Асен Г. Христофоров
Искровете (6) (Историко-географски очерк)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
MesserSchmidt (2009)
Корекция
Mandor (2009)

Издание:

Асен Г. Христофоров. Искровете

Издателство „Народна младеж“, София, 1962

Редактор: Николина Севданова

Художник: Петър Петрунов

Художествен редактор: Михаил Руев

Технически редактор: Лазар Христов

Коректор: Величка Герова

История

  1. — Добавяне

Глава V
В края на робството

I

Шепа хайдути начело с Христо Чакъра слагат край на ангарията в Самоковско. Техният подвиг става легендарен. И както често се случва, народът украсява делата на своите избрани синове и ги предава на поколенията като невероятна приказка.

Хайдутите на Христо Чакъра са ангарийни селяни, отвърнали на насилието с насилие и обявени извън законите. Повечето от тях са от Самоковския край и те действуват в Самоковско, най-вече в Искровете, гдето са и маданите. Любимите им скривалища са в Искровете. Ятаците им са от Искровете. Над Искровете са и малкото запазени гори, които прикриват хайдутите. Отвъд Искровете е и Рилският манастир. А манастирът тогава е бил закрилник на преследваните и надеждна опора на народните мъстители.

Христо Чакъра води потеклото си от село Продановци, но е дошъл на света в Самоков към 1815 година. Продановци открай време е било свързано с Искровете. Дори първите поселници в Бели Искър, според легендата, са били продановчани и доспейци. Негли затова и самият байрактар на Чакъра е бил от Бели Искър. Наричали са го Иван Белоискровеца. Имената и на други хайдути са достигнали до нас. Такива са били Мито Дикята, Иван Вурука, Никола Месаро, Бошко Бошняка и още толкова смели юнаци. Само името на Иван Белоискровеца носи петното на позора.

Дванадесетима въоръжени хайдути побягват в Рила през пролетта на 1848 година или само четири лета подир прословутия Танзимат. Те не са обикновени разбойници, но не се отказват и от разбойнишки дела. Турски банди обират българите, хората на Чакъра ще обират турците. Затова народът е пял песни за Чакър войвода.

На пръв поглед изглежда невероятно шепа хайдути да се наложат над маданджиите, зад които е стояла цялата мощ на официалната турска власт. Но намира ли се игла в копа сено, та и заптиетата лесно да открият хайдутите в горите? Те били неуловими. И действували светкавично, ту тук, ту там, разрушавайки корубата на един мадан и отбивайки вадата на друг, та да замлъкват тежките мадански чукове. Естествено, маданджиите са поправяли и корубите, и вадите. Ала често минавали дълги дни, преди да се извършат нужните поправки или да се открият пробитите вади. Тогава маданите бездействували.

Не е било лесно да се поправи разрушен кораб на мадан. Самият кораб представлявал огромна дървена скеля, висока до осем човешки боя и достатъчно дълга и широка, за да може на такава височина да се изгради водна камара с вместимост от десет до петнадесет тона. От нея по нарочен улей, по-широк в горния край и стеснен в долния, се спускала водната струя, която движела мачното колело на мадана. Към колелото бил прикрепен механичният чук за коване на горещото желязо. Ето защо с подсичането и разрушаването на кораба спирало и действието на чука.

Много по-лесно е било за хайдутите да прекъсват вадите, които са пълнели водните камари и са превъртвали мачното колело на мадана. Тези вади са били докарвани от далечни рекички и са минавали през няколко баира. Вадите са прехвърляли долчинките през нарочни дървени улеи. Подсичането само на един улей е прекъсвало водния поток за цели дни, дорде се открие мястото на повредата и да се докарат греди и дъски за нужната поправка. А през това време вадата е могла да бъде прекъсната даже от сам човек на друго място. Тъкмо работа за нашите хайдути!

Някои от тези вади са били дълги по няколко километри, особено тия на мадан Етровица и на Близнаците отсам и оттатък Гюргьова чешма край Искъра. За нуждите на тези три мадана са били каптирани водите на малки потоци между Бели Искър и Сръбско село. Отдалеч са идвали и вадите за мадана под Шишманов връх. Само сръбскоселският мадан се е подхранвал от водите на близкия Леви Искър, който протича с доста голям увес през селото. С една дума, вадите са били най-уязвими.

Христо Чакъра е изнудвал маданджиите да му плащат откуп, та да не разрушава корубите на маданите и техните вади. Принуждавал ги е да заплащат рудата, нагона и кюмюра на самите селяци. Всякакви скрупули са били излишни. Своеволните действия на хайдутите са напълно в духа на това време, когато гяурите плашат данък за „правото“ на умиране и дори за „правото“ да дишат въздух. Само жестоката неправда на силния може да налага такива чудовищни данъци. Плащали са ги и самите хайдути, преди да потърсят убежище в гората, продължавали са да ги плащат и отрудените ангарийни селяци. Тогава защо бейовете да не плащат откуп на Чакъра и неговите хора? Нека бейовете се потрудят да ги изловят и изтребят. Не могат ли стори това, ще плащат откупите, ще заплащат и рудата, и нагона, и кюмюра. Ще плащат, щом искат да печелят…

