Асен Г. Христофоров
Искровете (3) (Историко-географски очерк)

I

Колко безплодни остават усилията на планинаря да издирва развалини по Рила и други паметници на отминали епохи с по-древна култура! Планината сякаш е оставала пуста през вековете. Тя изглежда достойна за прозвището, дадено й от монаха Иван Рилски преди хиляда години когато дошъл да се посели „в тая рилска пустиня“.

Оскъдни са историческите паметници край днешния Самоков, в самото Самоковско поле и около северните подножия на планината. Само Сапарево прави изключение. Това селце е някогашната Германия — важен, може би четвъртият по големина град в Средиземна Дакия, въздигнат от императора Юстиниан и прославил се като родно място на римския пълководец Велизари. Германия е съществувала под това име и като част от българското царство докъм X век. За нея последен споменава арабският географ Идризи, минал оттам два века по-късно. Тя няма нищо общо с Германщица (река Джерман) от известния хрисовул на Иван Шишман. Нищо освен тракийския произход на името. Защото по звук и замисъл тракийското „терма“ отговаря на славянското „горещ“ и на литовското „горме“ за горещина. Името е произлязло от горещите сапаревски извори. Край тях и до днес се срещат дялани гранитни камъни, зидове, стълбове, саркофази, жертвеници и монети от римската епоха. А в самата баня, при прокарването на шосето от Самоков за Дупница през 1911 година, е бил намерен един християнски некронол със стреховидни керемиди, издигнат между V и VI век.

Ала това е всичко. В Самоковското поле почти не се срещат исторически паметници. Самият Самоков е много млад град. За него не говорят и турските историци, когато описват кръвопролитните сражения от 1413 година към Чамурлия и около Сефер-чешме, все в близко съседство с днешния град. Той просто не е съществувал тогава. Само едно местно предание гласи, че турците се спрели при Кяфир-кюстендже или Костенец, а българските защитници на котловината — при днешния Самоков. Но ако градът действително е съществувал по време на турското нашествие, той ще е наброявал само няколко къщи в самото предполие на планината, някъде към Бельова църква.

Почти с хиляда години по-старо от Самоков е близкото село Продановци. В една тракийска могила край него е била намерена медна плоча от императорите Максимилиан и Максим, с която се разрешава на римски легионер да встъпи в брак с местна девойка. Малко по̀ на юг е село Доспей. Крепостта между Продановци и Доспей, наричана „градището“, навярно е била възстановена от император Юстиниан, обновил и самата Германия. Край баните се е намирал стар кастел или римски гарнизон, наречен Рулу. Тъкмо това странно име кара някои по-стари автори (Жеко Радев) да свързват днешното име на планината с римския кастел. Но Рила си остава свързана с траките.

От целебните бани край Сапарево трябва да произхожда и мраморната статуя на бога Асклепия, намерена през 1897 година във водите на Искъра, недалеч от Пасарел. Статуята е в естествена величина, с изпочупени крайници и глава. Надписът е на гръцки. От него личат само думите „кирия Асклепия“. Но самият надпис подсказва произхода на статуята. Тя навярно е била загубена при превоза поради някое наводнение и довлечена от водите на Искъра до Пасарел. А такива наводнения са били твърде чести. Така в една бележка към стара книга самоковецът Г. Митрович съобщава: „Да се знае кога се връща Искъро при Калково назад за нишан месец май 24 ден, 1850 лето сене“. С други думи, още преди стотина години Искър сам е посочил мястото, гдето е трябвало да се издигне стената на днешния язовир… Колкото до кирия Асклепия, бог на медицината и баща на Хигия, той е много по-стар. Трябва да отнесем статуята му към втория век. И това не е единственият спомен за него в нашите предели. Срещаме го и другаде. На една автономна медна пара̀ от първия век, сечена в древна Пауталия или днешния Кюстендил, е изрязана главата на същия бог Асклепия, докато на обратната страна личи змия, знак на целебни извори, и името на Пауталия. Днес тоя Асклепия се намира в подземията на Археологическия музей.

