Асен Г. Христофоров
Искровете (7)

(Историко-географски очерк)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Глава VI
Свободата и войните

I

Със слънцето в първия ден от новата 1878 година и свободата изгрява в Искровете. Цели четири дни искровци се криели като лалугери в къщурките си и чакали да се завърнат крадливите черкези, за да подирят своя убит другар. Никой не дръзвал да отиде на пазар в Самоков. В града станували войските на шестима дивизионни паши под общото командуване на Осман Черкез. Тридесетхилядната турска армия била заела позиции в околностите, от двете страни на Искъра: пехотата се загнездила в продановския рид, артилерията — по Ридо и доспейските височини. На 28 декември 1877 година в далечината се задали първите руски части. Всички очаквали кръвопролитен бой.

Ала главнокомандуващият Осман Черкез бил на друго мнение. Той проводил своя делегация от офицери в щаба на руснаците с привидната цел да се договори за опазването на Самоков от разрушение, но побързал тайно да изтегли войските си от града. Това станало през нощта на 29 срещу 30 декември. В утрото на тоя предпоследен ден от годината край града пристигнал целият пеши тамбовски полк, отряд казашки кавалеристи и една конна батарея. С хляб и сол по стар български обичай старейшините на града излезли да посрещнат генерал-лейтенант Николай Велеяминов и офицерите от щаба на неговата 31-ва пехотна дивизия. Срещата станала при Челикхането.

Докато генерал Велеяминов разговарял с владиката, равина и мюфтията, една казашка част навлязла в града и веднага завзела конака, казармите и складовете за храни. Във всяка къща били настанени по няколко пехотинци и казашки конници. Майор Рязански станал градоначалник на Самоков. В града царял пълен хаос. Турските големци бягали към Костенец, подир войските на Осман Черкез, пътищата били задръстени от катурнати коли, навред шетали новоизпечени български комити. Някои измежду българите в града почнали да грабят складовете, а часовоите нарочно си затваряли очите. Те били благосклонни към „братушките“.

В тоя пръв ден на свободен живот в Самоков за началник на селцата в околията бил назначен Шогурин и по негово нареждане още на следното утро една казашка кавалерийска част потеглила към Искровете. Снегът хриптял под копитата на конете, а и казаците били весели момчета. „Има турек?“ — питали те от гърбовете на запотените си коне в едно селце подир друго. „Няма, няма турци!“ — отвръщали искровци иззад плетищата. После се престрашили и излезли да пируват ведно с братушките, защото първата грижа на казаците във всяко село била да проверяват дали няма скрити турци в кръчмите — зад тезгяха, под масите и в самите бъчви. Тъй започнали новогодишните тържества. А залежи ли известно време, дори оцетът в Искровете се превръща в хубаво вино…

В Говедарци казаците отворили кръчмата на Николай Бързанов, сетне насъбрали старейшините на селото, а те повикали гайдарите и веселбата започнала с хоро на момите и невестите. Въодушевили се и старейшините, затупали калпаци в пода и всеки се хванал до гиздава мома. Ала казаците се стъписали — перчем от три плитки стърчал върху гладко обръснатата глава на всеки старейшина и наперено се клатушкал при играта. Тая искровска мода не харесвала на братушките. И когато не помогнали увещанията, помогнало изпитото вино: те наскачали, подгонили старейшините и почнали да им стрижат перчемите. Настанал общ смях. Най се радвали бабичките, на които било омръзнало всяка заран да вчесват петльовите пера на своите дядовци. Пък и старейшините скоро решили, че свободата струва колкото един перчем!

Като преминали първите весели дни, искровци се заели някак по-осезателно да вкусят плодовете на свободата. Първата им грижа била да разрушат видните и маданите. Те не оставили камък върху камък от някогашния Чифте мадан на Хюсреф паша, отмъквайки материала за градеж на нови жилища. Съборили и корубите на проклетите мадани, доразрушили и затлачените вади. Сега вече нищо не им напомняло за ангарията.

Няколко години по-късно, когато Иречек тръгнал да обикаля страната с молив и бележник в ръка, само четири мадана действували в някогашния обширен самоковски санджак. Ала нито един мадански чук не огласял долината на Черни Искър. Свободата била погребала рударството.

След тези пристъпи на разрушение погледите на искровци се обърнали към горите. Доскоро неми зрители на подялбата, на отделните рътове от Пашаница и Лакатишка Рила между евреи и джелепи, сега селцата събират пари и старейшините се договарят с новите собственици за малки части от планината. Маджарци купуват дългата присойна между Мечкарица и Дупнила от собственика. Сръбскоселци купуват от хаджи Мано част от южния скат на Тънкия рид — на Мусино странье или под пътечката към Плочите. Частта над пътечката минава в ръцете на говедарчани. Доспеймахленци купуват Павловица. И белоискровци разширяват общинските си мери. По-късно говедарчани хвърлят око и на Дебелия рид в Лакатишка Рила. Много от горите минават в частни ръце в тия първи свободни години, когато заможните самоковски турци бързат да се изселят.