След време тази желязна логика на хайдутите е принудила маданджиите да се примирят със злото. Принудила ги е не само дързостта на хайдутите, но и стопанската сметка. Защото повредените мадани са бездействували. Поправките са изисквали и време, те са стрували и пари. Пък и ковачите при самите мадани са били платени работници и са получавали надниците си дори в дните на бездействие поради пакостите на хайдутите. А тези пакости карали маданските чукове често да замлъкват. Тогава складовете почвали да се пълнят догоре и да пращят от кюмюр и нагон, от руда и недообработено желязо, а селяците са продължавали да докарват все нови суровини в смълчаните мадани. Текли са и договорните срокове за доставките на желязо, котви, синджири и други съоръжения в далечния Истанбул. Маданджиите са били изправени пред пълна разруха.

И те, маданджиите, постъпили като всички разумни хора — от двете злини предпочели по-малката. Просто нямали друг избор. Чакъра ковал своето желязо, докато то е било горещо — ангарийните селяци били развълнувани от подвига на Станоя Балабанов и неговия съратник, повторно премахнали ангарията, па макар и само на книга, както и от добрата воля на Хюсреф паша, който вече заплащал техния труд. С приповдигнат дух те били готови за нова пасивна съпротива срещу ангарията. Хайдутите умело се възползували от тези техни настроения.

Не било лесно за маданджиите да се примирят със злото и да преклонят глава пред един разбойник. Те повели дълга борба с Чакъра и неговите хора. Изпращали потери от самоковски турци, като четата на Мутиш ага, подкупвали и арнаутски разбойнически шайки да влязат в дирите на хайдутите и да ги унищожат. Такава е била и шайката на главореза Ибрахим Лекя, разбита от Чакъра в боя близо до Рилския манастир. Същата участ сполетяла и шайката на турчина хаджи Дамба, предводител на самоковските табаци. Те всички били подготвяни и изпращани от самите маданджии. Накрая, след толкова безуспешни опити, между турците се пръснал слухът, че Чакъра бил неуязвим, понеже притежавал парченце от христовия кръст; и те почнали да леят сребърни куршуми, убедени, че само куршум от благороден метал могъл да надвие талисмана…

Христо Чакъра не е действувал само със своите десетина отбрани юнаци. Той имал много помагачи в Самоков и в Искровете. В случай на опасност мнозина от тях, повикани лично от войводата, са се присъединявали към хайдутите, а после мирно са е разотивали по домовете си. Тяхното участие в четата е оставало скрито за местните управници. При раняване или смърт на някой доброволец хайдутите са имали грижата да го настанят било в Рилския манастир или в селцата край Искъра, било да заровят тялото му в глухо, отдалечено място. И до днес сред искровци се разправя, че гробовете в седловината Кобилино бранище били на убити хайдути от четата на Чакъра. Това изглежда твърде вероятно, макар да се знае, че на това място са загинали и са били погребани поклонници от Ботевградско, застигнати от страшна снежна буря под Мечитите преди кръгло един век.

Хайдутите имали няколко скривалища в Искровете и по плещите на Пашаница. Тяхното най-близко свърталище до Самоков е било при езерото Карагьол в местността „Пашиница“. Езерото днес не съществува. Наскоро след Освобождението то е било пресушено от самоковски иманяри, тръгнали да дирят съкровището на Христо Чакъра. Друго по-далечно скривалище се е намирало в подножието на Лопушките върхове, а трето — малко на запад от тях, сред непроходимия клек под Купените. Оттам хайдутите са могли лесно да се прехвърлят и към Рилския манастир.

Хайдутите наистина са били неуловими в клековете на Рила — тия същински джунгли на планината. Само зиме снеговете са ги принуждавали да се укриват в селцата. А понякога и в Рилския манастир. Ковачници е имало и в самия манастир, и в селцата край Черни Искър, а почти всички хайдути са били вещи в този занаят. Не е било трудно за тях да се укриват като работници в ковачниците, пък и самите селяни са ги пазели от турците. Брадясали и чорлави, като останалите ковачи, с изпоцапани лица от кюмюра и саждите, със стари износени дрехи, хайдутите спокойно са дочаквали пролетта в искровските махали, а сетне пак са плъзвали из горите. За изхранването им са се грижели и въглищарите, и овчарите от Искровете. Дори юрушките турци са си затваряли очите, колчем някое агне е липсвало от стадото. Такива агнета отчитали като курбан на вълците…

Пълното примирение на бейовете маданджии с господарството на Чакъра в рилските гори, както изглежда, е дошло подир страшното клане в Пусти Пасарел през пролетта на 1851 година. Тогава войводата, предизвестен за тръгването на една рота азиатски аскер от София към Самоков със задача да унищожи хайдутите, пръв пристига край селото с четата си и от околните височинки наблюдава разквартируването на войниците в отделни къщи, а през нощта изненадва азиатците и унищожава почти цялата рота. Водите на Искъра са отнесли труповете на изпокланите войници чак до Горубляне. Само няколко души от аскера успели да стигнат до Калково. Трима от хайдутите загинали в боя. Страшно ще да е било унинието сред турците в Самоков след тая грозна вест, а разните бабаити навярно са престанали да леят сребърни куршуми с парите на маданджиите.