Но Пасарел, пък даже и Сапарево с близките Продановци и Доспей са все пак твърде отдалечени от Искровете. Какви исторически паметници се срещат в долината на Черни Искър? Никакви или почти никакви… Запитате ли стари искровци за подобни старини, те ще попремигат и хитро ще ви насочат към два големи заоблени камъни, странно прилични отдалеч на вкаменени волове в средата на малка поляна по плещите на Калбура. Воловете почиват от векове в тревистата поляна. Далече под тях, покрай самия Искър, се намира друг интересен камък с явни следи от острието на каменарско длето, а там никой искровец не е дълбал камъни… Случаен овчар ще ви посочи и трети камък в близката околност с ясни отпечатъци на кучи крак върху иначе съвсем равната плоскост. И толкоз! Човек неволно се пита дали шопите не го подлъгват.

Една друга загадка от камъни се крие в дъното на долината, близо до Вада. Там са натрупани на няколко места грамадни количества от чудно заоблени и почти еднакви по размер камъни и всяка от тия купчини съперничи по големина с прилична тракийска могила. Те едва ли са били струпани случайно в тоя ред. И сякаш да подсили загадката, друга поредица от камъни личи в землището на Урсуз-вада, заключено между началните потоци на Прави Искър и Джерман. Те явно са редени от човешка ръка. Дали не сочат пътя към езерата и не представлява ли днешната практика на туристите да маркират пътечките по голите ридове с възправени купчинки от камъни една несъзнателна заемка от времето, когато е бил нареден този старинен пътепоказател? Или пък камъните са били поставени с някаква друга, неизвестна цел!

Но ето и нещо по-съществено. Върху малък заоблен връх между реките Юрушка и Грековица с хубав изглед към долината и само на половина час път от почивните станции в Говедарци се намират останки от як дебел зид. След първите няколко метра той се скрива в земята, обрасла с хвойни, и вече не се показва. Искровци го наричат „Юрушкото градище“. Ала и реката, която протича западно от това заоблено връхче, също се казва Юрушка река и човек се чуди дали градището е дало името на реката или обратното е вярно. Защото градището може да е останало от една по-стара епоха. Затова нека да се позанимаем малко с юруците.

Дошли в Балканския полуостров към края на XV и началото на XVI век, юруците — тези скитници-пастири, известни още и като „коняри“, понеже били преселници от град Кония в Мала Азия, са се поселвали край планините с високи алпийски пасбища. Имало ги е и в Самоковско, в Ихтиманско и Ямболско, та дори и в Плевенско отвъд Стара планина. Поселищата им били управлявани от бейове юруци. Турският пътешественик Евлия Челеби наброява осем такива бейства по нашите земи към средата на XVII век. По време на война, както изглежда, юрушките бейове са се грижили за извозването на артилерията и стенобойните машини. Но самите юруци са били мирни, кротки пастири, оседнали само зиме в селищата си. От пролет до есен те бродили със стадата си по тревистите чалове.

И в Самоковско е имало юрушки поселища. Запазени са имената на петнадесет юрушки махали в обширния някога самоковски санджак. Но само имената на махалите. Поради живота си на скитници юруците не са градили здрави каменни къщи и днес почти не се срещат развалини и други останки от селищата им. Те никога не са издигали и градища или крепости. Не са имали нужда от такива. При това техните военни задължения не са включвали строежа на крепости, пък и какви причини биха могли да наложат на турските военачалници да издигнат, макар и малка крепост в глухата и затворена долина на Черни Искър, в която няма нито белег от други, по-късни турски строежи! Турците въобще не са се поселвали в Искровете…

И тъй, трябва да приемем, че Юрушкото градище в долината на Черни Искър не е строено от юруците. Те навярно са го заварили в развалини. И ако все пак са дали името си на градището, това е станало по-късно и по околен път, когато прадедите на днешните искровци са били принудени да търпят малоазиатските пришълци в планината, а те, юруците, са станували с овцете си по близките тревисти поляни. Самото заоблено връхче на градището представлява такава поляна. Бачията трябва да е била долу, при реката, която искровци са почнали да наричат Юрушка река. Впоследствие по името на реката е било наречено и самото градище. То е останало от една по-раншна епоха — от византийско или римско време, и само разкопки биха могли да ни разкрият истината, заровена в неговите зидове.

