Асен Г. Христофоров
Искровете (4) (Историко-географски очерк)

I

Това било отдавна, много отдавна… Полето под Рила било пусто. От Самоков още нямало и помен, макар нейде горе, към Бельова църква, да пушели пет-шест комина връз схлупени покриви. Далече под тия къщи дървен мост прекрачвал Искъра. През него минавал широк друм. Имало и ханче. Там нощували странници от далечни земи, преди да продължат към изгрева, през други планини и реки, дорде стигнат до чудния Цариград при двете морета. Те пътували с кервани, защото времената били размирни. Хора с чужда кръв нахлували понякога в тия места, за да грабят и убиват, да плячкосват и отвличат пленници. Затова селищата се гушели в гористите планински склонове, та при нужда хората да търсят закрила в планината.

Такова селце било и Доспей. Много по-древно от Самоков, то си е още там, само на три километра от града, сгушено от памтивека в дълбокия дол. Сега долните къщи напират към съседното Продановци. Между двете селца имало кале. В него се събирали хората при опасност и пак край него идвали на събор в празнични дни — и доспейчани, и продановчани — за да се веселят с песни и хора. Те били белодрешковци, както всички други жители по левия бряг на Искъра. Но чернодрешковците, що живеели отвъд Искъра, към далечната Марица и Родопите, били много изкусни ковачи и тъкмо те научили дедите на доспейчани да коват желязо.

И тъй, доспейчани промивали речните пясъци в подножието на Рила, гдето двата Искъра се сбирали, та дружно да вървят надолу. От пясъците се утайвали железни зрънца. Тях те поставяли в малки, зидани пещи, пълни догоре с кюмюр, а жаравата раздухвали с ръчни мехове. Цял вол могъл да се изпече в такава жарава! Железните зрънца се стопявали в огъня и се сплитали на кравайчета в дъното на пещите, връз гладките каменни плочи. После вещи ръце ги издърпвали с дълги клещи и пак ги слагали в друга, вече по-малка пещ, та дребните железни кравайчета да се стопят в голяма огнена питка. Тъй се получавало желязото. То било меко и от него лесно могли да се коват мотики и подкови, ножове и синджири.

Стадата на доспейци пасли по тревистите баири над селото, по цяла Лакатишка Рила и оттатък, в пустата долина на Черни Искър, гдето не прониквали студените северни ветрове. Долината била гориста. Но имало и празни, затревени места по-нагоре по реката, гдето сивеели камъните от срутени къщи на забравено поселище. Доспейци обсебили тези поляни. Стадата им били многобройни и лете плъпвали по високите насрещни скатове, минавали и отвъд билото, към голямата седловина на юг от него. Там се срещали с манстирските говеда. Селските пастири и манастирските говедари решили тази седловина да разделя пашата на едните и на другите. А тя била Кобилино бранище!

Подир време един от доспейските пастири, наречен Симон, издигнал зимна кошара за овцете в глухата безлюдна долина — малко над мястото, гдето кротката Лакатица потъва в Черни Искър. Той искал овцете да зимуват при сеното, вместо сам да извозва сеното до Доспей. И други овчари последвали неговия пример. Тъй израсли пет-шест къшли. Ала досадило на пастирите да газят снега до родното село за хляб и кърма и те решили да построят жилища край къшлите. Къщите и къшлите заприличали на същинско село. Нарекли го Махалата — махалата на Доспей или Доспей махала. Скрито от вражи поглед, селцето подело мирен живот.

Отатък, в долината на Бели Искър, съвсем близо до общото легло на двата Искъра, се поселили няколко ковачи от Доспей и Продановци, та да не извозват желязото от близките пещи чак до селата си. Тъй израсли първите къщи на днешното село Бели Искър. При ковачите дошли и другоземни майстори. Изкусни рудари, те скитали по нашите земи и търсели щастието си край реките с железни пясъци. Белоискровци ги наричали латинци и папищани. Те не били лоши хора. Едни не се задържали за дълго в селото, други се поселили завинаги в него. И заживели в мир и любов с българите.

Доспеймахленци не останали дълго време сами в долината на Черни Искър. Случило се така, че в тия размирни години трима братя сърби от знатен болярски род се скарали със своя владетел, побягнали от сръбските земи и се преселили ведно с челядта и слугите си близо до клисурата на Леви Искър. Сърбите били опитни рудари и почнали да топят железния пясък в големи пещи, наричани видни. Бошко, най-старият от братята, построил и мадан недалеч от мястото, гдето Бели Искър се влива в Черни Искър. Нарекли го Бошков мадан. Доскоро имало старци в Искровете, които помнели мадана, а мястото и сега се нарича така.

Подир време тоя Бошко ведно с братята си Петър и Никола издигнали още един мадан близо до поселището си и току над реката. Сега вече работите на братята потръгнали много добре. От благодарност към бога Петър построил и малка църквичка, като я нарекъл на своя светец. Тя личи и до днес. По нея искровци прекръстили сръбското селище на Мала Църква. Ала това станало в по-ново време, когато кръвта в жилите на някогашните сръбскоселци се била омесила с българска кръв. Дотогава поселището се наричало Сръбско село.