Сега вече не могло да стане дума за възстановяването на ангарията. Един подир друг всички маданджии окончателно преклонили глава пред волята на Чакъра и сключвали с него негласни споразумения относно откупа, а сам каймакаминът дал дума да не закача жените на хайдутите и заподозрените доброволци. Преклонил глава и Ясим бей, напредничав маданджия, който се опитвал да построи стъкларска фабрика над Самоков, сегне и развратният Рашид бей, доволен да се отърве срещу пари от досадното зло, и накрая самият Махмуд бей, собственик на два мадана и пръв самоковски господар след Хюсреф паша, станал вече флотски адмирал. Ала с премахването на ангарийния труд секнали и печалбите от маданите, защото производството все още било сравнително примитивно. Само Кримската война вдъхнала известни надежди на маданджиите. С надежда гледали на нея и българите, които очаквали „дядо Иван“ да ги освободи от тежкото робство.

Тази война избухнала в 1853 година. Нараснали нуждите на войската, артилерията и флотата от желязо, увеличили се и поръчките в самоковските мадани и бейовете, в съревнование един с друг, почнали да заплащат все по-скъпо и по-скъпо рудата, нагона и кюмюра. Възмогнали се дрипавите селяци и сякаш за отмъщение почнали да взимат капаро от един маданджия, а да доставят стоката на друг. Вече нищо не било в състояние да върне колелото назад. Тъй бърза и рязка била промяната, че маданджиите били готови даже да предлагат на кираджиите волове на изплащане, за да си обезпечат техните услуги. И искровци взимали воловете, взимали и храните, които им били предлагани от складовете на маданите, взимали и брадвите, и шините за колите, и мунициите за впряговете — всичко в аванс, на юнашки кредит, срещу бъдещите доставки…

Тези чрезмерни разходи поизпразнили касите на маданджиите и мнозина от тях скоро разбрали, че работят на загуба. Защото дотогава цялото производство почивало върху безплатния труд на раята. Но Чакъра сложил край на ангарията. Тогава западащите маданджии почнали да обмислят други начини да си отмъстят на войводата и в мъстта си да подирят утеха за големите парични загуби. Какво по-сигурно средство от предателството! Те успели да подмамят жената на самия байрактар на четата, Иван Белоискровеца, и тя, нещастната хубавица Йона, залъгвайки се с пендарите и щедрите обещания за кесия с бели акчета, за нова къщичка и царска служба за нейния мъж, когото щели да назначат пандурин, смогнала да накара влюбения Иван да извърши злодеянието.

Тъй, в една нощ през лятото на 1855 година байрактарят убил своя войвода в самия град. Ала той не дочакал наградата, защото сам се отвратил от престъплението си. И до днес в Самоков се разказва тъжната история за смъртта на Йона, заклана от своя мъж, и за самоубийството на байрактаря. Турците набучили главата на войводата на кол и се веселили до зори. На другия ден се разпръснала и четата. Едни от хайдутите били заловени, други побягнали в далечни паланки, трети подирили убежище чак в Истанбул. В истанбулските зандани били откарани и двамата достойни другари на Чакъра и негови първи помощници, Мито Дикята и Коле Месаро, за да излежават дълголетна присъда. Сетне забрава покрила подвизите на хайдутите. Ала и ангарията била забравена!

II

Кримската война завършва през 1856 година с поражението на Русия. Угаснали надеждите за освобождението на българите. Смирили се и искровци. Ала сега в Искровете настават дълбоки промени, свързани не само с премахването на ангарията, но и с бързото западане на рударството. Упадъкът на маданите не се отразява зле върху поминъка на искровци. Напротив, те все повече се насочват към скотовъдство и земеделие и скоро успяват да достигнат завидно благоденствие. За тях рударството става второстепенно занятие. И те, страдали с векове от непоносимата ангария, самодоволно наблюдават как се стопяват богатствата на старите маданджийски родове, натрупани с потта на безправната рая. Бързо залязва славата и могъществото на бейовете. И на самата империя.

Със завършването на Кримската война намалява и нарасналото търсене на желязо. Спадат и цените на метала. Те са по-еластични, защото се определят от търсенето и предлагането на пазарджишкото тържище. Обаче не тъй подвижни се оказват установените през времетраенето на войната цени за кола нагон, кола кюмюр и кола руда — селяните упорито се придържат към предишните норми и предпочитат да се отдават на скотовъдство и земеделие, отколкото да приемат по-ниски цени за техните доставки. За да не бездействуват маданите, бейовете са принудени да работят на загуба. Крепила ги е надеждата за по-добри времена. Ала такива не настъпват. Година подир година те заборчляват на няколко заможни еврейски рода в Самоков, докато идва ден, когато не могат да изплатят задълженията си с пари.