Искровци с готовност ще ви покажат и други развалини близо до пътечката между Овнарско и Преките реки. Това е Яничерското градище. Заразправят ли за него, селяните ще вмъкнат и легендата за магарето, станало вече класическо с честите си аналогични подвизи в други краища на страната. Ако на свой ред я повтарям сега, то е само заради чешмата с лъвската уста при Овнарско, позната на хиляди планинари и поклонници на Мальовица. Накратко, градището било обсадено. Защитниците се снабдявали с вода чрез канал от калени кюнци в земята. Те геройски понасяли обсадата, докато едно прекалено жадно и упорито магаре не надушило течащата вода под повърхността. То разровило почвата и разкрило кюнците. Тогава водопроводът бил прекъснат и обсадените трябвало най-сетне да се предадат… Днес по същия канал е изведена водата до прочутата лъвска чешма.

Останки от старо градище личат и в местността „Календерица“, северозападно от Дебелия рид в Лакатишка Рила. Градището навярно е било във връзка с Шишмановото „кале“ над Самоков, както някои наричат развалините връз темето на Шишманов връх. Но и те, както Яничерското градище, още не е проучено от нашите археолози. А времето го е лишило и от име!

Пак по Лакатишка Рила се срещат и други, още по-скромни следи от развалини. Стар път е водел някога от село Доспей през Шишманов връх и местността „Сухарево“, а оттам по други рътове на Лакатишка Рила към отвъдната Сапаревска баня. Една местност край тоя път се нарича „хано“, според изговора на искровци, а друга е известна като „монастиро“. Под железните плугове често се срещали ивици от червеникава пръст, останала от разрушени и изгнили тухли. Искровци вярват, че тук някъде се е гушел малък параклис или дори манастир, скрит от очите на фанатичните турци.

Но ако заровените в земята тухли изгниват след време като мъртъвците, камъните се запазват дълги векове. Стига нечия стръвна ръка да не ги натроши на парчета. Или да не ги вложи в нов градеж. Тъкмо това е ставало и още става с ония тайнствени поредици от обли и ръбати камъни, осеяли гората в местността „Надарица“ западно от Говедарци и близо до Рибарника. Те се срещат върху площ от кръгло един квадратен километър. Пътят за Овнарско минава над горната им граница. Нужни са малко наблюдателност и въображение, за да се открият останки от основи на скромни жилища между боровете, цели ивици от срутища на дворни стени и дори от други, вече по-дълги зидове, които странно наподобяват укрепена крайселищна ограда. Населението отдавна ги познава. Цели поколения от доспеймахленци и говедарчани са извличали оттам готови камъни за градеж и хубави плочи, скрити под срутените зидове на тоя изчезнал град. Ала никой не знае нещо за него. Няма и легенда. Без да бъдат археолози и като съдят само по очертанията на каменните срутища, искровци догаждат съществуването на някогашния град и го наричат Надар, по името на днешната Надарица. Но в случая те очевидно впрягат колата пред коня. Защото някой турчин, на име Надир, трябва да е бил собственик на тая гора в по-ново време и както е ставало навред из Рила, тукашното население ще е кръстило по него и самата местност, извращавайки чуждицата при нейното побългаряване.

