Асен Г. Христофоров
Искровете (8) (Историко-географски очерк)

I

В Искровете, пък и в много други краища на страната, Девети септември дойде някак естествено и неусетно, като изгрева на слънцето в едно безоблачно небе. Защото хората очакваха изгрева, а облаците бяха побързали да се разпръснат. Местните представители на властта бяха изчезнали — смирено, по свой почин и без много шум, като самите генерали от главния щаб на войската. Така и гнилият плод сам пада от дървото. Но зад това привидно спокойствие, продължило една-две години преди тая паметна дата, в долината на Черни Искър кипеше упоритата подмолна борба, отразила недоволството на селяните от кормчиите на държавния кораб и от техните представители в щаба на войската. Генералщабните офицери се спотайваха през тия години в почивния дом над Говедарци. Горите наоколо гъмжаха от войници. Засилена бе и охраната на дворците в „Овнарско“ и Средонос — тия два символа на царската власт в Искровете. Патрули кръстосваха петте селца, за да слухтят и бдят. Така подсигуряваха реда в Северозападна Рила и спокойствието на самите генерали. Ала в южните поли на планината, нейде към Якоруда, отдавна вече действуваха първите партизани в страната. Техният брой бързо нарастваше. И докато мраз сковаваше Искровете, пълни с войници и жандармеристи, с български и немски офицери, партизанският вихър разпалваше пожара на юг, от Якоруда към Разлога и от Предела към Дупница. Скоро навред из планината почнаха да бродят тъмни сенки. И Рила сякаш настръхна.

Настръхнаха рилските гори от убийства при засади, вършени от жандармеристи с немски шмайзери. Петдесет хиляди лева на убит партизанин! Такава беше срамната награда… И те, жандармеристите, ходеха на лов за хора, дебнеха ги зад стволите на стройните смърчове, гонеха ги с нарочно обучени кучета или ги примамваха с голи обещания. Искровци виждаха всичко, тръпнеха и недоумяваха. Те бяха свикнали като дедите си да стрелят само по вълци и мечки и после да тръгнат из селцата с тялото на убития хищник, та да събират дребни левчета за почерпка. Тогава всеки овчар се радваше на успешния им лов. Но дори побелелите старци, които помнеха, отдавна, още от турското робство, не бяха слушали за лов на хора. Това беше нещо ново, внесено ведно с шмайзерите чак от Германия. И всичко немско сякаш опротивя на селяните.

Подлият никога не е храбър. И с държането си жандармеристите често доказваха тая стара истина. Подлостта им се превръщаше в страх, колчем идваше вест за появата на партизани в близката околност, а страхът им ги правеше още по-подли, когато успяваха да примамят с голи обещания някой ранен борец от съпротивата. Блазнеше ги паричната награда и те го убиваха въпреки думите си да пощадят живота му. Такива бяха подвизите им и в Искровете…

Еднъж, през юни, когато боровете цъфтели, а ветрецът разнасял надалеч жълтия им прашец, двамина партизани, и двамата млади обущарски работници, се спуснали в долината на Бели Искър за провизии и разузнаване. Обучените полицейски кучета надушили дирите им, жандармеристите устроили засада и ги заловили без бой, с няколко гръмки обещания. После, петимни за наградата, те побързали да ги разстрелят. Плячката ги настървила. Претърсили околността и заловили още един партизанин близо до язовира над Бели Искър. Застреляли го под самата язовирна стена, а наградата поделили с охраната на язовира. Трети партизанин бил забелязан в Лакатишка Рила, недалеч от Говедарци, и срещу него устроили цяла хайка. Убили го край рекичката Лакатица, а на връщане към селото се изпокарали за наградата.

Тия ловци на хора не обичаха да влизат в открит бой. И когато група партизани, настанили се в туристическата хижа под Джанка, край Грънчарското езеро, прекъснаха движението по шосето от Самоков за Якоруда и Разлог, не се намериха смелчаци измежду жандармеристите да тръгнат срещу тях. Те първо изчакаха овчарите да слязат от планината и да развържат езиците си. А пастирите им се надсмиваха. И се разприказваха. Те нямаше защо да мълчат, тъй като партизаните се били преместили далеч отвъд Джанка, в незнайни ридове и долове. Едва тогава жандармеристите потеглиха с мотоциклети и камиони към седловината над Грънчарското езеро, напълно уверени, че ще се завърнат невредими. Отишли в хижата, преброили липсващите одеяла и толкоз! А заслона подпалили…

Сякаш да се надсмеят над този геройски подвиг на жандармеристите, наскоро подир опожаряването на хижата в Мала Църква пристигнали посред бял ден четирима въоръжени партизани. Те се запътили право към кметското наместничество и влезли в него с господарска походка. Представили се на наместника като цивилни инспектори от жандармерията, поразпитали ги за едно за друго, прегледали и пушките на охраната, поискали да узнаят разположението на постовете и дали има млади неблагонадеждни хора в селото, а после си заминали. Не забравили и да се легитимират като пратеници на жандармерийския щаб в Кюстендил! Играта им скоро се разкрила, ала наместникът станал за смях пред всички. И истинските жандармеристи се понапили от мъка.