Докъм 1848 година сарафите от рода Арие са се занимавали изключително с лихварство и са отказвали да влагат капитали в недвижими имущества. Около 1850 година почти всички маданджии са били техни длъжници. В 1852 година банкерската къща Арие е принудена да уреди сметките си с двамина маданджии, Шекир бей и Латифе ага, като откупи от тях планината Дупнила в Искровете. Определената цена е 70 000 гроша. В крепостния акт планината е наречена Връшник-Дупнила, „с дванадесет отделни планини, всяка със свое собствено име, от вакъфите на Гаази Мустафа паша в Джебели Рила над селата на Искерите, с едно пространство от 50 000 декара“. И тъй, за да запазят собствеността на маданите, бейовете първо продават част от горите в Искровете. Продажбата е била извършена още по времето на Чакър войвода. Тя е пряка последица от премахването на ангарията.

Още преди края на Кримската война един от двата мадана в Бели Искър преминава в собственост на Майр Алкалай от Самоков. Това е първият пробив в многовековното владичество на бейовете. Към края на войната умира и Хюсреф паша. Неговите наследници се оказват некадърни да управляват трите мадана, ала не бързат да се отърват от тях. Сарафите Арие им предлагат обилни кредити. По този начин те стават фактически съдружници на много маданджии и с прозорливостта си вече виждат деня, когато ще станат пълни собственици на няколко мадана. Това ги подтиква да проучат въпроса за модернизиране на производството чрез изграждането на истинска висока пещ. Идеята им била подсказана от австриеца д-р Унтерберг, настанен като лекар в Самоков. В това начинание те привличат и каймакамина Емин бей, също маданджия и техен длъжник. Дори извикват специалисти от Австро-Унгария…

Все по това време, или в 1859 година, сарафската къща Арие купува от хаджи Ибрахим Кабран половината на Орта мадан в Радуил, изграден малко над моста на Марица, с една видня току под селото. Покупката се налага поради дълговете на агата към сарафите, а те приемат съдружието във връзка с плановете им за построяването на модерна висока пещ. По-късно предвидливият турчин побързал да се освободи и от другата половина на мадана. За нея братята Арие заплащат 105,000 гроша! Споменавам тези подробности, понеже маданът в Радуил е просъществувал най-дълго от всички двадесет и два мадана в някогашния самоковски санджак. Неговият механичен чук е спрял да ехти едва в 1903 година. Заглъхнал маданът не поради липса на руда, а защото едва е кретал като стопанско предприятие. И то още в самото начало. Исак Ариевци едва ли са щели да вземат своя съгражданин Христо Сребърников като съдружник в мадана през десетилетието от 1870 до 1880 година…

Неусетно идва и преломната 1867 година, когато благодарение на капитулациите западноевропейската стомана залива пазарите на обширната Отоманска империя. Нито високата пещ на Ариевци в Самоковско, нито примитивните видни на останалите мадани могат да конкурират евтиното чуждестранно желязо. И тъкмо в тази преломна година наследниците на Хюсреф паша продават на сарафската къща Арие двойния мадан Близнаците край Черни Искър. Така почти всички мадани в Искровете минават от турски в еврейски ръце. Ариевци стават почти пълни монополисти на самоковското желязо. За да закръглят властта си като „крале на желязото“, в 1873 година те откупват и „симуна“ или данъка върху желязото и железните произведения от всички самоковски мадани, който се плащал в натура и възлизал на една осма част от произведените количества.

С други думи, след Кримската война евреите изместват турските бейове от долината на Черни Искър и стават господари както на маданите, така и на горите по склоновете на Пашаница и Лакатишка Рила. Но в оголените гори има широки тревисти поляни, годни за паша на добитъка. За тези поляни ламтят и българи овцевъди. И тъй почти две десетилетия преди Освобождението започва една подялба на обширните турски владения в Искровете между евреи и българи. Извън Дупнила, за което вече споменах, у евреите преминава и Дебелият рид, изправен на север от Говедарци между Черни Искър и рекичката Лакатица. Един от тях закупил и местността Дългата присойна между Мечкарица и Дупнила. Един друг рът между преките реки и Надарица, наречен Павловица, също минава в еврейски ръце. И още много други гористи рътове в Искровете.

Българи, предимно измежду богатите самоковски джелепи, също закупват обширни дялове от някогашната Пашаница. Искровци не са могли да гледат с безучастни очи как цели дялове от техните планини минават в чужди ръце. Поизоставили рударството, погледите им са били обърнати почти изцяло към горите и пашата. А общинските им мери са били много оскъдни. И като не са могли да съперничат с евреите и самоковските джелепи при изкупването на горите, те често са си служили с хитрини. Така в една тъмна нощ говедарчани скришом отиват в Павловица, станала отколе еврейско владение, и преместват граничните камъни два километра навътре в гората, която била съседна с общинското сечище. Собствениците не узнали за своеволието, пък и не познавали достатъчно добре границите на владението си. Подир Освобождението те продали останалата част от Павловица на доспеймахленци. Продали я срещу заплащане в брой. И то доста скъпичко, както твърдят днешните доспеймахленци, та дедите им да заплатят и онзи дял от Павловица, който бил обсебен от говедарчани…

Трима българи джелепи, и тримата хаджии, преселници в Самоков от околните селца, станали тесни за славата и богатствата им, са оставили имената си върху отделни рътове на Пашаница именно през този период на упадък в рударството и преминаването на маданите от турски в еврейски ръце. Тези трима джелепи са хаджи Стамен, хаджи Мано Шипочански и хаджи Георги Бързанов от Говедарци. Хаджи Стамен, който бил едър, кьосав човек и почти неграмотен, купил прекрасната гора Борнатица в Лакатишка Рила, запазена и до днес като един от най-чистите лесове в цялата планина. За опазването на тая гора от брадвите на секачите е допринесъл и синът на хаджи Стамен, някога виден самоковски лекар. Борнатица е спадала към малкото гори, останали недостъпни за маданските кюмюрджии.