Кой е бил тоя град и какви са били неговите жители? Купища сгурия близо до срутените крайселищни зидове само подсказват рударския поминък на тоя край. Но рударството, процъфтяло тук най-вече в турско време, е било познато и на римляните, та дори и на траките. Преди римляните да въведат построените на вода мадани, желязото е било топено в съвсем прости пещи, разгорещявани с ръчни мехове. Тъй са добивали желязо самите траки и затова се срещат сгуриени находки по високи и безводни места на планините. Сапарево или някогашната Германия се издига върху развалините на древно тракийско село. Друго тракийско поселище е съществувало край Джерман, близо до днешното село Червен бряг, гдето при случайни разкопки са били намерени стари тракийски монети от Раметалк. Известно е също така, че даките — едно от тракийските племена, дало името на по-късната римска провинция Средиземна Дакия — са заграждали и укрепвали поселищата си с каменни стени. Също като при изчезналия град в долината на Черни Искър! Уви, приликите водят към догадки, ала догадките още не са доказателства…

II

Тайната на този изчезнал град е сякаш преплетена в земята с яките коренища на боровете из Надарица. Тя навярно ще остане неразкрита още дълги десетилетия, макар две сравнително скорошни находки да хвърлят известна светлина върху миналото на поселището.

Първата находка е по-отколешна, пък и много по-значителна. През 1931 година овчари от Искровете случайно разкриват три галерии в снагата на планината край Гьолечица, недалеч от самата Надарица. Скоро там пристигат и геолози. Те взимат проби от скалите, проучват рудата и разпознават златната жилка. Галериите наистина са принадлежали на древни златокопачи. Подир нашите геолози пристигат и чуждестранни специалисти, ала си отиват разочаровани: рудата се оказва твърде бедна и не оправдава разработването на шахтите. Но това е друг въпрос. Шахтите са там, в снагата на планината, останали скрити от погледа през незнайни векове — скрити и за самите искровци, до които не е достигнал даже споменът за някогашните златокопачи. А искровци помнят от няколко века!

Галериите неволно ни карат да свързваме златокопачите с изчезналия град и да отхвърляме предположението за неговия тракийски произход. Сега вече то изглежда неправдоподобно. Защото траките са били скитници златотърсачи, неуморни промивачи на златоносните пясъци в реките, но не и рудокопачи. Те не са могли да дълбаят галерии в скалите. Други хора ще са обитавали изчезналия град. И може би тъкмо те са струпали могилите от обли камъни край Вада и наредили поредицата от блокове нагоре по рида, сякаш да сочат пътя към езерата. По-вещи от траките, те са дошли подир тях в долината на Черни Искър. Навярно с римските легиони…

Така стигаме до втората от двете находки. Тя е сравнително по-прясна — от пролетта на 1949 година, но с малко по-длъжка история. И тъй, в оная пролет край Надарица пристигна внушителна група от трудоваци. Момчетата сякоха и чукаха, рязаха и коваха и накрая се настаниха в удобни дъсчени бараки. Дошли бяха, за да останат. Защо? На въпросите на искровци те отговаряха с мълчание. И с вдигане на рамене. „Военна тайна!“ — мислеха селяните.

Тайната се разкри едва когато трудоваците започнаха с иманярска страст да разкопават и разравят няколко големи площи в местността. Това стресна истинските иманяри от Искровете. Ала те скоро се успокоиха — трудоваците копаеха на сто-двеста крачки западно от крайните стени на изчезналия град. Не, там можеше да бъде заровеното имане! И като разбраха, че момчетата в сивите куртки изграждат рибарници, селяните ги оставиха на мира. Само авторът на тези редове продължаваше да се навъртва край тях.

И имаше защо! Като достигнаха дълбочина колкото човешки бой, трудовашките мотики почнаха да изравят парчета от счупени глинени съдове, останки от керемиди, късове от плоски тухли с някакви белези по тях, дребни железни предмети, всевъзможни верижки и миниатюрни металически украшения. Получих разрешение да събирам по-интересните предмети в голям книжен чувал. Началникът наистина беше благосклонен. Само еднъж той прояви известна ревност, като ме накара да разделя на две някакво малко и твърде нежно металическо украшение, потъмняло от многовековния си престой в земята. Отвън то имаше цвета на сух, мухлясал тютюнев лист, ала разчупено, украшението се оказа от мед. Разочарован, началникът ми върна другото парче.