За да престанат посещенията на такива странни инспектори, предрешени като туристи, в Искровете бе провъзгласена епидемия от шап по добитъка и само снабдените с открити листове имаха достъп до селцата. Плоската хитрина будеше смях у селяните. Тогава жандармеристите отвлякоха десетина от най-будните момци в тия селца — едни неуки, други среднисти, трети висшисти — и ги настаниха в лагери, зад бодливи телени мрежи или направо в затворите. Дори някои от учителите не бяха пощадени. Тъкмо те сякаш сееха заразата. А офицерите от щаба се възмущаваха поради нарастващия брой на тия млади глави, отвърнали с неблагодарност на ежегодния дар от царско брашно за Искровете. „Храни куче да те лае!“ — мъдруваха те в памет на току-що умрелия владетел.

Хайките зачестиха, защото отвред пристигаха сведения за движението на партизански чети. И за техните подвизи. Партизани бяха унищожили една немска военна част при спирка Жабокрек по линията на дековилното влакче за Рилския манастир. Ударът дойде като гръм от ясно небе. В тия тревожни дни петима ранени или болни партизани, откъснати от своите отреди, се бяха предали на отделни постове в различни части на рилските окрайнини. Те бяха повярвали на обещанието за пощада. Жандармеристите ги довлекли в главния щаб на войската над Говедарци, но още на следващата нощ ги подкарали с вързани ръце нагоре, по рида на запад от Преслапа, към обширната поляна в местността „Говедарника“, и там ги разстреляли в тъмата. Гробовете им личат и днес в горния край на поляната, край „царската“ пътека, само на няколкостотин крачки от хижа „Самоковска комуна“. Малка надгробна пирамида стърчи сред грижливо засадени горски цветя.

Много са жертвите. През тия месеци в Рила намериха смъртта си плеяда смели мъже. В западните рилски подножия, нейде между Бараково и Благоевград, загина Никола Парапунов, организаторът и ръководителят на съпротивителното движение в Пиринския край. Под Мечи връх в Рила падна и Станоя Крекамански, друг партизански командир. Някогашната туристическа хижа „Македония“, служила за убежище и на пиринските, и на рилските партизани, днес носи неговото име. Пак в Рила загина и Атанас Янчев. Смъртта сякаш пощади Желю Демиревски в боя при Жабокрек, за да покоси живота му в Отечествената война само няколко седмици подир изгонването на немците от страната. Духът на Желю, командир на рилопиринския партизански отряд, и до днес живее над Пазар-дере, към Дамга и Кабул, край Седемте рилски езера. Там бяха любимите сборища на неговите хора. От тия върхове сам Желю често е хвърлял поглед към селцата в долината на Черни Искър, към царските дворци и щаба на войската. И е броял дните до крайната победа.

Тя дойде с грохота на съветските оръдия отвъд Дунава и с бързия поход на червеноармейците към столицата, вече оградена от партизански части. Искровете бяха далече от пътя и на едните, и на другите, и селяните сами се справиха с положението. После в петте селца се завърнаха прокудените младежи. Само жандармеристите не ги посрещнаха. Те бяха избягали даже преди генералите — като мишките, които първи напускат потъващия кораб. Младежите, възмъжали в затворите и лагерите, не мислеха за мъст, пък и в Искровете нямаше закоравели привърженици на царската власт. Но в тях имаше стари хора… Хора с остарели разбирания и властно държане в семейния кръг, с идеи и навици, наследени през вековете от деди и прадеди. С тях най-напред трябваше да се преборят младите хора в устрема си към един нов живот. Борбата се оказа комай по-тежка и от тая срещу царската власт!

Години трябваше да изминат, за да изветреят предразсъдъците, да се стопи консерватизмът, да се разчупят оковите, които държаха селската жена в подчинено положение, да се преодолее неверието на старците, в чиито ръце бяха и нивите, и къщите, и работният добитък. Ние не винаги си даваме сметка за огромните промени в бита и съзнанието на селяните, настъпващи пред очите ни. Наистина съзнанието понякога изостава. Ала то все пак върви напред. Битът го влачи като катраник. Тъй е в цялата страна, тъй продължава да бъде и в Искровете, тия планински селца, забутани в дебрите на Рила. А каква беше картината само преди петнадесетина години? Промените изглеждат невероятни.

Така например, когато младите хора запретнаха ръце подир Девети септември и решиха да построят здравен дом в Говедарци — единствен в Искровете, — мнозина посрещнаха с негодувание тяхната благородна инициатива: дворът на болницата щял да отнеме няколко декара от селската паша, тъй нужна за овцете, а и всякакви зарази щели да плъзнат от къща в къща, щом запристигат болни от другите селца! Ала младите се наложиха. Здравният дом израсна накрай селото, по-хубав и от близките царски дворци. Отначало той наистина приличаше на дворец, в който прислугата чезне от скука, защото и лекарят, и акушерката, и зъболекарят, и аптекарят бездействуваха по цели дни, победени от местните врачки, които бабуваха на болните. Сега медицинският персонал в болницата няма толкова свободно време…

Тъй беше и с хляба в Искровете. Фурна имаше само в Говедарци, ала тя вадеше хляб главно за нуждите на летовниците в почивния дом на печатарите, за работниците другоселци или за туристи. Никоя местна стринка не отваряше вратата на хлебопекарницата без известно стеснение: редно било сама да омеси, вместо да купува готов хляб, който не бил вкусен, пък и фурнаджията бил много дебел, та потта от челото му падала направо в тестото… Затова невестите просто не лягаха еднъж в седмицата, за да омесят и изпекат хляб, който да стигне до другата неделя. Трябваше да минат години, преди да отпадне и този предразсъдък, докато днес летовниците трудно се вреждат за хляб от селянките пред фурната.