Хаджи Мано, другият горски владетел, бил корав селянин от Шипочане, който не рачил да захвърли дънестите потури като преселник в Самоков и с тях дочакал Освобождението въпреки грамадното си богатство. Когато е изкупвал рътовете по северните склонове на Пашаница, те са били почти обезлесени от кюмюрджиите. Гората е била съвсем млада и без стойност. Далече по-голяма примамка за тоя джелепин са представлявали обширните пасища по оголените седловини и чалове. И той плаща щедро за тях на турците. Закупил южния скат на Тънкия рид, както се нарича седловинната част на билото между Средонос и Будачкия камък, закупил и местността около Преслапа над Говедарци, между Селска и Юрушка реки, закупил и обширните пасбища под Мечитите, край днешната скиорска хижа.

Тези владения на хаджи Мано Шипочански изглеждат незначителни в сравнение с обширните гори и дълги ридове, които е притежавал в горния край на долината. Цялата планина от Черни Искър между Гьолечица и Вада и нагоре към билото между преките реки и Урдина река, включително Купените и Ловница, Елени връх и Мальовица, е принадлежала на тоя джелепин. Неговите владения са се простирали и на север от Черни Искър, като са включвали и рида Зекирица в частта между Дупнила и Вада. Местността „Вада“ на свой ред е принадлежала на друг самоковски джелепин от рода на Хаджитоневи. Самоковските чорбаджии са отдавали пашата под наем най-вече на панагюрски джелепи, защото искровци имали своя общинска мера.

Хаджи Георги Бързанов, потомък на македонски преселници в Говедарци, е изкупил много гори и пасища в Лакатишка Рила от западнали турци, някои от които вече се тъкмели да се изселват в Цариград. Подир Кримската война той е бил за известно време коджабашия (кмет) на Говедарци. Имал и големи връзки с видни турци в Самоков. От тях е изкупил местността „Бостанджилница“ в Лакатишка Рила, с граници от Рибни дол до Рельовската планина. Двамина от синовете му, близнаци, изградили егреци нагоре по рекичката Лакатица, срещу тучни просторни ливади, от които се открива чудна гледка през широкия отвор на долината към насрещното алпийско било и отвъдния рилски първенец. Местността и сега носи името „Бързанови егреци“.

В географската номенклатура на Рила са останали няколко спомена от владенията и на хаджи Мано Шипочански в Искровете, ала най-любопитният от тях е свързан с местността „Мусино“ странье. „У Хаджимановото, на Мусина странье“, казват днешните искровци, когато говорят за южния склон на Тънкия рид. Полегатата пътечка се спуска от тоя рид надолу към Плочите на Леви Искър и по нея доскоро се източваха поклонниците към Рилския манастир, през Кобилино бранище и Сухото езеро. Някога целият южен скат на рида е принадлежал на хаджи Мано. В долния край на пътечката, някъде към Плочите, е имало турска бачия. Овчарят се наричал Мустафа. Съкратено, името се превърнало в Муса и тъй цялата местност под пътечката, към страната на бачията, започва да се нарича „на Мусино странье“. В местния изговор часта над пътечката се зове „у говедарското, над Мусино странье“. Днес същата пътечка попада в охранителната вододайна зона и се използува само от бракониери с въдичарски пръти; и от говедарите, тръгнали да дирят загубено добиче…

Българите джелепи, закупили големи дялове от някогашната Пашаница подир Кримската война, са направили много по-сполучлива сделка от евреите, които стават маданджии. Докато рътовете остават и горите едреят от година в година, маданите едва кретат и почват да се рушат. Не помага и модерната пещ на Ариевци. Броят на действуващите мадани намалява от дванадесет на десет, сетне още два престават да работят. Сарафската къща на Арие е изправена пред фалит поради ниската цена на желязото. За да се предотврати катастрофата, са нужни много молби пред влиятелни лица в Цариград, които задължават корабостроителницата да приема самоковското желязо по наднормени цени до окончателното изпълнение на договорните количества. Спасени от разруха, Ариевци оставят двойния мадан на Хюсреф паша край Черни Искър да се срути. По-късно, вече подир Освобождението, те продават терена „за една дреболия“.

Западането на новите маданджии в долината на Черни Искър не се отразява върху поминъка на местното население, навлязло със страстта на нови собственици в скотовъдството и земеделието. Благоденствието на искровци се утроява в две десетилетия подир премахването на ангарията. Дори ковачниците вече нямат особено значение за техния стопански живот, макар мнозина да се изхранват чрез тоя занаят. Благосъстоянието на искровци се дължи на скотовъдството. То се отразява и във „вергията“ или данъка на глава от населението в Искровете и в някои съседни селца. Само пет години преди Освобождението вергията в петте искровски села е възлизала на 25 гроша срещу 18 гроша в някога заможното кираджийско село Продановци и 12 гроша в други, още по-западнали селца.