Специалистите от Археологическия музей разгледаха с любопитство предметите в иманярския книжен чувал, който им бях отнесъл, и без никакво колебание определиха тяхната рождена дата: късната римска епоха, може би петия, най-много шестия век от нашата ера. Самите предмети им бяха ненужни. Те не трябваха и на мен. От тях запазих само нежното, счупено на две металическо украшение, та да ми напомня за златната треска на този началник.

Откритието е важно. Градът при Надарица е съществувал през късната римска епоха. Вече разполагаме с една здрава опорна точка, ала тя, взета отделно, е крайно недостатъчна. Как се е казвал този град? Кога е бил изграден и докога е съществувал? Как и защо е запустял, за да изчезне след време от лицето на земята? Ето любопитни въпроси, свързани с миналото на долината на Черни Искър. Отново трябва да правим догадки…

По времето на Юстиниана (483–565) или в късната римска епоха градът Германия вече е бил епископски център и ведно със Сердика, Пауталия, Наисос (Ниш) и Ремесияна (Бяла паланка) — един от главните центрове на Средиземна Дакия. Той е отстоял по права линия само на десетина километра от неизвестното селище при Надарица. Двата града трябва да са били свързани с друм. Такъв съществува и до днес през естествения проход покрай рекичката Лакатица, ала той не е бил граден по римски образец. Това още не предрешава въпроса. Защото и другият, вече споменат друм от „калето“ между Продановци и Доспей, връз Шишманов връх и Сухарево към отвъдното Сапарево — някогашната Германия, също не е строен по римски образец. Такъв скъп друм е бил излишен. Ала той върви по билото, както повечето военни пътища в римско време, и явно е свързвал легионерите от гарнизона край Продановци с военния кастел Рулу при днешното Сапарево. Впрочем двата пътя са се сливали някъде по северното било на Лакатишка Рила, преди да се спуснат към полето. Те се сливат и днес. Но никой не би тръгнал, макар и преди петнадесет века, по билото на Лакатишка Рила, за да стигне от Продановци до Сапарево, щом може да използува по-краткия и сложен път през Клисурския проход. Никой освен някой римски военачалник със своите легионери.

Клисурският проход не е бил използуван и от друг важен римски път, който е свързвал Цариград с Адриатика. За него споменава Христо Семерджиев, историкът на Самоков. Минавал е „през градището Баткун срещу Сараньово, през Габровица, Костенец, Махалата, местността Сефер чешме, Пашаница, Лакатица, Сапаревска баня за към Дупница“. Под Пашаница местният историк разбира долината на Искровете, както повечето автори от едно по-старо поколение. Лакатица означава проходът покрай едноименната река. Тъкмо през този проход е минавал пътят, който е свързал неизвестния изчезнал град при Надарица с някогашната Германия. И понеже Самоков не е съществувал в онова време, съвсем излишно е било за римския друм от Цариград до Адриатика да минава през Пашаница и Лакатица вместо през Клисурския проход, ако в долината на Искровете не е имало важно поселище — изчезналият град при Надарица.

Възможно е и Клисурският проход да е бил използуван за път в онова време. Случайни бележки на древни пътешественици в нашите земи дават повод на Йордан Иванов да смята, че от Кюстендил за Самоков пътят през Дупница е бил двоен, като се е разделял между Цървени бряг (главно място за конак) и местността „Бинеко“ в Разметаница. Според него, по-старо и по-пряко е съобщението Дървени бряг — Яхиново — Бинеко.

Оттам е минавал и римският път по Струма, който е съединявал някогашната Скаптопара (Благоевград) с предишния голям град Стоб над река Рила, а сетне, възвивайки по северните склонове на планината, е стигал до град Германия. Доскоро личеше, а може би и днес още личи как е бил прорязан тоя друм по хълмовете над местността „Таушаница“. Ако римският път е вървял все през северните склонове на планината, преди да мине през Германия, той може да е продължавал на изток и през Клисурския проход.