Нямаха край и разните празници, пред които някои наши белетристи изпадаха до недавна в сълзливо умиление, макар да виждаха как селяните се обричат на доброволно безделие в напрегнати трудови дни от страх да не разсърдят мишките, да не призоват градушките, да не озлобят бабите или хората със зли очи… Тъй беше и в Искровете. Таласъми шетаха доскоро по таваните, кърмачетата се разболяваха от уроки, млякото на първескините секваше поради гнева на някой важен светия. Дори добитъкът не мреше от болести, а от приказките на съседите! Такава беше неразораната целина, заварена подир Девети септември от младите хора с нови идеи и стремежи. Никой трактор не можеше да я изоре наведнъж. Тя трябваше да бъде чоплена дълго и бавно по пътя на убеждението. Но младежите бяха нетърпеливи!

А старите хора? Техният вкоренен консерватизъм се възправяше като стена срещу пристъпа на младите — една стена, издигната върху здравата каменна основа на традицията и подпирана като с колони от повелите на закона. Защото домовладиката на всяка къща беше абсолютен господар на целия имот и всякакви доводи се разбиваха на прах пред неговото юридическо право на вето. Синът не можеше да построи нов дом без съгласието и материалната подкрепа на бащата. Той нямаше и ниви на свое име. Беше с вързани ръце. Трябваше да чака смъртта на родителя си, за да се отдели от братя и сестри. А упоритият баща можеше винаги да разполага с труда на покорната женска челяд и да ръководи малкото си стопанство дори без помощта на синовете. Сам бе навикнал на труд от детските дни и трудът не го плашеше на стари години. При това искровци са яки балканджии!

Бързото нарастване на населението в Искровете през десетилетията подир Освобождението бе направило нивите в тия селца колкото оскъдни, толкова и скъпи. Всяка педя земя в полето беше ценна. И при делба между осиротели братя нивите се деляха на равни ивици. Тъй те ставаха все по-тесни, разпръснати от единия до другия край на полето, отделени едни от други чрез каменисти синори, които се разширяваха неусетно от година на година поради естествения наклон на почвата. Джанки и шипкови храсти никнеха в междите и още повече стесняваха орната площ. Средната ширина на нива не беше повече от десетина крачки. Понякога воловете едва се обръщаха с ралото от теснота, защото в стремежа на всеки брат да получи ивица от всяка нива, някои орници достигаха едва пет-шест крачки в ширина! Наистина в пролетно време тези тесни нивици придаваха особен чар на полетата. Ала не чарът на нивите пълни хамбара…

Тази разпокъсаност на нивите и скромният размер на средното полско владение в Искровете подсилваше доводите на младите хора и понякога караше старците да се вслушват в техните думи. Малко домочадия в Искровете владееха повече от петнадесет декара орна площ в полетата на тия селца. За стопанство с толкова декара са нужни и чифт волове. Защото земята трябва първо да се изоре. Но понеже петнадесет декара са недостатъчни за изхранването на чифт волове, в Искровете не воловете работеха за изхранването на стопаните, а самите стопани гладуваха, за да преживява изпосталелият работен добитък. Особено в края на дългата планинска зима, когато и плявата се омиташе от оборите. Запролетеше ли се, добитъкът понякога биваше толкова слаб, че селяните не можеха да изорат дори тия жалки петнадесет декара. И късаха от своя залък, за да купуват зоб от полските села. Те самите ядяха ечемичен хляб.

Младите хора, пък и някои от по-възрастните, сочеха пътища към един нов живот, при който и добитъкът, и селяните трябваше да добруват, отдадени на задружен труд в безсинорните ниви. Но тия пътища минаваха през телените мрежи на традицията и предразсъдъците. Някой трябваше да разсече бодливата тел. Не чрез сила, а с добър пример. И още на третата зима подир Девети септември в Говедарци замислиха създаването на кооперативна ферма като първа плаха стъпка към тоя нов живот. Семето, вярваха младите, ще даде кълн! И като не разполагаха с бащините си ниви, те изпросиха от старците по една-две овце и ги внесоха във фермата. Така събраха към петдесетина брави. Мнозина се подсмиваха. Ала през пролетта на 1948 година, когато снегът се прибра към гората, първият кооперативен овчар в Искровете изведе стадото от фермата и овцете плъпнаха из полето. С тях идеше и новото, а то идеше, за да остане…

II

В края на същата 1948 година кооперативната ферма в Говедарци прерасна в първото трудово-кооперативно земеделско стопанство в Искровете, обединило и десетина домочадия от Доспей махала. Тогава и държавата се притече на помощ. Напредничавите хора от двете селца най-сетне се бяха наложили и можеха да бъдат доволни: започваше един нов живот…

Търкулнаха се дванадесет кратки рилски лета от оня първи ден на новата 1949 година, когато пионерите кооператори тръгнаха с брадви в ръце към гората над Говедарци, за да секат дървета за бъдещите стопански сгради и да отработят своя първи трудов ден. Днес тяхното стопанство обединява почти всички стопани в Говедарци и Доспей махала, в Маджаре и Мала църква. Частниците се броят на пръсти и в четирите села. Скоро и те ще станат кооператори. Защото няма друг път. Пък и самите искровци обичат да казват, че шиле, което се дели от стадото, само се затрива в гората!

