финиширах в паянтовата крепост, в която се подвизаваше Дики. Външният ми вид стресна дежурния дотолкова, че вместо да ме изрита, само ми препречи пътя. Обади се на Дики, който се появи във фоайето по-вкиснат дори от обикновено.

— Върви по дяволите, какво има тоя път? — Което се превеждаше като „Добро утро“.

— Дойдох да поговорим. Сериозно.

Изгледа ме от горе до долу. И изсумтя.

— Хубави крака. Подочух, че вчера си се подвизавал при жабарите.

— Ще ти го разкажа с подробности — казах. И тоя път наистина щях да го направя.

 

 

Седяхме в офиса и отпивахме от топлия киселяк, който само ченгетата и военните наричат кафе. Разказах му всичко, което знаех. Всичко. Толкова свързано, колкото можех. Оказа се добър слушател. Интересно каква част от фасадата му беше истинска и каква част просто маската, която всяко хитро ченге си създава с течение на времето. Да се правиш на глупак си имаше предимствата. Бях го изпитал на свой гръб. С малката разлика, че аз не се преструвах.

— Исусе — каза накрая. — Защо не бях на последното съвещание с кмета?

— Нямаше как да ти го кажа по-рано. Губеха ми се отделните части. И не знаех на кого мога да разчитам.

Отпусна ми една усмивчица.

— Значи сега си решил, че можеш да разчиташ на мен?

— Ако взимаше подкупи, щеше да си купуваш по-хубави костюми.

Направи се, че не чува.

— Трябва да съобщя във ФБР. Такъв е редът.

Това ме изплаши. Трябваше да го предвидя, но бях достатъчно заблуден да вярвам, че Дики няма да иска да му се бъркат на негов терен.

Не исках нови играчи. Най-малкото пък федералните. И така бяхме много и вече в края на второто полувреме. А и бях направил толкова фалове, че не можех да очаквам ФБР да ме обяви за играч № 1 на терена.

Преди да успея да му възразя, Дики каза:

— Съгласен съм, че на този етап те ще преебат всичко. Ще „поемат“ нещата в свои ръце. Мръсните копелета. — Задъвка устната си. — Трябва да им кажа. Но не виждам защо да трябва да го правя точно сега.

Отпи и двойната му брадичка се разтресе от вкуса на студеното кафе.

— Имам един въпрос. Сериозен въпрос. Защо „Юниън Стейшън“? Има голям шанс г-н и г-жа Мирен Пътник да попаднат насред родео. Къде забрави безопасността на обществото?

Кимнах, сякаш бях обмислил всичко предварително. Но не бях. Трябваше да съм наясно с неща като операции и планиране, а се бях проявил като посредствен аматьор. Толкова себичен, че чак се срамувах от себе си. Бях избрал „Юниън Стейшън“ заради тълпите там, без да ми дойде наум от какво се състоят тези тълпи. Истината беше, че бях забравил, че освен мен и Тиш на тази планета съществуват и други човешки същества. Може и да се превръщах в истински жител на Вашингтон.

Не можех да променя мястото. Нямаше време, а и вече бях попрекалил с търпението на останалите страни.

— Този град си има проблеми, достатъчни да пълнят вестниците с години — каза Дики. — Не разбирам защо „Юниън Стейшън“.

— Трябваше да избера оживено място. Иначе щяха да ме убият със сигурност. Мен и Тиш. И всички останали.

— Не че сега не могат да го направят.

— Не мисля. Не и ако нещата не се прецакат съвсем. Единственият общ знаменател на всички участници е желанието им да избягнат по-нататъшните скандали. Бомбите… убийствата… изтърваха контрола над нещата. Няма как да потулят един нов скандал. Копелетата от „Макон-Болт“, Хънт и момчетата му, французите, да не говорим за сладурите от Ел Ей… Никой от тях не иска да се озове в светлината на прожекторите.

— Но всеки един от тях умее да си служи с пистолет.

Подръпнах надолу шортите си. Бяха почти изсъхнали от потта. И лепкави като разлята „Маргарита“^[1].