Към тези две селца в долината на Черни Искър скоро се прибавило и трето. Тоя път преселниците дошли откъм север, отвъд Лакатишка Рила, гдето имало селище с името Мацакурово. То било съседно на Сапарево. Пет-шест къщи от това селце, все на овчари и говедари, се поселили заради пашата в Искровете, недалеч от Доспей махала и край днешната Селска река. Между тях имало един-два рода, побягнали от далечните македонски земи и Арнаутлъка. Селцето си те нарекли Мацакурово, като отвъдното Мацакурово. Тъй и пчелите се роят от стария кошер, за да образуват нов.

Сега настанали тежки времена за българите, защото към Рила вече наближавали турските орди. Българският цар им дал отпор край Искъра. Но турците разбили Иван Шишман. Разгневени от съпротивата, те се втурнали подир неговите войски и навлезли в Искровете, избили маданджиите в Бели Искър и Сръбско село и отминали нагоре по Лакатица, за да довършат българските воини в клисурския проход. Страшни били техните зверства. В Сръбско село те избили целия род на Бошко, ала запазили челядта на братята му, та да има кой да кове желязото в маданите. Запазени били и видните край Бели Искър. Тогава дошла и пустата ангария!

А тя, ангарията, била страшна, защото турците били петимни за желязо и сами устроили нови мадани в Искровете, като карали селяните насила да горят кюмюр и да правят железните пясъци, без да им плащат грош за тежкия труд. Белоискровци и сръбскоселци били предимно ковачи, а мацакурци и доспеймахленци станали кюмюрджии. Само жените не работили ангария. Те комай изхранвали и мъжете, и челядта си, като търчали от сутрин до вечер подир овцете. Станали толкова безстрашни, че ходели дори с говедата по далечните чалове, гдето мъжете им сечели гора за кюмюр.

Като завзели всички земи около Рила, турците не оставяли на мира и монасите в Рилския манастир — нападали ги и ги ограбвали, а веднъж дори подпалили светата обител и изклали до крак всички калугери. В чудо се видели неколцината манастирски говедари, останали живи ято високите чалове на планината. Наближавала зима, а те не знаели где да откарат говедата. Манастирът бил в развалини. Тогава едни от тях се сетили за искровските пастири, с които се срещали по чаловете, и всички решили да дирят подслон при тях. Така говедарите превалили билото и слезли в долината на Черни Искър.

Доспеймахленци посрещнали като братя тия сироти манастирски говедари. Приютили ги в къщите си, дали им и сено срещу част от говедата и не оставили нито един ерген неоженен след зимните седенки. Така манастирските говедари се сродили с доспеймахленци. И като получили празни места за дворни селища между старите къщи над Черни Искър и край Юрушка река, те сами побързали да си изградят жилища и в тях да срещнат новата зима. Образували отделна махала. Доспеймахленци и другите искровци почнали да наричат тяхното поселище с името Говедаре. Тъй му останало името през вековете. То било много по-близко до Доспей махала, отколкото до съседното Мацакурово.

Ала след радостите често идват скърби. Писано било на Доспеймахленци, и само на тях, да преживеят голяма беда. Черни Искър придошъл. Водите се върнали назад като заприщени, просто се надигнали до кошарите, стигнали до къщите и се стаили, сетне, дорде стопаните да се окопитят и изведат стадата, изведнъж хукнали надолу с гръм и трясък, защото язът от навлечени дървета и грамадни камъни се бил отприщил. Вълните понесли отломъци от греди и врати, удавени шилета, черги и друга покъщнина. Пострадали най-вече потомствените къщи на оня Симон от Доспей, който пръв се бил поселил на това място.

Симоновци се юрнали покрай Черни Искър да спасяват де що могат. Помогнала им самата река. При първия завой, само на километър под съборените къщи, вълните изхвърлили на десния бряг дебели греди и цели, още неразбити покриви. Задъхани, симоновци бързо ги извличали на сушина. Но дребната им покъщнина изчезнала в мътните води. Толкова голяма била мъката им по съборените къщи и загубените вещи, че вече не рачили да вдигнат нови жилища в предишните си дворове, силно затлачени от водите. Струпали камъни край извлечените греди и покриви и там си построили още по-здрави къщи. След време забравили мъката си по старите жилища. Останал само споменът за тях.

Така Доспей махала се роила на две отделни махали — горна и долна. Над горната махала били къщите на манастирските говедари, а над долната — тия на преселниците от Мацакурово. Събрали се четири отделни махали. И понеже в долната от двете доспеймахленски махали живеели предимно потомците на някогашния Симон, техните съседи от другите махали почнали да наричат селището Симоновци. Над него, край селската река, било Мацакурово. По-нагоре, по двата бряга на Юрушка река, се издигнали къщите на Говедаре — на отколешните манастирски говедари, а под тях, близо до Черни Искър, се мъдрили оцелелите кошари и къщи на старото Доспей махала.