Сравненията са трудни поради липсата на точни данни. Запазен е и един списък за броя на добитъка в някои самоковски села към 1847/1848 година или в навечерието на премахването на ангарията, разполагаме и с по-точни данни за броя на овцете и козите в Искровете през 1875 година. Сравнението показва, че броят на дребния рогат добитък се е почти удвоил през този период от кръгло три десетилетия. Към 1875 година общият брой на овцете и козите в петте искровски села възлиза на 6 501 брави при едно население от 722 жители. Това прави средно по девет овце и кози на глава! Благоденствието е безспорно. Никога преди или след Освобождението в Искровете не е имало толкова много овце и кози, както към 1875 година. Защото тогава на всяка къща с пет-шест души в домакинството се пада едно овче и козе стадо от над петдесет брави. Обяснението е просто — скотовъдството става комай единственият поминък на искровци след западането на рударството. Те още не са станали господари на горите, а и земеделието им е недостатъчно развито.

Данните за 1875 година са извлечени от едно официално турско салнаме или статистически годишник за Софийски окръг. При 722 жители към горната година в Искровете са били преброени 5125 овце, 1376 кози, 866 говеда, 193 коня и 724 прасета. Тези сведения, събирани предимно от данъчните власти, не надценяват действителното положение на нещата поради известния стремеж на селяните да укриват част от добитъка си. Те показват между друго, че на всеки жител в Искровете се пада по едно прасе, повече от едно говедо, почти две кози и към седем овце. При това на всеки четирима души се пада един кон. Интересно е да се отбележи, че измежду петте селца Говедарци иде на първо място по броя на овцете, говедата, конете и прасетата и на трето място по броя на козите.

Впрочем Говедарци открай време запазва мястото си на пръв скотовъден център в Искровете. Това личи между друго и от цитирания вече стар данъчен списък на овцевъдите в Искровете с повече от 25 овце към 1576 година или три века преди Освобождението. Докато за селата Бели Искър и Прави Искър (Доспей махала) списъкът изброява само по двама-трима едри скотовъдци, подлежащи на облагане, в село Говедар, наречено още Йенидже или Ново село, се споменават имената на десетина такива овчари. Ще ги изброя за пълнота, тъй както са дадени в документа: Стою Качулко и Йован Добрев, Миле, Тодор Говедар, Богдан Михалчев и Драгле Ролев, Петко Костадин, Марко Белин, Тончо Преселец и Богдан Йончо. Тъй са били наричани от турците далечните прадеди на днешните овцевъди в кооперативите край долината на Черни Искър. Тъкмо техните потомци са смогнали да изведат домочадията си от ангарийната нищета към благоденствие чрез скотовъдството още преди Освобождението.

III

Освобождението вече се провижда през маранята на годините, но на искровци било съдено да преживеят още едно зло в периода на сравнително благоденствие подир Кримската война. Сякаш не стигали пакостите на разбойническите банди, които върлували към Дамга и Пазардере, та в Искровете били поселени дванадесетина черкезки семейства, все опитни конекрадци и кокошкари, колкото мързеливи, толкова и нечисти, готови да заколят човек за кравата му, както и да продават дъщерите си като робини за няколко хиляди гроша. Ала искровци не ламтели за чужди моми, тъй като техните били достатъчно хубави. И не обичали да се разделят с кравите си. Последвали страшни крамоли.

Насилственото преселване на черкезите от кавказките планини започва към края на 1863 година. В по-малко от девет месеца през дунавските пристанища в България пристигнали към 140,000 черкези. Турците побързали да ги настанят в области с гъсто българско население, та по-лесно да държат гяурите под контрол. В Софийско били преселени няколко хиляди пришълци от Кавказ. Раите са били принудени да отстъпват на черкезите най-хубавите си имоти, тъй като основно правило в Отоманската империя било, че цялата земя принадлежи на султана. Но черкезите били скарани със земеделието. От много векове техните деди се занимавали или с война, или с разбойничество, или едновременно и с двата занаята. И в това мирно време софийските черкези се отдават на разбойничество.

В Говедарци били заселени само дванадесетина черкезки домочадия. Другите селца по Искровете били пощадени от бедата. Но говедарчани тежко пострадали. Те били принудени да освободят десетина къщи в горната част на селцето, срещу църквата и отвъд Селската река, в старото землище на Мацакурово. Селяните освободили къщите и се приютили при роднини. А черкезите се настанили в опразнените жилища и побързали да заграбят най-хубавите ниви в полето. Те с мъка почнали да изорават земята, заграбвайки чужди волове и плугове, както и посевните семена на съседите. Сетне зачакали плодовете на своя труд — търпеливо през деня и доста припряно през нощта, когато тъмата ги прикривала, и те шетали из чуждите дворища, отмъквали агнета и кокошки, отвличали коне и крави, грабели житото от хамбарите и сушеното месо от чардаците.