С горите идва един нов поминък за искровци. Привикнали отколе да впрягат водната сила в маданите, сега те бързат да строят чаркове край реките. А горите над Милчиница, над Селска река и Юрушка река са общински и само един горски надзирател се разпорежда в Искровете като представител на самоковското лесничейство. Затова чарковете никнат като гъби. Те са до един в ръцете на частни предприемчиви стопани, които не милеят за общите гори. В Говедарци бръмчат пет чарка, в Бели Искър, Сръбско село и Доспей махала по три и само в малкото Маджаре има две такива дъскорезни. Предишните мадански кираджии всяка неделя подтичват подир волските и конски коли, натоварени с бичени дъски, с тънки мертеци и здрави греди за новите столични домове.

Купища сухи пари влизат в джобовете на искровци от тия дъски и бичмета, мертеци и дялани греди, защото София расте, без да старее, и лесно поглъща строителния материал от Искровете. Само къщите на искровци остават предишните. Те са ниски, доста схлупени, най-често покрити с плочи, понеже местната песъклива почва не е годна за изпичането на керемиди. Дори тухлите от такава пръст са много ронливи. Затова градежът е от камъни. Такива има и при развалините на маданите и видните, и в реките, и в Надарица, край срутищата на изчезналия град. Оттам идат и покривните плочи. Само високите плевни са със стени от разцепени смърчови клони, изкусно приплетени в гредите, а отвън и отвътре измазани с кал и плява.

Парите от дървения строителен материал отивали за гора и добитък, за нови дворища и шумни, предълги сватби. Особено за сватбите в Говедарци. Чрез тях потомците на някогашните манастирски говедари сякаш искали да се предпазят от действието на отколешната калугерска клетва за отвлечените говеда на Рилската обител. А клетвата била люта: жените на говедарите трудно да зачеват, момите им без свян да раждат преди брака. Затова те бързали да вдигат сватби. А може би и за да се веселят. Защото калугерската клетва била изветряла през вековете и от много челяд къщите на говедарчани вече опирали в дворищата на Мацакурово. Двете селца се слели в едно. Някои го наричали Говедарци, други — Мацакурово, според вкуса и настроението.

Впрочем името на слятото село било без значение, тъй като и говедарчани, и мацакурци говорили на „че“, като истински шопи, потомци на някогашните пришълци от дупнишкия край, докато самоковското „ке“ било в употреба и в Доспей махала, и в Бели Искър, та дори и в Сръбско село. През тия първи години след Освобождението никой не се дразнел и от сръбското име на селището при Леви Искър. Тогава отношенията на младото Княжество със западните съседи били добри. Ала когато избухнала Сръбско-българската война, самите сръбскоселци изпратили момците си на фронта, а после побързали да пренаименуват селището си в Мала църква. Тъй църквичката, изградена, според легендата, от Бошковия брат Петър, дава новото име на селото. И бившите сръбскоселци станали малоцърковчани.

За шумните сватби били нужни и просторни църкви, а в Искровете имало само две малки църквички, и двете полузарити в земята — едната в Мала църква, другата в бившето землище на Мацакурово. Истината е, че още към 1870 година говедарчани издигнали нова висока църква на мястото на старата, разширявана на два пъти в миналото, но пак тясна и тъмна с двете си малки прозорчета. Нямало божи храмове нито в Доспей махала, нито в Маджаре и Бели Искър. Първи белоискровци издигнали нова църква, наречена на светата Богородица. Втори пред бога се отсрамили доспеймахленци. И те, като малоцърковци, нарекли църквата си на свети Петър, та съборът им да става посред лято, а не като никулденския курбан на говедарчани. Маджарци последни издигнали своя църква, осветена от митрополит Доситей едва в 1898 година.

И до днес се води спор между говедарчани и малоцърковци коя от старите им църкви е по-древна. Ако при изграждането на своя нов храм говедарчани не бяха срутили някогашното си светилище (като монасите в Рилския манастир), този спор можеше да бъде изведен до някакъв положителен край. Сега в тяхна подкрепа може да се изтъкне само безспорното първенство на слятото им село сред всички искровски селца както по броя на жителите, така и по броя на добитъка още в началото на шестнадесетия век. Ненапразно между многото имена на селището срещаме и „Голямо село“ — едно название, с което турците са означавали четирите сборни махали на Говедаре, Мацакурово, Доспей махала и Симоновци. Близко до ума е, че първата църквица в Искровете е била изградена именно в най-голямото селце. А то е било днешното Говедарци. В него е имало училище дори в турско време и един даскал е прихождал ежегодно от Самоков, за да учи децата на четмо и писмо.

Старият храм в Мала църква е бил изграден през петнадесетия век, макар стенописите в него да са от по-ново време. Тези стенописи, едва прозиращи през пластове от по-късна мазилка и доста размазани от влагата по стените, носят характерни белези на живописта от XVII век. Специалистите намират известно сходство между тях и онези в църквицата на Махалата, днес село Марица, както и с живописта в манастира Свети Спас при Алино, изграден в 1626 година, и със старите икони в църквата на Белчин, датирани от 1653 година. Всички споменати стенописи принадлежат на западнобългарската живописна школа. Български зографи са изографисали и старата сръбскоселска църквица, осветена едва в XVIII век от митрополит Неофит, тоя последен български архиерей в Самоков, починал в 1778 година. Цяло столетие подир него в Самоков служат все гръцки владици…

Тези храмове са били тясно свързани с живота на едно по-старо поколение от искровци, свикнали да минават през тях поне в три тържествени случаи — при кръщение, при венчавка и при опело. И ако при кръщението те са били твърде чувствителни и кресливи, а при опелото — премного безразлични, венчавките напълно са прилягали с нрава на всекиго. Цялото село се е стичало в църквата при венчавка и денят се е превръщал в тържество за всички. Дори за момците, често малолетни женихи. Защото с въвеждането на редовна военна служба в младото Княжество се променя и отколешният обичай момъкът да взима мома на своите години. Сега все по-често се случва момчето да се зажени, преди да влезе в казармата, а избраницата да бъде с пет-шест години по-възрастна — тъй, нарочно, та по-дълго време да помага на своите родители във все по-напрегнатата полска работа с напредъка на земеделието. А бащите не са питали синовете си дали искат да се женят за по-възрастни моми. Тяхната дума е била закон за всички!