В онези далечни времена мерата стигала и за четирите махали, защото и къщите не били много, пък и мъжете, отрудени от дългата ангария, не могли да изорават много ниви в полето. Мацакурското поле започвало току над селото, по двата бряга на Селската река, ширело се до гората на юг, а на запад опирало в Грековица. Между нея и Юрушка река имало гъста гора. Полето отвъд Юрушка река било поделено между жителите на Говедаре и на Доспей махала. Симоновци се отказали от своя дял в това поле, защото старите им ниви били твърде отдалечени от новите къщи и за да не се карат за ливади и орници с мацакурци, те обсебили свободната мера на изток от Селската река чак до малката Милчиница. Отвъд нея, през неголяма гора, било землището на Сръбско село.

Турците зачитали тая подялба на полето между отделните селца, докато на един паша не хрумнало да пресели в долината на Черни Искър няколко къщи на ковачи от Татар-гечит, малко на юг от Самоков. Тия ковачи, наречени маджири, пакостели на съседите си и дори се опитали да ограбят пощата с царската хазна. Затова самоковският аянин решил да ги посели в Искровете. Избрал им хубаво, заравнено землище между Симоновци и Сръбско село, някъде досам Милчиница, и там им заповядал да устроят новите си жилища. А те не били хубави. Край Татар-гечит маджирите живеели в землянки. Землянки вдигнали и тук — горе, на високото, и в ливадите под пътя, недалеч от Черни Искър. И се смразили със съседите си заради мерата.

Така изникнало и Маджаре, петото от искровските селца. Но умрял самоковският аянин и враждата за границите на мерата пламнала с нова сила. И симоновци, и мацакурци се сдърпали с маджарци. Скарали се и помежду си. Защото маджарци отнели на симоновци част от мерата на запад от Милчиница, а ощетените симоновци обсебили част от полето на мацакурци, източно от Селската река. Старейшините на трите села все не могли да се погодят, а хората се множели и нуждите ставали все по-големи.

Тогава старците от Мацакурово решили да прибягнат до хитрост и умело да използуват слабостта на новия самоковски бей към една от момите в селото. Те надумали момата да изпроси от бея не дар за себе си, а за цялото село, като го накара да върне границите на симоновската мера пак до Милчиница. Тогава Мацакурово щяло да си вземе обратно отнетите му земи от съседното Симоновци. Така и станало. Трогнал се беят от молбата на момата, от баниците, с които го гощавала, и от кръшното хоро, което играела пред него, и заповядал на маджарци да се приберат оттатък Милчиница. И те, преселниците, преклонили глава.

II

Такива са легендите за поселването на Искровете, украсявани от едни и видоизменявани от други — според вкусовете, въображението и местния патриотизъм на старците от петте отделни селца. Една кратка справка ще ни убеди, че тези легенди не извращават миналото като замъглено разкривено огледало. Картините са ясни и не противоречат на историческите факти, събития и движения. Само времето на поселването не е точно изяснено. Ала и тук легендите идват на помощ: всички днешни селца в Искровете, освен Маджаре, са били заселени преди турското нашествие.

Да започнем с Маджаре! Преселването на цели села или групи от хора е било често явление в турско време. Дори дълго преди турското нашествие. Известно е, че жителите на Рельово са били доведени отнякъде и поселени на това място, за да плавят руда. Рельово се намира близо до Татар-гечит, отгдето са били преселени потомците на днешните маджарци. И тъй както доскоро жителите на съседните до Рельово села са наричали рельовци с прозвището „елинци“, дадено им заради техния чуждинен произход, така и днешните искровци наричат жителите на Маджаре с прозвището „маджири“.

Маджарци са маджири, а това още не значи, че не са българи. Дори легендата за тях премълчава произхода им. Тя само сочи предишното им поселище в Татар-гечит. И понеже е известно от историята, че в XIV и XV век саксонци са копаели руда в Босна, Сърбия и България, повикани в тези земи откъм Унгария и Седмоградско, мнозина са склонни да търсят унгарска кръв в жилите на някогашните маджарци. Това не е изключено, ала е малко вероятно, защото преселниците маджари, като членове на едно по-културно племе, не биха живели в землянки както при Татар-гечит, така и край Черни Искър.

Тогава отгде произлиза странното име на поселището им? Само от извращението на „мухаджир“, тая турска дума за преселник. В Искровете ще ви кажат, че първите маржарци са били маджири, а не маджари и дори ще наблегнат върху и-то. При бързия изговор побългарената чуждица мухаджири се е превърнала в маджири. Прозвището се е запазило не само поради късното идване на маджарци в долината, но и поради тяхното насилствено преселване от Татар-гечит. От извращението на маджири произлиза и Маджаре, с ударението върху първата сричка. В по-раншните турски документи за Искровете селото изобщо не се споменава.