Вече свикнахме с новото. То ни се струва редно, естествено, непроменимо. Стопанството стъпи на краката си. Но с колко тревоги и съмнения е постлан изминатият път! Те не трябва да се забравят. И ако припомням някои от тях, то е за доброто на едно ново поколение, което иде наготово и сяда свойски на сложената трапеза, не изпитало вълненията на онзи първи трудов ден, не видяло премахването на вековните синори и не чуло тревожния бумтеж на първия трактор, докаран в долината на Черни Искър.

… Дебел сняг покриваше полегатото поле над Говедарци. В тоя празничен ден, посветен на новата година, първите кооператори крачеха нагоре, към гората — едни по дирите на шейна с оборски тор, други направо през снега, без пъртина. И пътят към новия живот, който бяха поели, беше девствен като снега, без пъртина. Затова се вълнуваха кооператорите пионери. Те идеха на групи, по двама-трима наведнъж, сетне спираха за минутен отдих в окрайнината на гората и хвърляха поглед назад, към полето, петимни да разпознаят ония, които бързаха подир тях по нанагорнището. Гледаха далечните фигури и гласно се питаха за тоя и оня — дали някой го е зърнал в свежото утро, дали е тръгнал вече и няма ли да закъснее или пък ще се откаже от дадената дума тъкмо в тоя час, едновременно последен и първи. Ала никой не се отказа! Доволни, секачите потънаха в гората и брадвите им събудиха ехото. А долу, накрай селото, други кооператори ринеха снега, забиваха колчета и разкопаваха твърдата земя, за да положат основите на първата стопанска сграда. Тя щеше да приюти кооперативния добитък.

Подир няколко седмици сградата израсна, а когато мартенското слънце накара снега да прибере мръсните си поли към гората и да очисти полето, край тая първа сграда вече аленееше керемиденият покрив на още една постройка. Тя беше предназначена за дребния стопански инвентар, за плуговете и колите. Дойде и часът на раздялата. С колите и плуговете не беше толкова трудно, защото те и без това лежаха като сироти под открити навеси, гдето и снегът ги достигаше, и влагата трупаше ръжда по железата им. Друго бе с добитъка. Воловете гледаха стопаните си с влажни очи, кравите мучаха неспокойно, конете цвилеха. Те бяха част от всяко домочадие. Дори децата ги помнеха още от дните, когато волът е бил теле, а конят — пъргаво жребче с тънки, неустойчиви крака. Как да не плачат децата, как да не проливат топли сълзи и стопанките? Посърнали, мъжете извеждаха добитъка. Сега оборът щеше да запустее и дворът да заглъхне. Сърцето се свива от болка, а тъкмо в тоя миг старият вол се опъва при вратника, дърпа поводите и извръща глава назад, към хората в двора и празния обор. Не, стопанката не може да го гледа! Тя изхлипва, повдига престилка и закрива разплаканото си лице…

Неповторими мигове, тъжни и величави, пълни с тревоги и надежди пред новото съдбоносно утро. Тъй беше и с премахването на синорите. Мъже и жени от двете селца бяха наизлезли в полето и гледаха в изума — гледаха и сякаш не вярваха на очите си как други отместват тия доскоро свещени камъни от междите, които деляха нивите на съседи и често смразяваха брат с брата. Те гледаха и трактора, това стоманено чудовище, запорило земята край тях. От бумтежа му и соколите се бяха изпоплашили в горите. Нещо невиждано ставаше в долината на Черни Искър. Затова тръпнеха селяните. Тъй трябва да са стояли в трепетна почуда и древните българи, когато Аспарух е забил меча си в рохката пръст край Плиска, за да сложи край на дълголетното им скитничество, или когато Борис I е сринал глинените богове, за да възприеме християнството като нова вяра на своя народ. А тук, над Говедарци, тракторът пореше общата земя и селяните изхвърляха синорните камъни в коритото на близката река…

Тия първи пионери бяха няколко десетки домочадия от двете съседни села. Те понесоха и първите разочарования. Когато измина годината и равносметката бе направена, резултатът се оказа печален. Мнозина се огънаха, ала никой не напусна кооператива. Почнаха да дирят причините. Те се криеха и в безбройните трудодни, изразходвани за строежа на стопански сгради, и в лошата организация на труда в отделните звена, и в ненавременното прибиране на сеното. На следната пролет частниците се присмиваха над омършавелите кооперативни стада. Те сякаш не разбираха, че всяко начало е трудно. А кооператорите бързаха да изправят грешките и да сложат в ред делата на стопанството. Големите разходи на труд за нови сгради не се повториха през следващата година. Стегна се и дисциплината в звената. Прибра се и сеното. Трудоденят нарасна. Но той беше още много малък и в пари, и в натура, и някои кооператори с дребна челяд трудно свързваха двата края. Едни от тях станаха милиционери в столицата, други постъпиха на работа в горското стопанство. В трите кооперативни блока излизаха предимно жените. И те извоюваха победата!