— Реших, че ти ще се справиш с това. Но не мисля, че ще наранят някой невинен гражданин. Тия улучват от първия изстрел. Няма да има пострадали.

Дики ме изгледа. Старателно беше изтрил всякакъв израз от лицето си.

— Слушай, партньоре. Надценяваш и мен, и отдела ми. Имам само двама служители, които улучват от пръв път, но не мога да гарантирам и за тях. За подобни мероприятия ти трябват съответните хора. И планиране. Репетиции. Ако не искаш да объркаш нещо. — Погледна часовника си. — А ти пристигаш и ми даваш по-малко от осем часа и искаш да поставя десанта в Нормандия^[2]. Цяло чудо ще е, ако се отървем без пострадали.

Поклатих глава. Като победен претендент за световната купа по бокс. На дневна светлина и в разхвърления полицейски кабинет, планът ми изглеждаше много по-зле, отколкото ми се беше сторил снощи. Щеше ми се да вярвам, че все пак ще успея. Но вярата е крехко нещо.

Странно, но в очите на Дики сега проблясваше живец. Детектив-лейтенант Дики, прословутото вкиснато ченге. Нямах представа за какво мисли. Може и да мечтаеше за последния голям удар, с който да увенчае кариерата си.

Най-доброто, което мога да кажа и за двама ни, е, че ние вярвахме, всеки по своя си начин и противно на всякаква логика, че нещата ще се оправят. Хората не знаят какви идеалисти могат да бъдат ченгетата и военните. Те виждат само униформата и вървящото към нея изражение. Дики защитаваше доброто в един загиващ от собствените си пороци град. От своя страна аз се чувствах така, сякаш бях заложил на комар срещу целия свят. Знаех, че и двамата искаме да постъпим правилно. Не бяхме особено добър екип.

 

 

Тръгнах си покрай извадените от употреба поради липса на резервни части патрулни коли, струпани пред служебния вход на управлението. Дики направи знак на дежурния да ме пусне и след секунда вече бях изчезнал в жегата на страничните улички.

Прибрах се вкъщи, взех душ и се облякох подобаващо за случая, светли панталони и тениска. Почерпих се един сандвич с раци в „Ийстърн Маркет“. Последният обяд, можеше и да не доживея до последна вечеря. Оставих голям бакшиш, за късмет, и дълго мислих над пластмасовия поднос с храната. Мъчех се да преценя какво в плана ми може да се обърка. Истината е, че бях отвратен от себе си. Липсваше ми размах. Не си представях нищо по-далечно от срещата с Тиш. Може и да беше по-добре — ако знаех със сигурност какво ме чака, сигурно нямаше да имам куража да се захвана с него.

Просяците по тротоарите, после адът на метрото. Отправих се към центъра. Заедно с безгрижните джентълмени, които бяха усъвършенствали изкуството да си прекарваш летните следобеди във Вашингтон. Пътувах с един от тях. Имаше дълбок белег на бузата и тениска с надпис „Не ме мислете за престъпник само защото съм черен“.

С последния елемент от пъзъла трябваше да се справя лично. Копелето нямаше да говори с мен по телефона. Не и в момента. Така че щеше да получи Джон Рейнолдс от плът и кръв. Действах според метода на включването. Нито една от въвлечените страни нямаше да бъде лишена от участие в играта.

На изхода на метрото се носеха изпълнени на саксофон бродуейски мелодии. К стрийт изглеждаше както обикновено. Латиноамериканец пробутваше през лепкавата жега цветя. По тротоарите подтичваха баровците от офисите. Бяха по ризи и прекалено млади за набъбналите си талии. Няколко представители на старата генерация се дехидратираха в костюмите си с жилетки. По челата на окичените с перли жени бяха избили капчици пот, а в очите им се четеше омраза към чорапогащите.

Във фоайето беше невероятно, студено, но настроението ми отказа да се подчини на климатика. На излизане от асансьора се чувствах като боксьор, напускащ ъгъла си за началото на рунда. Спря ме момичето на рецепцията.