Тъкмо късното поселване на маджарци в долината на Искровете е сигурен довод срещу предположението за техния иностранен произход. Саксонци, маджари, хървати и сърби са разработвали рудните залежи в нашите земи както през Второто българско царство, така и през първите два века от турското владичество и местното население в Самоковско ги е наричало с общото име „маджари“. Ала преселването на маджарци е станало много по-късно — толкова късно, че при Освобождението селището им е наброявало едва петнадесетина къщи. Дори църквата им е била съградена чак в 1898 година.

Какви лоши „католици“!… При това в Маджаре не е запазено предание за прадеди чужденци.

Ала легендата за Бели Искър боязливо вмъква „латинци и папищане“ между основателите на селото. И те като самите белоискровци са били ковачи. Край селото е имало много железни топилни. В по-късно време наоколо са се издигали няколко мадана: тоя под самото село, по левия бряг на Бели Искър, Бошков мадан, близко до водослива на двата Искъра, мадан Етровица, малко по-нагоре по Черни Искър, срещу днешната Гюргьова чешма, маданът Близнаците срещу него, отвъд реката, маданът Могилите под Пашиница. Ковачи имало и в другите селца.

Пресилено би било да дирим „латинци и папищане“ между първите заселници в Бели Искър само въз основа на известната народна песен из тоя край, в която се оплаква съдбата на умряло „латинче“ или в често срещаното женско име Латинка, или в мъжкото име Мартин, запазило се доскоро като презиме и в близкото Маджаре, или накрай в русия среден тип и в светлите очи на белоискровци. Но не бива и да отхвърляме това предание, защото още в ранните години на Самоков, както твърди Христо Семерджиев, там е имало цяла колония от „латинци, папищанье, навярно саксонци“, които имали черква при Самоков, в горната чаршия, и друга при село Алино. Някои от тези „латинци“ са могли да се поселят и в Бели Искър.

Стигнем ли до преданието за поселването на Доспей махала и на роилата се от това село долна махала Симоновци, вече стъпваме на по-сигурна почва. Доскоро в ръцете на старци от Доспей и Доспей махала се намираха стари турски документи, ревниво пазени през вековете, които потвърждават общата собственост на двете села върху известни рилски пасбища и рътове. Веднъж дори доспейци замолили доспеймахленци да им заемат някои от тези документи във връзка с процес за общинска мера с друго село, ала доспеймахленци отказали да изпълнят молбата от страх да не би чрез документите да се разнищи дългата история на общите владения и да се накърнят установените им права върху голяма част от бившите имоти на доспейци. Родството си е родство, дорде не опре в сметката! Ала тъкмо общото владение на известни имоти обяснява защо доспеймахленци са плащали данъците си до 1848 година не отделно, както са постъпвали другите селца в Искровете, а чрез доспейци отвъд Лакатишка Рила. Това потвърждава легендата и показва, че Доспей махала е рожба на Доспей.

Същото важи и за двете части на Доспей махала. Някогашните симоновци, днес жители на долната от двете махали, имат родствени връзки предимно с горномахленци, пък и имотите им бяха в полето на Доспей махала. Не всички имоти, разбира се, защото на изток тяхната мера се простираше до Милчиница. Но много горномахленски родове имаха орници и ливади по рида Сухарево, отколе почти изцяло в притежание на долномахленци, а те на свой ред имаха доста ниви в полето между Юрушка река и Жупаница, гдето се ширеха горномахленци. Общите родови прякори и общите имоти говорят за общото потекло на горномахленци и симоновци, както гласи легендата.

Преданието за Говедаре — поселището на бившите манастирски говедари и доспеймахленски зетьове — също има известна историческа опора. В един манастирски документ от 1466 година се казва изрично, че обителта е била запустяла от много години. Пак към същото време се отнася и разказът на Владислав Граматик за тримата възобновители на манастира, братята Йоасаф, Давид и Теофан: „Те намериха всички сгради на обителта на преподобния порутени и напълно разрушени, с изключение само на църквата и кулата“. А тъкмо така гласи и легендата. Поселването на манастирските говедари в долината на Черни Искър ще е станало наскоро подир турското нашествие и дълго преди 1451 година, когато споменатите трима братя започват възстановяването на обителта.

Легендата за Мацакурово не се нуждае от потвърждение поради еднаквите имена на двете селца — майката и рожбата — оттатък и отсам Лакатишка Рила. „Между Баня и Сапарево на десния бряг (на Джерман) се намира село с чудното име Мацакурево“ — пише Иречек. До Освобождението Сапаревска баня се числяла към самоковската кааза, ала подир това преминала към Дупнишка околия. Но Мацакурово край Черни Искър продължавало да бъде в Самоковска околия. Честите недоразумения наложили промяна. И към 1885 г., както съобщава Христо Марков, един състав от Окръжната постоянна комисия в София пренаименувал селото рожба в Говедарци, отхвърляйки старото име и „поради съдържащата се в него заплаха за обществения морал“… Името Говедарци е било познато и отпреди, както ще видим по-нататък във връзка с различните превъплъщения на Мацакурово през турското владичество.