Сватбите обикновено са траяли по три дни. В събота преди уречения неделен ден всички грижи били насочени към подреждането на къщата. Бащата на жениха отделял цяло състояние за предстоящата гощавка. И за безбройните подаръци на кумове и сватове. В неделя заран свещеникът венчавал младите в църквата. Подир службата и той, и кумът, и всички гости отивали в дома на младоженеца. Гощавката е траяла до зори. Никой не напускал трапезата, преди майката на момчето да се вмъкне посред нощ в „невестарника“ — тая малка преградена килийка за младоженците, и да се върне ухилена оттам, понесла в ръце неоспоримите доказателства за честността на булката. Тогава в двора гърмели пушки и пищови, та всички разбудени псета да научат радостната вест. И доволният кум бил отвеждан с кола до своя дом. В понеделника гостите били у него…

Познати, широко разпространени сватбени обичаи във всички краища на страната. Ала две малки подробности се срещат само в Искровете. Не сега, а в онова далечно време. На втората брачна нощ момчето било отделяно от булката още преди заник слънце и тя се оттегляла в „невестарника“ с един от деверите, за да осъмне с него. Тъй, според поверието, чужди хора нямало да скарват братята! Ако деверът бил по-възрастен от жениха, след тая втора брачна нощ булката се обръщала към неговата жена с прозвището „големице“, та с него да изрази и смирението, и неволната си вина. А зълвата си тя наричала „сестрице“ още след първата брачна нощ.

Втората подробност е още по-забавна, макар и доста тъжна. Когато в първата брачна нощ свекървата се измъквала омърлушена от малкия „невестарник“ и тъпаните секвали да думтят, а съседите напразно чакали да чуят радостните пушечни изстрели, нещастната булка била извеждана от главната готвачка и тъй, полуоблечена и много смутена, съпровождана от укорните погледи на разочарованите гости, тръгвала към крайречните върби, следвана по петите от неумолимата готвачка. Веднъж стигнали при върбите, булката подгъвала колене като за молитва и опряла чело в ствола на някое дърво, заразправяла през сълзи с кого се е любила тъй позорно, преди да встъпи в брак. Сетне готвачката отнасяла думите й на свекъра и свекървата, та и на всички останали гости, а булката се прибирала с наведена глава при посрамения жених. Тогава тъпаните почвали да думтят още по-силно, за да заглушат виковете на нещастницата…

II

Заради Искровете и тяхната чудна прелест самите искровци открай време са били любимци на всесилни властелини, господари не само на тоя кът, а на цялата българска земя. Велики везири и султани са обсебвали долината на Черни Искър и са изсипвали милостта си върху нейните жители, князе и царе са градили дворци в близката околност и техните шумни свити са огласяли селцата с веселието си. Ала сърцата на искровци са изстивали от „милостта“ на властелините и тяхната „привързаност“ към Искровете. При султаните те са били ковачи на желязо и на подкови за конния аскер. Тъй мирният им труд подхранвал войните. Затова великият завоевател Гаази Кара Мустафа паша е обсебил цялата Джебели Рила с нейните гори и руди, води и мадани и пак затова Ахмед паша — друг почтен велик везир, е превърнал долината на Черни Искър в една огромна ковачница. А царете и князете от българския владетелски двор? При тях искровци доставяха само пушечно месо. Понякога и слуги в палатите, вещи пазачи на царските бизони в горите на Рила или на дивите петли край Плана, предназначени за дворцовите трапези.

Никак не е чудно, че още в първата година след Освобождението младият български княз Александър Батемберг тържествено пристига в Искровете на бял кон и с голяма свита, превалил планината от Рилския манастир през Кобилино бранище и Плочите. Посрещат го над Мала Църква. Войници издигат огромна триумфална арка отсам тясната клисура на Леви Искър — там, гдето днес се белее спретната сграда на водноелектрическата централа. Из селцата плъзват викачи, за да призоват населението. Пристигат и всички знатни хора от Самоков начело с митролопит Доситей. Те оглеждат със задоволство триумфалната арка, цялата обкичена с родолюбиви надписи и зелени смърчови клонки, тия символи на мира и благоденствието. Идва и князът. Сред гръмогласните възгласи на множеството той слиза от коня, ръкува се с големците и не забравя да подаде десница на селските старейшини, защото иска да спечели сърцата им. Наскоро избухва Сръбско-българската война. Днес имената на убитите малоцърковци личат върху паметната плоча до входа на читалището. Подир Батемберг и Фердинанд Кобургски пристига в Искровете, за да убива диви кози и плахи невинни сърни по Прекорека и Ловница или да дебне дивите петли през любовния им сезон в горите на Плана, недалеч от Овнарско. Местността му харесва, безобидността на искровци го забавлява, носиите на невестите дразнят любопитството му. И той решава да изгради дворец край техните селца. Ала първо иска да спечели благоволението на простите селяци и често идва със свитата си, възседнал бял кон и в бели ръкавици, за да хвърля сребърни монети сред празнично облечените жени — срещу елеци и сукмани, престилки и нараквици за бъдещия етнографски музей. Кметовете, винаги предупреждавани за пристигането на монарха, на свой ред предизвестяват населението. Всички трябва да се стекат на селските мегдани в празничните си премени. Дори в работни дни, когато кърската работа не чака. А Фердинанд, възправен върху белия си кон, се киска като от гъдел, гледайки как се боричкат момите и невестите за сребърните монети с неговия лик, които им хвърля с пълни шепи, сочейки с пръст ту елека на една, ту нараквиците на друга. И те ги свалят в надпревара пред него.