— Да ви помогна ли с нещо?

— Обади се на Бърнс, преди да повикаш полицията — казах на нея и на няколкото секретарки и затръшнах вратата на офиса му.

Купища снимки, на които стиска ръката или потупва рамото на някоя важна клечка. Няколко президенти. Бивши министри, които след мандата си пренаписват учебниците по история и дават съвети — срещу заплащане — на диктаторите по света. Жените бяха малко, но Вашингтон е консервативен град. Една снимка на Кори Невърс можеше да поосвежи интериора. Жалко, че я беше пропуснал.

В отворената от учудване уста на моя приятел и предател Робърт Мейхю Бърнс спокойно можеше да се побере футболна топка.

— Да, копеле, аз съм.

Страхотно е да видиш човек с потекло като неговото да проявява страх. Доказва съществуването на демокрацията.

Робърт Бърнс беше спортен тип. Също като сестра си, която излизаше с мен, преди да ме изцеди и захвърли. Великият Мислител. Помогнах му да стане от стола. С една ръка на гърлото му и удар с другата в корема. Тялото му полетя към стената и от лавиците по пода се посипаха книги.

Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, че секретарката му стои на вратата. Чувах я и чувствах, че е там. Дори можех да си представя щастливото изражение на лицето й.

— Кажи й да извика ченгетата де. По дяволите, кажи й.

Не му достигаше въздух.

— Всичко е наред… Приятел… Затвори вратата… Джоан… всичко е наред…

— Господин Бърнс!

— Затвори вратата!

— Не навиквай прислугата, Роб. Дядо ти не би го одобрил.

Вратата се затвори и останах сам с последния предател от тайфата. С човек, когото наистина харесвах. Който ме беше предал на Хънт и на французите. Някой ден от него щеше да излезе страхотен министър.

Зачудих се колко точно са дебели прозорците на офиса и дали ще издържат тежестта му, ако го изхвърля долу. В случай че реши да буйства.

Бутнах го обратно в стола му, седнах на бюрото и затиснах с подметката си гърдите му. Гърбът му опираше на витрина, в която снимките на членове на семейството му бяха внимателно разграничени от тези на плебеите кариеристи.

— Аз съм един тъп нещастник — му казах. — Чак не мога да повярвам колко съм тъп. Но ти си още по-голям глупак. — Поклатих глава. — Господи, не може да си го направил за пари. Да не сте я закършили със семейните финанси?

Ударът над токата на колана му беше едно от малкото неща в живота ми, които бях свършил наистина добре. Все още имаше затруднения с дишането. И изглеждаше ужасен от неочаквания сблъсък с реалността.

— Не… ставай смешен. Власт. Единственото, което има значение в този град. Трябват ти връзки. Не съм искал да ти причинявам неприятности…

Никога не съм бил грубиян, поне не и физически. Затова и ударите ми са по-скоро следствие на моментния ми изблик, не на садистична хореография. Но човек се учи. Имах време да реша точно къде и как да го ударя. Време да събера юмрука си така, че да не си изкълча китката или някой пръст. Време да се наведа под правилния ъгъл. Прицелих се към челюстта му, там, където трябваше да бъде левият му мъдрец.

Справих се наистина добре — улучих два зъба. Той ги изплю в дланта си, изтърва единия на пода и се разплака.

Никога не съм си представял, че е толкова приятно да удариш някого.

— Сега позна ли ме? Тъпият военен. Първо ме наеба сестра ти, после ти. На бас, че семейството ти използва тоалетната хартия по няколко пъти. — Бях ядосан колкото на него, толкова и на себе си. Наистина го бях имал за приятел. Макар и във вашингтонския смисъл на думата. — Дьо ла Вер едва не прецака всичко, а? Появи се неочаквано да иска гаранции. Господи, трябва здравата да си се паникьосал. Нямало е как да го разкараш оттук, а и аз подраних. Но бях вир-вода, сляп и тъп като престоял на слънцето цимент. Разигра ме, както ти си знаеш. От теб ще излезе страхотен политик.