Тя дойде постепенно, с много труд и мъки, въпреки грешките на ръководството и нехайството на обезверените. Вълната от предразсъдъци се разби в твърдостта на най-упоритите. И забиеше ли църковната камбана за погребение, вече все по-нарядко се мълвеше из селото, че покойникът се бил поминал от мъка по своя имот, внесен от синовете му в стопанството. Селяните не хващаха вяра на такива злостни приказки. Отминало бе времето и на поличбите. Кооператорите бяха разбрали тая истина и бързаха сами да си помогнат, като държат за реда и дисциплината, като отстраняват нередностите и наказват виновниците.

Частните стопани вече не се присмиваха над кооператорите. Сега тъкмо те кретаха в опашката. Немотията ги притискаше от всички страни. Още в 1949 година частните гори бяха иззети от държавата, пашата в Лакатишка Рила бе отредена само за кооперативните стада, а държавните доставки на мляко и вълна, на месо и картофи натежаваха повече върху неорганизираните стопани. За да преживяват, те продаваха останалия им дървен строителен материал. Сетне дворищата им се изпразниха от греди и дъски. Нима трябваше да продават и добитъка си? Това беше крайна мярка. Към нея прибягнаха само хитреците, които виждаха какъв вятър духа и разбираха, че от него няма завет. Затова бързаха да продават говедата и да колят овцете, преди да влязат в стопанството. Искаха да отидат там с голи ръце и с нивите си. Но опитът на малоцърковци, организирали свое кооперативно стопанство в 1951 година, подсети ръководителите на по-старото стопанство как да постъпват с такива умници, желаещи да станат кооператори — те биваха начитани със стойността на чифт волове и до размера на средния брой на овцете на домочадие в стопанството. С тази мярка секна и клането на добитъка.

Към 1956 година, когато бе извършено последното общо преброяване на населението, двете кооперативни стопанства в Искровете бяха стъпили здраво на краката си. Наистина трудоденят още не беше голям, но се приближаваше до средната надница на фабричен работник. Сега частните стопани се брояха на пръсти. Тъй беше и в Говедарци, това средищно село в Искровете, и в Доспей махала, преминало и административно към него, и в Мала Църква. Маджарци образуваха свое кооперативно стопанство едва в следващата 1957 година. Само белоискровци останаха частници! Ала не задълго. Година-две по-късно, при уедряването на кооперативните стопанства, те бяха включени в района на самоковското стопанство. Тогава се обединиха и трите стопанства в долината на Черни Искър. Средището им беше в Говедарци.

Според преброяването на населението от 1956 година общият брой на жителите в Искровете вече възлиза на 5303 души. За три десетилетия от 1926 година населението е нараснало с кръгло 1500 души. Този фактически прираст е напълно задоволителен. Той показва между друго, че през последните петнадесет години не е настъпил отлив на населението от петте селца в долината на Черни Искър към такива градски промишлени центрове като Самоков, Станке Димитров и София. Това се дължи отчасти на добрите условия в тия села и отчасти на отдалечеността от градовете. При това промишлеността в близкия Самоков е сравнително слабо развита, а след построяването на язовира при Пасарел в града се поселиха много жители от Горни Пасарел, Калково и Шишманово, чиито землища останаха под водата. Те запълниха нуждата от работна ръка в самоковските дъскорезни и ленени фабрики.

Към 1956 година Говедарци и Доспей махала, слети административно, наброяват 2408 жители. На второ място иде Бели Искър с 1457 жители, следван от Мала Църква с 888 жители и от Маджаре с 550 жители. В сравнение с 1926 година най-голям прираст на населението се наблюдава в Бели Искър (72,0%) и Мала Църква (63,8%). Увеличението за Говедарци и Доспей махала възлиза само на 24,8 на сто, а Маджаре остава на последно място с 21,4 на сто. По-големият фактически прираст на населнието в Бели Искър и Мала Църква се обяснява донякъде с големия брой на работници по поддържането на язовира над първото село и на юзината и водохващането при второто. При това към 1956 година край Бели Искър бе открита малка мина за редки метали и тя също привлече работници и административен персонал.

Мината при Бели Искър е единственото промишлено предприятие в Искровете, изградено след Девети септември. Допреди няколко години над Говедарци, по пътя за „Овнарско“, съществуваше и една голяма, модерно организирана ферма за сребърни лисици, а нейните многобройни боксове с красиви животни неизменно спираха погледа на минаващите туристи. Ала това начинание се оказа нерентабилно, броят на лисиците бе намален и самата ферма бе преместена на друго място. Сега под някогашния лисичарник блестят водите на рибарниците. Те бяха създадени от военните и построени от трудоваците недалеч от Черни Искър, близо до древния изчезнал град. В тях се развъжда американска пъстърва. Другите промишлени предприятия в Искровете са водноелектрическата централа при Мала Църква и бившият кооперативен гатер при Говедарци, станал отколе държавен.