Избрано е мястото на първия дворец — местността „Овнарско“, близо до дивите петли. Искровци просичат гората, за да разширят предишния коларски път от Говедарци към Плана и нагоре към Купените, по извивките на някогашната вакарелска пътека. Те доставят и дървения материал, и камъните за градежа. После неколцина остават като слуги в двореца. Тяхната главна грижа е да вардят дивите кози и петли и да пропъждат съселяните си от близките гори, за да не плашат дивеча. Най-важният измежду тях е „петляря“, който трябва да дебне дивите петли в близката гора, да открива дърветата и малките полянки, сред които се събират кокошчиците, привлечени от любовния зов на глухарите, и старателно да изучава навиците им и точния час, когато, уморени от дългото чакане, петлите най-после ще скочат от клоните и ще започнат неумолима борба помежду си. Така той винаги ще може да отвежда монарха по най-прекия път до най-сигурното дърво и дори да насочи пушката му към победилия петел. Подир гърмежа победоносно проехтявал ловният рог, надуван от някой раболепен адютант. А Рила оставала без още един глухар.

Подир двореца в Овнарско Фердинанд изгражда малка ловна хижа над Говедарци, в местността „Старио палат“ между Грековица и Бошков дол. Там е било свърталището на плахите сърни. Пак искровци просичат гората и дълбаят път в каменистите склонове. Те не знаят, че Фердинанд е намислил да продължи тоя друм чак до двата Мечита, за да може лесно да преваля билото и да се спуска към Рилския манастир. Защото не иска да излага нищетата на искровци пред погледа на чуждестранните гости. Или своята собствена нищета като владетел на овчари и орачи… По-добре е ловната хижа да не бъде близо до селцата. И едва завършен, ловният палат бива отново преместен по-нагоре сред гората — в равна седловинна поляна, разчистена от някогашните кюмюрджии. Днес тази поляна се нарича Преслапа. До нея и най-тромавият летовник в почивните станции над Говедарци ще стигне за по-малко от час време, доволен да отдъхне на припек и да рейне поглед към близкия Средонос. А долу, на изток от поляната, бучи Селската река.

Тук, край тоя дворец, Фердинанд биел сърни през деня, а вечер обмислял как по-вярно да служи на немската кауза в Балканите. Затова и сънят му не е бил много дълбок! И ето, в едно ранно утро, когато птичките бодро чуруликали преди изгрева, край вратите на двореца застанал незнаен горски — риж и хитър шоп от Говедарци, който си бил наумил да се отличи в службата, като състави акт на владетеля за убита от него сърна в забранен сезон. Почукал горският, наскачали сънни слуги, а той вдигнал глас до бога и направо питал за царя. Не могли да го отпъдят. Най-сетне горският се наложил, а слугите изтръпнали от страх, като видели да се отваря прозорчето на височайшата спалня и низ него първо да се подава нощното таке, после гърбавият кобургски нос, а накрая и щръкналата брадичка на монарха, цялата тръпнеща от гняв.

— Какво желае този? — екнал гласът на владетеля.

— Сакам акт да ти съставя, царю, зер сърна си убил! — рекъл горският и зачакал похвала за ревността си.

— Сърна? — изумил се Фердинанд. — А казахте ли му — и той вирнал нос към слугите, — казахте ли му, че аз мога и него да застрелям?

Прозорчето хлопнало с трясък. Изчезнало такето, скрил се и носът, та и брадичката под него. Из въздуха още витаели гърлените отсечени звуци на тия думи, остри като кинжали, убийствено надменни и напоени с отровна ирония. Дорде да стихне ехото им, слугите заблъскали горския като добиче надолу по пътя. И хитрецът побягнал, очаквайки куршум в гърба…

Днес в поляната на Преслапа няма и помен от някогашния дворец. Само овце хрупкат сочната трева и хлопките на овните подрънкват в тишината, щом влажните ноздри подушат гъби. Прав като кол, овчарят дреме на припек с примижали очи. Само рунтавите песове бдят. Те първи усещат туриста или летовника и бясно се спускат към него. Той опира гръб в някой ствол. Подир минута, вече преминала първата му уплаха, гостът подава цигара на овчаря, а тя развързва неговия език и събужда спомени за двореца, който бил преместен от Преслапа, когато искровци направила царския път чак до Средонос. Там, под самия връх, в една ей такава полянка като тая, бил изграден от здрави тухли и камък още един дворец. Подир време той преминал в ръцете на втория от царските синове. Искровци го наричали „палато“, а служителите в двореца — ловната хижа на княза. И като примигне, овчарят ще добави:

— Ловна ли, любовна ли, и я не знам…

Тъй де, ще продължи той, било ли е някога княз на работа да се хване! А седи ли се хич без работа? То и да князуваш комай не ще да е много лесно… Скука ще те налегне, както кърлежът овцете. Еле в тия пусти летни дни, кога се не стъмнува, или зимъс, в ония тъмни нощи, дето захващат отрано и не знаят как да се развиделуват. Тогава и княз да си, скуката пак ще те найде и я на лов ще идеш, я за любов ще помислиш… А имаш ли си дворец, той ще ти е и за едното, и за другото. Така и със Средонос!