Погледна нагоре към мен. От устата му се стичаше кръв. Мислеше. Разбрах, че продължавам да се държа глупаво.

— По дяволите, Роб. Какви ги говоря? Ти си страхотен политик. Даже в града на изпечените мошеници. Пуснал си информацията и си продал жабарите на Хънт и Хънт на жабарите. И мен и на двете страни, след като бях толкова глупав да се отбия и да ти задам няколко опасни въпроса. Ти си от тия, които никога не губят. — Преди няколко седмици се имах за циник. Сега се учудвах на наивността си. — Сега ми кажи. Кой мислиш, че изпитва по-голямо нетърпение да те убие? Дьо ла Вер и момчетата му? Или Хънт?

Не вярвайте на светците и социолозите. Страхът може да бъде и красив, стига да го видиш в очите на подходящия човек.

— Не… няма да го направиш.

— Разбира се, че ще го направя.

— Моля те.

— Трябва да ти е трудно с тази думичка. Кажи я пак.

— Моля те.

Скръстих ръце на гърдите си. Нямаше защо да се страхувам от Роб. Беше като настъпен дъждовен червей.

— Страхотен план — му казах. — Наистина ти се възхищавам. Англофили, глупости. Използвал си семейството си за прикритие. Наистина страхотно.

— Моля те, Джон. Можем да се разберем някак си. Моля те, не казвай на генерал Хънт.

Потупах го по бузата, на мястото, където го бях ударил преди малко. Той се отдръпна назад и млъкна.

— Аз решавам на кого и колко да кажа. Мой ред е. Но като военен изпитвам слабост към хората, които се подчиняват на заповеди.

Изгледа ме умоляващо.

— Какво искаш?

Нямаше да му кажа веднага, исках да се помъчи още малко.

— Защо французите? Разбирам за Хънт. Но защо си се продал на французите? Кажи ми истината, Роб.

Погледна надолу. Сигурно се чудеше как да обясни на простак като мен интересите на стратегическо ниво в политиката и нюансите на международното положение. Заговори назидателно. Като професор, въпреки кръвта по ризата и брадичката си. Оставих го да си дърдори. Горкото копеле можеше да говори само така.

— Англичаните… се отдръпват от евроинтеграцията. Заради единната валута. Франция ще поеме лидерството. Над цяла Европа. Германците имат пари. Но се страхуват. Франция… е нашият шанс. Трябваше да играем по свирката им. Ако искаме да запазим позициите си в нова Европа. В търговията, въоръжаването. Близкоизточният въпрос.

Изсумтях.

— Дотук не си казал нищо смислено.

— Какво?

— Това е най-тъпият политически анализ, който съм чувал. Да не би да спиш с французойка?

— Франция ще…

— Я стига. Забъркал си се с французите, защото си глупав. А сега да поговорим за Ем. — Подхвърлих му пакетче носни кърпички от бюрото. — Не си хемофилик, нали?

— Не мога да ти кажа нищо за Ем.

Преди малко ми беше харесало и сега с удоволствие щях да го ударя пак. Но не исках да оставям следи по лицето му. Предстоеше му поява пред широката общественост.

— Глупости. Някога бил ли си в библиотеката на Хънт?

Роб поклати глава и опипа наранената си устна.

— И аз така си помислих — казах. — Хънт не дружи с кого да е. Така че да ти опиша библиотеката. Безвкусни картини, доста скъпи. Книги с кожени подвързии, които според мен Хънт наистина чете. И много спомени. Фотографии. Точно до едно от големите кожени кресла има кръгла махагонова масичка, обсипана със снимки. Някои от рамките сами по себе си са произведения на изкуството. — Погледнах към изложените в офиса на Роб снимки. — Подбира ги по-внимателно от теб. Но и обикновено знае кой ще го посети. Както и да е, там има една снимка на Хънт още като подполковник. Ухилен свирепо. Изтъпанен до твоя старец. От времето, когато татенцето прокарваше законите за подпомагане на армията. Не я забелязах първия път. Хънт е като дрезина, покрай него не ти остава време да се огледаш. Но вчера я видях. И всичко си дойде на мястото. Човече, трябвало е да останеш с Хънт. Само с него.