Впрочем в Искровете не би трябвало да има промишлени предприятия не толкова поради липсата на местни суровини, колкото във връзка с курортния облик на селцата и с чистотата на реките, каптирани за нуждите на столичното население. Извън язовирите при Бели Искър и водохващането над Мала Църква през последните години столичният водопровод бе подсилен с част от водите на още няколко притока на Черни Искър, спускащи се към него от северните склонове на алпийското било. Студените води на тези рекички се използуват предимно през лятната засуха. Дълъг канал ги отвежда през цялата долина на Черни Искър до главния тунел под Мала Църква, който минава под коритото на Искъра и през самата снага на Лакатишка Рила. Тези води представляват безценен дар на Искровете за столичани.

С нарастването на населението се промени и външният облик на петте селца. Промяната е особено очевидна след Девети септември. Селата се благоустроиха. През последните петнадесет години бяха построени повече и по-хубави нови къщи, отколкото в целия период от Освобождението до Девети стептември. Много от новите къщи приличат на малки вили. Особено в Говедарци. Трябва само да се съжалява, че строежът на повечето от тях се извършва по типови планове, а това внася известно еднообразие в гледката. Павирани бяха и главните улици. Вместо неугледните пармаклъци и оградите от приплетени пръти на крайпътните дворища, днес се градят ниски каменни огради с дървени парапети. Уредени бяха и градинки в селските мегдани. А в Говедарци, насред площада, от две години вече се издига модерен хотел с първокласен ресторант! И той е белег на новото време.

III

Дванадесет години изминаха, откак говедарчани, първи в Искровете, сринаха вековечните синори. Днес тракторът пак пори нивите до късно през нощта, зашарил със светещи очи от единия до другия край на малкото поле. Бумтежът на стоманеното му сърце властно оглася стихналата долина. Машината не знае умора. Браздите й са прави като нишки и плугът не се запъва пред камъните, а сам ги отмества от пътя си. Бумти тракторът и със светещите си очи прокужда дори спомена за някогашните идилични пасторални картини. Но нима ще тъгуваме по тях?

Истината е, че много мъка и нищета прозираше от тия частнособственнически идилии. Ето, слънцето залязва зад купести юнски облаци отвъд Лакатишка Рила и здрачът бързо се сгъстява в долината на Черни Искър, цялата ухаеща от цъфнали треви й билки. Късно е и вече едва се провижда. Край гората спира уморен овчар, кучето души колибата, овцете се блъскат в тясната кошара. И човекът, и кучето, и овцете са гладни. Огладнели са и жените в черни забрадки, които бързат с мотики на рамо към селото, недоволни и загрижени, защото не са окопали последните стотина гнезда в картофената нива. Една от тях ще трябва да дойде тук и утре. А другите ниви не чакат… Тъй, с наведени глави, копачките навлизат в селото. Светлинки мъждукат от прозорците. В долната махала, нейде към моста на Искъра, се събират пет-шестима малчугани. Конете пръхтят край тях. Сетне всички тръгват в мрака към ливадите край Лакатица, гдето е и пашата. Ще нощуват на открито.

Небето тъмнее, звездите се раждат една подир друга, мигат и сякаш тръпнат от хлад, а долу, по тревите и листата, бързо никнат капчици роса. От студа ли или от вечния им страх пред тъмата овцете се събират една до друга. Хлопатарите на овните подрънкват приглушено. Звънът им събужда овчарския пес. Той отваря очи, оголва зъби в гладна прозявка и някак жално поглежда към облизаното коритце. Напразно! Овчарят няма да се вдигне. Ще стане едва на разсъмване, уморено ще разкърши претръпналите си кости, попили и влагата на земята под сухата сплъчкана папрат, и чак тогава ще откачи торбичката с блудкавите трици. Но трябва първо да накладе огъня и да сгрее водата… Затова се мае пред колибата. Тя няма врата. Покривът й е от гнили дъски или от влажни чимове, а понякога само от смърчови клони. Завали ли, дъждът се процежда и през дъските, и през чимовете, и през клоните. Тогава чергата натежава върху тялото на овчаря. Студът го разбужда. Да, трябва да накладе огън…

А долу, в селото? Вече наближава полунощ и прозорците тъмнеят. Но светлинки блещукат през две-три къщи и тук-там от комините се извисява светъл дим. Някоя невяста е наклала огън във фурната. Кръстът я наболява от днешната копан в картофената нива, ала тя превива снага над нощвите и със сетни сили натиска жилавото ечмяно тесто. Ще подремне с премрежени очи на пода, дорде втаса хлябът. И с едно ухо ще се вслушва в зова на петлите. Нали трябва да опече самуните? Тъй е било отколе… Пък и не само тя не си доспива. Ето, навън етървата още блъска млякото в бучката за буца масло, стиснала устни от яд, защото три вечери наред подир копанта свекървата все ней нарежда да издоява кравите и да ги назоби, а после да измете обора и да събира гюбрето от двора. Тя, старата, щади неомъжената си щерка и току намира работа на снахите! Да не вдигнат глава от труд… Пред стана да заспиват и празник да не знаят, нова премяна да не навлекат и на хоро да не идат, а все добитъка да гледат — кравите да напоят, овцете на паша да изкарат, кокошките от лехите да пропъждат и на прасето картофи да варят. Пусто тегло недотеглено!…