Черкезите носили сиви войнишки шинели и особени капи, прилични на гугли, но с наушници, а краката им били обути в меки калцуни, подплатени отдолу с кожа. Стъпвали толкова безшумно, че и кучетата не ги усещали. Жените им плашели децата. Те били забулени с черни забрадки и яшмаци — необичайни одежди за Искровете, гдето нямало поселени турци. Много ловко примамвали чуждите кокошки дори денем, а привечер причаквали козите стада и умело отбивали някое яре от пътя. Наклаждали огньове сред дворищата и там варели крадения добитък в грамадни казани, които никога не се изпразвали — още недояли едно шиле, крадците пъхали друго във врящата чорба. От тоя неспирен денонощен курбан намаляло овчето стадо на говедарчани. И те започнали да се опълчват срещу черкезите.

Напразно! Не помогнали оплакванията пред властите. Не помогнали и честите сбивания, колчем черкезите били залавяни в кражба. Не помогнали и нощните бдения в дворищата, превърнали дните в кошмар, а нощите — в една непрекъсната страстна седмица, когато и малчуганите подсмърчват в църковния двор. Властите покровителствували преселниците. И като нямали възможност да облекчават мъките им с парична подкрепа, те толерирали кражбите им. Защото на много места черкезите измирали от глад и болести. Само в Самсун 50 000 черкези умрели в няколко месеци. Същото било и в България.

Бедата не би била толкова голяма, ако Искровете е трябвало да издържат само дванадесетте къщи на развилнелите се черкези. Но отвъд Лакатишка Рила, край Алино, били поселени над стотина черкезки домочадия и те, поставени в невъзможност да се изхранват само чрез обири на местни жители, започнали да шетат и в долината на Черни Искър. Горите и тъмните долове им служили за прикритие. Там отвеждали откраднатите коне от Доспей махала и Говедарци, от Маджаре и Мала Църква, там ги пасли нощно време и ги държали вързани от изгрев до заник слънце, дорде им намерят купувачи в Дупница и Радомир или в далечния Пазарджик. Те не си правили труд да пребоядисват крадените коне и кобили, както са постъпвали някои техни по-късни последователи. Това било напълно излишно. Защото всеки купувач на черкезки кон е знаел какво животно купува. И плащал евтино.

Пък и искровските коне сякаш проявявали слабост към черкезите, тия прославени джигити, които учудвали местните жители с умението си да яздят и най-буйните коне и да вършат истински чудеса с тях. Не било рядкост някой черкезин, сдобил се като по чудо с пари, да изтрополи с коня си пред кръчмата, да рипне с калцуните си върху седлото и тъй, изправен като кол, да заръча ока вино и да го изпие на един дъх, без животното да трепне под него или той да примига с очи. От тях до неотколе бил останал тоя навик у искровските ергени, особено когато задирят мома в чуждо село. Ала възторзите на искровци присядали в гърлата им при спомена за откраднатите ярета и шилета, за изченалите коне и крави, за изядените пилета и кокошки. Черкезите не закачали само прасетата и те комай напълнили дворищата…

Все по-често се случвало някой черкезин от Алино да изчезне безследно в долината на Черни Искър, убит от бдителни стопани. Никой не дирил телата на изчезналите, ала и крадците не се плашели от смъртта. Вече идвали въоръжени до зъби. И всявали страх сред искровци с откритите си заплахи и с недомлъвките за жестоките обири в тесния клисурски проход по пътя от Самоков за Дупница. За да избягнат кръвопролитните схватки с черкезите, искровци почнали да си служат с хитрина и ловкост. Някой си Йончо Блажев от Доспей се прочул като голям майстор при поставянето на клопки за крадливи черкези или да хвърля примки и живи да ги лови с въжета. От него се поучили и самите искровци. Други предпочитали да дебнат крадците с цепеница в ръка. И до днес в Говедарци се разправят много истории за убити черкези.

За съжаление примерът на крадците се оказал заразителен. Черкезите скоро намерили помагачи измежду местните жители. Защото във всяко стадо има и мърша. С тяхна помощ те почнали да вършат по-смели обири, вече не на добитък, а на готови пари, насочвайки се с изненадваща осведоменост към скритите ценности на по-заможните стопани. С ножовете си измъчвали нещастните селяни. Една стара говедарчанка от рода на Палакарските, починала преди двадесетина години, е носела до края на живота белези от черкезки ножове по врата и раменете си. Раните получила при отказа си да издаде скритите пари на своите родители. Тя разправяла, че между черкезите имало и преоблечени местни жители. И навярно е била права.

Както трябва да се очаква, едно зло пораждало друго. Тогава сред искровци се извъдили бабаити, които се опълчвали срещу безчинствата на черкезите. Те въставали и срещу турците, които покровителствували пришълците от Кавказ и сами вършели немалко пакости. Така, наскоро подир Кримската война един турчин застрелял Стоичко Бошков от Доспей махала, понеже прасето на нещастника се въвряло в краката на правоверния. Скоро загинали и Деян, брат на покойния Стоичко. От черкезки ками починали други искровци. Тогава се появили трима левент момци с яки мишци, които успели да вразумят по-буйните черкези и турци. Те били Лютако от Мала Църква, Црън Косто от Бели Искър и Коте Чомпало от Маджаре. Последният живял над сто години. Везстрашието на тримата юнаци респектирало черкезите, пък и турците, склонни да уважават грубата сила и да славят всеки пехливанин, предпочитали да уреждат споровете си с българите чрез мъдри отстъпки и тактични компромиси.