— Усмихнах се. Широко. — Имаш ли резервна риза? В някое чекмедже? Или в шкафа? Би било в твой стил.

Роб кимна.

— Добре. Защото ще ти потрябва. Но ще стигнем и дотам.

— Наведох се към него. — Не можех да разбера как направиха толкова бързо връзката с мен. Бяха прекалено добри, знаеха прекалено много и действаха прекалено бързо. Чакаха ме със сапуна в ръка всеки път, щом решах да използвам банята. — Изгледах изплашеното същество пред мен. Не беше дребен физически, но като дух беше нищожество. — Можех да си обясня французите. Но Хънт… с Хънт беше различно. Не съм експерт по генеалогия.

Но снимката обясни всичко. Истинският клуб „Хънт“ не са въоръжените горили, които патрулират около имението му. Не, там членуват само хора със синя кръв. По дяволите, семействата ви може наистина да са ходили заедно на лов. Навремето, преди поколенията да се изродят. Бях забравил един основен момент от кариерата на Пънчи Хънт. Хлапе от богато семейство постъпва в Уест Пойнт. Записва се доброволец за Виетнам. В моята служба го боготворяха заради това. За саможертвата. В миналото е правил велики неща за страната си.

— Още прави…

Обхванах лицето му с длани. Сякаш за целувка. Вместо това през бузата му забих пръст в новичката дупка между зъбите му.

— Спести ми забележките си. Изпитвам наложителна нужда да споделя с теб някои неща. Ето ви — Хънт, ти и Ем. Господ знае още кой. Нов шанс за отлежалите пари. Боб Нечестни ли е истинският шеф на „Макон-Болт“? Или е само подставено лице? Протежето ви, пробило си път от низшите класи. — Пуснах челюстта му.

— Боб е наивник. Не знае какво точно ти трябва в този град.

— Благодаря. Но да се върнем на историята ми. Пари, власт и семейства с традиции. Все нещата, направили Америка велика. Но съвестта на Ем заговорва. И прави непростимото. Омесва се с долните класи. Кажи ми, кое ви дразнеше повече — че Ем се опитва да изкара наяве далаверата ви за триста милиарда долара, или това, че го прави с черен генерал? Не е нужно да ми отговаряш. Алергичен съм към клишетата.

— Какво искаш?

Повдигнах вежда по възможно най-театрален начин.

— Какво искам? Може би да ме управляват свестни хора? Истина? Мир? Дадените за отбраната пари да отиват по предназначение? Пак ти потече кръв. Хей, моите нужди са простички. На този етап искам да си върна момичето.

— Не мога да ти помогна…

— Можеш. И ще го направиш. Ще правиш каквото ти кажа. Или ще кажа на жабарите, че си ги лъгал с Пънчи Хънт и сие. После ще кажа на Хънт, че си играл на още две места. Те ще те убият, Роб. И ще го направят така, че да боли.

Беше толкова изплашен, че не можеше да говори. Изведнъж нервите му не издържаха и се разтрепери.

— Ще си само статист. В 18,00 ще застанеш до Централното кафе на входа на „Юниън Стейшън“. Щом си тръгна, иди в банята и си наплискай устата със студена вода. Няма да боли много. И си сложи чиста риза. Ако нямаш друга вратовръзка, слез и си купи една от „Брук Брадърс“^[3]. Сигурен съм, че имате открит кредит от поне един век.

— Какво ще…

— Млъкни. Или ще ти размажа носа. Днес не съм в особено добро настроение.

— Ами ако не…

— Ще се обадя на две места. И ще започне съревнование кой да те убие първи. Шест часът. Нека да е шест без пет. Ако закъснееш, уговорката отпада.

— Какво ще трябва да правя?

— Да се правиш на голяма работа. Така че семейството ти да се гордее с теб.

Наистина исках да го ударя още веднъж. С всеки изминал час се харесвах все по-малко. Но със загубата на маниерите и съвестта идва и известна доза облекчение. Едновременно се мразиш и се чувстваш горд от това, което правиш.