Полунощ е и в Лакатица. Огън блещука в поляната край гората. Уморени от приказки, малките момчета се гушат едно в друго, жадни за сън. Кон изцвилва и те се ослушват. Някой споменава мечката. Дано мине и тая нощ без пакост от стръвницата… Но къде са другите коне? Мракът е толкова гъст и нищо не се вижда. Само гората чернее отвъд ливадите, смръщена и притихнала — като вълците и мечките, които дебнат в нея. Момчетата се раздвижват. Едно разбутва огъня, друго се разкрачва встрани. Отгде се е взела толкова течност в него! Дали от студа или от страха? Тъй става винаги в тия нощи, когато лежат на открито край гаснещия огън и се въртят като на шиш пред главните: стопли ли се носът, гърбът изстива, а дорде се постопли и той, носът протече. Раздени ли се, кой знае колко ще трябва да търчат и да викат, докато съберат разпръсналите се коне. Утре татковците им ще ходят за дърва в клековете на Прекорека… А те, малчуганите? Няма да идат недоспали в школьото! Ще се тръшнат на одъра, уморени и премръзнали, а майките им ще хвърлят по една черга връз тях и ще ги забравят до пладне…

Новият живот прокуди тези тъжни идилични картини. Сега овчарите стануват в хубави просторни бараки и печки бумтят в тях край наровете. Нарядко някоя невяста ще омеси фурна хляб. Конете и воловете са в кооперативния обор и само един нагледвач бди над всички през нощите. Селската жена се разтовари от много грижи. И вече набра смелост. Ако още не зачитат думата й в къщи, не тъй гледат на нея в самото стопанство. Там тя е равноправна с мъжа. Острият й поглед надниква във всеки ъгъл и вижда недовиденото от самоуверените ръководители. Те са длъжни да я изслушат на общо събрание. И не само да я изслушат, но истински да се погрижат, покрай работата на звената, и за дневния детски дом, за зеленчука и плодовете в кооперативния магазин, които не достигат за всички, та дори и за мъжете им, когато се бавят до късно в кръчмите и отказват да излязат в полето на следното утро. Нима по нивите ще се белеят само женски забрадки? Отколе мина туй време… Сега всеки трябва да трупа трудодни, ако милее за челядта си! Нека децата спокойно да се учат. Да гледат уроците си и отрано да си лягат, а не да търчат ката вечер до кръчмите и да дърпат бащите си за ръкавите!

Така говори днешната селянка. Въпреки трактора трудът й в кооперативните блокове е все още тежък, много тежък. Но както тракторът се появи изневиделица в Искровете, в неговите малки и полегати полета, осеяни с джанки, шипкови храсти и безброй дребни камъни, така ще дойде и ден, когато машини ще изваждат жълтите картофи от гнездата в правите ниви. Трудът на всеки ще се облекчи. Нали и горските работници вече захвърлиха ръчните жаги и режат трупите с моторни триони? Пък и камиони свличат дългите смърчове от временните складове в горите. Машините работят за хората. Сега и шетнята по добитъка не е тъй голяма. Електричеството навлиза в кошарите. То навлиза и с доилките, и с поилките, и неусетно замества хората в най-тежкия им труд. Те виждат всичко и разбират истината. Но техниката сякаш ги прави нетърпеливи, припрени и недоволни от постигнатото. Такъв е пътят на прогреса.

Погледът е отправен в бъдещето. Искровете и сега са неузнаваеми, странно променени в по-малко от десетилетие и половина. Какви ще бъдат те подир десетина години? Китни алпийски селца! А чудната долина на Черни Искър? Един огромен лагер за летен и зимен отдих на хиляди трудещи се от всички краища на страната. Защото Искровете и днес не принадлежат само на искровци. Край първия почивен дом на печатарите в Говедарци израсна втори, отреден за работниците в търговията, сетне и трети… Над тях, прикътани в гората, се белеят сградите на детския лагер за столичните училища. И учениците от миньорския град Перник имат свой лагер в същата гора. Долу, накрай селото, ежегодно летуват децата на служителите в близките лесничейства, а спретнатата сграда на прогимназията отколе е любим почивен дом на столичните деца през лятната ваканция. През тоя сезон много родители наемат стаи в новите къщи на Говедарци, за да бъдат близо до тях. И привечер, когато слънцето залязва, над покривите на селските къщи вече не се носят облаци от прах с пристигането на говедата, защото и главните улици са павирани, а добитъкът се прибира в кооперативните обори далече отвъд последните жилища. Така е в Говедарци, тъй е и в другите селца. Навред никнат детски лагери. В училището в Маджаре до късна есен стоят книжните гирлянди и украсата, изработена от ръцете на летуващите малчугани. Голям летен лагер има и в Мала Църква, досам водноелектрическата централа, само на хвърлей камък от реката. Децата играят цял ден в пясъците край бистрата вода. И дишат боровия въздух. Друг лагер изникна през последната година в гората между Мала Църква и Маджаре — с нови, спретнати бараки, облицовани отвътре с гладка материя от дървесина, застлани с дъсчени подове и много слънчеви от честите прозорци. Тревата край тях е чиста, а боровете — високи и сенчести, с горски ягоди и малини около дънерите. А боровинките в горите над Бели Искър и в тревата между стръмните скали на Демиркапия? Те сякаш бързат да узреят, преди да се разотидат летовниците. Дойде ли зимата, децата ще си спомнят за тях. И ще копнеят за идното лято.