Остава легендата за Сръбско село или за днешната Мала Църква. Тя също има здрава историческа опора. Известно е, че през първата половина на XI век в Средец били заселени разбитите печенеги, заддунавски чергари от турски произход. Стотина години по-късно, или между 1143 и 1180 година, цар Мануил Комнен заселил в околността й пленници сърби, от които, както предполага Иречек, „водят потеклото си днешните Сръбско село и Сръбски Самоков в близката самоковска околия“. Бошко наистина е могъл да се пресели в Искровете нейде от Софийско, но легендата го представя като беглец от своя владетел и не като пленник. Той навярно е дошъл откъм запад.

Може би от близката Дупница, наричана от турците „Гюмюш дере“ заради сребърните находища край нея, или от по-далечния Кюстендил, попаднал в сръбски ръце след 1282 година, или от самата Сърбия, изпаднала в страшни междуособици седемдесет години по-късно, подир смъртта на Стефан Душана? Въпрос на догадки и предположения. Рудните находища в Самоковско са били известни извън пределите на българското царство дълго преди турското завоевание и един сръбски болярин, принуден да бяга с челядта си поради неуредиците и междуособиците в кралството, лесно е могъл да подири убежище в съседната страна, привлечен от възможността да се отдаде на рударство. Ако Бошко и братята му са се поселили в Искровете тъкмо по това време, остават няколко десетилетия до турското нашествие. В този период Бошко действително е могъл да изгради двата мадана.

По-вероятно изглежда Бошко да се е преселил в Искровете от близката Дупница. В тоя град, както пише Евлия Челеби във връзка с турското завоевание, имало и български, и сръбски велможи, от които било взето поселището. В ръцете на тези велможи са били маданите и самите рудни находища. След разпадането на Душановото кралство Дупница е влизала в северомакедонското княжество на Константиновци и Деяновци, а то е включвало и всички владения на Рилския манастир. Границата на княжеството, според Йордан Иванов, фактически е минавала през горната част от долината на Искровете. Лесно е било за един сръбски велможа да се прехвърли от Дупница в долината на Черни Искър и там да разработи нови рудни находища. И лесно, и разумно — поради станалите междуособици.

Преселването на Бошко и братята му в долината на Черни Искър не представлява единичен акт на сръбското проникване на изток през този разбунен период. Особено в окрайнините на Рила, към рилската обител и Самоковско. Затова свидетелствуват и сръбските евангелия. Такова евангелие е било намерено край основите на старата църквица в Мала Църква, строена, според преданието, от Бошковия брат Петър. Евангелието преминало в собственост на бившия самоковски митрополит Доситей. В библиотеката на Синода се съхранява стар сръбски ръкопис, представляващ четвероевангелие, намерен в църквата на село Шипочене, Самоковско. В една бележка към него е посочена и датата на ръкописа — от 1505 година. И тъй, Бошко не е бил единственият сръбски поселник в тоя край. Трябва да вярваме на легендата за него.

И как да не й вярваме, когато Бошко е оставил такива трайни следи в географската номенклатура на Искровете. И днес местните жители лесно ще посочат мястото на някогашния Бошков мадан малко над водослива на двата Искъра, по левия бряг на Бели Искър. Още преди Освобождението тоя мадан е преминал под същото име в собственост на самоковския израилтянин Маир Алкалай, а това показва, че маданът е съществувал и преди турското нашествие. Инак той би имал друго, турско име. Маданите естествено са преминали в собственост на турците. Бошковият мадан също е принадлежал на един от самоковските бейове, ала нито беят, нито времето са могли да заличат името на мадана в паметта на искровци.

Има и други спомени от Бошко. Недалеч от пролома на Бели Искър се намира горист хълм, който и днес се нарича Бошкова кория. За нея споменава и Павел Делирадев като преразказва една рилска легенда. Тази гора, ширнала се между Бели Искър и Мала Църква, вероятно е снабдявала маданите на Бошко с дърва и кюмюр. Друга такава гора се намира право на юг от Говедарци, край едно малко дере — само на стотина крачки от мястото, гдето Селската река напуща гората и се спуска в полето. Това дере и днес носи името Бошков дол. На много места по стръмнините на този дол и над него често се срещат черни петна в изровената почва, останали от някогашните жижници за дървен кюмюр.

От Бошковите сърби са останали такива паметници в географската номенклатура на Искровете, като името на малката рекичка Жупаница, която протича през полето на доспеймахленци и се влива в Искъра над тяхното село. Жупаница очевидно произлиза от сръбската дума „жупан“. Някои сърбизми са запазени и до днес в говора на малоцърковци. В стари турски документи от преди три века се срещат и такива лични имена като Джуро. Те също напомнят за Бошковите сърби в Искровете.