На вратата се обърнах и за последен път изгледах страхливеца зад бюрото.

— Изпитвал ли си някога поне малко срам? Някога хората с твоето положение са се жертвали за тази страна. Първи са се записвали доброволци при война. Работили са за символични заплати в мирно време. Имали са чувство за дълг. За отговорност. Noblesse oblige^[4]. Били сте сред най-добрите.

— Не се самозалъгвай — беше отговорът му.

Оставаха ми два часа до срещата с Кори. Реших да ги прекарам в Националната галерия. С другата жена, в която бях влюбен. Националната Галерия беше близо до „Юниън Стейшън“ и там щях да бъда в безопасност. Не се навъртаха много биячи. Имаше обществени телефони. А и се нуждаех от известна доза от плодовете на цивилизацията. Въпреки позьорството й. Трябваше да повярвам, че на този свят може и да остане нещо ценно. Че не всичко е грозно.

Момичето беше моята тайна. Предполагам, че през последните сто години я бях делил само с още един човек. Гимназистите, дошли на екскурзия, я подминаваха с отегчение, интелектуалките с посивели стегнати кокове й се възхищаваха по куп измислени причини. А моята червенокоска номер две само се усмихваше над кошничката си с американския еквивалент на усмивката на Мона Лиза. Уинслоу Хомър. Официалното име на картината беше „Есен“. Истинското — „Ела ме изяж“.

Не знам дали Хомър е разкрил тайната на някого, или я е запазил само за себе си. Тълпите изкуствоведи още не бяха разбрали какво е направил. Независимо че наскоро беше започнало второ, умопомрачително скучно преразглеждане на творчеството му.

Ние виждаме това, което очакваме да видим. Затова и не бях успял дори да се приближа до класата на Кори и компания.

Едно старо гадже ми беше казало, че гледам света през залепени за ретината ми розови контактни лещи. Но тя имаше докторат, обмисляше предварително всяка своя дума и не беше способна на емоционална връзка. Явно ми вървеше повече с червенокосите.

Климатикът в галерията не беше съвсем наред и туристите се носеха покрай мен като жертви на чумна епидемия. Стоях пред картината и се мъчех да успокоя нервите си. През зимата се появяваха костюмираните позьори и трябваше да слушам как някой глупак обяснява с прискърбие, че моята любима принадлежи на Норман-Рокуелския спад в творчеството на Хомър и е една от най-слабите му картини. Моето второ момиче беше облечено с плътно прилепващите странни дрехи мода 1877, черна шапка, тясно черно кадифено жакетче и тъмносива, падаща на тежки дипли пола. Стоеше насред влажна горска пътека, обградена от листа с цвета на косата на Тиш. С ръка, скрита в бяла ръкавица, придържаше към талията си волана на полата. В позата нямаше нищо неприлично, беше естествено да не иска да се изкаля. Но ако си имаш и малко понятие как точно изглеждат жените — ако познаваш допира, мириса, а и нещо от мислите им, — щеше да ти стане ясно, че Хомър си е направил най-голямата еротична шега в историята на изкуството.

От влажните гънки на полата и светлосенките се образува нещо толкова ясно, колкото можеш да го видиш по порнофилмите. Само дето това на картината беше показано с вкус. Моделът трябва да е бил страхотен. Сигурен съм, че Хомър никога не я е забравил. Усмивката й — когато си я разтълкуваш — караше Кори Невърс да изглежда като гимназистка на купон.

Не бях казвал на никого за момичето от картината. Дори и на Тиш. Страхувах се, че ще се разчуе и някой блюстител на нравствеността от Хълма ще изпрати втората ми любов в изгнание в хранилището на Националната галерия, където никога повече няма да я видя.

Трябваше да прекъсна срещата си, за да се обадя от телефоните до мъжката тоалетна. Да уведомя участниците за „Юниън Стейшън“, шест часът, ако не искат да отпаднат от играта. Обаждах се на всеки така, че да му оставя време колкото да се оправи с уличното движение, паркирането и тълпата в главната чакалня. В промеждутъците между разговорите обикалях галерията. Трябваше да си налагам да не треперя.