Има и други, по-отдалечени лагери. От години вече стотици деца летуват с родителите си в бараките на едно столично предприятие над Гьолечица, в обширна и слънчева поляна сред гората, от която се открива прекрасна гледка към Прекорека, Купените и Ловница. Друг подобен лагер е учреден при военните рибарници в Надарица, почти край Черни Искър. А дворецът в „Овнарско“? И той е отреден за подрастващото поколение, което не помни царете. Ведно с чистия въздух тези млади хора ще се напоят още от ранни години с любов към отечеството чрез хубостите на Рила и несравнимата красота на Искровете. Поотраснат ли, те няма да забравят планината. Ще се връщат в нея отново и отново, потънали в прежни спомени, очаровани и възхитени повече отвсякога и смаяни от настъпилите промени.

Защото цялата долина на Черни Искър ще бъде осеяна с вили и почивни домове в недалечното бъдеше. Неузнаваема ще бъде и поляната на днешния алпинистки лагер под Мальовица. В нея скоро ще започнат нови строежи. Шосето е готово. По него ще тръгнат камионите със строителния материал за модерната сграда на републиканската алпинистска школа. В близко съседство ще израсне и представителният хотел. Ски-лифт ще стига до гребена на Калбура. Друг лифт ще извежда туристите от подножието на Мальовица до самия връх, забил чело в мъглите, и преходът до Рилския манастир ще се превърне в забавна разходка. Нима чарът на планината ще повехне от тези нововъведения? Не! Те няма да помрачат водите на езерата. Само ще ги направят по-достъпни за хиляди любители на природата и ценители на рилските красоти. А долината на Черни Искър ще се прочуе и в чужбина. Говедарци ще бъде нашият Гармиш и Шамони.

В миналото отвеждахме всеки по-виден гост на страната от чужбина било в летовището Боровец, било в Рилския манастир. Но Боровец, хладен от влажните гори, често бива прихлупен от едно мъгливо небе, а манастирът е все пак една старина. И той, и Боровец са останки от миналото и нищо в тях не дъха на новото време. Нищо освен трудещите се, заместили предишните богаташи. Това не е малко. Ала колко по-значими ще бъдат новите строежи в долината на Черни Искър — слънчева, просторна и величествена, и с каква гордост ще гледаме на тях от височините на двата Мечита, когато бъде завършено шосето от Рилския манастир за Говедарци! Горе, под върховете, в припечния южен скат, ще възправя стени нов каменен чертог за туристите. Край него ще спират пътниците с моторни коли. След Къркулиците и Сухото езеро изведнъж ще ги омае гледката на юг, към ширналото се море от планини с късни снежни преспи и езерца, скрити като елмази в дълбоките циркуси. Такава величава панорама не се забравя…

Незабравима ще остане и гледката от Мечитите към долината на Черни Искър. Незабравима и далече по-възрадваща. Защото природните красоти на тая долина, свита като елипсовиден пръстен, ще бъдат естествен фон за ръкотворните дела на смелите и горди хора, израсли в нашето ново време. Ето, въображението насочва примрежения поглед към четирите селца. Те са там, пред нас, и се разстилат като на длан в дъното на долината, целите плувнали в зеленина от овощни дръвчета и окъпани от лятното слънце. От стария друм при Леви Искър, някъде под Мала Църква, се отделя асфалтирано шосе, което се вие край гората. Над него се белеят вили и почивни домове. Личат и просторни игрища. Ширят се дворни градини. Шосето пълзи все на запад, минава над детското градче в горичката към Маджаре, прекосява Селската река, достига старите почивни домове над Говедарци и пак върви нататък, през Юрушка река и Жупаница, под низ от китни вили, изникнали като в приказките тук и там чак до насрещната гора при Надарица с нейния древен изчезнал град. А Витоша все тъй синее в далечината, нехайно задгърбила стария Балкан…

Спри, странниче! Поспри на връх Мечит и се огледай! Тук някога, изваян ей в тази скала, личеше гербът на Фердинанд Кобургски. Времето изтри ръждивата позлата. Цялата долина на Черни Искър беше комай негова. И на неговите синове. Селцата бяха пасторалният декор на дворците. Но хората, тия прости, отрудени искровци, не бяха щастливи. Те не са били щастливи и преди царете, през турското иго, когато са плащали данък дори за правото да дишат въздух. И са работили ангария, за да коват желязо. Желязо са ковали и древните римляни в изчезналото поселище при Надарица, почти в дъното на долината. Спри дъх и се ослушай! Не долита ли с ветреца и ехото на древните мадански чукове, примесено със стенанията на роби? И яден вик на незнаен ангариен селяк? Не, планинският вятър не помни толкова отдавна или пък не иска да си припомни хорските мъки и тяхното тегло. Сега той отвява радостния глъч на летовниците и смеховете на техните деца. Ослушаш ли се, ще дочуеш и притаени слова на градски младежи. Аз дори ги виждам тръгнали на задявка с момите от Искровете. За тях сякаш няма град и село. Те тъй си приличат!…