Странен, почти невероятен изглежда разказът на дядо Мите Янакиев, доскоро един от най-старите жители на Маджаре, който попаднал в Сърбия като пленник в Първата световна война. Там той срещнал сърбин, който му разправил, че някъде в България, в една дълбока долина на голяма планина, се намирало едно тяхно, сръбско село, основано преди векове от неговите деди. Пътят за селото, според запазеното предание, се отделял от главния път в долината при една голяма скала близо до реката. А такава скала действително стърчи недалеч от моста при водослива на Бели и Черни Искър, гдето пътят се раздвоява. Друга, по-малка скала личи край друма близо до Леви Искър. Тъкмо там пътят за някогашното Сръбско село на Бошко рязко се отделя от широкия друм за Говедарци…

III

В тая историческа обстановка на легендите за поселването на Искровете съзнателно не споменах един турски документ, обнародван за пръв път в 1906 година от Христо Семерджиев и намиращ се по това време в архивата на Министерството на външните работи. Като камък сред пътя, тоя документ се опитва да прекатурне и легендите, и историческите факти в тяхна подкрепа. Издаден е бил от Отделението за императорски каиди в султанската дефтерхана по времето на Сюлейман I (1529–1566). Ето важен откъс от него:

„Покойният велик везир Ахмед паша купил със свои пари от някого си Бейгерджи-яхъ известни празни места, називаеми още от завоеванието с имената Бели Искър и Черни Искър, находящи се в Самоковска околия, и издействувал да се обложат с определен императорски данък сто аспри. След това с робите, които купил със собствени пари, основал на тези места селата Българе, Маджаре и Сърби, които благодарение на неговите средства станали цветущи, и подал молба да му се издаде крепостен акт за казаните села и празните им земи. Вследствие на тази молба покойният султан Сюлейман хан благоволил да издаде едно мюлкнаме, по силата на което поменатият Ахмед паша станал притежател на поземления данък в казаните земи, на основаните с робите му три села, находящи се вътре в тези земи, на определените им заселища, както и на дърветата, реките, хълмовете и другите принадлежности, а тъй също той имал право да се ползува от безстопанствения и дошлия в неговите владения добитък, от държавните приходи, от имотите на изчезналите и безвестно отсъствуващите, от глобите за престъпления и злодеяния, от храните и други приходи, както и от всички шерийски произведения и военни данъци. Той можел или сам да владее, като собственост, казаните законни емляци, или да ги продаде, или другиму да ги подари, или пък, ако желае, да ги обяви за вакъфски, без някой да има право да се намесва.“

По-нататък в същия документ са посочени данни за размера на облозите върху трите селца, които показват и тяхната значимост: „Село Черни Искър, називаемо още и Българе-Говедаре, с 10,330 аспри; село Луди Искър, називаемо още и Сърби, с 6,175 аспри; и село Таджилар при Луди Искър с 3,615 аспри.“ Според определените им данъци, село Таджилар (Маджаре) е било най-малкото, Сръбско село е било два пъти по-богато, а това ще рече и два пъти по-голямо, а Българе-Говедаре — три пъти по-голямо от Маджаре. Приблизително същото съотношение се е запазило до края на турското владичество. От не по-малко значение за нас са и различните имена на селищата, защото те косвено потвърждават истинността на легендите. Ала нека по-първо да обсъдим самия документ.

В неговата автентичност не можем да се съмняваме. Документът е съществувал и навярно още съществува. Той е бил споменаван неведнъж в местния самоковски печат, колчем е ставало дума за произхода и поселването на искровци. А много искровци, подбудени от подобни статии в печата, вярват и до днес, че дедите им са били роби на някогашния велик везир Ахмед паша, закупени кой знай откъде — пъстра, безродна сбирщина. Те могат да бъдат спокойни! Въпросният документ е автентичен, ала молбата на наследниците на Ахмед паша, която е предизвикала издаването на самия документ, съдържа неверни данни и доводи, с които те, наследниците, са искали да запазят в свое притежание цялата долина на Черни Искър, заграбена някога от техния виден родственик. Неверни са били и данните, въз основа на които е било издадено мюлкнамето на Ахмед паша, по силата на което той е станал притежател на земите и хората на Искровете.

Първо, нека припомним, че чрез това мюлкнаме с неизвестна дата, издадено през царуването на Сюлейман II (1520–1566) косвено се обезсилва правото на наследниците на великия везир Гаази Кара Мустафа паша да владеят Искровете въз основа на фермана на Баязид II от 1508 година. А според завещанието на пашата, тъкмо религиозната община в Гейбус е наследник и владетел на Джебели Рила. Следователно подобно постановление би било незаконно. За него няма и автентични данни. Именно затова в обнародвания от Хр. Семерджиев документ се казва, че покойният велик везир Ахмед паша бил купил от някого си Бейгерджи-яхъ известни празни места по Бели и Черни Искър. Сведенията са дадени от молителите, а те са наследниците на Ахмед паша. В противен случай служителите в императорската дефтерхана щяха изрично да споменат датата и номера на мюлкнамето, с което Сюлейман II признава на Ахмед паша правото му на собственост върху Искровете. Такава е била възприетата практика, както личи от други подобни постановления за правото на рилските монаси да владеят своя дял от планината.