Обадих се дори на полковник Мори, шефа ми в Пентагона. Оставих съобщение на телефонния му секретар. С обещание, че утре ще се явя на работа в редовното време. Не уточних: „Ако съм още жив.“ Никой не може наистина да си представи собствената си смърт. А и вече бях поел повече от нормалната си доза мелодраматизъм.

Всички бяха нетърпеливи. Искаха да участват. Хомър беше изиграл шегата си. Беше ред на моята.

Най-приятен беше разговорът с Али. Направо скимтеше от нетърпение да приключи със сделката. Щом разбра за „Юниън Стейшън“, реагира с „Какви номера се опитваш да играеш?“, последвано от подозрение в типично негов стил: „А, Джони? Да не си замислил да духнеш за някъде?“

От мъжкарската нотка в гласа му не беше останала и следа. Беше твърд колкото целофан. Нямаше търпение да ми пробута финансовите подробности.

— Джони, готов ли си да си запишеш? Трябва да позвъниш на едно място. За да ти потвърдят, че вече си богат. За да не би някой да те прецака в последната минута.

Престорих се, че имам лист и химикал. Гледах как бащи водят нетърпеливите си синчета към тоалетната. Али диктуваше числата. Телефонният код за Кайманите. Номерът на банковата сметка. Номерът на моята сметка. Още кодове за достъп до депозита. Нумерологията на финансовото дело.

— Да повторя ли?

— Записах ги.

Все пак ги повтори.

— Обади се, Джони. Ще бъде като телефонна игра с печалби. Обади се веднага. Не се доверявай на никого. Трябва да потвърдиш депозита.

Наближавахме момента на истината. Всичко, за което Али бе мечтал. Напрежението го правеше достоен претендент за титлата „Най-изнервен мъж на годината“.

Аз бях сред останалите състезатели. Изплашен до смърт. Дланите и краката ми се потяха, кожата по ръцете ми беше настръхнала. Безпокоях се за Тиш. И за себе си. Дики ме беше накарал да се чувствам отговорен и за евентуално клане на невинни пътници в пиковия час. В плана ми имаше няколко забележително глупави точки. Можех само да се надявам, че въпреки всичко е по-добър от плановете на останалите.

Имаше малка вероятност да е така. В армията научаваш няколко основни неща. Например, че битките не се печелят от най-добре подготвената, а от най-малко неподготвената армия. Човечеството се подчинява на законите на Мърфи. И няма бомба, по-нестабилна и избухлива от човешката психика.

Малко преди срещата с Кори отидох да разгледам Реноар. Мразя го. За няколко минути изпаднах в напълно подходящо за случая брутално настроение.

 

 

„Дъблинчанинът“ е един от баровете, имитиращи исторически места. Тъмно дърво и тъмна бира, малки прозорци и обширни помещения. Храната е ужасна, напълно в духа на ирландската кухня, но не знаят как се налива „Гинес“ или „Харп“. Вечер ирландци се изреждат да пеят едни и същи песни. Хлапетата от Хълма се отбиват след работа и въздишат по миналото, което предците им навремето охотно са захвърлили. Но във Вашингтон има и по-лоши кръчми.

Кори стоеше в дъното, под литография на Истърското въстание^[5]. Пиеше чисто уиски. В ирландска кръчма. Наистина нямаше срам. При вида ми за момент замръзна на мястото си. Сякаш не беше вярвала, че ще дойда. Седнах и усетих миризмата на предишните й уискита.

— Коя поред ти я тая чаша?

Кори побутна голяма безформена чанта, с която спокойно можеше да отидеш на пикник. От типа, които избират жените без вкус. Премести я от другата страна на стола си, далече от мен. Даде ми да разбера колко държи на дискетите.

— Ти не разбираш — звучеше пияна. Почти достатъчно, за да докара чувството.

— Съвземи се. Трябва да си готова да действаме.