Но пътищата додяват, сякаш трябва да ги извървяваме от единия до другия край. Неоспоримо е, че при наличието на Клисурския проход стария римски път от Цариград за Адриатика е навлизал дълбоко в долината на Искровете, преди да завие на север в прохода на река Лакатица. Това отклонение е могло да се дължи само на изчезналия град в Надарица. То показва между друго, че селището е било достатъчно голямо и важно от стопанска гледна точка, за да наложи прокарването на пътя през трудния терен на Искровете и Лакатишка Рила. Но кой е бил тоя град и защо не намираме нищо за него в старите извори? Ето въпросът над всички останали въпроси.

Единствен Васил Миков, известният наш археолог, е направил опит още преди тридесетина години да определи името на изчезналия град. Той го нарича Периклер. В кратките си бележки, обнародвани в сп. „Български турист“ (кн. 2, год. XXII), Миков съобщава, че попаднал случайно на частен турски документ, издаден в 1582 година, който обозначавал границите на някаква мера в Искровете и споменавал старинно, тогава несъществуващо селище в долината на Черни Искър с горното име. Впрочем в документа се сочело името, а самият Миков смята, че то трябва да се е отнасяло до изчезналия град. Той не е счел за нужно да обнародва целия текст. Документът остава неизвестен и недостъпен. Бил е в частни ръце, тъй като е представлявал „тапия“ за недвижим имот, а искровци и до днес проявяват странно нежелание да се лишават от подобни, отдавна ненужни турски документи. Някогашните междуселски спорове за мери са ги направили тъй предпазливи.

Доводите на Миков не са убедителни. Ако Периклер е могъл да се запази в спомените на искровци почти до края на XVI столетие, как да обясним странния факт, че в никой друг турски документ от онова време, отнасящ се до Искровете, не се говори за селище с подобно име? В ориенталския отдел на Народната библиотека в София се намират други турски документи за Искровете. Например данъчният списък на овчарите в тия села към 1576 година. Никъде в тях не се среща Периклер, па макар и като изчезнало селище, чиято мера е взела името Надарица. Периклер не се споменава и в хрисовула на Иван Шишман, издаден в 1378 година или кръгло два века преди въпросния документ на Васил Миков. С този хрисовул се определят точните предели на владенията на Рилския манастир, а границата, както ще видим по-нататък, е минавала през долината на Черни Искър. Но да не избързваме! Хрисовула ще разгледаме въз връзка с едно друго предположение за името на изчезналия град.

III

В известния хрисовул на император Василий II от 1019 година, чрез който се определят границите на велбуждското епископство, се споменава непознатият и до днес град Теример. Името странно напомня Периклер. Филолозите не могат да определят с точност дали то има византийски, римски или тракийски произход. Историците не познават такъв град. Той просто е изчезнал. А е влизал в района на някогашното голямо кюстендилско епископство, както гласи самият хрисовул: „И епископът на Велбужд да има в самия Велбужд, в Сътеска, в Германия, в Теример, в Стоб, в Долна Сътеска и в Разлог 15 клирици и 15 парици“. Цитатът е по Йордан Иванов, който предполага, че селището Теример ще се е намирало по северните поли на Рила, ако може да се съди за това по реда, указан в хрисовула на Василий, гдето подир Германия иде Теример и после Стоб.