Никой султан не бе дръзнал да накърни интересите на вакъфа, тая религиозна община в Гейбус, която е наследила Джебели Рила, като прехвърли известен дял от планината върху частно лице, па макар и върху самия велик везир. Религиозният фанатизъм на турците не би допуснал подобен произвол. Затова в молбата на наследниците на Ахмед паша се казва, че покойният им родственик бил купил празните места по Бели и Черни Искър от „някой си“ Бейгерджи-яхъ. Тъй Искровете се поставят извън границите на Джебели Рила и се придават в собственост на неизвестния Бейгерджи-яхъ. Целта е да се заобиколи ферманът на Баязид II от 1508 година и да се предотвратят евентуалните претенции на представителите на вакъфа в далечния малоазиатски град Гейбус. Тези съображения не биха били толкова значими подир един-два века, когато централната власт няма пълен контрол върху далечните земи на империята и мнозина местни сановници произволно и безнаказано заграбват отделни владения, ала са били нужни при царуването на Сюлейман II, наречен Великолепний, именно заради силната и всеобхватна власт, с която е сложил ред в своята велика държава.

При това не е ли чудно, че в молбата на наследниците на Ахмед паша се изтъква и признава едно почти невероятно положение: родственикът им първо купува известните празни места, подир време ги заселва с роби, сетне изчаква селцата да станат цветущи и едва тогава подава молбата да му се издаде мюлкнаме за правособственост! Ако подобно мюлкнаме действително е съществувало, самите наследници са щели да упоменат датата на издаването му, останала неотбелязана и от служителите в императорската дефтерхана. А редно е било още при купуването на празните места да се издаде крепостен акт на новия собственик. Впрочем такъв документ едва ли е бил издаван. Земите са били просто заграбени от Ахмед паша или неговите родственици от името на пашата и с негово благоволение. Маданите в Искровете са били достатъчно голяма примамка. Те са продължавали да носят облаги и подир смъртта на Ахмед паша и тъкмо това е накарало наследниците му да отправят молба до султана за постановление, което да узакони фактическото положение.

Колкото до заселването на Искровете с роби, купени с парите на Ахмед паша, трябва да се изтъкне голямата вероятност именно тоя паша да е заповядал преселването на дедите на днешните маджарци от предишното им местожителство край Татар-гечит в долината на Черни Искър. В такъв случай това ще е станало през царуването на Сюлейман II или между 1520 и 1566 години. Но преселниците не са били роби! Известно е, че робовладението се е запазило за дълго време, ала робите не са заемали някакво място в производството и не са представлявали отделна класа. Те са били използувани изключително като прислуга в султанския двор и в домовете на феодалите. Изглежда невероятно Ахмед паша да е купувал роби, за да ги поселва в Искровете. Още по-малко вероятно е селцата на тия роби в скоро време да са станали цветущи, както гласи обнародваният от Христо Семерджиев документ. При това робите не плащат данъци, а тия от селцата Българе, Маджаре и Сърби са обложени общо с почти 20,000 аспри!

Прави впечатление и пропускът от страна на авторите на документа да упоменат село Бели Искър, макар в него изрично да се изтъква, че покойният велик везир Ахмед паша бил купил известни празни места, називаеми още от завоеванието с имената Бели и Черни Искър. Авторите споменават трите други селца и дори съобщават точния размер на техните облози, а пропускат село Бели Искър! В един друг турски документ, запазен и до днес в Софийската народна библиотека и издаден в 1576 година или точно едно десетилетие подир смъртта на Сюлейман II, се дават сведения за овцевъдите и в Ак Искър (Бели Искър) наред с тия от други искровски села. Случаен ли е този пропуск? Или може би дедите на днешните белоискровци не са били роби…

Законно или незаконо, долината на Черни Искър е преминала във владение на Ахмед паша през царуването на Сюлейман II или между 1520 и 1566 години. Чрез този акт са били застрашени и владенията на рилските монаси. Те често били принуждавани да отправят оплаквания до „императорския диван“ от местните турски феодали, които нарушавали техните права на владение над рилските гори. В отговор на императорската дефтерхана са били издавани фермани и други грамоти, потвърждаващи владенията на монасите. Сам Сюлейман II е издал няколко постановления все в тоя дух, като тия от 1520, 1526, 1540 и 1549 година. Подир него и Селим II потвърждава рилските владения на монасите. Същото върши и Султан Мурад III (1574–1595). Нуждата от тези многократни постановления не подсказва ли колко силен е бил натискът върху рилските монаси от страна на местните феодали и не обяснява ли донякъде и самите заблуди, с които наследниците на Ахмед паша се опитват да издействуват потвърждение на правото им да владеят съседната долина на Черни Искър?