Три пътеки извират като реки от Преслапа. Едната върви на изток, към Селската река, и комай свършва при нея, другата свива на запад, към коларския път за хижата под Мечитите. Третата води за Средонос. Тя върви право на юг от поляната и скоро се влива в широкия царски друм, а той бавно извива на изток, прекосява Селската река, пълзи нагоре по хребета, дорде достигне клека отвъд зелените мурови гори, и там описва една огромна дъга все по хоризонтала и току под билото, с обширна гледка на север, отвъд Лакатишка Рила, към Витоша, язовира и далечната Стара планина. Сега тоя друм е заглъхнал и посипан с иглици от клековете, които го притискат от две страни, ала някога по него са дрънчали звънците на гиздави коне пред княжеските файтони, понесли любовната плячка към двореца в Средонос. Палатът се открива изведнъж пред погледа след последния завой, жалък и безславен, цял в развалини. Срутиха го самите искровци преди време. Едни го събаряха заради ценния материал, други — за да не им напомня за ленивите дни на княза. А сградата можеше да бъде запазена за туристите…

Пътят на запад от Преслапа се свързва при хижа „Самоковска комуна“ с олющения от преспите Фердинандов друм за Мечитите и оттам, през Кобилино бранище и Сухото езеро, за отвъдния Рилски манастир. И тоя друм е плод на едно суетно хрумване на стария кобург. Искал е лесно да превежда чуждите си гости от манастира в Искровете, та от самия връх, край голямата скала с неговия позлатен герб, с гордост да им показва прелестите на своето царство. Стотици жители на Искровете са работили по тоя друм, пролазил на две хиляди и петстотин метра надморска височина. По него Фердинанд е смятал да превозва и артилерията във време на война. И той наистина се навоюва, макар и с чужди ръце! С ръцете на осакатените в Балканската война, на умрелите от холера в Междусъюзническата война, на изгнилите в окопите през дългата Първа световна война. Но по неговия друм към Мечитите никога не загърмяха колелетата на артилерийски оръдия. Той запустя и просто се свлече от снежните преспи. Сега едва личи сред сипеите. Тъй гасне в съзнанието на искровци и паметта за онзи, заради когото бяха градили тоя друм.

Не по-щастлива е участта на Борис III, който наследи и престола, и бащините си дворци в Искровете. Той нощуваше често в „Овнарско“ и ловуваше в околността. Пастирите и горяните бяха свикнали да го виждат с ботуши и куртка, с пушка в ръце и зелена ловна шапка на главата. Научили се бяха да стоят далече от него. Ала когато избухна Втората световна война и щабът на войските завзе почивния дом в Говедарци, а навред по градове и села се явиха комисари, които раздаваха купони за шепа брашно и бучка сирене, владетелят хитро надяваше обувката на Харун-ал-Рашид и често влизаше в разговор с пастири от Искровете. Тогава срещнал и Боре, гърбав овчар с ръст на дете и чисто детско сърце.

— Дай да видя какво носиш в торбата! — рекъл владетелят.

— Та белким не знаеш? Чушка и комат црън леб…

— А сирене не обичаш ли?

— Обичам, ама нема! — отвърнал гърбавият.

Тъй рекъл и му заразправял колко трудно било за селяните в Искровете, гдето ни жито се ражда, нито едър ечемик, да се изхранят със скъперническите комисарски дажби, а в същото време да гледат как минават през селото военни коли с препечени пшенични хлябове за офицерите от щаба на войската в Говедарци. Гледали селяните и преглъщали, от глад пристягали и поясоците, сетне псували наред и офицерите, и щаба им, и всичко…

— И тебе комай са намразили — рекъл гърбавият накрая.

— Тъй ли? Ще видим тая работа! — отсякъл владетелят.

Отсякъл и отминал сърдит, изненадан, а може би и уплашен. Някой трябва да му е казал, че още в 1688 година с нарочен султански ферман, подписан саморъчно от падишаха „на двадесет и петия ден от месец Зюлкаде в Софийско поле“, на доспейци и на техните далечни родственици от Доспей махала се правят чувствителни данъчни облекчения заради неплодородието на землищата им и че след повече от един век друг султан потвърждава облекченията с ферман от 1826 година, „издаден в укрепения ми град Константин“. Щедростта на турските султани към искровци, а може би и заплахата на гърбавия пастир навярно е подсетила и собственикът на двореца в „Овнарско“ да прояви на свой ред известна щедрост. И той нарежда всяка година през тая нова война искровци да получават допълнително по десетина килограма чисто пшенично брашно на глава от населението. Брашното действително пристига и се отпуща като дар от царския двор било за коледните, било за великденските празници. Ала признателността на искровци стигнала само до гърбавия пастир. Нему дължали брашното…

Не тъй мислел владетелят. Вече сигурен в искровци, той решил да загради с няколко реда бодлива тел едно голямо пространство от гората в Плана, недалеч от „Овнарско“, та туристите да не минават оттам и да не плашат дивите петли. Наредил да се прокара друга пътека от поляната пред двореца към хижа Мальовица. И един ден, както скитал с пушка в ръка, уж да застреля някоя дива коза, попаднал пред самите врати на хижата, гдето се припичал на слънце синът на пазача. Тъкмо сгоден случай за монарха да узнае отношението на планинарите към него:

— Как е — запитал той, — доволни ли са туристите от новата пътека?