Преди години покойният Христо Марков, жител на село Доспей и негов доморасъл историк, пръв грабна Теример от поредицата на селища в хрисовула на Василий II и се опита да го присади върху землището на днешното село Продановци, гдето, според него, се намирало „военно пренощувалище“ с малък гарнизон. Прав относно пренощувалището и малкия гарнизон, той очевидно е бил подведен от местния си патриотизъм да свърже Теример с Продановци. Твърдението си основава върху споменатата вече медна плоча на император Максимилиан, с която се разрешава на римския легионер да встъпи в брак с местна девойка. Ала той не си дава сметка, че девойката е могла и да не бъде от Теример и че едно достатъчно голямо поселище като това неизвестно градче би оставило достатъчно големи следи в някогашното си землище. Такива следи от развалини не се срещат край Продановци или Доспей. Има ги само при Надарица.

Градът, както бе изтъкнато, не се споменава и в Шишмановия хрисовул. Споменът за него вече е бил изчезнал. Изчезнал през тия 259 години, които разделят хрисовула на Василий II от тоя на Иван Шишман! Как и защо е престанал да съществува Теример?

Причините са могли да бъдат най-различни: стопански, политически и природни. Стопанските първи изникват в ума. Като предимно рударско поселище поминъкът на неговите жители е могъл да бъде затруднен с постепенното изчерпване на рудните запаси. Новата техника на промиването и топенето на железния пясък чрез впрягане на водна сила предполага свличането на първите примитивни топилни от високите ридове към доловете, а оттам и към полетата. Историята на рударството в Самоков сочи именно този път на развитие: топилните са слезли от плещите на някогашната Пашаница в долината на Искровете и после в самото Самоковско поле. Градът при Надарица, загубил своята икономическа опора, постепенно е престанал да съществува. Запустява, срутва се, просто изчезва…

А политическите събития през този период? Постоянните нахлувания на печенеги и татари в пределите на страната са били съпътствувани с невероятно изтребване на местното население. Наскоро подир 1019 година, когато е бил издаден Василиевият хрисовул с упоменатия Теример, българските земи са били оплячкосани, опожарени и в голяма степен обезлюдени от печенегите, които наброявали към 80 000 души. Такава армия напомня за пълчищата на Атила. След тях се редят нашествията на татарите, най-страшното от които е станало към 1242 година или непосредствено подир смъртта на Иван Асен II. Кръстоносците също така често са подлагали на сеч и опустошение земите ни. А те са минавали и през Западна България. Слизали са дори до Рила! По това време, както ще видим, днешните Искрове или селцата по долината на Черни Искър още не са били поселени. Там е стоял само неизвестният рударски град.

Какво да кажем и за разните природни бедствия? Историкът Скилица споменава за катастрофални земетресения, разтърсили страната ни след обезлюдяването и от печенегите. Най-страшното било през 1026 година. Други силни земетресения се редят по няколко пъти на година в периода 1037 и 1039 години. Те били последвани или предхождани от ужасни суши, от които пресъхвали всички реки, кладенци и извори, или от невиждани наводнения — като онова от 1030 година, когато водите отнесли много хора, добитък и храни, та останалите живи люде гинели от глад. Седем години по-късно, пак според Окилица, сушата в България продължила шест месеца, а след това паднал страшен град, който събарял дърветата и изпочупил покривите на къщите. Тогава дошла и чумата, която дообезлюдила страната!

Забележително е, че покъртителните описания на Скилица за природните бедствия в България се отнасят до периода непосредствено след упоменаването на Теример във Василиевия хрисовул. Особено впечатление правят няколкото силни земетресения между 1026 и 1039 години. Не се ли е сринал и Теример тогава? Нищо чудно. В една геологически неспокойна област, каквато е и до днес оседналата долина на Черни Искър, земетресенията трябва да са били наистина катастрофални. Трусовете лесно са могли да срутят каменните къщи и дворни зидове на някогашния рударски град.