Накратко, обнародваният от Христо Семерджиев документ, макар и автентичен, не може да бъде достоверен. Приведените от него сведения и доводи не отговарят на истината. Те представляват хитро скалъпени заблуди. Отделението за императорски каиди в султанската дефтерхана само приповтаря неверните сведения и доводи, приведени от просителите, без да визира оригинални документи в тяхна подкрепа. Целта е била да се узакони едно фактически съществуващо положение.

Ала тоя неверен документ все пак разкрива известни странички от миналото на Искровете. Той е особено ценен във връзка с имената на искровските селца. И с тяхната сравнителна големина. От приведените в него данни за размера на облозите на трите селца е видно, че Маджаре е най-малкото селце и че Сръбско село е било два пъти по-голямо, а Българе-Говедаре — три пъти по-голямо от него. Приблизително същото съотношение се е запазило до края на турското владичество. Пък и дори в днешно време. Само имената са се променили, защото днес в Искровете е непознато село с името Българе-Говедаре и не съществуват спомени за село Таджилар.

Българе-Говедаре е днешното село Говедарци, обединило в себе си и двете части на Доспей махала, и Говедаре — някогашното поселище на манастирските говедари, и Мацакурово. В началото на въпросния документ селото се нарича Българе, сетне и Българе-Говедаре, с уместната прибавка, че то е известно и като Черни Искър. Това последно име на селището навярно му е било дадено за отлика от село Луди Искър и от неспоменатото в документа село Бели Искър. И ако в началото на документа селцето се нарича Българе, това също е за отлика от селцето Сърби и селцето Маджаре. Но Маджаре е упоменато и като Таджилар — едно друго селце със същото име в ихтиманския край. Обаче в документа изрично се казва „село Таджилар при Луди Искър“, а Луди Искър е Леви Искър. Понеже първите къщи на Маджаре са били построени високо над днешния път, селцето не е било много отдалечено от Леви Искър.

Селцата в Искровете се споменават със същите или леко изменени имена и в други турски документи от XVI век. В цитирания вече документ от 1576 година, който представлява данъчен списък на овцевъдите от някои искровски селца, се среща село Говедар, наречено още и Йеникьой или Ново село. А поселището на манастирските говедари действително е било по-ново и от Доспей махала, и от Мацакурово. В същия данъчен списък се упоменава и село Ак Искър, което е турският превод за Бели Искър, както и село Кулауз Искър. Последното може само да означава Доспей махала, и то горната от неговите две махали, тъй като тя е най-близо до Прави Искър, смисловия превод на Кулауз Искър. Инак би трябвало да допуснем, че е съществувало и друго селце по-нагоре по Черни Искър, някъде към Вада, обаче в Искровете не са запазени определени спомени за подобно селище.

Българе от Ахмедпашовия документ странно напомна селището Българино в хрисовула на Иван Шишман за Рилския манастир. Знаменателно е, че няма друго село с подобно или сродно име по западните и северните поли на Рила. Не стои ли то за днешното Говедарци? Нека да се взрем в самия списък на селищата, както са изредени в хрисовула за границите на манастирските владения. Като описва тези граници, хрисовулът продължава: „… и отдясно на града Стоб в Рила, и низ Рила — в Струма, и въз Струма до Германщица, и въз Германщица до Българино, и въз Българино, та на Песи прескок, и на Агупови колиби, и на Шаак, и на Рибното езеро…“ Германщица е река Джерман. Посоката дотук е от запад към изток — нагоре по Струма до нейния приток Джерман и оттам до селището Българино.

А Българино ще е отстояло на юг от Джерман, защото подир забравените вече местности Песи прескок, Агупови колиби и Шаак иде Рибното езеро. Езерата се намират на юг от Джерман. Възможно е в хрисовула да става дума за друго рибно езеро, а не за едно от двете прекрасни Рибни езера под връх Канарата, между Йоасафица и Кьоравица, отколе включени в манастирските владения. И Сухото езеро отвъд Лопушките върхове е пълно с местна пъстърва… Важното е, че езерата се намират на юг от Джерман и следователно на юг от селището Българино, поставено между Джерман и Рибното езеро. Посоката Германщица — Българино — Рибното езеро сочи долината на Черни Искър и само тая долина! Манастирските владения са граничили със землището на Българино. А това село е могло да бъде само Говедарци…

Шишмановият хрисовул е издаден още преди турското нашествие в българските земи и ако споменатото в него селище Българино е означавало някогашното Българе или Българе-Говедаре, съвсем безпредметен ще стане и спорът дали великият везир Ахмед паша е поселил роби в долината на Черни Искър един век и половина по-късно, през царуването на султан Сюлейман II Великолепния.