— Море, ако знаеш как те ругаят, лошо ке ти стане! — отвърнал момъкът.

Непривикнал на такива обноски, владетелят го погледнал накриво и го смъмрил издалеч, после отминал с пушка в ръка надолу, към гъстата клекова гора. И вече не дошъл в хижата, пък и нарядко идвал в „Овнарско“, та и през Искровете да не минава в тия военни години. Защото в планината вече шетаха смели партизани.

III

Ако проследим стопанските и демографски промени в Искровете след Освобождението и особено между Първата световна война и Девети септември, ще останем изумени от все по-нарастващото несъответствие между броя на населението и средствата за неговото препитание. Искровци напук на всичко продължават да се размножават, а полето остава все същото, горите им биват отнети, стеснена е и пашата. Царската власт не съумява да внедри някакъв нов поминък за жителите на петте селца в долината на Черни Искър. Намалява броят на овцете, ниски са и цените на земеделските произведения. И искровци все повече обедняват.

През първия четвърт век свободен живот или от 1875 до 1900 година броят на населението в Искровете нараства от 722 на 2297 души. Увеличението е почти в троен размер. От 1900 до 1926 година въпреки войните броят на жителите наново нараства с 1501 човека, но тоя път прирастът е значително по-малък. Вече се наблюдава известен отлив на населението към градовете. Самоков е главният притегателен център. Ала и околийският град е беден, несвързан чрез железница с останалите краища на страната и без промишлени предприятия. Тази беднота подтиква хората да дирят някакъв изход. Така се роди и Самоковската комуна.

Чудно наистина, но тая първа комуна на Балканския полуостров възниква именно в Самоков въпреки близостта на царските дворци в Рила. Непокорният дух на самоковци, верни на своите възрожденски традиции, продължава да се бунтува срещу тежкото положение. И в 1910 година тук Партията спечелва изборите за общински съвети. Над града се развява червеното знаме на Самоковската комуна, чиито ръководители са Михаил Дашин и Борис Х. Сотиров.

Ехото на Самоковската комуна отекна и в Искровете подир няколко години. То отекна не толкова в политическия живот на петте селца, колкото в постепенното проникване на идеята за кооперативната самопомощ като средство за освобождаване на дребните горски стопани от тяхната зависимост и неизгодно положение спрямо едрите търговци на дървен строителен материал. Търговците пристигаха от столицата и налагаха свои цени за избичения материал. А тези цени бяха ниски. Така се роди първият кооперативен гатер в Искровете, започнал да действува в 1928 година.

Гатерът облекчи донякъде положението на искровските горяни. Отдавна бе минало времето, когато те кретаха подир колите си по пътя за София и разтоварваха дървения материал на тържището при храма „Александър Невски“. Обширните складове на търговците на дървен строителен материал бяха направили тържището безпредметно и предприемачите предпочитаха да се договорят направо с търговците. Вече нямаше място за дребни горски стопани, докарали кола с един-два кубика дъски. Те трябваше да се съюзят в кооператив. Тъй гатерът в Говедарци почна да бичи трупите на говедарчани и доспеймахленци, на маджарци и малоцърковци, а кооперативът успешно конкурираше едрите търговци от Самоков и София.

Две години по-късно или в 1930 година се появи и един общински гатер под Мала Църква, близо до водослива на Леви Искър с Черни Искър. Той беше даден в дар на малоцърковчани от столичната община. Това е една тъжна история, свързана с построяването на водноелектрическата централа под клисурата на Леви Искър, с обявяването на част от някогашната Пашаница за охранителна вододайна зона и с последвалото подпалване на горите в Йозола като акт на отмъщение от страна на искровци за обсебването на горите и пашата им от стотиците хиляди столичани. Защото цялата клисура на Леви Искър бе станала недостъпна за овцете, а покрай нея и южния скат на Тънкия рид, поделен между говедарчани и малоцърковци, и обширните поляни край двата последни притока на реката. С пасбищата бяха отнети и горите на малоцърковци.