Тя се изсмя.

— Виж кой го казва. Ти кога си бил готов да действаш. С мен можеше да преживееш най-големия екшън в живота си.

Преместих чашата й към другия край на масата, но тя я върна обратно.

Исках да е изнервена. Не мъртвопияна.

— Кори… тези хора не се шегуват.

Лисна уискито в лицето ми.

— Мислиш си, че не съм достойна за теб. Майната ти, Джон.

Барът беше почти празен, но изведнъж привлякохме повече внимание, отколкото ми се искаше.

Избърсах лицето си с хартиена кърпичка. Нямаше как да спра смъденето в очите. Докато прекося няколкото улици, делящи Националната галерия от бара, бях подгизнал в пот. Уискито прибави към потта и малко захар. Беше като лепило, което някой е размазал по ризата ми. И по косата.

С удоволствие бих я ударил, но си наложих да кажа спокойно:

— Кори, овладей се. Веднага. Или си тръгвам.

Беше прекалено подгряла. Почти не ме слушаше. В очите й имаше желание. И страх. Объркване. Грешник в деня на Страшния съд.

— Време е да тръгваме. Стегни се. Отиваме до „Юниън Стейшън“. Последна спирка.

— Трябва да се отбия до тоалетната. — Тя се надигна, избута шумно стола си назад и едва запази равновесие.

Знаеше посоката, явно не й беше за първи път. Зачудих се от колко време чака и се налива.

Леко се клатеше. Беше с прилепнали панталони, бебешко синя блуза, тясна в раменете, леко набрана в талията. Добре подбрани за път дрехи.

Обърна се и ме изгледа точно преди да свърне зад ъгъла. Усмихна се, не беше нещо, което ти се ще да видиш на лицето на жена си. Или на гаджето си. Лицето й не излъчваше и следа от доверие. Върна се на масата — от концентрацията вече не залиташе — и грабна чантата. С истинските, автентични фалшиви дискети.

Изигра го страхотно.

Гледах как се отдалечава. Сигурно никога нямаше да я разбера напълно. Беше ли планирала да ме залее с уискито, за допълнителен ефект? Наистина ли беше толкова добра? Дали беше толкова пияна, на колкото се преструваше? Ако беше така, то парфюмът й се състоеше основно от уиски. Способна ли беше и на капчица истинско чувство?

Вярвах единствено, че е изплашена. Май никога не съм можел да разпознавам любов, но различавам страха.

Беше въртяла всички ни на пръста си, но нещата бяха отишли прекалено далеч. Дори за нея.

Сервитьорката ми донесе вода с лед и пакетче носни кърпички. Без да ги поръчвам. Може на този свят и да бяха останали малко топлота и разбиране.

— Колко е изпила?

Сервитьорката се замисли за момент. Беше едра и руса, от типа, по който лудеят арабите. Гледаше изморено.

— Трябва да проверя на бара. Пет или шест.

Доста за дребна жена като Кори.

— Няма значение. Ще я разкарам оттук веднага, щом се върне. Колко ви дължа?

— Сега ще донеса сметката.

Отпивах от водата, бършех се и исках цялата последна седмица да е била просто кошмар. С изчезването на Кори момчетата на бара бяха загубили интерес към масата ни, но барманът явно имаше нюх за неприятностите и продължаваше да ме наблюдава. Аз самият бих пийнал нещо, но вече нямахме време.

Платих и оставих голям бакшиш. Кори се върна. Вървеше отсечено като подъл дребен пехотинец. Повторих:

— Време е да тръгваме.

Изгледа ме с убийствените си сини очи.

— Не можем ли да поседнем за минутка?

Погледнах часовника си колкото за пред нея. Знаех, че закъсняваме.

— Трябва да тръгваме.

— Не е далеч оттук.

— Няма да минаваме през парадния вход.

— Само за минутка.

— Тръгваме, Кори. Сега или никога.

— Една минута с теб.

— Благодаря, вече ме почерпи.

Очите й не трепнаха.

— Обичам те, Джон. Не разбираш ли?

— Ще ти мине.