Същото са могли да сторят и наводненията. Една разходка из неголямото землище на изчезналия град в Надарица ще ни убеди в тази възможност. Сега там расте хубава борова гора. Теренът изглежда равен. Но той е прорязан от няколко криви, дълбоки рова, а те не са във връзка с определена река. Нито даже с отделни потоци. Само един малък поток едва ромоли между камъните в песъчливото дъно. Лете той почти пресъхва. Но въпросните ровове явно представляват корита на бързотечни рекички, изровени от внезапно дошли поройни води. Те не са изкопани от човешка ръка — в кривините им не прозира никакъв смислен ред. А водите, придошли с такава сила, са могли да пометат дворните зидове и да сринат самите къщи. Затова под каменните им срутища жителите на Искровете често намират гладки, почти равни по размер плочи, с каквито навярно са били застилани покривите на жилищата.

Да напомним ли отново за дребните находки, изровени от трудовашките мотики при Надарица? Тези украшения, железни предмети и отломъци от глинени съдове почиваха дълбоко в земята под кръгло два метра дебел пласт от пясък, чакъл и много малка рохкава, култивирана земя. Само някое страховито наводнение е могло да ги покрие с такъв речен нанос. А рибарникът е на хвърлей камък от рударския град. Дори само една част от поселището да е била разрушена от водите, техните поражения върху железните топилни и другите стопански съоръжения на незнайните рудари са били достатъчно големи, за да ги принудят да изоставят града. И той неусетно е запустял и заглъхнал в забвение.

Изоставен, заглъхнал, забравен… Но дали рударският град в Надарица наистина е бил Теример? Едно последно съображение в подкрепа на това доста смело предположение се крие в самия ред на велбуждските епархии — тъй, както са изредени в списъка на Василиевия хрисовул. След Велбужд в списъка следва Сътеска (от гръцката дума за клисура), а това селище може да бъде само Бобошево. Подир Сътеска иде Германия, днешното Сапарево, а Теример, четвърти в списъка, е поставен именно между Германия и Стоб. Това отговаря и на географското положение на селищата. С други думи, след като описва една външна дъга по северните поли на Рила от Бобошево до Сапарево, авторът на списъка се връща по обратния път — вече по-навътре в планината, и посочва епархиите на Теример и Стоб, преди да упомене Долна Сътеска и Разлога в дъгата под южните склонове на планината. Никъде другаде по северните и западни склонове на Рила не се намират развалини на достатъчно голямо поселище с неизвестно име, което е могло да бъде център на епархия. Никъде другаде освен в долината на Черни Искър.

Странно наистина, но за един такъв безлюден, пустеещ град се споменава и в тъжната история на кръстоносците, преминали в 1096 година през нашите земи под водителството на Петър Амиенски. Отблъснати от сърбите при Белград, кръстоносците отстъпват на юг. Били към четиридесет хиляди души. При Ниш влизат отново в сражение, този път срещу съюзените войски на българи и сърби, и претърпяват тежко поражение. Едва оцеляват към седем хиляди рицари. „Сам Петър и някои водачи на кръстоносците — пише историкът Николай Державин, — като успели да се спасят от погрома, се пръснали в разни страни и се скитали всред непроходимите български гори дотогава, докато успели наново да се съберат.“ Накрая се приютили в един съвършено безлюден и пустеещ град някъде в гънките на висока заснежена планина. Тук установили своя временен стан. Ала те скоро започнали да изпитват глад и той ги принудил да правят набези на север, към полето отвъд гористата предпланина, за да ограбват зреещите жита на българите. Така могли да оцелеят. Сетне, вече поукрепнали, те продължили похода си на север, към София…

Заснежената планина с пустеещия град в нейните гънки и гористите предпланини на север, към полето на българите, поразително съвпадат с положението на изчезналия град в долината на Черни Искър между високата Рила и ниската Лакатишка Рила. И ако този град действително е бил Теример, каква прилика между участта на кръстоносците и неговата незавидна съдба!

Уви, засега Надарица все още крие своята тайна дълбоко в земята под коренищата на боровете. Черни Искър остава единственият жив свидетел от онази далечна епоха, когато чуковете на незнайните рудари са огласяли дълбоката долина — жив, ала ням свидетел, мълчаливо отнесъл тайната на Надарица през поля и клисури в синия Дунав и оттам в Черно море.