Подареният гатер не трогна бившите сръбскоселци. Не се трогнаха и говедарчани от безплатната електрическа светлина, която заля домовете им подир 1930 година, когато започна да действува водната централа край Мала Църква. Искровете светнаха и енергията се заплащаше от столичани. Вместо газеничета в кошарите блестяха електрически крушки, ала с ограничаването на пашата трябваше да се съкрати и овчето стадо. Тъкмо това предизвика негодуванието на селяните. И една нощ горите в Йозола пламнаха, подпалени на много места от незнайни злосторници. Те пламнаха и горяха няколко седмици…

Цялото население на Искровете бе вдигнато на крак, за да гаси пожара. Надойдоха и хиляди войници от Самоков и Дупница. Ала стройните смърчове в китните гори на Йозола горяха като факли и вятърът прехвърляше пламъците от един рид към друг. Гореше и тревата край дънерите на дърветата. Огромен черен облак бе легнал над цяла Рила, въздухът бе станал душен и в Искровете, и в Самоков, та дори и в далечната Дупница, а огненото сияние в небето личеше и от Банско, и от Ихтиманско поле. Дни наред раздвижените въздушни маси посипваха с пепел керемидите на околните градове. Тъй изгоря гиздавата Йозола. Езерото под върха остана да зее като сляпо око, сякаш изтърбушено сред безкрайната гробница от черни недогорели смърчове.

Опожаряването на Йозола бе едно отчайващо, позорно дело на безпросветни хора. Такива бяха искровци, и не по своя вина. Едва в 1926 година бе издигната първата прогимназия в долината на Черни Искър, близо до шосето при началните къщи на Говедарци. В нея се просвещаваха малчуганите на същото село, с неговите 995 жители, и на Доспей махала, догонваща първенеца със своите 934 жители, и на Маджаре, вече достигнало 453 души, и на Мала Църква, е 542 потомци на някогашното сръбскоселци. Една прогимназия за четири села с общо население от кръгло три хиляди души! Чудно ли е тогава, че в тези четири селца са могли да се намерят двама-трима злосторници, които да подпалят Йозола от озлобление за отнетата им гора и паша? Искровци трябваше да търсят допълнителен поминък. В Бели Искър имаше варници. Сега и малоцърковци почнаха да гасят вар. Един говедарчанин построи рибарник край Черни Искър за изкуствено развъждане на пъстърва. Друг рибарник изникна под Маджаре. Но тези начинания ползуваха само отделни домочадия. Притеснени от нуждата, стопаните с по-хубави къщи почнаха да отстъпват приличните стаи на летовници от Самоков и София. Особено зачестиха гостите от столицата. Помножиха се и туристите. И понеже в четирите селца нямаше нито един хотел или хан, годен да приюти летовника или закъснелия пътник, искровци се заеха да строят по-хубави къщи, за да отдават стаи под наем. Самите те продължаваха да живеят в приземните етажи през една стена от добитъка.

Като „отнеха“ горите и водите на искровци, столичани сякаш намислиха да „обсебят“ и въздуха в самите Искрове — тоя чист благоухан въздух, свеж и през най-знойното лято, изпълнен с аромата на боровия прашец през пролетта и с дъха на съхнещите треви и билки в летните откоси по ливадите. Всяка училищна сграда в Искровете се превръщаше в летен лагер за столичните деца. Чрез тези деца в селата навлизаше и една по-висока култура. Защото примерът е заразителен. И вече все по-нарядко се срещаха босоноги дечица в селцата край Черни Искър, неизмити от майките си и с изпокъсани дрешки, да шляпат с премръзнали крака в калта. А преди те потичваха боси и в снега по дворищата, и върху леда! Боси, сополиви, но с румени лица.

Културата навлизаше в Искровете и чрез летовниците, и чрез туристите. Последните понякога пренощуваха в Говедарци, преди да потеглят за хижа „Скакавица“ в дъното на долината на Черни Искър в подножието на гърбавия Кабул. Дълго време тя беше едничката туристическа хижа в Рила. Ала през 1934 година бе построена хижа „Мальовица“ и потокът на туристи нарасна неимоверно. Говедарци наистина се прочу между планинарите. Едни преспиваха в селото, други се отбиваха за малко в кръчмите, дорде дочакат превозно средство към Самоков, трети, тръгнали с тежки раници към върховете, скланяха някой местен жител да ги съпровожда с товарния си кон. Между планинарите имаше и ловци от столицата. Тъй искровци все по-често имаха допир с хора от различни професии.

Този контакт ползуваше най-вече говедарчани и доспеймахленци, особено след изграждането в тяхното землище на хубавия почивен дом на работниците от столичната държавна печатница. Много момци и девойки намериха постоянна работа в почивния дом на печатарите. А тия печатари бяха все напредничави хора. И тъй, някак неусетно, все под влиянието на планинари, печатари и други летовници, растеше броят на младите искровци от двата пола, които завършваха гимназия. Само малцина се насочваха към висшите учебни заведения. А в Искровете дотогава нямаше нито един висшист. Културата навлизаше в селата и чрез обществените фурни, и чрез водоснабдяването, и чрез първите малки читалища.

Ала тоя културен подем се забавяше от стеснените материални възможности в Искровете. Жителите на тези селца обичат да казват, че човек само „мешината“ си не може да излъже, като под мешина подразбират стомаха и празните черва под него… С други думи, след ограничаването на пашата в горите, кози стада заместиха част от овчите. А козите не дават вълна, пък и млякото им е слабо. И понеже една пакост никога не иде сама, подир 1932 година понамаля и контрабандната сеч на горите, тъй като представителството на самоковското лесничейство в Искровете се превърна в Говедарско общинско лесничейство с голям брой горски надзиратели. Заваляха актове за нарушение на закона за горите.