Такова било и самото време. Турците долавяли шетнята сред българите и не искали да дразнят раята. В цялата страна вече действували революционни комитети и сам Левски се бил явил в околностите на Самоков, за да организира комитета в Продановци и да преговаря с градските първенци. Домакин на Левски в Продановци бил Иван Илчов Валявичара. При апостола скоро дошъл и Йовчо Йокпарата от съседното село Доспей, който бил продановски зет. Тримата скришно леели куршуми. По-късно, когато дяконът се разочаровал от градските чорбаджии и напуснал самоковския край, куршумите останали у Йовчо Йокпарата и той замислил да събере малка бунтовна чета. Събрал отбор момци и почнал да ги обучава на борба с ятагани в местността „Кариманица“.

След време всички се снабдили със стари пушки кремъклии. Дори се упражнявали в стрелба.

Дейността на Йовчо Йокпарата не е могла задълго да остане скрита от зорките очи на турците, които имали навред свои шпиони. Тъй се обясняват няколкото обиски в близките селца за оръжия. Четата на Йокпарата никога не влязла в действие. Но бодрият дух на четниците се предал и върху искровци, свързани чрез стари кръвни връзки с доспейци. Свещеникът Георги Н. Бързанов, роден в Говедарци, и днес, почти столетник, си спомня как няколко години преди Освобождението баща му го отвел при „хекимина“ в Самоков, та онзи да изреже нещо в гърлото му, а после го отвел в една воденица край Продановци. Там заварил Левски. Бащата на свещеника бил организиран комита. Турците го подирили при избухването на Априлското въстание и той, принуден да бяга, успял да се добере до далечния Цариград и да се укрива в столицата до самото Освобождение.

Въстанието в Средногорието предизвикало силен гняв у местните самоковски турци, а черкезите в Искровете вече съвсем безсрамно се отдали на грабежи. И едните, и другите сякаш са предчувствували края на своите господарски дни. Името на Бенковски се разнесло в тоя край. Когато сред турците в Самоков се пръснал слухът, че сам Бенковски бил идвал на няколко пъти в града (един непотвърден до днес факт), мнозина правоверни от табашкия еснаф оставили дюкяните си и се присъединили към ордите на Хасан паша. Възбудата сред мюсюлманите била толкова голяма, че даже от далечната Якоруда се вдигнали неколцина „правоверни“ да колят въстаналата рая. Един от тях, на име Дормуш, се прочул особено много с издевателствата си над панагюрци.

Въстанието било потушено. В Искровете дошъл и отзвук от баташките кланета. Селяните се спотайвали, а черкезите, почувствували се изведнъж пълни господари, се заканвали да изтребят всички жители на Говедарци и съседните селца. Те вече били въоръжени и с пушки, и с пищови, а не само с ками и ятагани. Цялата власт в Искровете се опирала на тях. А когато крадците са господари, тежко на безправната рая. Не изминала и година от потушаването на Априлското въстание и дорде да се награбят черкезите, избухнала Руско-турската война. Сега вече нищо не могло да спаси искровци. Бейовете отмъквали част от стадата им за нуждите на войската, черкезите се разпореждали с останалото. И когато храбрите руски воини прехвърлили Балкана и отрядът на Гурко наближавал София, първо бейовете и бившите самоковски маданджии поели дългия изселнически път към Цариград, а подир тях тръгнали и черкезите от Алино и Говедарци.

Споменът за бягството на черкезите от Искровете е запазен и до днес в Говедарци. Грабежите били неописуеми. Те задигали не само едър и дребен добитък, но и всякаква покъщнина. Конете не достигнали за крадените товари и черкезите под смаяните погледи на смъртно наплашените искровци почнали да товарят цели денкове по гърбовете на отвлечените крави и волове. Те се изтегляли дружно, яхнали конете си и с пушки в ръце, за да вардят и направляват пъстрия дълъг керван от коне и говеда, овце и кози. Тъй преминали през другите селца на път за Самоков.

Очевидец, тогава едва на тринадесет години, разказва за участта на последния черкезин, помаял се подир събратята си в Говедарци, за да уголеми и плячката си. Като яхал жребеца си пред няколко навървени коня, малчуганите почнали да го замерват с камъни иззад плетищата. Бабите гледали и проклинали: „Кога се върнат камъните, тогиз и тия да се върнат!“ — казвали те. Разярен, черкезинът гръмнал с пушката си и ранил едно дете. Но кремъклия пушка лесно се не пълни. Това знаели дори децата. Окуражени, те наизскачали на друма и почнали бясно да замерват крадеца със същинска градушка от камъни. А те се сипели от всички страни. Един камък улучил черкезина в главата и той се строполил на земята. Тъй и умрял. Даже конят догадил истината, свел глава към стопанина си и не мръднал от трупа. Така го заварили селяните подир няколко часа, когато се окопитили и побързали да скрият тялото на убития под моста на Селската река. Забили кол в реката и за него вързали трупа. Ала никой не подирил мъртвеца…