Последваха други две беди, и двете в самото навечерие на Втората световна война. Лесничеите, сякаш недоволни да се преборят само с контрабандистите, скоро подеха борба и срещу беззащитните кози, които стръвно подяждаха младите филизи на дръвчетата. А нали трябваше да се стори нещо за гората след опожаряването на хубавите лесове в Йозола? Тогава с нарочен закон се ограничи броят на козите и в Искровете, и другаде. Пострадаха най-вече малоцърковци, заменили голяма част от овчите си стада с брадати кози след включването на внушителни пространства от бившите им пасбища в охранителната вододайна зона на столичния водопровод. Сега вече и децата в Мала Църква гледаха с горчива ирония на малкия гатер, подарен на селото от столичната община заради откраднатите води на Леви Искър…

Другата беда беше още по-голяма. Пак в 1939 година с нарочен закон бе забранена произволната сеч в частните високостеблени гори — една разумна мярка от общонародно гледище, ала пагубна за искровци. Всяко второ или трето домочадие в тия селца притежаваше малка гора. За селяните частните гори бяха капитал, от който те режеха малки късове при болест и сватба, при градеж на нова къща или колчем някой малчуган, завършил с добър успех местното школьо, отиваше да учи в самоковската гимназия. Сега този извор пресъхна. За да отсече няколко дървета, частният собственик трябваше да докаже, че ще гради нова плевня или пристройка към къщата си, а после смирено да чака благоволението на общинския съвет и на лесничея. И да плати доста скъпичко за разрешителното!

Животът действително ставаше все по-тежък в Искровете. Тъкмо тогава, в тия военновременни години, се появиха и комисарите по снабдяването с техните смешни купони без покритие. Вече никой искровец не можеше да „излъже мешината си“… Как да разчита само на оскъдните си ниви? Те бяха бедни и неплодородни. Някои засадиха слънчогледи, а те израснаха до коляно. Други засяха пшеница, а тя за зла беда изобщо не узря — остана свежа и зелена, готова примамка за мечките до късна есен. Тогава мнозина подириха работа в новостроящия се язовир над Бели Искър, други станаха горски работници главно заради допълнителните хранителни дажби, които им отпускаше местното лесничейство, трети се изселиха в Самоков. Имаше изселници дори в София — в тая София, от която, според искровци, идеха всички злини.

Притиснати от всички страни, лишени от горите и пасбищата си, обременени с непосилни държавни доставки, селяните едва се изхранваха. Те бяха останали комай на картофена диета, защото и бобът рядко узрява в Искровете. Пък и местният червен картоф вече се бе изродил. Добивите бяха много малки. В тия дни искровци, закретали с ралото подир изпусталелите си волове, с право можеха да повторят думите на Яворовия орач: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия!“

Те плюеха, а в гърдите им се трупаше недоволство към властта, към столичани, към всички граждани. Такива имаше и сред Искровете, в почивната станция над Говедарци, пълна с висши и низши офицери, а отскоро и с техни немски колеги. Офицерите отдаваха чест, ходеха на лов и гуляеха всяка вечер. При случайни срещи с овчари и горяни те нямаха друга утешителна дума за селяците с хлътнали страни и присвити стомаси освен лозунговата мъдрост за върховните интереси на родината, която очаква жертви от всички. Селяните слушаха, мълчаха и мислеха за жертвите на трите предишни войни. В мъдростта си те знаеха, че ситият никога не вярва на гладния. А офицерите никак не приличаха на гладни хора.

Новите картофи от сорта „бинте“ и „триумф“, внедрени по това време в Искровете от няколко столични учени, облекчиха донякъде продоволствения проблем на искровци през време на войната. Защото вносното семе се оказа напълно пригодно за песъкливата почва и добивите през първите години бяха удивителни. Те се движеха между два и три тона на декар. От всички краища на страната запристигаха купувачи на картофи за семе и цената им се повиши чувствително на свободния пазар. Искровци най-сетне си отдъхнаха. Намерено бе разковничето, което можеше да ги преведе през продоволствените несгоди на военновременния период. Едрите картофи, а те бяха наистина много едри, се продаваха за консумация. Средните се пазеха за семе. Дребните отиваха за изхранването на прасетата и те, както в края на турското владичество, бързо се намножиха в селските дворища.

Чрез тия нови картофи искровци комай за първи път почувствуваха, че нещо добро може да дойде за тях от града и от самата столица. Но тая едничка косвена помощ не бе в състояние да подкопае тяхното предубеждение към гражданите. То се бе напластявало през десетилетията между двете световни войни. Искровци се чувствуваха ограбени от столичани. Заради горите, пашата и водите. И когато, подгонени от бомбардировките, столичани се пръснаха като пилци из околните села и в бягството си стигнаха чак до Искровете, те трябваше прескъпо да заплащат златожълтите картофи и дълго да се молят за бучка масло. Някои от тях останаха направо разочаровани от тоя прием в селцата по Черни Искър. Те не виждаха другата страна на медала. И недооценяваха съчувствието на онези, към които никое буржоазно правителство не бе проявявало съчувствие.

За щастие вече се виждаше краят на войната, а това радваше и селяните, и изселените граждани. Тъгуваха само властниците и привържениците на стария ред. А той се рушеше с всеки изминат ден пред очите им. Накрая самият народ го срина. Но дорде да дойде краят, в горите над Искровете трябваше да загинат доста смели партизани, екзекутирани от жандармеристите на хвърлей камък от главния щаб на войската в Говедарци.